жегата

жегата този уикенд ме държи на сянка вътре и насъбрах скука чак такава, че след като претубирах със смешни реклами и изиграх няколко безумни игри ми се прииска да напиша нещо някъде - при вас от 100 години не съм идвал :)

ето го и романтичното което се случи преди ден - на едно кръстовище с колата се изравни девойка с чуждоземска регистрация и през отворения прозорец ме запита за пътя - казах да кара след мен, че бяхме в една посока ... известно време карахме един до друг и се хилехме като идиоти (ако бяхме направили ПТП щеше да отпадне "като"-то)

дали щеше да е още по романтично, ако единият от двамата бе написал телефона си на картонче ... или по-катастрофално?

Мда, що не си написа телефона.

Before you attempt to beat the odds, be sure you can survive the odds beating you.

Диво и романтично. Завидях ти.

И аз това се питам - ама бързо карахме и тя чаровно се усмихваше.. мозъкът чак после се включи с идеи :)

Ами ако всъщност историята е такава:


Хвана ме жълтото на Витошка точно преди ръкавчето за България. Тъмно-синя кола спря до мен и през отворения прозорец усмихнатата шофьорка извика – „Накъде се излиза в посока Кулата – Благоевград?”
Отместих поглед от червената лампа на светофара и казах – „Карай след мен – сега надясно и после след България излизаме на Околовръстното...” Жълтото светна и се впуснахме един след друг към следващите светофари. Тя започна да ме изпреварва, изравнихме се и карахме успоредно – поглеждахме се през отворените прозорци и се смеехме. Хрумна ми щурата идея да се запознаем – така в движение. На таблото пред кормилото имам служебно картонче с телефонен номер – за да ме намират, ако колата пречи на някого да излезе от паркинга. Протегнах ръка и хвърлих картончето на предната седалка в колата на непознатата. Тя го погледна, пак впери поглед напред в пътя и забави малко скоростта си. Трябваше да завивам в моята посока. В огледалото за миг видях Непознатата да си купува вестник от продавача на кръстовището и след това я изгубих от поглед....


Какво според вас ще се случи после?

Ще ти звънне, естествено, но на следващото кръстовище ще те спрат куките и ще те глобят, задето говориш по ГСМ-а си в движение и цялата работа ще се разпърди.

накрая щи отнема правата за писане в клуба заради отрезвително приземяване на истинските романтици!

Такъв е животът - курав и сурав. Трябва да си готов за всяка една ситуация. Аз какво съм му виновен на боримири, че не ползва хендсфри?

нееее.. животът е хубав и телефонни номера дебнат отвсякъде ;)

снимката е страхотна!

въпрос на лично мнение - но си намерих цитата от филма:

"Don't let yourself get attached to anything you are not willing to walk out on in 30 seconds flat if you feel the heat around the corner."

и в настоящата седмица смятам да го следвам.

Чакам на един светофар за ляв завой. Пред мен се е проточила опашка от коли и имам време да разгледам хората по тротоара. Виждам как студентите се събират на групичка и жестикулират забързано – явно ги чака поредния изпит. Поглеждам съжалително малкото момченце, чиято майка буквално го влачи по улицата. Подсмихвам се на девойчето, опитващо се да усмири вързаното куче. Виждам едва влачещия се младеж – явно е имал “тежка” вечер, а трябва да се работи.... Ето и една определено делова жена – слиза от такси и токчетата й забързано отекват по тротоара. Там подскачайки на едно място заради светофара и със задължителните слушалки на уши, един бегач се връща от кроса си в градината.
Сутрин е. Мирише на дъжд. Мирише на море. Мирише на лято.
С периферното си зрение регистрирам спиращата до мен кола. Обръщам се още малко, защото ми се стори, че мъжът в нея ми се усмихна. Заглеждам се. Не, не го познавам. Но той наистина ми се усмихва. Получудено и полуразвеселено му се полуусмихвам полулюбезно и аз. С крайчеца на окото разглеждам гладко избръснатото лице, влажната коса и почти улавям мириса на афтършейва му. Ах, как обичам да ми мирише на мъж!
Изведнъж той започва да ми показва с пръстите си цифри. Смръщвам вежди неразбирайки. Телефон? Мразя такива свалки!!! Той се усмихва още по-широко и посочва радиото. Ахаааа, бързо сменям честотата под неговото ръководство. Изведнъж от тонколоните избухва рокендрол и аз подскачам леко. Той се засмива и почти чувам как смеха му кънти в колата.
Светва жълто. Той хваща по-здраво волана и превключва на скорост. Обръща се към мен и ми смигва. Тук вече и аз се разсмивам с цяло гърло и му махвам с ръка. Колата потегля.
Затварям очи. Не искам да виждам номера. Но за миг си представям как след секунди ще звънне телефона и в ухото ми дълбок мъжки глас ще попита “хареса ли ти песента?”.
На предното стъкло пада една капка. После още една. Небето плаче, а аз се умихвам.
....
При мен имаше най-неочаквано продължение. Стискам палци и при теб да се случи.

Звучи хубаво - именно заради несбъднатото клише на "свалката", както я споменаваш - до голяма степен това е и причината да не подхвърля картончето в действителност. То е почти като да използваш някоя от онези ужасно смешни и ужасно отблъскващи бар-реплики "pick-up lines" от сорта "Хубави крака - кога отварят?"

Мисля цялата ситуация светофар-кръстовище-автомобил вече не ми е кой знае колко романтична.

Хайде да намерим друго място, където двама непознати биха могли да се запознаят по необикновен начин, без това да въвлича пътна полиция или автосервиз.

Замисли ме... колко ли романтични моменти изпускам, докато прекарвам по 2 часа на ден в колата . Само докато запаля и се вкарвам в един мой специален свят, като в някаква хипноза, медитация... ни приемам, ни предавам, просто карам. Почти винаги като срещна познат, първите му думи са - гледам те в колата еди-къде си, махам, свиркам, ти не отлепяш... трябва да е някой много упорит, за да ми привлече вниманието докато карам, рядкост са такива .
Веднъж висим в нечовешко задръстване на Цариградско с няколко колежки в колата. Може би съм чула, че колата до мен свири настойчиво, но няма защо да е на мен... дреме ми. След малко обаче съседната кола е спряла плътно до мен и пича, седящ до шофьора, ми чука на прозореца . Преди да отворя, проучвам веднага - мацки, познава ли ги някой тия??? Никой. Отварям и го питам какво иска? А той ми вика - имате мноооого готин опел, момичета (за протокола - служебен кадет, доста годишен, тип товарен автомобил, по който са оставили следи всички леваци, дето са го карали ). Мацките започват да се хилят, аз обаче продължавам да не схващам защо ми го говори тоя това... , хвърлям преценяващ поглед на добре изглеждащата му маздичка и се изрязвам - не бих имала нищо против да го разменя за маздата, определено е по-дамска, но за съжаление опелът е служебен...
Мацките още се смеят на мой гръб като се сетят

Хм, не ти е романтична?
Ами защо не отби докато водиш другата кола, тя сигурно щеше да спре мислейки си, че ще й дадеш указания и тогава да пробваш някой неклиширан израз... без пътна полиция и автосервиз хихихи

Не знам как е при теб, но аз винаги излизам по определено време от дома и по пътя до работа засичам десетина коли, с които винаги се "гоним". Даже номерата им помня.
Има една сива Тойота, точно моя модел, която си оставя детето в детската градина до нас и винаги се "преследваме" през целия град до изхода на магистралата. На връщане често се засичаме на първия светофар на града и от там се 'водим" до нас. Никога не съм говорила с пич-а, но като се видим винаги си кимваме.
Един джип на Нисан винаги е нервен и когато чака на светофар постоянно форсира двигателя. Всъщност не знам дали е от нервност или да не му загасне колата (примерно), но аз съм решила за себе си, че е нервен.
Един Ситроен Тройка винаги кара с включени всички възможни светлини. Сложила съм му кодово име "елхата".
Има и един деде с Лада-Нива. Все си мисля, че е служебна кола, защото Ладите Ниви не ми изглеждат подходящи за личен автомобил. Като се случа зад него винаги казвам "и докато се наведаааа да хвана охлюваааа и той тъгъдък-тъгъдък избяга в храститееее", защото докато превключи на първа, че докато тръгне на светофара и той хоп-светнал жълто.
Има едно Рено Туинго с две врати - егаси недоразумението в производството на коли е. Кара го военен, а до него седи една руса мадама, която всяка сутрин е толкова начумерена, че ако не ги засека цяла ден се чудя дали не е утрепала военния или той нея, че ги няма.

Изобщо ми е голям кеф докато седя по светофарите да се мъча да оприличавам хората. А тези изброените си ги имам почти като мое семейство

когато ме закачат за колата ми и аз реагирам доста недружелюбно, да не кажа неадекватно.
Спомням си като мих за първи път колата на автомивката. Гледам проучвателно четките да не ми одраскат боята, тревожа се дали няма да закачат страничните стъкла (уж са прибрани)...абеее луда работа, сякаш предната кола не я миех там всяка седмица.
И се приближава един, застава до мен, гледа уж как върви миенето и пита:
- На колко километра е?
Аз почвам да мисля хъкъта-мъкъта, абе....хм, че от къде да знам...
- 150 - изстрелвам приблизителна цифра.
- Хиляди? - изумява се оня - Доста е запазена.
Аз го изгледах малоумно и му се скарах.
- Т'ва е модел 2008, как може да мине 150 хиляди километра? На 150 ки-ло-мет-ра е, без хиляди!!!
Той човека искаше разговор да завърже, пък аз - сакън! някой да не обиди колата ми Толкова гнусно се почувствах после

Тя ще ти се обади да ти благодари, че си бил толкова любезен. А ти...?

Каза ли му че маздата е по-дамска?! Горкото момче!

Отдавна съм развила резистентност към чужди мнения за колата ми. Карала съм най-различни коли, мои и чужди, и като се кача мога да преценя НА МЕН дали ми харесва колата. И до там. Кой какво мисли не ме интересува.
За сегашната ми кола, която за мен е много специална и нещо мноооого повече от любимите обувки, чанта, рокля и червило, взети заедно, слушам кво ли не от кой ли не - от "Просто е върха!" до "Баси минавката!". Просто регистрирам компетентните мнения и ги подминавам с усмивка

Явно той не искаше да ме обиди, нито аз него, но... рисковете на спонтанната реакция, когато си на шосето и няма място за дълго обмисляне на стратегия за свалка