Малко помощ
24 отговора
0 прегледа
Малко помощ
Далеч от темите за избори и домашни обири, бих желала малко помощ!Участвам в една завера и искам да дам няколко идеи, но нямам достатъчно познания, за съжаление.
Нашият поет Пенчо Славейков умира в курортното селище Брунате над езерото Комо на 28 май 1912.Едва ли е писал любовно стихотворение точно там, но кое произведение бихте препоръчали на такава тематика от неговото творчество.
Благодаря на тези, които ще ми отговорят!
Моят град
Нашият поет Пенчо Славейков умира в курортното селище Брунате над езерото Комо на 28 май 1912.Едва ли е писал любовно стихотворение точно там, но кое произведение бихте препоръчали на такава тематика от неговото творчество.
Благодаря на тези, които ще ми отговорят!
Моят град
пусни му Хайне, по-добре
So pocht das Schicksal an die Pforte.
Beethoven
Отмахна той завесите и тихо
застана пред отворений прозорец.
Таинствена и чудна лятна нощ
полухваше с дихание си морно
и лееха над сънний мир приветно
сияние рой трепетни звездици;
невнятен говор водеха със тях
в градината събудените ветки.
Нощта бе ясна, но злокобен мрак
се сбираше Бетховену в душата -
и той кръз него нищо не съзре.
И тихо пак отдръпна се назад,
през стаята премина и замислен
той седна пред отворений роял...
Разсипаха се звуци бурен вихър
и трепнаха прекъснати. Ръце
отпусна той и смъртно бледен лик
безпомощно обори на гърди.
И в мрачния му ум злокобни мисли
се зароиха, сепнати за миг,
тъй както искри изпод пепелта
на току-що разровена жарава:
- За мене всичко свършено е вече!
Слепецът няма слънцето да види.
Във безпросветна нощ залутан, само
живее той - да чувства адский ужас
на туй, що е загубил безвъзвратно.
Слепец! За мен залязоха навеки
на слънцето лучите - с звуковете
на музиката... А едни, едни
те даваха живот на моя дух
и светлина на гордите ми чувства.
Аз доживях самичък да се видя
мъртвец приживе, Другите живеят
с живота на творенията мои -
и само ази зарад тях съм глух.
И призракът на мойта чест жестока
ме неотстъпно навсъде преследва
със своя злобен и ужасен смях:
"Творецът на хармонията - глух!"
Душа жаднее за покой - покой
във гроба - на чиито двери няма
съдбата ни да хлопа, ни зове!
Витаеше веч сянката на смърт
над него и облъхна го със мраз.
Но геният, хранител на душата,
отблъсна властно удара... Бетховен
чело подье и през прозореца стрелна
навъсен поглед в звездни небеса.
- Покоят е тъй близо!... За такъв ли
покой жадней сърцето? Избавленье!
В смъртта покой?! Дали не малодушье
за него с своя милкав глас ми шепне?...
Де гордото съзнание - че грей
величие в човешката неволя?!
Сляп бил си ти! И Омир бил е сляп;
но в слепота от хилядите зрящи
дничък само той е виждал ясно...
Не из очите погледът излиза,
а на душата из Света Светих.
И аз оттамо счувам дивен ек!
То стон ли е на хаоса душевен?
Свещен ли плач на бедното сърце?
Или е трепет то на ощ незнайни,
но горди мисли, зародени в мрака,
що божий пръст на нов насочва път?...
Не! Не! Живее всемогъщий дух -
а с него аз в изкуството живея...
И загубата на единий слух
нелесно тъй убива идеалът,
когато него Висший Слух поддържа!
Аз чувствам чрез него буйний пулс
на общия живот на естеството -
не той ли бие в моето сърце?
То не от туй ли страда тъй жестоко?
В страданьето е негова живот!
И само в него ази ще намеря
за нови чувства нови звукове -
изкуството чрез тях да обновя...
Таз висота достигна, възродена
в велика скръб, великата душа.
В полета горд на възбленуван блян
унесен, той сафърленото свое
творение отново залови -
и се забрави, и забрави всичко...
В хармония и дивна, и надвластна
се сбориха и сляха звукове,
метежен рой подир метежен рой,
като пожарни пламъци. От тях
на беззаветност знойний дъх повея...
А смъртните окови, що душата
тъй гордо бе зафърлила, звънтяха
болезнено, като отьек на буря,
и нейде си замираха далеч...
В нестройний строй на тоя химън горд
диханието на покой възвишен
трепереше - покой на дух възмогнат.
И в своята забрава той не спази
как влезе тихо в стаята един
от младите му ученици; сепнат
от звуковете бурни на рояла,
зад него той застана... И ужасни
в главата му се мисли зароиха:
"Рикание на гладен лъв в пустиня
в тез звукове ехти. Отде те идат?
Това не е ли изблик на безумье?
Или той с свойта глухота изгуби
и паметта за формата и строя?
Безумецът, дали не възмечтава
да заглуши светът - и нов закон
да тури за хармонията той?!"
А между туй, съзнанието тайно
мълвече на Бетховена в душата:
"Ти на съдбата няма що да робщеш.
Ти имаш свой особен дял... Ти сне
от небесата пламък Прометеев
да го запалиш в хорските сърца
и възгорени, да ги възвисиш.
И в тях сърца, един през векове,
ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир."
нямaш шaнc, eргo, изпoлзвaй гo
Beethoven
Отмахна той завесите и тихо
застана пред отворений прозорец.
Таинствена и чудна лятна нощ
полухваше с дихание си морно
и лееха над сънний мир приветно
сияние рой трепетни звездици;
невнятен говор водеха със тях
в градината събудените ветки.
Нощта бе ясна, но злокобен мрак
се сбираше Бетховену в душата -
и той кръз него нищо не съзре.
И тихо пак отдръпна се назад,
през стаята премина и замислен
той седна пред отворений роял...
Разсипаха се звуци бурен вихър
и трепнаха прекъснати. Ръце
отпусна той и смъртно бледен лик
безпомощно обори на гърди.
И в мрачния му ум злокобни мисли
се зароиха, сепнати за миг,
тъй както искри изпод пепелта
на току-що разровена жарава:
- За мене всичко свършено е вече!
Слепецът няма слънцето да види.
Във безпросветна нощ залутан, само
живее той - да чувства адский ужас
на туй, що е загубил безвъзвратно.
Слепец! За мен залязоха навеки
на слънцето лучите - с звуковете
на музиката... А едни, едни
те даваха живот на моя дух
и светлина на гордите ми чувства.
Аз доживях самичък да се видя
мъртвец приживе, Другите живеят
с живота на творенията мои -
и само ази зарад тях съм глух.
И призракът на мойта чест жестока
ме неотстъпно навсъде преследва
със своя злобен и ужасен смях:
"Творецът на хармонията - глух!"
Душа жаднее за покой - покой
във гроба - на чиито двери няма
съдбата ни да хлопа, ни зове!
Витаеше веч сянката на смърт
над него и облъхна го със мраз.
Но геният, хранител на душата,
отблъсна властно удара... Бетховен
чело подье и през прозореца стрелна
навъсен поглед в звездни небеса.
- Покоят е тъй близо!... За такъв ли
покой жадней сърцето? Избавленье!
В смъртта покой?! Дали не малодушье
за него с своя милкав глас ми шепне?...
Де гордото съзнание - че грей
величие в човешката неволя?!
Сляп бил си ти! И Омир бил е сляп;
но в слепота от хилядите зрящи
дничък само той е виждал ясно...
Не из очите погледът излиза,
а на душата из Света Светих.
И аз оттамо счувам дивен ек!
То стон ли е на хаоса душевен?
Свещен ли плач на бедното сърце?
Или е трепет то на ощ незнайни,
но горди мисли, зародени в мрака,
що божий пръст на нов насочва път?...
Не! Не! Живее всемогъщий дух -
а с него аз в изкуството живея...
И загубата на единий слух
нелесно тъй убива идеалът,
когато него Висший Слух поддържа!
Аз чувствам чрез него буйний пулс
на общия живот на естеството -
не той ли бие в моето сърце?
То не от туй ли страда тъй жестоко?
В страданьето е негова живот!
И само в него ази ще намеря
за нови чувства нови звукове -
изкуството чрез тях да обновя...
Таз висота достигна, възродена
в велика скръб, великата душа.
В полета горд на възбленуван блян
унесен, той сафърленото свое
творение отново залови -
и се забрави, и забрави всичко...
В хармония и дивна, и надвластна
се сбориха и сляха звукове,
метежен рой подир метежен рой,
като пожарни пламъци. От тях
на беззаветност знойний дъх повея...
А смъртните окови, що душата
тъй гордо бе зафърлила, звънтяха
болезнено, като отьек на буря,
и нейде си замираха далеч...
В нестройний строй на тоя химън горд
диханието на покой възвишен
трепереше - покой на дух възмогнат.
И в своята забрава той не спази
как влезе тихо в стаята един
от младите му ученици; сепнат
от звуковете бурни на рояла,
зад него той застана... И ужасни
в главата му се мисли зароиха:
"Рикание на гладен лъв в пустиня
в тез звукове ехти. Отде те идат?
Това не е ли изблик на безумье?
Или той с свойта глухота изгуби
и паметта за формата и строя?
Безумецът, дали не възмечтава
да заглуши светът - и нов закон
да тури за хармонията той?!"
А между туй, съзнанието тайно
мълвече на Бетховена в душата:
"Ти на съдбата няма що да робщеш.
Ти имаш свой особен дял... Ти сне
от небесата пламък Прометеев
да го запалиш в хорските сърца
и възгорени, да ги възвисиш.
И в тях сърца, един през векове,
ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир."
нямaш шaнc, eргo, изпoлзвaй гo
в отговор на Чичko Пapичko
#4
Re: Малко помощ
Чиче, напълно безсмислено мнение
Пари съм дала.Но парите не са всичко
Идеята е на това място да се изрецитира нещо от Славейков, питам кое да е.Сега по-ясно ли е, миличък?
Моят град
Пари съм дала.Но парите не са всичко
Идеята е на това място да се изрецитира нещо от Славейков, питам кое да е.Сега по-ясно ли е, миличък?
Моят град
Re: Малко помощ
ВО СТАИЧКАТА ПРЪСКА АРОМАТ...
Во стаичката пръска аромат
оставена от тебе китка цвете,
тоз аромат душата ми в мечти
при теб унася, свидно мое дете.
И виждам те унесена в мечти
за мен, подпряла чело на ръцете...
Во стаичката пръска аромат
от теб оставената китка цвете.
[линк]
Во стаичката пръска аромат
оставена от тебе китка цвете,
тоз аромат душата ми в мечти
при теб унася, свидно мое дете.
И виждам те унесена в мечти
за мен, подпряла чело на ръцете...
Во стаичката пръска аромат
от теб оставената китка цвете.
[линк]
Re: Малко помощ
сън за щастие
.......
- 18 -
До пътните врата го тя изпрати,
и тихо сбогом му пошепна само;
отмина той, а мълком тя застана,
о вратнята облегната на рамо.
На ъгъла изви се той към нея
и кивна й, преди да свий от тамо.
И дълго тя се взира все нататък,
о вратнята облегната на рамо.
- 19 -
Во стаичката пръска аромат
оставена от тебе китка цвете,
тоз аромат душата ми в мечти
при теб унася, свидно мое дете.
И виждам те унесена в мечти
за мен, подпряла чело на ръцете...
Во стаичката пръска аромат
от теб оставената китка цвете.
...........
.......
- 18 -
До пътните врата го тя изпрати,
и тихо сбогом му пошепна само;
отмина той, а мълком тя застана,
о вратнята облегната на рамо.
На ъгъла изви се той към нея
и кивна й, преди да свий от тамо.
И дълго тя се взира все нататък,
о вратнята облегната на рамо.
- 19 -
Во стаичката пръска аромат
оставена от тебе китка цвете,
тоз аромат душата ми в мечти
при теб унася, свидно мое дете.
И виждам те унесена в мечти
за мен, подпряла чело на ръцете...
Во стаичката пръска аромат
от теб оставената китка цвете.
...........
Re: Малко помощ
НЕРАЗДЕЛНИ
Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.
Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина -
с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
"Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.
Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!
И не грееше туй слънце от високо, от далеко -
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.
Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:
"Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.
Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."
Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви -
писано било та ние да се не сбереме живи...
Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,
тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -
"Клетника - дочух между им да се шушне и говори: -
право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.
През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах
остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...
Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!
Не в черковний двор зариха на любовта двете
жъртви -
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -
а погребаха ни тука, на брегът край таз долина...
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -
той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."
Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.
ЕВРОПРОСТАК
Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.
Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина -
с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
"Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.
Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!
И не грееше туй слънце от високо, от далеко -
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.
Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:
"Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.
Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."
Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви -
писано било та ние да се не сбереме живи...
Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,
тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -
"Клетника - дочух между им да се шушне и говори: -
право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.
През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах
остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...
Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!
Не в черковний двор зариха на любовта двете
жъртви -
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -
а погребаха ни тука, на брегът край таз долина...
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -
той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."
Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.
ЕВРОПРОСТАК
Re: Малко помощ
Не миличка, не е ясно.
Това пък е другата особеност на темата ти. Изобщо не става ясно какво точно искаш. Какво общо има мястото на смъртта на Славейков със заверата ти, защо да не е писал любовна лирика по това време (след като не знаеш какво е писал), защо стиховете трябва пък да са точно от този му период, защо Славейков? Изобщо пълна каша.
Но всъщност за човек, у когото напира желание да дава идеи (акъл) каквито няма, е напълно нормално да не е в състояние да изрази собствената си мисъл доколкото я има.
Май написах твърде много думички като за твоята способност да възприемаш, но може да пуснеш нова тема с молба към клуба да ти помогне.
Това пък е другата особеност на темата ти. Изобщо не става ясно какво точно искаш. Какво общо има мястото на смъртта на Славейков със заверата ти, защо да не е писал любовна лирика по това време (след като не знаеш какво е писал), защо стиховете трябва пък да са точно от този му период, защо Славейков? Изобщо пълна каша.
Но всъщност за човек, у когото напира желание да дава идеи (акъл) каквито няма, е напълно нормално да не е в състояние да изрази собствената си мисъл доколкото я има.
Май написах твърде много думички като за твоята способност да възприемаш, но може да пуснеш нова тема с молба към клуба да ти помогне.
Re: Малко помощ
...
Да се заскитам пак в чужбина и в оскуди,
от моя роден край разбойник ме прокуди
на друг разбойник стар с подписаний указ.
И в Рим се аз прибрах и в Рим живея аз,
и в Рим довърших аз таз моя сетна песен,
далеко в родний край с мечтите си унесен –
в свещената земя, която аз възпях,
и всичко онова, което преживях
и видях от дете до възрастни години…
Дано ми отреди Бог тук да доживея
последните си дни – далеч от родний край.
И никой моя гроб къде е да не знай.
Това е моята последна земна воля.
Това е последното стихотворение на Славейков, намерено след като си е отишъл. Търсил е в Италия спокойствие от хората, които са го притискали, не са му давали спокойно да работи и живее в България... търсел е спокойно място, където да умре, необезпокояван... Искал е да живее още, да гледа Италия, да пише...
Колко актуално е и сега... Не бях се замисляла.
Харесвам творчеството на Славейков. Но и тий, както и другите български таланти, си се е родил с куршум в челото, както казваше един мой чуител...
Да се заскитам пак в чужбина и в оскуди,
от моя роден край разбойник ме прокуди
на друг разбойник стар с подписаний указ.
И в Рим се аз прибрах и в Рим живея аз,
и в Рим довърших аз таз моя сетна песен,
далеко в родний край с мечтите си унесен –
в свещената земя, която аз възпях,
и всичко онова, което преживях
и видях от дете до възрастни години…
Дано ми отреди Бог тук да доживея
последните си дни – далеч от родний край.
И никой моя гроб къде е да не знай.
Това е моята последна земна воля.
Това е последното стихотворение на Славейков, намерено след като си е отишъл. Търсил е в Италия спокойствие от хората, които са го притискали, не са му давали спокойно да работи и живее в България... търсел е спокойно място, където да умре, необезпокояван... Искал е да живее още, да гледа Италия, да пише...
Колко актуално е и сега... Не бях се замисляла.
Харесвам творчеството на Славейков. Но и тий, както и другите български таланти, си се е родил с куршум в челото, както казваше един мой чуител...
Re: Малко помощ
Да се заскитам пак в чужбина и в оскуди,
от моя роден край разбойник ме прокуди
на друг разбойник стар с подписаний указ.
И в Рим се аз прибрах и в Рим живея аз,
и в Рим довърших аз таз моя сетна песен,
далеко в родний край с мечтите си унесен –
в свещената земя, която аз възпях,
и всичко онова, което преживях
и видях от дете до възрастни години…
Дано ми отреди Бог тук да доживея
последните си дни – далеч от родний край.
И никой моя гроб къде е да не знай.
Това е моята последна земна воля.
Това е последното стихотворение на Славейков, намерено след като си е отишъл. Търсил е в Италия спокойствие от хората, които са го притискали, не са му давали спокойно да работи и живее в България... търсел е спокойно място, където да умре, необезпокояван... Искал е да живее още, да гледа Италия, да пише...
Актуално е и сега... Не бях се замисляла.
Харесвам творчеството на Славейков. Но и той, както и другите български таланти, си се е родил с куршум в челото, както казваше един мой учител...
от моя роден край разбойник ме прокуди
на друг разбойник стар с подписаний указ.
И в Рим се аз прибрах и в Рим живея аз,
и в Рим довърших аз таз моя сетна песен,
далеко в родний край с мечтите си унесен –
в свещената земя, която аз възпях,
и всичко онова, което преживях
и видях от дете до възрастни години…
Дано ми отреди Бог тук да доживея
последните си дни – далеч от родний край.
И никой моя гроб къде е да не знай.
Това е моята последна земна воля.
Това е последното стихотворение на Славейков, намерено след като си е отишъл. Търсил е в Италия спокойствие от хората, които са го притискали, не са му давали спокойно да работи и живее в България... търсел е спокойно място, където да умре, необезпокояван... Искал е да живее още, да гледа Италия, да пише...
Актуално е и сега... Не бях се замисляла.
Харесвам творчеството на Славейков. Но и той, както и другите български таланти, си се е родил с куршум в челото, както казваше един мой учител...
в отговор на Ha чичoтo дядo мy
#18
Re: Малко помощ
Mного мило ми стана от твоята загриженостИдеята се прие отлично.Ако толкова те вълнува мога да ти го споделя, но само на теб
Аз не обичам поезия, затова и не познавам творчеството на Славейков, но за този, за когото подготвям изненадата, кръгът "Мисъл' и неговите членове винаги са представлявали голям интерес.
Моят град
Идеята се прие отлично.Ако толкова те вълнува мога да ти го споделя, но само на теб
Аз не обичам поезия, затова и не познавам творчеството на Славейков, но за този, за когото подготвям изненадата, кръгът "Мисъл' и неговите членове винаги са представлявали голям интерес.
Моят град
Re: Благодаря на
Трябва да благодариш и на мен. Защо ли? Ами защото ако не бях се обадил, благодарността ти щеше да бъде "Благодаря на всички ...", което е шаблонно и безлично. Моето присъствие те накара да ги назовеш лично, което прави благодарносста ти да звучи по-искрено.
Та, чакам си моята благодарност.
Та, чакам си моята благодарност.