Верно ли е?
2 отговора
0 прегледа
Re: Верно ли е?
Още малко за римските пътища:
Римските пътища се делели на няколко вида: viae publicae /обществени пътища/, viae mtltiaris /военни пътища/, viae vicinales /междуселски пътища/ и viae privatae /частни пътища/:
- обществените пътища били общо достъпни за всички и представлявали основни пътни артерии, изграждани върху държавна земя. Такива на територията на България били: Виа Егнация, Диагоналния път, Западнопотнийския път.
- военните пътища се строяли в стратегически значими местности и се охранявали от военни гарнизони. Те били предназначени да обслужват бързото предвижване на армията, както и своевременното й снабдяване с продоволствия.
- междуселските пътища свързвали по-малките населени места, строяли се върху общинска земя и се подържали от общинските власти. Те също били общодостъпни.
- частните пътища се изграждали върху частни лица върху собствен терен.
Пътищата следвали най-краткия маршрут, тъй като целта им била да улеснят предвижването на войниците, римската поща - “курсус публикус”, търговците и длъжностните лица. Затова обикновено пътищата в равнините били прави без завои, а в планинските райони преминавали по билата на планините или по успоредна на билото линия, намираща се малко под него. Последното осигурявало добра видимост, закрила от ветровете и скритост при предвижването. Изникналите препятствия били преодолявани с изграждането на тунели, мостове, отводняване блата.
Изграждането на римския път включвало няколко етапа: най-напред се определял най-подходящият маршрут – това правили строителните инженери с помощта на уред – грома /той се състоял от четири дървени рамена, пресичащи се под ъгъл от 90 градуса, поставени върху заострен кол и завършващи с отвеси на всяко рамо/. После се изкопавали терена там, където щял да преминава пътя. Върху изкопа насипвали последователно пластове от пясък, чакъл и бетон, а най-отгоре подреждали каменни блокове. Отстрани на пътя изкопавали канавки, в които да се оттича дъждовната вода. Пак с цел бързо отводняване при дъжд, напречния разрез на пътя бил леко навдигнат в средата. Общата дълбочина на пластовете при такъв път достигала до 1,50м. На трудно достъпните планински места изсичали коловози, за да бъде улеснено движението на превозните средства. Обикновено пътищата се строяли от войниците, понякога като наказание, но по-често, за да не остават без работа.
Ширината на пътищата била нормативно установена. Още Дванадесетте таблици, най-стария писмен римски закон, датиращ от 5-ти век пр. н. е, сочел, че дължината на пътя не бива да бъде по-малка от осем стъпки /около 2,40м/, а на завоите – двойно повече. Според закон на император Август ширината на двете основни пътни артерии в градовете декуманус максимус и кардо максимус трябвало да отговаря на, съответно, 40 и 20 стъпки, т. е. около 12 и 6 метра. В планинските райони ширината на пътя обикновено достигала около 2,50 метра.
След построяването му, разстоянието по пътя било замервано с уред, наречен одометър. На всяка римска миля, или 1000 двойни крачки /една крачка се равнявала на около 1,5м./, поставяли камък, т. нар. милиария /милиарна колона/, с обозначение на разстоянието до най-близките градове или друг значим пункт като например пътна станция, граница на община, река, проход и др.
Ето как са описали римското строителство на пътища древните автори: „Особено сериозно се заел с прокарването на пътища, като се погрижил не само за удобство, но и за красивия им приятен вид. Прокарал ги прави през полята без всякакви завои отчасти застлани със сечен камък, отчасти с валян пясък. Неравностите били изпълнени, а където имало пропасти или корита от порои, там прокарали мостове, като предварително изравнявали височината на двете страни. … Освен това размерил целия път на по една миля .. и поставил каменни стълбове, указващи разстоянието. Поставил и други по-малки каменни блокове на известно разстояние от двете страни на пътя, та ездачите да слизат по-лесно, без ад има нужда да им помага човек.” /Плутарх, животопис за Гай Гракх/.
Покрай обществените пътища и обикновено на разстояние от 25 – 30 римски мили са намирали пътни станции, а помежду им – междинни спирки и складове с продоволствия за армията. Някои от станциите посрещали само официални лица, а други подслонявали всякакви пътници, но най-вече били предназначени да обслужват служителите на курсус публикус - римската поща. Към станциите имало страноприемница, обор за животните, понякога баня и публични домове. Обикновено пътните станции били давани под аренда на частни лица, но се ръководили и охранявали от военен контингент. Персоналът им включвал мулетари, ветеринарни лекари, писари, колари. Били разположени така, че до подсигуряват бърза и навременна смяна на уморените коне, с които се пренасяла пощата. По този начин куриерът на държавната поща изминавал на ден около 50 римски мили дневно.
За бързите съобщения била използвана така наречената факелна връзка. Покрай пътищата били изграждани сигнални кули, от които чрез помощта на факли, пресъздаващи буквен шифър, предавали съобщението. За около час то преминавало разстояние от около 900 километра.
Римляните ползвали пътеводители, т. нар. итинерарии, където били обозначени градовете, пътищата и реките, както и по-важните пътни станции.
За разлика от извънградските, градските пътища били доста натоварени. Това принудило Цезар да издаде закон за регулиране на движението в град Рим, според който “По всички улици които са или ще бъдат в застроената площ на Рим, от следващия първи януари се забранява да се управляват или водят каруци между изгрев и десетия час, с изключение на колите, пренасящи материали за строеж на храмове на боговете или за изнасяне на боклук. Законът не важи за коли, превозващи отговорника за жертвоприношенията и фламините, а така също коли, участващи в триумфални процесии или за обществени игри, провеждащи се в Рим или на една миля разстояние от Рим”.
Римските пътища се делели на няколко вида: viae publicae /обществени пътища/, viae mtltiaris /военни пътища/, viae vicinales /междуселски пътища/ и viae privatae /частни пътища/:
- обществените пътища били общо достъпни за всички и представлявали основни пътни артерии, изграждани върху държавна земя. Такива на територията на България били: Виа Егнация, Диагоналния път, Западнопотнийския път.
- военните пътища се строяли в стратегически значими местности и се охранявали от военни гарнизони. Те били предназначени да обслужват бързото предвижване на армията, както и своевременното й снабдяване с продоволствия.
- междуселските пътища свързвали по-малките населени места, строяли се върху общинска земя и се подържали от общинските власти. Те също били общодостъпни.
- частните пътища се изграждали върху частни лица върху собствен терен.
Пътищата следвали най-краткия маршрут, тъй като целта им била да улеснят предвижването на войниците, римската поща - “курсус публикус”, търговците и длъжностните лица. Затова обикновено пътищата в равнините били прави без завои, а в планинските райони преминавали по билата на планините или по успоредна на билото линия, намираща се малко под него. Последното осигурявало добра видимост, закрила от ветровете и скритост при предвижването. Изникналите препятствия били преодолявани с изграждането на тунели, мостове, отводняване блата.
Изграждането на римския път включвало няколко етапа: най-напред се определял най-подходящият маршрут – това правили строителните инженери с помощта на уред – грома /той се състоял от четири дървени рамена, пресичащи се под ъгъл от 90 градуса, поставени върху заострен кол и завършващи с отвеси на всяко рамо/. После се изкопавали терена там, където щял да преминава пътя. Върху изкопа насипвали последователно пластове от пясък, чакъл и бетон, а най-отгоре подреждали каменни блокове. Отстрани на пътя изкопавали канавки, в които да се оттича дъждовната вода. Пак с цел бързо отводняване при дъжд, напречния разрез на пътя бил леко навдигнат в средата. Общата дълбочина на пластовете при такъв път достигала до 1,50м. На трудно достъпните планински места изсичали коловози, за да бъде улеснено движението на превозните средства. Обикновено пътищата се строяли от войниците, понякога като наказание, но по-често, за да не остават без работа.
Ширината на пътищата била нормативно установена. Още Дванадесетте таблици, най-стария писмен римски закон, датиращ от 5-ти век пр. н. е, сочел, че дължината на пътя не бива да бъде по-малка от осем стъпки /около 2,40м/, а на завоите – двойно повече. Според закон на император Август ширината на двете основни пътни артерии в градовете декуманус максимус и кардо максимус трябвало да отговаря на, съответно, 40 и 20 стъпки, т. е. около 12 и 6 метра. В планинските райони ширината на пътя обикновено достигала около 2,50 метра.
След построяването му, разстоянието по пътя било замервано с уред, наречен одометър. На всяка римска миля, или 1000 двойни крачки /една крачка се равнявала на около 1,5м./, поставяли камък, т. нар. милиария /милиарна колона/, с обозначение на разстоянието до най-близките градове или друг значим пункт като например пътна станция, граница на община, река, проход и др.
Ето как са описали римското строителство на пътища древните автори: „Особено сериозно се заел с прокарването на пътища, като се погрижил не само за удобство, но и за красивия им приятен вид. Прокарал ги прави през полята без всякакви завои отчасти застлани със сечен камък, отчасти с валян пясък. Неравностите били изпълнени, а където имало пропасти или корита от порои, там прокарали мостове, като предварително изравнявали височината на двете страни. … Освен това размерил целия път на по една миля .. и поставил каменни стълбове, указващи разстоянието. Поставил и други по-малки каменни блокове на известно разстояние от двете страни на пътя, та ездачите да слизат по-лесно, без ад има нужда да им помага човек.” /Плутарх, животопис за Гай Гракх/.
Покрай обществените пътища и обикновено на разстояние от 25 – 30 римски мили са намирали пътни станции, а помежду им – междинни спирки и складове с продоволствия за армията. Някои от станциите посрещали само официални лица, а други подслонявали всякакви пътници, но най-вече били предназначени да обслужват служителите на курсус публикус - римската поща. Към станциите имало страноприемница, обор за животните, понякога баня и публични домове. Обикновено пътните станции били давани под аренда на частни лица, но се ръководили и охранявали от военен контингент. Персоналът им включвал мулетари, ветеринарни лекари, писари, колари. Били разположени така, че до подсигуряват бърза и навременна смяна на уморените коне, с които се пренасяла пощата. По този начин куриерът на държавната поща изминавал на ден около 50 римски мили дневно.
За бързите съобщения била използвана така наречената факелна връзка. Покрай пътищата били изграждани сигнални кули, от които чрез помощта на факли, пресъздаващи буквен шифър, предавали съобщението. За около час то преминавало разстояние от около 900 километра.
Римляните ползвали пътеводители, т. нар. итинерарии, където били обозначени градовете, пътищата и реките, както и по-важните пътни станции.
За разлика от извънградските, градските пътища били доста натоварени. Това принудило Цезар да издаде закон за регулиране на движението в град Рим, според който “По всички улици които са или ще бъдат в застроената площ на Рим, от следващия първи януари се забранява да се управляват или водят каруци между изгрев и десетия час, с изключение на колите, пренасящи материали за строеж на храмове на боговете или за изнасяне на боклук. Законът не важи за коли, превозващи отговорника за жертвоприношенията и фламините, а така също коли, участващи в триумфални процесии или за обществени игри, провеждащи се в Рим или на една миля разстояние от Рим”.