Момичета, помагайте!

Той започна да ходи по-често при майка си. И като казвам по-често, разбирам 2 пъти седмично. И то по график.
Естествено реших, че свекървата го навива нещо…знаете ги майките как могат да мърморят и да облъчат човек. Пък понякога и не толкова да го облъчат, колкото да го накарат да направи нещо само и само мир да има.
Та се стегнах, оглеждах се постоянно дали има нещо, което да провокира това отношение. Наблюдавах уж небрежно за промяна в настроенията и отношението към мен…Нямаше такова нещо. Реших, че майка му е болна и съвсем внимателно подпитах него, после нея…не, тя си беше в прекрасно здраве. Даже почнала за по няколко часа да гледа бебето на една комшийка, чийто мъж пътувал по корабите.
А посещенията продължаваха. Само дето аз нямах обяснение за тях и само дето той стана някакси по-гальовен, по…обръщаш ми внимание и по…как да го нарека…онова действие, когато гледа да ме изпревари и да ми подаде чашата, която аз съм пресегнала да взема; да оправи леглото веднага след като е станал; да ми намести обувките под краката за да ги обуя по-лесно когато излизаме; да ме гушка повече…разбирате ли какво имам предвид? Уж едни такива незабележими жестове, които безспорно бяха на власт година-две след като се оженихме и които малко по малко изчезнаха във въртележката на децата, работата, ежедневието…
Има нещо – човъркаше ме подозрителната ми по природа душа. Този път като никога реших да наблюдавам и чакам докато не блесне причината, а не като друг път направо да тръгвам с рогата напред.
Статията „20 начина да познаем, че той ви изневерява” ме доведе до тих бяс. Как не се бях сетила, че малките жестове всъщност могат да са потушаване на гузната му съвест и начин да успокои себе си, че – ето, аз й давам дори повече от преди, какво, че кръшкам малко. Само дето не ми се връзваше с ходенето при майка му.
И тогава…плясссс по челото. Комшийката, мъжа по корабите…майка му е посредник във всичко това…
Разбира се – мъж с черна коса, топли сини очи, палави тръпчинки и неустоима усмивка винаги е привличал погледите на дамите около нас, a ненатрапващото джентълменското поведение да накара една дам да се чувства единствена и неповторима е оставяло безмълвна не една жена в обкръжението ни. Кого заблуждавам – имам стабилен, чаровен мъж с топли, внимателни ръце и превземаща усмивка - само въпрос на време е някоя млада и стройна жена да ми го отмъкне, нали?
Гризяща нерви и нокти, нокти и нерви….не издържах. Не че ми прави чест, обаче в този момент смятах, че каквото и да попитам няма да получа истината, макар че…винаги сме действали на принципа ‘директния въпрос получава директен отговор”. Но пък и никога директния въпрос не е бил „ти изневеряваш ли ми?”, нали?
Следобедът, в когато се обади, че пак ще мине през майка си за половин час, ми излезе стресница на горната устна. Замотах се нарочно в офиса и малко след като той трябваше да е пристигнал, цъфнах на вратата.
Майка му ми отвори и по погледа й – стреснат, мазен и тоооолкова виновен – ми стана ясно всичко. Бавно влязох в коридора и се запътих към спалнята. Сложих ръка на вратата и се подготвих за гледката вътре. Мозъкът ми вреше от въпроса как да реагирам и какво да направя…да крещя, да плача, да си изляза с гордо вдигната брадичка…вие подготвени ли сте как да реагирате в такава ситуация?- Аз определено не бях.
Отворих вратата. Гледката вътре ме остави абсолютно безмълвна.
Тя беше легнала по гръб на голямото легло. Той – надвесен над нея. Розовото й боди беше вдигнато до гърдите й. Ръкавите на ризата му – навити нагоре. Неговата ръка правеше кръгчета около пъпчето й. Бедърцата й бяха обвити около ръката му и под мишницата му се показваха белите хавлиени чорапки.
Той тъкмо й казваше нещо, а тя се заливаше в звънлив смях.
Той я гледаше с онова нежно и поглъщащо изражение, което бях виждала само в моменти на върховна нежност. Нейното лице беше цялото една беззъба усмивка.
Той извъртя глава. Това, което прочетох в очите му, ме накара да изгубя всякаква разумна мисъл. Видях вината, че го хващам така; съжалението, че ме е поставил в такова положение; предизвикателството, че не прави нищо нередно и най-убийствената искрица казваща „какво пък, бебетата ме разтапят”.
Въздъхнах. Нима можех да се боря с това?
- Не й давай да си лапа ръцете – казах тихо.
- Хайде да си направим още едно бебе – изрече на глас той думите, които се страхувах да чуя.

Поредната извратена тъпня.


Избийте баламите и тарикатите сами ще умрат!

Ей, усмивке! Помислих, че имаш проблем.

Ммм,честно,тоя път не ме изкефи
Има нещо недомислено,нещо женско,нещо пошло.Един мъж никога не би ползвал майка си за параван,не и системно.
Извинявай!

не ми казвай
какво да правя
за да не ти казвам
къде да отидеш

Смайли, предполагам, че това е литературен опит.
Но не разбрах за какво да помагаме.
Ако искаш моето мнение, то е, че половината от прочелите го изобщо не разбраха, че в "еротичната" сцена е обрисувано бебето.
Второ, това изглежда някак твърде нереалистично. Виж, ако някъде беше споменала, че това е собствената му дъщеря някак по-достоверно щеше да бъде.
Абе, има още доста за доработване.

Аз без да разсъждавам разказ ли е или какво, казвам: "Ми, действайте!" Нямаш нужда от помощ в случая.

Колко е хубаво да не правиш нищо, а след това да си починеш.

защо си си губила времето да пишеш това свободно съчинение....

от наблюденията на майките на разни мои 'изгори' мисля, че не си наясно с техните 'участия' в размножителния цикъл на синовете си Т.е. те наистина питат коя кога какво, обаче чак пък да ги занимават с бебета!!! Дори се дразнят, когато някоя забременее от сина им - от личен опит го знам , след години ръчкане 'кога ще имам внуче', една дето щеше да е баба на сина ми при други обстоятелства, като забременях ми вдигна телефона и изрече най-малоумната тирада за магии и клет мъж на 100 години, която съм чувала в живота си ... После, разбира се, мина в режим 'не помня какво съм казала'. Та, за бабетите-свекърви според мен е голям шок, че губят властта ... и не са баш така луди да я губят доброволно


Major e longinquo reverentia

Ами то си е проблем.
Щерките с таткото в съюз срещу мен по въпроса за още едно бебе.... Една тема, която смятах, че съм приключила.

Мдаммм.
Лошото на това, че правиш литературни опити е, че всеки път те питат дали е истина или не. Може би трябва да пиша по-ясни заглавия, явно..."момичета, помагайте" не изказва достатъчно ясно молбата ми да ми се даде съвет как да се измъкна.

Имам, ама ти сигурно се ще включиш към отбора на искащите бебе и няма да мога да разчитам на теб като подкрепа, а най-много... да се превърнеш в троянски кон зад моята защитна линия

Предполагам, че забележката е към мен, не към полуИдиотова?
Какво да ти кажа, всеки избира сам как да си "губи" времето и обикновено не иска одобрение от другите. Та... приеми, че аз така си губя времето. Мотивите са си моя работа.

тайната й цел да е ТОЗИ път отрочето да бъде кръстено на нея...

Е, тогава да ви пратя Идиота, за да ви обясни от колко месеца не е спал една нощ от началото до края, белким размисли благоверния ти. Обаче трябва да го изгониш преди да започне да разказва за бебока.

Колко е хубаво да не правиш нищо, а след това да си починеш.

Да ти кажа, ако нямах физически проблем който да ме притеснява и аз бих родила трето. На 36 не съм чак толкова дърта... Какво в същност те притеснява? Няма кариера на света, която не бих захвърлила заради един бебок.

Въобще не става въпрос за кариерата.
Притеснява ме, че хипотетичното бебе ще е на 20г., а аз - на 60.
Притеснява ме, че на след 3-4 години няма да имам мерак да участвам в детски игри като бой с възглавници, скрий колана на татко, да си направим палатка от чаршафи в хола, да играя баскетбол и да се караме за правилата на стийтбола, да се пръскаме с водни пистолети.... просто виждам как месец след месец започвам да предпочитам по-тихи и нетолкова подвижни занимания и осъзнавам, че това ще се задълбочи.
А и като си представя как ще ставам на всеки 3 часа да храня....мисля, че съм се "отчела" достойно.

е там е тя - като почне да разказва за бебето и...
Имам колега на 42 с дъщеря на 2г. Дадоха я на ясла и я спряха, защото много ревяла първите 3 дена. Питам го "а големия не ревеше ли?". Той ми отговаря "ревеше, ама тогава го издържах това. Сега не мога".

Не знам колко са ти големи щерките, но моите момчета отдавна са на *дай пари и чао*. Ако знаех, че и този път всичко ще мине успешно пак бих се навила за 9 месеца в болница. А може би ако нищо не ми пречеше нямаше да го искам.

Е, и аз съм така. Такъм глезльо досега не съм гледала.

Колко е хубаво да не правиш нищо, а след това да си починеш.