списание "Мonocle"
7 отговора
0 прегледа
Re: списание "Мonocle"
Браво Чанс!
Новината е страхотна!!!!
Помествам тук новината от в-к " Дневник" и снимката от списание "Мonocle"!
В новия си брой сп. Monocle публикува голямо интервю с примата на българската естрада Лили Иванова. В него певицата разказва историята на своята кариера, започнала през далечната 1960 г. и продължаваща досега. До момента тя има зад гърба си 33 албума на десет различни езика и без притеснение говори за препятствията, които е трябвало да премине по пътя си от дебютантка до грандиозния си концерт в звездната зала "Олимпия".
"Лили става звезда във времена, когато артистите трябвало да бъдат одобрени, наети и контролирани от държавата, но тя успяла да пробие и просперира самостоятелно", описва кариерата й журналистът Андрю Мюлер. "Никога не съм била трън в очите на управляващите, защото пеех за любов. Аз винаги пея за любов", добавя Иванова
Новината е страхотна!!!!
Помествам тук новината от в-к " Дневник" и снимката от списание "Мonocle"!
В новия си брой сп. Monocle публикува голямо интервю с примата на българската естрада Лили Иванова. В него певицата разказва историята на своята кариера, започнала през далечната 1960 г. и продължаваща досега. До момента тя има зад гърба си 33 албума на десет различни езика и без притеснение говори за препятствията, които е трябвало да премине по пътя си от дебютантка до грандиозния си концерт в звездната зала "Олимпия".
"Лили става звезда във времена, когато артистите трябвало да бъдат одобрени, наети и контролирани от държавата, но тя успяла да пробие и просперира самостоятелно", описва кариерата й журналистът Андрю Мюлер. "Никога не съм била трън в очите на управляващите, защото пеех за любов. Аз винаги пея за любов", добавя Иванова
Re: списание "Мonocle"
Monocle
“От София с любов - България” - така е озаглавена статия за Лили Иванова, публикувана в юнския брой на едно от най-авторитетните световни списания - “Монокъл”.
Английският журналист Андрю Мюлер влиза в дома на естрадната ни прима, за да разкаже за българския национален герой. Певицата е избрана с помощта на съветник от България. Фотографът Андре Гонзалес - сътрудник на списанието, е пратен от Турция, след което пуска в списанието една от малкото й снимки без фотошоп. Ето какво пише “Монокъл” за нашата Лили:
“На стена в апартамента на Лили Иванова в София виси картина. Всъщност по стените в апартамента висят десетки картини, но една се набива на очи. Това е портрет на певицата от 1973 г. Показва Иванова като балканска Мона Лиза - млада, хубава жена в национален костюм. Държи червена роза - символ на родната й земя, и нотите на “Мила Родино” - химна на България.
Зад нея като на екран са образи от съветския триумф - Кремъл, ракета, Партийният дом в София (все още импозантен символ на града) и мавзолеят на първия български комунистически лидер Георги Димитров. Славеят, изобразен кацнал на едната й китка, не е най-изящното упражнение в символизъм, но въплъщава какво е била някога Иванова: превъзходната пееща птичка на Източния блок, глас, слушан и боготворен от Чекпойнт Чарли до Владивосток.
“Кичозно е, знам”, засмива се Иванова. Нейният пентхауз на софийската улица “Оборище” е изобилие от претрупано изкуство и кукленска мебелировка.
През годините зад желязната завеса тя пее на държавни мероприятия и става близка със семейството на Тодор Живков. “Съпругата му беше много елегантна. А дъщеря му много ми помагаше”, казва тя.
Страстта на Иванова към родината не се е променила. Българското знаме се развява от балкона й и, както тя казва, има още две в резерва. “На мен също ми липсват някои неща. Ценностите се унищожиха. Искахме новото време, но сме разочаровани. Всеки в правителството краде. Законите не се прилагат”, казва тя.
Иска ли да се върне комунизмът? “Не. При комунизма имаше само няколко певци и се купуваха техните записи. Сега конкуренцията е голяма и хората имат избор - моите плочи винаги се разпродават.” (24часа / 28.05.2009)
(Статията е със съкращения.)
“От София с любов - България” - така е озаглавена статия за Лили Иванова, публикувана в юнския брой на едно от най-авторитетните световни списания - “Монокъл”.
Английският журналист Андрю Мюлер влиза в дома на естрадната ни прима, за да разкаже за българския национален герой. Певицата е избрана с помощта на съветник от България. Фотографът Андре Гонзалес - сътрудник на списанието, е пратен от Турция, след което пуска в списанието една от малкото й снимки без фотошоп. Ето какво пише “Монокъл” за нашата Лили:
“На стена в апартамента на Лили Иванова в София виси картина. Всъщност по стените в апартамента висят десетки картини, но една се набива на очи. Това е портрет на певицата от 1973 г. Показва Иванова като балканска Мона Лиза - млада, хубава жена в национален костюм. Държи червена роза - символ на родната й земя, и нотите на “Мила Родино” - химна на България.
Зад нея като на екран са образи от съветския триумф - Кремъл, ракета, Партийният дом в София (все още импозантен символ на града) и мавзолеят на първия български комунистически лидер Георги Димитров. Славеят, изобразен кацнал на едната й китка, не е най-изящното упражнение в символизъм, но въплъщава какво е била някога Иванова: превъзходната пееща птичка на Източния блок, глас, слушан и боготворен от Чекпойнт Чарли до Владивосток.
“Кичозно е, знам”, засмива се Иванова. Нейният пентхауз на софийската улица “Оборище” е изобилие от претрупано изкуство и кукленска мебелировка.
През годините зад желязната завеса тя пее на държавни мероприятия и става близка със семейството на Тодор Живков. “Съпругата му беше много елегантна. А дъщеря му много ми помагаше”, казва тя.
Страстта на Иванова към родината не се е променила. Българското знаме се развява от балкона й и, както тя казва, има още две в резерва. “На мен също ми липсват някои неща. Ценностите се унищожиха. Искахме новото време, но сме разочаровани. Всеки в правителството краде. Законите не се прилагат”, казва тя.
Иска ли да се върне комунизмът? “Не. При комунизма имаше само няколко певци и се купуваха техните записи. Сега конкуренцията е голяма и хората имат избор - моите плочи винаги се разпродават.” (24часа / 28.05.2009)
(Статията е със съкращения.)
Редактирано от _No_Name_ на
Цялата статия
Днес си купих списанието. Ето цялата статия. Щях да я преведа, ама толкова писанееее........
NATIONAL ICON
Lili Ivanova
FROM SOFIA, WITH LOVE
Preface
Bulgarian songstress Lili Ivanova’s career began in 1963 and she soon became the country’s biggest star under the communists. Today she’s just as famous and is widely revered as a champion of the nation.
WRITER
Andrew Mueller
PHOTOGRAPHER
Andres Gonzalez
On a wall in Lili Ivanova’s Sofia apartment hangs a painting. Actually, on the walls of Lili Ivanova’s Sofia apartment hang dozens of paintings, but one in particular catches the eye. It’s a portrait of the singer, dating from 1973. It shows Ivanova as a Balkan Mona Lisa — a young, pretty woman in traditional costume. She clutches a red rose, symbol of her home¬land, and sheet music for “Mila Rodino”, Bulgaria’s national anthem.
Behind her jostles a backdrop of triumphal Soviet imagery — the Kremlin, a rocket, the headquarters of Bulgaria’s Communist Party (still an imposing Sofia landmark), and the mausoleum of Bulgaria’s first communist leader Georgi Dimitrov (no longer an imposing Sofia landmark, having been demolished in a fit of revisionist zeal in 1999) The nightingale depicted perching on one of her wrists is not the most subtle exercise in symbolism, but it sums up what Ivanova once was: a pre-eminent songbird of the eastern bloc, a voice heard and adored from Checkpoint Charlie to Vladivostok.
“It’s kitschy, I know,” giggles Ivanova, prompting several pointed questions regarding her criteria for such judgments. Her penthouse on Sofia’s Oborishte Street is a riot of gaudy art and doll’s-house furniture, festooned with a forest of bouquets, all presented at recent concerts, a birthday party (her 70th, she says, though some ungentlemanly local commentators question this estimate), and the previous night’s launch of her autobiography. Though the initial impression of chez Ivanova is George Orwell’s Room 101 for a hay fever sufferer, the decor suits its owner: lively, vibrant, endearingly unabashed, unwearied by the years — however many of them there may have been.
Ivanova occupies an unusual — perhaps unique — position in modern European culture. She was a star back when artists were approved, employed and regulated by the communist state, and she survived and prospered amid the free-for-all of capitalism. She still records, still tours — in January 2009 she realised a lifelong ambition by headlining the Olympia in Paris — and still elicits the bewildering tumults of adulation and derision, praise and mockery, that are the lot of the inescapably famous. It is inconceivable that there is a Bulgarian who does not possess an opinion about her.
Ivanova began singing in the early 1960s, encouraged by friends and colleagues in her hometown of Kubrat, in northeast Bulgaria. Her first album, of largely Italian-style balladry, was released in 1963 by a Romanian label. Since then, she has recorded 33 further albums, in 10 languages and at least as many variations on Europop. During Bulgaria’s decades behind the iron curtain she was one of a select coterie of approved pop singers, her career managed by Ministry of Culture’s Concert Directorate.
“They would say go there, this is your tour; or sing this, this is your record,” she recalls. “I’d get a small fee.” She performed at state occasions, and became friendly with the family of Todor Zhivkov, the dictator who ruled Bulgaria from 1954 to 1989. “His wife was very smart, she says. “And his daughter helped me a lot.” She travelled widely, inside the Warsaw Pact and — always accompanied by secret police minders, vigilant for hints of defection — outside. She says, however, she never felt artistically compromised.
“I was never a thorn in their side,” she says, “because I was singing about love. I always sing about love. I never sang revolutionary music. Of course, I took care with what I wore, and things like that.” Ivanova’s ardour for her homeland has not changed. The red, white and green Bulgarian flag flies from her balcony — and, she says, she has two more in reserve should one get damaged by wind or rain.
Her simple patriotism helped her rebuild her appeal after the old order was swept away by the revolutions of 1989 (post-communist Bulgaria has garlanded her with several entrancingly arcane awards, including the Order of St Nicholas the Miracle Maker, for “doing good to the Earth”). She concedes that she was also helped by a measure of nostalgia for the old certainties.
“Yes,” she nods. “I also miss some things. Values have been destroyed. Spiritual values. Intellectual values. We wanted the new times, but we are disappointed. Everyone in the government steals. The laws are not implemented. This never used to happen. People didn’t lock their flats. We were afraid to speak against the government, yes. But now, people are afraid to walk the streets.”
Would she want communism back? “No,” she says. “Some things are better. Not just money. Under communism, there were very few artists, so that’s whose records you bought. Now, competition is high, and people have a choice — and I’m always sold out. I’m overjoyed about that.”
It’s not hard to see why Bulgaria sees some of itself in Ivanova — big-hearted, indomitable, somewhat vainglorious. Every time she steps onto a stage, she says, she feels like she’s singing for her country. “I never lose that,” she says. “Much to my joy this is the case. Though much to the regret of many Bulgarians.” — (M)
Auntie Bulgaria
Lili Ivanova's CV
1939: Born, according to official accounts, in Kubrat, Bulgaria.
1956: Trains to become a nurse in Varna.
1961: Wins the official approval of Bulgaria’s Ministry of Culture, and begins touring eastern bloc.
1963 Releases first album, Amore Twist, through Romanian label Electrecord.
1967 Sea Of Youth is the first Bulgarian-language pop album.
1981-87 Based largely in East Berlin, where she stars in local productions of Cats and Evita, among others.
1999 Appointed to the Order Stara Planina, granted for exceptional contributions to Bulgaria.
2002 Features in the sell-out launch issue of Bulgarian Playboy
2009 Publishes ghost-written autobiography, The Truth, on a date decided with her astrologer.
NATIONAL ICON
Lili Ivanova
FROM SOFIA, WITH LOVE
Preface
Bulgarian songstress Lili Ivanova’s career began in 1963 and she soon became the country’s biggest star under the communists. Today she’s just as famous and is widely revered as a champion of the nation.
WRITER
Andrew Mueller
PHOTOGRAPHER
Andres Gonzalez
On a wall in Lili Ivanova’s Sofia apartment hangs a painting. Actually, on the walls of Lili Ivanova’s Sofia apartment hang dozens of paintings, but one in particular catches the eye. It’s a portrait of the singer, dating from 1973. It shows Ivanova as a Balkan Mona Lisa — a young, pretty woman in traditional costume. She clutches a red rose, symbol of her home¬land, and sheet music for “Mila Rodino”, Bulgaria’s national anthem.
Behind her jostles a backdrop of triumphal Soviet imagery — the Kremlin, a rocket, the headquarters of Bulgaria’s Communist Party (still an imposing Sofia landmark), and the mausoleum of Bulgaria’s first communist leader Georgi Dimitrov (no longer an imposing Sofia landmark, having been demolished in a fit of revisionist zeal in 1999) The nightingale depicted perching on one of her wrists is not the most subtle exercise in symbolism, but it sums up what Ivanova once was: a pre-eminent songbird of the eastern bloc, a voice heard and adored from Checkpoint Charlie to Vladivostok.
“It’s kitschy, I know,” giggles Ivanova, prompting several pointed questions regarding her criteria for such judgments. Her penthouse on Sofia’s Oborishte Street is a riot of gaudy art and doll’s-house furniture, festooned with a forest of bouquets, all presented at recent concerts, a birthday party (her 70th, she says, though some ungentlemanly local commentators question this estimate), and the previous night’s launch of her autobiography. Though the initial impression of chez Ivanova is George Orwell’s Room 101 for a hay fever sufferer, the decor suits its owner: lively, vibrant, endearingly unabashed, unwearied by the years — however many of them there may have been.
Ivanova occupies an unusual — perhaps unique — position in modern European culture. She was a star back when artists were approved, employed and regulated by the communist state, and she survived and prospered amid the free-for-all of capitalism. She still records, still tours — in January 2009 she realised a lifelong ambition by headlining the Olympia in Paris — and still elicits the bewildering tumults of adulation and derision, praise and mockery, that are the lot of the inescapably famous. It is inconceivable that there is a Bulgarian who does not possess an opinion about her.
Ivanova began singing in the early 1960s, encouraged by friends and colleagues in her hometown of Kubrat, in northeast Bulgaria. Her first album, of largely Italian-style balladry, was released in 1963 by a Romanian label. Since then, she has recorded 33 further albums, in 10 languages and at least as many variations on Europop. During Bulgaria’s decades behind the iron curtain she was one of a select coterie of approved pop singers, her career managed by Ministry of Culture’s Concert Directorate.
“They would say go there, this is your tour; or sing this, this is your record,” she recalls. “I’d get a small fee.” She performed at state occasions, and became friendly with the family of Todor Zhivkov, the dictator who ruled Bulgaria from 1954 to 1989. “His wife was very smart, she says. “And his daughter helped me a lot.” She travelled widely, inside the Warsaw Pact and — always accompanied by secret police minders, vigilant for hints of defection — outside. She says, however, she never felt artistically compromised.
“I was never a thorn in their side,” she says, “because I was singing about love. I always sing about love. I never sang revolutionary music. Of course, I took care with what I wore, and things like that.” Ivanova’s ardour for her homeland has not changed. The red, white and green Bulgarian flag flies from her balcony — and, she says, she has two more in reserve should one get damaged by wind or rain.
Her simple patriotism helped her rebuild her appeal after the old order was swept away by the revolutions of 1989 (post-communist Bulgaria has garlanded her with several entrancingly arcane awards, including the Order of St Nicholas the Miracle Maker, for “doing good to the Earth”). She concedes that she was also helped by a measure of nostalgia for the old certainties.
“Yes,” she nods. “I also miss some things. Values have been destroyed. Spiritual values. Intellectual values. We wanted the new times, but we are disappointed. Everyone in the government steals. The laws are not implemented. This never used to happen. People didn’t lock their flats. We were afraid to speak against the government, yes. But now, people are afraid to walk the streets.”
Would she want communism back? “No,” she says. “Some things are better. Not just money. Under communism, there were very few artists, so that’s whose records you bought. Now, competition is high, and people have a choice — and I’m always sold out. I’m overjoyed about that.”
It’s not hard to see why Bulgaria sees some of itself in Ivanova — big-hearted, indomitable, somewhat vainglorious. Every time she steps onto a stage, she says, she feels like she’s singing for her country. “I never lose that,” she says. “Much to my joy this is the case. Though much to the regret of many Bulgarians.” — (M)
Auntie Bulgaria
Lili Ivanova's CV
1939: Born, according to official accounts, in Kubrat, Bulgaria.
1956: Trains to become a nurse in Varna.
1961: Wins the official approval of Bulgaria’s Ministry of Culture, and begins touring eastern bloc.
1963 Releases first album, Amore Twist, through Romanian label Electrecord.
1967 Sea Of Youth is the first Bulgarian-language pop album.
1981-87 Based largely in East Berlin, where she stars in local productions of Cats and Evita, among others.
1999 Appointed to the Order Stara Planina, granted for exceptional contributions to Bulgaria.
2002 Features in the sell-out launch issue of Bulgarian Playboy
2009 Publishes ghost-written autobiography, The Truth, on a date decided with her astrologer.
Редактирано от P.Penev на
Re: Цялата статия - превод
Кариерата на българската певица Лили Иванова започва през 1963 г. и тя става най-голямата звезда на страната по времето на комунизма. И днес тя е точно толкова известна и почитана като национален герой.
На стената в софийския апартамент на Лили Иванова виси картина. Всъщност по стените на софийския апартамент на Лили Иванова висят десетки картини, но една особено хваща окото. Това е портрет на певицата от 1973 г. Той изобразява Иванова като балканска Мона Лиза - млада хубава жена в национален костюм. Тя държи червена роза - символ на родината й и нотни листи с музиката на "Мила Родино" - българският национален химн.
Фонът представлява блъсканица от триумфална съветска образност - Кремъл, ракета, седалището на българската комунистическа партия (партийния дом - б.пр.) - и до днес импозантна софийска забележителност, мавзолея на българския комунистически лидер Георги Димитров - той вече не е импозантна софийска забележителност, защото е бил взривен в пристъп на ревизионистки устрем през 1999 г. Славеят, кацнал на едната й китка, не е особено изискано упражнение в символизъм, но обобщава онова, което тя е била някога - превъзходна пойна птичка на Източния блок, глас, чуван и обожаван от Чекпойнт Чарли (пропускателен пункт между Източен и Западен Берлин - б.пр.) до Владивосток.
"Знам, че е кич", кикоти се Иванова, изкушавайки ни да й зададем няколко остри въпроса относно критериите й за подобни оценки. Мезонетът й на софийската ул."Оборище" е претрупан с пищни безвкусици и кукленски мебели, окичени с гора от букети, всичките подарени й на последните концерти, на рождения й ден (седемдесети, казва тя, въпреки че някои неджентълменски настроени местни коментатори оспорват тази цифра) и на представянето на автобиографията й предишната вечер.
Въпреки че първото впечатление от дома на Иванова е, че това е прочутата стая 101* от "1984" на Джордж Оруел, приготвена за страдащ от сенна хрема, декорът отива на собственичката си: ярък, звънтящ, мило безочлив и невъзмутим, неуморен от годините - колкото и много да са те.
Иванова заема необичайно - може би уникално - място в съвременната европейска култура. Тя е била звезда по времето, когато артистите са били одобрявани, назначавани на работа и контролирани от комунистическата държава и е оцеляла и преуспяла при свободната конкуренция на капитализма. Тя продължава да прави записи и турнета - през януари 2009 г. реализира амбицията на живота си - самостоятелен концерт в парижката "Олимпия" - и все още предизвиква смущаващата суматоха на ласкателството и присмеха, възхвалите и подигравките, които са неизбежният жребий на знаменитостите. Невъзможно е да намерите българин, който да няма мнение за нея.
Иванова започва да пее в началото на 60-те години на миналия век, насърчена от приятели и колеги в родния й град Кубрат в Североизточна България. Първият й албум - главно с балади в италиански стил, е издаден през 1963 г. от румънски лейбъл. Оттогава досега тя е записала още 33 албума на 10 езика и още толкова вариации с европоп. По време на българските десетилетия зад желязната завеса тя е част от котерията на одобрените поппевци, а кариерата й е направлявана от концертната дирекция на министерството на културата.
"Те казваха - отиваш там на турне, ще пееш това, ще запишеш плоча", спомня си тя. "Получавах за това малък хонорар". Тя пее на държавни чествания и се сближава със семейството на Тодор Живков - диктаторът, който управлява България от 1954 до 1989 г. "Жена му беше много умна и оправна", казва тя. "И дъщеря му ми помогна много." Тя пътува навсякъде в границите на Варшавския договор и извън тях - винаги придружавана от доносници на тайните служби, които да следят да не избяга.
Тя казва обаче, че никога не се е чувствала ограничавана в изкуството си.
"Никога не съм им била трън в петата - казва тя - защото пеех за любовта. Винаги пея за любов. Никога не съм пяла революционна музика. Разбира се, съобразявах се какво да обличам и други подобни." Патриотичният плам на Иванова не е угаснал. Бяло-зелено-червеният български флаг се вее на балкона й, тя казва, че има още два резервни, в случай че този се повреди от вятъра или дъжда.
Простичкият й патриотизъм й е помогнал да възвърне привлекателността си за публиката, след като старият ред бе пометен от революциите през 1989. (Посткомунистическа България я декорира с няколко пленително тайнствени награди като ордена "Св. Николай Чудотворец" за принос към "доброто на Земята".) Тя признава, че й е помогнала и носталгията по някогашната сигурност и обезпеченост.
"Да, кима тя. Липсват ми някои неща. Разрушиха се ценностите. Духовните ценности. Интелектуалните ценности. Искахме новите времена, но сме разочаровани. Всеки в правителството краде. Законите не се прилагат. Това преди никога не се е случвало. Хората не заключваха жилищата си. Страх ни беше да говорим против правителството - да. Но сега хората се страхуват да ходят по улиците."
Иска ли да се върне комунизмът? "Не - казва тя. - Някои неща са по-добре. Не само парите. При комунизма имаше много малко изпълнители и щеш – не щеш, купуваш техните плочи. Сега конкуренцията е голяма и хората имат избор - моите албуми са винаги изцяло разпродадени. Това изключително много ме радва."
Не е трудно да се види защо България вижда нещо от себе си в Иванова - с голямо сърце, несломима, донякъде тщеславна. Все път, когато стъпва на сцената, казва тя, чувства, че пее за страната си. "Никога не губя това чувство, казва тя. За моя радост това е положението. И за жалост на много българи".
Андрю МЮЛЕР
сп. "Монокъл"
*Стая 101 от прочутия роман-антиутопия е стая за изтезания в Министерството на любовта, където Партията праща хората, за да ги изправи срещу фобиите и болестите им, уж с цел да ги излекува
На стената в софийския апартамент на Лили Иванова виси картина. Всъщност по стените на софийския апартамент на Лили Иванова висят десетки картини, но една особено хваща окото. Това е портрет на певицата от 1973 г. Той изобразява Иванова като балканска Мона Лиза - млада хубава жена в национален костюм. Тя държи червена роза - символ на родината й и нотни листи с музиката на "Мила Родино" - българският национален химн.
Фонът представлява блъсканица от триумфална съветска образност - Кремъл, ракета, седалището на българската комунистическа партия (партийния дом - б.пр.) - и до днес импозантна софийска забележителност, мавзолея на българския комунистически лидер Георги Димитров - той вече не е импозантна софийска забележителност, защото е бил взривен в пристъп на ревизионистки устрем през 1999 г. Славеят, кацнал на едната й китка, не е особено изискано упражнение в символизъм, но обобщава онова, което тя е била някога - превъзходна пойна птичка на Източния блок, глас, чуван и обожаван от Чекпойнт Чарли (пропускателен пункт между Източен и Западен Берлин - б.пр.) до Владивосток.
"Знам, че е кич", кикоти се Иванова, изкушавайки ни да й зададем няколко остри въпроса относно критериите й за подобни оценки. Мезонетът й на софийската ул."Оборище" е претрупан с пищни безвкусици и кукленски мебели, окичени с гора от букети, всичките подарени й на последните концерти, на рождения й ден (седемдесети, казва тя, въпреки че някои неджентълменски настроени местни коментатори оспорват тази цифра) и на представянето на автобиографията й предишната вечер.
Въпреки че първото впечатление от дома на Иванова е, че това е прочутата стая 101* от "1984" на Джордж Оруел, приготвена за страдащ от сенна хрема, декорът отива на собственичката си: ярък, звънтящ, мило безочлив и невъзмутим, неуморен от годините - колкото и много да са те.
Иванова заема необичайно - може би уникално - място в съвременната европейска култура. Тя е била звезда по времето, когато артистите са били одобрявани, назначавани на работа и контролирани от комунистическата държава и е оцеляла и преуспяла при свободната конкуренция на капитализма. Тя продължава да прави записи и турнета - през януари 2009 г. реализира амбицията на живота си - самостоятелен концерт в парижката "Олимпия" - и все още предизвиква смущаващата суматоха на ласкателството и присмеха, възхвалите и подигравките, които са неизбежният жребий на знаменитостите. Невъзможно е да намерите българин, който да няма мнение за нея.
Иванова започва да пее в началото на 60-те години на миналия век, насърчена от приятели и колеги в родния й град Кубрат в Североизточна България. Първият й албум - главно с балади в италиански стил, е издаден през 1963 г. от румънски лейбъл. Оттогава досега тя е записала още 33 албума на 10 езика и още толкова вариации с европоп. По време на българските десетилетия зад желязната завеса тя е част от котерията на одобрените поппевци, а кариерата й е направлявана от концертната дирекция на министерството на културата.
"Те казваха - отиваш там на турне, ще пееш това, ще запишеш плоча", спомня си тя. "Получавах за това малък хонорар". Тя пее на държавни чествания и се сближава със семейството на Тодор Живков - диктаторът, който управлява България от 1954 до 1989 г. "Жена му беше много умна и оправна", казва тя. "И дъщеря му ми помогна много." Тя пътува навсякъде в границите на Варшавския договор и извън тях - винаги придружавана от доносници на тайните служби, които да следят да не избяга.
Тя казва обаче, че никога не се е чувствала ограничавана в изкуството си.
"Никога не съм им била трън в петата - казва тя - защото пеех за любовта. Винаги пея за любов. Никога не съм пяла революционна музика. Разбира се, съобразявах се какво да обличам и други подобни." Патриотичният плам на Иванова не е угаснал. Бяло-зелено-червеният български флаг се вее на балкона й, тя казва, че има още два резервни, в случай че този се повреди от вятъра или дъжда.
Простичкият й патриотизъм й е помогнал да възвърне привлекателността си за публиката, след като старият ред бе пометен от революциите през 1989. (Посткомунистическа България я декорира с няколко пленително тайнствени награди като ордена "Св. Николай Чудотворец" за принос към "доброто на Земята".) Тя признава, че й е помогнала и носталгията по някогашната сигурност и обезпеченост.
"Да, кима тя. Липсват ми някои неща. Разрушиха се ценностите. Духовните ценности. Интелектуалните ценности. Искахме новите времена, но сме разочаровани. Всеки в правителството краде. Законите не се прилагат. Това преди никога не се е случвало. Хората не заключваха жилищата си. Страх ни беше да говорим против правителството - да. Но сега хората се страхуват да ходят по улиците."
Иска ли да се върне комунизмът? "Не - казва тя. - Някои неща са по-добре. Не само парите. При комунизма имаше много малко изпълнители и щеш – не щеш, купуваш техните плочи. Сега конкуренцията е голяма и хората имат избор - моите албуми са винаги изцяло разпродадени. Това изключително много ме радва."
Не е трудно да се види защо България вижда нещо от себе си в Иванова - с голямо сърце, несломима, донякъде тщеславна. Все път, когато стъпва на сцената, казва тя, чувства, че пее за страната си. "Никога не губя това чувство, казва тя. За моя радост това е положението. И за жалост на много българи".
Андрю МЮЛЕР
сп. "Монокъл"
*Стая 101 от прочутия роман-антиутопия е стая за изтезания в Министерството на любовта, където Партията праща хората, за да ги изправи срещу фобиите и болестите им, уж с цел да ги излекува
Re: Цялата статия - превод
Благодаря за превода. Хубава статия. Снимката на Лили ми харесва (напълно естествена), Аз имам една снимка на Лили в близък план на цялото лице, но няма да я публикувам, защото не е за публикуване.
"Животът е като един филм... Доброто и любовта винаги побеждават!"
"Животът е като един филм... Доброто и любовта винаги побеждават!"