.....

Не знам какво се размислих за съжалението. Дали съжалявайки някого, по-скоро не го унижаваме? Ето, просяците на улицата - ми вменявам си вина, че не материализирам съжалението , което предизвикват. Хората в неравностойно положение - вина, но затова, че аз съм здрава, а те не са. Че аз имам що-годе сносен живот, а те - не.
Не знам какво е да си изоставен, да не познаваш родителите си, да си загубил някое от сетивата си...не искам повече да изброявам.
Знаете ли, тъмнината най-много ме плаши.
Защо, мамка му, ощетените по някакъв начин хора са толкова силни и приемащи живота си нормално, оценяващи това, което имат? Останалите все се оплакваме, все нещо не ни достига, все страдаме за някакви липси, които не са толкова важни.
Може би просто трябва да кастрирам съжалението си, за да не се размножава.

Нямаш вина за нечий погрешен избор, личен или не. А ако ти харесва да се чувстваш виновна зарад' самото чувство-те нямат вина за това, че правиш тоя избор.

Избор? За просещия - да, но в другите случаи?
Именно, искам да избия това от главата си, защото донякъде това ме кара да се чувствам добре. Извратено , нали? Чувство за вина да е равно на съпричастност.

Ако обичаш да се чувстваш по тоя начин, вместо просто да изхвърлиш от главата си нещо, за което не носиш такава по който и да е начин!

Вземи например гладуващите в Източна Африка. Там е люлката на нашия биологичен вид. Навремето по-силните местни индивиди са изгонили предците ни оттам. Сега, 10 или 100 хилади години по-късно ние сме организирали своята икономика и земеделие така, че с нищожен процент от нейната продукция да можем да изхраним потомците на същите тия индивиди, по-силни от нашите прадядовци и изгонили същите в ледените простори на Европа. Трябва ли аз да чувствам вина за едното или другото? Просто - факти и нечий избор, в случаят дори не мой. Гладуват? Вдигам рамене, не виждам причина да се чувствам нещастен за това. Вината не е моя.

Те ли са избрали опустиняването и сушата там? Някога Сахара е била савана, както си личи от рисунките в Тасили. И хората не са били толкова много, че да им липсва жизнено пространство в Африканския континент... Така че изборът е да им съчувстваш или не, както преди е бил - да ги колонизираш или не, да внесеш там своя култура или не, да черпиш ресурсите от земите им или не, да взимаш роби или не.

Говорим за реални неща, не изтъркани, чак втръснали кухи левичарски фрази.
А Сахара и мангрово море е била, ако става дума, но не, не става дума, това бе просто пример.

Не съм казала, че всички тия неща са негативни. В реалните случаи зависи дали имаш участие в нечий избор/факторите за него или не. Има неща, които човек не си избира...

Много хубава тема, предстоят пространни разсъждения

При мен съжалението има различни форми. Но е насочено само към жертви на обективни обстоятелства - другите не ги мисля.
Вина - към хората в неравностойно положение. Някак си не е честно. Изглеждат сякаш имат нужда от помощ, която не им давам от мързел или липса на ресурси. Но всъщност май не е точно така. Тези хора нито са толкова безпомощни, нито рачитат на моята помощ. И те си имат достойнство. Със съжалението си ги подценявам, вероятно ги и обиждам, което е тъпо.
Страх - да не ми се случи същото, поставям се на мястото на другия и си представям как бих се чувствала. Което е абсурдно. В 100% от случаите човекът не се чувства така, нито пък аз ще се чувствам така, както си го предствям, ако съм на негово място. Нещастието вади от нас неподозирани ресурси...
Снизхождение - това е единствената форма на съжаление, която култивирам у себе си. Към тесногръди, емоционално или интелектуално кастрирани агресори. Прощавам им, че са такива, каквито са ги направили обстоятелствата - просто инвалиди. Създавам си защитна обвивка и не ме достигат - то е като да се сърдиш на жабата, че е зелена. Малко ми е мъчно за тях, защото и те са вид жертва, но съм се примирила, че никой не може да им помогне, ако сами не си помогнат.

П.П. Преди няма и месец ампутираха единия крак на баба ми. Целия. Оправила пчелите, засадила градината, нахранила животните, и както обикаляла из лозето нещо й станало. И след една седмица - без един крак, край на всичко, до живот на легло, с подлога - моята гледна точка, заради която жива я оревах. Докато не я видях как си разглежда алуминиевите патерици и се чуди дали ще я издържат като метне на гръб пръскачката да пръска лозето, или ще трябва да намерим по-здрави патерици... Срам ме е, че ми хрумна да я съжалявам.

Темата ме впечатли, отговарям ти, без да съм прочела другите отговори.
Отговарям като човек, който не разполага напълно с едно от сетивата си, а именно - зрението. Па рождение съм с атрофия на очния нерв, на практика виждам само с едното си око. Винаги съм се ужасявала от мисълта, че някой може да ме съжалява, винаги съм искала да бъда приемана по възможно най-нормалния начин. Вярно, сега наистина приемам живота си по най-нормалния начин, и вместо да се тюхкам, че съм със слабо зрение, се старая да правя възможно най-много от нещата, които правят другите хора. Оценявам това, което имам, защото съм се борила, за да го имам. И наистина мисля, че този проблем ме е направил силна, именно поради причините, които изброих. Понеже за много неща е трябвало да полагам повече усилия от другите и да доказвам, че проблемът ми не ме превръща в по-низше човешко същество. Е, миссля, че успях.
Проблемът в България е, че сякаш много хора не правят разлика между съжаление и съчувствие. Не визирам теб, в никакъв случай, това са си мои наблюдения. Аз лично съм имала случаи, когато едва ли не ми е внушавано, че трябва да се самосъжалявам. Напротив, всеки ден отчитам хубавите неща в живота си. И съм благодарна за тях.

Тя трябва да бъде обект на възхита. Но и съжалението, и възхитата са излишни...или не, по-скоро те са си наш проблем:-) Не на обекта, към който е насочен векторът им.

Аз не съжалявам никого. Може да звучи цинично, обаче е СЪДБА.
Сещам се за един от стиховете в проза на Бодлер, в който ставаше въпрос, че лирическият герой вижда на улицата един просяк. Вместо да му даде пари, той му фърля як бой. Просякът се разплаква и го пита защо постъпва така и лир. гер. му казва: "Трябва да си ми благодарен, току що ти спасих достойнството".

Your future dream is a shopping scheme.

Съжалението наистина е ненужно. Няма как истински да знаеш как се чувства този или онзи. Виж, любопитството по-бих го разбрала. В крайна сметка човек се приспособява към дадените условия и тази недостатъчност която притежава не му пречи особено. Ако си лепнеш една изкуствена брадавица на носа например, то тя ще те дразни само за определено време.

А според мен, нещата опират до уважението помежду ни. Ако уважавам човека срещу мене, а аз сега съм на етап, в който знам, че не съм по-добра от когото и да е, тогава съжалението няма как да се промъкне.
Но аз и себе си не съжалявам, понякога се иронизирам.

Като четох някои постинги на Vulpes в темата на пилето за трудните отговори, почти същото това и аз си помислих.

Май нещо много сте философски настроени напоследък. Черпя едно капучино с браунис - не ги мисли много тези неща, просто ги прави. Защото като мислиш за това се натоварваш, а като го правиш се чувстваш наистина по-добре.





[линк]

Е, тъкмо пилето ще обясни на малкия какво е съдба.

[линк]

Именно - те са си наш проблем. Вярно, че има хора, които не успяват да се справят с недъга си и очакват други да им слугуват заради него, но такива, като бабата на Vulpes си живеят живота без да им пука за нашите притеснения. Не можем да ги съжаляваме, а само да им се радваме и да се понаучим на нещо от тях.

[линк]

Благодаря, оплакнах очите . Че за един месец съм орязала обядите да вляза във форма след празниците и съм лееееко изнервена от глад .

П.П. Моля да не ме съжалявате, усещам как отслабвам и се чувствам прекрасно въпреки глада

в която сме с крайно противоположни възгледи с почти целия клуб...
Не знам дали "унижавам" хората, но изпитвам съжаление към тези с трудна съдба....и не само. Себе си също съжалявам понякога. Достатъчно съм интелигентен да знам, че това не трябва да е така, но въпреки всичко...човек е подвластен на онова нагънатото нещо в главата, а моето явно нещо не му е съвсем в ред....

Когато става въпрос за хора, които познавам и съм успяла да надникна в живота им, не може и да става въпрос за съжаление. Помагаме си взаимно, като те ме зареждат със силата си, а аз с всичко друго, което би улеснило живота им.
Но, когато ги срещна на улицата или в медиите, тогава без да искам се улавям горчив вкус в устата си и дори навеждам глава, когато се разминем.
Това е резултатът от критите десетки години някъде по пущинаците, из селата, хора, които са квалифицирани като "различни" и които не е било редно, ние - "нормалните" да видим.
Да, и аз изпитвам срам.
Баба ти е пич, както всички други, разбира се. Изключвам просещите, но пък включвам ровещите в боклуците и бездомните, които незнайно защо, вследствие на някакъв срив, може би, са взели решение да се маргинализират.

Човек не е роден да страда на този свят, а да живее добре. От време на време гледам да им помагам на хората в беда, макар че съм природен егоист.
Не знам защо го правя, може би защото са ме възпитали така.