Нанякъде

Умислено разбъркваше чая. Бе излязъл рано тази сутрин, но все пак имаше време да изпие кафето си на спокойствие вкъщи, почуди се дали да не вземе още едно, но реши, че предпочита чай. В чая, струваше му се, когато го пиеш с приятел, има повече уют, когато го пиеш сам – повече възможност за мислене.
Погледнат отстрани, по нищо не се различаваше от повечето хора, седнали в закусвалнята до гарата – едно от ония места, в които хората връхлитат, за да изпият нещо набързо, често не го и допиват, грабват чантата и изчезват напред, към перона, за да грабнат влака. Шумни, притеснени от закъсняването си закъсняващи и намусени от подраняването си подраняващи, шумни, тихи, на групи и сами, мъже, жени и нарядко деца, всички те прекрачваха прага, сред прилепчивия цигарен дим, пиеха, изяждаха по нещо от изложените сандвичи, или пък ги отнасяха със себе си... Забързано място бе това, разговори оставаха недовършени, защото “ама то остават само още пет минути”, разговори оставаха незапочнати, защото “ама то часовникът ми бил напред”...
Седеше на масата до вратата, пиеше чая си и от време на време придърпваше куфара си по-близо до масата. Влизащите можеха да се блъснат в него, от друга страна – стоеше му се до вратата, през нея се процеждаше струйката чист въздух, която му позволяваше да диша. Макар че пушеше, никак не обичаше мириса на цигарите, никак не обичаше дима им.
Тази сутрин трябваше да пътува. Багажът му бе събран и стоеше до него, с прилежно сгънатите дрехи, с бръснарските принадлежности, сапуна, дезодоранта, парфюма... С купчината дреболии, които човек винаги взима, защото може да потрябват, но обикновено така и не използва... И с липсващата купчина дреболии, които човек винаги не взима, защото си мисли, че няма да му потрябват, а точно те, точно те обикновено му липсват.
Стоеше и тихо пиеше чая си. Един от пътниците, един от безбройните пътници. Чаят бе горещ, пластмасовата чаша бе трудна за хващане, глътките – малки и парещи. Но стоеше, отпиваше от чая и умислен гледаше забързаното множество през прозореца, хората – всеки понесъл своите грижи, своите радости, своите мечти.
Седеше на масата и кротко и полека отпиваше от чая. Усмихнат. Вежлив. Спокоен. Притеснен, че багажът му пречи на околните. Не бързаше – защото, при все че багажът му нетърпеливо очакваше суетнята около пътуването, той не знаеше... накъде да потегли.
Един човек, стегнал багажа си – както всяка сутрин, за да дойде до гарата, да изпие чаша чай, да остане сам насред глъчката, да усети стремежа към пътешествия, колебанието, копнежа, тъгата, радостта... И подир това кротко да се упъти към вкъщи.
Един човек сред целия поток от забързани пътници.

Може би темата трябваше да бъде озаглавена - наникъде.
Човекът се страхува да тръгне на път и само наблюдава хората.Има желание да тръгне, да опита от пътешествието на живота но се страхува и пак поема за вкъщи.

Нанякъде си е. И аз не зная накъде, ама си е нанякъде. Ако го познавах - да го питам накъде...
Дали се страхува, дали поема, дали пътешества и други подобни въпроси са обект на сложния литературен анализ, който превръща един текст в гимназиален кошмар.
Настроения в живота много. Моменти също най-различни. Мнения също.
Сполай ти.

Но на къде? Ако аз познавах този човек бих го попитала до кога ще идва на гарата и ще наблюдава хората отстрани? Кога ще се качи на влака и ще тръгне на път? Животът е много кратък и трябва да събере кураж да направи крачка напред.

Окей :)
"Ако аз познавах този човек"...
Щях да се заинтересувам как е. И щях да опитам да му помогна да се качи на влака. Нежно. Без да се усети. Както се помага на някой да напише второто си мнение в някой клуб :)

Е, ти може и да не знаеш, но съм сигурна, че някои хора знаят. Учудвам се, че вече два дни никой не те е информирал.
Отивам да го търся. Като всеки малък змей много обичам хора.

Може човекът да не тръгва нанякъде, защото вероятно няма на кого да разкаже какво е видял като се върне...

Flyspray - Really Good Bug Тracking System

Ами не. Тъжно е, когато няма на кого да разкажеш от къде се връщаш и какво си видял, но това не може да е причина да не тръгнеш изобщо. В най-тежкия случай може да е причина да не се върнеш.
Когато хората искат, а не тръгват е много по- трудно поправимо. Както казва Булгаков- "Страхът е най-големия грях". Обикновено върви и с много слаба воля да се борят с това.
Нямам идея как се помага на такъв човек.

А този от разказа на Шамана си има път. Той е Наблюдател- нещо, което повечето волеви и смели пътници не са.

Да, защото можеш да намериш на кого да разказваш, там където отидеш.

Сетих се за това:
Пътнико, пътища няма, пътищата се правят с ходене. -- древно китайска поговорка

Flyspray - Really Good Bug Тracking System

Мъдри са били древните китайци и не се захващали с пътища, които не стават за ходене. А сега дори продават правата да минеш по такива. Разбираемо е, като има кой да ги купи. Колко ли се чудят на белите хора, тръгнали да изядат Великия Сняг...?
Човекът, който си пиел чая на гарата е сто пъти по-нормален.

Хм, браво, много ми хареса ...
Доста такива хора има, които по една или друга причина - поради отговорности, пречки, хора не могат да пътуват реално, но пътешестват по други начини... или както пише някъде из източните писания, ако дълго време имитираш това, което искаш да си, накрая се получава...
Въобще доста основа за размисъл има в написаното...Браво!

[линк]

То и в християнските писания е казано: "Да бъде според вярата ви". Само че, ето на- седя си аз в офиса и имитирам работа, а никаква работа не се случва. Или е важното друг да ти вярва?

Важното е шефа да ти вярва, че в тая криза да не решът че има нещо за изрязване от фирмения бюджет

Е, хайде сега, много буквално приемаш казаното, може би за това не можеш да разбереш и написаното...
Когато човек се чувства слаб или отчаян, или тъжен, ако прави това, което външно правят силните, устремените и щастливите в един момент ще се превърне в тях и вътрешно. Дори ще бъде по-силен, защото ще е изживял и другия полюс...

[линк]

Наистина майната му на литературния анализ. Намразил съм го още в гимназията. Според мен повечето литературни критици / анализатори / до такава степен се вдълбочават в анализа на дадена творба, че я разбиват на десетки и стотици парчета, в които да дълбаят и да анализират какво е искал да кажи автора и какви били проблемите на литературния герой. В този тип глупаво, по мое мнение, анализиране напълно се загубва красотата и стойността на цялото. По същия начин съвременната медицина се опитва да лекува механистично човека като съвкупност от органи / кардиолози, уролози, пулмолози / и по този начин не намира причината на заболяването и лекува само симптомите. А човешкият организъм е едно неделимо цяло - няма орган, който да може да живее сам за себе си, отделен от цялото.

niki_leo = Ники
Човек и добре да живее... един ден се регистрира в дир-а

Да си припомним класиката:

[линк]

и това много забавно разказче

[линк]

niki_leo = Ники
Човек и добре да живее... един ден се регистрира в дир-а

Депресарка работа :)
Ама хубаво написано, един човек без цел и посока в този разбързан и целеустремен свят , е те това се казва пролетна ж.п. меланхолия :) :)

Православните писания ни учат друго- че нашата пътека по която трябва да вървим е тясна и че човек лесно тръгва по широките друмища и се отказва от своята пътека

Хубавото на текстовете на Шаман-а е, че предизвиква някакви размисли, неависимо дали нанякъде или наникъде е посоката в конкретния пост. Защото в днешно време на хората им е противопоказно да мислят изобщо, пък камо ли да им хрумват някакви идеи за размисъл. Честно казано, на мен ми доставят удоволствие тези текстове, въпреки че са доста обикновени от гледна точка на литературен талант, да не говорим, че напомнят доста в уединението на героите от романите на Орхан Памук, в които героят резоньор обикновено пие чай и разсъждава.
Шаман, остани със здраве!

Така е. Но работата е там, че ние често се губим и по собствената си пътека, а сме склонни да даваме акъл как някой да си хване своята. Все едно да кажеш: "хвани азимут 42, аз така направих и се получи чудесно". Не знаем накъде пътува човекът, ама хайде, ще го тъпчем във влака...