Иподяконите в църквата

Средно грамотнияте православни християни би трябвало да знаят, че в Църквата се извършват хиротония в трите иерархични степени – дяконска, свещеническа и епископска.

Освен тези хиротонии (ръковъзлагане), в Църквата се извършват и т.н. "хиротесии" за църковните прислужници.

При хиротесията се наблюдава също ръковъзлагане, но православното богословие различава хиротонията от хиротесията.

Хиротонията се смята за тайнство и съобщава особения благодатен дар на свещенството.

Хиротесията, според архиепископ Вениамин Милов, се явява обикновена «церемония» или архиерейско благословение за възпроизвеждащо някого за четец или иподякон, но тези служебни степени не са равностойни на тайнството свещенство,

С други думи казано, архиерейското ръковъзлагане при посвещението на църковен четец е незначителен акт. Ударението се поставя на благословението, чрез което се извършва възпроизвеждането в степен. Може да се каже, че хиротонията е тайнство, а хиротесията – обряд, който не съобщава никакви особени дарове на Св. Дух.

В древните писмени свидетелства не се забелязва тази съвременна разлика между хиротонията и хиротесията. Древните текстове свидетелстват за епископска хиротония и за епископска хиротесия. От църковната история знаем, че иподяконите във Византия се числяли дълго време към свещенослужителите, а не към църковнослужителите. Що се отнася до четеца, той се смятал за носител на първата, най-низка степен на свещенството. Както свидетелствува «Апостолското предание» на св. Иполит Римски, на Запад, в първата половина на III век, ръковъзлагането се употребявало единствено за поставяне на епископ, свещеник и дякон. Останалите чинове не се смятали като носители на свещенството.

От историята на православното църковно право знаем, че Трулският събор е установил каноническата възраст за посвещаваните в дякон (25 години) и за иподякон 920 години) със своите 14-то и 15-то правила.

Със своето 21 правило Трулският събор постановява «иподяконите да не бъдат на мястото на дяконите и да не се докосват до свещените съсъди»

Нито в това правило, нито в другите правила на Лаодикийския събор, паралелни на това,иподяконът не се назовава с това име, а като низш служител. Тълкуване за подразбиране на иподякон дава Зонара и Валсамон.

Установяването на иподяконите възлиза към първите векове на Църквата, когато е имало и жени дякониси.

Днес, българската църковна терминология разбира под «дякониса» съпругата на дякон. Това название е далече от някогашните посвещавани в чин дякониси. Протоколът е възприел щото съпругите на свещениците да се подписват с «презвитера» имярек или «дякониса» имярек.

Допустимо ли е обаче подписването с «иподякон»? Аз намирам, че такава практика е свидетелство на неграмотност, мания за величие и чисто и просто простащина.

Ако презвитерите и дяконисите са поне съпруги на хора с иерархична степен, то иподяконите нито са съпрузи на владиците, нито пък са реално посветени в степента иподякон. Затова наричам новата практика да се представят и подписват като иподякони за чиста проба простотия и мания за величие или да се представят в очите на простолюдието като църковен елит.

Несравнимо по-логично би било затворническите надзиратели, бакалските инспектори или инспекторите от министерството на образованието да се подписват с «епископ», отколкото клисарите, които едва ли са посвещавани за четци, да се представят и подписват с «иподякон».

Първата ми изненада беше, както споменах в един критичен коментар в портала «Православие.Бг», да видя на сайта на българската православна община в Париж, че десетина човека са се изкиприли с маняшкия титул «иподякон». Рекох си, че толкова им стига културата на тези провинциални хлапета от обкръжението на отец Емилиан.

После забелязах, че претендиращ за авторитетност български православен портал пише за някой си «иподякон». Останах изненадан да видя, че някой си бе проявил официално наглостта да се подпише под някаква своя статия в «Православие.Бг» като «иподякон». Тази практика е не само плод на неграмотност и демонстрация на мания и простащина, но тя е срамно свидетелство колко неграмотни са българските иерарси, духовенство и богослови за да допускат и въвеждат подобна терминология в протокола.

Ако така вървят нещата, няма да е далечно времето щото всяка църковна прислужничка, която носи кръстче, да се подписва и представя като «ставрофорна» чистачка имярек.




Днешната практика познава реалното посвещаване в иподякон непосредствено преди дяконската хиротония. Само в руската църква могат да се срещнат единични случаи на реално посветени иподякони, които са в най-тясното обкръжение на някой мастит руски митрополит. Руското митрополитство е особено отличие.

Прочее, днес църквата не познава друга степен на църковнослужител, освен тази на църковния певец. По правило, в нея се въвеждат семинаристите или по изключение някои грамотни служители, умеещи да четат по църковно-славянски.

Онези, които в разговорния език биха могли да се нарекат «иподякони». Са чисто и просто клисари. Някои от тях могат да бъдат посветени в степента «четец», но ако държат да се подпишат с титул, то по-прилично е да употребят «четец» имярек и в никакъв случай не «иподякон» имярек, както и затворническите надзиратели или инспектори проявяват поне засега благоприличие и не се подписват с «епископ» имярек.



Практиката е наложила щото помощниците на дяконите при архиерейско богослужение да се наричат иподякони. Болшинството от тези прословути и претенциозни «иподякони» са хора без църковна култура или грамотност. Те едва ли могат да четат грамотно на църковно-славянски език и следователно, по-голямата част не са и постригвани за четци.

Колкото до въпросното понятие «иподякон», трябва да се подчертае, че има иподякони по длъжност, т.е. клисари и има иподякони по звание, тези които са реално посветени в тази степен, но такива може и да се намерят само в Русия.

В литургичното поменаване има значение званието, а не длъжността. Любопитен съм да зная дали тези вманячени претенденти за «иподякон» подават поминални записки на проскомидията като такива или проявяват въздържаност пред Бог?

Същото правило при литургичното поменаване важи и за игумените. В България, това звание за всяка манастирска глава не е иерархично, а служебно. В руската църква игуменството е офикия или степен. Прочее, ако за името на един руски игумен е напълно нормално да се спомене на св. Литургия, то за България е ненормално. Б.П.Ц. има за игумени както монаси, така и иеромонаси, архимандрити и епеископи (ставропигиалните манастири). Изключение се прави само за жените игуменки в България. Някои биха могли да бъдат възведени богослужебно в игуменско достойнство, а някои просто назначени административно да управляват даден манастир.

В задълженията на владишкия иподякон – клисар влизат: обличане на архиерея в богослужебно облачение, носене и подаване на легена за миене на ръце, жезъла, двусвещника и трисвещника (дикирий и трикирий), да слагат тамян в кадилницата и я подават на дякона, да преместват орлеците под нозете на архиерея. Тези орлеци са също руска особеност и малцина са българските архиереи, употребяващи такива. Иподяконите-клисари държат архиерейския чиновник пред владиката за да чете литургичните молитви.

В руската практика, иподяконите съпровождат архиерея при официални срещи и т.н. «кръстни ходове».

От руската практика е взаимтсвано щото «иподякони» да прислужват при обикновено свешеническо богослужение без наличието на архиерей.



Това внася известно благолепие, но никак не е оправдано на свещеническо богослужение да се изкипрят няколко облечени в стихар клисари или последните да се подписват за иподякони, каквито не са. Многото олтарни прислужници може и да внасят благолепие и простолюдието да ги отъжде5ствява с ангелско присъствие, но то си е чисто изкушение и в повечето случаи е суета на суетите разни хлапета да се мотаят из олтара и да го превръщат в детска градина или забавачница.

Аз съм категорично против щото деца да прислужват в олтара. Това детско мотаене може да се харесва на родителите да видят сина им редом със свещеника или владиката, но то в повечето случаи води до безбожие или бездуховност.

Поради неоснователните претенции на иподяконите да се приравняват с дяконите, константинополският патриарх Мануил I (1217 – 1222) наложил особено отношение към тях, като изменил мястото на тяхното посвещение – в средата на храма. За да възпрат иподяконската суета и мания, отците на Лаодикийския събор им определили място за служение при църковните врати със своите 22-ро и 43-то правила, а с цитираното по-горе 21-во правило им забраняват да се докосват до свещените предмети – дискус и потир по време на св. Литургия.

Както споменах, в иподяконски чин се посвещава непосредствено преди дяконска хиротония и всички въобразяващи си да са иподякони, не са нищо друго освен клисари или в най-добрия случай църковни четци. Иначе, истинските иподякони нямат право да се женят след същинското им иподяконско посвещение.

Понеже абсурдите с вманячеността за елитност стават църковен патент, то иска ми се да обърна внимание на евентуалността една медицинска сестра да се подпише с «доктор» или обикновен войник с някакво военно звание, което не му е присъждано. Уж служим на Бог, но се изкушаваме най-много с титлите. Проповядваме смирение и търсим случай да се превъзнесем над другите. Гордеем се с апостолското приемство, но нямаме апостолската жертвеност в благовестието. Налагаме истинността си пред другите деноминации и сме толкова фалшиви пред Самия Бог. На кого служим в действителност? Нима Бог има нужда от всичките тези суетни титли иподякони, магистри, доктори, протопрезвитери и какво ли не. Руската суета стига и до свещеническите митри от картон. Можем да доживеем до евентуалния абсурд да се появи някоя митроворна клисарка или някоя претенциозна църковна служителка да се подпише «презминдера» имярек.

Пази ,Боже, духовно сляпо да влезе в църквата!

Даваш интересна информация, и аз съм ти благодарен, но ми се струва, че си прекалено критичен към юношите иподякони, които се "мотаят" в олтара и храма.

Ако си знаят мястото, биха могли да гледат и да се учат, освен, че радват своите родители и приятели.

Колкото по-рано тръгнат към нисшите чинове на Църквата, толкова по-добре.

Нали те утрешните ни дякони и свещеници!

В отговор на:

---

... си прекалено критичен към юношите иподякони, които се "мотаят" в олтара и храма.

---

Колкото за децата в олтара, не съм критично настроен, а загрижен. Определено смятам, че това не им е от духовна полза, а и често пъти това може да допринесе за тщеславие още от ранна възраст.

Моите опасения са от това, че детето не осмисля вярата си и присъствайки в олтара по време на най-важното свещенодействие, ще изпадне в изкушението да не усеща светинята или свещенодействието.

От събеседване с добросъвестни хористи или клиросни четци, които бдят над себе си, зная, че болшинството изпитват потребността да участват в богослужението като редови богомолци. Тази потребност не изключва и свещенството. Преживяванията са различни.

Колкото до останалите претенции с подписването, смятам да съм бил пределно ясен. Когато медицинските сестри се подпишат с "доктор" или инспекторите с "епископ", тогава нека клисарите убеждават неграмотните маси, че са иподякони.

Засега нищо не оправдава такава смахната практика, която се въвежда интертно. Излиза, че в църквата няма три иерархични степени, а четири и ако благочестивите чистачки викнат, че са ставрофорни, ще станат пет иерархични степени. Тогава горките владишки секретари ще поискат и те църковна степен за по-особена авторитетност и какафонията ще стане същински омагьосан кръг.

Човек, уважаващ себе си, не може да си присвоява звания в които не е бил посвещаван.

Разбрах те, но съгласи се, че при правилно отношение към Църквата иподяконът ще спечели не само себе си, а и своите роднини и приятели за Църквата.

Е, това е вече Православие! Поклон на Прокимен за добрата и просветителска тема!

Прокимен е по-скоро прав относно децата в олтара. За голямо съжаление не друг, а именно техните родители и близки, които изказват неразумно своето одобрение, всъщност ги развращават и вредите са много по-големи.

"Истина, мъчно е на онемелия от чудо да говори на оглушели от крясъци."

При нас специално практиката е четецът да се постригва (доколкото знам степента четец е повече от певец).

А що се отнася до прислужниците в олтара, се употребява "олтарник". И то действително работата му е да прислужва в олтара - това, което сте отбелязали относно архиерейските служби. Когато служи свещеник обаче също има достатъчно полза от олтарник. На мен ми е трудно да си представя, че е оправдано свещеникът да се грижи на литургията за неща като изчитането на всички имена на Проскомидията, нарязването на нафората, кандилата, кадилницата, един куп дребни неща, без които не може. А кой да се моли вместо него когато е зает с тези неща?

Пък ако някой иска да се подписва - прислужник в олтара имярек, защо не и прислужник имярек?

"Истина, мъчно е на онемелия от чудо да говори на оглушели от крясъци."

Възможно е да сте прави. Но майката на иподякона заради сина си започна да идва всяка неделя на Църква. Един ден неделя синът й не дойде - не бил в града и тя пак дойде... А преди от години не идваше.

Слава Богу, но дай да не правим от изключенията правило.

"Истина, мъчно е на онемелия от чудо да говори на оглушели от крясъци."

Вижте аз съм иподякон в неврокопска Св. Митрополия. Малък съм. На 13 години.В олтара ние не се мотаем, а помагаме за благолепието на службата. Следим я по литургийки и когато свещеникът има нужда от полоща ни ние помагаме. В древноста иподяконите са извършвали работата на дякона, но без да казват ектении и да докосват съсъдите, но са имали право да стоят пред престола и да помагат. Възмотен съм от прокимен.Да те питам нещо. Ако децата не се учат от малки да познават Бог то тогава как ще го познаят??? Ние не се шляем по Св. Олтар, а помагаме. Стани ти иподякон тогава ще те призная. Няма да ти е лесно, но ще се радваш, че вземаш някакво участие в службата. Разбери иподяконството в първата степен на свещенството. Ако не си бил иподякон неможеш да си дякон и така нататъка.

Ваше Боголюбие,

Понеже сте ме визирали в постинга си, чувствам се задължен да Ви отговоря. Първо, аз на свой ред съм смутен от Вашето недостатъчно познаване на българския правопис . Струва ми се, че сега е благоприятното време за учене, ако действително сте на 13 години и по-късно да учителствате ползотворно. Ако не овладеете ортографията на родния си език, то горко ще е за Църквата от неграмотни клирици.

Ако сте чели внимателно постингите ми, би трябвало да забележите, че цитирам църковното канонично право. Писал съм ясно, че в деня, когато ръкополагат някого за дякон, първом го посвещават за иподякон. Това не е същото с Вашето клисаруване в стихарна премяна с препасан кръстообразно орар. (Забелязвам от някои фотографии, че в България са измислили нова мода за облечените клисари, спускайки орарите едва ли не като епитрахил).

Уважавам чувството Ви на лично засягане от критичните ми бележки по иподяконските претенции на клисарите. Нямам чест да Ви познавам и искам да вярвам, че сте богобоязлив младеж с искрено желание да служите на Бог.

Отново повтарям, че сега е време да се учите, ако действително сте на 13 години и е твърде наивно от Ваша страна да поучавате преди да сте усвоили всичко на необходимото ниво.

Намирам за неправилно съждението Ви:

В отговор на:

---

Ако децата не се учат от малки да познават Бог то тогава как ще го познаят???

---

Боголюбиви друже,

Моето мнение се различава от Вашето. Свещеническата ми практика ме е накарала да мисля, че децата не трябва да опознават Бог в олтара. Това по-скоро може да увреди детската душа, отколкото да й помогне. Зная, че всеки родител иска да съзерцава детето си облеченно в стихар и детето се радва да е по-различно от другите деца, но това по-често може да увреди и притъпи чувството за духовно усещане и благоговение към светинята. Ако децата не се приучат от ранна възраст да стоят благоговейно по време на Св. Литургия, то всякога ще им е трудно да простоят богослужението и още по-трудно ще се приучат към молитвено участие.

Това е моето лично мнение, което не налагам на никого.


На свой ред ще Ви запитам. Ако Вие смятате, че децата трябва да опознават Бог в олтара, то какво да се каже за момичетата, които нямат право да влизат в олтар и да помагат или да клисаруват като Вас в стихар и препасан орар?

Катехизическите занимания най-вече са за ограмотяване във вярата и мисля, че Бог се опознава в молитвената дисциплина и добродетелния живот, които спомагат за духовното ни възраждане. Колкото и благочестиви да са подбудите, водещи някого към клисаруване, стойността е никаква без молитвения подвиг, благочестив живот, съобразен с евангелските предписания и не на последно място поне елементарна литургична грамотност.

Болшинството българи се самозалъгват, че сами по себе си богослужебните одежди спасяват и докосването до свещените съсъди - одухотворява. Това е примитивизъм, граничещ със суеверие.

Ако в една енория има много деца, намирам за крайно несправедливо да се обръща неоправдано подчертано внимание единствено към момчетата, обличайки ги в лъскав стихар и да се пренебрегват момичетата от евентуално Мартино участие.

Едно само клисаруване е свръх недостатъчно за нашето одухотворяване. То е необходимо за благолепието на богослужбата, но подчертавам още веднъж, че то не е одухотворяващо.

В моята далечна младост съм бил патриаршески "иподякон" или празничен клисар в патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски" цели 4 години и от личен опит зная, че е невъзможно човек да прислужва и да вникне, да преживее молитвено цялата Св. Литургия. Нещо повече! Дори като свещенослужител изпитвам вопиюща потребност да се черкувам като обикновен богомолец в храма. Ще дръзна да споделя с Вас, че човек преживява св. Богослужба различно на всяко място в храма. Прочее, добре ми е известно положението в олтара и смятам, че твърде често богомолният народ се моли по-задълбочено отколкото пребиваващите в олтара.

Моето клисаруване или "иподяконство" премина под строгостта на протодякон Стефан Марков. Признавам частично, че това беше една школа, която ми е помогнала в бъдещета ми практика, но вероятно това се дължи на отец протодякона. При всичката му дисциплинарна строгост, имаше сред нас и деца, които просто се забавляваха да се появят на сцената пременени. Една родителка не преставаше да се жалва, че избутали синчето й, че не му дали да носи жезъла или не зная какво още. Нямам представа какво е станало с това "мамино синче", но поглеждайки в миналото, мисля си, че неговото клисаруване едва ли ще да му е било от особена духовна полза.

Колкото до прословутото "иподяконство", то е наложително най-вече при владишко богослужение, което е пренатоварено и е трудно за дякона да следи богослужебното последование и да подава дикири и трикири, жезъл, да помага в литургичното омовение на владишките ръце, да подава кадилницата и да търси съда с антидор. В този единствен случай бих уважил претенционното "иподяконство", защото въпросното клисаруване е в помощ на дякона.

"Иподяконството" при обикновена свещеническа служба си е по-скоро декорация или компромисно казано, опит за богослужебно благолепие, ако клисарите познават богослужебния ред и не се нуждаят да им се правят жестове и им се подсказва какво следва да сторят. Тогава богослужението става какафония или долнокачествен спектакъл. Нито клисарчетата се молят или благоговейно предстоят пред светинята, нито пък свещеноизвършителят се моли на Бог с дългото четене и постоянни обяснения какво да правят клисарите му.

В друга тема се разисква за женското свещенство.

Ако човек Ви повярва, че Вашето клисаруване е действително първа степен в свещенството, то следва да Ви повярваме, че всички стари жени клисарки са посветени в тази първа степен. Ето защо Ви препоръчвам най-доброжелателно да се възползвате от сегашното време да се ограмотите и да станете един плодоносен богослов и духоносен пастир в Родната църква.

Оставам с най-искрено доброжелателство

Сигурно си най-малкият форумец! Добре дошъл, ако ти се чете и пише :)

Ще ми дойде акълът, ама дали ще съм жив тогава...

разкажи за духовния живот във вашата енория. получава ли се, какви хора ходят на църква и т.н.

Братя в Христа,
Извиявам се за правописните ми грешки, но това е защото от скоро пиша на компютър.
Прокимен,
съгласен съм с теб ни до някъде. Нали ние сме постригани за четци/певци.Мисля, че го знаеш, но нали преди всичко имаме право да влизаме в олтара и да помагаме.Нашият митрополит дори не ни постригва преди да сме издържали специален испит.Ние в нашата църква помагаме в Св. Олтар, четем и пеем на клира и докато сме вътре се молим по Св. Литургия. През утрената Богуслужба се молим по молитвеник или с наши молитви, а когато вземаме причастие причастните молитви, защото имаме повече свободно време, а по време на Светата Литургия - молитви свързани с нея и така не забравяме нито задълженията си нито молитвата, защото молитвите ни са кратични с цялото внимание и не забравяме кога трябва да направим нещо.

Някой ме питаше за нашата енория. В нашата енория имаме добри свещеници, които изнасят проповеди, които се разбират от големи и малки.Нашият храм е катедралният на Неврокопска епархия и имаме чести владишки служби. Свещениците на брой са 3, иподяконите (четци/певци мъже) са 13, имаме певици на брой 12/13, две жени които продават свещи, едно момиче и едно момче, които които се грижат за храма и много миряни.В града ни има 3 църкви и когато имат храмов празник или владишка служба ние отиваме да помагаме. Общо взето е това.

Всичко това, което казваш е много хубаво. Специално за Благоевград съм чувал доста позитиви за религиозният живот, които за разлика от други центрове процъвтява.Трябва някой път да посъветваш дядо ти Натанаил да се отбие до нас в Банско да позатегне дисциплината.

Дерзай, малък голям братко

---

[линк]

<a target="_blank" href="[линк] май не ме разбрахте?

Това не е в Благоевград, а в Гоце Делчев, преди Неврокоп. Затова епархията е Неврокопска.">Вие май не ме разбрахте?

Това не е в Благоевград, а в Гоце Делчев, преди Неврокоп. Затова епархията е Неврокопска.</a>

Това ли е вашият катедрален храм. Разкажи повече за него.



[линк]

Неврокоп е старото име на Гоце Делчев.

Ще ми дойде акълът, ама дали ще съм жив тогава...