Един разказ
5 отговора
0 прегледа
Един разказ
От списание "Върхове" е, така че може би много от вас са го чели, но понеже предполагам, че има и такива като мен дето не го следят редовно реших да го пусна тук.
Това е поредната история за доста чепканата тук тема: трябва ли да постигнеш предварително поставенат цел сега, веднага, на всяка цена или да проявиш мъдрост и да се върнеш, когато си наясно, че рисковете са нараснали неимоверно, че да продължиш напред граничи с тъпата упоритост на безумната горделивост, с безмерната глупост или с Бог знае какво.
Нямам за цел да предизвиквам дискусия. Пускам линк към разказа, защото ми направи впечатление.
[линк]
niki_leo = Ники
Човек и добре да живее... един ден се регистрира в дир-а
Това е поредната история за доста чепканата тук тема: трябва ли да постигнеш предварително поставенат цел сега, веднага, на всяка цена или да проявиш мъдрост и да се върнеш, когато си наясно, че рисковете са нараснали неимоверно, че да продължиш напред граничи с тъпата упоритост на безумната горделивост, с безмерната глупост или с Бог знае какво.
Нямам за цел да предизвиквам дискусия. Пускам линк към разказа, защото ми направи впечатление.
[линк]
niki_leo = Ники
Човек и добре да живее... един ден се регистрира в дир-а
Re: Един разказ
Прочетох разказа с голям интерес, защото съм бил няколко пъти по тези места, а само един път на самия връх на Монблан. През пролетта на 1985 г. попаднахме в същата ситуация като двете алпинистки, но ние успяхме да се върнем в заслон Вало и на следващия ден да се спуснем със ски през ледника Босон, а над нас висеше "магарето" на Монблан, така се казва буреносния облак над върха от който е трудно да се избяга, ето Ви една снимка за илюстрация от далечната 1985 г.
Re: Един разказ
Ники, според мен не става дума за "безумна горделивост" или "безмерна глупост", а за оценка на риска. А оценката на риска е нещо извънредно субективно и неясно.
Надали има нормален човек, който да не се съгласи, че никой връх не заслужава да се умре за него. Хората ходят по върховете за удоволствие, а ако го няма изпитващият удоволствието, то за какво удоволствие говорим тогава?
Та въпросът не стои така: "Би ли се качил там, ако знаеш, че ще умреш?" При такава постановка никой, който е с всичкия си, не би тръгнал. Реално дилемата изглежда така: "Тъй като го гледам, струва ми се, че има 1% вероятност да умра. Дали ще е разумен риск да тръгна?"
Разбираш, че това е много неясна материя. Първо, този 1% не е отчетен с някакъв уред, а е плод на твърде субективна преценка. Второ, дали числото 1 е голямо или малко (ако на другата страна на везните стои някаква голяма амбиция) е също във висша степен субективно. И трето, и най-важно, вероятността е математическо понятие без физически смисъл за изхода от конкретния опит. Няма такъв изход, "1% умрял и 99% жив". Изходите са два: или 100% жив, или 100% умрял, и ако ти се случи лошият шанс за второто, вече е без особено значение, дали вероятността преди събитието е била 0.01%, или 99.99%.
Та моето мнение е: всеки има правото и свободата да дърпа дявола за опашката толкова, колкото прецени сам за допустимо. Крайното решение без друго е винаги на Н.В. Рогатия. Бонати и Меснер са теглили въпросната опашка до пълно отскубване и са си още живи, а колко по-предпазливи хора са се споминали...
А има и още нещо. Има хора, за които преодоляването на опасността, преминаването невредим през риска е извънредно важно, то им носи най-голямо и интензивно удовлетворение от живота. Това е въпрос на психика, хората са различни и някои са точно такива. Всъщност може би всеки е, но в различна степен. Ако такъв човек се откаже от начинанието си, това в определен и съвсем пряк смисъл ограбва стойност от живота му, точно така, както я ограбва и преждивременната смърт. Нещата не са толкова прости, колкото изглеждат (особено пост фактум в светлината на някое вече случило се нещастие).
Надали има нормален човек, който да не се съгласи, че никой връх не заслужава да се умре за него. Хората ходят по върховете за удоволствие, а ако го няма изпитващият удоволствието, то за какво удоволствие говорим тогава?
Та въпросът не стои така: "Би ли се качил там, ако знаеш, че ще умреш?" При такава постановка никой, който е с всичкия си, не би тръгнал. Реално дилемата изглежда така: "Тъй като го гледам, струва ми се, че има 1% вероятност да умра. Дали ще е разумен риск да тръгна?"
Разбираш, че това е много неясна материя. Първо, този 1% не е отчетен с някакъв уред, а е плод на твърде субективна преценка. Второ, дали числото 1 е голямо или малко (ако на другата страна на везните стои някаква голяма амбиция) е също във висша степен субективно. И трето, и най-важно, вероятността е математическо понятие без физически смисъл за изхода от конкретния опит. Няма такъв изход, "1% умрял и 99% жив". Изходите са два: или 100% жив, или 100% умрял, и ако ти се случи лошият шанс за второто, вече е без особено значение, дали вероятността преди събитието е била 0.01%, или 99.99%.
Та моето мнение е: всеки има правото и свободата да дърпа дявола за опашката толкова, колкото прецени сам за допустимо. Крайното решение без друго е винаги на Н.В. Рогатия. Бонати и Меснер са теглили въпросната опашка до пълно отскубване и са си още живи, а колко по-предпазливи хора са се споминали...
А има и още нещо. Има хора, за които преодоляването на опасността, преминаването невредим през риска е извънредно важно, то им носи най-голямо и интензивно удовлетворение от живота. Това е въпрос на психика, хората са различни и някои са точно такива. Всъщност може би всеки е, но в различна степен. Ако такъв човек се откаже от начинанието си, това в определен и съвсем пряк смисъл ограбва стойност от живота му, точно така, както я ограбва и преждивременната смърт. Нещата не са толкова прости, колкото изглеждат (особено пост фактум в светлината на някое вече случило се нещастие).
Редактирано от Orнeдишaщ на
Re: Един разказ
Добре де, признавам, че съм се изразил прекалено бомбастично. Вярно е, че е до оценка на риска, но не винаги. Затова именно си мисля, че хем си прав, хем не си. Както сам си казал извънредно субективно и неясно е, но не само оценката на риска, а и всеки индивид си е една цяла субективна и неясна за околните вселена.
Мисля, че мога да посоча много случаи, когато рискът се поема с ясното съзнание, че може да си оставиш кокалите там, а това вече според мен е или горделивост / аз съм печен и мога / или е пристрастеност към хазарта със Смъртта.
Преди 6 години бяхме в в доста подобна ситуация в Австрийските Алпи с тая разлика, че времето беше хубаво, прекалено хубаво и затова опасността беше друга. Беше кофти лято - много топло, жега навсякъде в Алпите, ледниците шуртяха като реки, имаше оголени скали и падаха камъни. Иначе времето чудно - слънчице, няма вятър. Ама имаше смъртни случаи на много места вкл. и на Монблан. Ние бяхме една група 20-на човека, мешани с опит и без опит и с водач и се канехме да качваме Гросглокнер. По принцип водачът беше скептично настроен още от България, защото имаше информация и се опита да ни подготви за разочарованието. На място заварихме подобна ситуация като в разказа - пуста планина, всички професионални гидове си бяха взели отпуск, защото условията бяха преценени като опасни за няколко седмици напред. Ние обаче - ербап и ръчкаме водача. А той човека - алпинист - ветеран, още като видя колко се беше стопил ледника в долината му стана ясно, че няма да стане нашата работа, но да не ни троши рахата - тръгнахме, зер пари сме давали, трябва да ги оправдаем, че кой знае кога ще ни се случи пак в Австрия да идем. Еми качихме се докъм 3000 м и се върнахме. Все пак 9 човека начело с водача се пробваха и малко по-нагоре по висящия ледник, но се върнаха. 20 мин след това отгоре се откърти и падна не камък ами канара с размерите на трабант. Гледах я как се търкаля надолу с подскоци и грохот набирайки скорост по ледника и ми се изправи косата като си помислих какво можеше да се случи, ако нашите през това време бяха все още там - щеше да ги премачка като валяк.
Всеки път като си спомня за този случай хич не ми идва наум да мисля за оценка на риска, мисля за глупостта човешка: когато всички наоколо те предупреждават да не дърпаш дявола за опашката, ама ти - не, аз съм по-специален, на мен няма как да ми се случи. Та тъй де: субективизъм има, ама и глупост има много често.
Само, че аз се поддадох и влязох в спорове, а хем бях казал, че нямам намерение да дискутирам. Разказът е интересен, нека всеки да го чете и да си прави изводите сам за себе си както намери за добре.
niki_leo = Ники
Човек и добре да живее... един ден се регистрира в дир-а
Мисля, че мога да посоча много случаи, когато рискът се поема с ясното съзнание, че може да си оставиш кокалите там, а това вече според мен е или горделивост / аз съм печен и мога / или е пристрастеност към хазарта със Смъртта.
Преди 6 години бяхме в в доста подобна ситуация в Австрийските Алпи с тая разлика, че времето беше хубаво, прекалено хубаво и затова опасността беше друга. Беше кофти лято - много топло, жега навсякъде в Алпите, ледниците шуртяха като реки, имаше оголени скали и падаха камъни. Иначе времето чудно - слънчице, няма вятър. Ама имаше смъртни случаи на много места вкл. и на Монблан. Ние бяхме една група 20-на човека, мешани с опит и без опит и с водач и се канехме да качваме Гросглокнер. По принцип водачът беше скептично настроен още от България, защото имаше информация и се опита да ни подготви за разочарованието. На място заварихме подобна ситуация като в разказа - пуста планина, всички професионални гидове си бяха взели отпуск, защото условията бяха преценени като опасни за няколко седмици напред. Ние обаче - ербап и ръчкаме водача. А той човека - алпинист - ветеран, още като видя колко се беше стопил ледника в долината му стана ясно, че няма да стане нашата работа, но да не ни троши рахата - тръгнахме, зер пари сме давали, трябва да ги оправдаем, че кой знае кога ще ни се случи пак в Австрия да идем. Еми качихме се докъм 3000 м и се върнахме. Все пак 9 човека начело с водача се пробваха и малко по-нагоре по висящия ледник, но се върнаха. 20 мин след това отгоре се откърти и падна не камък ами канара с размерите на трабант. Гледах я как се търкаля надолу с подскоци и грохот набирайки скорост по ледника и ми се изправи косата като си помислих какво можеше да се случи, ако нашите през това време бяха все още там - щеше да ги премачка като валяк.
Всеки път като си спомня за този случай хич не ми идва наум да мисля за оценка на риска, мисля за глупостта човешка: когато всички наоколо те предупреждават да не дърпаш дявола за опашката, ама ти - не, аз съм по-специален, на мен няма как да ми се случи. Та тъй де: субективизъм има, ама и глупост има много често.
Само, че аз се поддадох и влязох в спорове, а хем бях казал, че нямам намерение да дискутирам. Разказът е интересен, нека всеки да го чете и да си прави изводите сам за себе си както намери за добре.
niki_leo = Ники
Човек и добре да живее... един ден се регистрира в дир-а
Re: Един разказ
И да дискутираме, и да не дискутираме, надали някой някого ще убеди в нещо. Става дума зя светоусещане. Всеки си пропагандира неговото 
Разбира се, че рискът се поема винаги "с ясното съзнание, че може да си оставиш кокалите там". Ако го няма ясното съзнание, това не е никакво поемане на риск, а най-обикновено безхаберие, или блажено неведение, или балъщина, или както щеш го наречи.
Поемането на риск се състои точно в това: да избереш рискован начин за постигането на нещо, приемайки възможността нещо лошо да ти се случи с определена вероятност. Този избор включва и отговорността да понесеш това лошо нещо. Всички ежедневно поемаме рискове, не задължително по планините, и в това няма нищо лошо. Рискът е естествена и неотменима част от живота. Единственото подлежащо тук на някаква дискусия е границата на приемливия риск.
Разбира се, че рискът се поема винаги "с ясното съзнание, че може да си оставиш кокалите там". Ако го няма ясното съзнание, това не е никакво поемане на риск, а най-обикновено безхаберие, или блажено неведение, или балъщина, или както щеш го наречи.
Поемането на риск се състои точно в това: да избереш рискован начин за постигането на нещо, приемайки възможността нещо лошо да ти се случи с определена вероятност. Този избор включва и отговорността да понесеш това лошо нещо. Всички ежедневно поемаме рискове, не задължително по планините, и в това няма нищо лошо. Рискът е естествена и неотменима част от живота. Единственото подлежащо тук на някаква дискусия е границата на приемливия риск.