06 февруари

6 февруари

Мисъл за деня
В тъмна нощ, таверната на ъгъла свети примамливо. Вътре изглежда топло и уютно. Но не трябва да спираме да мислим как ще свърши работата ако влезнем - с първата чаша, пропилените пари и ужасният махмурлук. Дългият махагонов бар на тропическата лунна светлина изглежда много весело място. Но трябва да видите мястото на следващата сутрин. Столовете са върху масите и вони на изветряла бира и фасове. И често вие още сте там, опитвайки се да оправите треперенето гълтайки чисто уиски.
Мога ли да видя какво ще стане на сутринта?

Медитация за деня
Бог намира насред тълбата няколко човека, които ще Го последват, само за да бъдат около Него, само за да живеят в Неговото присъствие. Жаждата по Вечното сърце може би ще задоволи тези няколко човека. Ще оставя на Бог да види, че търся единствено да бъда в Неговото пирсъствие, да бъда около него, не толкова за учение или послание, а просто около Него. Можи би този копнеж на човешката душа да бъде обичана заради себе си е нещо, което се долавя от Великото Божествено Сърце.

Молитва за деня
Моля се да мога да имам чуващо ухо, за да може Бог да ми говори. Моля се да имам очакващо сърце, за да може Бог да дойде при мен.

Така яко съм заспал снощи ,че не съм чул телефоните да звънят. Пропуснал съм момента на щастлива новина.

Каква е нуждата ми? За какво копнея?
Вчера бях пременен и по обед се разхождам по главната. Хубаво време. Наизкарали маси по заведенията. Много хора. Винаги съм се притеснявал да бъда сред много хора. То и трезвен не съм го правил. Не мога да пазя равновесие и се препъвам. Мисля, че всеки ме наблюдава с интерес и презрение. Какво странно и рядко животно влиза. Я да го подгоним оттука този изрод. Самозванец и мушморок. Веднъж влязох трезвен в едно заведение и щях да се пребия. Започнах точно като по анимационните филми да се пързалям на място и бясно да местя крак след крак за да запазя равновесие. А срещу мене десетина гимназистки, през голямото междучасие на кафе, си умряха от смях.

Та ходя си вчера и ми е добре. По едно време обаче се разминах с една жена, която ме стресна. Винаги като я видя и изтръпвам. Появява се точно този страх, че ще ми се присмее, ще ме разобличи, че съм едно малко, смешно, страхливо момченце и изобщо нямам право да се правя на това, което съм. Винаги съм искал да отида в друг град и на съвсем ново място, за да започна на чисто. Да не ме познава никой и да бъда друг. Това за което съм си мечтал, без да ме преследва миналото. И все съм си мислел, че рано или късно ще се появи някой, който ме познава отпреди и ще каже - ааа, тоя ли бе. Той не е никакъв. Никакъв. Мда. Страх. Да не ми се нарани представата за мене. Кой съм аз. Да не бъда прогонен, унижен, да не ми се присмеят. И винаги в капана на това да се харесам. Да се харесам на хора, които дори не познавам. Да се плаша от хора, които дори не познавам. Вероятно тази жена прилича на някоя друга жена, или сборен образ, който в миналото ме е стреснал. Точно такава жена, която ще ми се присмее. И този белег си стои някъде вътре дълбоко в мен и ме кара да реагирам и предопределя, обуславя живота ми. В основата на нещата, които изобщо ми се случват, защото ми стои в главата. Колко ли такива неща ми стоят в главата. Свободен. Грънци. И винаги да се лъжа и да се правя на независим и готин. А вътре да е съвсем друго. То и виждам защо от фалшиво желание да се правя на независим, винаги съм отхвърлял идеята на Бог. Нали това ще ме покажа като слаб, като шматка. А точно това е източникът на сила. Другото е точно да стана роб на хората, с идеята да бъда свободен и да изглеждам сам, смел, готин, силен. То и затова вдовицата на генерал Амин ми изпрати имейл, за да ме моли за помощ. Затворена от узурпаторите и няма достъп до сметките си. Дванадесет милиона долара. Моли ме да ги изтегля и да взема двадесет процента от сумата. Гледай тази жена как се е ориентирала. Да потърси един достоен човек. Който да помогне. Достойнство. Оценяват ме. И дори ще получа и двадесет процента. Достойнство и финанси. Неща, които са навързани и винаги са ми били в недостатъчност и никога няма да бъде задоволено това желание, защото то е незадоволимо. Проблемът ми е липсата на връзка с Бог. И за това жадува душата ми и докато не се задоволи тази връзка, нищо друго няма да е на място. Юнг в писмо до Бил У. споменава Роланд. Алкохоликът получил духовно пробуждане във Втора глава на Анонимни алкохолици, което го е спасило от болестта, от ужасното пристрастие. В душата си носил такава жажда за духовност, толкова огромна в сравнение с другите хора, че се насочил към сурогата алкохол. Прави връзка и с имената - Дух и Спирт. Според него не е случайно.

И вчера отминавам покрай тази жена и вече съм разтресен и разконцентриран. Озовавам се посред маси кафе на улицата. И много хора. Усещам как искам да се разбързам и да избягам. То преди или се криех по ъглите, за да не ме сочат с пръст. Мене - изрода. Или се правех в такова състояние, та да вървя по улицата като Джон Траволта. Средно положение няма. Или лазя да не ме видят. Или съм на върха. Никога обикновен, нормален член на обществото. Никога приятел сред приятелите, колега сред колегите . основно занимание да се присмивам над тъпотията на хората, за да не вземе някой на мене да ми се присмива.

Усетих това разбързване и аха да се отчая. Докога така бе. Мдааа. Сам вървя. И в този момент се помолих и казах - Господи, ела да се разходиш с мене. Ела да се разходим двамата. Обзе ме неописуемо спокойствие. Крачката ми се забави по такъв начин, че дори и да се опитах да се забързам, не се получаваше. Вървях заедно с Бог и се чудех на загубените години мятане и драпане и вардене на независимостта си. Сетих се как за първи път като се чух със спонсора си и усетих това присъствие. След което имах трите най-щастливи дни в живота си. Не е точна думата щастливи, но няма думи за някои работи. То и затова не ми вършат работа книгите сами по себе си. Програмата е духовна. С това предаване по Трета стъпка и реалното оставяне на волята и живота ми в ръцете на Бог се почна един друг живот. Или ми се показа. След което си въобразих, че това се дължи на мене и след което пък се уплаших, че ще го загубя и си зададох въпроса как да го запазя завинаги. В този момент изчезна. Хахаха. Това за преди две годиин и пет месеца. А вчера просто ходех и гледах по друг начин на нещата. Усещах все пак че както винаги искам да погледна от високо на хората, защото имам нещо повече. Да гледам спокойно хубавите жени, защото съм нещо особено в момента и вече имам право. Да гледам отвисоко нахаканите мъже, защото съм над тях. Но не е такъв номера. Не се получава. Да се ползва духовността за да бъда над хората. Служене. Нали имаше там една история как Исус мие краката на учениците си. Много поучително.

Или другата история за младият мъж, който лично срещнал Исус и го попитал как да има Небесното царство. А аз винаги нали съм се стремял за нещо повече от другите и съм имал чувството, че съм нещо повече от другите. И с нищо не съм се задоволявал. И накрая ми остана само едно постоянно, до дупка пиене. Исус му казал накрая - раздай богатството си и ела да ме последваш. Опс. Не станала работата. Натъжил се, защото не му се оставяло. Имал бая насъбрани работи. Мислел съм, че става въпрос за материално богатство. Обаче сега виждам - идеи, предраздъсъци, натрупвания, учения, морални кодекси, титли, книги, достойнство, представи. Това не се изоставя. Как да призная, че без Бог съм нищо и че животът ми е нищо и съм загубен? Как да оставя волята и живота си в ръцете на Бог, след като дори не искам да призная пред друг човек своето безсилие? Смирено да признавам на друго човешко същество своите недостатъци. Ей това е непробиваемо. Кой аз ли? Нямам вече нужда от спонсор. Това е отминал етап. Аз съм голяма работа.
Благодаря на Бог за това, че ме смачка и още ме държи в положение да осъзнавам колко съм болен и колко са на косъм при мене работите. И благодаря, че ми се показва как от тази слабост и предаване извира такова облекчение, сила и готини разходки. Невероятно!
Благодаря за възможностите, които ми даде Бог, за Програмата на Анонимни алкохолици, за това, че ме свърза с възстановил се алкохолик, който да ми покаже как се работи по тази Програма - и ми обеща свобода, за която не съм знал и да съществува! Обеща ми свобода, за която не съм знал и да съществува! И това е истина!
Моля се за още 24 трезви часа за всички нас!

Благодара ти,приятелю.
Нека Бог да е с нас и всички наши сърбатя,желаещи тази нова Свобода-Свободата от Алкохол и Свободата без Алкохол...

Бъди себе си.

07 февруари

Мисъл за деня
Нощният клуб изглежда много празнично и гъмжи от мъже и жени - всички нагласени по последната мода. Но трябва да видите същият клуб и същите хора на сутринта. Каква мръсотия! Хората са изтормозени, а мястото вони! Очарованието на нощта е изчезнало и на сутринта е останала само вонята. В АА ние се учим да гледаме по-напреде в последиците от пиенето. Научихме се да мислим по-малко за моментното удоволствие и повече за последствията.
Кое за мен е по-важно - нощта или следващата сутрин?

Медитация за деня
Само още няколко стъпки и тогава Божията сила ще бъде видима и разпозната в живота ми. Сега вървя в тъмнина, заобиколен от ограниченията на време и пространство. Но дори в този мрак имам вярата и стъпките, от които се боя, могат да бъдат осветени и направлявани. Вярвам че Божията сила ще пробие тъмнината и моите молитви ще достигнат дори до ухото на Самият Бог. Но само викът от сърцето, вярващият плач, може да пробие мракът и да достигне до вечното ухо на Бог.

Молитва за деня
Моля се вечната Божия сила да ми помогне в човешката ми слабост. Моля се молитвата ми да премине през мракът и да достигне до ухото на Бог.


[линк]

В отговор на:

---

Моля се да мога да имам чуващо ухо, за да може Бог да ми говори. Моля се да имам очакващо сърце, за да може Бог да дойде при мен.

---

Срещнах се с човек от списъка ми по осма стъпка.
Пет години не се бяхме виждали. Конфликтът с нея е единственият път, в който не помнех какво точно съм направила пияна, за да я обидя така, че да ме изгони от масата си на рождения си ден.
Две години почти откакто не пия, но през цялото време си казвах – добре де, каквото и да съм сторила, едва ли е толкова фатално, че тя да ми се фръцка вече толкоз време. Пращах есемеси “Прости ми” на Прошка и тя отговаряше “Прощавам ти” и аз замитах боклука под чергата и си въобразявах, че съм “отметнала работа”.
Продължавах да отлагам и да отлагам жива среща и покаяние. Продължаваше и да ме измъчва фактът, че не знаех какъв е грехът ми.
Искам да кажа, че решението да се видя с нея съвсем не бе мое. Никакво намерение нямах миналия петък да работя по девета стъпка. Никакво. В един подлез срещнах наш общ познат. Не моите пръсти набраха номера й и не моят глас й каза “Искаш ли да пием кафе, аз съм наблизо”. Тя охотно се съгласи. Разтреперих се.
Веднага поисках (вече аз) да звънна отново и да кажа, че са възникнали извънредни обстоятелства и съм възпрепятствана и да отложим за друг път. Овладях се. Подчиних се.
Звъннах на приятел от АА и се отдадох на решението на Висшата сила. И с Богом вперьод (както казват руснаците) отидох на срещата.
Получих ярко доказателство за съществуването на Висшата сила, на която й писна да ме изчаква да се натуткам и понесе краката ми към точното място и човек, с когото трябваше да изясня най-сетне отношенията си, за да продължа нататък.
Мина сравнително леко, тя като че ли знаеше защо съм я потърсила, сама ми подаваше реплики. Грехът ми – интриганстване и клюкарстване, препредаване на трети човек нейно негативно мнение за него, споделено с мен.
Ужас! Аз ли бях направила това? Винаги съм се считала за адски благородна и честна, мълчалива и загадъчна пазителка на човешки тайни. А всъщност се оказах махленска клюкарка…(При анализа “излезе” още една страховита подобна инфекция, пак с много добра и вярна приятелка, явно просто си ми е било навик да препикавам с лекота градени с години приятелства заради мъже…)
Горчиво, но преглътнах. Къде ще ходя. На хорото съм. Ще го играя.
След като се разделихме, г-жа Болест побърза да се опита да заглуши изкуплението и пусна в ухото ми плочата: “Ама какво толкова пък си направила, айде бе, изтървала си се пред някого, голяма работа…да ти имам греховете…и защо ти да си виновна, ако онази мъжка клюкарка не беше те натопила, приятелката ти никога нямаше да разбере какво плямпало си…той е виновен, не ти….”
Благодаря на Бог и на съдбоносната ми среща с Анонимни алкохолици, че вече успявам понякога да различа кое в живота ми идва отГоре и кое – отДолу, че понякога успявам да завъртя копчето и да не слушам предаванията на г-жа Болест.
Вчера цял следобед пътувах с кола, цъках програма след програма – всички песни ми бяха втръснали, рекламите – непоносими, новините – зловещи, исках нещо различно. Изведнъж - омаен медено-кадифен глас говори за Исус и за последните му дни преди човешката смърт. Известен професор разказваше така, сякаш за първи път чувах най-истинската приказка за Рави. И току съвсем затая дъх и вляза в радиото, водещият: “ – А сега Бог повели – Музика!!!!” – и пусне някое парче от Джизас Крайс суперстар….
Всеки път когато прекъснеше така професора, умирах ви казвам. Но знаех, че след ПАРЧЕТО ще има пак СЛОВО и изчаквах да свърши, каквото и да ми струваше не превключвах на друг канал (на друга програма ). И така – на натрапчивата музика – намалявах, на професора – увеличавах звука.
Така да бъде и с болестта и Висшата сила по моето радио се моля….
Да имам ухо и очакващо сърце.
Благодаря ви.

09 февруари

Мисъл за деня
В миналото, ние се вкопчвахме в пиенето независимо от всички последващи неприятности. Бяхме досатъчно глупави да вярваме, че алкохолът все още може да донесе забава, независимо от всичко, което ни се случваше. Когато дойдохме в АА, ние открихме много хора, които като нас бяха се забавлявали с пиенето, но които сега признаваха, че алкохолът вече не им носеше нищо друго освен неприятности. И след като видяхме, че това се беше случило с много много други хора освен нас самите, осъзнахме че въпреки всичко не сме чак такива странни птици.
Научих ли се да признавам, че пиенето престана да ми носи удоволствие и започна да ми причинява само неприятности?

Медитация за деня
Линията на живота, линията на спасението, е линия от душата към Бог. От единия край на тази линия на живота стои нашата вяра, а от другият край е Божията сила. Тя е силна линия и никоя душа не може да бъде победена щом е свързана с Бог чрез нея. Ще вярвам в тази линия на живота и никога няма да се побоя. Бог ще ме спаси от погрешните действия, от грижите и неприятностите на живота. Ще търся Бог за помощ и ще Му се доверявам, когато съм емоционално разтревожен.

Молитва за деня
Моля се слаба вяра или плашливост да не ме накарат никога да предам Бог. Моля се да мога да продължа да се държа здраво за жизнената линия на вярата.



Пиенето започна да ни носи само неприятности. Гледах как другите си пият нормално и си мислех, че и аз мога да пия нормално като тях. И се опитвах и се опитвах и се опитвах и се опитвах. Този път ще пия само две. Този път като пия, няма да се заяждам с никого. Ще си пия кротко и ще си ходя да си лягам. Днеска няма да пия нищо друго, а само една бира. Ще почна да пия само бяло вино. Сега е пролет - само мента. Само бира. Никога повече няма да пия. Снощи май пих ментета някакви. Никога повече няма да пия ментета. Ментетата са виновни. Няма да пия вече текила, защото нищо друго не ме изрязва така както текилата. Не мога да разбера защо така добре се забавлявах, а управителят изпрати охраната да ме тормози. Защо не пиеш като баща си? Виж как никога не се е напивал. Виждал ли си някога дядо си пиян? Пий за компания, пий колкото ти е сладко. Ами аз пия точно колкото ми е сладко.

Често се казва, че няма нищо чак толкова лошо, че алкохолът да не може да го направи още по-лошо.

13 февруари

Мисъл за деня
Понякога си мислим: Защо няма да мога никога повече да пия? Знам, че е защото съм алкохолик, но защо се получава така? Отговорът е че някога в нашата пиянска кариера, пресякохме така наречената наша "точка на поносимост". Когато преминахме тази точка, ние излязохме от състоянието, в което можехме да понасяме алкохол и навлязохме в състояние, в което изобщо не можем да понасяме алкохол. След това, ако поемем дори една чаша, рано или късно свършваме пияни.
Когато мисля за алкохол сега, мисля ли за него като за нещо, което не мога вече да понасям?

Медитация за деня
В състезание, когато финалът се вижда, когато сърцето, нервите, мускулите и смелостта са изтощени почти до последно. Така е и с нас. Целта на духовният живот е видима. Всичко от което се нуждаем е едно последно усилие. Най-тъжните досиета са написани от хора, които вървят добре, със смело и вярносърце, преди да видят целта и тогава някаква слабост или самоонаграждаване ги дърпа назад. Те никога няма да узнаят колко близо са били до целта, колко близо са били до победата.

Молитва за деня
Моля се да упорствам, докато достигна целта. Моля се никога да не се предавам на финалната права.

Не понасям алкохола. Не знам дали това е точният превод. tolerate.
Веднага ми изскача - как така да не мога да го понасям. Много съм му харесвал вкуса. На някои от питиетата. За ефектът да не говорим. Можех да пия и нещо, което не харесвам. Стига да дойде ефекта. И планинска вода харесвам, но не съм седнал да пия каси от нея.
Понасяне на алкохол. Поносимост. Алергия. Ненормална реакция на тялото, която се изразява в непреодолимо желание за още и за още. Непоносимост към меда - води до задушаване. Непоносимост към алкохола - води до редица съпътстващи заболявания и странични ефекти. Никой няма да каже, че този пияница се е самоубил поради алкохолизъм. Причината за смъртта е самоубийство. Причината за убийството на децата в онова село - няма да е алкохолизъм. Полудяването в делир - няма да е алкохолизъм. Разводът не е причинен от алкохолизъм. Пиянското каране не е причинено от алкохолизъм. Както и последващата катастрофа. Смъртта не е причинена от алкохолизъм, а от пневмония, панкреатит, хепатит, цироза, удавяне в повърня, удар в кратуната, самообесване, изперкване.
В основата стои едно и също - реакцията на тялото към веществото алкохол. Реагира по един и същи начин - непреодолимо желание за още и още, което рано или късно убива. И съпътстващи заболявания има - раздели, разводи, омраза, отвращение, банкрути, канавки, катастрофи, катафалки.

".....нарастващата ни чувствителност към алкохола - наричаха я алергия. Тиранинът алкохол размахваше нож с двойно острие над главите ни: първо бяхме тормозени от налудничаво пристрастие, което ни осъждаше да продължаваме да пием, а след това от алергия на тялото, която в крайна сметка със сигурност щеше да доведе до нашата разруха."
Първа стъпка от Книгата 1212

Благодаря и за тази трезва сутрин. Че се събудих у дома и знам къде съм. Че не се разбивам от угризения и ужас какво ли пък забърках снощи. Че не ми идва да скоча от терасата и да се приключи най-накрая с тази мъка.

11 март

Мисъл за деня
Като отделяме време в тишина всяка сутрин, ние започваме да разчитаме на Божията помощ през деня, особено когато е възможно да бъдем изкушени да пием. И можем честно да Му благодарим всяка вечер за силата, която Ни дава. Така че нашата вяра се засилва през това време на тишина и молитва. Като изслушваме други членове, като работим с други алкохолици, като отделяме време за тиха медитация, нашата вяра в Бог постепенно се усилва.
Оставих ли изцяло и без никакви резерви проблема си с пиенето на Бог?

Медитация за деня
Изглежда сякаш, когато Бог иска да покаже на човека какво Той харесва, Той прави прекрасни характери. Мисли за личността като Божия демонстрация на качествата на характера. Бъди изражение на богоугодния характер доколкото можеш. Когато красотата на човешкият характер се проявява върху нас, тя рефлектира чрез нашите собствени действия. Така че търси красотата в характерите на тези около теб.

Молитва за деня
Моля се да мога да виждам великите души докато тяхната красота на характера стане част от моята душа. Моля се да мога да изразявам този характер в собственият си живот.

Голям зор видях с превода тази сутрин и не мисля, че го преведох много точно. Но вероятно има полза. Мозъкът ми ще се мъчи и действа, та се сещам за една мърда приказка - не пътят е труден, а трудността е пътят. Не знам дали са пълни членовете. Ей за такива работи си мисля. Но по-добре да се чудя уж за глупости, отколкото да си въобразявам, че като науча наизуст трето издание от Мъдростта на вековете и ще помъдрея.
Предните два месеца основно имах проблеми с бездействието, блокажа, страха и мързела. Може би са различни форми на едно и също нещо. На тази тема пишех, защото това се проявяваше в живота ми и ме тормозеше. То може да не е тормоз, а домашна работа. За израстване. След това имах бая ситуации и проблеми с достойнството. Този от инстинктите, които се оказаха истинската причина за безконтролното ми пиене. На умствено и душевно ниво. Като изключим алергията, която с годините се разви доста добре. Прогресираща болест.
Тези дни се наложи да се поотърся от това, защото станах банален. Да си дрънкам едно и също, как страхът, че никой не ме харесва почва да се надига. Бая писах по този въпрос. Имало за какво. Уроците си вървят. В понеделник имах интересна случка. Стоя на едно обществено място с доста хора наоколо. Появява се един гражданин, който явно нещо ми е ядосан, защото му създадох известни неприятности. Може да се каже, че той си ги е създал, а аз просто трябваше да си свърша работата. Нещо такова. Обаче гражданинът явно недоволен от мене. Приближава се и го виждам, че иска по някакъв начин да ми направи нещо. Леко се стряскам, щото не го знам какво си мисли. Той дрънка някакви работи с приглушен глас. Не регаирам. Накрая съвсем тихичко процежда - Боклук мръсен. Оглеждайки се да не го чуе някой и си тръгва.
Хич нищо не произвежда в мене това. Ето ти - викам си, добро доказателство и упражнение за това докъде си стигнал в желанието си да те харесват. Мойто момче. Доскоро само предполагаше какво мислят хората за тебе и най-вече предполагаше лоши работи. Ето ти един, който дойде лично и ти каза, че си боклук. Мдаа. Доста добре се почувствах. Видях, че няма нищо страшно в това някой да ме мисли за боклук. Просто не ми повлиява. Напредък голям. Може да се каже свобода. Защото като се замисля какво щеше да стане преди. Пред петдесет човека и на публично място щях да му лупна една мекица или да го обидя шумно. Той явно е печен. Ако го изтряскам или напсувам - става после голям батак. Защото някои хора явно са тренирани да използват недостатъците на другите. Какво от това, че някой ме мисли за боклук? Първо - може да съм боклук, но в момента съм трезвен боклук. Второ - има хора, които ме обичат, които ме харесват и които разчитат на мене. Значи какво е по-важно за мене. Да бъда стабилен и да не се замесвам в проблеми, или да изисквам от всеки един недоволен гражданин да има определено, ама точно определено положително отношение към мене. Но дори и да ми говори мили приказки, този не е от гражданите, които изобщо имат значение за мене, нито пък ми се струва, че приказките му могат да бъдат искрени. Особено любезните. Защото, преди да му извъртя номера, се правеше на много любезен. Мда. И човекът е болен явно. И иска да ми причини болка, защото се чувства изигран. Та идва да ми каже, че съм боклук. И цели определени работи. Да ми стане криво или да се набутам в глупости. Точно по този въпрос Голямата книга казва - Грешките на другите, въображаеми или истински, можеха да убиват.
Една такава грешка на човек, може да ме претрепе. Ако не съм в добра духовна форма. То и поради това се налага да действам по тази Програма. Беше ми обещана свобода, за която не съм и предполагал да съществува. Ами ето ги резултатите от писането и споделянето. За мен това е чудодейно. Не да се стискам, когато някой ме обижда, не да си го нося в главата после и да го псувам, не да му забия един тукат и да си създам един милион проблеми. Просто да не ми пука. Свобода. То и преди може да съм си викал - майната му. Обаче се усуквам, нервя, припотявам, повтарям и недоволствам. Взимам си го този гражданин в главата и си го нося с мене цял ден и като се сетя за него цъкам и псувам. После си го водя у дома и си го премятам в главата, докато ям. Вкарвам си го в стомаха и му повишавам киселинността. Лягам си с приятелката и той си ляга с мене и докато я целувам, той ми се мотае отпреде. Сутринта ставам изтормозен, защото съм сънувал един куп глупости и вместо да съм наспан, нещо не е както трябва. Гражданинът, който ме е обидил, си стои вече до кафеварката и ме чака да продължа да се занимавам с него. Искам или не искам. Това е положението.
В началото си мислех, че спонсорът ми просто иска нещо да ме изтормози, като настоява да действам стриктно по стъпките, да описвам, да споделям, да търся собствената си грешка, да променям себе си и собственото си отношение към света. Защото отношението на другите може и да не се промени. Докато чакам целият свят да ме заобича, може и да умра от пиене. И такива ми ти работи. Обаче това са уроците. Откъде да съм предполагал, че точно такъв е начинът, по който Бог ще ми даде всичко, за което го моля. Моля го за търпение и спокойствие - той ми дава ситуации и проблеми. Дава ми и духовната програма. Прости инструменти, които като ги работя ден след ден - малко по малко се оказва, че съм се променил по някакъв начин. И ми се дава друга задача. Да израствам нагоре.
Ама не както аз си го представям. Премахва ми всичко, което ме притеснява. Не става така.


Например тези няколко дни нещо нямам ищах да пиша. Нямам вдъхновение. Не ми се случва нищо, което да си струва. Хаха. Когато недоволствах, че няма ли Бог да ме отърве от определен недостатък, да ме спре да правя едно и също нещо. Например - когато ден след ден имах проблеми с това ,че приятелката ми не вдига телефона на секундата и това ме вкарваше в поредица ситуации - сигурно бях писнал на хората. Ама това е. Това ми се случва, това ми е проблемът, това анализирам и споделям с надеждата, че Бог ще направи каквото трябва. И в един момент наистина го няма това. Но не защото се натискам насила, ами не знам как стана. Една малка промяна. Половин градус се изправи кривото дърво. Невъзможна работа, но факт. Та спонсорът ми казваше - абе човек, може би Бог не ти маха определен недостатък и те кара постоянно да работиш с него по едан проста причина. Ти като си под напрежение и ти се случват разни проблеми - пишеш и споделяш. Имаш за какво да пишеш и какво да споделяш. Може би Бог иска да споделяш. Ако ти махне всичките недостатъци - какво ще има да кажеш, да споделиш. Пълно е с невероятно извисени духовни хора и книги по този свят.
Та снощи се сетих за това, защото ми се приписа яко. Или усетих,че ще падне писане. И то точно, защото се прояви друг един мой недостатък. Когато се изказвам на сбирка, много ме дразни и разконцентрира някакво шумене. Стигал съм до абсурди. Блокирам. Това си е реакция някаква на обида. Има хиляди форми на реакция. Симптом на някакво неприемане. Нали като говоря всеки трябва да се наостри и да ме гледа в устата. Та снощи така се подразних от някакви шумове, но нещата си протекоха добре. Тръгнах после да се прибирам и нали имам половин час каране. Използвам го да си говоря по телефона. Обикновено с приятелката ми. Тя ми споделя нещо как мрънкала и се заговорихме за благодарността. Споделям аз, че благодарността при мен има някакви проявни форми. В действия и отношения. Уж съм благодарен на Бог, че имам хубава работа, която ми дава много възможности, а щом ми се стовари някаква трудност и почвам да недоволствам и мърморя. Нали уж съм благодарен. А не приемам трудностите като възможности за израстване. Благодарен съм, но само на това, което ми отърва. Чакай бе. По своя ли сценарий пак живееш. Нали в мъдрите филми и книги се казва за благодарността. Че тя е силно оръжие. Тя променя живота. Колкото по-съм благодарен, толкова по-надобре се променя живота ми. Знам го на книги и като го чета, се успокоявам. От самото четене. Виждам, че и аз така мисля като тези мъдри хора и не ми се налага нищо да направя. И аз мисля като тези учители. Няма какво да се гърча. Напреднал съм. Грънци. Благодарност в действие. Да приема това, което Бог ми дава. Защото неблагодарността е като сицилианска примка. Отнема. Колкото повече мрънкам, толкова по-зле става. Колкото повече съм благодарен, толкова по-добре става. Благодарността е оръжие за мощна промяна. Знам го, каквото и да значи това знам, но мрънкам и недоволствам при първия удобен случай. Недоволствам, че тука не ми отърва, този не прави каквото аз смятам, че е добре, онзи защо така се държи. Защо ми се случва това, а не онова. Дрън, мрън и се затяга ситуацията. Колкото по-лошо, толкова по-лошо. Колкото по-добре, толкова по-добре. Колкото повече, толкова повече. Като онази притча - този който няма, ще му се вземе и малкото, което има. А този който има - ще му се даде. Винаги съм недоволствал против тази притча. Страхувал съм се от нея. Викал съм - значи като нямам пари, няма да ми се дадат. Това е несправедливо. Мда. Става въпрос за благодарност. Като пилея времето си да не приемам, и да негодувам - сам си прецаквам възможностите за инвестиция. И сам се грабя. Като използвам времето си с благодарност да приемам и да инвестирам, след време получавам. Логичният закон на икономика и на всичко. Мога да направя нещо, мога да мрънкам, че нищо не е както трябва. И съвсем естествено се поставям в ситуация, да атрофирам.
Мъдро ги говоря, но докато говоря, чувам шумове. Млъквам. Момичето отваря врата. Дразня, се че не ми се слушат мъдростите. Вместо да ги попива, нещо прави там. Мрънкам. Хоп. Нали мрънкането какво беше бе. Но после продължавам. Чувам други шумове. Хопс. Ти май не ме слушаш. Слушам те. Трети шумове и благодарността отиде на майната си. Почвам тънко да се дразня и да показвам, че щом никой не ме слуша, няма какво да говоря. Заяждам се и така нататък. Нямам много време да пиша. Общо взето всеки трябва да ме слуша като препариран. Не усещам какво недоволство проявявам. След бая обяснения приключваме разговоря и почвам да се чудя, защо не се чувствам добре. Криво ми е нещо. Хопс - ами не си ли пропиля преди малко времето в мрънкане, вместо да си благодарен? В какво инвестира. Показа ли благодарност в действия и отношения. Или ти тези работя няма какво да ги показваш на практика, защото ги знаеш. И като ги знаеш, няма нужда като маймуните да ги прилагаш и да се напъваш да ставаш човек. Ти си нещо повече. Опа.
Айде бе. И какво стана. Значи с времето съм станал знаещ и тогава вече няма нужда да правя нещо. Другите са виновни, аз съм напреднал и съм помъдрял и вече само акъл ще давам и ще соча недостатъци. Особено чужди.
Цялата работа се изясни. Извинения. Обаче преди да се задълбоча да се самообвинявам, видях че бая работи ми се разкриха и наместиха. И видях, че ми идва ищах да пиша и споделя. Ако ги нямаше тези мои недостатъци - какво щях да споделям. Нещо за слънчевата система или щях да коментирам недостатъците на хората около мене. В това съм много добър. После ще стана психоналаитик. Само ще изслушвам и ще насочвам, посочвам и анализирам.
Но какво ми се намести много интересно. Значи още на сбирката се запитах. Защо вече съм две години и половина трезвен и чист по програмата, а някои работи не ги виждам по-ясно отколкото в началото. Когато бях смазан и в самото начало по Програмата, ми бяха много по ясни работите. Онази болка и безнадеждност и зор така ме бяха свили, че изобщо не се напъвах да подреждам другите около мене, ами действах колкото мога. Без да се правя на прекален майстор пред спонсора си. Така ясно видях за каква болест става въпрос, така яко се бях предал, че всичко си дойде на мястото. Действах и действах. А сега нещо не ми е ясно. Понякога почвам да си се чуда и май съм забравил как се чувствах. И как така се получава? Хопс. Ами то Програмата не е някакво трупане, та след две години и половина да знам повече. Каквото и да означава това знам. След две години и половина знанието няма да ми помогне срещу болестта. Тя си е същата болест и по-силна. Имам ежедневна отсрочка, при положение ча поддържам духовната си форма. Програмата не е трупане. Програмата е разкриване и премахване. Когато бях се предал в началото виждах нещата. Егото се беше изнесло с всичките си знания и библиотеки и пред мене се беше отворила панорама. Виждах. Чисто беше. После егото си се завърна малко по малко. То притежава удивителни способности за регенерация. И почва да трупа и малко по малко да задръства. И сега не мога да ги видя така ясно работите. Феномен. Истината наистина е нещо в движение. Това, че някога съм видял истината, каквото и да съм видял, не ми дава опция да си я сложа във фризера и да я вадя когато ми потрабвя. Ходя с лека раница по стръмната пътека. Нямам нужда от много товар. Имам нужда от въздух, светлина, простор. Нямам нужда от много знание. Какво ще ми помогне то пред болестта. Тя е по-смъртоносна и от рак. И какво ползва срещу този рак, че се мисля за много умен и повече от другите. Нищо. Именно в това е коварството на тази болест. Кара ме да забравя ден след ден как и кога получих силата. Силата дойде, когато се предадох. Когато бях безсилен и го признах. И тука да пораздъждавам малко логично. Нали Програмата е за всеки ден, за този ден и за цял живот. Само за днес. Предадох ли се днес, осъзнах ли колко съм безсилен и пълен с недостатъци. Осъзнах ли, че силата ми идва от Бог, а не от библиотеката в кратуната ми? Осъзнах ли, че като се правя на нещо повече и на израстнал - сам си слагам прът в колелата.
Та пак ми е кеф да пиша и то благодарение на недостатъците си. Значи точно си идват работите на мястото. Не аз премахвам недосатъците си, а Бог. Не мога сам да си направя ъгрейда. То болестта ми ще го направи. Това със самомахането ми прилича на преди. Искам просто да нямам проблеми. Да си махна главата и нищо да не ме притеснява. Да си лежа в някакъв телешка летаргия и да си мисля, че това е покой. Да се самолоботомирам. Да си махна това и онова. Нееее. Господи, сега съм готов да ме приемеш целият - с доброто и лошото. Той ме приема и Той решава какво и кога ще махне и как ще го махне. Не съм аз този, който ръководи парада. Вече не. И не искам.
Благодаря ви и се моля днес да бъда в синхрон с Бог.

Добре, че вече си пиша всичко в джимейла. Там се запазва. Точно търся къде да поствам това и компа изгасва. Отвсякъде. Нищо не помръдва. Поразгледах и реших, че е изгорял. Ами добре. Поне поста си викам, ще си стои. Отивам да се къпя. Време е значи за нов комп. Какво ми е приготвил Бог, да го приема. Да не се тръшкам. А преди година и нещо, бях готов да скоча от терасата, щом бойлера се прецака. Дори мисля да съм го описвал това в пост. Терзанията ми с ветата ми техника. С които ставам за смях на всички. Но това е положението. Не знам каква трябва да е стилистиката на споделяне. Може би моята да е грешна. Зависи от гледната точка. Казано ми е - споделяме своят опит, сила и надежда. Толкоз. Своят. Естествено, че може би не се харесвам на голяма част от населението и голяма част ме мислят за боклук или искат просто нещо да ме изтормозят. Не знам. Единственото, което виждам, че ми помага и променя живота ми е действията по Програмата на АА. Благодарен съм ,че имах М? //чета си поста и гледам, че съм написал - имах спонсор, лееле. дано и сега да имам, а да не съм вече надраснал нуждата, че става страшно. но любопитно как мозъка ми си пише някои работи, на които може и да не обърна внимание. връщам се за тази редакция и дърпам за работа. имах. вече нали аз съм печен. хахаха/спонсор, който е действал по тази Програма така както е изложена в Голямата книга. За мен е жив факт моят живот. Начинът по който се чувствах и мислех преди две години и половина не мога да го забравя изцяло. Сравнявам се със себе си. Ден след ден правя колкото мога.
Ето и сега си казах - май много почна да се хвалиш и Бог те пробва да ти изгърми компа да те види колко си курназ. Ами значи нещо по-добро ми е приготвил. Влязох да се къпя. Мислех какво да правя. Излязох от банята, почнах да му разкачам кабелите, за да го хвърля у един приятел на път за работа. Да го види. И докато му разкачах кабелите, ми скимна да проверя захранващият кабел. И се оказа, че просто по някакъв начин той се измъкнал и не захранва. И компа си тръгна. Проста работа, обаче можех сега да съм някъде изблещен от гняв, че точно на мене ли се случи това. След като съм така напреднал и толкова много ми трябва този комп, за да споделям. И пари и това и онова и другото. И вероятно можеше дори да го хвърля през терасата. Така съм правил. Здрав комп. Това е положението. Има си и реални проявления на мъдростта - не е важно какво ти се случва, а как го приемаш.
Айде да не се въздигам, че вероятно ме чака нова задача. Но каквото е драснато.
Снощи едно приятелче ме пита за медитацията. Нещо от Голямата книга ми дойде наум -

"Всеки ден е ден, през който мисълта за Божията воля трябва да пронизва всички наши действия. "Как най-добре мога да ти служа - нека бъде Твоята /не моята/ воля." Това са мислите, които трябва да ни съпътстват постоянно. Можем да използваме силата на волята си само с такива мисли. Това е правилното използване на волята." Глава шеста, Да действаме

13 март

Мисъл за деня
Трябва да се освободим от нашето фалшиво, пиянско аз и да намерим нашата истинска, трезва същност. И ние се обръщаме към Бог, нашият Баща, за помощ, точно както Блудният син се надига и тръгва към баща си. В края на историята, бащата на Блудния син казва: "Той беше мъртъв и оживя, той беше загубен и се намери". Ние алкохолиците, които намерихме трезвост в АА сме бяхме мъртви, а сега сме отново живи. Бяхме загубени и се намерихме.
Дали съм отново жив?

Медитация за деня
Нежният полъх на Божия дух, този дух който, ако не го препречим с егоизма, ще ни позволи да извършим добри дела. Това означава по-скоро, че Бог ще може да извърши добри дела чрез теб. Ти ще станеш проодник за Божия дух да тече през теб към живота на другите. Делата, които можеш да извършиш ще бъдат ограничени единствено от твоето духовно развитие. Нека твоят дух бъде в хармония с Божия дух и няма да има граници за това, което можеш да направиш в царството на човешките взаимоотношения.

Молитва за деня
Моля се да мога да стана проводник за Божия дух. Мобя се Божият дух да може да тече през мен към живота на другите.



Снощи ми направи впечатление един пасаж. Как повечето от нас не искаха да признаят, че са истински алкохолици. То това е ясно. Как да съм алкохолик. То ако знаех какво е това алкохолик, може и да имах някакъв шанс да си го призная. Макар че какво знание би ми помогнало. Нали трябваше да видя себе си отсреща, а отсреща стоеше представата ми за малоумен нещастник, който се търкаля в канавката. С кафяви дрехи, или по-скоро такива, които са загубили цвета си. Прошарена брада. Ненормален поглед. Тресящи се ръце, някъде откъм кръста. В очите див ужас. Изгонен отвсякъде. Стои постоянно на казана в село и му дават да пие от прясната ракия. Той я хвали с едни и същи приказки, а се вижда, че единственото което го интересува е да му дадат канчето. Отдавна е загубил всякакво достойнство. И не мога да повярвам, че този човек някога е имал семейство, дом, работа. И не мога да направя връзката, когато дядо ми разказва за него. Своят брат. Какъв бил на младини. Не може да бъде. Аз си мислех, че така се раждат. Или нямам и не мога да имам нищо общо с този човек.
Първо не знам какво е това алкохолизъм. Нещо, което на мене не може да ми се случи. Откъде да знам, че си има развитие. И че последните фази са си последни фази. Пък и такъв човек никога не споделя. Не говори за себе си, а само за другите. За виновните. Ако изобщо е в състояние да говори. Та няма никакъв начин да направя идентификация. Трябваше да срещна отрезнели алкохолици. Които са признали, че са алкохолици и знаят точно какво е алкохолизма. Знаят, защото идват от там. Знаят, защото са се пробудили духовно чрез Програмата за възстановяване.


Повечето от нас не искаха да признаят, че са истински алкохолици. Никoй не обича да мисли, че телесно и психически се различава от другите. Ами как ще съм различен. Нали по този начин се обричам на присмех. Нали това целях през целия ми живот - да не ме усетят, че нещо не ми е наред. Във всяка една област. Камо ли в тази да докажа, че мога да пия като другите. Идеята че някой ден ще мога да контролирам и се наслаждавам на пиенето. Опса. Тука си припомних някои работи. Ами аз наистина, когато съм контролирал - не съм се наслаждавал. А когато съм се наслаждавал, не съм контролирал. Не съм можел да контролирам. Удивлялали са ме хората, които си пият с кеф и спират на някое си питие и им е кеф и нямат нужда. Айде бе. И им е кеф. Стига бе. Спомних си първите опити на контрол. Всяка вечер бях с още двама нормални пиячи. Заедно се прибирахме от работа. Аз правих салатата, като най-малък. Те си наливаха по една ракия. И си пиеха ракия със салата. Ей това не можех да го разбера цял живот. Ама сега разбирам, че не съм можел да го разбера, а съм се правил, че съм като другите. И аз уж сядам да пия традиционно - ракия със салата. Ама тези, които могат да контролират и едновременно с това да се наслаждават - пият си ракията със салатата и после си ядат. Една ракия или две ракии и си лягат. Пък аз се правя, че съм като тях. Говоря за салати, трябват ми поводи. Само и само да седна легално, оправдано. Но като почна да пия и ми стане кеф - наслаждавам се, тогава изобщо не мога да спра. Не виждам смисъл, нито ми е ясно как така ще спирам, щом ми е кеф. А като съм спирал - се мъча. Та в този период бях избягал, за да се спасявам. И бях заподозрял, че има нещо общо пиенето ми с нещастията в живота ми. А още бях на двадесет и три, дори нямах двадесет и три. Та те си наливат по една ракия, а аз за компания, нали за компания не може да не си налея, все пак съм като тях и пия като тях, но сега искам да ми налеят съвсем малко. На дъното. И дори се карах, ако някой ми налее малко повече. Хаха. Ами то ми е било ясно, че като прехвърля едно количество в гърлото си и тогава не мога вече да се контролирам. Или контрола ми е свързан с такава мъка, че по-добре да не се занимавам. Но не съм и подозирал, че начинът е абсолютно да не пия, защото не мога да пия като другите. Да се контролирам и да се наслаждавам. Може да съм успявал в ранните години за една две вечери. Но пак не ми е било кеф, дори не ми е било ясно защо да пия, като няма да се напивам. Това не съм го разбирал и сега не мога да го разбера. Защо хората пият, без да се напиват, или пият и спират, преди да са се напили хубаво. Точно когато почне да става хубавото и те спират. Пък точно тогава аз почвам. Винаги съм наваксвал, ако са ме изпреварили. Да ги стигна и да почна вече да се наслаждавам. Идеята, че някой ден ще може да контролира и да се наслаждава. Това съм гонил, защото съм гледал, че те могат да контролират и едновременно с това да се наслаждават. Не ми е било ясно, че аз не мога да котролирам. Почна ли да пия - стаав една голяма мъка, ако се опитам да се контролирам.
И най-ужасното е, че се оказва, че всеки един ден от живота ми е бил концентриран в борбата за контролиране. Едни постоянни мъки през деня и вечерта. Да контролирам този път. Да докажа, че съм като другите. Че нямам проблеми. Една такава борба. Загубена отдавна, но илюзията, че съм като другите и мога да пия като другите, че съм пияч и мога да се контролирам. И какво е имало в живота ми освен едно голямо мъчене. Само алкохол. В мислите и навсякъде. Жив ли съм бил? Имало ли е нещо по-важно в живота ми освен гадното гърчене? Нямало е. Това така се е втъкало в живота ми. Истинско чудо е и Божия помощ да бъда измъкнат от това обсебване. От тази смайваща илюзия, от тази лъжа, от този лабиринт. Не съм мислел, че е възможен живот без пиене. Въпреки да виждах, че пиенето ме прецаква. Ами как да е възможен. То наистина не беше възможно да съм без този ефект. Наистина в един момент животът за един алкохолик като мене се оказва невъзможен, както с пиене, така и без пиене. Това е положението.Продължителността на тази илюзия е смайваща. Мнозина я преследват чак до вратите на лудостта или смъртта.
Благодаря на Бог, че ми даде възможност да се измъкна. Благодаря Му, че ме свърза с възстановени алкохолици по Програмата на АА. Моля се за още 24 трезви часа за всички нас. Благодаря за тези 24 часа, защото от мен се иска да действам по тази Програма, а останалото е работа на Бог. Така че да се хващам за мотиката.

18 март

Мисъл за деня
Когато ние алкохолиците идваме за първи път в АА и се изправяме пред факта, че трябва да прекараме остатъка от живота си без алкохол, това често изглежда невъзможно за нас. Така че АА ни казва да забравим за бъдещето и да действаме ден за ден. Всичко, което наистина имаме е сега. Нямаме миналото, нито имаме бъдещето. Както се казва: "Вчера си отиде, забрави го; утре никога няма да дойде, не се тревожи; днес е тук, действай". Всичко, което имаме е настоящето. Миналото си отиде завинаги, а бъдещето никога няма да дойде. Когато утрето пристигне тук, то ще бъде днес.
Живея ли ден за ден?

Медитация за деня
Постоянството е необходимо ако искаш да напреднеш в духовността. Чрез постоянна молитва, постоянна твърда и проста вяра, ти ще достигнеш до съкровищата на духа. Чрез постоянство в практикуването, ти ще можеш евентуално да придобиеш радост, покой, увереност, сигурност, здраве, щастие и смирение. Нищо в царството на духа не е така велико, че да не можеш да го добиеш, ако упорито се готвиш за него.

Молитва за деня
Моля се да мога непрестанно да действам по духовните си упражнения всеки ден. Моля се да мога да се стремя към покой и смирение.

Постоянство. Често казвам - днес виждам колко съм болен. Понякога наистина го мисля. Понякога наистина го виждам и го чувствам. И тогава и само тогава отваряме ушите си за убеждение и желаем да слушаме толкова силно, колкото може да го желае само един умиращ. Решени сме да направим всичко, което би ни освободило от безпощадното ни пристрастие към алкохола.
Такива са фактите. Умиращ съм. Кой иска да бъде абсолютно честен и толерантен? Кой иска да си признае грешките пред друг и да обезвъзмезди стореното зло? Кой иска да жертва време и енергия, за да отнесе посланието на АА до следващия страдащ? Не, средният алкохолик, затворен в себе си до крайност, не се интересува от всички тези неща - освен ако не го направи, за да опази живота си.
Ударени от бича на алкохолизма, ние достигаме до АА и там откриваме пагубното естество на нашето положение.
Това всичкото си го пише в Първа стъпка от 1212 и си е самата и чистата истина.
Често се чувствам доста излекуван или да кажем напреднал. Забравям пагубното естество на положението си. Тогава вече не виждам пряката и жизненоважна нужда да бъда абсолютно честен и толерантен, не виждам смисъл да признавам грешките си пред другите, нито да овъзмездявам нещо. Какво да овъзмездявам. То другите са виновни. И си почивам или имам по-важни работи от това да си губя времето или да си хабя енергията, за да нося това послание до следващия страдащ.
Тази Програма не съм я харесал като някакво хоби, просто истински усещах, че умирам и се хванах за нея с две ръце.
То и животът е болест, която се предава по полов път и завършва летално. Неизбежно е.
Мога да го погледна така и да се замисля кои са важните неща. Ако имам време да си философствам и логично и научно да си доказвам, че трябва да действам в духовната област.
В петък спрях на една селска чешма да си налея вода. Уж излязах набързо от колата и не се облякох. беше хладничко. На чешмата имаше една баба, която пълнеше четири двулитрови бутилки. Приближих се и както винаги нещо вътре ми каза, че бабата трябва да ми отстъпи, защото аз имам да пълня само една бутилка, не съм облечен, пък и съм зает и нямам време. Върша доста важни работи, а тя е бабичка и има целият ден на разположение. Бабичката обаче не отстъпти, а три от бутилките й вече бяха пълни. Попитах я нещо за водата и тя ме попита откъде съм. Може би само да е чакала да се заговорим. Изплака изненадващо за мен. Нали не се интересувам много много от хората. Какво ми пука, че може да страдат. Често съм чел за психопати или асоциални елементи. Липсва им чувство за емпатия, за съпреживяване на чуждото страдание и емоции. От външна страна се маскират, че изпитват чувствата, но вътрешно ги няма. То аз никога през живота си не си позволих да изпитвам чувства. Давих ги в пиене. Не обичах да ме боли. Бягах от болката. Чувствата ми носеха болка. Мислех си, че пиянските простотии, фалшиви сълзи и еуфория са велик израз на невероятна чувствителност. Възвишеност, далеч надвишаваща просташката дребнавост и еснафщина на обикновените хора. Аз бях необикновен. Още като дете съм си мислел, че трябва да ми се оперира определен център на чувствата, за да нямам проблеми. По-късно намерих начина да се самооперирам, самоанестизирам. Така не изпитвах никакви чувства и естествено не можех и да предположа, че другите хора изпитват чувства и какво точно означава това. Особено странно ми изглеждат азиатците. Те са ми съвсем непонятни и изобщо съм си мислел, че те пък нищо не изпитват и изобщо дори не са хора за мене. Странни са ми някакви. Нали не мога да разпозная никакво чувство по лицата им. Интересувам се по външните знаци, за да мога да реагирам и аз по същия начин и да заема същата физиономия насреща, че да се направя на разбиращ и съпреживяващ. Ако нямам физиономия, не мога изобщо да включа. А не мога да включа, защото чувствата бяха непознато поле за мене. Нали унищожих душата си в тъп опит да се чувствам добре. Да се чувствам добре означаваше да не ме боли, да не мисля за другите, да не се чувствам уязвим, раним. Да мога да контролирам, да трупам и да не загубя никога. Да бъда съвършен, за да не падне петънце от мен, което може да доведе дотам да получа неодобрение, унижение, отхвърляне, болка, мъка, каквато и да било загуба. То затова в късните години на моето развито пиене единствените чувства, които ми останаха бяха страх, ужас, объркване и безизходица. Истински се отчуждих от всички хора. Чужденецът.
Та бабата изплака. Тъгува. Момченцееееееее. И почва да разправя. Преди четири дни внукът й се самоубил. Обесил се. Какъв подарък й сервирал за осми март. Двадесет и няколко годишен. Имал всичко. Добра работа, собствен дом, автомобил. Всичко. Дали е важно. После ще мисля. Та останах с шишето и оставих бабата да говори. Да изплаче болката си. Можех да причиня същото на моите близки, бях на същото дередже. Мога да го разбера. И кои са важните неща в живота - има дом, има работа, има кола, има пари, има приятелка, има. Какво точно не достига, за да направи това? Кои са важните неща? Кое е нещото, което прави живота хубав и желан? Пари? Слава? Власт? Апартамент? Работа? Кола? Защо се утрепа Кърт Кобейн, Майкъл Хътчинс, Елвис Пресли и така нататък и така нататък. Много добре знам, защото бях на същото дередже. Сега дори и тото не си пускам, защото имам всичко необходимо. Защо са ми пари, ако забравя, кое ми дава живот? Кое ме прави жив?
Онази вечер се направих отново на обиден. Нещо не ме устройваше. Редовната ми демонстрация на обида. Някаква абсолютна дреболия. Майка ми беше на гости. Пие една шепа хапчета. Аз както винаги искам да става на моята и явно просто си търся поводи да тормозя хората. Като ме стегне шайбата. Не се карам с нея. Вече не. Напреднал съм. Рафинирала се е болестта ми. Просто се изнасям в другата стая и си темерутя на спокойствие. В тиквата си виждам колко съм обиден, колко никой не се интересува за мене, никой не мисли за мене, никой не ме обича. Опс. Обида. Затаена обида. Враг номер едно. Виждам го, но нищо не мога да направя по въпроса. Обаждам се на приятелката си да й кажа и на нея каква престъпница е. Както казва една моя сестрица. Защото съм подгонен от ужасяващо самосъжаление. Мога да се запаля ритуално само и само да видят колко ме нараняват всички, като не ми отдават дължимото внимание, обич, предимство. Аз имам предимство. Дори когато се правя на смирен, снизходителен и самопожертвователен. Дори да съм такъв, пак искам нещо насреща. Користен.
Така ме стегна болестта, че сутринта се събудих абсолютно махмурлия. Стоя и не ми се става от леглото. За пореден път виждам колко е силна болестта на сухо. Че се намира в главата ми, а не в шишето. Колко е хубаво да се събудя и да не съм наранил никой предната нощ. Да помня. Да нямам угризения. Какво, че не съм ударил някой. Не съм ударил никой физически, но дали е така духовно. Стоя и си мисля. Добре, ами ако сега майка ми е умряла. Ако от мъка и тревога не е издържало сърцето й. Как ще живея сегя. Страх, да стана. Страх. И какво е важното в живота. На думи и четене знам кое е правилно, но болестта не се интересува. За кой ли път виждам, че нямам силите сам да се укротя. Каквото и да знам и каквото и да означава това знам. Себепознанието не работи. Прецаквам се с някакво упорито удоволствие. Жив мазохизъм. Какво от това като се пречукам съвсем съзнателно и последното ми послание към хората е - вие сте виновни! Как действа тази болест. Да си намеря причина, оправдание и виновни. Да мога съвсем вече оправдано да си легна и да се друсам с горчивата сладост на самосъжалението и бездействието. Опрадван съм вече да не върша нищо. Аз съм толкова онеправдан и прецакан. Те вместо да се гордеят с усилията, които полагам и вместо да ми стелят килими и само с поглед да се местят - те изобщо не се интересуват от мене, не ми обръщат внимание, дори и ме нараняват. Мене. Себелюбие, самосъжаление, самозаблуди и страхове. То всичко с буквата с.
За пореден път видях колко е силна болестта ми. И да виждам и да не виждам тя си е всемогъща. Но когато виждам, съвсем естествено се предавам и действам така както си трябва. За да спася живота си. Действам като умиращ, какъвто съм в действителност. Колкото и да се мисля за безсмъртен. Каквото и да означава всичкото това. Обаче когато действам като умиращ - чувствам се много добре. Оставям живота си на Сила по-могъща от мен и тя подрежда нещата. Действам по това, което мога. Само за днес. Което не е моя работа, не е моя работа. Само днес ако мога да се въздържа от това да управлявам целия свят и всички неправилно дишащи, мислещи, действащи индивиди в него. Благодарен съм и на болестта си, че малко да се отпусна и ми напомня за себе си. Просто не мога да си позволя да загубя форма. Вероятно няма да имам друг шанс и след геймовър няма да имам право на поправка.
Но имам днес и вече свърших нещо тази сутрин. Моля се за още 24 трезви часа за всички нас.

19 Март
Да споделим с другите.

“Само простото и честно послание за възстановяване звучи истинско”

Намирате се на сбирка. Вече е започнала. Един или двама членове на групата са разказали за своя духовен опит и техните думи звучат много смислено. Още един ни умори от смях със забавните си историй. А после водещият дава думата и на вас. Гърлото е пресъхнало. Плахо се представяте, запъваики с извиняващ се глас казвате няколко думи, благодарите на всички за вниманието, и докрая на сбирката седите вцепенени. Позната картинка? Не сте единствени.
При всеки от нас е имало период, когато сме мислили, че нашите изказвания не са достатъчно духовни, безинтересни, че не са такива каквито трябва. Но изказването не означава да се съревноваваме като в спорта. Същонста на сбирката е в индетификацията и в опита, които има всеки от нас предостатъчно. Когато ние споделяме честно и от сърце опита си, другите алкохолици усещат, че могат да ни се доверят, знаят че сме като тях. Когато ние просто споделяме с тях, какво ни помага, може да не се съмняваме, че нашето послание ще помогне и на други.
Няма да е необходимо да разкрасяваме или да придаваме хумористичен характер на изказванията си, за да звучат истински. При всеки алкохолик, който честно работи по Програмата, водеща към възстановяване, има нещо много ценно, което си струва да сподели само той или тя – личният опит.

Просто за днес: Имам нещо ценно за споделяне. Ще посетя сбирка днес и ще споделя своя опит във възстановяването.

В отговор на:

---

“Само простото и честно послание за възстановяване звучи истинско”

---

Мълчах 7-8 месеца на сбирки. В началото си имаше причина - продължавах да пия. Смятах, че е недостойно въобще да обелвам дума. После спрях да пия, но продължавах да мълча. Нито гък. По никакъв въпрос. Дори организационен. Но наум пишех дълги дълги речи, представях си как ораторствам, как всички затаяват дъх и в думите всеки намира "разковничето". Сценариите на сапунения сериал, наречен мой живот, не ме оставят и до днес.
Веднъж дойде моя ред за изказване и поех дъх и аха да кажа нещо,... промълвих, че пропускам. Водещата се усмихна: "Мислех, че ще кажеш този път нещо." Отговорих : "И аз така мислех."
Когато започнах да казвам по нещо, тя дойде след сбирка при мен и каза - Много хубаво, че започна да говориш, значи си започнала и да оздравяваш.
Сега и да напиша сценарий на изказването си, на сбирка не се получава да го кажа. Получава се да кажа само това, за което не съм мислила. Аз наистина си отварям устата, но като че ли не говоря точно аз.
Не знам как да го обясня, някой път не ми се иска да кажа точно тези неща, но те излизат сами от устата. Слушам и самата себе си и знам, че това, а не планираното, е истинското нещо, което съм искала да кажа. В такива моменти и на това място (случва ми се само на сбирка) разбирам, колко бездарни и безсмислени са сценариите. Всички сценарии.
При суперсилната концентрация на груповото съзнание по време на сбирка, лъжата и неискреността изчезват. Остава само истината. Така ми се струва. В това за мен е големият смисъл на сбирките.
Едно е ясно безусловно - винаги се случва някак - текстът, който се чете на сбирките, винаги се отнася за проблемите, които са ме вълнували точно в този момент и около него. Винаги ми просветва за нещо.

Не мога да не бъда по-съгласен с тебе Харакири, казано просто, ясно и точно! Аз също много често съм пропускал да говоря на сбирки....макар да знам, че това лекува и още по-важно, помага на другите! Нека Бог да е с нас следващия и всеки път, когато сме на сбирка. Хубав ден на всички!

Процес.

“Програмата стана част от мен. Имам ясна представа, какво се случва с мен сега. Повече никога няма да прекратявам този процес.”
По време на активнато пиене изглеждаше, че се случват неща без никаква връзка и причина. Ние просто правехме нещата без да знаем защо, и какви могат да бъдат последствията. Живота имаше малко ценности и смисъл.
Процеса на работа по 12стъпки внася смисъл в нашият живот, работейки по стъпките, ние вървим към приемането както на светлите, така и на тъмните страни на самите нас. Премахваме отрицанието, което ни се бъркаше и осъзнаваме въздеиствието от употребата на алкохол. Провеждаме честен самоанализ и се стараем да променим образа на мислене и поведение, на своите чуства. Намираме смирение и виждаме света истински, разкриваики се напълно пред друг човек. Ако се стремим да неутрализираме ефекта от последствията от пиенето ни, то ние развиваме в себе си нужното отношение към собственото си безсилие, и към Сила по могъща от нашата собствена. В зависимост от това как расте нашето приемане на себе си, повече приемаме и другите хора.
Дванадесетте стъпки се явяват като ключ към процеса, който ние наричаме “живот”. При работа по стъпките те стават част от нас и ние ставаме част от обкръжаващият ни живот. Нашето съществуване вече не е безсмислено. Днес по добре приемаме това, което се случва в живота ни. Повече не се сражаваме с деиствителноста. Днес работим по стъпките и живеем.

Просто за днес: Живота това е процес. Дванадесете стъпки-те са ключа към този процес. Днес ще използвам стъпките, за да участвам в жизненият процес, приемаики се и радвайки се на възстановяването си.

Ново въздеиствие.

“Имахме необходимост да сменим жизнените си стереотипи, който ни разрушиха.”

В ранното детство повечето от нас бяха способни да са щастливи, удивлени да отдават и получават любов без никакви условия. Когато започнахме да пием, се повлияхме от влиянието, което навлезе в живота ни, и бавно ни лиши от способноста да правим всички тези неща. Колкото повече слизахме по пътя на алкохолизма, толкова повече се отдалечавахме от удивлението и радоста.
Този път не беше минат от нас за един ден. Но независимо от това, какъв беше ние доидохме в Анонимни Алкохолици с твърде много проблеми, не просто химическа зависимост. Влиянието на алкохолизма се отрази във всички сфери на живота ни.
12 Стъпки правят чудеса, това е вярно, но тези чудеса не стават за един ден. Нашата болест бавно но сигурно спря духовното ни развитие. Възстановяването оказва на нашият живот съвършенно ново влияние. Имайки такъв източник на сила, като Братството и духовното развитие, ние поглеждаме към нов здрав образ на живот.
Тази промяна, не идва “просто така”.Но, ако ние деистваме, ще усетим влиянието, което АА оказва на живота ни. След време ще усетим промяната в своята личност. Тази промяна наричаме възстановяване. 12 Стъпки ни дават програма, с помоща на която ние връщаме в своя живот радоста, удивлението и любовта.

Просто за днес: Днес ще се оставя на новото влияние на духовната сила, която АА внесе в живота ми. Ще работя над следващата стъпка в моята програма.

Велик дар.

“В бъдеще наскоро намерената вяра ще ни послужи, като солидна основа за храброста ни.”

Когато започваме да ходим на сбирки, слушаме как другите зависими говорят за дар, който са получили в резултат от тази програма. Чуваме за неща, за които не са мислили, като за подаръци досега. Един от тези “дарове” се явява придобитата способност да изпитваме чуства, които убивахме дълго време с помоща на наркотиците. Не е трудно е да приемем любовта, радоста и щастието, като за подаръци, дори и да е минало много време без да сме ги усещали. Но, какво да кажем за лошите чуства като гняв, тъга, страх и самота? Някои емоции не могат да се разберат, като подарък казваме ние. В крайна сметка, как можем да сме благодарни за нещата, които се опитваме да избегнем?!
Можем да стане благодарни за тези емоций в нашият живот ако погледнем на тях, в преспектива. Нужно ни е да помним, че дойдохме към това, за да повярваме в любяща Висша Сила, и че сами я помолихме да се грижи за нас, а нашата Висша Сила не греши. Чуствата който са ни дадени, “добри или лоши” не са ни дадени без причина. Имаики предвит това, ще разберем, че това не са толкова лоши чуства а уроци на които да се научим. Нашата вяра и и грижата на Висшата Сила ни дават храброст.
В началото на възстановяването слушахме, че “Висшата Сила не дава повече от, колкото може да направим днес”. Способноста да изпитаме своите емоции-е един от най великите дарове на възстановяването.

Просто за днес: Ще се опитам да изпитам чуствата си, твърдо вярвам, че имам храброст да изживея всякаква трудност.