Животът на монаха

Здравейте, Prokimen!

Силно ме заинтригуваха думите Ви в постинга, който написахте в друга тема:

От личен опит зная, че първите години са трудни и твърде важни. Човек има нужда ако не от същински старец, то поне от духовен събрат,
защото в трудна минута няма с кого да се раздели трудността.


Както в св.Обител така и в светското общество човек в трудни моменти има нужда от духовен събрат.Какво по-хубаво от това и който не е срещнал своя духовен събрат той няма как да разбере колко е важно това.

Интерес за нас е как протича ежедневието на един монах, какви са неговите трудности и радости.
Един монах оставя всичко - дом, родители, братя и сестри.
Един монах предпочита сръбта по Бога, пред всички радости на земята.

Казвате, че първите години са трудни най-вероятно поради коренно различния начин на живот, поради борбата с плътските пожелания.
Как ги преодолявате?

в България няма нито един истински мъжки манастир, владеещ поне манастирския богослужебен устав, който би трябвало да бъде според Иерусалимския Типикон и съвсем не по Цариградския

От казаното от Вас произтича, че сегашното положение в манастирите не съответства на тяхното предназначение, че мерките за изправяне са полезни и нужни.
Как може да се постигне това?

Нека всеки, който е посещавал манастир сподели.

Така нарича св. Йоан Лествичник манастира!....Св. Иван Рилски е бил "негоден за светски живот"-това пише в житието му, доколкото си спомням...Явно, една от причините някой да постъпи в манастир е и тази-някаква степен на затруднения в светския живот, най-малкото такива, че отчасти или изцяло да попречат на развитието и усъвършенстването на религиозното чувство и християнското преобразуване на човека...Сега, вероятно поради това, че обществото предлага повече блага и условни (често илюзорни или несъстоятелни, всъщност!) възможности за компенсиране на "негодността", интересът в България към монашеството е намалял, включително, а може и основно поради прекъсната традиция и неуреденост на статута на монаха, на компрометирана материална база.
Забележителна е книгатаза монашеството на Лазар Абашидзе. Писал е по темата и Владета Йеротич.

Нека всеки, който е посещавал манастир сподели.



монашеското движение възхвалява оттегланято от този свят.манастира представлява "рай" за търсещия духовна чистотта.уединенео изучаване и богословско изследване.
поне това е класическото монашество.

какво обаче е неомонашеството?

неомонашеството е отеглянето на християните от света кaто отношение и като начин на живот...
да отхвърлиш света е много повече да отхвърлиш светското.
неомонашеството представлява отхвърляне и отричане на основната сфера на действие на християнина.тове е едно духовно "гето",а не "манастир" в който се отказва да се изучава света...


белега за непоправимата гордост е да се смяташ за смирен

Много хубава, интересна и полезна тема .

Аз искам да помоля да поговорим и за споменатите 2-3 женски манастира в България - за това какво ги прави по-истински, как постигат тези обители да водят по-съвършен живот.

" Усамотение - колкото е необходимо, общуване - колкото е възможно. "

Ваше Боголюбие,

Не зная откъде да започна отговора си. Мисля си, че когато човек избира стареца си, трябва да мисли свръх трезво и да не допуска моята грешка. Днес има два вида монашество. Едните постъпват в манастир за манастирски (разкош) живот и други приемат монашеско пострижение за административна работа извън манастирите. Получава се нещо като дегизиран военен без да има никакви военни умения.

Монашеството е особено служение и изисква минимум престой в манастир с манастирски устав за да не се получи игра на шикалки.

Понеже болшинството ни иерарси и църковни администратори са монаси без да са живяли в манастири или започнали от момента на расоносенето си играта на шикалки, то затова и цялата ни църковност не е нищо друго освен една игра на шикалки, далечна от всякакви евангелски принципи или уставни норми.

Засега не виждам мъжки манастир в България, където новоначалният монах може да възраства духом.

Картината в мъжките манастири е по-ужасна от греховодния безбожен свят. Затова и не дръзвам да препоръчвам никому манастир. Човек би могъл да направи кариера, но той ще осакати душата си завинаги.

Не зная другите монаси какво мислят, но аз не смятам, че най-тежкото изпитание в монашеския живот е плътската борба. Не мисля, че тази борба е по-слаба при семейните хора, а и болшинството разводи са заради съпружеска изневяра. Спомням си, че в семинарията имаше един свещеник от някакво видинско село, който имаше изключителното разрешение от Преосвещения ректор да си ходи у дома всяка седмица поради силна плътска борба.

Мен ме е угнетявала най-вече липсата на братолюбие. В светския живот има някакви етични принципи. В мъжките манастири, където монасите са оставени сами на себе си, преуспяват във всичко друго, освен в духовното. Това е мое лично мнение и не се силя да го налагам.

Единственото взаимно уважение, което съм преживявал, това е краткото ми съжителстване с Архимандрит Флавиан.

Когато правех първите си стъпки, не намерих никакво братолюбие или пък каквато и да било загриженост за духовното ми изграждане от който и да било наблизо. Благодаря на Бога, че понякога можех да се ползвам от боговдъхновените наставления на Игумения Серафима Ливен. Та тя повтаряше, че ако младият монах не се смирява под старческо ръководство, тогава Бог го смирява с много скърби.

В женските манастири е коренно различно. Все още в някои женски манастири има остатъци от монашеска строгост и ред.

Някога имаше Соколски, Къпиновски, Петропавловски, Калоферски, Врачешки женски манастири, където се поддържаха монашеските традиции, правила и богослужебен ред. В днешно време чувам за Врачешкия манастир, че все още е един процъфтяващ женски манастир.

Аз съм категорично против това строене на всевъзможни параклиси и нови манастири. Това не е за Божие благословение и благодат, а за наказание. Българинът е недуховен в своята същност и най-големият материалист сред православните народи. Затова нашата църква е една пародия без никаква одуховтореност.

В една малка Македония има несравнимо по-висок духовен живот, за какъвто можем само да мечтаем. Дочувам, че имало много млади българи, които предпочели сръбски манастири, където има истинско монашество и където Владиците им болеят за духовния живот и манастирски ред.

Българските архиереи превръщат манастирите в свои резиденции за канене на неизброимите си гости и монашеството е своеобразна атракция. Някога, когато бях игумен на манастир, годишният ми ремонт струваше 10 000 тогавашни лева и само за два дни сме харчели 5 000 лева за да посрещаме владишкия випуск. Имаше и нагли попове, които повдигнаха въпрос да им се плащали пътните. Ако не бях изригнал като вулкан, с присъщата ми сприхавост, сигурно добродушният архиерей щеше да плати пътните разноски на цели семейства с внуци и дявол знае кой още.

Не е ли национален позор, че в Рилския манастир и в Бачковския са останали шепа народ?

Пак ще повторя, че монашеството е свидетелство за духовното здраве на един народ. В България няма истинско монашество и не можем да говорим, че народът ни скоро ще се одухотвори.

Това е моето виждане и не го налагам на никого.

Благодаря Ви много, макар и със свито сърце, ако всичко това е вярно.
Наскоро даваха по телевизията за манастира "Св.св.Дамян и Козма".
Много бях очарована от монасите, от духът и труда, който са положили за да може манастира, който е бил изоставен отново да стане действащ.

[линк]