Първа стъпка

Днеска нямах много работа и си поиграх да преведа една статия от списанието на АА - Грейпвайн. Давам линк към статията [линк], на моменти превеждах много на фантазия. Но ми е полезна тази работа лично на мене. Тъкмо свърших и се обадиха трима приятели, които идват за сбирката в 18 часа в Стара Загора. Ще има време да пием по чай и да се видим.
превода на статията:

Една гигантска стъпка
Признахме, че сме безсилни срещу алкохолът, че животът ни е станал неуправляем.

Бях човекът на думите. Знаех всички видове думи и жонглирах с лекота с тях. Красноречието ми помагаше неведнъж, когато имах нужда от питие.
Когато пристигнах в Анонимни алкохолици, имаше няколко думи, които ме объркваха. Най-първата беше от тези, които са окачени на стената практически на всяка АА-група, която посещавах. Нито очите ми, нито мозъкът ми, можеха да я избегнат. Тя ме нападаше, сбирка след сбирка и ме нервеше яко. Думата беше „безсилни“.
Ако тя не ми стигаше, след нея имаше друга - „неуправляем“. Тези думи бяха източникът на първият ми резентмънт в АА.
В главата за Първа стъпка в „12 Стъпки и 12 Традиции“, още първият ред подхващаше проблема: „Кой би се признал за напълно победен?“ Със сигурност не и аз. Когато дойдох, носех доста резерви с мене. На жаргонът на АА, резерви е саамозалъгването, че някога ще можем да пием като другите. През всеки ден от първите ми шест месеца, мислех че ще се събудя от трезвостта, като от сън, и ще мога да се завърна в света на пиенето
Признаването и приемането са двойката от фундамента, който затруднява някои от нас в АА. Има разлика между двете. С охота признавам, че съм неспособен да летя чрез простото махане на ръцете си. След като не съм обсебен от тази идея, е много лесно да се съглася (да приема) фактът, че не мога да летя. Но когато става въпрос за пиенето, за фактът че не мога повече да пия като нормалните хора, това вече е друга работа.
Приемането на моето безсилие срещу алкохола е началото на приемането на себе си какъвто съм, а не на представата ми за себе си. Доктор Хари Тибот описва „всемогъществото“ на младостта – същият вид отношение, което характеризира пиещият алкохолик. Тази дума обхваща моят собствен подход към живота, от времето на детството чак до постъпването ми в АА. Старият навик на мислене, че контролирам всичко и не съм подвластен на естествените човешки законе, е много труден за забравяне урок. Все още съм в процес на отучване.
Приемането на уязвимостта ми като смъртен човек повлича ежедневното предприемане на Първата стъпка. Няма значение колко изцяло или брилянтно мога да практикувам останалите единадесет, ако се проваля в предаването, моето мислене и моите действия ще се изродят в обикновени упражнения на интелекта и волята.
Друг вкоренен навик, който бе трудно да пречупя беше основният критерий, който вземаше естественото и дадено ми от Бог чувство за самия себе си и го раздуваше в твоа, което ние в АА наричаме „изключителност“. Този широко разпространен недостатък на характера ме отделяше от Братството и правеше невъзможно да разбера простите истини за възстановяването в АА. Това чувство за изключителност ме изолираше от самия мене, като ми шепнеше, че няма нужда да се занимавам чак толкова със Стъпките, след като вече съм признал, че не мога да пия като другите.
Познавах членове на АА, които казваха, че остават трезви само с Първата и Дванадесетата стъпки. Аз също се опитах да остана трезвен само чрез Първа и Дванадесета, но трябваше да изоставя този „кефетериен стил“ за намиране на трезвост не след дълго, защото той вече не работеше.
Между другото напоследък не чувам този израз твърде често. Може би защото кафетерията, както се използваше, вече не е общоизвестно място за хапване. Минавахте по протежението на витрината (а тя бе дълга) и зареждахте таблата си. Ако искахте единствено сладки, без месо и картофи, можехте да си вземете десерти. Същото е и със Стъпките. Не си слагах месо и домати в таблата, когато ми се ядяха единствено сладки. Но, както казах, апетитът ми трябваше да се промени.
Много от нас допускат една и съща грешка, когато се заемат със съзнателни действия по Стъпките. Аз гледах на тях по много буквален начин – първо се заемах с Първата, после с Втората и така натататък колкото и време да ми отнемаше. Колко често, на някоя АА сбирка, чуваме как някой да казва, че той или тя са се опитвали да направят някоя Стъпка през последните девет месеца и се надява на предстоящ напредък. И аз бях така, но напредъкът, който очаквах да дойде неочаквано, никога не дойде и трябваше да се заема с дейстивия и да затворя цикъла като преминана следващата Стъпка и после да почна пак отначало.
Според мен, Стъпките не трябва да се изолират една от друга. През годините, аз настоявах, че Първата стъпка е единствената за която трябва да мисля до края на живота си. Времето и опитът ме научиха, че дори и да не мога да остана трезвен без нея, то Първата стъпка не е единствената Стъпка. Тя е само Първа.
Трябва да съм честен пред себе си относно мен и алкохола. Да, но какво да правя с тази честност? Следващите две стъпки ми дават ясна и определена насока какво да павя с моята честност и моят живот.
Виждам комфортна аналогия между нашата Първа Стъпка и нашата Първа Традиция. Моето добруване трябва да е на първо място – така е, добруването на моето тяло, ум и душа. Където бях разпилят, трябва сега да се събера в цяло. Ако се възстановя така, че да функционирам продуктивно и да се радвам на всичко, което ми предлага живота, трябва да следя за моето личностово единство. Това може да последва във възстановяването на различни нива – например парично, социално, сексуално и професионално.
Стара аксиома е, че първата стъпка във всякоусилие е трудна. Да бъдем честни със себе си, относно себе си и пиячката, може да бъде най-трудният сблъсък на живота ни. Когато ме хвалят за моето възстановяване, гледам да си припомня, че алтернативата, която ме накара да предприема Първа стъпка беше твърде жестока. От друга страна, не искам да съм твърде суров към себе си. Малко комплименти отвреме навреме няма да ми навредят. Добре е да чуя от мой събрат (алкохолик или неалкохолик) че те също могат да видят резултатите от моите градивни действия.
Анонимни алкохолици е дейно Братство и действието изглежда е ключовата дума за успешното практикуване на Стъпките.

W. H.
Manhattan, New York

Девети януари
Мисъл за деня

Когато пиехме, повечето от нас не вярваха истински в нищо. Можехме да казваме, че вярваме в Бог, но не делата ни показваха друго. Ние никога не помолихме искрено Бог да ни помогне и никога истински не приехме Неговата помощ. За нас вярата изглеждаше като безпомощност. Но когато дойдохме в АА, започнахме да вярваме в Бог. И намерихме, че вярата ни дава силата да преодолеем пиенето.
Научих ли че във вярата има сила?

Медитация за деня
Щеимам вяра, без значение какво ще ме сполети. Ще бъда търпелив, дори насред бедите. Няма да се боя от напрежението на живота, защото вярвам, че Бог знае точно колко мога да понеса. Ще гледам с доверие на бъдещето. Знам, че Бог не иска от мен да понеса нещо, което може да ме победи или разруши.

Молитва за деня
Моля се да мога да оставя този ден в ръцете на Бог. Моля се за вяра, така че нищо да не ме разтревожи или да отслаби решението ми да остана трезв.

Знам, че Бог не иска от мен да понеса нещо, което може да ме победи или разруши.

Благодаря ти, братле
И нека сърцата ни да са отворени за Силата!

9 януари

Да се отплатим за добротата на спонсора .

“Нашите първи контакти с хората обикновено започват с контакта с нашият наставник”

Нашия спонсор може да бъде непрекъснат източник на информация за възстановяването , мъдрост и топли думи . Те направиха толкова много за нас . От среднощните разговори , часовете изслушване , четенето на нашите писмени работи по програмата ;те повярваха в нас и вложиха в нас своето време , за да го докажат . Те строго и с любов ни показаха , как да бъдем честни . Тяхното безгранично състрадание по времето на нашите смущения ни даде сили да продължим напред . Тяхната помощ ни подбуди да търсим отговорите в самите себе си , и в резултатит ние станахме зрели и отговорни личности .
И дори спонсора да ни е дал всичко това така без да търси отплата , има неща , които можем да направим , за да покажем своята благодарност . Обръщаме се към спонсора с уважение . Той не е помиино корито , специално приспособено , за да поема нашият боклук . При него има неговите си времена на изпитания , така както и при нас , и при него има моменти когато му е необходима нашата подкрепа . Те са хора , чустват , те ще ни бъдат признателни за нашето внимание . Може би ще им е приятно да получат картичка по пощата или телефонно обаждане като израз на нашата любов .

Просто за днес : Моят спонсор , се погрижи за мен , когато не можех да го направя сам . Днес ще направя нещо за него .


Да няма да забравя как веднъж спонсора ми се прибирал да яде , и тъкмо си сложил масата , и аз му се обаждам , че имам нужда от това да си поговорим , щото много ми се пие . И той , както точно се прибрал от болницата и си сложил масата ми каза да го чакам на портала , и доиде с колата . Ей и сега имах нужда да си поговоря с него и ме изслуша , това е сега като се сетя колко време ми е отделил тоя човек , и знам ли трябва да помисля над тоя превод . Чао и лек ден на всички … .

Пичът върху облаците

Като много други новаци в АА, бях изненадан и толкова много щастлив най-накрая да бъда сред хора, които разбират мен и моят проблем.
След толкова много години в търсене на различни отговори за това какъв ми е пробелмът, и неуспехи, най-накрая достинах до вярното нещо и до верният проблем. С ваша помощ, можех да не посягам към първата чаша за един ден и се наслаждавах на ежедневните сбирки.
Улових се как една вечер тичам към сбирката и ми светна колко отчаяно съм искал да имам каквото вие имате. Човекът описан в Голямата книга – златотърсачът с коланът затегнат на последната дупка, лопатата удари на злато – това бях аз.
След няколко седмици интензивно АА, накрая изпитах прекрасно чувство: „Виж мамо, успях!“. Аз, който се бях провалил като съпруг, като работник, като син, който на 33 години нямах кола, нямах шофьорска книжка, нямах дом, нямах пари, нямах нищо – накратко се бях провалил в живота – ето нещо, в което успях. Можех да остана трезвен за един ден и можех да го направя с тези сбирки.
Йеееее! Това беше забавно. Бях успял.
Тогава меденият месец се изниза и паднах с трясък обратно на земята. Въпреки и най-добрите ми усилия все още имах проблеми с живота. Имах парични проблеми, проблеми с приспособяването, сексуални проблеми, проблеми с работата (нямах работа) и проблеми с идентификацията.
После мозъкът ми прегря: „Може би трябва да се върна в Пърт, или в храсталаците, Кинг Крос, Мелбърн? Може би трябва да пробвам в манастир?
Внимателният спонсор ми предложи, че засега е достатъчно да стоя където съм, просто да остана трезвен и да разреша неотложните си практически проблеми, като този да си намеря толкова необходимата работа. Между другото, предложи той, може да хвърля око и на Дванадесетте стъпки за възстановяване на АА.
Голям проблем! Братството на АА беше чудесно, сбирките бяха чудесни, спикърите бяха чудесни, кафето беше окей, но....в тези Стъпки имаше голяма трибуквена дума и това ме плашеше до безумие: Бог. За това изобщо не исках и да знам. Това ме връщаше в детството с пичът върху облаците с дългата брада, книгата с греховете и с адският огън, което не подхождаше на моят начин на живот. И в моите ранни АА-дни мислех, че тази Трета стъпка изглежда доста плашеща. Така че тръгнах да търся отговорите другаде – в местата, където не се споменаваше Бог.
Бедата с тези места, които опитах (модерни психиатрични клиники) беше в това, въпреки че не споменаваха Бог, те също така нито споменаваха да стоя далеч от първото питие за днес, пазейки дистанция от кръчми, клубове, вертепи нито да ходя редовно на сбирки.
Може да предположите какво се случи след това и продължи да се случва единадесет месеца – период на пътувания и клиники и пътувания и запои и у дома при мама и пътувания и преди всичко отвращение и объркване. След последният си запой се завъртях отново в Анонимни алкохолици и си казах: „Не знам какво точно работи за палячовците в тези клубове, но все нещо го прави. Не разбирам Бог или тези стъпки, но ще взема да ги премина.“
Без тогава да знам, всъщност предприех по един перфектен начин Стъпка Трета, защото пожелах да работя по Програмата на АА.
За целите на АА не вярвам, че има значение дали ваишят Бог е Протестант, Католик, Будист, Хинди, вашата АА-група, Духът на Вселената или каквото и да било друго. Нашата Дванадесета традиция предлага да поставим „принципите пред личностите“ и аз вярвам, че това се отнася за Бог така добре както и за членовете на АА.
Така че, след единадесет години в АА, трезв ден по ден, все още не разбирам Бог, но разбирам Божията воля за мен. Може да го усложнявате колкото си искате, но щом казах „Ще премина през тези Стъпки“ направих моята Трета стъпка и тя спаси живота ми.
Няма нужда да разбирате химичният състав на пеницилина, за да се възстановите от пневмонията, а просто трябва да си вземете лекарството!

Graham W.
[линк]

Мисъл за деня

Когато пиехме, ние водехме неестествен физически и психически начин на живот. Ние наказвахме нашите тела наливайки ги с алкохол. Не ядяхме достатъчно и ядяхме вредни неща. Не спяхме достатъчно или не си почивахме изобщо. Разрушавахме собствената си физика. Бяхме обсебени от алкохола и не можехме да си представим живота без пиене. Въобразявахме си всякакви ненормални работи за себе си и другите хора. Рушахме собственият си мозък. Откакто дойдох в АА, подобрявам ли се физически и умствено?

Медитация за деня
Вярвам, че животът ми се пречиства като злато в пещта. Златото не остава в пещта, след като е пречистено. Никога няма да се отчайвам или разочаровам. Сега имам приятели, които дълго търсих. Ако сбъркам или се проваля, ще им причиня болка и разочарование. Ще продължавам да опитвам да живея по-добър живота.

Молитва за деня
Моля се да мога винаги да се облягам на Божията сила, докато златото на живота ми бъде пречистено. Моля се да мога да гледам напред, с Божията помощ.

AA върху препечена филийка
January 13, 2009 Story of the Day


Ето какво казах на Джо: „В АА няма нищо задължително. Давай в „кафетерия стил“ - карай по твоя собствен начин. Не се тревожи за духовната част от програмата. Предприеми Първата Стъпка, но недей да мислиш за останалите точно сега. Просто стой настрана от първата чаша за двадесет и четири часа. Толкова е просто. Ние сме тук, за да ти помогнем. Обаждай се по всяко време на деня или нощта...“

Тези ухажвания пуснах на Джо, дръпнатия новак, и той каза: „Ще го направя“. Той призна, че е алкохолик. Бях горд от лесното си завоевание. Но меденият месец приключи внезапно, няколко седмици по-късно. Джо ми се обади в три и половина сутринта – пиян като скункс (drunk as a skunk; по нашите ширини скунксове няма, но други животни могат да се ползват).
Когато отказах да му се притека на помощ по това време на нощта, той ми изтряска с моите любящи думи:
„Казаате, че`щдойте псяковреме, денилнощ.“
Отвърнах му, че вече знае пътя. „Защо не изчака преди да нагълташ първото питие?“
„Аз съм галкохолик, помниш ли?“ отвърна Джо „Налие вие казахте, че това е болест. Затворих отвратен.
Месеци минаха и Джо все още се моташе наоколо. Накрая, когато се приземи в алкохорлното отделение на болницата, го посетих за „да оправя мисленето му.“ Вместо това ето какво се случи:
„Виж сега, каза Джо, аз наистина съм алкохолик и се нуждая от тази Програма. Готов съм да направя каквото е необходимо, за да остана трезв, но, извини ме за следното – Мисля, че ти се притесняваше да ме притиснеш. Сигурен съм, че го направи за мое собствено добро, но щеше да е много по-добре да изложиш всички неприятни факти. След запоя бях готов за разговор от типа „кръв, пот и сълзи“, и след това да се захващам – но ти го направи да звучи като фасулска работа. Ти ми продаде АА като глазирани трюфели върху препечена филийка.
Бях вбесен. Ето го неблагодарният новак с резентмън сръщу мене, неговият спонсор.
„Какво имаш предвид Джо“ отвърнах. „Не ти ли казах докъде ще те доведе първото питие?“
„Да, но също така ми каза, че няма нищо задължително, няма "трябва". Добре, отсега нататък приемам, че не трябва да посягам към тази първа чаша за 24 часа. Ходих на доста сбирки, въпреки, че се бях запил и си наострях ушите, когато някое смирено старо куче се изказваше.
Чух много от тях да казват, че са се опитали да предприемат Дванадесетте стъпки точно в реда, по който са номерирани. Те казваха, че основателите трябва да са имали някаква пичина за тази поредност. Дори чух някои бивши агностици да казват, че са се опитали да се молят на Висшата сила веднага след като са намерили АА – дори само като са казвали „Моля“ сутринта и „Благодаря – през нощта – за дарът на трезвостта.“
„Добре“, прекъснах го аз, „Знам това, разбирасе, но аз се дърпах от него, когато бях новак и заради това си мислех, че...“

„Знам. Ти се надяваше, че ще ме зарибиш по-късно и се боеше, че ще ме уплашиш и отблъснеш с „Божиите работи“. Добре, но оттогава забелязах, че алкохолът се споменава само в две от Дванадесетте стъпки и на практика всички от тях са духовни стъпки. Чудех се защо само се плъзна по тези факти и ми каза да не се тревожа за духовния ъгъл, когато самата Програма е духовна.“

„Повечето от новаците са толкова объркани с алкохола, че не са готови да приемат Втора Стъпка и това, което следва“, отвърнах аз.
„Но Втора стъпка казва „Повярвахме“ (достигнахме до вярата), каза Джо. „Тя не казва, че трябва да повярваме сега и на минутата? Чух едно старо куче да казва, че му е отнело повече от година преди да повярва – но е продължил да се моли и да опитва. Не искам да те критикувам, приятелче, но ти дори не ми каза да се опитам. Ти само каза да не се напъвам...да не се тревожа за Стъпките или за Бог или за каквото и да било. Ти каза – Карай полека, но го направи твърде лесно за мене. Аз съм наистина благодарен за всичко, което каза, но ако някога имам случай за Дванадесетата стъпка ще му кажа: „Карай полека, но действай. Стягай гащите младежо. Това е програма от действия!“
„Карай нататък, Джо“, казах аз, „вече имаш случай за Дванадесетата стъпка, точно пред себе си – и това съм аз. Айде да си сменим местата и ти да бъдеш отсега нататък мой спонсор?“
Джо се ухили до ушите. Бях наистина горд с него.
„Окей, приятелче, щом ме молиш“ каза той. „Но искам да ти напомня едно нещо: „Ако не искаш бърз ритник в гъза, просто недей да ми звъниш посред нощ след като си изпил тази първа чаша.“
Това беше началото на едно прекрасно приятелство.
П.С. Оттогава насам сервирам АА ясно и просто – няма филийки, няма трюфели! Да – това работи.

H. L.
New York

[линк]
Голям зор даде, но с една сестрица го преведохме криво ляво. Историята на деня от списанието на АА "Грейпвайн"

Днешната история от Грейпвайн. Списанието на Анонимни алкохолици:

Приемането е лесно, когато нямаш друг избор

Отраснах в обкръжение на алкохолици. Бях най-малкото от пет момчета. Имах две по-малки сестри. Самоуважението ми беше нула, когато подраствах. Винаги се чувствах различен. Винаги се чувствах по-долу от моите приятели и съученици. Когато пораснах достатъчно, за да виждам над кухненската маса, видях семейството си да играе карти, да пие и да се смее. Тогава реших, че искам да съм точно като тях. Изглеждаше, че всеки от тях си прекарва чудесно.
Гледах как всичките ми братя влизаха в казармата, един след друг, и ги гледах да се прибират всички у дома, освен най-близкият до мен. Той се прибра у дома в ковчег, не заради войната, а поради инцидент с пушката на негов приятел. Това се случи на деветнадесетия му рожден ден и той умря два дни по-късно.
Тъжна история – но какво извинение за пиене! Следващият до мене по възраст брат и аз напуснахме дома. Той стана моят алкохолен приятел, учител, партньор по билярд и най-важната част от моята история. Пиенето на брат ми беше толкова лошо, че накрай трябваше да се отделя от него. Но гледайки го, можех винаги да оправдая моето пиене, казвайки си – аз не съм чак толкова зле.
Ден след като завърших гимназията, си намерих работа в голяма корпорация. Скоро след това постъпих правилно, като се ожених за бременната си приятелка. Бях на деветнадесет години, а тя на шестнадесет. Не знаех как да се оправям с всички тези нарастващи отговорности. Но имах отговорът на всеки един проблем и отговорът беше да пия. Определено се бях превърнал в алкохолик. Преминах през два кратки брака.
Алкохолизмът стана мой начин на живот. Пиенето ми контролираше взаимоотношенията ми, то определяше местата, където излизах и ме караше да върша неща, които нямах и намерение да извърша. Това не беше истинското ми аз.
След години наблюдения как брат ми беше съден много пъти за шофиране в пияно състояние, аз имах първата си сериозна катастрофа с мотоциклет. Карах с деветдесет мили в час, състезавайки се с приятел покрай полицейски радар и имах челна среща с комби. Имах късмета да остана жив. Наблизо имаше линейка, паркирана до училищен футболен мач в случай, че има контузен. Не мисля, че щяф да оцелея без незабавната медицинска намеса.
Полицаите смятали, че няма да доживея утрото и не ми съставили акт за шофиране в нетрезво състояние. Разминах се с отнемането на книжк. Имам различно виждане за това отнемане сега и се чудя дали то не е замаскирана благословия.
След инцидента, бях в гипсово корито една година. Обещах на семейството си, че никога повече няма да пия, но скоро след като ми предложиха бира – и всички ме наблюдаваха – я приех. Скоро отново забягнах от дома.
Върнах се на работа и скоро след това, през март 1979, ми се обадиха, че баща ми починал в съня си. Това беше опустошителна новина, защото той беше най-добрият ми приятел и доверено лице, единственият човек, с който можех да споделя чувствата си. Обичах го страшно много.
Изпих много пиене, докато скърбях за смъртта му. Един ден братята ми и аз си припомняхме семейните случки и пиехме, разбира се. Решихме да отидем в гробището и да полеем с бира татковия гроб. Това беше около единайсе вечерта.
Най-големият ми брат шофираше. Не можа да вземе един завой. Един телефонен стълб се удари от моята страна и колата се преобърна няколко пъти; акумулаторът изскочи навън, потроши се и започна да пръска. Бях заклещен вътре и акумулаторната киселина капеше върху лицето ми и го изгаряше. Попадна и в очите ми. На спасителният екип му отне повече от час да ме извади; през това време киселината беше свършила своето.
Този път последва дълго възстановяване. Престоях два месеца в болницата. И двата ми крака бяха счупени и не можех да виждам. Бях наистина безсилен. Лежах там и ми се искаше да мога да правя някои неща, от които се оплаквах. Не ме болеше толкова физически, поради силните медикаменти, но умствената и емоционална болка беше смазваща.
Излязох от болницата сляп и в инвалидна количка.
От този момент настана истинската самота. Не исках да призная, че алкохолът направи това с мен. Моят свят се бе разпаднал на парчета и не исках да го гледам. Върнах се отново към пиенето и можех да го оправдая с това, че така и така вече не мога да шофирам. Въобразявах си, че единственото нещо, на което мога да разчитам, е бирата ми. Но всички искаха да се откажа, дори братята ми, които вече бяха в АА. Беше ми трудно да си поддържам доставките, когато хората, от които зависех, не искаха да ми купуват повече алкохол.
Бях изпълнен със самосъжаление, угризения и самотност. Пиех, за да избягам, заспивах, за да избягам и се събуждах сутринта с ужасът, че бях сляп.
Най-големият ми брат се опитваше да ме заведе на сбирка на АА, но единственото, което казвах, беше не. Накрая отидох, само за до накарам да млъкне.
Седнах на първата си АА-сбирка и не можех да повярвам на честността, която имаха тези хора. Бях шокиран. Но почувствах малка искрица надежда. Това ме върна на втората ми сбирка. Продължих да се връщам и се влюбих в АА.
Претърпях редица очни операции, но всяка една от тях беше неуспешна. Уврежданията бяха твърде големи. Но винаги се надявах, че евентуално ще мога да виждам отново. Тогава един ден имах проблем с очите – нещо ме боляха – и след като моят доктор беше в отпуска, се консултирах с друг. По време на прегледа, той ми каза без заобикалки, че никога няма да мога да виждам отново, че ще остана сляп до края на живота си. Това ме шибна като един тон тухли. Не го очаквах и не знаех как да го приема.
Прибрах се у дома, обадих се на спонсора си и той ме закара на сбирка. Чувствах много неща. Върнах се към времето, когато бях напълно зрящ и си спомних как бях видял сляп човек и си бях помислил, че не бих могъл да живея по този начин. Но по пътя към сбирката ми изскочи една фраза: приемането е лесно, когато нямаш избор.
На сбирката спонсорът ми предложи да посоча тема. Избрах приемане. След изказването, получих много любов и подкрепа от моите приятели.
Животът ми се промени от този ден. Открих, че някои от проблемите ми идват от изборът, който съм направил. Мисленето ми е на алкохолик и аз се нуждая от ръководството на моята Висша сила.
Вече съм десет години в АА и дори физическите ми очи да бяха отнети, се сдобих с духовни очи, които не бях имал преди. Чувствам се много по-добре сега, отколкото като пиех. Върнах се на работа в работилница за слепи, справям се със задачите и научих толкова много за себе си. Научих се как да живея.
Знам, че съм късметлия да съм сляп в тези времена. Наскоро се сдобих с компютър с екранен четец, четец за печатни материали и звуков процесор. По този начин пиша тази статия. Това само по себе си е чудо. Факт е, че сега чета и пиша много повече от когато бях зрящ.
От това, което научих в АА, възстановяването ми бе в три фази: предаване, приемане и благодарност. Имах повече от един вид слепота в живота си, но слепотата на отрицанието беше премахната и така получих способността да се предам. Приемането, на свой ред, отвори много, много врати в живота ми. И съм толкова благодарен за мястото, където съм днес.
Всичко това беше възможно единствено по милостта на Бог. Това, което той ми даде и чрез което ме благослови, не е мое дело. Факт е, че се съпротивлявах през целия път. Но знам, че имам избор и вървя в правилната посока.

Daniel M.
New York

[линк]

Поиграх си за осми март да преведа тази история. Като подарък. Жената е член на АА и историята и е публикувана в списанието на АА „Грейпвайн”. В историята й видях две нейни препратки /може и повече да има, но други не видях/ към Голямата книга на АА и ги посочих отдолу за тези, които не са запознати добре с текста. Възстановяващите се в Братството на АА приемат книгата Анонимни алкохолици като основен текст, защото в нея е изложена Програмата за възстановяване от болестта алкохолизъм. Когато имат предвид Стъпките – имат предвид така както те са изложени в Книгата Анонимни алкохолици. „Така ние израстваме. Така можете да израснете и вие, дори и да сте сам с тази книга в ръце. Ние вярваме и се надяваме, че тя съдържа всичко, което ви е необходимо, за да започнете.” Глава единадесета от АА „Един поглед в бъдещето”


Ето историята:

Сродни души
/в търсене на възстановяването, страдащата жена се обърна към Стъпките/

Трезва съм в Анонимни алкохолици от 20 години. Изтрезнях в Уестсайд Алано Клуб на булевард Пико в Лос Анджелис. Той беше на няколко преки пеш от психиатричната болница, където харчех парите на Социалното осигуряване. Те провеждаха програма за хора с психиатрични диагнози на зависимост към химични вещества.
Бях депресирана и доста изперкала. Единствено исках да се чувствам наред. Не исках да се чувствам все едно всички са се втренчили в мене или светът всеки момент ще се стовари отгоре ми.
Исках да се чувствам, че струвам нещо, че някой ден ще срещна нещо хубаво на пътя си. Те изпробваха върху мен всички възможни хапчета, които имаха, но нито едно от тях не свърши работа. Нито дори шоковата терапия.
Алкохолът беше единственото нещо, което вършеше работа. Бях чувал хората в АА да наричат алкохолът „течност на куража” и за мен това беше истина от самото начало.
Пиех и пушех още в гимназията, изкарах първата си ваканция в психиатрична клиника, когато бях на 19 и се намерих в затворено отделение за детокс на 23. Обесих се с мръсните чаршафи за касата на вратата и загубих съзнание.
Бях намерена, свалена и ми бе направена трахеотомия по спешност. Когато излязох от комата няколко дни по-късно, беше ми парализирана лявата част на тялото и дори не си знаех името. След няколко ядрено-магнитни резонанса се разбра, че съм унищожила най-малко 10 процента от мозъка си. Очакваше се да съм инвалид през остатъка от живота си.
За щастие баща ми и докторът имаха по-големи очаквания. Преминах през физиотерапия, за да се науча отново да ходя и когато ме изписаха от болницата след няколко месеца, бях изпратена на програма за възстановяване от зависимостта.
Но това не е най-важната част от историята ми. Най-важната част е как отидох в Анонимни алкохолици. В болничната терапевтична група имаше мъж, който ми помагаше. Стан някак си откри, че сме сродни души и започна да ми говори за АА-сбирките. Той ме научи колко е важно да се вглеждам в приликите, вместо в различията.
Направих нещата, които той ме съветваше, макар и не твърде охотно. Търсех повод да се заяждам с абсолютно всичко. Отне ми доста време да си намеря домашна група, където да се чувствам уютно и спонсор, с който да направя връзка.
Жената, която най-накрая избрах да бъде мой спонсор – Марла Х. от Редондо Бийч, изобщо не ми се върза на самосъжалението и, когато се оплаквах за моите болести любящо ми отвръщаше, че „Дванадесетте стъпки ще проработят за всеки – до ри за такива като мен и теб, ако се работят честно. Така че спри да хленчиш и се захващай с тях.”
Във възстановяването намерих нов начин на живот. Марла беше права, когато ми каза, че ако правя Стъпките и идвам на сбирки, проблемите ми ще започнат да се подобряват. Започнах да върша неща като как да хвана автобуса до офиса на социалните и как да настаня многото роднини, които щяха да ме посетят за дипломирането в колежа през юни.
Намерих радост в живота, където не мислих, че е възможно и се изправих срещу неща в трезвостта, през които не мислех, че ще мога да премина. Чух хора да казват, че АА е егоистична програма и не харесах чутото.
Моят егоизъм е което ми навлече повечето неприятности и Стъпките говорят, че егоизмът и егоцентризмът са коренът на нашите проблеми /бележка 1/. Иска ми се да кажа, че АА е програма, която може да използвате как да научите да следвате волята на по-висшето си аз.
Основните принципи на нашата програма – желанието, честността и липсата на предубеждения /бележка 2/ - когато се прилагат към живот живян в служене на Бог и на нашите събратя, имат силата да трансформират не само живота на алкохолиците, но вероятно и животът на всички около нас.

Pam P.
San Pedro, California


Бележка 1 – Става въпрос за препратка към Пета глава от Книгата Анонимни алкохолици „Как действа Програмата” .
Цитатът от главата: „Егоизъм - егоцентризъм! Ние смятаме, че това е коренът на нашите беди.”

Слушал съм много АА-спикери да казват същото – нямам проблем с алкохола, а с алкохолизма или нямам проблем с алкохола, а с живота или нямам проблем с алкохола, а с начинът на мислене. Не дринкинг проблем, а тинкинг проблем. Между другото, който поназнайва английски ще сложа линк към сайт с хиляди записи на хиляди АА-спикери. Нека всеки има шанса да гребне от извора на достигналите до духовно пробуждане наши събратя, за какво говорят и как говорят. На мен не ми беше нужно в началото дори да разбирам английски. Дори само гласовете на тези мои събратя ме държаха. Те ми посочиха начин на възстановяване и ми показаха път към нова свобода.
[линк]

Бележка 2 – Става въпрос за цитат от Приложение ІІ към Книгата анонимни алкохолици – „Духовният опит” . „Желанието, честността и липсата на предубеждения са жизнено важни за възстановяването на един алкохолик.Те с нищо не могат да бъдат заменени.”

Aко ми разрешите да цитирам , поне за мен е от полза , предолагам и за други :

Първа стъпка на АА гласи: "Признаваме, че сме безпомощни пред алкохола, че животът ни е станал неуправляем". Сложният процес на освобождаване от манията за пиене започва в момента на признаване на безсилието спрямо алкохола и на липсата на контрол върху живота поради тази причина. Тук се появява един проблем. Признаването все още не означава примиряване, нито пък още повече дълбоко духовно приемане. Признаването е плитко и затова може да бъде нетрайно, моментно, колебливо. И най-често в първия момент е така. Зависи от настроението, външните обстоятелства, самочувствието, а дори и от това, дали алкохоликът иска да се хареса на някого или да умилостиви някого. Признаването е често пъти инструментално и зависи от моментните ползи, до които може да доведе. То често се бърка от самите алкохолици, а също и от терапевтите, с приемане. Ако вербалното признаване бъде интерпретирано като примиряване, може да се създаде погрешното впечатление, че процесът на освобождаване от порока наистина е започнал. Същевременно, в действителност нищо подобно не се е случило. Дори и ако следващите етапи на личностна промяна бъдат разработени, а алкохоликът под плиткото признание на своето безсилие в дъното на душата си смята, че всъщност изобщо не е безсилен и че след известно време ще си възвърне способността за контрол върху пиенето (често пъти подсилена от придобитите нови „знания”), имаме сигурен кандидат за бързо завръщане към пиенето.
Неслучайно Първата стъпка на АА започва с признаването на безсилието. Без това никой никога не би се обърнал за помощ към лекар или психолог. Но помощта може да бъде разбирана по различни начини. Алкохоликът може просто да иска да се почувства по-добре физически и морално, да уталожи конфликтите, възникнали покрай него заради пиенето, да избегне юридическите, семейните, професионалните или здравословните последици. Следователно, в момент на срив „признава”, че е безсилен, защото това е достатъчно, за да получи бърза помощ. Но не е достатъчно, за да може после, през останалата част от живота си, да функционира без алкохол. За трайното оздравяване и пълното спиране на пиенето е необходимо приемането на зависимостта и примиряването с безвъзвратната загуба на контрол върху алкохола или с други думи: примиряването с безсилието спрямо алкохола.

Вчера попаднах на това анонимно писание ,което е честа тема на сбирка в АА клубовете по света.
ПРОДОВОЛСТВЕНИЯТ МАГАЗИН НА АА Докато си ходех по широкият път на живота преди няколкогодини
Се изправих пред табела на която пишеше : Продоволствен магазин на АА.
Когато се приближих до вратите те широко се отвориха,
А когато стигнах до тях ,се оказах вече отвътре.
Видях множество приятели,които досега не бях срещал
Те дойдоха и ме поздравят за добре дошъл , а аз грабнах пазарска кошница.
Спрях за момент и сконфузено се вторачих.
Докато другите ми обясниха как да пазарувам внимателно.
Всичко от което един алкохолик има НУЖДА или иска ,че и по-вече
Може да намери тук в Продоволственият магазин на АА.
И така започнах аз моята одисея (пътуване),отидох към първи сектор
Взех няколко неща за които си помислих ,че може да са интересни.
След това сложих няколко сбирки ,едно две човешки взаимоотношения ,нов град за живеене,и реших че това ще ми свърши работа.
Така, докато се чудех и мотках стигнах до пети сектор,
Но там хората ,които пазаруваха бяха щастливи и жизнени .
И просто така от любопитство,отидох да видя какво имаха,
И там имаше :Голямата Книга,спонсори,стъпки ,служба,молитви .Това бяха нещата които ги правеха добруващи и радостни.
Действие и още действие ,много работа за вършене.
И дебело подчертана също изпълняването на работа , службата към братството.
Но аз не ги исках тези неща-така ми казваше мисленето в главата,
Затова бързо се обърнах към друго убежище където беше пълно с ужас.
Кошницата ми бе пълна с неща от които си мислех ,че ще ми стане добре
Но ако исках да стана свободен ,трябваше да намеря друг начин.
И така пълен със страх и гняв се върнах .
Отидох отново в пети сектори .Спрях и се заслушах.
Най накрая си избрах спонсор,който да ми каже какво да правя ,къде да отида.
Който ми даде бял празен лист хартия и каза :това е което знаеш.
Каза ми да ходя на сбирки и да служа на групата
Преведе ме през голямата книга и ми даде задачи за правене.
Всичко мразех и ми се струваше голямо бреме.
Но преди да го разбера станах трезвен още в четвърти сектор.
Където има смирение там има блаженство,благодат,и спокойствие
Изведнъж се почувствах добре и взех да гледам с друг поглед на живота (по нов начин живота)
Отидох на касата и попитах :Колко ви дължа?Колко да платя ?
Знаех ,че ще трябва доста скъпо да се изръся за този нов начин на ДЕЙСТВИЕ .
Казаха ми с усмивка ,докато слагаха стоката в торбичка.
Просто носи това Послание на другите така ще се отплатиш.
Непознат автор

Статия от Грейпвайн - списанието на Анонимни алкохолици. Поиграх си тези дни да я преведа:


Желанието да спре да пие

Тя не можеше да каже „Аз съм алкохолик“, но се наложи да го направи

В АА съм почти от шестнадесет години и често съм чувала да се казва, с горчивина, че ако една група иска да намали състава си, начинът да го направи е да обяви, че ще започне да проучва Традициите на АА. Някои ще странят от „стадото“ и тези, които дойдат ще са единствените, които истински са отдадени на Програмата и искат да знаят повече как работи АА.
Посветих живота си на Бог и на Третата традиция. Когато се обадих в АА през 1960, все още имах работа, но бях загубила почти всичко останало. Бях физически болна жена, развалина умствено и душевна нула. Бях се преместила от къща с четиридесет стаи в малка боксониера, сама за първи път и без никой, който да ме защити от алкохолното ми аз. Пиех през нощта, преживявах през деня до следващата нощ и пиенето ми се развиваше, докато започнах да пия всяка нощ и нон-стоп през уикендите. И така през една Понеделнишка сутрин се обадих на АА за помощ. За първи път не можех да отида на работа.
В нашата област имаше няколко сбирки и аз ги посещавах редовно. Защото бях нощен и уикенд пияч, женските сбирки в събота сутрин бяха много важни за мен и възможността да си намеря приятелки беше извор на огромна надежда да победя самотта си.
Ентусиазирано прочетох цялата литература, която попадна в ръцете ми и се влюбих в Програмата, докато слушах другите на сбирката и четях книгите и статиите на АА. Но се препъвах в думата „алкохолик“.
Процедурата беше изказванията на сбирката да започват с въведението „Името ми е ..... и аз съм алкохолик“. Моят речник казваше, че алкохолик е „някой, който пие прекомерно“. И след като вече не пиех, не виждах никаква причина да се определям като алкохолик. Когато говорех, поставях Първата стъпка преди изказването, което исках да направя. Изглеждаше така - „Името ми е Лиз, безпомощна съм срещу алкохола и когато пия, животът ми е неуправляем.“
Никой друг не последва тази процедура и дори без да знам защо, няколко от по-старите започнаха прогресивно да се заяждат с мене.
Един съботен следобед, след сбирката, бях поканена от три от членовете на групата да пием кафе в дома на една от тях. Сърцето ми запя. Бях си намерила приятелки най-после и те искаха да бъда с тях.
Когато пристигнах, бях посрещнаха с чаша кафе, но тогава ми се каза, че щом не мога да кажа, че съм алкохолик, ще бъде по-добре да не посещавам сбирката! Това беше съкрушителен и унизителен удар. Опитах се да обясня защо се затруднявам, но те не искаха да чуят обясненията ми. Знаех, че очите ми се пълнят със сълзи на яд, разочарование и ужасяващото чувство на отхвърленост. И разбира се избягах бързо от къщата с желанието да „вървят по дяволите заедно с АА.“
Случи се майка ми да ми е на гости по това време. Тя изслуша подробностите на случката, остави ме да се изплача и тогава ми предложи да помисля върху това внимателно. Знам, че тя се тревожеше, че мога да се върна към бутилката. И това чай-парти, което се превърна в извънреден съд за нея беше само плашещ епизод. Нейната любяща грижа ме успокои и когато тя предложи да се обадя на една АА-приятелка, го направих.
Моята приятелка не беше новачка в АА. Беше постъпила като много млада жена през 1955 и беше успяла в програмата, останала беше трезва за няколко години, страстен читател и бях чела нейната АА литература. Освен това беше много отдадена на Дванадесетата стъпка. Когато й се обадих, тя попита: „Обръщала ли си внимание на Третата традиция?“
Отворих моето копие от 1212. Трета традиция ясно казваше: „Единственото условие за членство в АА е желанието да се спре пиенето“. Надеждата избуя веднага. Това изискване можеше да се изпълни с честно и дълбоко желание.
Когато дойде следващата събота, се събудих с голяма нервност и нерешителност. Дали да се облека и да отида на сбирка, въпреки че някои членове на групата не искаха да съм там? Или просто да стоя настрана? Бог, който ме доведе в АА беше с мен през всичко това. Той не ме заведе в АА, болна и молеща за помощ, и няма да позволи да бъда прогонена. Надигнах се и отидох на сбирката.
Когато влязох, можех да видя смайването върху три лица. Но другите членове, които може би знаеха за чай-партито не ме отбягнаха, а тези, които не знаеха, се държаха както обикновено. Когато дойде моят ред да говоря, аз преминах през Първата стъпка и тогава казах: „Току-що прочетох Третата традиция и там се излага просто, че „единственото изискване за членство е желанието да се спре пиенето.“ С това разполагам и имам намерение да продължа да посещавам сбирките на АА, защото искам и имам нужда от тях, защото животът ми зависи от това да се прегърна тази Програма с най-доброто на което съм способна.“
За около две години и половина активна работа в АА, отидох на парти на старото ми обкръжение. Бях поканен гост, но когато влязох в огромната гостна, всеки се чувстваше добре и си пиеше и изглежда на никой не му пукаше, че съм пристигнала. Почувствах се дълбоко отхвърлена. Тъкмо идвах от сбирка по Третата стъпка, която водих, и се чувствах изключително добре, допреди да вляза на това място.
Отидох до бара да си взема кола. Бутилката с джин стоеше там и без каквато и да е съзнателна мисъл, си налях две унции джин в колата. Това питие (кола с джин?) беше така добро на вкус, че се върнах за второ. Истинският алкохолик беше надделял.
Планирах да приготвя изкусна вечеря от стек и бях донесла всичките подукти. Когато започнах да приготвям храната, видях бутилка скоч. Изпих още едно питие, докато приготвях вечерята. Но нещата не можаха да продължат. Внезапно един от моите приятели ужасено каза: „Лиз, ти пиеш!“
Алармата се включи в главата ми. Грабнах пътният си куфар и го метнах в колата. Единствено, за което можех да мисля е да се добера до една АА-приятелка, коуто живееше на около шестдесет мили. Не си спомням шофирането и единственият спомен от тази вечер в абсолютен ад е че бях много зле физически и емоционално, леех изобилно сълзи и си повтарях отново и отново: „Защо? Защо?“. Не можех да си обясня защо това се беше случило без никаква разумна пичина. Няма нужда да обяснявам, че не спахме много, нито аз, нито приятелката ми. Тя ме обгрижваше през този пробив, който едва не ме уби. Рано на сутринта, когато тя дойде да ме види как се чувствам, и казах с удивлението на малко дете: „Знаеш ли, аз съм алкохолик!"
Тя се усмихна й отвърна: „Сега знаеш.“
За първи път, знаех дълбоко, че имам компулсивна, обсесивна зависимост към вещество, което отравяше физиката ми и можеше да ме разруши по всякакъв начин. Можех да разбера АА-значението на тази дума.
Бях прекалено зле, за да шофирам до дома. Две от моите АА-приятелки дойдоха до този малък град за да ме вземат и една от тях ме закара на нашата неделна сбирка, където, все още много зле, споделих с моята група какво ми се беше случило. Това направих дори с повече срам, угризения, вина и страх отколкото имах, когато отидох за първи път в АА. Това беше последното ми пиене. Но сега мога да кажа без никакви уговорки „Аз съм алкохолик“ и знам какво означава това.
И десет години от тогава насам, мога да добавя следното: „Радвам се, че съм алкохолик“. Без тази прекрасна програма, никога не бих могла да намеря Бог, на когото да се оставя. И мога да чувствам присъствието на тази Висша сила в живота си. Мога да виждам красотата на тази Висша сила в моите АА-приятели, независимо дали те знаят, че я имат.
Нашата програма на единство, служене и възстановяване, любов и израстване наистина работи. Като доказателство за това е, че един от трите членове, които организираха извънредният съд, стана мой спонсор, а втората стана най-добрата ми приятелка в АА, с която отидох на много сбирки и направих много обаждания по Дванадесетата стъпка за десет години, преди тя да загине в инцидент преди няколко години. Третият член напусна областта и посещава АА някъде другате. Не е останала неприязън в сърцето ми и опитът ме научи на безценен урок по толерантност към обърканите от болестта новаци, които трябва да изпитат нашето търпение и трябва да бъдат изчакани, докато желанието им да спрат да пият стои и докато ситуацята го изисква.
Оттогава насам моят Бог ме благослови с много прозрения и много стари и нови приятели и ми даде прекрасна работа да върша, да служа и да върна на АА, това, което ми беше дарено.


E.P.
Alexandria, Virginia

Тази сутрин преди да направя каквото и да е,реших да питам майка какво ще е времето днес,тъй като си бе доста студено и не ми беше приятно от това.Тръгнах да я питам,тъй като тя редовно следи метео-прогнозите по телевизията,но се спрях и се засмях на себе си.За пореден път видях как алкохолизма си играе с мен по най-финия и незабележим начин.
Винаги досега съм питал майка за времето какво ще бъде-дали ще е студено,дали ще вали,дали ще пече слънце и изобщо я ползвах като синоптик и все едно ми бе длъжна постоянно да ме информира за времето.Няма лошо в това,ако днес не бях забелязъл за пореден пък истинското значение на тази "информация".Тъй като не ми се носеше чадър,нито пък някаква грозна шапка,която да ми развали "алаброса",тръгнах да питам нея какво ще е времето през деня и след това се засмях...
Истинското значение на тази "прогноза" бе точно това да си имам постоянно "виновен" за каквото и да е през деня, и тъй като тя ми е "подръка" винаги мога да я накарам да е "виновна" за да се чувствам "добре"...
Щеше да е добре,ако не знаех за каква болест става дума и колко лесно става изгърмяването по врат и то с "най-добри намерения".
Днес просто се засмях на себе си,сетих се,че в нета имам каквато си искам метео-прогноза за колкото си искам дълъг период от време и после реших да го споделя в дира.
За пореден път виждам,че само с едното спиране на алкохола,със стискането на зъби и разни други импровизации,фалшификации,демонстрации , само удължавам неизбежното ,което не желая но е неизбежно,ако тази душевна болест не бъде лекувана ден по ден с Програмата на Анонимни Алкохолици.


Благодарен съм на Бог за Анонимни Алкохолици,за Програмата на Анонимни Алкохолици,на спонсора си по Програмата,на майка си и на всички пишещи и четящи тук и сега.
Бъдете здрави и трезвени още 24 часа.



Бъди себе си.

Да се самосъжаляваме или да се възстановяваме- това е наш избор.

“Самосъжалението си явява една от най разрушителните черти на характера ни, тя ни лишава от сили и изчерпва всичките ни запаси от положителна енергия”

По време на активното пиене много от нас използваха самосъжалението като механизъм за преживяване. Не вярвахме, че съществува , каквато и да е алтернатива за начин на живот освем болеста ни-или е възможно да не искахме да вярваме. Докато се самосъжалявахме и обвинявахме другите за бедите ни не беше нужно да носим отговорност за деиствията си. Мислеики че нямаме силите да променим, каквото и да е не считахме, че е необходимо да се променяме.Използваики този “механизъм на преживяване”, ние не можехме да започнем да се възстановяваме, и това ден след ден ни водеше към саморазрушение. Самосъжалението-това е инструмент на болеста; необходимо ни е да престанем да го използваме и да се научим да използваме други инструменти, които намираме в програмата на АА.
Убедихме се в това, че ефективната помощ е достъпна за нас; когато искаме тази помощ я намираме в програмата на АА и нашето самосъжаление се замества с благодарност. На наше разположение има много инструменти 12стъпки, помощ от спонсора, приятелство с други възстановяващи се зависими, грижата на нашата Висша Сила. Наличието и достъпноста на всичките тези инструменти-това е повече от достатъчна причина да сме благодарни. Повече не живеем в изолация, без надежда.Имаме несъмнена помощ във всичко-ще приема помоща която е възможна са за нас благодарение на програмата на АА и ще изпитам промените в живота който тя внася в живота ми.

Просто за днес: Ще съм благодарен за надеждата, която ми дадоха в АА. Ще се развивам във възстановяването си и ще спра да се самосъжалявам.

17 Март
Настояща храброст.

“Минавайки през трудно време чисти, получаваме инструмент на възстановяване, който ще можем да използваме отново и отново.”

До идването ни в АН много от нас се считаха за смели, просто защото ние никога не изпитвахме страх. С наркотика заглушавахме всички наши чуства и усещания, и страха в това число; наркотика ни позволяваше да се убеждаваме, че сме издръжливи, храбри хора, които няма да паднат при никакви обстоятелства.
Но мъжеството, което намирахме в наркотика, няма нищо общо с живота, който ние живеем днес. Ако оставаме чисти и се възстановяваме то понякога ще изспитваме страх. Когато първо откриваме че сме изплашение, ние може да се считаме за страхливци. Страхуваме се да свалим товара, защото човека на който ще го споделим, може би няма да ни приеме. Страхуваме се да помолим някого за спонсорство, защото се боим от отказ. Страшно ни е да рабоим. Страшно ни е да сме честни с приятелите. Но всички тези страхове са естествени даже за здравите хора. Нашата болест се проявява тогава, когато позволим на страха да ни парализира.
Страхът спира нашият ръст, ако не го възспрепятстваме, то ще претърпим поражение. Истинската храброст не се заключава в отсъствието на страх а в готовноста да го превъзмогнем.

Просто за днес: Днес ще бъда храбър. Ако съм изсплашен ще направя всичко необходимо, за да израстна и да се възстановявам.

на която така и не можах да преведа смислено заглавието. Нещо от сорта, че домът няма да бъде повече разделен. Да са хората разделени. На три места в текста не мисля, че го преведох както трябва, но колкото-толкова.
Ето историята:



"Първият импулс ще бъде да се скрият тези скелети в някой тъмен килер и да се залости вратата. Може би семейството ще бъде завладяно от мисълта, че бъдещото щастие може да се изгради само ако се забрави миналото. Ние смятаме, че тази гледна точка е егоцентрична и е в пълно противоречие с новия начин на живот.." Анонимни алкохолици, Глава девета - „Семейството след това“.

Алкохолизмът отдавна е наречен „болест на семейството“ и мнозинството от членовете на АА, Ал-анон (близки на алкохолици) и Алатийн (пораснали деца на алкохолици) работят тяхната собствена програма отделно един от друг. Това е целта на индивидуалното израстване. Но изглежда, че рядко се говори за историята на съвместното семейно възстановяване, като директен резултат от индивидуалните програми работени под един и същ покрив. Искам да споделя с другите моят опит и опитът на моето семейство.
Нека първо да кажа, че никое от нещата на които се наслаждавам днес не би било възможно ако не се бях научил от опит какво не действа в ръководенето на домакинството. При мен е факт, че след многобройни напразни опити да контролирам, аз се отказах и възложих това на Бог (let go and let God – една от крилатите фрази на АА. Игра на думи, на която не мога да дам дори буквален превод. За себе си я превеждам в смисъл – Остави това на Бог) През ранните години в АА, всички мои усилия бяха концентрирани върху мен, с почти пълно пренебрегване на синовете ми. По това време в нашият дом не бяхме чували за Алатийн. Резентмъните растяха в синовете ми, докато тате беше на сбирка всяка вечер. Малкото време, което прекарвах в дома си, беше отдадено на безкрайни речи за издаване на заповеди. Бях всичко друго, но не и доволен и обикновено бях пълен с оплаквания за всичко, което не вървеше както трябва. Демонстрирах тревогата си пред двама самотни, уплашени, объркани и ядосани млади мъже. Те копнееха за баща, който да бъде нещо повече от кисел и ядосан дисциплинатор. Съвсем малко се промени за тези първи пет години.
В ранното си детство бях обсебен от идеята да имам семейство и сега определено си мислех, че му е дошло времето след всичките тези години в Програмата на АА. Последваха много горчиви разочарования с пристигащи и заминаващи си приятелки, домакини и съпруги. Синовете ми загубиха уважение към татковият избор на партньор. Домът ни се изпълваше с подозрение, резентмънт, объркване и празнота докато поредната „съвършена половинка“ вървеше към изхода с куфар в ръка.
Накрая казах: „По-скоро ще живея сам, отколкото да се подложа на това още веднъж.“ Трябваше да се оправя със себе си, с Бог и чак тогава с другите хора.
Научих, от многото сбирки, разговори със спонсори и изобилие от ненужно страдание, че истинският проблем бях самият аз. Трябваше да премина през моето собствено израстване и да намеря моят собствен набор от духовни ценности. И намерих отговорите на място, в което изобщо и не бях и на сън се сещал да погледна: вътре в мен самият.
Тогава застанах пред Четвъртата стъпка. Това беше време, в което изваждах всичко на листа без да бягам или да задържам в себе си. Когато приключих с инвентаризацията, настъпи облекчението. Най-накрая видях истинското си аз, къде бях грешал и какво да направя за да бъдат отстранени недостатъците ми. Нищо от това, което извадих, не бе така вредно както чувството на вина, срам или другите отрицателни емоции. Само положителното, пълно с надежда отношение ми помагаше, а не нова връзка. Молих се да бъде Божията воля за мен и узнах, че ще се случи нещо добро. Вярата замести страха, позволих си да споделя повече за човека, който наистина бях, а не за човека, който се преструвах, че съм.
Постепенно се пробудих и видях двама млади мъже, които бяха очукани умствено и духовно, така зле както и аз бях и не бе имало нещо, което да им помогне да се възстановят. Алатийн беше думата, през която минаваха нуждите на децата.
Сега, когато истината излезе наяве, те също се нуждаеха от програма. Сега можех да видя, че нещата, които открих за себе си, след като предприех моята собствена инвентаризация, също така добре се бяха наместили и в техните характери. Изоставяйки миналите страхове, много по-голяма нужда имаше от възстановаване на връзките с биологичната им майка, която те не бяха виждали цели десет години. Естествено с това придойдоха и хиляди въпроси и нито един от нас не можеше да даде адекватни отговори. Ситуацията се усложни още повече в отношенията с други, които имаха същите проблеми и беше необходимо да науча да овладявам тормоза и объркването. Научих че когато и да имах проблем с живота си, да се обаждам на някой в Програмата; така че единственото естествено нещо щом момчетата имат проблеми, бе да се възползват от сбирките или да говорят с други от Алатийн.
Знаех със сигурност, че ако брака ми беше просъществувал до последно, то моята жена също трябваше да работи програма подобна на моята. Преживяното в миналото ми показа, че не може да има абсолютно приемане, разбиране или пълноценно споделяне, докато партньорът ми не живее според същите принципи, които са представени в Дванадесетте стъпки. Вече не исках да правя компромис със спокойствието си, за сметка на връзката, нито да подлагам синовете си още веднъж на това. Домът ми вече беше в ред. Научих се да се гружа за другите, но повече от всичко – за себе си.
Тогава срещнах Джей. Нашето съжителство днес не се дължи на нещо особено, което направихме веднага. Ние заедно чистехме къщата, но нито един от нас не изискваше нищо от другия, може би е истина за привличането на противоположностите. Продължихме да се срещаме и да говорим от време на време. Вероятно и двамата осъзнахме, че би могло истински да общуваме един с друг; не се бояхме да споделим нещо, което не би харесало на другия. Най-после – общуване, разбиране и пълно пиемане на друг човек. Джей беше посещавала Ал-анон през последните две години и половина. Ние и двамата сме на един и същи духовен план, работейки съответните програми. Синовете ми отидоха само на няколко Алатийн сбирки подтикнати от Джей, която им помогна да започнат работа по тяхната програма.
В следващите няколко седмици бях извън града по работа и Джей и аз станахме добри приятели чрез писма и телефонни разговори. Ние открихме, че и двамата се наслаждаваме на сутрешната медитация и ходим на една и съща църква. И двамата имаме едни и същи цели, особено да водим семеен живот с някой, който работи по Програмата. Тя беше научила чрез предходния си брак същите неща, каквито и аз бях научил. Нейният опит беше с алкохолик, който не бе намерил АА.
Докато започнахме да се опознаваме един друг по-добре, по-нататъшните месеци бяха изпълнени с демонстрация на вяра една след друга в живота ни и ние и двамата знаехме източникът. Бог работеше в живота ни, за да изпълни най-съкровените ни мечти.
Ние научавахме още и още всеки ден как по-добре да се разбираме, общуваме и да си помагаме един на друг. Пазехме се от самосъжалението. Не се критикуваме, защото сме в мир със себе си и всеки прави собствената си инвентаризация. Имаме много общи интереси и се подкрепяме през ежедневието. И ходим на много сбирки. Джей е тихата част, докато аз съм склонен да бъда по-шумен и изразителен. Вместо да търсим конфликти в това, ние се научихме да се допълваме един друг. Тя ми помогна да бъда по-нежен в подхода си към децата, докато аз й помогнах да бъде по-изразителна. Нейният син учи в колеж и не посещава сбирки. Но при последното му гостуване се заинтересува от нашата литература.
Ние сега имаме обща почва, върху която стъпваме: Дванадесетте стъпки. Гледам на всички мои любими хора днес не просто като предмети, за които отговарям, както правих дълги години. Сега съм способен да споделям доброта с тях и вярвам, че те ме уважават много повече.
Това не означава, че всичко звучи като приказка, твърде добро, за да бъде истина, но общата идея - да поставим Бог да контролира отношенията в дома, е далеч по-добро от всичко познато досега. Това не е панацея за всички проблеми, но е допустимо и възможно решение за нашето семейство, ден по ден.

E. G.
Florida

Една история /статия/ от Грейпвайн - списанието на Анонимни алкохолици, в чест на всички, които си мислят, че като пият бира и не са алкохолици. И за тези, които си мислят, че като са твърде интелигентни, каквото и да значи това - също не са алкохолици.
Преводът ми както винаги е дървен, но засега мога толкова:

Цигански живот
Отведена на първата си сбирка в усмирителна риза - така тя получи посланието.
Въпреки, че от дълги години не съм пила, ако надигна дори едно питие, мислейки че съм излекувана, то ще се върна при последното си питие преди 48 години: в психиатрична болница, с пиян мозък и без надежда за възстановяване. Без значение от колко време сме трезви, дали от година или от 48 години, болестта е нелечима и дори едното питие действа като катализатор.
Алкохолът ма промени от любяща съпруга, майка и дъщеря, активна в църковните дела, бизнеса и гражданското общество, в полудяла и лишена от морал личност. Със съпругът ми притежавахме малко летище в Охайо. Той ме научи да летя. Сдобих се с частен пилотски лиценз, работех за търговският си лиценз и летях навсякъде из щата със собственият си Piper Cub. Тогава започна пиянската ми кариера и свободното ми падане към сътвореният от мен ад. Опитах се да се самоубия много пъти, но безуспешно. Съдът отне любимите ми деца, майка ми ми забрани да припарвам до дома й, и единствената ми близка - сестра ми, се обади на шерифът да ме арестува. Стигнах до приют, заедно с други пияни клошари.
Бях спасена от адската дупка от собственикът на винария, който ме познаваше и помнеше предишната ми красота, любов към живота и приключенията. Той ме измъкна от приюта, предложи ми работа във винарията си, макар жената, която видя да не бе красивото момиче, което помнеше. Аз не го помних, но тръгнах с него, защото се нуждаех силно от едно питие. Той не знаеше, че е подписал смъртната ми гаранция. Купи ми нови дрехи, за да го возя, облечена като циганин, в пъстрият му камион изрисуван с гроздове, лози и щастливи танцуващи хора. Карахме навсякъде из Охайо, Мичиган и Илинойс, доставяйки вино и приемайки поръчки. Бяхме колоритна двойка. Аз - облечена като циганка, с много гривни и гердани от мъниста и той - с внушителната си фигура, рошава бяла коса, очила с черни рамки, цигара в устата и вездесъщо войнишко яке. Той имаше много приятели и ни посрещаха като царе, където и да отидехме. Животът беше забава. Шефът ми не ми позволяваше да пия бира и останах трезва за известно време. Но започнах тайно да пия шампанско и скоро се върнах на стария път към саморазрушението.
Бях уволнена от длъжността шофьор на голям цветен камион и бях назначена на най-ниското ниво във винарната - шофьор на камион за тор. Товарех тор на камиона и го разтоварвах на ферибота.
Заплатата ми беше всичкото вино, което можех да изпия и матрак в мазето на винарията, където споделях с плъховете остатъците от кухнята. Една дъждовна нощ, след като натоварих един камион с тор, реших да си набавя любимата напитка. Скатах шест кутии в торта, за да ги вкарам във винарната, защото не ни беше позволено да държим бира. Покатерих се върху камиона, където бяха шестте ми кутии, отворих си бира и почнах да пия. Торта беше хлъзгава и паднах, опитвайки се да се задържа със свободната си ръка. Приземих се върху куп с тор, с неизлята бира в едната ръка, а другата ми ръка кървеше изобилно.
Лежах там воняща, кървяща и ухилена, защото бях щастлива. Реших същата вечер да се самоубия. Бях опитвала да се самоубивам много пъти, но винаги бях спасявана, затова реших да бъда по-умна този път, да плувам докато не мога повече и тогава да потъна между вълните.
Отидох при доковете, но там ме видяха приятели от ферибота и ми казаха, че трябва да отида в болницата, заради ръката ми. Бях откарана в местната болница, но там отказаха да ме приемат такава мърлява и миризлива. Приятелите ме върнаха до езерото и ме хвърлиха вътре. После отново ме върнаха в болницата, където ми превързаха ръката и после ме върнаха с камиона на острова, където живеех.
На следващия ден слязах при езерото и си свалих всичките дрехи /не исках да ме идентифицират/ и се хвърлих да плувам към един далечен остров. Тежах над деветдесет килограма и не стигнах много далеч - рибар чул виковете ми за помощ, извади ме, зави ме с насмолена хартия и ме върна обратно на сушата. Каза ми да си вървя у дома и да изтрезнея. Каква ли рибарска история е разказал на жена си същата вечер.
Все още бях решена да умра, затова измислих друг план. Последният път, когато се опитах да се удавя, бях спасена от Бреговата охрана. Бях си отишла от този свят. Вече не знаех коя съм и къде се намирам. Отвели ме на доковете и ме заключили с белезници за една метална маса. Повикали майка ми, но аз не съм я познала и съм крещяла мръсотии срещу нея, както и срещу всеки, който се е опитвал да ме приближи.
След като не тръгнах с нея, ме хвърлиха в затвора и на следващия ден ме изправиха пред съда, където майка ми поиска да ме настанят в психиатрия. Няколко месеца по-късно, след много шокови терапии и дреги ужасяващи преживявания, станах кататоничка. На майка ми казали, че имам увреждане на мозъка и може би ще трябва да бъда настанена до края на живота си. Психиатъра ми каза по-късно, че не съм можела да направя нищо за себе си и дори трябвало да ме хранят.
Психиатърът, нарушавайки правилата на болницата, ми спря транквилантите за няколко дни и ми каза, че ме праща на сбирка на АА. Това ме изкарало от ступора ми и съм почнала да крещя и псувам, разказа ми после тя. Казала съм, че съм твърде интелигентна, за да съм алкохоличка. Тя ме сложила в усмирителна риза, качила ме на инвалидна количка, запушила ми устата да не прекъсвам сбирката и накарала един санитар да ме закара. Влязох на сбирката гърчейки се да се освободя от усмирителната риза.
Вярвам, че се случи чудо на тази сбирка - че Бог слезе долу, докосна ме и ме излекува. Не съм пила алкохол от тази първа сбирка на АА. Случиха ми се няколко ужасяващи неща в трезвостта, освен радостните, но с едно изключение, нито веднъж не съм чувствала подтик да пия, за да избягам или да празнувам. На първи юни 2009, празнувах 48 години непрекъсната трезвост.

Pauline B.
Tarpon Springs, Fla.

Хей! Благодаря за постингите и за всичко написано. Наистина имах нужда да прочета това точно сега, след като днешния ден ми се води провал, незнам коя стъпка обърках и какво направих или по-скоро не направих. Може би първа или трета. И сега се намирам в тази дупка, полу самосъжаляваща се, полу мразеща себе си. Много съм благодарна на АА програмата защото това ми се вижда единствения начин за един свободен и неегоистичен живот. Радвам се, че ви има и че мога да ви чета, и без това на моя спонсор и се събира много. Благодаря ви и успехи!