охххххххххххх

[iНамирам се в Ню Орлианс по време на карнавала.Днес е блажен вторник последния ден на карнавала,вървя по улицата облечена в стил 18 век -пола с кринолин и корсет,отдолу нямам нищо ,само чорапите с жартиери и обувките,сложила съм черно домино на лицето си.Във въздуха се носи смесен аромат на магнолии и на подправките от Вуду магазините,тълпата ме притиска от всички страни ,аз вървя и се оглеждам имам среща с точно определен човек,но не мога да го видя,имам чувството че всеки момент тълпата ще ме стъпче,тръгвам по тротоара в близост до тъмните дворове на къщите от стария квартал,вървя като на забавен каданс,едвам си пробивам път,тялото ми е горещо,чувствам струйките пот които се стичат по улея на гръбнака,усещам собствения си мускусен мирис примесен с миризмата на любимия ми парфюм......Минавам покрай тъмен двор ,изведнъж от отворената врата се протяга ръка,която ме сграбчва и ме повлича към вътрешността на двора,мъча се да извикам,но в следващия момент една ръка запушва грубо усните ми едвам мога да си поема дъх,почти губя съзнание от спирането на дишането ми,мъча се да се откопча от похитителя ми но той ме превъзхожда като физика и сила усещам леко замайване похитителя е сложил къпа на лицето ми о т която се носи мирис на ветриверт,усещам как съзнанието ми потъва някъде далеч...............събуждам се и се оглеждам, лежа на френско легло с балдахин,ръцете ми са завързани с копринени шалове към колоните на леглото,краката ми също ,страха започва да ме превзема с пълна сила,мъча се да се отвържа ,но не мога макар и хлабаво авързани шаловете все повече се пристягат около ситките и глезените,осъзнавам ,че колкото повече се мъча да се освободя,толкова повече влошавам положенито си,усещам ка едновременно се потя и настръхвам при мисълта от неизвестността...........Вратата се отваря в стаятя влиза мъж облечен с тесен черен паталон и бяла риза ,на лецето му има домино,не мога даразлича нищо ,страха ме обзема с нова сила ,започвам да треперя неистово,той се приближава до леглото ,виждам че в ръката си държи кама,помислям че това е последната ми минута живот на тази земя,започвам да го умолявам ,той мълчи,не чувам гласа му,ръката му издърпва доминото ми така ,че да не мога да виждам ,продължавам де се моля ,усещам как той прекарва един шал ,не мога вече дори и да се моля,само някакви нечленоразделни звуци излизат от запушената ми уста,не виждам не мога да говоря,усещам само мириса му и чувам стъпките му около леглото,усещам как ножа започва да реже връзките на корсета острието му се допира до горещата ми влажна кожа и ме кара да изтръпвам още повече ,студеното острие се движи бавно нагоре и разрязва връзките на корсета ,усещам как гърдите ми се освобождават от стегнатия корсет ,усещам полъх и звук на разкъсан плат ,полата ми е захрвълена представям си как съм изложена на погледа му останала само по чорапи с ръце и краса вързани за стълбовете на леглото,усещам влажния му език да се стрелва от жартиера нагоре към горещата ми същтост последван от ръката му в кожена ръкавица ,той ме разтваря е впива горещите си устни в мен а пръстите на ръката му бавно навлизат в
мен..............................................................

ама че досадно.

Виждам смесица от Клавел, Зюскинд и Тримата мускетари.
Фабулата тръгва примамливо, но последните две изречения просто убиват въображението и придават натуралистично-канибалски отенък на еротичното възприятие.
Можеше приближаването към целта да се удължи с търкулване на пръстен или бавно отместване на заплелата се дантела в острието.

Дай, софче, за да ти дадат!

не си гледала" Зандалий" може би ,или нещо от Марди Гра в "Интервю с вампир"-е сигурно тази тематика на границата с реалното не ти харесва,но не виждам къде са тримата мускетари тук или може би ги свързваш с френското легло- но то е характерно за старите къщи в Ню Орлиънс

гладна кокошка просо сънува.

"Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш"

никак не е хубаво.
сега не говоря за написаното, което е ясно, че не е хубаво. говоря за състоянието в което трябва да се е намирал човек, за да излезе това нещо.
веднъж видях в автобуса един към 50тина годишен, много жалък на вид мъж. той седеше на тази единичната седалка, която е обърната настрани в икарусите. държеше с късички кашкавалени бледи пръсти обрасли с келяви обезцветени косъмчета дръжката на протрита евтина канцеларска чанта на коленете си. пръстите му се местеха треперливо и лепкавко по дръжката и тя лъщеше. под ръбчетата на право изрязаните му нокти се виждаше нещо сивкаво.
беше обут в зеленикави излъсквани дълго панталони, с вехти кафяви обуща, старателно лъскани нарочно, за разлика от панталоните и с, иначе, при други обстоятелства, може би трогателно нови връзки. на едната й беше паднало целулоидното крайче. вероятно искрено огорчавайки го.
от време на време дебелите му глезени в смъкнати найлонови черни чорапи странно потръпваха...
главата му беше плешива, с рутинно залепен гладко вчесан мазен кичур върху темето. понякога ми е минавало през ум - колко време отнема постигането на тази невъзможна, ако се замислиш, а иначе незабележима рутина - дългият към лакът, рядък, мазен кичур, сресан гладко и плоско, увит 2-3 пъти върху нечие теме. как го постигат, колко време отнема. и това нещо не пада по цял ден!
лицето му беше от онези, които не са се доредили когато са раздавали брадичките, но за компенсация са си отгледали няколко влажни мазни гушки, сякаш пълни с тлъсти бели личинки, които си растат под тънката кожа и се разпълзяват, или събират... кой ги нае. гладко избръснат, разбира се. иначе как ще блеснат всички онези дебели комедони!
гушките се състезаваха с торбичките под очите му, сякаш пълнени със спринцовка с разтопена затоплена мас, за храна на личинките.
очичките бяха там и те, макар че е трудно сега да определя имаха ли цвят... вероятно са си имали.
те се стрелкаха. стрелкаха се настрани, после на другата страна, после пак на другата, а изведнъж мъжът погледна надолу. така забелязах първо редичките му безцветни ресници, сякаш случайно засяти по ръба на сбръчканите къси клепачи, а после опасани от нещо... което или не е имало никакви критерии за храната, или е умирало от глад, но все пак не издържало докрай.
тогава забелязах онова, което правеше с другата си ръка, която не беше върху дръжката на чантата.
старомодният копчелък на панталона му беше отворен, а другата му потна хилава и тлъстичка ръчичка трептеше с пръстчета по мекичкото му пикало. изглеждаше все едно е намерила отдавна загубения си шести пръст, някакси нещастно обезкостен.
ръчичката му трепкаше и се радваше, радваше. оня пръст си стоеше мек и не участваше с чак такъв ентусиазъм.
а очичките...
тъкмо заради тях във връзка с тази... хм... тема... се породи асоциацията.
очичките продължиха да се хлъзгат от една на друга страна по хората и сега вече аз знам какво са виждали с... дънцата си.
виждали са дама в блажен вторник, по време на карнавал, облечена с кринолин и стегнат корсет, с черно домино и мускусно-парфюмен аромат. виждали са го самия него, млад и строен, с черен панталон и бяла риза, да дебне в тъмен двор. и я фаща! и я упоява! и я влачи! и после той, а после тя... а после...
е, ми, после ме скивА.
онзи в автобуса ме видя, че го наблюдавам.
личинките му се раздвижиха и се сгърчиха. очичките се скриха между тях и точно тогава автобусът милостиво спря, вратите отпердашиха туш - дишшшш!
и той се спаси нанякъде сред пейзажа.
ей това не й е хубавото на тая работа.
абе с три думи - гааси жалката история

Намирам се в сф през януари. Днес е неблажен понеделник, първия ден на работната седмица, вървя по улицата облечена в стил 21 век – панталони, палто, ботуши, ръкавици, отдолу имам още много неща, сложила съм керемиден шал на лицето си. Във въздуха се носи аромат на зима, автомобилни пари и подправките на кака сийка. Няма никой наоколо, никой не ме притиска, аз вървя и се оглеждам, нямам среща с точно определен човек, но все пак го търся.....изведнъж го виждам, затичвам се, имам чувството, че ще пропусне и няма да ме види, тялото ми е студено, чувствам измръзване първа степен на лицето си....приближавам светофара и изведнъж....той ме видя и спря...протягам ръка и сграбчвам дръжката на задната седалка, мъча се да извикам, но в следващия момент само махвам с ръка да кара. Устните ми не са запушени, но едвам мога да поема въздух, почти губя съзнание, мъча се да се стопля, но парното му не работи добре, усещам как съзнанието ми потъва някъде далеч......събуждам се и вече сме пристигнали, ръцете ми са свободни, но трудно отварят чантата, мъча се да открия портмонето, но не мога, това само влошава положението ми, страхът започва да ме превзема, настръхвам при мисълта от неизвестността....вратата се отваря и виждам мъж с тесен черен панталон и бяло яке, на лицето му също има шал, не мога да различа нищо, страха ме обзема с нова сила ,започвам да треперя неистово,той се приближава, виждам че в ръката държи нещо....помислям че това е последната минута живот на тази земя....усещам ръката му в кожена ръкавица, пръстите се разтварят бавно и изведнъж чувам „А бе, от половин час те гледам как ровиш в тази чанта, ето ти 5 лева и хайде, че ще закъснеем за работа!"

Намирам се в България и днес тук не е блажен вторник, а е Водици - строг пост, подготовка за Богоявление, което е утре.

Пише се също така Ню Орлийнс, но до края на второто изречение не можах да си наложа да дочета, понеже нямах дори една причина, ако че си била с кринолин и корсет - това не ми е достатъчна причина за четене.

Напразно си се хабила, според мен - и тук, и в Ню Орлиънс.

Което не означава, че не ти стискам палци - нямам нито една причина да не ти:))

…последният милиционер над Омир слънчево ридае…

Софче, абстрахирам се от първото ти изречение, то е дълбоко невярно.

И от второто се абстрахирам, понеже фабула въобще няма. И понеже не познавам човек, който би прочел това до две изречения преди края.

Ако те интересува натурализма (като темперамент, а може би дори като течение в литературата) - прочети Зола, дълбоко ти препоръчвам "Търбухът на Париж", първо. На второ място - "Нана", на трето - което пожелаеш.

Или ще ти понесе, или няма., но това няма да зависи от пръстени, дантели или остриета.

Пестелива бях, дано оцениш. Но мога да понеса и обратното, както - надявам се - знаеш.

Ариведерчи, дарлинг и до скоро.



…последният милиционер над Омир слънчево ридае…

Трудните неща ги правя с лекота, невъзможните малко ме забавят.

[линк]

Приятно гледане.......

Don`t Worry! Be happy!
"Оти се косиш, като че ти мине!"

Зандалий съм гледала, ако това е историята между художник и моделката.Нещо такова ми се върти в главата.
Уличките ми напомниха Парфюмът, леглото, ръкавицата и корсета - мускетарското време, а разрязването на бельото, хищническото обладаване- самурайски загорял героизъм.
Текстът- издържан или не, според мен, е все пак някакъв опит да се изрази с думи въображението.
Нима Месото на Уф не е нещо подобно, но прецизно обработено, разбира се?!
Сега някои може да ми скочат, че сравнявам кокошка с кон, но щом се измерват и двете в думи, то сравнението си става.

Дай, софче, за да ти дадат!

да не би да сте по стария календар-

е хайде сега -всеки има право да се изрази по неговия си начин,да не би да сте литературни критици-щото те са несполучили списуватели

Това и аз казвам.
Ох, в гимназията учителката по литература все при Петър Динеков ни пращаше. Той явно беше критикът на критиците в епохата на социалистическия реализъм.
Сега литературното ниво е толкова смъкнато, че онзи ден на моя хубостник трябваше да обяснявам думи като невеста, цървул и одая какво значат.

Дай, софче, за да ти дадат!

що ходите без гащи?
без гащи, па с маска на лицето...
сега ще ви ебат в гъза!