Спомен от детството

Изплува ми един спомен от детството. Татко много често ми разказваше една приказка. Може да ми е разказвал и други, но аз само тази помня.
Летели ято жерави на дълъг път през океана към южните страни. Бащата вече бил стар и немощен, не помнел вече кое поред пътуване било това в неговия живот. По едно време се уморил и казал на сина си ,който бил млад и силен жерав:` Сине, не издържам, ще ме вземеш ли на крилете си`.`Не мога, тате ! На крилете ми са моите малки жеравчета`, отговорил синът. И тогава старият жерав паднал в океана и повече не го видели...
Спомням си, че винаги плачех на тази приказка. Сега се питам какво си е мислел баща ми тогава докато разказва, какво е посланието му, какво е искал да ми каже ...Аз ли съм неблагодарният син, от който той не чака благодарност. Или е искал да ми каже, че ме родил, отгледал, възпитал , дал ми е всичко духовно и материално каквото е могъл да ми даде, съвсем безвъзмездно и не чака нищо в замяна. Този спомен ме измъчва. Какво наистина е искал да ми каже с тази приказка, имате ли идея?

крава от теле виждала ли си да бозае?

La dolce vita!

много умело се е опивал да те манипулира...стареца му ньеден))

La dolce vita!

според мен просто, че такъв е животът - кръговрат, трудни избори, болка... но винаги продължава и в най-трудните мигове на човек му остава само да продължи напред.



Цветя, дървета, горски птички
приятели със мен са всички

Просто ти е разказал тъжна приказка. Не те е "манипулирал". Разказал ти е какъв е живота, че той сега е тук до теб, но ще дойде ден, в който ще имаш свое семейство и те ще бъдат най-важни и че той винаги ще те обича. Категорична съм обаче, че не си "неблагодарен син" и въобще.. не категоризирай младия щърк по този начин, това е естественият ход на нещата.

Не знаех тази приказка,но определено става въпрос за приоритетите в живота..за трудния избор.А те са не един и два...И всичкото ,което правя/предпочитам да излагам собственото си мнение/за децата си,не го правя,защото чакам благодарност,а защото така се чувствам в мир със себе си.Как е при теб?

просто ти е казал че всеко малко жеравче един ден ше стане дърт проскубан жерав, та си прави сметката като падаш в океана да съжаляваш за по малко неща.
Носи си новите пера, като начало

Здравей,

стана ми интересна тази приказка с жеравите - както виждаш от името ми, не ми е безразлично :)
никой не може да каже какво е имал предвид баша ти, освен самия той. ако той не може вече да ти отговори на този въпрос, по-важно е какво мислиш ти, че е мислил той. какво значат за теб думите му, защо те мъчат?

самата приказка има ясен смисъл - хората споделиха вече. родителите могат да носят децата си, но децата не трябва да носят родителите си. такъв е закона. е, може и не така крайно както при животните да е при нас, хората, но в общи линии такова е посланието. не можеш да върнеш на родителя си всичко онова, което е направил за теб и не трябва. ролята му е била да дава. можеш да му бъдеш благодарен и това е достатъчно. е, и да се държиш човешки с него, разбира се. потрисащи са ми онези разкази за деца, които оставят родителите си на стари години самотни и да се мъчат в нищета... но ние не сме жерави, а хора и затова тази приказка я вземаме само символично, а не буквално.

но това едва ли е отговор на въпроса ти, защото въпроса ти май не е какво значи приказката за баща ти, а защо те мъчи спомена за нея. мх?

Или е искал да ми каже, че ме родил, отгледал, възпитал , дал ми е всичко духовно и материално каквото е могъл да ми даде, съвсем безвъзмездно и не чака нищо в замяна.

Мисля, че това е отговора. Така го възприемам и така бих казал и аз.

Иска ми се да отговоря на всеки от вас поотделно, но по-късно.
Сега ми напират пак разни мисли в главата. ...
Отново ме мъчи носталгия по онези времена, когато си бяхме близки с татко. Той ми беше пример, беше ми учител , вярвах му безрезервно, обичах го безусловно. Също и мама, но той като че ли беше по-голям авторитет за мен.
Преди около петнайсет години започнахме да се отчуждаваме. После той избра да замине далече с майка ми, като се надяваше ,че разстоянието няма да е пречка, че ще се чуваме по телефона. Разривът май настъпи с това,че се бъркаше в семейния ми живот и изкарваше мъжът ми некадърник . Питам се, питам и вас, защо го е правел? Не го казваше, но го показваше , като критикуваше действията му пред него и зад гърба му.. А мъжът ми е едно добро, кротко същество, работливо, но безропотно като вярно куче и може би от страх пред баща ми или заради мен, никога не му противоречеше, и никога не дръзна да изкаже мнение или раздразнението си от баща ми .А аз много обичам мъжа ми и не можех спокойно да гледам това издевателство . Раздразнението ми се трупаше, трупаше, докато спрях да му говоря. Мисля,че тогава намразих баща ми, тогава се срина ноговият авторитет за мен. Вече нямаме какво да си кажем.Трудно е. Не мога да му се обадя и да му кажа : Тате, какво искаше да ми кажеш тогава с онази приказка с жеравите...

Мисляси,че те е ревнувал от мъжа ти вече не си на татко детето а има друг мъж в живота ти.Още повече,че съпруга ти никога не му е противоречил не муе казвал какво мисли за държаниетому.

Той и досега продължава да ме манипулира от разстояние. Спрях да му се обаждам, но той ми се обажда и плаче, плаче и ме пита защо не му се обаждам, пита ме защо му се сърдя. Какво да му разправям, едва ли ще разбере. Как мислиш, ще мога ли да се освободя някога от това влияние?

но това едва ли е отговор на въпроса ти, защото въпроса ти май не е какво значи приказката за баща ти, а защо те мъчи спомена за нея. мх?
Такъв човек съм, че имам нужда някой или нещо да ме води. Сам сама не намирам в себе онова вътрешно гориво , което да ме движи. А това май не е хубаво и подозирам, че той ,баща ми ме е направил такава. Не искам да ви разказвам с подробности моя живот,защото спомените са много болезнени за мен и не съм готова още да разказвам, но само ще спомена , че съм се родила с малък физически дефект върху лицето си.( А някои казват,че съм хубава!) На този дефект аз не отдавам никакво значение, за мен той просто е част от мене. Да, но в къщи само за това се говореше като бях малка, само това се обсъждаше. Изреждаха се всички лели и чичовци да цъкат с език:`Е, лош късмет! Как пък точно на вас да се случи`. И мама и татко като добри родители ме мъкнеха на още и още доктори до безкрай. Заради дефекта не ме пуснаха на детска градина-щели да ми се подиграват децата. Отгледа ме баба. На улицата много се биех с момчетата, просто съм си побойничка и досега. ` Обидиха ли те ?`. После в училище освен хубави , ми пишеха и лоши оценки. Коментара на баща ми беше :`Така е, защото си по-различна. Ще бъдеш дискриминирана и подценявана винаги. Затова трябва тройно повече от другите да си кротка, дисциплинирана и незабележима.`Не ми го казваше точно с тези думи, но аз така го разбирах. И така аз, невидимата израстнах с страхове- страх ме е да се изявя, страх ме е да изразя мнение, страх ме е дори да заявя какви нужди и потребости имам като всички хора. Подтискащо, нали?

После като порастнах , ги чувах скришом да се вайкат`Ох , кой ли мъж ще я вземе такава? Ще си остане стара мома.` и ми трупаха чеиз и имот за примамка, белким някой се излъже да се задоми за мен. Е намерихме се с мъжа ми . В нета . По-късно той ми сподели, че е знаел че аз съм жената на живота му, още преди да ме види. Пък за моите имоти е нямал хал хабер.
Яд ме е, защото когато бях малка никой не се сети да ми каже: Миличко, винаги ще има всякакви хора и такива които ти се подиграват и такива които те харесват, ценят и уважават.. А за някои от тях ти ще бъдеш дори безценна.

Мисляси,че те е ревнувал от мъжа ти вече не си на татко детето а има друг мъж в живота ти.
И аз това си мислех . Да му го кажа ли? И още нещо : докато бях дете,слушах все него. После спрях, защото вече разсъждавах със собствената си глава, виждах ,че за много неща той не ме разбира вече, не може да знае вместо мен. Това,че не го слушах вече, го съсипваше. Тогава и за се оттеглих-за да не го измъчвам. Може би проблемът си е негов, не мой. На неговата възраст не трябваше ли вече да е помъдрял, а той се държи инфантилно като малко дете. Плаче ми на телефона , иска ми прошка. Значи подразбира, че нещо е грешил, но не знае какво е то. То и аз не знам. Някой по -знаещ ,ако може да ми поясни! Благодарна съм на баща ми за каквото трябва, простила съм му отдавна разни неща, но не разбирам защо ме мъчи мисълта. Може би това е да имаш възрастни родители. Както това да си родител на невръстни дечица. Тежест и отговорност.

добре, де, защо не се виждаш с него от вр на вр, може и да му се обаждаш....веднъж седмично? какво толкова, след като те е помолил явно е много важно за него. а и на теб явно ти тежи. разбира се, че не е бил идеалният родител - та кой е... не е Бог, а човек - също като теб. и възпитанието му каквото и да е било те е направило човека, който си сега. дори по някакъв начин те е събрало със съпруга ти. ако баща ти ти беше казал или направил всичко, което си мислиш, че си имала нужда и е трябвало, може би сега животът ти щеше да е много различен, да... но дали щеше да е по-хубав? никой не може да знае. хубавото е, че ти вече нямаш нужда някой да ти казва тези неща - ти сама си стигнала до тях. страх ли те е да говориш с него, да му позволиш да бъде някаква мъничка част от живота ти? няма от какво... после може да съжаляваш. да преодолееш не е равно на да избягаш, затова сигурно все още си мислиш за него, за тази приказка... явно имаш нужда да направиш нещо.



Цветя, дървета, горски птички
приятели със мен са всички

След като ви позанимавах доста с моя печален живот, реших че повече няма смисъл да се оплаквам. Чак ми е неудобно,че ви занимавам с глупости. От днес вече съм нов човек. Обадих се на баща ми и го попитах го как е, той се учуди че го питам. После накратко го осведомих кое как е в къщи и как вървят семейните дела и това е. Вече ще му се обаждам поне веднъж в седмицата ,да отбия номера. Но ми е чужд. Надявам се ,че постепенно ще свикна с него.

прекрасно! насърчително! (ръкопляскане)
това е едно добро начало на новата година, не е ли?... пък - каквото сабя покаже...
топли дружески привети!

сияйно и пусто отвъд