размисъл

Умираме –
по средата на пътя
и назад-
няма връщане,
а напред вече сме чужди..
Умираме, като кучета -
изоставени, тъжни бездомници,
не приличаме на мечти,
няма спомени,
няма пътеки към себе си,
нито обич,
(когато ръцете се уморяват
от чакане)..
А имената ни са написани
върху камъни,
върху мъртва земя
и тогава,
и само тогава сме корени,
и само за малко –
истинни...
Умираме –
непознати,
простени,
поискали
да открием големия смисъл,
да се втурнем
към всичките „други”,
да крещим светли думи
за вярата
и да плачем от болка
за живите
(за онези,
които оставали)..
А небето е просто започване,
само пясък в очите –
от вятъра
и смъртта не е страшна, когато
сме разбрали,
че е кръг
(а краят е само понятие)..

защо "издържаш" на болката
защо не отидеш при някого,
при нея

яко

не те разбирам съвсем, при кой трябва да отида?
всъщност историята не се отнася само до мен, по - скоро до човека, който вчера блъснаха пред очите ми и изведнъж просто (но не просташки) осъзнах колко сме трайни и временни и как се изтрепваме един друг като кучета
абе кво ли обяснявам
та, при кой трябва да отида?

да де... няма значение, моя интерпетация, сега ще добавя:

защото желанията им ги подтикват да карат бясно
рискът за тях е удоволствие, изправяйки другия пред смъртта
и пак и пак, докато не го убият наистина

? м акат лавтипо ис илад ит има
е овкак шеанз шакяс

.ечевоп аровогзар в макръб ес ив ад амян едйА .): онитог огонм

mnogo e hubavo. imah nujda tochno takiva razmisli da procheta tochno sega. blagodarq za koeto!