хехехе

КОН
Детето беше още твърде малко,
ала очакваше тоз миг със трепет,
загледано от горния прозорец.
Разтваряше стопанинът вратата
на свойта двуетажна селска къща
и в двора втурваха се двата коня
един след друг, с размахани опашки,
препускаха и цвилеха високо,
повдигнали глави, развели гриви,
додето ги във дама приберат.
Те идеха несдържно като вихър
и също тъй несдържно като вихър
отнасяха душата на детето.
А то в прегръдките на свойта майка,
готово всеки миг да се откъсне,
трептеше цяло като лист на клон.

И първата му дума беше: кон.

Човек загубва рано или късно
с годините и своите илюзии.
Детето своята загуби много рано.
След три години, четиригодишно,
завърнало се вече във трада,
то на разходка със баща си срещна
отново своя блян. Той беше хубав
и както някога неотразим.
Ездачът, коня за юзда повел,
видя възторга буен на детето,
издигна го полека над главата
и въз седлото скърцащо го сложи.
О, как високо беше тука горе!
Като на планина. И как тревожно!
Под него нещо шаваше неспирно,
вълнуваше се; и когато конят
се понаведе да отскубне стръкче
до дънера на някаква борика,
уплашеният поглед на детето
по склона на врата му се търкулна,
увисна в миг над пропаст. То изплака.
Свалиха го; треперещо се хвърли
в прегръдките на татко си със стон.

И повече не спомена за кон.

значи не е било истински зарибено

съгласна съм!

Определено!

Това го бях учила наизуст отдавна...

Байче, нашият доктор казва:
-Който веднъж се докосне до конете и изпита удоволствие, цял живот е с тях.

Аз мисля, че е така. Преди 8г. едвам пристъпвах от страхопочитание към коня, на който се качих за първи път. После месеци на ред пътувах 140км всеки ден за да мога да пояздя. Трепета ми отново се събужда когато съм по тези места. Сега имам спортен кон и изживявам с него всичките му успехи и неуспехи, но онова усещане за свобода, което ми дава коня и възможността да стигна с него по-близко до природата е незаменимо...

Е, това дете то и то... аз на негово място щях да се кефя, че съм паднала (е само без големи наранявания...).


Love horses!

До колкото разбрах то не е паднало а само се е уплашило когато коня се е навел да пасе Дъщеря ми нямаше и 2 години когато я качих за първи път на кон и от тогава всеки път когато види кон иска да се качи, и най важното е че не се плаши от нищо, било то навеждане, почесване или изтръскване, държи се здраво за седлото и се усмихва.Само дето незнам от къде и е дошло на акъла ,че конете хапят и от това се пази много, но тя се пази от всяко животно че щяло да я ухапе(имам подозрения кой я е подучил така)

Ами то зависи в какво състояние е животното. Битото винаги може да те ухапе за да се предпази(имах такъв случай, оттървах се де..), добре гледаното- не захапва ръката, която я храни... А това, че се пази пак е дбре.


Love horses!

Аз се качих за първи път на 6 години - и при мен беше рев да ме качат...Та до наши дни...Падам, ставам, с коня, без коня - и пак се качвам...

Виновника да бъде наказан..... :-)
Мойта дъщеря я водех всеки ден при конете и НАХОДКА я разхождаше по цял час. Първо двете на коня, после тя самичка и много и харесваше при конете. Веднъж я пуснах на едно пони в цирка тя си язедеше сама и стоеше изправена и здраво седнала в седлото( беше на 4г). Тогава видях че вече е изградила седеж и си помислих, че може би някога мечтата ми да яздим из балкана ще се сбъдне. За съжаление някой и каза че конете хапят и ритат и са лоши, което не е съвсем така и тя като поотрасна се страхуваше. Все пак когато за последен път я видях си спомняше за коня Нептун, който наричаше Красавеца и как двете са му сплитали гривата.

П.П. Все още имам надежда...............

И аз преди много години съм падал, но не изпитвам страх от конете.
Синът ми когато започна го ухапа кон и то не къде, а за гърба- давал му захарчета и спрял обърнал се и конят искал още- хехе.
Друг един път го ритнал в крака, едвам ходеше и т.н.
Когато му казвах, че му е за последно да бяхте видяли пълните със сълзи очи и думите му, че му спирам бъдещето.
Намираше винаги вината в себе си, а не в коня.
Явно тази се предава по ген. Прадядо му е бил кавалерист и адютант на ген. Стойчев, дядо му също е бил жокей, при мен малко природада почива.

Ох, и нашите не ме допускат до конете заради това... Конете играели като се гризат и от техен приятелски жест, малко става опасно. Баща ми е лекар в Спешното, поемал влачени от коне. И разказва за ухапване от ухото до бузата. Но като внимаваш, познаваш коня и т. н. няма да има проблем.


Love horses!

Последното ми падане беше две седмици преди Тодоров ден - беше на 115 см - конят тръгва да скача, вече се е отлепил от земята, и на петдесетина метра от нас пуснаха табуна с коне да се прибира, нашият се заплесна, сепна се - и от въздуха се посука настрани и се върна...Ако просто беше спрял или беше отбил, нямаше да падна, ама аз вече бях тръгнала с него да му дам повод...И му се изсипах в краката...
Нищо особено де, защото последните ми падания все с коня бяха... Но не ми е минавало и през ум да се откажа...

Моето не е по наследство, ако не броя, че родителитте ми обичат всякакви животни....

Абе ритането и падането са по - опасни от хапането...
А иначе - и да го познаваш, винаги може да се случи ситуация, в която да ухапе...Зависи кой го е гледал и през какво е минал...

Аз не бях падала с години, не помня точно колко, но през изминалата 2008ма паднах два пъти,и то сериозно,с комоцио и болница след това.
Особено първото падане беше много тежко; кобилата която яздех се подплаши от нещо и хукна на галоп по асфалта. Не можах да я спра а и нямах време да се осъзная какво става, и се събудих чак в болницата със счупена ключица и кръвоизлив в малкия мозък. Идваха ми на посещение там разни хора,приятели и ми задаваха въпроси от рода на и сега какво ще правиш, ще се откажеш нали. Обаче не съм си и помисляла да се отказвам...

абе ако питаме приятелката ми, може да каже хапането - преди години един кон я захапа за крака, както яздеше друг и я свали на земята - още има белег от зъбите му

хм, аз такива въпроси не съм ти задавала, защото знам отговора. И аз не бих с е отказала. Това ме кара да се сетя за думите от историята за Сийбискит: По-добре да счупиш крак отколкото душата си!

Ще го перефразирам:
ако го бях спрял"навреме" може би щях да да го убия душевно.
Между другото аз на неговите години някъде около 4 години се занимавах с парашутизъм, а съпругата ми работи в Пирогов. И пак го разбрахме.

Ох, на мен не ми позволяват заради опасността им. Но още от малка ги ОБОЖАВАМ! Майка ми и тя ги е обичала, както и баба, но не са искали да продължат с конете. А от 7 години ме "измъчва" тая любов към тези цивотни. Дори имах моменти на лудост... Не мога го опиша, щото е много гадно!! Ама гледам да не мисля много за тях (което е малко невъзможно- тапети на стената, календари, една купчина книги и о.м.). Дори в града има един ама много бит кон, ужас... otkacham] ама все пак човека няма достатъчно пари..

Така че (sachko) по- добре не спирай сина си от ездата. Все пак и роднините му са били свързани с коне. Ще падне, ще стане, ама по- добре отколкото това да ги обича, а да неможа да бъде до тях...


Love horses!

Абе да ти кажа, аз имам предвид повече случките, които съм чувала - в смисъл, че аз не съм имала чак такива злополуки - някое чукване с копито - синьо, надуто, но без спукано, ухапано - синка или прищипано, нищо особено...Но пък повече са сякаш ританите - и там е по - сериозно...

Ееее, чак до болница не съм стигала - е, като хлапе гипсирана ръка, но нищо особено, малко пукнато на китката...
Иначе губила съм памет, ама сравнително за кратко - и успях да се прибера на собствен ход...
Но пък каквито и злополуки да е имало, въпрос за отказване от нашите не съм чувала - бивши алпинисти - всеки с неговата си лудост - и с разбиране към тия, на другите...