Приоритетите ни...

Винаги ми е било интересно, как човек определя приоритетите си в някой отношения. Ако трябва в даден момент да избира, към кой натежава везната -
към партньора или към приятелите? Ясно е, че идеален баланс тук не може да има, защото човек се уморява да лавира и затова си определя приоритетите.

Виждала съм достатъчно развалени взаимотношения от лоялността към близките ни хора, за сметка на приятелските. Но два пъти повече съм виждала развалени взаимоотношения от лоялност към приятели, за сметка на личните взаимоотношения.

До къде вие допускате приятелите в личният си живот и случвало ли
ви се е под уж доброжелателни мотиви, те да му повлияят неблагоприятно?

Аз съм пострадала от такива неща, преди да стана бивша. И не че те са ми създали основните проблеми. Просто само ги задълбочиха.

Carpe diem! Volente deo!

аз не допускам приятелите си близо до семейството ми,просто трябва да има някаква границане е нужно да навлизат в личното ти пространство

Ако те интересуват моите приоритети помисли върху степенуването им.Никога не съм ги нарушила и семейството ми е успешно.
1.Семейството.
2.Работата.
3.Всичко останало
Лека вечер.

нормална съм,ама не ми личи

Трудно и рядко се намират истински приятели, които да заслужават да ги поставиш наравно със семейството си. Не казвам, че е невъзможно, но лично аз досега не съм намерил такива хора.
Освен това е доста възможно да чувстваш някой като най-добрия и най-ценния си приятел, но за него/нея ти да си просто някакъв познат. Може да мине доста време, докато го осъзнаеш, и накрая да се почувстваш излъган/а.
Така че - не разчитай прекалено много на приятелите.
Забелязал съм също, че доста често между уж добри приятели се поражда скрита (но силна!) завист по различни поводи. Аз затова никога не се хваля нито пред познати, нито пред приятели, а и съвсем не бързам да се сближавам с хората и да се разкривам пред тях. Може би това ме прави донякъде студен човек, но така е много по-безопасно за мен. Завистта е мощна разрушителна енергия, която може да ти съсипе живота. А за да завидиш на някой, ти трябва да го познаваш добре и да е близо до теб, нали? Ето затова завистта възниква често между "приятели".

Според мен има и още нещо, което е важно - добър приятел можеш да си само с човек, който прилича на теб по характер и мислене. Когато двама души са прекалено различни, те или изобщо не са прители (а в най-добрия случай са добри познати), или приятелството им не трае дълго.

Баланс е трудно да се постигне, но можеш да ограничиш рисковете приятели да влияят на отношения с близките ти. Все пак ти си човека, който "свързва" приятелите със семейството ти. Ако ти не допуснеш прекалено близки отношения, не изваждаш проблемите на показ пред външни хора, няма да имаш притеснения.
Присъединявам се към мнението, че много близки приятели изпитват завист - обоснована или не...Вярвам, че завистта руши - да добавя, че руши човека, който я изпитва...

С две думи - приятелите са хора, с които имаме общи интереси, подобно мислене, подобни възгледи за живот, работа, и т.н. Можем да имаме и двата свята, ако не смесим съставките.

Внимателното поставяне на границата първо ще отсее приятелите, и второ ще предотврати намеса, манипулация или злонамерено/неволно набъркване в семейните неща.Един истински приятел ще уважи твоята невидима граница, ще приеме политика на ненамеса и така ще запази твоето приятелство.

Универсализираш много конкретики - моя приятел, моя най-добър приятел, мой много близък познат, моя партньор, съпруг, гадже, този момент, секунда по-късно, аз днес, аз утре, аз преди 10 години... Можеш ли да си го позволиш?

drive

Мога

Carpe diem! Volente deo!

В съзнанието си и в мечтите си всеки може, но на практика, едва ли...
Както е във вица "Колежке, това, което си увеличава размера 7 пъти, е зеницата на окото, а това, за което вие си мислите, са момински мечти...".

"Неназованите неща не променят смисъла си..."

твоя виц
... и мнението на thomas_anderson

Майката на британски студент посещава сина си в новата му квартира, която той обитава с крайно, та чак подозрително изтънчен и суетен красавец-младеж. Макар обзета от нездрави съмнения относно същината и дълбината на техните взаимоотношения, все пак типично британската й тактичност у ней надделява и тя не отронва и намек по време на престоя си.

Ден-два, след като се връща вкъщи, получава от сина си бележка:
"Уважаема майко. Аз не искам да кажа, че изчезването на няколко сребърни лъжици от прескъпия ми сервиз е свързано или не е свързано с вашето любезно гостуване у дома, но факт е, че същите липсват."

След минути куриерът си тръгва с ответния отговор:
"Уважаеми сине. Аз не искам да кажа, че спиш или не спиш с него, ала факт е, че ако той спеше в собственото си легло, досега вече да ги е намерил."


Carpe diem! Volente deo!

Невероятен виц!...
Веднага ми напомни друга серия английски вицове:
"Първата брачна нощ на младия сър Джон. Около час, след като младоженците са си легнали, сър Джон вика слугата Хенри. Въпросният слуга пристига начаса със запален свещник в ръка. Сър Джон отмята завивката и пита: "Хенри, вътре ли е или вън?".
Великолепно възпитаният слуга Хенри поднася свещта, поглежда и по невероятно английски начин отговаря: "Сър, ако бихте имали два, то единият обезателно щеше да бъде вътре..." ".
Просто нямам коментар за типично английския начин на изразяване - за да стане такава е необходимо да я косиш и тъпчеш някъде около 600 години...

"Неназованите неща не променят смисъла си..."