реалността

той е току що освободен от затвора, а тя - изтормозена, невротична и самотна сервитьорка. той започва работа край нея и на втората среща й казва, че я обича и иска да ожени за нея.
за онези от вас, които не са се сетили - филмът е Франки и Джони с Ал Пачино и Мишел Пфайфър. Едно време като ви питах за любовни истории, може би пропуснах да спомена тази. определено е реалистична. защото много често любовта ни се усмихва и връхлита изневиделица, а ние сме готови да я оставим да отплува по течението. и няма значение колко сме интелигентни, или не сме, колко пари изкарваме и колко - не - всичко се върти около това да преодолеем страховете си, да свалим бронята и да чувстваме - днес, утре, насън и наяве.

[линк]

какво си готова да рискуваш за такава любов?

“When d’you think that he’ll come back?”
Not with this wind blowing, and this tide.

а къде е риска тук?

"Обичай силно и страстно!
Това е единствения начин да изживееш пълноценно живота си, дори и чувствата ти да бъдат наранени" ...

Не съм гледала този филм. Те остават ли заедно?

Да, няма как да сме егоисти и да обичаме.

да свалим бронята???....не е толкова лесно. На мен не ми стига смелостта....

ще сваля бронята и ще го направя най-щастливия човек на земята. или поне човек, който не се пита щастлив ли е или не

[линк]

при мен винаги е силно. и затова се случва рядко. явно влагам твърде много, когато обичам някого. и после ми отнема много време, за да събера отново сили.
но не мисля, че това подлежи на контрол. вероятно и следващия път, когато ми се случи, ще е така.

[линк]

да, остават. което е най-хубавото. не защото е романтично и приказката трябва да свърши добре, а защото дава надежда, че все пак може и се случва. човек да оцени онова, което му се случва.

[линк]

е как къде е, нали преупмцията в темата е, че заради страховете си, хората загърбат любовта.
това е и риска-да се престрашиш да направиш нещо и да не се получи (въпросът ми беше кое би рискувала тя) или да си останеш така, както си.

“When d’you think that he’ll come back?”
Not with this wind blowing, and this tide.

Ще гледам този филм. Хубаво е когато можем да оценим нещата на момента, а не когато сме се разминали с тях или сме ги загубили.

Бронята си не бих свалил за нищо на света....там съм заключил и скрил страховете си.....за да е любовта такава, каквато я описваш е нужна взаимност...колко дълго можем да обичаме без отсрещната страна да ни отвърне..... пет години, десет години...половин живот...да се будим всеки път когато сънуваме че устните и докосват нашите....или просто до следващата. поносимо приемливата....с надежда да се превърне в истинска...

за двама души ви говорех въпросът е, че дори и първия път да са ни наранили, то не бива да мислим, че всеки следващ път ще е така.

[линк]

А защо да си мислим, че следващият е по-различен?
...и няма да ни нарани?

Тъкмо това щях да питам, а когато са ни наранявали многократно?
Тя, бронята ми, стана на черупка вече....

ако не го вярваме, рискуваме цял живот да сме сами.

[линк]

ние сме сами....просто споделяме малка част от живота си с някой....споделяме емоциите си, желанията....
виж...това е красиво и нереално

напротив - в истинската връзка не си сам. защото има връзки и връзки. дано не забравя да ти донеса някой ден да прочетеш "Турист по неволя" на Ан Тайлър. тя много добре го описва този момент със самотата и страховете.

[линк]

е, и Уилям Хърт във филма е готин.
хубава книга, хубав филм.
бягай да се разпишеш при театрите.

“When d’you think that he’ll come back?”
Not with this wind blowing, and this tide.

а ти можеш да ме четеш в кино

[линк]