За неразбирането

Бих искал да предложа една глава от книгата на свещеник Владимир Соколов "Младостарчеството и православната традиция". Струва ми се, че в огромна степен тя е важна за нашето участие в клуба, а и не само.

"Причини за неразбирането

Неразбирането на другия човек — това, най-общо казано, е липса на любов. Любовта винаги предполага жертва: излизане от собственото “аз” и сливане с “аз”-а на другия. Омразата е винаги ограниченост, затвореност в собственото “аз”. При подобно откъсване от ближния съзнанието се заслепява, лишава се от нормалната способност за широко свободно реагиране, у него остава само способността за направлявани от страстите емоционални реакции от известен химически тип: ако душевният “лакмус” не се оцветява в нужния цвят, то значи това и не съответства на истината. В такова състояние ние не сме способни да съобразяваме, можем само да реагираме като бик на червен плат. Всяка дума, всеки символ, независимо от смисловата употреба, може да предизвика тази реакция на определената окраска, например, защото тази дума я използват окултистите или комунистите. А че авторът при това критикува окултистите, това вече не ги интересува, думата е предизвикала определена емоционална реакция.

Страстта става своеобразен “цензор”, който, от една страна, затваря за съзнанието виждането на истинското, а от друга страна — принуждава да се търси “крамола” в мнението на опонента. При такова заслепение на “душевните очи”, естествено, “крамолата” лесно се намира. За това не е нужно много, трябва само да получим необходимия цвят на душевния “лакмус”.

В такова състояние липсва критично отношение към себе си и ние се лишаваме от последната възможност да се реабилитираме: да проверим своите “лакмусови реакции”. Тогава вече страстта получава в душата от нищо неограничавано господство, тя застава в основата на всичко, в това число и в основата на изследванията и размислите. Но предшествувайки изследването (убеждаването в нещо) — тя стои и в началото на изследването, и в края. Затова ако в началото има лъжа, то и в края ще има лъжа.

Страстта се заражда много лесно, с лека клевета: “този човек е горд” и вече не можем да го гледаме иначе освен през призмата на търсещата доминанта: “Къде в него там някъде се крие гордостта?” И естествено, намираме, защото да търсиш гордост в човека е все едно да търсиш пясък в пустинята — не е възможно да не намериш: пясък има навсякъде — накъдето и да погледнеш. Ние вече не възприемаме това, което говори човекът (дори ако той твърди, че 2х2=4) — ние никога няма да му повярваме, защото той, като горд човек, нищо правилно не може да каже. При нас и този последен аргумент винаги е готов, когато вече няма други, ние казваме: “Та той е горд човек”; по същество не можем да отговорим на въпроса, но затова пък имаме възможност да компрометираме с това източника, и с това сякаш да унищожим достоверността на аргументите. Така ние създаваме у другите и у себе си впечатлението, че сме разобличили опонента. И докато в нашата душа се разпорежда страстта, ние ще бъдем обречени на това — винаги пред убеждението да имаме пред-убеждение, пред-разсъдък, та вечно да намираме лъжата, а не истината.

Бидейки предубедени, ние не разбираме ближния и затова правим от негово име изводи, които всъщност изобщо не следват от неговите разсъждения. А след това започваме да критикуваме тези изводи. Получава се странна ситуация, която би трябвало да ни накара да застанем нащрек — ние беседваме сами със себе си. Човек, който, усвоявайки мислите на другия, не жертвува своето “аз” заради “аз”-а на другия, е обречен на този вечен разговор със самия себе си. Неразбирането на другия е неразбиране и безчувствие спрямо нашето битийно единство в Бога, това е разкриване на нашия егоизъм, начало на нашето вкостеняване, духовно умиране.

Тайната на неразбирането се крие в несъзнателното изтласкване на истината, защото истината влиза в конфликт с по-рано усвоен и укрепил се в съзнанието неин лъжлив образ. А нейният лъжлив образ се укрепява заради частичното й усвояване. Нежеланието да се разделим с този лъжлив образ е задържане в развитието на личността, защото формирането на личността става при усвояване на истината. Но нейното усвояване е кръстен път, път на духовно порастване. Човек бяга от кръста, прехвърляйки отговорността върху другия и затова той е готов да приеме всякакво мнение, само да се избави от тази отговорност. Бягството от кръста е форма на обсебеност, затова и неразбирането има мистическа причинаxxix.

Истината се открива само на този, който вече е приобщен към нея в някаква мяра, защото откриването на истината е път на вървене след нея, път на формиране в истината. Истинността е вътрешно състояние на човека. То е свързано с аскетическия подвиг на човека, с освобождаването от неистинското. То се изразява и в характера на разума. В областта на разума не може да няма взаимно разбиране, защото свойството на разума се заключава именно в това — да отстранява онова, което пречи на взаимното разбиране. Логиката установява взаимно разбиране. С други думи това може да бъде наречено здравомислие. Логиката е свойство, присъщо на здравия разум, без логика няма разум. Затова неразбирането означава само това, че това здраво начало липсва в установяването на разбирането, че някой се ръководи в това не от разума, а от страст, по-точно казано, от разум, болезнено извратен от страст. По такъв начин неразбирането е лъжлива насоченост на волята, неправедна реализация на собствената свобода. У светите отци, които, избавяйки се от страстите, вярно са реализирали своята свобода, се наблюдава учудващо взаимно разбиране и единомислие, защото разбирането е съвместно виждане на истината, съвместен живот в нея.

Навярно ще се намерят такива, които като четат моята статия, ще кажат: “Всичко това са глупости, всичко всъщност е много по-просто — това става от невежество, от неумение да се мисли”. Но на тези, които ще изкажат подобни възражения, може да се зададе въпросът: “А как да си обясним случаите с очевидното, там не се изискват умения да мислиш, там трябва само да имаш чисто око?” В рамките на подобно обяснение не се вписва още едно явление. Случвало ми се е да се сблъсквам с хора, които са показвали високо ниво на владеене на логиката, но и при тях е имало случаи, когато те са приемали бялото за черно. Те самите после се учудваха как е могло да стане така. Освен това, при такива обяснения се съдържа още увереност, че човек не е повреден, а просто е несъвършен, че е достатъчно той само да получи съответните навици, знания и тогава всичко ще бъде наред. Но ние, православните християни, със сигурност знаем, че човек не притежава съвършената природа, която му приписваме."

Взето оттук

"Истина, мъчно е на онемелия от чудо да говори на оглушели от крясъци."

С повдигнатите проблеми се сблъскваме постоянно в клубото пространство. Както и в живота си. Описаният "механизъм" се повтаря непрекъснато в най-различни аспекти и форми. Често пъти ни се случва да изпитаме неудовлетворението когато реакцията на нашите постинги е така да се каже "първосигнална". И тук се крие нещо много повече от неразбиране. Мисля си, че се крие по-скоро схващането, че изобщо не е и необходимо да разбираме другия "на всяка цена".

Някак си непонятно ни е защо пък трябва да проявяваме усилието да се разбираме, няма ли да е по-лесно това да си стане непринудено? С някои може, с други - не. Различни сме в крайна сметка. Ами да, по-лесно е наистина така. Защото именно, както се казва в откъса, - ние просто РЕАГИРАМЕ като лакмус. По този начин избягваме отговорността на общуването, както е и посочено пак там - в такова състояние липсва критично отношение към себе си.

Да се усъвършенстваме духовно, да се освободим от зависимостта от страстите си, да познаем истината. Ето "цената", заради която си струва да сме мотивирани да разбираме другия. И мисля, че този текст много добре илюстрира това.

"Истина, мъчно е на онемелия от чудо да говори на оглушели от крясъци."

В този текст буквално пише за мене ... Полезно е да се погледбнеш отстрани.

Неразбирането на другия е неразбиране и безчувствие спрямо нашето битийно единство в Бога, това е разкриване на нашия егоизъм, начало на нашето вкостеняване, духовно умиране.

Ох, заболя ме от тези правдиви думи!

Не разбираме ближния, когато не разбираме Бога и когато не осъзнаваме своята отдалеченост от Неговия строг закон. Когато търсиш Бога църковно и плачеш за своя грях, и вземаш причастие, тогава Бог ти праща Своя Дух и ти разбираш своя брат и когато той не е прав, ти говориш кротко и плачеш за неговото изправление към Бога.

И запазваш своя мир. Божият мир.

Авторът се е изразил сложно и не е казал най-важното - разбирателството минава през Бога и през църквата. Вън от Църквата не може да има разбирателство. И в Църквата не може да има разбирателство, ако нямаме послушание на Преданието на Църквата. Смирение пред Него.

"Причини за неразбирането

Неразбирането на другия човек — това, най-общо казано, е липса на любов. Любовта винаги предполага жертва: излизане от собственото “аз” и сливане с “аз”-а на другия. Омразата е винаги ограниченост, затвореност в собственото “аз”. При подобно откъсване от ближния съзнанието се заслепява, лишава се от нормалната способност за широко свободно реагиране, у него остава само способността за направлявани от страстите емоционални реакции от известен химически тип: ако душевният “лакмус” не се оцветява в нужния цвят, то значи това и не съответства на истината. В такова състояние ние не сме способни да съобразяваме, можем само да реагираме като бик на червен плат. Всяка дума, всеки символ, независимо от смисловата употреба, може да предизвика тази реакция на определената окраска, например, защото тази дума я използват окултистите или комунистите. А че авторът при това критикува окултистите, това вече не ги интересува, думата е предизвикала определена емоционална реакция.

Страстта става своеобразен “цензор”, който, от една страна, затваря за съзнанието виждането на истинското, а от друга страна — принуждава да се търси “крамола” в мнението на опонента. При такова заслепение на “душевните очи”, естествено, “крамолата” лесно се намира. За това не е нужно много, трябва само да получим необходимия цвят на душевния “лакмус”.



сега разбирам,защо при нас католиците,и православните /при протестантите не е така.те са обратни/,педарстията и педерасите са на ента степен...
и не става дума за никакъв "лакмус",а за душевни "лакомства"...
ето защо моето собственото "аз" не може да се слее с "аз"-а на другия.ако това стане,то трябва да станем "една плът"...



Но ние, православните християни, със сигурност знаем, че човек не притежава съвършената природа, която му приписваме."




нЕма причина без следствия и обратното...

В такова състояние липсва критично отношение към себе си и ние се лишаваме от последната възможност да се реабилитираме: да проверим своите “лакмусови реакции”. Тогава вече страстта получава в душата от нищо неограничавано господство, тя застава в основата на всичко, в това число и в основата на изследванията и размислите. Но предшествувайки изследването (убеждаването в нещо) — тя стои и в началото на изследването, и в края. Затова ако в началото има лъжа, то и в края ще има лъжа.


ако в по-горния,вече цитиран от мене пасаж,в които ставаш дума за "любовта" как премесена със "страстта" дава негативни "задни мисли",защото е нерзбрана правилно,но все пак се виждаше "светлина в тунела",то в този пасаж вече става дума,че душата вече се е отдала на дявола страстно...

сега нека да видим какво аз разбирам от тези два пасажа и какво казва Библията,а не християнството,като реформиран юдаизъм...
последователите на Учението на Исус Христос не могат да изпитват любов,нито към себе си,нито към ближния си,нито към Бога /говорим за любовта,кaто "агапе"а,не като "ерос"/.при новорождението от вода и Дух" /защо е първо водата,а после Духа ще отворя нова тема/ Бога чрез Исуса Христа,Божията любов се излива в сърцата на новородените...
така любов не може да безобразничи,защо е дадена от Бога и,като "извърши волята Му на Земята се връща при Него.любовен кръговрат!

Исая 55:10-11
10. Защото както дъждът и снегът слизат от небето
и не се връщат там,
а поят земята
и я правят да произрастява и да напъпва,
и тя дава семе на сеяча и хляб на гладния,
11. така ще бъде словото Ми, което излиза от устата Ми;
няма да се върне при мене празно,
а ще извърши волята Ми
и ще благоуспее в онова, за което го изпращам.



и така.Бог първо ни е възлюбил,та да можем и ние да любим...

Бих искал да предложа една глава от книгата на свещеник Владимир Соколов "Младостарчеството и православната традиция". Струва ми се, че в огромна степен тя е важна за нашето участие в клуба, а и не само.


затова ако в началото има лъжа,то и в края ще има лъжа.
продължава да пиша за истинските лъжи...



нЕма причина без следствия и обратното...

Благодаря за чудесното четиво.

много ти благодаря, помогна ми да се окопитя:)

Слава на Отец,Син и Светия Дух!Амин.

Като се окопитиш обаче да знаеш - само не с копитата!

"Истина, мъчно е на онемелия от чудо да говори на оглушели от крясъци."

А, обратното, знаеш:) - тъкмо бях нахлузила копитата и прочитайки "това", ги захвърлих! Много е спасително да се чете Истината! И друг път като я чета е действала!

Слава на Отец,Син и Светия Дух!Амин.

и слава Богу, че е така...

"Истина, мъчно е на онемелия от чудо да говори на оглушели от крясъци."

Разбирането на ближния е полезно просто за самите нас. То не винаги е полезно за него. Но разбирането не е нашата цел, то е следствие на любовта ни към Бога. Господ не иска от нас да разбираме ближния, а да го обичаме,... както себе си. А ние обичаме ли се? Кога изпитваме радост и са пълни душите ни-когато направим добро или когато постъпим лошо? Това е показател какви сме. И с какво се храним духовно. Господ ни предоставя избор всеки миг.

Предложеното четиво е твърде усложвено и не виждам практическа полза от него. Познатите ни от години духовни книги са лесни за разбиране и те докосват до сърцето, без да те обвиняват. Защото са написани с любов.

Желая здраве и радост на всички от форума!

Съвсем искрено намирам постинга ти сложен за разбиране. И не виждам практическа полза от него.

"Истина, мъчно е на онемелия от чудо да говори на оглушели от крясъци."

Прав си, сега пак го прочетох и е сложно. Ето практически пример: нека нашият ближен е например гей. Кое е по-полезно за него, да го разбираме ли (което може да го въведе в още по-силна заблуда и грях) или да го обичаме (можем да изразим тази любов дори като се молим за него, като за болен и заблуден човек). С това исках да посоча, че "разбирането" като цел е безсмислица, ние трябва се се стремим да обичаме ближния, колкото и да е трудно това.

Странно ми стана, понеже струва ми се никъде не съм поставял разбирането като самоцел, нито пък авторът на статията твърди такова нещо.

И второ - съвсем ясно се подчертава, че липсата на разбиране най-общо означава липса на любов.

Аз някак си не мога да си представа как така излезе, че разбирането и любовта станаха разнопосочни неща, които биха могли да се противопоставят едно на друго. За мен (а и в текста е отбелязано) без да обичаме няма как да разберем. Просто мисля разбирането в най-общ смисъл като естествена проява на любовта.

Не разбирам съвсем и как разбирането може да вкара един гей в заблуда или грях. Освен, ако под разбиране тук не се има предвид приемане на заблудите му. Но нека сме наясно, че това са две съвсем различни неща. Противоположното на това да го разбираме е това да не го разбираме, но в такъв случай е по-добре да не общуваме с него, защото той ще вижда непрекъснато неразбиране и осъждане. А аз не вярвам, че любовта трябва да се сведе в случая единствено до задължителното изолиране от гея и молитвата за него.

"Истина, мъчно е на онемелия от чудо да говори на оглушели от крясъци."

Не е задължително разбирането да е оправдаване. Можем да разбираме обичния ближен, да знаем причините за дадено негово решение или състояние и без да защитаваме това решение. В крайна сметка и самураят на Мусаши трябва да разбере противника, но не за да стане като него, а тъкмо за да го надвие. Така и ние сме длъжни да разбираме грешките на приятелите си - за да им помагаме да ги надвиват.
Но прощавайте, намесих се в разговора съвсем отдалече.
Иначе и аз избягвам утвърдителните твърдения тъкмо защото харесвам фразата за нуждата от апофатика. Мисля, че за първи път намерих подобно твърдение у свети Дионисий.

Ще ми дойде акълът, ама дали ще съм жив тогава...

И аз имах такива неща предвид.
Иначе за апофатизма - не считам, че ми е чужд. Но за разлика от теб не заобикалям утвърдителните твърдения, а просто не изграждам тезите си само на катафатика, или само на апофатика. Никоя сграда не се строи от покрива. Освен това съм дълбоко убеден, че катафатическото и апофатическото богословие в никой случай не бива да се противопоставят едно на друго.

"Истина, мъчно е на онемелия от чудо да говори на оглушели от крясъци."

Всъщност богословието не е за нашата черга. Ние сме си едни цивилни многознайници, които си чешем езиците във форум :) Но да, двата вида умуване трябва да вървят заедно. Все пак си признавам, че в апофатическото умуване само по себе си откривам нещо много величествено. Като в празното пространство, обгърнато от стените на храма.

Ще ми дойде акълът, ама дали ще съм жив тогава...

И второ - съвсем ясно се подчертава, че липсата на разбиране най-общо означава липса на любов.
...................................................................................................................
Точно с това не мога да се съглася. Много е криво това твърдение и помага да се ползува в обратната посока-ти не ме разбираш, значи нямаш любов към мене. Знаем, че дори светци не са се разбирали, но любов са имали помежду си. А и как звучи тук - мрази заблудата, обичай заблудения. Обичай, не разбирай. Значи може да се обича по простому, без непременно да се разбира. Аз мисля, че съвременния човек е станал много сложен и чувствен и естествено по-малко духовен.
Благодаря ти за този разговор. Аз наистина не се заяждам, просто намерих човек с когото може да се споделят мисли.