имам проблем с 6 г. си син

а може би той има проблем с мен, незнам Хлапето си е супер, само където е голям инат. Ако не желае нещо, просто не можеш да му докажеш че трябва да го направи. Настават едни врясъци и писъци, че не ти е работа. Решил е че е центъра на света и се бори с нокти и зъби да си запази тази позиция. Незнам какво да го правя вече? Къде мога да прочета нещо за психиката на децата на тази възраст. Може би е важно, че расте без баща, а аз в старанието си да не усеща липсата на другия родител го разглезих доста. Искам да оправя нещата, но вече незнам как

Дали е възможно щастие- без това да наранява другите

Намери му татко като начало. Знам, че е трудно, но... СЪщо тая роля може да се изпълнява от мъжки роднина... баща ти, брат, братовчед, ковото има под ръка... Най-добре го заведи на психолог. Все ще му измислят някакво `лечение`...

Не знам до каква степен е инат, но лично аз бих пробвала с много поущтерния да го превъзпитам. Т.е. нямаше да се стремя да му изкоренявам ината... просто щях да го вкарам в нормални граници (доклокото може де).



тинтири-минтири

Виж тази книга, звучи обещаващо. Онзи ден я видях в книжарницата (Ориндж), мислех да я купувам, но видях, че е за деца в предучилищна възраст и се отказах.

[линк]

Стискам ти плаци да се справиш. А инатът може да му е полезен на детето като порастне :)

той коя зодия е? това сериозно
и да, има щастие, без да нараняваш други хора - поне аз така мисля де
отдавна ли е такъв инат или отскоро? това има значение също!

отново съм фина мадама - свалих 15 килограма!!!

правя линка на декстър активен, за по-лесното му отваряне:
[линк]

Моя още няма 3, пък е същото магаре. Нищо, дори с топ, не можеш да го накараш да направи, ако не иска. Днеска сутринта ми спретна пореден такъв номер, и, за съжаление, ме изкара от кожата ми, за което съжалявам сега, защото отидох на работа с главоболие и в крайна сметка не стана моето. Така че с интерес ще следя темата, а дано има лек. Иначеее..... не знам.

като ви 4ета и 4ак се плаша какво ли ме 4ака и мене след някоя и друга година !

е, споко пък ти, нито всички деца са такива, нито всички майки го преживяват толкова емоционално детския инат

отново съм фина мадама - свалих 15 килограма!!!

Честно да ти кажа, струва ми се, че малко си поизтървала нещата. Но аз вярвам, че няма непоправими неща. А си ги изтървала, защото вече е на 6. Което означава, че има изграден характер вече. Оттук нататък едва ли можеш да изкорениш основите на този характер, но за сметка на това може да сринеш "стените" и да построиш "къщата" на харктера му отново като се съобразяваш с основите. Не знам какво е да гледаш дете без баща, но подозирам, че в себе си таиш някаква вина. И си я показала по един или друг начин. Това е първото, което трябва да промениш - в никакъв случай да не показваш слабост по това отношение. Честно казано, има деца, които растат с бащи и не са особено щастливи от тоя факт - бащи-тероризатори. Дори би могла да му го споменеш, ако отвори дума. На моят син ( съвсем скоро ще прави 6 ), напоследък се опитвам да му действам на съвестта по следния начин - това в моменти, когато упорито иска нещо и почва да изпада в истерия; та му казвам, че има деца по света, които не само нямат дадена играчка, ами нямат никакви такива, нямат легла, даже и дом си нямат. И честно казано това има страхотен ефект - детето се замисля и му става гадно и почва да мисли коя от неговите играчки може да отдели и да даде на тия деца. Случвало се е да му кажа, когато категорично не ме чува и ме изкарва извън кожата, че ако не ме харесва и не слуша, ще му намеря леля, която да го гледа и че при тая леля нито сълзи, нито молби, нито мили очички ще минават. И това го стряска, защото явно се замисля какво ще прави без мен и силно се надявам в такива моменти да ме оценява много сериозно - какво съм аз за него.

Когато думите свършат, идват шамарите. Нямам скруполи за тях, пък ако ще 100 детски правозащитни организации да се вдигнат на крак сега. Шамарите си ги позволих за първи път след 4-годишна възраст. Когато вече беше наистина голям и напълно разбираше какво му говоря. Не знам дали е изял повече от 20 шамара по бузата - бройка напълно достатъчна за да не се увеличава вече. Те са ми най-крайната мярка. Иначе по дупето и през ръцете съм го ступвала. Не понасям да ми крещи, още повече навън да прави циркове и точно тогава ми се е налагало да го ударя. Гледам да не е пред другарчетата му. Пресичам всеки подобен опит още в началото, защото позволя ли му това веднъж, пиши го бегало. Другото, което е, когато му се заканя нещо, го изпълнявам, ако ме не ме е послушал. Наказания от сорта да не купим нещо, да му прибера любима играчка или да не гледа филмче се изпълняват на 100%, колкото и да ми е минало.

И последното, за което се сещам, е че видя ли го да се заинатява, веднага обръщам разговора към тема, която го интригува много. И забравя за ината. Обикновено го питам: " А можеш ли ..... еди какво си?". Децата на тази възраст си умират да демонстрират възможностите си.

Знаеш ли, преди 2 седмици прочетохме Пинокио. Всяка вечер преди сън по 2-3 глави. И когато минахме главата, в която Пинокио се превръща в магаре, защото е непослушен и своенравен, моят син вече силно впечатлен. 2 вечери по-късно ме попита дали и той ще се превърне в магаре, ако не слуша. Явно книгите все още си имат своята роля.

п.п.: Не пропускай всеки ден да показваш кой е родителя и кой авторитета между вас двамата. С времето ролята на родител ще отпадне до роля на приятел, но ако ролята на авторитет е останала, ще си постигнала върха на родителството.

Черита, просто нямам какво да добавя към твоя страхотен постинг! Съгласна съм с него напълно! Говориш и съветваш като професионален детски психолог, браво, и това не е комплимент, а истината, която чувствам в сърцето си! Малко хора тук пишат така хубаво, силно и стилно - освен теб, се сещам и за щурчо - тя е блестяща направо! Извинявам се за спама...

На авторката на темата - дерзай! По-строго и по-смело действай! И послушай черито (и аз като нея правя, когато моят Алекс хич не слуша и се инати без причина). И още нещо от мен, ако може - за дребните му прищевки отстъпвай ти (за да чувства, че и той решава, избира и има контрол над нещата), но за важните неща непременно налагай ТВОЕТО решение, той просто трябва да се вслуша в теб, ти си му майката, той - детето, ТОЧКА!!! Все пак той е САМО 6-годишно момченце и ако не се справиш с неговото озаптяване сега, няма кога! На 14 години ще е късно, той ще е по-силен от теб физически и може да стане наистина страшно и опасно ... за теб самата! ... !!! Дано ти помогнем поне малко в трудната за теб ситуация! И пиши!!!

отново съм фина мадама - свалих 15 килограма!!!

Да, наистина се чувствам виновна за това , че детето расте без баща си. Навремето аз не издържах и подадох молба за развод, тогава мислех, че ще е по-добре да расте без никакъв баща отколкото с такъв който е безразличен към него. Идеята за другите деца които нямат тези нещо, които той има ми харесва. Когато бяхме на море той се сблъска с деца от социален дом- това му направи силно впечатление и още ме пита за тези неща. Не съм му чела Пинокио, но това е идея, ще започна да му го чета. Ние си купуваме всички книжки за Франклин, много му харесват , а и имат поучителен ефект. Знаеш ли, понякога аз не мога да издържа на истериите му, и избухвам и аз- е тогава става чудо. Докато аз си сдържам нервите - всичко минава сравнително тихо, лошото е че вече и моите нерви са на изчерпване от неговите истерии и капризи.

Дали е възможно щастие- без това да наранява другите

Мила, няма лесно в тоя живот. Поела си един път, решила си така, осъзнай че това е правилният подход. Аз също бих постъпила като теб, поне по думите които чувам. Но пътят е тежък за двама, за един двойно повече. Бори се, за да направиш детето си човече, стигнала си дотук, продължи напред. Както Черита казва няма фатални и непоправими грешки. Осъзнала си проблема, пребори се с него, по методи, който усещаш че са правилни или с помощта на съветите на мамите тук. Аз самата нямам опит с големи деца и не смея да коментирам, мога само да умувам на сухо, но надали ще съм ти от полза.
Стискам палци да се наредят нещата добре и възможно най-лесно.

Аз лично съм много резервирана към приказки за оставене на някоя лелка и подобни. От личен опит знам как едно дете, особено ако е чувствително, може да преживее мисълта да бъде изоставено от любимите си хора. Това нещо съм решила, че никога няма да причиня на децата си. Въобще, ще ми се да стоя възможно най-далече от методи на възпитание, основаващи се на страха, било то заплахи за изоставане, шамари и подобни...

Баткото - 3 г.
Мъникът - 11 мес.

И аз така. Докато някои граници не само бяха преминати, ами и сринати. А аз държа на рамките. В обществото, в което живеем, има някои общоприети правила, които е добре да важат за всички ни, за да живеем заедно и да не си пречим. То че не можем и не искаме да си помагаме стана ясно много отдавна. Точно тия рамки искам да задам на децата си. Оттам насетне как ще се развиват в тях, как ще ги огъват, как ще ги интерпретират и какво ще ги правят си е тяхна работа, стига да да не ги прекрачват. А децата, тъй като по природа са любопитни създания и са изследователи по душа, мило и драго дават да правят това, което не им е позволено. Когато едно нещо е казано хиляди пъти на майтап, в игра, в конкретен разговор, с нормален тон, с повишаване на тона, със заплаха и т.н. и въпреки това отсреща реакцията е точно обратна на казаното, е, тогава няма смисъл да се правя на добрата фея. Така или иначе не съм.

Има огромно значение как точно поднасяш дадена реплика на детето. Ако му се изтръскаш, че ще го "даваш" на друга жена и се врътнеш и забягнеш ....... ми и аз бих се разревала, нищо че съм на 31. Всъщност моята майка така правеше - заплашваше, че е болна от рак и й остават още 2-3 години живот и да я жалим за това. Е, оттогава изживя поне 10 пъти по 2 години, но страхът, който изпитвах от мисълта да я загубя още е жив в мен. По-късно, когато родих сина ми, си дадох сметка, че много сме я ядосвали, за да рекне такава реплика. Както и осъзнах, че всъщност само в тези моменти на страх да не я загуба, съм осъзнавала какво е тя за мен. През останалото време правех каквото си искам. И понеже си казах, че ще допускам моите си грешки, но грешките на майка - не, опитах се да намеря нов начин да обясня на сина си, че майката не е само даденост. Която го гледа, храни, пере, разхожда и т.н. Че е човек, който е ценен сам по себе си дори и поради единствения факт, че въобще съществува. И затова провокирам в него замисляне - какво ще е ако мен ме няма и някой друг го гледа. Точно гледа, защото за всеки друг освен мене, това ще си е чиста проба гледане, т.е. работа. Животът е преходен - утре може и да ме няма, никой не знае. Затова ценен е всеки ден, в който сме осъзнали, че сме си нужни, че се обичаме, че искаме да сме заедно - а това предполага да се разбираме и уважаваме.

Аз и в предния пост го написах, но все пак - нямам скруполи относно шамарите, които съм раздала. Те свършиха своята роля и затова са се застопорили на около 20-ина......... от много време.

И държа да подчертая, че това е моята интерпретация на справянето с подобен род проблеми. Въобще не не настоявам да е единствената или съвсем правилната.

има една книжка, "Как се възпитават момчета". не смея да я препоръчам, понеже не съм я изчела още, пък и момчето ми е малко, но майка ми я чете и каза, че определено би и било по-лесно с брат ми ако я беше прочела преди 20 и повече години.
там се говори за три периода в развитието на момчето. 1. от раждането до 6 г., когата майката играе водеща роля. 2. от 6 до 13 г., когато момчето все повече се обръща към баща си /въпреки че майката продължава да е важна/ и търси мъжки модел на поведение, понеже тогава се осъзнава като момче. 3. след 14 г. - тогава момчетата имат нужда от мъже-ментори.
по отношение на самотните майки беше спомената, че трябва да намерят ако не баща, то със сигурност някой мъж (дядо, чичо, приятел), към който детето да може да се обърне.
не знам при вас проблемите от кога са, дали винаги е било така или пък е напоследък. влиза сина ти във втората фаза според тая книжка, знам ли, може и това да е оказало влияние.

КНИГАТА Е - ПСИХИКАТА МОЖЕ ВСИЧКО ОТ 3 ДО 12ГОД.ПРОЧЕЛА СЪМ Я И ДАЖЕ Я ПОЛЗВАМ В ЕЖЕДНЕВИЕТО СИ СПРЯМО МОЯТА ДЪЩЕРИЧКА КОЯТО Е СЪЩАТА ВЪЗРАСТ.И КАТО Я ПРОЧЕТЕШ ЩЕ ВИДИШ,ЧЕ ТОЧНО ТОВА ,КОЕТО МИСЛИМ ЗА ПРАВИЛНО ВЪВ ВЪЗПИТАНИЕТО СЕ ОКАЗВА ,ЧЕ МН.ГРЕШИМ.А ТОВА ЗА ТАТКОТО Е АБСОЛЮТНО ВЯРНО.ДЕТЕТО СИГОРНО ГО ИЗЖИВЯВА ПО НЯКАКЪВ НАЧИН.КОНСУЛТИРАЙ СЕ С ПСИХОАНАЛИТИК.УСПЕХ!!!!

Това, което мен ме притеснява в методи на възпитание, основаващи се на страх и чувство на вина, е евентуалното отражение върху психиката на детето, което може да се пренесе и в една по-зряла възраст - плахост, неувереност, ниска самооценка и самочувствие. За това и моята резервираност.

Иначе съм съгласна, че трябва да се научим на взаимно уважение и разбирателство, но далеч не съм убедена, че това е начинът. Конкретно пък шамарите и виквоете за мен демонстрират точно липса на уважение. (Не, че аз не съм повишавала тон, а и съм удряла веднъж, в момвнт на афект, но смятам за редно да се извиня.) В крайна сметка, за да изисквам уважение, трябва и аз да уважавам.

Надявам, да не приемаш мнението ми като упрек или нещо подобно, а просто като споделено мнение. Това е част от моята философия... поне засега.

Баткото - 3 г.
Мъникът - 11 мес.