Искам да споделя

... мъката си. По починалия ми татко. Отиде си на 08.08.08 г. в часа и минутата, в която олимпиадата започваше. В ръцете на майка ми, на неговата майка и на мен. Беше изключителен човек. Беше идол за мен, беше пътя, по който искам да вървя до края на живота си. Беше опората на всички ни. Направил е толкова много за толкова много хора. Оставил е труда си на всякъде, където е бил и където е могъл да помогне. Можеше всичко с двете си златни ръце, които така усилено се опитвах да стопля, да не позволя да изстинат в последните му мигове... И не успях!!!! Не успях!!!!! Ръцете му изстиваха в моите, очите му се затваряха, а дъхът му ставаше все по-разреден, докато накрая затихна.
Всички го обичаха много. Много хора не можаха да повярват, че го няма вече. Аз на моменти също трудно осъзнавам.. Как така го няма? Очаквам го да видя да влиза при мен в стаята всеки момент. Но в следващата секунда осъзнавам ужасната истина. Ракът го победи на 52 години, кипящ от живот. За 3 месеца.
Двете му ръце... изящни бяха. Най-красивите ръце, които можеха всичко - разбираше от всичко, никога не грешеше. Можеше да шие, да свири на китара, да пее. Обичаше да се гмурка и да кара ски. Обичаше да слуша музика и да се весели. Дал ми е прекрасно възпитание и достойнство. Дал ми е толкова примери и уроци. Беше прекрасен работодател - имаше си фирма, в която беше задвижващото моторче. Той. Построи къща с двете си ръце - от плана и проекта до всяка плочица, всяко павенце, всяка тревичка и цветенце. Вгради здравето и живота си в този дом. Съгради го с толкова много любов. И сега той е пуст, празен, безмълвен, студен. Слънцето не огрява вече в двора ни. Има само мъгла и сълзи.
Кажете ми, моля, как се преодолява такъв човек? Как да бъда като него, това е единственото, към което съм се стремяла винаги и сега искам повече от всякога. Кажете ми? Кажете ми как да давам сили на майка ми, след като аз самата май нямам много. А знам, че съм й нужна. Искам да й помогна, да я облекча, успокоя. Давам й разни четива, но до колко помагат в момента, не знам.
Благодаря, че прочетохте.
Имам нужда от съвети, наистина.

Аз не съм губила точно родители, но си мисля, че първото което трябва да се направи, е да приемеш факта. Факта, че понякога сме безсилни пред смъртта.

Няма да ти казвам клишета, като това, че баща ти е на по-добро място, защото той наистина е на по-добро място сега. Защото знаеш ли, много по-страшно е, когато ти се налага ти да искаш, някой да си отиде, за да намери покоя.

Не можеш да бъдеш, като него. И дори си мисля, че е грешка да се стремим да се копираме. Бъди само най-доброто, на което си способна.

Не знам, как да помогнеш на майка си. Знам само, че мъката се изстрадва. Ако не се изстрада докрай, постоянно се завръща. Затова остави я, да изплаче сълзите си и просто бъди до нея.

Кураж ти желая!

Carpe diem! Volente deo!

понякога сме безсилни пред смъртта?!
А кога си всесилна пред оная с качулка?

христос и мохамед, и сталин съм ги ебал, сега е Ваш ред

Не се забравя никога,но се преодолява.Преодолява се,защото има една приказка,че: "Животът е вреден, защото се умира от него.Но той е и безкрайно сладък,защото ни се дава само срещу едно единствено нещо - Да го живеем!"
Казал я е Дейвид Харкинс.Сега си тъжна и объркана.Това е нормално.Стягаш се и продължаваш,за да видиш пак слънцето в двора!Успех!

Измина още един ужасен уикенд, без желание за каквото и да било... Без никакъв напредък от страна на майка ми. Вече сериозно се притеснявам за нея. Но не съм изгубила силите си тотално, само трябва да намеря нещо, което да ги презареди отново.
Много ви благодаря за отговорите!
Лек ден на всички!

Смъртта е част от живота, нещо напълно естествено, макар и трудно преодолимо. Рано или късно всички се сблъскваме с неизбежната загуба на някое скъпо за нас същество. Просто трябва време за да свикнеш с мисълта и да го приемеш. Знам, че е тъпо клише, но е и истина - това е живота.

Аз също изгубих много близък човек!Тя беше жена на мой първи братовчед и моя много ,много голяма приятелка.
Почина нелепо(блъсната от едно такси) на 30год.Изминаха 8год.и няколоко месеца,но мъката ми е толокова голяма...(дори и сега пишейки пред компютъра аз плача сякаш всичко беше вчера...).Никой/я не можа да я замени...!Тя беше безценна , незаменима,винаги усмихната и най-вече голяма приятелка...Сега, когато Нея вече я няма и ми е много тежко издебвам момент на осамотение ,поплаквам си над снимката и,стискам зъби и продължавам напред(така по свой си начин изливам мъката си).
Надявам се,че със смърта си Тя е подарила живот на други хора,защото дариха органите и за трансплантация.Вярвам,че продължава да живее някъде там...

Избягвам да се намесвам в подобен тип разговори но ти ме заинтригува. Какво и защо трябва да замени приятелката ти? Не е ли това признак на егоизъм - имах хубава играчка но ми я счупиха и сега рева щото не мога вече да си играя с нея Преди да се ядосаш и да ме пратиш на майната си помисли малко. В моето семейство имам същия пример като госпожицата от постинга. И след доста години пробване на какво ли не се уверих че на някои хора им доставя удоволствие да страдат. А други са изтъкани от егоизъм скрит зад благовидни предлози и думи. Егоизмът се проявява като желание да притежаваш другите. И бяс когато любимата ти играчка вече я няма. Реве се тръшка се страда се демонстративно гонят се хората така че да се види как се страда и т.н. Истинското страдание е вътрешно и е прекалено ценно за да се хаби показвайки го на хора които няма да го разберат. Явното страдание в огромната част от случаите е показно. За привличане на съчуствие от незнаене какво да се прави и т.н М?

Сега наистина ще те пратят на майната си - показните страдалци не обичат да ги разобличават . Иначе - съвсем си прав.

Man on a mission...

И там трябва да се ходи от време на време. Инак е тихо и самотно

Е тука ти е мястото мръсник такъв

не ми казвай
какво да правя
за да не ти казвам
къде да отидеш

Съвсем си прав,обаче изказът ти е твърде груб.

Не,няма да се сърдя на никого.Тази тема я следих от самото начало. Днес дълго стоях пред компютъра преди да започна да пиша,защото историята е много дълга,но няма да ви досаждам.Това което исках да кажа е ,че не намерих приятелка като Нея.Винаги беше усмихната,никога за нищо не ми е завидяла,даже се радваше на някое мое постижение заедно с мен,когато съм споделяла нещо което ми тежи не съм чувала дори и буква от това което съм казала...мога да пиша безкрайно.Сега тези които са около мен(изключвам семейството си)само чакат да се изпусна нещо(било за болест или коквото и да е,нещо което в момента много ми тежи) и тичат да го коментират на друго място,което много мразя.
До сега с никого не съм споделяла това,което днес споделих с вас.Никой не ме е виждал и не е знаел за това,че си поплаквам над снимката и.Не търся ничие съжалиние или съчуствие,просто споделих,но какво ме подтикна не знам.
Извинявам се на SONATIC,че изместих темата и!Просто исках да и покажа,че не само тя изживява такава трагедия.Живота обаче продължава!

Всички в някакъв стадий на живота си преживяваме трагедии. Според мен по начена който го правим си личи човека. Но дълбоко мое убеждение е че да се опитваме да показваме колко ни липсва нещо или някой е само признак колко много сме го смятали за лична собственост. Затова не робувам нито на вещи нито на хора.

Прави ли го по-малко истински? Или вече сме отишли в хамериканската политкоректност където е обида да кажеш дебил или тъпа курва но спокойно можеш да го наречеш човек с ментални проблеми или социална труженичка с трудности в общуването? Постоянното заобикаляне на нещата води до проблеми. Не за нас които знаем че и дефекацията и срането е едно и също но за малките става проблем. А после? Кой ще поеме отговорност че е объркал цели генерации да не знаят кое какво значи?

Ти да не четеш Конфуций и тезата за "Верният език" .

Man on a mission...

Като имам зор го наричам със собственото му име. Пък че съм засегнал деликатните уши или чуства на някой - ами да не слуша и да не се засяга. Светът е кофти място но това не значи че всичко живо трябва да харесва рапа на ония с насраните гащи или да се впечатлява от килата силикон и кухоглавието на нашенските тълкувачки на световните проблеми. Каквото не става за ядене духовно или материално да ходи по каналния ред в канала

.

На майната си ли ме пращаш или ме убиваш с презрително мълчание?