ОFF - тъжно ми е

Къщата. Светла, уютна, очакваща...
С аромата на бабините катми и дебелки, с аромата на домашната лютеница, на пушека изпод казана със зимнината, на топлата печка в зимните дни, когато се колеха прасетата.
Градината с цветя и жужащи пчелици, паячета, сплели тънки витки между дъхавите цветове, мравки вечно забързани, охлювче, скрито под най-гъстия листак...
Лехите – подредени, прекопани и поляти, засяти с всякакъв зеленчук.
Двора с животните – кукуригащи петли, търсещи нещо изгубено в пръстта кокошки, малките пухкави пиленца, вечно гладните прасета в кочината, козата с малките яренца, магарето, дремещо и почиващо преди следващия ден на оран.
Мястото е сякаш омагьосано, а всъщност е съвсем обикновен селски двор... Нашето място на село, при баба и дядо, нашата къща на деството.... ...


Два тъжни дни през 16 години...

И мястото е пак там...
Без животните и лехите ги няма, и градината...
само треви – есенно повяхнали, по-скоро безцветни...
няма пчели... сякаш и паяци няма..
Само къщата... тъжна и плачеща, жестоко самотна... стои... и вече не чака.
Влизам вътре за дълго сбогуване... с детството, с безгрижния смях, с първата ми любов, с толкова още неща...
Взех спомените си. Тръгнах... набързо – тежи ми. (не беше дълго сбогуване...)

Ще се върна отново... когато ще трябва да взема още неща, всичките, за да бъде това отново нечия къща на детството...

Леле, направо настръхнах
Все едно аз съм го писала...Боже как ми липсва.
Ще напусна България и нищо няма да ми липсва тук, само и единствено мойто си селце и мойта си къщичка и спомените от детството. Но те и сега ми липсват.
Ако имаше машина на времето искам да ме върне ТАМ, само за 1 ден, в моето детство, на село, през ваканциите, при мойта си бабка и при всички тези неща, които описваш. Това си ми остава единствената болка от миналото, само тя и нищо друго.
Сега отивам и мойта бабка още си е там, но нищо не е същото, тя е болна, мъчно ми е. Но понякога когато седна на двора и усетя полъха на вятъра и онзи мирис на въздуха, се връщам изведнъж отново назад в годините и усещам цялата атмосфера и ми става още по-мъчно, но и приятно....
Но дано един ден, когато няма да ме има вече на тоя свят, да си ми пазят едно местенце на "онова" място...за да си гледам къщичката винаги.
Това е моят дом, това е единственото място, което чувствам близко до сърцето си, там са моите спомени от детството...там, дето съм израсла до 4 години и там дето съм била от първия до последния ден на ваканциите


Deni4ka sladka - 13.07.2005
Viki drebka- 16.03.2007

Тъжно ми стана.....както си го описала......а не съм такъв човек Не умея да се привързвам към почти нищо,а направо ми се доплака за къщата ви на село А защо не я запазихте да ходите там през отпуските?

Тъжно, много тъжно...той ще остане в сърцето ти.
Моите съболезнования.

Ами - две дъщери, омъжени в двата края на България, ние братовчедите само двама и ние така - надалече... трудно се поддържа така имот... отначало само аз не исках да се обяви за продажба, но после като се замислих, че с годините ще е все по-тихо и по-пусто...

И моята изглежда по същия начин, не е на село, но е на едно място в града, където се е запазило непокътнато от строителството все още... Само че не ходя там, става ми студено независимо по кое време е... Всъщност се оказа, че ми липсват точно тези, които са направили тази къща мой `дом на детството`... Лека им пръст... Всичко друго е: камъни, покрив, прозорци, двор и треволяци. Не ми е мъчно. Никога няма да мога да я направя да изглежда както беше в детството ми... Просто не мога да върна духа й, който си замина... не помня преди колко години. Не искам и да ровя вече...

Не тъжи Марго, ще минат още няколко години и ще си много щастлива от избора на родителите си да те пратят в оная къща. Децата ти, ще са най-светлото доказателство за всичко това ... Хайде усмихни се и прати тази усмивка високо високо някъде в Царството Небесно където са и твоите баба и дядо...



тинтири-минтири

Усетила си го... и точно си го казала, не тъжно... СТУДЕНО ми стана вчера...

Тъжно, черно и мрачно...но винаги идва такъв момент в живота ни...
Прегърни семейството си, гледай напред и се радвай, че си имала възможността да изживееш всичко това в онова прекрасно кътче...
Моите съболезнования...Желая ти много сили!

първата част все едно аз съм я писала... стана ми мъчно... и защото вече го няма, и защото като че ли едно време не го оценявах. мразех да ме замъкнат на село от петък вечер до неделя вечер, заедно с тетрадките и учебниците, мразех да бера царевица, докато моите връстници се мотаят по кафетата... мразех като дойде лятото и като почнем с консервената фабрика...
сега обаче с такава носталгия си спомням за ония дни. за летните вечери по тъмно, когато вече няма как да се върши работа на полето; за най-вкусната салата с печени на жар пиперки и сини домати; за начина, по който обирахме с парче селски хляб лютеницата директно от казана, в който сме я варили; за разходките с колелета с големия братовчед и висенето на опашката пред пекарната за хляб и за безумно вкусния селски хляб; за баба ми, лека й пръст, вечно мърмореща, вечно юркаща ни, вечно недоволна от начина ми на обличане, коренно различаващ се от нейната идея за спретна девойка с бяла ризка и черна поличка...
вярно, тъжно е, че вече е минало, тъжно е, че вече не сме деца, но пък си имаме страхотни спомени.

... от "еднаква паничка сме яли попарка като малки", но това е положението ... Можем ли да го променим? Не!

Просто ти трябва време да надмогнеш всичко, ще се почувстваш много добре в едни момент, няма начин да останеш все Тук и все Скърбяща и Негодуваща - всичко се развива и има някаква цел... Наистина усмихни се, пожелай на къщата да си намери нови хубави стопани и да създадат за нея нов живот.

Моята Къща все още не сме я запродавали, майка ми, която няма касателства с нея (според мен не я заслужава изобщо, нито сестрите й) се опитват да я направят на парчета, но аз знам, че няма да успеят ... стоя и им гледам сеира .



тинтири-минтири

Аууу вие с Чери сте на другата страна на проблема... Чесно не мога да си представя в ония години някой да ме накара на сила да направя нещо от тоя сорт... Но ние все пак нямахме огромни и безкрайни лозя, царевици, градини... И слава богу - явно . Обаче с много топлина в душата си спомням как другата ми баба (далечната, която изкара късмет да ни гледа само 8 м. ) правеше лютеница... ей сега си спомням по това време ... и искам и аз да си направя така лютеница, но ... някой да ми подготви всичките такъми, аз само да се провеся над тавата с дългата лъжица и да бъркам .



тинтири-минтири

това с попарката ме усмихна - аз не ядях... една попарка хапвах за цял ден, през цялото село...
Аз не мога да съм Негодуваща... имам най-прекрасните спомени от едно чудесно детство, просто сега ме боли малко повече... не е първата ми загуба... няма да е последната - все си повтарям, че е добре, когато е по реда си... просто сега се изгуби котвата, но ще потъжа и ще се оправя...

Оффф и ние с брат ми бяхме пословични с нашето хранене... Образно го написах ... Ще ти мине, хубави спомени са това, за цял живот, такива моменти... Аз ги разказвам нонстоп на каката, така един вид ги предавам ... Адски се кефи на поразиите, които сме правили .



тинтири-минтири

а, то бъркането е най-неприятната част, лятото, жега, до огъня, да я дебнеш да не загори, мани-мани...

Пожелавам ти винаги да носиш този светъл спомен в душата си, за да продължиш напред все така ведро...
Прегърни малките си съкровища и само хубави неща оттук нататък....

"мразех да ме замъкнат на село от петък вечер до неделя вечер, заедно с тетрадките и учебниците, мразех да бера царевица, докато моите връстници се мотаят по кафетата... мразех като дойде лятото и като почнем с консервената фабрика... "

Ха, това е моя реплика. И двете с Марго сте описали това, което е само усещане в мен от почти 20 години. Толкова време мина откакто дядо почина, но не споменът, а живото усещане за миризми, звуци, говор и допир, това е в мене. И носталгията по едно спокойствие. Както и нагрятия от лятното слънце въздух, който можеше човек да го реже с нож. Въздух пропит с миризмата на прах, почва, изсъхваща лайка и още нещо. Тайствените места в двора, в плевника, зад него, на тавана, в хамбара, на ореха, в кошарата. Разходката на Роза - нашето куче, самосвалчето, с което разкарвахме кученцата й и нейното пълно доверие на нас дребните вредители спрямо дечицата й. Дядо, който излиза окалян от градина и ни се усмихва. Лелееее, не ми се пише повече. Като се сетя каква разруха е в момента. Как къщата, отгледала 3 поколения пада, как градината, хранила и нашето 4-то поколение тъне в бурени, по-високи от мен и ми става мъчно. Но най-мъчно ми е за онези прости по онова време взаимоотношения между мен, майка ми и брат ми - това ми липсва най-много, адски много, безвъзвратно много. Това изгубихме, макар къщата още да си е на местото.........

Хм, Марго как сме се уцелили. Днес мислех да пусна една подобна тема, обаче с по-различно съдържание. А поводът за това е, че днес ваканцията за Коко и Бела свърши и ги пуснах на градина и ясла. И на фона на бодрото им влизане, моето настроение спадаше право пропорционално. И достигна критичния минимум, когато се прибрах в празния и студен апартамент. Отворих детската и на мокета се търкаляха фигурки на нинждите и камиона на рейнджърите - сякаш Коко е отишъл за малко някъде и всеки момент ще се върне да си довърши играта. В хола на масата пък са чинийките от сервиза на Бели и столчето й доближено до нея - все едно допреди малко е седяла си ги е редила. На легълцето е любимото й чаршафче с Пепеляшка, но никой не се е скрил под него. В кухнята на дивана възглавниците изрядно подредени, вместо някой да е излегнат на тях и да зяпа Джетикс. Розовите и сините пантофки разхвърляни необути в коридора, а малките дрешки изпрани и простряни на терасите. Пълна тишина и безумно спокойствие, от което ми е толкова гадно, че няма накъде. Даже и двете празни столчета на задната седалка в колата на връщане от градините бяха като призраци - 3 месеца бяха неотлъчно заети всеки път, щом се качим на колата. Имам чувството, че един голям период от живота ми е свършил. Защото от днес официално не се броя в майчинство. Даже вече си търся работа. Остава ми успокоението, че това последно лято с децата беше най-страхотното, откато са се родили. Най-пълното, най-смешното, най-забавното и най-различното. Сега всеки момент с децата ще е двойно по-ценен отпреди. Всяка усмивка, ще е двойно по-скъпа. И дори караниците ще са нормална част от пейзажа. За да не завършвам толкова тъжно ми се ще да вярвам, че само здраве да е, най-хубавото тепърва предстои.

Ама как тъжно звучите... Недейте така. Децата си тръгват попътя. Спират да ходят на село, започват купоните, тръгват на градина и на училище, завързват приятелства, правят страшно интересни неща, имат ужасно много задължения, стават рано... Това е все в реда на нещата. Всяко време има своите плюсове.
Сещате се за село и за бабите, ама не си спомняте вече пораснали, колко хубави моменти имате, различни емоции и т.н. На село е едно и също. Прекрасно е да си спомняш детските години. Някои цял живот прекарват в детството. Други, например при Алцхаймер, въобще не разбират какво става при тях, а прекрасно назовават хора от преди 50 години, места, спомени. Помни се хубавото, детството... Виж, за човек може много да се страда. Ама за село на мен не ми е мъчно. Аз и във Варна много съм играла и имаше парк голям до нас, игри около блока. А на Чери й се чудя - има нещо страхотно в празната къща, без викове и крясъци, спокойствие, тишина. А и гледам вечерта да съм на разположение за Алекс плътно.
Чери, успех с работата. Дано намериш такава, която да ти харесва и да те удовлетворява. Пиши, на лични ако искаш, какво търсиш.

Струва ми се, почти всички имаме такива спомени. Спомних си и аз и се разплаках. Толкова ми е мьчно за бабинка. Жива и здрава е все още, но е на 88години. Немога да се прибра в Бьлгария/за сега/ Като си помисля, че може би никога вече няма да я видя и прегьрна............................

Много трогателно си го написала.....
Аз нямам село, не съм ходила през летните ваканции на село и затова не мога да преживея твоите емоции. Но като минавам покрай БГ селцата няма как да не ми стане криво - почти 70-80% от къщите са в такова състояние. И винаги съм си мислела - а бе няма ли кой да ги стегне и да идва да релаксира през уикендите???? Аз съм готова да си купя малка къщичка на село, за да мога да си почивам......И затова не разбирам как може да имаш, а да не я ползваш....

Нищо лично, *margo*