Петък, пети

Мисъл за деня
Една от крилатите фрази на АА е „Първите неща на първо място“. Това означава винаги да помним, че алкохолът е нашият проблем Номер едно. Никога не трябва да слагаме други проблеми - било то семейни, в бизнеса, с приятелите или каквито и да били други - преди алкохола. Докато се възстановяваме в АА, ние се учим да разпознаваме нещата, които могат да ни разклатят емоционално. Когато усетим нещо да ни тревожи, трябва да осъзнаем, че сме алкохолици и не можем да си позволим такъв лукс. Щом нещо ни кара да забравим нашият проблем Номер едно, то е опасно за нас.
Не забравям ли, че най-важна за мен е трезвостта?

Медитация за деня
Законът на твоето съществуване е духовното израстване. Опитай се да видиш около себе си още и още красота и истина, познание и мощ. Днес пробвай да бъдеш по-силен, по-смел, по-любящ като резултат от това, което направи вчера. Този закон на духовното израстване дава смисъл и цел на живота ти. Винаги очаквай по-добри неща. Можеш да направиш много добро чрез силата на Божия дух в теб. Никога не се обезкуражавай прекалено. Светът със сигурност върви към по-добро, независимо от несгодите на войната, омразата или алчността. Бъди част от лечението на света, а не от неговите болести.

Молитва за деня
Моля се да мога да продължавам да израствам към по-добър живот.
Моля се да мога да бъда част от силите на доброто в света.


Ако не вървиш нагоре, вървиш надолу. Средно положение няма. Това видях да виси на една стена. Сигурно е така. Кодът на нашето същество е спиралата. Растежът е закодиран вътре и се изразява от самата й форма. В едно семенце е заключен целият живот.
А какво правех аз – опитвах се да умра. Не исках да живея. Предпочитах да съм умрял. Скован от бездействие, подсигуряване, страх, сигурност, сценарии. В крайна сметка и физически скован. Блажени са бедните духом. Как съм използвал тази фраза и съм се подигравал с бедните духом. Ами ако нищите духом означава свободни и необременени от нищо духове? Аз бях нещо повече от тях. Имах своите теории, вярвания, предразсъдъци, интелект. Знаех. Аз знам. И като кажа аз знам – оттам нататък стоп. По какво се различавам от онези, които са знаели, че Земята е плоска. Или от онези, които са предсказали, че при скорост от над 100 километра в час, човек би умрял от задушаване.
Израстване всеки ден. Веднъж моят спонсор ме попита: „Знаеш ли защо никога не съм се изказвал в смисъл – Благодаря ви! Имах нужда от тази сбирка!“???
Позволим ли си да спрем и да стигнем дотам, че точно една сбирка да е критичната точка – лелемале.
„Защото ако един алкохолик не усъвършенства и разширява духовния си живот като работи и се жертва за другите, той не би могъл да преживее бъдещите изпитания и житейски затруднения. Ако не действува, той сигурно отново ще започне да пие, а ако пие, със сигурност ще загине. Тогава вярата наистина ще загине. С нас нещата стоят точно така.“
Глава първа от АА, Историята на Бил.
Ако не усъвършенства и разширява. Който няма ще му се вземе. Не би могъл да преживее бъдещите изпитания и житейски затруднения. Заровил парите, ами не ги вкарал в оборота. Скатал съм в шкафа духовните инструменти и съм решил да си почина от духовното израстване. Колко пъти съм чувал – Днеска съм изморен, няма да ходя на сбирка! Ами и аз днеска съм изморен и точно заради това ще отида на сбирка. Ще отида и заради това, че болестта е прогресираща. И това прогресираща съм го приел не само на думи. Да си го кажа, че е прогресираща и защото знам какво означава прогресираща и мога да го обясня по речник. Обаче дали съм усетил, че днеска болестта е по-силна от вчера и дали мога истински и фактически да помириша какво означава това, че утре ще бъде много по-силна от днес. И дали един холандец, когато види дигата да пропуска, би си казал – утре ще запуша дупката. Като малък четох как едно холандче цяла вечер държало пръста си в дупка на дигата, да не се разшири. Отрязали му пръста, но спасило целия град. Това е една друга работа.
Как имаме достатъчно акъл да знаем, че парите ни ги яде инфлацията и трябва да ги инвестираме в нещо, за да не се прецакаме? Пък когато става въпрос за живота ни, за духовните авоари, без които бъдещите житейски затруднения ще ни премажат? Как мислим тогава – тях инфлация не ги лови. Като ми стане зле – тогава ще ида на сбирка. Като си почина ще ида на сбирка. Днеска няма да си пиша анализа. Днеска няма да предам посланието. Днеска ще гледам телевизия. Що не се сетим, че утре като ни потрябват пари – с тези под дюшека няма да можем да си купим и една баничка? Че търсим тактиката на най-добрата, доходна и сигурна инвестиция, за да преодолеем бъдещите житейски затруднения и безпаричия? Не се ли развива прогресивно живота около нас? Заедно с поскъпване на петрол, храни, ток и каквото щеш там? Защо никой не разчита на стотинките в буркана да му осигурят бъдещото оцеляване?
„Имахме проблеми в личните взаимоотношения, не можехме да контролираме емоционалната си природа, бяхме жертви на отчаянието и депресията, не можехме да си осигурим съществуванието, чувствахме се безполезни, бяхме изпълнени със страх, бяхме нещастни, не бяхме в състояние да помогнем на други хора - нима разрешаването на тези проблеми не бе по-важно от това да гледаме репортажи за полети до луната? Разбира се, че бе по-важно.“
Глава четвърта от Анонимни алкохолици, Ние агностиците

Утринни пожелания

Да бъда трезвен през този ден и да го живея все едно ми е последен.

1.Да имам няколко приятели, които ме разбират, но въпреки това остават мои приятели.
2.Да чувствам присъствието на Бог, какъвто го разбирам.
3.Да имам цел днес – конструктивна работа, която изисква време и усилия.
4.Да имам разбиращо сърце, което винаги е на един удар от вечността.
5.Да имам моменти на мързелуване – време да възстановя емоциите, да си възвърна кротостта и покоя на ума.
6.Да имам ум, който не се бои от пътувания, дори пътеката да не е маркирана; да мога да изоставя егоистичните претенции и измамното важничене.
7.Да имам възможност да зърна вечните хълмове и неуморното море или нещо прекрасно сътворено от човешките ръце.
8.Да имам силата да се смея, но да бъда внимателен, толерантен и уважаващ достойнството на всички, свободен от критикарство.
9.Да не правя нищо за сметка на другите.
10.Да имам охотата да изслушам с търпение чуждите проблеми, но да забравя собствените. Вместо да завиждам, мразя, презирам, мамя, негодувам и недоволствам, нека одобрявам, уважавам и приветствам.
11.Да имам търпението да изчакам тези неща и мъдростта да позная тяхното идване.


[линк]

Благодаря ти, Алкаж!

Къде се губиш, Кириле?!

Днес на пети петък се навършват две години от както паднах на главата си отвисоко на бетона без капка алкохол в себе си.
Тогава въобще не ми се живееше.След този случай мой колега с когото работих преди злополуката ми каза,че постоянно преди случая съм повтарял,че не искам да живея...
Когато загубих покрива под краката си и политнах надолу се почудих:
"А сега какво?"
При падането си се хванах като котка с ръце за един первез,след това се залюлях и съм паднал върху гръб и глава на бетона.В момента,в който главата ми издрънча аз бях учудващо спокоен?
След този случай се свестих в болницата и след доста положени старания от лекраския екип се закрепих,и ме изписаха от отделението.
Като се прибрах у дома се ядосах много от това,че имах възможност да си отида от този "измислен свят" съвсем "случайно" и тези колеги,които ми дадоха първа помощ до идването на екипа просто го провалиха.
Още на първата следмица след изписването ми се напих за десет дни.Имаше нищо,което правех добре и малко хора можеха да го правят, но вече трябваше да се разделя с това.
През следвещите три месеца,през които основно лежах,мразех себе си,хората около мен и целия свят се запих още два пъти отново по десет дни.През това време бях с черепно-мозъчна травма,при която се разминах на два пъти от мозъчна операция.Но аз продължих да си бъда недоволен от това,че ме спасиха и мъките ми продължиха.Продължих да се самосъжалявам и самоунищожавам докато при мен дойде човек от АА,и оттогава лека,полека почнах да бъда благодарен за това,че съм останал жив след този случай...
Днес,две години след тази "авария" отидох и благодарих на своите колеги,като им казах,че не мога сега да ги почерпя с нищо,но съм им благодарен за това,което тогава направиха за мен.
Сега се страрая да не забравя този случай,с който навярно започна моя втори Живот,който не въднъж исках да захвърля без дори да ми пука за него.
Благодаря ви,приятели,че ви има.
Струва си Живота в трезвеност.
Бъдете здрави.

Бъди себе си.

Двете години са си две години,но точно днес ли трябваше да се случи това,което се случи тази вечер?
Когато бях на разходка в парка и гледах децата около мен се сетих за синовете си,които не бях виждал и чувал отдавна.Отдавна за мен беше около две седмици,през които аз ги търсих,но не успях да се видя с тях.
Тази вечер реших отново да ги потърся и се обадих на малкия си син,който се оказа,че е леко болен от някакъв грип,или нещо подобно.Поговорих малко с него и той на няколко пъти ми се извини,че не ми се обадил след като е видял,че съм го търсил по мобилния.Аз му казах,че нищо не се е случило и си поговорихме за него.От дума,на дума без да искам "случайно"разбрах,че майка им-моята бивша жена е от две седмици в България.За пояснение-тя е в чужбина вече втора година и замина навън в последния момент,без дори да ме предупреди за това.Иначе ние сме разведени още от 2003-а година.След този развод,а и след раздялата с нея аз почнах да пия точно на умиране,тъй като не приех,че "еднствената жена,която съм обичал" вече не е моя.Сега като се върна назад в годините съвместен живот виждам,че тя никога не е била моя и не е било нужно да бъде моя.Но това беше най-лесния и утъпкан път към всеки пореден запой,завърващ винаги по различен за мен начин.
Та днес като разбрах от сина си,че е в България все едно,че ме удариха с мокър парцал.Не можах да повярвам на ушите си,че това е истина.Но аз истината не я повярвах още през 2002 година и вследствие на това едва не умрях и то не веднъж.
Това стана "случайно" на годишнината,за която писах по-горе и на този ден аз съм искал наистина много да умра,тъй като не си представях живота си без нея.
Не пожелах да приема това,което беше истина.
Докато говорех със сина си се наблюдавах,тъй като това си беше доста неочаквано от мен.Не успях да се разгневя,нито да вляза в самосъжаление,но преди това незнайно откъде се помолих да бъда предпазен от него.
Казах му да поздрави майка си и ако тя желае да се обади.Не му казах това,а просто да я поздрави от мен.В този момент видях,как ревността и гнева се прокрадват доста подло и неусетно.Сетих се,че ние с нея не сме живяли истински през тези съвместни години,а това,което ни е свързвало са били единствено общите семейни задължения.Имали сме доста красиви моменти през тези 18 години брак,но тава е минало.После си спомних как преди време като се опитвах да си я върна "на всяка цена",тази цена щеше да е моят Живот като цяло.
Видах,че създавайки семейство с нея аз направих най-голямото своевелие и нечестност в живота си, и затова сигурно щях да платя най-високата цена....
Наблюдавах се,припомних си старото ми поведение спрямо нея,помолих се за нея и за себе си,за децата си и си продължих разходката към дома.Ако кажа,че ми беше "супер" със сигурност ще излъжа.Просто се молех да го приема,колкото се може по-спокойно.Видях,че вече всичко между нас наистина е свършено и това сигурно е най-големия ми Шанс да заживея без оковите на миналото,което винаги ми връщаше в Преизподнята на Алкохола.
А тя може би не се обажда по една доста простичка причина,която можеше съвсем "небрежно" да си премълча пред вас:
През тези години,след раздялата аз успях да и насадя такова чувство за вина,което само един изобретателен алкохолик като мен може да го направи.
Мотя вина спрямо нея смятам да изкупвам бавно и последователно,работейки Програмата на АА.Помагайки на децата си с каквото и когато мога.А другото не е моя работа.
Спокойна вечер ви желая и нека утрото ни донесе най-красивия ден от живота ни в трезвост.


П.П. Днес си взех заплатата и си припомних как точно съм действал в тази ситуация,в която съм сам,ядосан,изморен и единствено без "гладен"...........

Бъди себе си.

Мисъл за деня
Друго мото на АА: „Живей и остави другите да живеят“. Това, разбира се, означава толерантност към хората, които мислят различно от нас, независимо дали са от АА или извън АА. Не можем да си позволим луксът да бъдем нетолерантни или да критикуваме другите. Не трябва да се опитваме да налагаме волята си на различните от нас. Не сме „по-големи светци от папата“. Не знаем всички отговори. Не сме по-добри от другите хора. Живеем по най-добрият възможен начен и позволяваме на другите да правят същото.
Готов ли съм да живея и да оставя и другите да живеят?

Медитация за деня
„И това е вечният живот, че можем да Те познаем, единстеният истински Бог.“ Научи се да познаваш Бог като начин да се доближиш до вечният живот. Свободен от някои човешки ограничения, ще можеш да израснеш към вечните неща. Можеш да се стремиш към истинското и вечно стойностното. Колкото повече опитваш да живееш с осъзнаване на невидимият свят, толкова по-леко ще преминеш в него, когато дойде времето да си отидеш. Земният живот ще бъде подготовка за идването на вечният.

Молитва за деня
Моля се да мога да живея всеки ден с мисълта, че ми е последен.
Моля се да мога да живея живота си с мисълта, че е вечен.



Живей и остави другите да живеят. За един сценарист, режисьор и главен актьор като мене това е наистина необичайно. Да не говоря, че го знам, каквото и да означава това знам. На едно място пише – ако вашата истина не надмине тази на книжниците, полза никаква. Истината на книжниците. Да го науча и толкоз. Знам го това бе. Това много добре го знаеме. Учил съм го отдавна.
И когато всичко върви по моят план – няма проблеми. Малко да ми е разклатено нещо и почва всичко да ми пречи. Почват да лъсват грешките на другите и естествено се включва моят механизъм да поправя всичко наоколо. Хора, предмети, ситуации.
Например вчера сутринта. Една женица ме попита къде може да е един определен номер от тази улица. Първо не ми се занимаваше да й обяснявам, но после реших да бъда от полза и погледнах картата. Казах й в коя посока да ходи. Тя явно остана разочарована, че ще бие толкова път и почна да недоволства. Аз естествено останах недоволен, че тя ми недоволства на мене. И съвсем справедливо почнах да говоря първо наум - „Да не би аз да съм ги строил улиците, да съм слагал къщите по тях и да съм ги номерирал, че ми недоволстваш.“ И беше съвсем достатъчно да го замрънкам наум и да ми се скофти настроението. Позволих си лукса да мърморя. Казах й, че нямам никакво отношение към номерацията, което си е така, но би трябвало тя да го знае. И след като го знае, няма нужда да се обяснявам, което си е оправдание. Ама точно пък с това обясняване, аз се опитвам пък да й набия канчето, като й покажа, че е тъпо да се жалва пред мене – човека, който се опитва да й помогне, за ориентирането и местоположението на градската среда. Общо взето се опитах да й кажа по много културен и ефектен начин ЧЕ Е ТЪПА. Това, което съм правил години наред по един или друг начин. Да казвам на хората, че са тъпи и така да се издигам над тях. Да си избивам проблемите и лошото настроение и така да си създавам още по лошо. Което пък като ми избие в стягане зад врата, да ходя да се отпусна с някое питие и съвсем оправдано да се бунтувам против тази тотална простотия, невежество и безнадеждност. То и нея да изкарам виновна, че се е тренирала да си инжектира недоволството – какъв ми е точно келепира като се вържа. Нали като й се ядосам, й позволявам да ми бръкне в тиквата, да ми развали химията и да ме накара да си мисля по въпроса и да подскачам сума ти време. Какво като тя е стопроцента тъпата и неправата. Какво от това, като моята тиква завира. Един елементарен пример от елементарния ми живот, но това като се умножи по хилята и като се сметне, че е станало начин на живот и мислене – аритметиката става страшна.
И после естествено става като се върна в къщи, и то още повече ако не съм си описал ситуацията да видя, че именно моите недостатъци – нетолерантност, критикарство, егоцентризъм, причиняват стягането на моят собствен врат, става още по обатачено. Ако не съм си признал на себе си, че аз съм си причината. Ако не съм признал и на друг човек поредната грешка. Ако пропусна да ида на сбирка и да направя нещо за възстановяването си. Какво следва? Прибирам се у дома. Естествено е, че приятелката ми е уморена. И то съвсем без основание. Защото аз съм по уморен. Тя няма от какво да е изтормозена, след като аз се боря със световната дебилщина и заслужавам специално отношение. Тя е вечеряла и аз героично си правя сам за ядене, докато нейното внимание го тълкувам като намеса в личния ми живот и цели да бъда допълнително раздразнен. И елементарното въпросче – защо си си сложил толкова малко от това? - да се превърне в убийството на австроунгарския престолонаследник. В контрол върху живота ми, начина ми на хранене, личното ми пространство, гавра с изтерзаната ми душа. И моят егоцентризъм, надигнал глава вследствие занемарената духовна форма да произведе една схватка. Която за нормалните хора си е един съмнителен лукс. А последващото след половин час – уж след привидното примирие и разбирателство, че никой на никого не се бърка и все пак сме изморени – да донесе ново разискване по въпроса кога да се запише един филм. Тази вечер или утре. И след като съм си го наумил, че ще е тази вечер. Моят сценарий не може да се нарушава. Така се посяга на най-основното ми алкохолишко право – да подредя житейската сцена. Нямам време утре, защото утре съм си сметнал всичко до минута. И въпросът – та кога не си имал време сутрин да го направиш е обявяване на война и по-лошо дори. Вероломно нахлуване в суверенна държава и опит да се пренаредят вътрешните й системи. Да ми се заповяда утре какво ще правя. И точно тука мога да ги разгледам нещата по този начин. Нападение. Трябва да се отбранявам справедливо и да нанеса вреди на противника в рамките на необходимите предели. Тоест – да му покажа колко е погрешно да ми се бърка. Да проведа една справедлива война, да победя. Макар след десетки хиляди такива битки да ми е повече от ясно, каквото и да е това ясното за един мозък, който подава винаги командата да се сяда на червения котлон. Та много го засуках това изречение. Ама такава ми е скоростта за писане. Ще ходя да гледам мача у един приятел и насмагам. Както казваше дядо ми господ да го прости. Докъде бях стигнал. Аха. И да се втурна в битката, от която да остане горчивина и обида. Или по-точно да се натрупат планини от горчивина и обида, които после няма да има кога да се рият и малко по малко да се затрупа отново живота ми и да се чудя откъде ми е дошло. Или да си действам по анализа и да видя, че точно моите недостатъци са първопричината за нещата и докъде води моят егоцентризъм. По-обикновено казано моята нагласа да пиша сценария и да казвам на всички хора как да живеят и как да се отнасят към мене. Какво да ми говорят. Ами аз не живея, а само се отбранявам. Защото на мене всички ми се бъркат. И никой не може да ме убеди, че си въобразявам. Или нарочно търся някой уж да ми се набърка, за да се почне онова, което съм го правил бая време. Какво ти живеене, какво ти оставяне да живеят. Ами как да ги оставя – като само простотии мислят. И хич не им е ясно. Ами как да живея, като трябва да се грижа за всичко наоколо да го оправям. А това наоколото пък всякак се стреми на мене да ми се бърка. И не мога да разбера то ли ми се бърка, или аз самият съм си вклинил отдавна тактиката да играя сам шах. Да се гледам и да се наказвам. Какво ти живеене и какво ти оставяне да живеят. Иначе го знам, обаче ако я нямаше тази Програма и толкова сбирки и самоанализи – щях още да го знам само на книга. После щях да знам какво означава и това книжник. Пак на книга. И какво означава това, че духът е много над буквата. Буквата е празна. Пак на книга. И щях да знам, че тази Програма е някакъв фанатизъм, а друго ти е професор да ти напише авторитетни работи в намазани книги и отзаде да си изтипоса всичките титли, та да го цитирам с кеф. И щях да знам и какво означава че всички се чудели как той не им говори като някой книжник или фарисей, ами като такъв имащ реална власт. Това дава духа. Реална власт над обстоятелствата, а не неориентирано мятане сред причини и следствия, без възможност да се излезе от този хаос. Простичката духовна програма. Благодаря за всичките възможности.

Днес отидох за пореден път на плаж,въпреки двоуменето дали до отида на АА сбирка,или на плаж?
Реших да оставя сбирката за утре,а днес да са попека съвсем спокойно.
Като отидох там и почнах да си оправям шезлонга видях,че точно срещу мен,от другата страна на басейна се е "нанесъл" един познат психиатър.Веднъж се бях заговорил с него докато бях на разходка и го попитах дали има познати алкохолици,искащи да спрат да пият?Той тогава отговори,че не познава такива и,че не е този доктор,за когото го мислех аз.Тогава се извиних и си продължих спокойно по пътя.
Днес като го гледах срещу мен кам по бански се запитах какво чувствам в момента?За моето оцеляване по Програмата на АА е важно да се наблюдавам отвреме,навреме какво чувствам?Сега беше подходящ момент за това.
Като го гледах той си беше един обикновен човек отишъл на плаж с идеята да си почине,поплува и прави каквото си иска,без това да ми пречи.
Като го гледах срещу мен забелязах,че и той ме гледа отвреме на време.
Какво си е мислил не зная,но аз си припомних защо не обичам психиатри и психолози като цяло?
Те са ми помагали доста досега за да потушат симптомите на болестта и това не мога да го отрека.Това,което ме дразни все още е,че благодарение на тяхната помощ освен към алкохола се вързах и към всякакъв вид психо-лекарства с идеята,че те ще ми помогнат.
Трябваха ми "само" 15 години за да се "вържа" здраво към тези лекарства,променящи съзнанието и да продължавам да разчитам на всеки друг,който да ме извади от Бездната на алкохолизма.На всеки друг,но не и на себе си да правя "нещо" за своето възстановяване от тази неизлечима болест-алкохолизъм.
Може би затова не ми е приятно като се сетя колко време,пари и поредни затъвания ми бяха нужни за да осъзная, и приема истината,че никаква човешка помощ не може да ме избави от алкохолизма.
Вярно,че сега работим заедно с мои събратя,но все повече се убеждавам,че над всичко това,което правим има нещо повече от нашия болен алкохолишки разум.

Бъдете здрави,приятели и нека все повече от нас да потърсят помощ,малко по-голяма от човешката.

Бъди себе си.

Днес реших да отида на АА сбирка в психоболницата в Раднево.Като тръгнах натам усетих как в главата ми ненадейно се промъкна подличката идея,че не е нужно да ходя там.По-добре е да си седя тук.За какво да ходя?......
Това не е нещо ново,но сега за мемент се почудих все едно ми е за пръв път. Не мислих много,много,а си продължих по пътя натам.Като отидох направихме една доста добра сбирка и след това си поговорихме с мои събратя,лежащи в болницата.Някои от тях са за пръв път там,други вече си влизат периодично и периодично се връщат обратно.Всеки от тях излиза с идеята,че този път ще се "справи" с алкохолизма си.Аз дори като лежах там през 2003 година си мислех,че не съм като тях.Какво правя там-в психоболницата?Какво направих като ме изписаха това съм го споделял и не е нещо по-различно от това,което правят повечето мои събратя.Оказа се,че нищо не ме различава от тези,които отиват и се връщат обратно в болницата.
Днес стана дума за това,как някои от моите събратя влизат в алкохолен делир.
Аз съм имал моменти,през които след пореден тежък запой съм бил близо до там,но съм имал късмета поне досега да не вляза в същински делириум тременс.
Самата дума звучи доста страшно,но още по-страшно е това,което разказват свидетели на изпадналите в това състояние.Аз съм виждал отблизо само един наркозависим в тежка абстиненция,но не съм присъствал на алкохолен делир.Не желая дори да го виждам,но е добре да си припомням,че нищо не ме различава от тези нещастни хора,изпаднали в това състояние.
Доколкото знам от свои познати специалисти,а и от мои събратя присъствали на тези състояния разбрах,че много малко хора изпаднали дотам излизат от делира с нормално съзнание.Някои просто си умират,без да дойдат в съзнание.Някои се побъркват тотално.Някои имат наистина шанса да излязат от този Ад в съзнание.Веднъж като говорих с мои събратя,а и със спонсора си стана дума за това,че все още не съм стигнал до затвора,или до делир.Той съвсем спокойничко ми каза,че никога не е късно един алкохолик,неправещ нищо за себе си да стигне дотам,а дори и доста по-далеч.
Единствено това,че досега работя колкото мога Програмата на АА ме пази трезвен ден,по ден.
Тези АА сбирки освен всичко друго ме карат да не забравя,че между мен и всеки един стигнал до това състояние стои само една чаша алкохол.Както ми е казано,а и съм видял по себе си-при всеки следващ запой не се знае какъв ще бъде Изхода от него.....
А иначе можеше да си остана у дома,"да си почина",да се помотая вместо да давам пари за пътни,да се събирам с „разни пияници”,"да говоря едно и също","да се правя на велик",...............
Бъдете здрави и трезви приятели, и както е казано някъде:
„Първите неща,на първо място”......


Благодаря ви,че ви има.

Бъди себе си.

Благодаря ти Стефко! Благодаря на всички Ви! И аз отивам на сбирка...

Мисъл за деня
Друго мото на АА е: “Карайте полека”. Това означава, че ние в АА просто даваме най-доброто от себе си без да се изразходваме в проблемите, които изникват в АА или извън АА. Алкохолиците сме емоционални личности и достигаме до крайности в почти всичко, с което се заемем. Не можем да бъдем умерени в почти нищо. Не знаем как да си почиваме. Вярата във Висша сила може да ни научи да не се напъваме чак толкоз. Ние не управляваме света. Аз съм само един сред многото. Решени сме да живеем нормален, редовен живот. От опита си в АА се научихме да я караме по-полека.

Медитация за деня
“Безкрайният Бог е твое убежище и закрила дават вечните му ръце.” Приютяващите ръце изразяват любящата закрила на Божия дух. Човеците, с техните трудности и неприятности се нуждаят най-вече от убежище, от място за почивка, където да оставят своето бреме и се освободят от грижите си. Кажи си: “Бог е мое убежище”. Казвай го докато истината попие дълбоко в душата ти. Повтаряй го докато го разбереш и се увериш в това. Нищо не може сериозно да те разтревожи или уплаши, ако Бог наистина е твое убежище.

Молитва за деня
Моля се да мога да се обърна всеки ден към Бог като мое убежище, докато страхът си замине и дойдат покоят и сигурността. Моля се да мога да се почувствам истински сигурен в Рая на Неговият дух.


Не съм сигурен дали точно това означава “Easy Does it”.
Така ми изглежда. Какво ти полека. Краката ми са начупени от блъскане. Като се разбързам занякъде - голямо удряне из мебелите. Какво е това да карам по-полека или по-спокойно. Докато шофирах, напъвах жили да псувам и да викам, че тези ще живеят сто години с това охлювско каране. Ами така е. Нормалните хора си карат полека. Аз исках всичко сега и веднага. И затова моите връстници полека-лека имат семейство, дом, спокойствие, нормален живот. Имам един братовчед, който беше доста свит. И той като мене, обаче нали аз намерих цаката да се отварям. Ефекта на алкохола. Да летя като батман. Същият като свитият ми братовчед, но се напъвах. И не знам дали е бил свит или просто е имал някакви цели и спокойно се е движил към тях.
Двамата с него щяхме да работим лятото на балите. Това като юноши. Аз лятото се напивах редовно, но преди първият работен ден просто яко се изтървах. Нали не мога да я карам полека. Колко често съм го чувал – пий, колкото ти е сладко. Недей да прекаляваш. Де да можех.
Та пия аз у един съсед. На около петдесет метра по тясната и стръмна уличка, заградена от каменни дувари. Не знам кога, се спускам към къщи и картината отпреде не може да ми се стабилизира никак. Бууум в единия дувар, буууум в другия дувар. На другата сутрин дядо пратил баба да ме буди. Ще се тръгва рано. Този братовчед вече ме чака. Кротко чака да почне работа и да изкара някой лев. Да помогне в семейството. Аз съм отворения. Бързака. Цял ден повръщах по нивите. Та този залюхания братовчед взе, че най-спокойно и примерно се специализира в математика и информатика, с много труд и отлични резултати, обиколи света, а в последната огромна муждународна фирма са му предлагали съдружие, за да не ги напуска. Сега работи някъде из широкия свят, за много пари, и хич не му пука. Кротка работа.
Говорим си днеска с един авер за възможностите, които сме имали. И пари сме имали и всичко. Обаче като няма акъл. Сега да се върнем – всичко ще е наред. Ама дали ще е наред. Сега си е засега. Нали сега кротко, упорито и спокойно мога да се заема с Програмата. Нали аз не движа света. Нали искам да се освободя от страховете. Как да се освободя от страховете, когато продължавам да ръководя и да контролирам резултатите. Точно определените резултати. Какъв ти Бог. Бог е за слабите. Дали обаче не вярвах в далеч по-невъзможни работи. В собствения си малоумен мозък. Който на пръв не познаваше загуба в броя на заглавията на филми с всяка една начална буква, география, брой на прочетени спирки, монголски скотовъдец с четири букви, вид ястие от яйца с пет букви (не си мислете, че е омлет). Как точно се е принудила маймуната да се изправи на задните си крака и защо вкаменелостите доказват липсата на Висша сила. Тери Пратчет пък беше написал, че Боговете се забавлявали да заравят вкаменелости.
В какво вярвах? Да имам пари, за да съм сигурен. Спокоен. Дали могат да ми дадат спокойствие? Доказа се, че не. Макар още да чувам мои събратя, че единствената причина поради, която не спират да пият – нямат един милион в банка. Ако имат – ще спрат. Ама сега защо да спрат. Няма смисъл.
Не че няма смисъл, ами блокирах от страх.
Днеска един авер се чуди на самоувереността на свой познат. Нормален познат. Откъде му е тази сигурност и увереност. Нито е по-голям от мене, нито е нещо особено. Защо винаги съм имал чувството, че нещо не ми достига. Станах сто и двадесет килограма и пак нещо не ми достигаше. Къде ли е проблемът? Какво може да запълни дупката? Прецаканите инстинкти. Инстинкт за сигурност – каквото и да става, няма сигурност. Инстинкт за общност – никога не съм се чувствал част от нищо. Никога не съм се чувствал приет. Никога не съм се чувствал обичан или нормален. Защо. И оттам пък се прецака инстинкта за секс, или е бил прецакан. Защото жените ги ползвах, за да си запълвам другите инстинкти. Да се показвам с готини жени. Да доказвам, че съм готин и че всичко ми е наред. Като лъскави предмети. И да не е достатъчно. Винаги нещо да не е наред и без любимият ефект на алкохола, нищо да не си идва на мястото. Този ефект. Алкохолът е бил веществото, с което съм си намествал сбърканата същност. Душевна болест. Страх, че няма да получа нещо или нещо ще ми бъде отнето. Неадекватност. Никога част от нищо. Едно постоянно напъване, за да се докажа. За да докажа, че съм нещо. Едно втурване насам натам. Алкохолът е бил веществото, с което съм се лекувал. С което съм потушавал страховете. Душевна болест. Освен физическата страна – алергия, изразяваща се в непреодолимо желание за пиене. Жажда. Щом влезе в тялото ми веществото. Умствената страна на болестта – лудостта. Така обсебен от ефекта, че никога не съм можел да му устоя. При първата трудност, напрежение, страх – разрешението. Лудостта да пия, въпреки че не искам. Че съм се отказал завинаги. Вече за стотен пореден път. И душевнаста страна. Нещо в мен не е наред. Някъде в основите. Тази празнина не може да се запълне. Хапчето го няма. Егоизъм-егоцентризъм. Това е корена на бедите. Гонени от стотици форми на страхове, самосъжаление, самозаблуди и себелюбие – настъпвах всички наоколо и те се бунтуваха. Стигнах дотам да се страхувам от всичко и всички. Много ясно. Нали самият аз съм се вклинил във враждебността и параноясвам. Мисля, че всеки е враждебен. Всеки ме застрашава. И грешката да си помисля, че като спра да пия – всичко ще е наред. Да ама не. Тогава лъсват проблемите. Аз нямам проблем с пиенето. Ако имах проблем с пиенето – нали спрях да пия. Би трябвало да се оправи всичко. Защо нещата се задълбочиха. Защо не можех да изляза от дома, защо всеки наоколо грешеше или искаше да ме нарани, да ме изтормози. Защо и най-дребната задача ми костваше неимоверни усилия.
Нямах силата да живея. Имах проблем с мисленето. Тинкинг проблем, нот дринкинг проблем. Душевна болест. Отдавна завладяла цялото ми същество и проникнала във всички сфери на живота ми. Иска лечение. Духовната Програма на АА, като начин да намеря силата, която ми липсва. Да намеря връзка с Бог, който да направи нещата, които не мога да направя аз. Програмата. Тя е лечението от болестта. Не простото въздържание. Връзването с вериги за парното или бягството в манастира. Между другото за това си мечтаех от доста години. Дори като малък любимата ми книга беше Робинзон Крузо и много се ядосвах, че след тридесет години дойдоха та го спасиха от острова. Пак я почвах отначало и се наслаждавах на моментите как той си живее сам. С кучетата, котките, козите. Сади си жито. Урежда си дома и няма кой да го притеснява. Малко ме ядоса Петкан, но той все пак не е съвсем дразнител, защото се подчинява. Изпълнителен. Може да се допусне в някаква степен да се намести в живота. Обаче да идват да го спасяват и да се връща сред хората. Това не можех да го приема. Отново препрочитах отначало. Отново и отново. Луда работа. Винаги сам. Единствено алкохолът успя да ме направи част от хората, преди тотално да ме изпрати в царството, където пазят четирите конника.

“За повечето нормални хора алкохолът е символ на ветселие, приятелство и живо въображение. Той води до освобождаване от грижите, скуката и тревогите. Води до весела близост с приятелите и събужда чувството, че животът е прекрасен. Но не така стояха нещата с нас през онези последни дни на тежко пиянство. Старите удоволствия бяха отлетели. От тях бяха останали само спомени. Вече не бяхме в състояние да изпитаме приятните мигове от миналото. Упорито се опитвахме отново да се радваме на живота както преди и страдахме от сърцераздирателната мания, че ще успеем да намерим някой нов чудодеен начин да се контролираме. Опитвахме отново – и отново се проваляхме.
Колкото по-малко ни понасяха хората, толкова повече се отдръпвахме от обществото, от самия живот. Когато се превърнахме в поданици на Цар Алкохол, в треперещи обитатели на безумното му царство, вледеняващата мъгла на самотата се спусна над нас. Тя се сгъстяваше и ставаше все по-непрогледна. Някои от нас потънаха в калта с надеждата, че ще намерят разбиране и одобрение. За момент ги откривахме – след това идваше забвението и страшното пробуждане, за да се сблъскаме с ужасните четири Конника – Ужас, Объркване, Безизходица и Страх. Нещастните пияници, които четат тази страница, ще разберат това!”

Или защо не помагало АА. Опитах и АА и то не ми помогна. Ако да речем съм болен от пневмония и взема, че влезна в най-модерната болница. Влезна вътре. Приемат ме. Дадат ми легло. Легна на него. Изпишат ми лекарства. Обаче аз само си лежа на леглото и не ща лекарствата. Казвам – не са за мене тези лекарства. Сега не искам да ги пия. Сега съм болен. Сега искам да се лекувам. Като се излекувам, ще ползвам лекарствата. Чакай само да се оправя. Нали лежа в най-добрата болница. Чакай да се полекувам. Ще полежа тука и като се пооправя – тогава ще почна лекарствата. И ще лежа в болницата най-съвестно и като не се оправя ще кажа – опитах най-модерната и скъпа болница ама и там не ми помогнаха. Останах да лежа три месеца и никакъв ефект. Мда. Никакъв ефект. Така е и с АА. Лекува Програмата на АА. Не лекува стискането сух и ходенето на сбирки. Без ходене на сбирки не става, обаче само с едни сбирки пак не става. Хич пък не става само със стискане на зъби. Говоря го от чист собствен опит. Нали си изпилих зъбите от стискане една година. И се хвалех, че не пия. Пази Боже.

“Понякога някой тежък пияч, който в момента не пие, казва: „Алкохолът въобще не ми липсва. Чувствам се по-добре. Работя по-добре. Живея по-добре.” Като бивши проблемни пиячи ние се усмихвахме на подобни изявления. Знаем, че нашият приятел е като малко момченце, което си подсвирква в тъмнината, за да прогони страха. Той сам се заблуждава. Дълбоко в себе си би дал всичко, за да може да гаврътне пет-шест чашки, без да трябва да носи последствията. След известно време отново ще опита старата игра, защото без алкохола се чувства нещастен. Не може да си представи живота без алкохол. Някой ден няма да е в състояние да си представи живота както с алкохол, така и без него. Тогава ще опознае самотата, както много малко хора я познават. Ще се намери на ръба на пропастта. Ще поиска краят му да дойде.
Показахме как успяхме да се измъкнем от това състояние. Вие си казвате: „Да, аз искам да спра да пия. Но нима съм обречен да водя, живот, в който ще бъда глупав, досаден и скучен като някои от благочестивите хора, които виждам около себе си? Зная, че трябва да се справям без алкохол, но как мога да го направя? Можете ли да ми предложите равностоен заместител?”
Да, има заместител и при това той е нещо много повече. Сред анонимните алкохолици съществува едно братство. Там ще се освободите от грижите, скуката и тревогите. Въображението ви ще се разпали. Най-накрая животът ви ще има стойност. Най-добрите години от живота ви очакват. Така възприемаме ние братството, така ще го възприемете и вие. “
Глава единадесета от Анонимни алкохолици

Къде си........
Не си писала бая време. Мене ме стягат пищялите. Чакам да съобщиш как си се справила със задачата, как ти е помогнал Бог. Напоследък и аз съм в нещо като стрес и умора. Полезно е със сигурност. Тази сутрин усетих пак и пак тази неуправляемост. И след първоначалният шок и бунтуване, се примирих със ситуацията. И тогава осъзнах, че това е положението. Че трябва да се предам. Да се отпусна. Не е моя работа. Че нямам избор. Оттам, че гордостта е най-големият враг, защото е обратното на състоянието, в което мога да получа сила. Грях била. И оттам винаги съм изпитвал отвращение към това да ми казват че нещо е грях. Грях. Не го прави, защото е грях. Ами какво е това грях? Грях е нещо, което не трябва да правиш, защото ще бъдеш наказан. Айде бе. Ами аз винаги живея в страх от наказание. От най-невръстната си възраст. С какво е виновно едно дете да се чувстав по този начин. Много тъпа тактика да ме накарате да правя нещо. И то твърдите, че не ме карате, ами ме убеждавате за мое добро. Затова се бунтувам. Винаги съм се бунтувал, защото не искам да съм овца. Ама кой ми е виновен, че това съвсем не е истината. Че тези искат да ме заробят. Да ме подчинят. Това е истината. АА ми дава свободата. Тук за първи път загрях и разбрах, че гордостта е нещото, което ми слага препятствията пред това да получа спокойствие, сила, мъдрост. Че авто се прецаквам. Какво от това, че в древни времена са го нарекли грях и аз нито знам какво е това грях, нито съм се опитвал да разбера защо го наричат грях. Просто имам предубеждения пред духовните термини и оттам изобщо не си и позволявам да проникна зад тях. Да се заинтересувам. Предубеждението е най-голямата преграда. И винаги през живота си щом съм чувал някой да използва духовни термини - веднага съм го слагал в графата тъпаци, дървари, скапаняци, сухари, идиоти, дебили, мошеници, манипулатори, инквизитори, фанатици. И толкоз. Да, ама защо някои от тези, които използват духовни термини са така спокойни и удовлетворени.
Затова АА няма нищо общо с каквато и да е религия или секта. И не само заради това, че аз нямаше да припаря и на километри от такова място. АА дава свободата, а всички, които се стремят към заробване на човека - те са и против това, което дава свобода. Много ясно.
Та за гордостта. Никога не ми е давала тази гордост моя, тази фалшива защитна система, да разбера, че животът ми е неуправляем. Да си го призная. Уж, за да ме запази. Нали е една от функциите на собственото ми аз. Нали ще стана дупката на нищото, ако ме разбере някой колко съм слаб. Как точно се чувствам. Изгубен. Нали само аз съм така, като гледам наоколо всички уверени и намазани хора. Как добре и спокойно разговарят. Как са наясно с всичко, наясно са с местоположенито си. Пък аз дори равновесие съм губил, щом съм заговарял непознат. Чувствал съм всичко да се накланя наоколо, устата пресъхва, думите излизат фъфлещо и глупаво. Абе страшна работа. Ама нали не трябва да си признавам колко съм слаб. Трябва да съм силен, защото всички ще ми се присмеят. И по този начин вече си слагам всяка преграда, за да получа възможността да тръгна отнякъде. Всичко е фалш и градежа е на пясък. Достойнството ми не може да пострада.
Да не би да бъда отхвърлен, да не би да бъда изложен.
Липсата на сила. Това е положението. Много морал, много философия, много знания, много книги. Обграждал съм се с мускули, знания, всякакви лустра. За да скрия тази слабост, но никога не съм се потапял и да разбера къде ми е проблема. Да тръгна отнякъде. Че силата я няма вътре. Че с мускули или други атрибути, не може да се прикрие вътрешната слабост. Моралните и философски убеждения са същия пълнеж. Сурогат.
Липсата на сила. Трябваше да намерим тази сила и Анонимни алкохолици е чудесното Братство и неговата Програма е уникален начин да се намери тази свобода.
Без да се плаща нещо, да се угажда на някой, да се изслушват нечии проповеди...
Това е истината. Затова съм така фанатичен. Защото съм се устремил към нещото, което не съм предполагал, че може да същестува. Към свободата. Как няма да дам всичко от себе си. Писна ми да се гърча като охлюв. Писна ми да се ослушвам по какъв начин съм възприет, какво си мислят за мене хората и ред други работи, които подробно описвам в ежедневните си анализи. Една от стъпките, която е необходимо условия по пътя към свободата.Една от стъпките. Това е положението.
Нямам време за много писане. Ще го слагам това пост.
И този вечен страх от наказание, той ли е източникът на този перфекционизъм. Желанието да бъда перфектен, защото ме чака наказание. От всякакъв вид. Излагане. Неделя следобед - идва понеделникът. Мъките и новите изпитания. Ще бъда прецакан, ще се изложа.
Кой човек би издържал на това напрежение?
Не ми е ясно как само като останах сух, издържах една година без да врътна тотално.
Без ефекта на алкохола не знам дали бих функционирал изобщо. Замислям се. Вероятно рано-рано щеше да ми изгърми инсталацията.
Слава богу, че съм алкохолик. Защото има Програма, която не само ме освобождава от алкохола, но е отговор и на всичките ми житейски проблеми.

Седемнадесети септември

Мисъл за деня
Стъпка Първа гласи: „Признахме, че сме безсилни пред алкохола, че животът ни е неуправляем.“ Тази стъпка излага изискването за членство в АА. Ние трябва да признаем, че животът ни е объркан. Трябва да приемем фактът, че сме безнадеждни пред мощта на алкохола. Трябва да признаем, че сме победени щом пиенето се намесва и затова имаме нужда от помощ. Трябва да сме готови да приемем горчивият факт, че не можем да пием като нормалните хора. И трябва обявим, колкото се може по-охотно, пълна капитулация пред неизбежният факт, че трябва да спрем с пиенето.
Трудно ли е за мен да приема, че съм различен от нормалните пиячи?

Медитация за деня
„Посочи ни пътя, О Господи, и нека вървим по Твоите стъпки.“ Явно има правилен и погрешен начин да се живее. Може да го установите опитно. Когато живеете правилно, нещата се подреждат добре за вас. Когато живеете погрешно, нещата тръгват на зле. Изглежда можете да вземете от живота само това, което сте вложили в него. Ако пренебрегвате законите на природата, последицата е влошаване на здравето. Ако пренебрегвате духовните и морални закони, последицата е, че ще се чувствате нещастни. Като се съобразявате със законите на природата и духовните закони на честността, чистотата, алтруизма и любовта, логично е да очаквате да бъдете здрави и щастливи.

Молитва за деня
Моля се да мога да се опитвам да живея правилно. Моля се да мога да следвам пътеката, която води към по-добър живот.


Малко разбъркани мисли. Не съм много в час и не съм доволен от това, което написах. Изтрих го безмилостно. Много теоретично и абстрактно. Не съм доволен от себе си. Защо не съм доволен от себе си? Няма да се представя на нужната висота. Аз съм перфектен. Перфекционист. Няма начин. Дали са ми го заложили майка и татко едно време, които вдигаха такъв джангър ако имам по-малко от шест и ако не разбирам еднакво невероятно както от геометрия, така и от литература. Нищо по-малко от пълния успех. Нали трябва да се боря за върха. Но и брат ми беше подложен в по-голяма степен на това. Пък не е алкохолик. Да не търся виновен. Фактът е, че съм алкохолик и не съм доволен от себе си, което пък е една от проявните форми на същата тази болест. Спрял човечецът пиенето и всичко му станало наред и ми разправя – няма проблеми, стига да стоиш далеч от чашката. Мда. За тебе може и да няма проблеми, но ти ли ще си този, който на мене ще ми казва какво ми е в кратуната? Или да намеря начин да ти присадя мойта кофа за два часа и ще те питам къде ще си намериш място и сега като рушнаха кулите близнаци, къде ще се катериш да скачаш с главата надолу? Не съм доволен от себе си. Отличителна черта на тази болест. Винаги трябва да бъда на върха. Номер едно. Защо? На стопроцента харесван и одобрен. Да няма нито един от хилядите, които да не ме харесат. Всичко или нищо. Страх от отхвърляне. Всеки смях наоколо е предназначен за мене, аз съм неговата цел. Нещо не ми е наред и ми се присмиват. Утре ще се старая повече. Трябва да се старая повече. Трябва да съм съвършен. Да няма петънце. Да съм нащрек постоянно. Добре, че ме изби на алкохолизъм. Ако не бях алкохолик, кой знае какво щеше да ме сполети. Да ходя да си правя пластични операции, може би. За оформяне на най-различни части от тялото. Че тогава да може да ме харесат хората.
Достойнството. Основни настройки в софтуера ми не са наред. Основни настройки. Иска пълна преинсталация. Като вземем предвид, че и хардуера е нещо дефектен. Влиза веществото и последицата е непреодолима жажда, безконтролно пиене, наливане до откат. Хардуерен проблем, който според последните изследвания на учени, които нямат нищо общо с АА е открит. Ензимите, които разграждат алкохола са ни недостатъчно. Затова първо ни се прецакват панкреасите и черните джигери. Те са източниците на тези ензими.
Даже отворих сега в уикипедия да чета за ензимите. Любопитно, че Пастьор ги изучавал в алкохолната ферментация. Нещо като катализатори за промяна – разграждане.
И като се напъха алкохола в тялото и мозъка веднага подава команда към органите да пускат ензимите за неговото разграждане до усвоими вещества. Една от междинките при процеса е ацетона. Затова по някой път съм като не знам какво. ХимкиВраца, нефтохим, атезе. И силиците на нашите ензици приключват около ацетона, който ацетон предизвиква отровната и непреодолима телесна жажда. Жаждата на тялото за още и това още пък предизвиква още и няма спиране. Голямото тровене, както обича да се произнася един мой любим човек. Реакция, която не може да се контролира от мозъка, защото е на суперхардуерно телесно ниво. Безалтернативна реакция. И прогресиращата болест – с годините производството на ензими хептен намалява.
Ако беше обаче само това – хаирлия да е. Знам, че съм алергичен към мед и не посягам към мед. Това са нормалните хора. Обаче ние алкохолиците, като знаем, каквото и да означава това знаем, че сме алергични, имаме непоносимост и нямаме възможност да пием – защо пием?
Ето тука е софтуерният проблем. Настройките на програмата. От най-ниските и примитивни нива на шифриране. Прецакано всичкото. Трябва основно.
И трите основни инстинкта, които са първи по ред в операционната ми система – 1.инстинктът за общуване (да бъда част от, да бъда приет, да бъда лидер), 2.инстинктът за оцеляване (сигурност, да имам дърва за зимата, жито, покрив), 3.сексуалният инстинкт (да продължа рода).
Те са прецакани. Дали са се прецакали по трасето, или съм излязъл от конвейра така – не знам. Чел съм бая по въпроса и то от уважавани от мен учени. Единият от които го търси международната полиция бая време. Разпечатването на запечатките. Ама хич не ме интересуват вече причините, а начините на препрограмиране, на преинсталация. Щото не ми е приятно да си мисля, че когато някой наоколо се засмее – то ми е разкопчан дюкяна, или съм разрошен, недообръснат, смешен, излишен, тъп. Цялата програма се бунтува, че мойто аз не върви на добре откъм приемането сред другите хора. Това е аларма на основно жизнено ниво, защото ако не съм част от другите – сам едва ли ще оцелея. Затова едно от най-тежките наказания е било изгонването от племето. Чел съм индиански книги по този въпрос. Още във втори клас.
За да бъда приет трябва да изглеждам по определен начин, да имам определено възпитание, образование, външност, думи, поведение. И от правилен произход, защото трудно се наваксва и обикновено е едно добро оправдание за собствено изключване.
Защо ли като дете ми беше любима книга “Робинзон Крузо”? И как си я четях с интерес. Робинзон си гледа кучетата, козите, котките, папагалите. Обработва си нивата, прави си лодката и грънците. Никой не го притеснява. Само Петкан, ама той не е човек. Или е послушен. И най-кофтито – дойдоха та го спасиха. Много кофти. Пак препрочитах отначало, за да се наслаждавам на тази свобода и самота. Свобода – няма нужда да се прави пред никой и да се напъва дали е достатъчно добре подготвен, изглеждащ. Дали няма да му се смеят. Просто няма кой да му се смее.
Дали впоследствие си мислех, че проблемът ми е в хората и трябва да взема да ида в някоя гора. Мечтаех си да съм лесничей и ме беше яд на мене, защо не съм завършил лесото. Или да стана поп. Монах. Да се затворя в някой манастир. Няма да имам проблеми нито с пиенето, нито с хората. Имам един такъв познат. Всичко било наред, докато не надникнал зад олтара. Там били наредени бая шишета.

Инстинктът за сигурност или оцеляване. Или инстинктът да имам повече и повече. Пиене за после, мънгизи, дрехи, коли, жени. Вместо нормалното и необходимо за оцеляване – вкарани са вече неутолими количествени изисквания. Не е достатъчна къща и няколко ката дрехи. Храна и работа. Трябва преуспяване. След всяка постигната цел, следва друга такава. Или изобщо тотален отказ от постигане на каквото и да е, защото е невъзможно и отново гората. Още и още.
Тука някъде се смесват и първите два инстинкта със сексуалния. Не ми е ясно дали това е сексуален инстинкт – да се заредя с някоя много хубава жена, та да шашна всички. Май е сбъркано с инстинкта за общност, лидерство в групата. Да съм нещо повече и приет благосклонно. Или някоя правилна като за майка и татко. Или пък повече жени – да се фукам с тях и да мога във всяко едно положение да не взема да остана на сухо. Страаааах. Да не би да остана сам. Това е първо непрестижно, срамно, глупаво и невъзможно. Кофти е.
Трите основни бейсик програми. На ниво, в което операционната система е свързана с хардуера и подава команди за постигането на нещата, които ще осигурят оцеляване и преуспяване. Да – ама при мене няма задоволяване. Сбъркано е.
И това сбърканото си остава – дори и да се премахне пиенето.
Там вече трябва да се търси Бог, Божията сила и Воля. Той е този, който може да въведе в ред тези инстинкти. Затова Духовната програма може да въведе ред в живота, да запълне празнотите и да изправи кривините. Няма сила. Трябва да намеря сила, за да ме освободи от алкохола и да ме освободи от заробващите и сгрешени мои настройки. Мойто собствено аз. Източникът на всичките ми проблеми. Да се премахнат повредените стоки, за да има къде да дойде Бог. Щото всичко е задръстено от знания, постижения, богатства, предразсъдъци, титли, успехи, спомени, награди. Не става. Както знам, така да мога. Или да мога да последвам простия съвет на дядо ми: Искам да си спокоен, много е важно да си спокоен. И аз искам много работи, които за нормалните хора са много лесни. Айде хаирлия да е. И още 24 трезви часа за всички нас.

Днес за пореден път се убедих каква Коварна болест е това алкохолизма.
Станах рано и се подготвих за сбирка в Раднево.Не ми се ходешй много,тъй като ми се свидеха да дам няколко лева за пътни,но нямах друг начин да изкарам още няколко дни без АА сбирки.Може и да съм луд,но не съм прост/както казва един мой приятел/.
То потготовката ми се състоеше в това да скоча в дънките,да навлека една блуза и на богом да се изнеса на спирката.Като отидох на автогарата-хоп,изненада.
Там видях жената на един мой познат,която пътуваше по същата дестинация.
Качих се в автобуса и тя седна до мен.С нея се познаваме покрай брата на мъжа и, но това няма особено значение.Зоговорихме са за това как е тя,мъжа и децата и,моите деца.Докато тя говореше и аз я слушах уж всичко беше добре и на мен дори ме беше приятно да се надувам колко са добре в къщи, и как раздялата с бившата ми жена е било най-доброто нещо и за двама ни.Слязох в Раднево и отидох на сбирка.Там дадох от себе си каквото можах и след това се прибрах обратно.Нямаше нищо особено за притеснение,но като си прибрах в града усетих,че нещо за пореден път не е наред.Свързах го с променливото време,но това ни ме свърши работа.Поразрових се в изминалата част от деня ми и като,че ли всичко си беше наред.Продължи да ми е нервно и дори след пазаруване в един магазин чакайки отново тролей, се видях как позирам,но не така добре както бих искал да бъде.Чудех се къде да си дяна ръцете,запалих цигара,въртях се като калайджия-изобщо машината на болестта се беше задвижила необратимо.
След това минах край друг магазин и си взех нещо парфюмерийно.Помотах се из центъра и все още не виждах или ни исках да видя откъде дойде това,което доста ме утесни?
Едва когато си прибрах близо до дома ми се сетих,че това,което ме нападна си беше чисто и пресничко,добре маскирано самосъжаление.Това е един от най-преките/за мен/ пътища към поредното запиване независимо как и кога.
Почнах да се моля за това то да бъде отстранено,но освен самосъжалението видях и тази гордост,и егоцентризъм,каращ ме да не приемам нищо,което не е както на мен ми се иска.Да "играя" отново така,както често,да не кажа почти винаги доскоро съм правел.
А после пък дойде и страха от това,че все греша,все не правя нищо,какъв съм неудачник,какко съм грешен,........
В един момент докато си ходех към нас се сетих,че никой не иска от мен да бъда съвършен,а още по-малко пък от мен се иска да изисквам от себе си да бъда съвършен.Но нали това е една от основните идеи на алкохолизма-да си мисля,че все греша,все съм виновен,все........да ме накара да се чувствам нещастен, да си помисля накрая има ли някакъв смисъл изобщо и........
Все пак след като се помолих и се прибрах у дома,въпреки,че ми беше наум да направя нещо друго,а не да споделя това,което ми се случи седнах и написах този пост.След като го направих и видях къде сбърках, какво е трябвало да направя смятам да се помоля, и дано този ден продължи малко по-добре отколкото досега.И най-интересното е,че това се случи само за няколко часа,през което "нищо не забелязах",а търсех отново причината за състоянието ми извън мен.
А освен гордостта,егоцентризма и нечестността към себе си видях как се промъкна и злорадството от това,че микробуса не спря на едно момче,седящо зад мен,което си говореш с други приятели и автобуса не му спря на желаната спирка.Оказа се,че аз също трябваше да направя това за да спечеля време,а не да са върщам назад с тролея.Но пък като го видях в същия тролей се "зарадвах",че отива в квартал далеч от центъра,а аз живеех на доста добро място в същия град.Та доста се понатрупаха нещата и то само от едно дребно съмосъжаление,нечестност и желание да се харесам на жената на този мой познат.Е,простичко е но съм благодарен,че все още продължавам да си правя самоанализ,което ми дава възможността все по-лесно да откривам това,което ме забива надолу.А докато споделям това последното казано ето как отново гордостта напира да каже"Колко си велик"...


Благодаря ви,приятели,че ви има.
Желая ви спокоен, трезвен ден и една добра вечер.

П.П. Освен всичко това видях отново малка порция мързел,каращ ме да си помисля,че не е нужно точно сега да правя каквото и да било.Че е по-добре да си почина.........

Бъди себе си.

Днеска на обяд излязох да си изям сандвичите и да се поразходя. Помотах се около шаха. Не гледам самата игра, защото много не я разбирам. Преди около две седмици влязох в яхуто да поиграя. Ей така да се пробвам. Не бях играл с години. Един се нави да играе с мене. Разцъкахме и той ме би набързо. Предложих втора. Играя си. По едно време гледам отдолу в чата, противникът ми се скъсва да ме псува и да ме нарича – идиот, дебил, кретен и какви ли още не. Някои работи не ги разбрах, защото не съм спец в английския. Обаче си бяха обидни определения за мене. Чак се зачудих какво му става на този. После се зачудих, че не се ядосвам ами приемам нормално да съм много слаб в тази игра и да не се обиждам, че съм много слаб. Да не ме засяга, че ме обижда на кретенски изигравания в шаха. Значи като не мога да играя, никога да не се опитвам. Преди така съм разсъждавал. Дори и за АА да се подготвя. Да не се излагам там. Абе отново и отново изкривеният инстинкт да бъда харесван и приет. Имам го. Заедно с него върви страхът, че никога няма да бъда харесван или приет. Или че ще бъда отхвърлен. Този недостатък – страхът, стърчи от мен като халка. И всеки по-опитен манипулатор може да види тази халка, да ме улови за нея и да ме дърпа накъдето си иска. От детското: „Страх ли те е а? Страх те е, нали? Не мойш го напрай това! Страх те е, а?“ до зрялото: „Я не се излагай!“
Дай ми пет лева назаем. И как няма да ти дам, като ще ме сметнеш за пинтия. Страх ме е, че ще ме отхвърлиш. Засегнато ми е достойнството от този страх. Грешката ми – користен съм. Мисля, че с търговия ще купя внимание и приемане. Но не съм го осъзнавал. Кой аз ли? Приятелството е на първо място. Мда.
Та този пич така заподскача. Откъде да знае, че това е основен номер на баща ми. Да изнервя противниците на карти или табла. И като вкараш на противника страхът, че е тъп и той избеснява от гняв. Оттам спира да може да мисли и е лесен за управление. Гневът. Чрез гневът и страхът другите ни доминират. Управляват ни много умело. Всеки на когото се ядосвам, става мой управител. Пускам го в главата да нарежда химията ми. Да ми се бърка в семейството и работата, защото този яд се отразява на всички сфери от живота ми. Беснея и пилея времето, в което да съм мил и внимателен към любимите. Нали са ме ядосали. Пилея времето, през което да си почина и да се насладя на живота си. Пилея времето, през което мога да свърша някоя работа и да изкарам пари. Нали съм неработоспособен, като избеснея. Гняв и страх. Зад гневът се крие страх. Защото като се уплаша, че не съм приет, че не съм харесван и това избива директно в бяс, в агресия. Нападение. Наказание. Реакция. И целият живот се оказва една поредица от реакции. Реакции, които са задвижени от страха. Гонени от стотици форми на страхове, самозаблуди (не виждам, че няма начин да бъда съвършен и не мога да се харесам на сто процента от населението. Който ме обича – ще ме обикне и такъв), самосъжаление (не съм съвършееееееен, ще бъда отхвърлен, грозно ми е името, грозна ми е косата, грозни са ми дрехите, не съм смел, нямам пари, родил съм се в България. Горкият аззззззззззз.), себелюбие (не мога да си позволя да бъда нещо по-малко от най-дъбест). Гонен от тези стотици форми на страхове, себелюбие, самосъжаление и самозаблуди – подскачах. Реагирах. Настъпвах другите и те на свой ред отвръщаха. Моят живот, мойто аз е продукт на тези съзидателни форми. Под длетото на страха, самосъжалението, самозаблудите и себелюбието се пръкна мойто аз. Мда. И мойто аз на свой ред произвеждаше все по интензивни такива страхове, които гонеха по-яко и предизвикваха все по голяма лавина. Достигнахме до свръхпроизводството и логичната депресия. Мда.
Ама откъде бях стигнал. Бая се замотах. Шаха. Това вече реалният в градинката. Седнах на една пейка и гледах както винаги физиономиите на играчите и физиономиите на зрителите. Както и подскачанията и подсказванията. Как някой не смее да застане на играта, да рискува, да се изложи на загуба и присмех, а вместо това дава акъл и се присмива. Поучително. Цял живот зрител. Ако може зрител и на собствения си живот. Да не би да се прецакам и някой да ми се присмее. И играчите. Едните слушат дословно, защото се страхуват, че сами нищо не знаят и не могат. И слушат от команди от всички страни. Настава хаос в играта им, която губят задължително. Просто нямат план. Все едно играят хиляда човека, всеки с различни виждания. И това от страх човечецът, че ще загуби. Абе що не играеш, какво като ти се смеят. Да, ама знаеш ли как боли? Други пък не позволяват нищо да им се каже, или само външно. Директно се подиграват на съветниците. Обаче ползват подсказванията. Но не позволяват да разчитат на други. Пак достойнството. Мога сам. Гордост. Аз съм много повече от тебе, който искаш да ми дадеш акъл. И пак и тука всичко опира до страха. Страх да играя, страх да не загубя, страх да не бъда победен. Победа и загуба. Ами не е ли най-голямата загуба, да загубя времето си за живот. Защото този страх ме кара да се набутам в килера на тъмно. Дори да не смея да се покажа навънка. Да не би да се проваля, да загубя. Или да се набутам зад фалшивите брони на маските. Да не си призная слабостта и да помоля за помощ. Да вкарвам всички ресурси в помпане на мускули и, ли акъла отдолу да е хилавото и незряло мое аз. Смачкано от страховете и гордостта, които му казват – не смей да се показваш слаб.
Затова инвентаризацията е средство съм свободата. Да се видят проявите на това, което ме прецака – мойто собствено аз. Да се прегледат, намерят и изхвърлят развалените стоки – недостатъците на това мое аз, които причиниха всичките мои беди. Които сами пищят и викат – не смей, не си длъжен, това са глупости, това е фанатизъм. Ти си супер. Ти си нормален. Нищо ти няма. Как ще се подлагаш на това унижение. Другите са виновни. Само ако се беше родил в Америка. Само ако беше милионер. Или ако приятелката ти те разбираше. Ако родителите ти не ти се месеха и не ти объркаха живота. Ако нямаше толкова подлост и връзкарство. Ти не си виновен. Вината е отвънка. Не смей да ровиш вътре в себе си. Само едно достойнство ти остана и него ли искаш да загубиш?
Пак се замота нанякъде мисълта ми.
Седя си на пейката и се появява един събрат-ълкаж. На моя възраст. Изглежда на около осемдесет години. Дори и на мене не ми се вярваше. Познавам го от година и половина. Тогава го притесняваше работата му. Дали няма да загуби работата си. Имал ултиматум да се лекува. Шест месеца и ще запази работата си. Първоначално беше склонен да слуша. Депресията беше полезна. Скоро всичко му стана наред. Започна да гони гаджета по интернет и да знае всичко. Аз знам. Аз знам. Кви са тези сбирки, кви са тези глупости. Скоро се загуби някъде. След година се появи отново. С изваден панкреас. Отново изчезна. Сега едвам има сили да говори. Няма къде да живее. Ходи с едни еспадрили, а идва зимата. Мирише отдалеч. Сврял се в една изоставена къща, но и от там го гонели. В това състояние е беззащитен. Кой знае какви ще са тези, които имат претенции за същото жилище. Отдавна разведен. Отдавна загубил дома си. Иначе разправя някаква интересна легенда за начина по който майка му я излъгали и й отнели апартамента. Мда. Видя ли докъде ме докара пиенето – пита ме той? Аз – сега пиеш ли? Той – по два-три спирта на ден. Аз – що не идеш в психиатрията? Той – не искам в психиатрията. Нямам вече за кога. Вече се прецаках. Дай някой лев да си взема нещо за ядене. Аз – чак пък за ядене.
А преди си мислих, че не съм алкохолик. Ами аз не съм като този. Той така се е родил вероятно. Никога не е работил, никога не е бил женен, никога не е имал дом, никога не е имал панкреас. Така си беше. Той така си беше.
„Повечето от нас не искаха да признаят, че са истински алкохолици. Никoй не обича да мисли, че телесно и психически се различава от другите. Следователно не е учудващо, че кариерата ни на пиячи се характеризираше с безконечни напразни опити да докажем, че можем да пием като другите. Идеята, че по някакъв начин, някой ден ще успее да контролира и да се наслаждава на пиенето, е голямата мания на всеки абнормен пияч. Продължителността на тази илюзия е смайваща. Мнозина я преследват чак до вратите на лудостта или смъртта.
Научихме, че дълбоко в себе си трябва напълно да приемем, че сме алкохолици. Това е първата стъпка към възстановяването. Заблудата, че сме като другите или можем да станем като другите, трябва да бъде разрушена.“
Първата стъпка към възстановяването. Дълбоко в себе си напълно да приемем, че сме алкохолици. Ако не се приеме тази стъпка, то никога и не могат да се почнат Дванадесетте стъпки. Защо ми е духовна Програма за възстановяване, като нямам никакви проблеми? Аз съм супер. Онези по лудниците? Те така си бяха. Аз съм различен.

Снощи го четох тоя пост сега го прочетох още веднъж дано да го прочета и трети път това ще означава че съм добре пък за четвърти мога да си мечтая . Но знам истински вярвам че ще стане . Днес игрхме на една игра бях на групата в раднево дет и лекаря по принцип е там него го няма но аз бях там и играхме на стрелички и аз последен трябваше да хвърлям лелей . Сега аз хвърлях няколко пъти преди това и все не уцелвам та казах на някой преди групата точно че е по лесно да се научиш да побеждаваш отколкото да губиш . Та му казах че съм и вечният втори което е задоволително де . От толкова много хора . И хоп тая игра . Лелей направо се побърках сега какво ще стане как тъй аз няма да победя е какво пък толкова няма няма . Оп не ще си мисля че няма и все пак ще победя беше борба помолих се и доиде реда ми е не победих страхотно станах трети тоя път и втори не станах де ама пак добре . И то не че станах трети някак преди това за толкова малко време си признах че дори не мога да хвърлям . Веднъж загубих 15 цигари на това . Да и после приех това някак по лесно . Същото както и вчера на групата там станах за водещ и там има един лист винаги го зубрех някакъв да не сгреша тоя път му хвърлих едно око и го оставих . И като станах помолих за помощ ако сгреша някой да ме поправя . Е сгреших забравях . Да кажа че после не ми е пукало не ме е било страх как са ме приели като сгреших не е така но не беше като преди някак по спокойно стана . Да как тъй пък един път не сгреших през живота си дотук съвършен голямата работа . Не можещ да каже извинявай . Тая година трябваше да поискам прошка лелей какви са тия думи прости ми кво е това бе на мен да ми прощават .
съвършеният пич . не стана . Сега се сетих покрай тая група как съм играл няколко нощи на едни топчета на компютъра само и само да подобря рекорда на едно друго момче как може да е по добър от мен . Да бях накичил всички игри с името си . И дори го бях подобрил но играх докато не изкарам страхотен резултат та като си тръгна да си стой на първо място да не може да се подобри . Сега едно от момчетата горе стана нещо нарпави нещо което според мен е греша нали и ме нарани сега не мога да се сетя а и не ме интересува но приказките му бяха спокоино бе коце не ти се сърдя знаеш че съм пич за това което направи . Та и аз така раздавах прошката си благословията си навсякъде няма толкова благороден човек като мен . Та и тогава се сетих и за тая песен спасение и там е така . НА раздяла ви целувам и моля аз простете моита грешка . ЕГОТО че целият свят ще го боли за мен . За това че съм зле . Ей представях си се как умирам и плачат за мен . Как ги боли какъв пич са загубили . Е пич загубили царя да загубят той умрял . ТАка и аз пич пич ама умрял пич . Днес ми мериха температурата зарадвах се че нямам . Та отначало исках да имам де нали както винаги ох как си миличко каквото ти е лошо ли ти е . И всякакви такива само и само да привличам и внимание някакво там . Та един пич се качи на затворен режим да го привлече това внимание . И си говорим и той а разбих ги с това качване а нарпаво ги шашнах кат се качих на затворен сам а а а а . Кой е затворен пич тия дет си ги шашнал или ти . И аз съм го правил и го гледам същият като мен измисля абсурдни неща е то долу няма какво да се прави . Е то така и така и на всеки го разправях и аз . Ама то тук така ама то заради това и внимание нали всеки идва и аз ей аз се качих сам без да са ме питали дори . Или пък чакам само нещо да се спомене . Та това е да се излъжа и сам . Сега трябва да стана че съм във зала ей довечера сбирка . СТРАХОТНО . да то сигурно е писано някъде но тук в раднево във болницата се провеждат сбирки на анонимни наркозависими вторник и четвъртък от 17 и 30 . лек и чист ден на всички .

Да, шахът.. И аз от години не бях играла на шах. То няма как, братле, ти да кажеш нещо и аз да не допълня "и аз, и аз". Та, шахът. Мен, ако ме питаш, не съм добра. Само съм се нау4ила на правилата за местене, а и рокада, никакви специални ходове или зау4ени тактики. Да, ама другите ме мислят за добра, не можело да не съм добра, с моята страхотна памет, бързо мислене и интелигентност (другите казват, не аз!). Няма как да не си добра, викат, давай, давай да играем една партия.... Упорстват, аз отстъпвам и...блокирвам.. Та как няма да блокирам?? Има ли по голям блокатор от СТРАХЪТ?? Не отговарям на о4акванията, ще раберат, 4е са се излъгали в мен, ще ме отхвърлят, ще ми обърнат гръб, ще се разо4ароват от мен... И после?
Кога играх за последно шах??? Победих И..после???
Преди две години и нещо, там където бях затворена за 5 месеца, за да се нау4а да живея.. Там имаше и още е там един страхотен шахматист, болестта на зависимостта е довела до трайно уврезхдане на психи4ното здраве, но не отнела умствените способности Да, трябва да сме благодарни тези, на които ни се се разминали тези последствия.. По4ти невъзможно беше някой да го бие на шах. Играхме два пъти, първия път паднах, втория??? Ами не знайно как спе4елих партията.. Слу4айно, разсея се. И.. никога пове4е не играхме. За да не загубя, за да не разваля впе4атлението, което съм направила, за да се правя на това, което не съм Страх..
Страх да играя, страх да не загубя, страх да не бъда победен. Победа и загуба. Ами не е ли най-голямата загуба, да загубя времето си за живот. Защото този страх ме кара да се набутам в килера на тъмно. Дори да не смея да се покажа навънка. Да не би да се проваля, да загубя.
Болест, която ме е засегнала във вси4ки сфери на живота.. Разказвам за шаха, но така е във вси4ко. Гонена от стотици форми на страхове, самозаблуди и самосъжаления. Направя нещо както трябва и..изтръпвам, следващия път, следващия път..ще се проваля, няма да успея, ще разо4аровам.. Отхвърляне, от кого?? Та аз сама се отхвърлям, сама се отказвам, сама си давам 4ервен картон, сама обръщам гръб, сама се прецаквам, сама се заклю4вам в килера, сама се наказвам. Така играя на сигурно, никой, ама никой не може да ме отхвърли, защото аз съм се самоизклю4ила, самоседнала съм на резервната скамейка, самопоставила съм се вън от играта наре4ена живот. Само така се 4увствам сигурна. Никой не заплашва моето аз, няма и смисъл.. Аз, аз съм си най големият враг.. И няма, няма 4овешка сила, няма 4овешко същество, което може да ме убеди или помогне да се върна в играта. Нали трябва да ми обещае сигурност, 4е няма да се проваля...4е няма да загубя... Кой може да ми го обещае??
Сега се у4а, 4е важно е да у4аствам по най добрия на4ин, на който съм способна, просто да у4аствам, да дам това, което мога, да не се вкоп4вам в резултатите.. Тя, Силата има грижа за тях Дори и да загубя, няма да е служебно.
И нека Силата да е с теб!

Първи октомври
АА ще загуби част от своята ефективност ако не дам и своят дял. Къде се провалям? Има ли неща, които чувствам, че не правя? Спират ли ме стеснителността и страха? Стеснителността е вид гордост. Тя е страх, че нещо може да ти се случи. Какво ще ти се случи не е толкова важно. Впечатлението, което правиш на другите не зависи толкова от нещото, което вършиш, а от твоята искреност и честност.
Блокирам ли, защото се боя, че ще направя лошо впечатление?

Медитация за деня
Търси от Бог истинската сила, която ще те направи ефективен. Няма други независими източници на сила. Това е тайната на истински ефективният живот. И така ще бъдеш използван, за да помогнеш и на други да намерят своята ефективност. От каквато и духовна помощ да имаш нужда, каквато и духовна помощ да искаш за другите, потърси Бог. Искай да се осъществи Божията воля в живота си и търси начин да се синхронизираш с Него. Провалът идва от това, че разчиташ твърде много на твоята собствена сила.

Молитва за деня
Моля се да мога да почувствам, че нищо не е непосилно за мен щом потърся Божията помощ. Моля се да мога да бъда ефективен чрез Неговото ръководство.


Страхът се появява неусетно. Първоначално като някаква неопределена тревога. Допреди малко я нямаше. Изпълзява отнякъде и бавно завзема позиции. Получава се стягане. Понякога дъхът секва от старх. Ужас, объркване, безизходица и страх. Четирите конника. Провал. Защо провал? Не бе ли защото разчитах твърде много на себе си? Или на източници на сила, които уж даваха, а по-късно започваха да взимат. Идва време да се плаща сметката. Не мечтае ли всеки алкохолик да удари няколко чашки, без да му се налага да плаща последиците. Безнаказаност. Без странични ефекти. Тънкият страх. Малкият страх. Няма такъв. Пусне ли корен, Той се разраства и неговите последици са ужасяващи. Поредица от съвсем закономерни причини и следствия. Наистина поражда по-големи беди от кражбата. Какви сътресения и облекчения настъпват в моментите, в които виждам, че мойто аз, моят живот е продукт на страховете. Всичко това, в което съм се вкопчвал, което съм защитавал, което съм крил, което съм отствоявал – произведено от страх. Царството на страха. ХА-ХА-ХА!.
Спомних си за един пасаж от Куелю. Ще го потърся в нета. Дано да ми остане време, че може и да закъснея за работа. Страх, че ще закъснея за работа. Ще ми се наруши ритъма. Мда.
Намерих го:
„Воинът на светлината обръща внимание на дребните неща, защото те могат да създадат големи пречки. И най-ситното трънче спира тръгналия на път. Една малка и невидима клетка може да разруши здрав организъм. Споменът за отминал страх, траял само миг, може да стане причина уплахата да се завръща всяка сутрин. Частица от секундата ни прави уязвими за фаталния удар на врага.
Воинът внимава за дребните неща. Понякога той е прекалено строг към самия себе си, но предпочита да действа по този начин.
„Дяволът се крие в подробностите“, казва една древна пословица.“

Споменът за отминал страх, траял само миг, може да стане причина уплахата да се завръща всяка сутрин.
Това е положението. Простата Програма от действия дава инструмента за освобождаване от раковата клетка на страха, която е затрупана някъде в мене и която дори не виждам как нарежда, предопределя, управлява живота ми. Инструмента да изчистя тези страхове и ракови клетки и да дам свободен достъп на Божията воля и милост до мен. Иначе не става. Блокажи. Гонени от стотици форми на страхове. Това е животът на един алкохолик. Пък било той и сух. Както сладкодумно звучи – тресеещ.
Когато ме стегне страха се моля да бъде Неговата воля. Да ме използва, за да помогна на другите. Да ми разкрие волята си и да ми даде силата да я изпълня. Тогава страхът ме напуска. Но това не действа без инвентаризацията по Четвъртата стъпка. Без споделянето на тези страхове в Петата. Не действа без ежедневната инвентаризация. Защото - Споменът за отминал страх, траял само миг, може да стане причина уплахата да се завръща всяка сутрин.
Страхът бе зла разяждаща заплаха. Нямам много алтернативи. Има два пътя на този кръстопът – или да се оставя на Волята на Бог или да остана в ръцете на продукта от всички страхове, самосъжаления, самозаблуди и себелюбие – моят ум, мойто аз. Или да тръгна по пътя на Свободата или да се гърча в оковите на моето „независимо“, „интелигентно“, „знаещо“, „умно“, „съвременно“ АЗ.
Приписа ми се. Има много за писане. За стеснителността. Кое ме спира да направя нещо, да се изкажа, да напиша нещо. Защо ми влияе чуждото мнение. Кой е моят мъчител и тиранин? Хората или мойто аз. Моите собствени недостатъци, които ме държат в робство. Които ме напъхват в килера. Показват ми червен картон. Дали трябва да правя инвентаризация на другите или на себе си. Защо е толкова жизнено необходима тази инвентаризация. Имам ли много халки по себе си, които другите опъват. Бая въпроси. Дори не ми се играе да им слагам питанките. Отнема време. Всеки един от тези прости въпроси е достатъчно основание и обосновава да се захване човек с тази Програма. Благодаря ти Господи, че ми даде възможност да работя тази Програма. Благодаря, че ме свърза с моят спонсор и той ми показа как става номера.
Неблагодарен се показвам, че често пъти този страх ме обръща дори против спонсора. Видях го да се случва много пъти, но не вярвах някак, че и при мен се случва. Нали съм различен. Аз не съм като другите. Мойто аз не е продукт на страхове, самосъжалния, самозаблуди и себелюбие. Аз съм си нормален и съм си супер. Само алкохола да се махне и всичко е наред.
Много екшън иска свободата.
Благодаря ти сестричке. Благодаря на всички и се моля за още двадесет и четири трезви часа за всички нас.

Знаеш ли как ми помогна днес цитатът ти от Воина на светлината??
Аз сутрин преди да изляза, докато ска4ам в дрехите, вклю4вам за 5 мин компа, поглеждам пощата, необходимо ми е.... Нали трябва да преодолея страха... Ве4е по4на 5ия месец на моята работа и...и.... още ме парализирва, в разли4на степен разбира се. Всяка сутрин го преодолявам проклетия му страх, вярата, вярата е противоотровата. Днес сутринта ми даде сила това:Какво ще ти се случи не е толкова важно. Впечатлението, което правиш на другите не зависи толкова от нещото, което вършиш, а от твоята искреност и честност. И молитвата за деня ми дойде като мехлем на раните от страха:Моля се да мога да почувствам, че нищо не е непосилно за мен щом потърся Божията помощ. Моля се да мога да бъда ефективен чрез Неговото ръководство. Благодаря, братле!! Не знаех, 4е Куелю е от 4етените в България, аз, нали съм специална, го 4ета в оригинал Първата книга, която про4етох тук беше негова: "Вероника реши да умре". Нормално, за тогавашното ми състояние.. След втория ми оит за самоубийство.. Миналата година про4етох Воинът на светлината. Пак нормално, за сегашното ми състояние.... Духовно пробуждане.. Кажи ми какво 4етеш, да ти кажа кой си, нали? Та, зна4и да се върна на слу4ката. В края на работния ден, някъде към 19. Обикновено след като преодолея сутрешното ми страхово тресеене, ако запазя спокойствие, нещата вървят добре.. Драконите са в моята глава, моите страхове и несигурност проектирам в отношението и думите на останалите, моят егоцентризъм ме кара да си завирам главата в пясъка.. Преди да излезе, шефът ми дава зада4а, да реорганизирам едни данни от из4исления в текстови файлове, предния ден съм го правила, нормално.. Но, края на деня, уморена, както се шегувам изпаднала съм в състоянието на изклю4ени неврони, "превода4ът" в главата ми също не функционира правилно, той, шефът, бърза да си тръгне и говори, преска4айки думите, аз от 3 пък захапвам една, 4уждият език се е превърнал в познат и леко разбираем шум Резултат, той излиза, аз се втора4вам в компютъра и..и.. загрявам, 4е ми липсва на4алното действие.. Къде са файловете, който трябва да преработя??? Ами сега? Усещам как се промъква неуловимо паниката, страхът, леки4ко, незабележимо по4ва да ме блокирва.. "Не знаеш, няма да ги намериш, ще се объркаш, ще прецакаш вси4ко, няма да се сетиш и т.н. и т.н." В гавата ми се полу4ава бяло петно, паметта блокирва.. Усещам как след малко ще изпитам и физи4еските признаци на едно специфи4но състояние, хайде да не обяснявам, 4е пак ще ме пратят във форума "Бъдещи майки" Та в този момент..незнайно как, Силата явно бди над мене, в главата ми изплува цитатът:Воинът на светлината обръща внимание на дребните неща, защото те могат да създадат големи пречки. И най-ситното трънче спира тръгналия на път. Една малка и невидима клетка може да разруши здрав организъм. Споменът за отминал страх, траял само миг, може да стане причина уплахата да се завръща всяка сутрин. Частица от секундата ни прави уязвими за фаталния удар на врага. . Не целия, ясно, това за мига, усещам. 4е съм в мига да спра страха, в 4астицата от секундата, коята е решаваща.. Запо4вам да се будалкам с мен, воин ли съм или лукова глава... Ставам, излизам за малко, запалвам цигара, прогонвам настръхналит мисли, моля за спокойствие.. Само след 5 мин, когато пак сядам пред компа, в главатами има един flash, та вси4ко е пред о4ите ми, толкова е просто.. Просто, но ве4е си пусках филма, как на другия ден ще мънкам и обяснявам,4е не съм си спомнила, не съм ги намерила, не съм разбрала, как ще се 4ервя и заеквам.. Да, ве4е проектирах резултатите, неспособна да се концентрирам на деиствията ми, овладяна от страха... Та кажи, братле, кой ме прецаква на практика?? Аз, разбира се...Гонена от стотици форми на страхове, самозаблуди и съжаления... И виж и "последствията" от това, 4е тази сутрин се сети за мисълта на Куелю Екшън, да..Action is the name of the game. Малки нещица, нищо работа наглед... Написал си "някакъв" постинг, аз пък не се излежавам няколко мин пове4е, ами го 4ета.. Луди хора Благодаея, 3е си тропкаме заедно по Пътя на щастливата Съдба..
И нека Силата да е с нас, още 24 4аса, за вси4ки братя и сестри

П.С. Аз наистина бях токлова изморена, 4е когато се върнах в къщи... не си спомних името на хазайката Твърдях, 4е името й е името на сестра и.. То май и моето не можех да си спомня и като се препро4етох, видях, 4е и теклите не улу4вам, ама... няма да дам криле на перфекционизма си, няма да се редактирам.

Втори октомври
Кое прави ефективно говоренето на АА-сбирка? Не е изящният израз с елегантни думи и впечатляващо изложение. Често няколко прости думи, директно от сърцето, са много по-ефективни от повечето лъскави речи. Винаги сме изкушени да говорим извън своят собствен опит, за да направим добро впечатление. Това не дава резултат. Което не идва от сърцето, не може да се докосне до сърцето. Което идва от личният опит и искреното желание да се помогне на другите – то достига до сърцето.
Дали говоря заради ефекта или с дълбоко желание да помогна?

Медитация за деня
„Да бъде Твоята воля“ трябва да бъде най-често повтаряната молитва. И в готовността за Божията воля трябва да е радостта. Трябва да се радвате да вършите тази воля, защото когато го правите, целият ви живот се подрежда и всичко работи за добре в перспектива. Когато честно се опитвате да вършите Божията воля и смирено да приемате резултатите, нищо не може сериозно да ви нарани. Тези, които приемат Божията воля в живота си може и да не наследят земята, но ще получат истински покой на ума.

Молитва за деня
Моля се да имам готовност за приемане. Моля се моята воля да бъде в синхрон с Божията.

Станах рано. Вчера се почувствах доста добре, щом написах този пост. От доста време пропускам да правя това дребно нещо – да поствам сутринта. Дребно, дребно, ама в живота на един алкохолик няма дреболии. Всичко има значение. Дяволът се крие в подробностите. Една малка ракова клетка на страха може да разсипе всичко. И после – отде ми дойде. Може би доста от хората да приемат за лош вкус (понякога) откровените ми признания, обаче това е положението. Понякога в кавички, защото доста често се правя на професор.
„Воинът внимава за дребните неща. Понякога той е прекалено строг към самия себе си, но предпочита да действа по този начин.“ Малко помпозно звучи воин, обаче се води битка с коварен, объркващ и всемогъщ враг. Играта е на живот и смърт. Без Божията помощ не става. Само той притежава цялата сила, която може да се противопостави на разрушителната мощ на алкохола и да подреди неуправляемия ми живот. От мен се изисква дисциплина. Ами ако наистина взема че приема, че наистина става въпрос за смъртоносна болест – която отнема работа, семейство, панкреаси и мачка живота – би ли имало прекалени усилия за отърваване? Мисля, че не. Да, обаче, само наизуст болестта е смъртоносна. Някои я изучават в академичните аули от речите на извисени лектори. Мда. Който е бил в калта, забоден на шиша на дългогодишната депресия, тоталното нежелание за живот, ненормалното пиене – ден след ден, въпреки решителните и искрени клетви – защо му е да учи наука, за да си обясни вкуса на четирите конника – УЖАС, ОБЪРКВАНЕ, БЕЗИЗХОДИЦА И СТРАХ.
Толкова съм благодарен за всеки един пост на мой събрат, когато сутрин отворя дира. Много ми помага всяко постване, на човек страдащ от тази болест.
Самотната ми медитация, па макар и по всички правила на тънките източни учения – безполезна без Братството на душевността. Посланието ни свързва. От сърце в сърце. Простичките думи на моят приятел се разпространяват в разширяващ се кръг по Земята и носят мир и добра воля на хората. Запазете го просто. Не го прецаквайте.
Какво си припомням всеки път, когато кажа, че съм алкохолик. Алкохолик съм и не мога да управлявам живота си. Вероятно никаква човешка сила не би могла да ме възстанови от тази болест – алкохолизма. Бог може и ще ме избави, ако го потърся. Налага се да потърся Бог. Нямам друг избор. Науката и мазните приказки са смешни, ако просто се пренеса в главата си две години и половина назад. Не ми трябва да се сравнявам с други хора или да доказвам нещо. Тиквата ми е моето решително доказателство. Нося си я всеки ден с мене. Събуждам се – а тя някъде отгоре се облегнала на възглавницата и веднага започва да произвежда. Може би и през нощта не е спирала, защото често след сънища за пиене се събуждам чисто махмурлия. Имам проблем не с пиенето, а мисленето. Тинкинг проблем, нот дринкинг проблем. Върхът на айсберга, симптома на тази болест е обсебващата идея за алкохол, безконтролното наливане. Кашлицата е симптом за пневмонията. Мога да изобретя новаторско лечение на болестта пневмония. Просто циментирам устата на страдащия. Той не кашля – всичко е наред. Мога да излекувам и диарията (да ме извиняват по фините уши) .. предлагам затапване на изхода. Чисто и просто. Да, но пиенето е просто симптом и втечнените изпражнения също са сигнал, че нещо вътре не е наред. Едно от нещата, които не е наред е моето мислене. Докато не оставя волята и живота си в ръцете на Бог – волята и живота ми остава в ръцете на ненормалният регулировчик. Той така ме нареди, че дори не се чудех откъде ми е дошло. Маниака в тиквата ми казваше, че виновни са другите, Държавата, съседите, родителите, образованието, бедността, манталитета. Вероятно да. Обаче този, който не иска да направи нещо – търси причини, този който иска да направи нещо – търси начини. Същественият въпрос вече не е ЗАЩО, а КАК? Какво да направя, за да синхронизирам волята си с Божията воля? Какво да направя, за да се избавя от ненормалният режисьор в главата ми, който прецака живота ми?
Май стана време да си направя някой сандвич и да бягам към автобуса. Моля се за още двадесет и четири трезви (не тресеещи) часа за всички нас.