Късно е.

… И ми се стори изведнъж,
че ти приличаш си страхотно
с несъществуващия мъж,
населил моята самотност.
А се оказа, че си бил
мираж, от сънища изваян…

Това е истината. Позволихме си да се измислим. А после прогледнах.
Всички дребни лъжи, всички сладурско-детински постъпки, цялото сладко перчене, което наблюдавах с умиление… Но вече тежи. Не те виня. Това си ти. Това са твоите години. Но нямам сили да го понеса. Всеки път, когато помоля за глътка въздух да притискаш още по-здраво. Всеки път, когато не ти угодя да ме заливаш с водопади обвинения..
Излъга ме. И аз ти позволих. Измислих те, а ти умееш да запридаш думите.
За теб спокойствието е убийствено, а аз се борих твърде за моето. Ако не беше мечтата за него, нямаше да съм това, което познаваш. За теб това съществувание е празно. За мен е спасението от лудостта.
Накара ме да се погледна истински. Накара ме да видя себе си. Да се взра в умората в очите си. Да разгледам тялото си. Да поискам!
Защо, по дяволите, ме накара да се боя какво ще чуя утре при шибания онколог. Защо ме накара да искам да бъда повече? По-малко години, повече хубост, повече способности, повече воля…
Това направи. Счупи ме. Накара ме да ти повярвам, че ще бъдеш рамо. А не можеш.
Позволи ми да те измисля. Промъкна се в душата ми и я заграби. А после ме накара да прогледна. Да виждам пропастта между годините, разбиранията, нервите… очите ни..
Не мога да се омъжа за теб, любов моя. Не мога да живея с теб. Не мога да понасям бурите от емоции, прегазването на моите, абсолютната ти необходимост от непрестанно одобрение, лъжите, които тя поражда.
Тук мога да ги премълчавам. До теб не мога.
Тук мога да те поемам. До теб – не мога.
Тук мога да се отдръпна, когато усетя, че вече не издържам. За да мога да те понеса след малко. До теб – не мога.
Не можем да прекараме края на времето в леглото. Все някога ще трябва да излезем. Все някога ще поискаш да бъдем с други.
И ще те намразя. Ще мразя себе си, защото ми пука, че не съм достатъчна. Достатъчно добра, достатъчно красива, достатъчно млада, достатъчно способна.
Ще се мразя всяка сутрин, когато ще се крия, че боли да стана.
Ще се мразя всеки миг, когато се погледна в огледалото.
Ще се мразя, защото остарявам. И ще мразя теб, защото благородно го премълчаваш.
Ще се мразя, когато гася лампите. И ще мразя теб, че не ми позволяваш.
Ще се мразя, когато се дразня от лъжите ти, от перченето, от държанието ти с другите. Защото вече зная, че това си ти. И не бива да те смачкам.
Ще се мразя, че не мога да родя децата ти. И ще мразя теб, защото ме накара да искам.
Защото събуди надеждата. Защото ме накара да се мразя.
Животът не е приказка, която свършва с „И заживели дълго и щастливо” .
Не мога да се омъжа за теб, любов. И не бива.
Не зная дали ще бъдеш щастлив. Нямам кристално къбло.
Зная, че с мен не можеш да бъдеш. Как би могъл да си щастлив, когато аз се ненавиждам?
Хората трябва да остаряват заедно. Да се приемат такива, каквито са. Да приемат, че може и да няма утре. Бях се смирила.
Не, не примирена. Спокойна. Този живот го изживях, както можах.
Трудно мога да продължа изречението „Аз никога не съм…”.
Опитвах. Бях. Стига ми. Дали ще е утре или след 30 години, вече няма значение. Няма какво да чакам повече. Имах всичко. И не се боя. И не съжалявам.
Бог ми даде най-невероятния подарък – теб. Да разбера, че не съм целувала до сега. Да разбера, че не съм се любила досега. Да разбера, че не съм обичала.
Чак сега да разбера какво е да обичаш въпреки!
Не те харесвам, любов. Не мога да те понеса. Не ти си лошият – аз нямам сили. Не бива да ти бъда майка. Но само с такава снизходителност мога да те поемам. И те обичам. Въпреки.
Затова си отивам. За да те спася. За да спася мечтата ти. Дори и да боли от нея.
Ще има и по-лоши от мен. Но ще има и една по-добра. Не я изгаряй, както мен. Не трябва да я смачкаш. Носи я в длани и й бъди опора. Не камък. Дай й въздух. И тя ще бъде крилото ти.

Страхотно е.
Евала ти правя за силата и смирението което лъхат от написаното.
Това е постъпка, която за много голямо (поне мое) съжаление, малцина биха направили.
Сигурно не това чакаш да прочетеш, но исках да ти го кажа :))

Не чакам.
Искам той да разбере.
Но е твърде рано, ако изобщо е възможно.
Аз му простих.
Дано ме помни до деня, в който осъзнае какво е да се отречеш.
И да ми прости.
Надеждата на дъното на кутията...

Благодаря ти, Psiii !

Бъди с него, щом го обичаш...Защо си причиняваш това?

Е как защо, ащото е мазохистка, далеч по драматично е да страда, да се тръшка и да ...... , от колкото да отиде, да го целуне и след месец два, пак да и е тъпо.

Защо, по дяволите, ме накара да се боя какво ще чуя утре при шибания онколог

Няма нужда де се боиш - просто ако новината не е хубава потърси второ мнение ама не втори път първо мнение а наистина второ мнение и не се паникьосвай
Cancer is so limited-
It cannot cripple love
It cannot shatter hope
It cannot corrode faith
It cannot destroy peace
It cannot kill frienship
It cannot suppress memories
It cannot silence courage
It cannot invade the soul
It cannot steal eternal life
It cannot conquer the Spirit

И още нещо за да те обичат първо ти трябва да се обичаш иначе и при всеки следващ Ще мразиш себе си, защото ти пука, че не си достатъчна. Достатъчно добра, достатъчно красива, достатъчно млада, достатъчно способна. - Състезанието ти е само и единствено със себе си Всички останали са само публика
Докато дишаш не е Късно

И не е моя Силата и Славата, но решенията са си мои

Права си.
Всички разбираме истинските неща,които ни се случват доста късно след като ни се случат и си казваме, че следващият път няма да ги изпуснем или почваме да се самосъжаляваме, че може да няма следващ път.
Всички учим уроците си след като завършим училище и си мислим, че сме излъгали учителите да ни пишат високите оценки :))
А живота е красив само защото можем още веднъж да поемем дълбоко въздух или да видим още един изгрев :)) Но малцина имат очи за истинските малки неща, които споделени стават прекрасни мигове :)
Спомням си сцена от един филм на който се знаеше, че света ще свърши и една влюбена двойка стояха един до друг, тя облегната на рамото му, държащи се за ръце и чакаха края. Много внушително и запомнящо, защото в крайна сметка, човек, има нужда от другар до себе си с който да сподели добри и лоши мигове. Другаря е най-добрият ти приятел пред когото няма какво да криеш и никога не изглеждаш грозен, а истински, както казва Кончето на Зайчето от приказката :)) И ако човека до теб не те кара да се чувстваш така, тогава не си заслужава да изживееш остатъка от живота си с него :) Всичко друго е временно, дори да е изпълнено с емоционална буря :))

Надявам се да не ти досадих с размислите си по темата за човека с когото да споделим остатъка от изгревите в нашият живот :)

такъв, какъвто го направим, Примирена.
И не си мисли, че знаеш какво става - в чуждите глави... защото там може да те обичат точно такава, каквато си. И това да е повече - от всичко, което човек може да иска!...

Не е късно за какво?
Да съсипеш живота на 19-годишно дете? Ми не е късно, права си:)
Да му виснеш на шията и, вместо сега да се скита и да опитва, да трупа вещи, играчки и памперси? Да иска да беснее в някой клуб, но да седи с теб и чаша вино привечер в тихото, защото се опитва да се убеди, че твоите желания са и негови? И ти му стигаш.
Не е късно. Но не е редно.

Не съм и опитвала да надничам в чуждите. Но в моята порових.
И аз на 19 виждах смарагдова тревата, морето - лазурно до колене и първата любов - единствена, неповторима и до края на времето.
Бащите трябва да са готови за мига на рухване на пиедестала.
Аз.. не мога да се кача.
Мечта по пеньоар..:)
Която кротко моли за 367-ми път да си слагаш чорапите в коша? И някак мечтаното се свлича, като копринен халат.. за да открие веничките по ръцете и стафидени очи? И вижда как заради нея се спираш, нагаждаш, внимаваш! Живот в непрестанен баланс? Не това искам за него.
Мостовете са изгорени. Иска ти се да мислиш, че правиш добро.

И пътят към Ада бил постлан с добри намерения...
Нямам всички отговори. Но решенията са мои.

... бест селъръ

[линк]

Я да разкараш пипалчестата прическа на тоя грозник от розовкото!
"Мечта по пеньоар" ще кара бабите да стават в 4 да гледат повторението и комшийките през три балкона да поливат мушкатото със сълзи
И не ме дразни, че в трети сезон ще вземе да стане гей и да ти хвърли око. Да видиш тогава!

... нидей тъй ... има си сърце у съндък

... принцесите никой не ги знае как изглеждат без грим и лачени пантофки ... те и затва съ принцеси ... понеже само ги виждаш в едни убави опаковки и им се лубуваш понеже изглеждат превъзходно ... мечтаеш си ги в светъ на сатен и палми ... докатъ ръфаш погачатъ с лютеница и боб
... контрастъ обаче ще е тотален ако до боба ти седи принцеса ... тогава мечтите шъ се разпилеятъ, като счупено огледало в грозотатъ на реалностъ

... иначе имъ и друг сценарии относно пеньоарите

[линк]

Не е късно за какво?

Да спреш да се самосъжаляваш и да спреш да бъркаш майчинските си инстинкти с .... ти си знаеш кво
а иначе си права - децата трябва да си изживеят детството.? е ти като вече не си дете къде бля до сега та чак сега се сещаш че не е редно ? Възхищението в детските очи е дрога ама като всяка дрога е до време а и поврежда здравето

Вечни нешта няма - докато му стигаш бъди с него като проумее че твойте желания не са неговите желания ште си тръгне а ти не се опитвай да го спреш просто благодари за моментите в които си била штастлива с него

Nihil lacrima citius arescit.

Крайно време беше някой да зададе най-съществения въпрос "Ти що оплете дитето, ма?! Като знаеш, че не е редно?"
Щот съм патка. И аз се удавх в ония приказки, дето за любовта граници нямало и за Красавицата и Звяра - с леко поразместени роли. Дребната подробност, че не аз го плетох, а той ме запреде, ще я пропусна - измества простотата на повествованието.
И всъщност не е дете. Само аз си го повтарям като мантра, белким се оправдая, че късно се сетих за това, кое ще е добро и кое сладко за мъничко. Или се сетих чак когато той стана по-важен? Знам ли. Никой не е мъдър по презумпция.

Разказах ти решението. Ти ми предложи другото бъдеще, което дълго разнищвах. Ми ако, от криворазбрано чувство за чест, вземе та остане? И се самозалъгва? Тогава какво? Изкарвам си приказната ваканция и после си обирам крушите с достойнство. Но след него - ни един мост не останал.
Не съм готова сигурно да се самоубивам още.
Простете за което.
За да го докарам съвсем колумбийски, трябваше да се жертвам, вероятно. С щастливи сълзи в очите да му помахам на тръгване. Но този филм ще го оставя. Ще ме изплаче и ще го преболи. Ще му остане фабула за неговия разказ.
Минало.

да разнищвам темата само заради онези, които ще паднат в същата сребърна паяжина, запредена от сладкодумни чаровници.
Да, разбира се, той няма да е такъв. И ти няма да си такава.
И любовта ви ще е възможна или не, мечтана или живяна, щото ти ще постъпиш както е редно.
И то навреме.
И все пак...

Ми ако, от криворазбрано чувство за чест, вземе та остане? И се самозалъгва? Тогава какво? Изкарвам си приказната ваканция и после си обирам крушите с достойнство. Но след него - ни един мост не останал.

Решенията са си наши последствията от тях също квото и да реши си е негово решение последниците също - това важи и за всички останали
А мостовете освен че се горят се и строят/вЕрвай ми и не се вземай толкова на сериозно в ролята на сапьор на мостове/
Ние с едно мое дългогодишно гадже така се разделихме - понеже в един момент ми омръзна неговите мечти да са мои мечти докато обратно не се случваше - и той беше по - голям от мен с 20.... дни - та това за възрастта външността и прочие е твоята неувереност и нищо повече

Nihil lacrima citius arescit.

Аз само едно не разбрах - младежът обича ли те? (Ох, как го казах, сама не си вярвам, но все пак да попитам :)).

Усмихна ме, zwerfster. Благодаря:)
Дано категоричната ми неувереност е дала храна за размисъл на други подпалвачи.

Страхувам се, че да.
Или илюзията, мечтата, себе си в тоя филм и героично-драматичната роля на благороден спасител, дарил ми щастието, което съм заслужила. Докато трети сезон не му стане блудкав и сценаристът не напусне.
Или просто не знае кога да спре? Казана дума - хвърлен камък. И вече няма връщане.
Не зная.
Боя се, че.. да.
И това би било ужасно.