Драмата на Егејците (23)

Децата-бегалци беа пречекувани со леб од домаќините на сите држави каде што беа сместувани

Егејските деца користени во студената војна

Виктор Цветаноски

Егејските деца одведени од Грчката комунистичка партија, Македонскиот национален фронт во пролетта 1948 година, беа искористени за пресметки меѓу двата спротивставени блока за време на студената војна. Грчката влада ќе го искористи тоа за невидена валкана пропаганда, убедувајќи го светот дека тие се киднапирани и дека врз нив е извршен голем егзодус. „Проблемот на децата-бегалци од Егејска Македонија се појави пред меѓународните организации и јавноста во почетокот на студената војна и стана еден од сегментите во идеолошката, политичката и пропагандната војна меѓу грчката кралска влада и нејзините соседи. Тоа прашање е инструментализирано и користено во поширок контекст при заострувањето на односите на Запад и Исток“, пишува д-р Ристо Кирјазовски, сега покоен, кој ја истражуваше оваа проблематика. Тој истовремено додава дека децата биле вистински, но и симболични жртви и на внатрегрчките противречности и на целиот комплекс на повоените меѓународни односи.

Д-р Катерина Мирчевска посочува дека владиниот печат на Грција претставувал моќно пропагандно оружје за да му дадат на настанот сосема поинакви димензии. Комунистичката партија била обвинета дека ги грабнала децата со цел да ја уништи грчката нација и да ги воспитува како Словени и комунисти. „Написите што се појавиле во голем број весници низ цела Европа, Америка и Австралија предизвикале цела бура емоции и реакции среде добротворните организации, во црковните и во високите владини кругови, како и сред обичните граѓани. Дури и британскиот надбискуп од Кентбери објавил изјава во која повикува на молитва за грчките деца, кои биле ’насила однесени од своите домови, од своите села и од својата земја во непозната судбина’“, пишува д-р Мирчевска.

Во цела Грција биле организирани митинзи од женските организации, а на 28 декември 1949 година во Атина бил прогласен дури и Ден на жалост за децата со полчасовен прекин на целокупниот живот на градот. Грчката влада го иницирала прашањето и пред Обединетите нации, барајќи да се вратат децата. Била формирана и специјална комисија на ООН за Балканот да ја испита ситуацијата, а по предлог на Политичкиот комитет , Генералното собрание на ООН донело и посебна резолуција според која „во Грција требало да се репатрираат децата чии родители, татко или мајка, односно во нивно отсуство најблиските роднини, ќе го побараат тоа“. Репатријацијата требало да се врши преку Црвениот крст, меѓутоа Албанија, Унгарија, Полска и Романија одбиле соработка со меѓународната организација. Романската влада го образложила одбивањето со тоа дека во списоците што биле доставени имало многу фалсификувани имиња и дека родителите на многу деца биле борци на ДАГ или бегалци во социјалистичките држави.


Деца-бегалци во Унгарија

За децата-бегалци Генералното собрание на ООН расправало уште неколку пати по што била формирана и Постојана комисија за репатријација. Во сите тие расправи што се воделе низ цел свет ќе се изнесат разни предлози, а шведската фондација „Рада Барнен“ (Помош за Европа“) побарала со свои средства да изгради бараки на грчките острови каде што би се сместиле репатрираните деца.

Во жестоката пропаганда се вклучиле и Американците, а историчарот Лоренс С. Вотнер ја оценил евакуацијата на децата како „една од најгадните акции во психолошката војна во грчкиот судир“. Нешто слично кажал и американскиот дипломат Ранкин, кој евакуацијата на децата ја оквалификувал како „голема психолошка грешка“, која можела да се употреби во САД и во странство како „корисна антикомунистичка пропаганда“. „Како резултат на американската и грчката пропаганда во светот, беше создадено мислење дека децата се киднапирани“, констатира д-р Кирјазовски.

Весникот „Вол телеграф“ од Њујорк во декември 1948 година ќе напише: „Тука децата умираат на стотици поради немање покрив над главата, поради немање храна и облека. Без никакво згрижување се 25.000 деца. Господи боже, испратете веднаш се' што имате, зашто секој ден што поминува значи и смрт“.



А вистината била сосем поинаква. Сите деца, без разлика во која држава стасале, биле мошне добро згрижени. Некои од нив биле сместувани во луксузни хотели и летувалишта и за сите била обезбедена добра исхрана и школување. Водени од тогашната грчка и американска пропаганда, западни новинари ги посетиле домовите на децата-бегалци во Војводина од каде што ќе ја кажат сета вистина за нивниот живот. „Њујорк тајмс“ ќе напише дека девојките со кои разговарал новинарот демантирале дека биле киднапирани од страна на грчките партизани и дека тие биле истерани од својата земја и побегнале од воздушните напади. „Југословенскиот Црвен крст ја облече оваа група. Секое дете има пар солидни нови чевли, иако некои чевли се прилично големи. Фустаните, панталоните, пуловерите и марамите за глава се нови или во добра состојба“, ќе напише „Њујорк тајмс“. Притоа, ќе подвлече дека деноноќното бомбардирање некои села во Егејска Македонија ги срамнило со земја.

„Тие изјавија дека воздушните бомбардирања предизвикаа многу жртви и страв и дека грчките владини трупи немилосрдно постапуваат со лицата за кои постои сомневање дека им помагаат на партизаните или се нивни симпатизери“, ќе соопшти американскиот новинар.



До исти сознанија дошол и новинарот на Асошиетед прес, кој напишал дека единствена работа која ги принудила децата да ги напуштат своите домови било секојдневното бомбардирање на нивните села. „Многу од нивните браќа и сестри загинале од бомбардирањето или од глад или измрзнале од зимата. Нивните роднини се борат во редовите на генералот Маркос, а некои од нив се погубени поради нивната работа“, ќе напише познатата светска агенција. „Штом случајно ќе се појавеше авион, овие деца се фрлаа на земја или почнуваа да врескаат. Дури и појавата на еден орел на небото го имаше истото дејство. Овие деца беа толку исцрпени што за време на игра паѓаа во сон, но сега закрепнуваат во ова српско село во близина на границата со Романија, каде што се сместени во една чиста училишна зграда. За многу од нив ова е прв мирен дом кој некогаш го имале“, ќе напише Асошиетед прес .

Известувачот на „Њујорк хералд трибјун“ ќе јави дека Југославија добро се грижи за избеганите деца од Грција и дека нивниот дописник што ги посетил домовите во селата во близина на романската граница слушнал изјави кои ги побиваат атинските обвинувања за киднапирање на децата и сам видел дека одлично се хранети и дека се здрави. „За децата кои побегнале од Егејска Македонија во западниот печат се изнесени многу невистини, од тоа дека сосила се одземени од родителите, дека живеат во логори и во лоши услови итн“, ќе напише новинарот на „Њујорк хералд трибјун“.

(Продолжува)

+ Колко иляди беа тия детса - 25 000 или повеке?! И колку са останали живи? Ами поколения-та имъ?! Какво естанало съ техъ? Има ли статистика!

[линк]

........ Demokracijata - ZAPADOT , Sarkozi ............ ne iskaat da bide tema ..... a za Kosovo , Albancite .......... e toa treba da bide tema .

Neznam ....... vo Jugoslavija se molceshe , vo Bugarija seushte se molci ........ no Gruevski pishuva pisma , EGEJCITE VO MAKEDONIJA SE ORGANIZIRAAT ....... pa ce vidimo rezultatitye

[линк]



...македонските Словени не можеа да се наjдат себе си во историjата.

Грција уште во 1918 година ги признала Македонците

Британска издавачка куќа во 1918 година објавила етничка мапа на Балканот, истакнувајќи ја областа Македонија, чиј автор бил Јорго Сотеријадис, професор на универзитетот во Атина. Во неа Македонците се обележани како Македонски Словени, одделни од Бугарите, Грците, Албанците, Романците и од Махомеданците (Турците и Помаците).
Мапата била објавена како реакција на претходна мапа објавена од страна на британскиот весник „Дејли телеграф“ и се истакнува разликата на Македонците од Бугарите.
- Треба да се истакне дека во Македонија јазикот е до толку несоодветен критериум за одделување на народите, што дури и бугарските трудови ги обележуваат верниците на Грчката црква што зборуваат словенски како Гркомани или Гркосанти - пишува во текстот што ја проследува мапата.
Оваа мапа се однесува на етничката состојба во 1916 година, за време на Првата светска војна, пред масовното доселување на малоазиските Грци во Македонија. Во неа областа на Лерин и на Кукуш е прикажана како населена со Македонски Словени. Во посебен сегмент од мапата, посветен специјално на Македонија, авторот вели дека бројот на Грци во Македонија расте поради прогонот на Грци од ближната источна Тракија од страна на Бугарите и на Турците. Забележано е и дека во Солун, градот тогаш познат како Мајката на Израел, живеат 85.000 Евреи и уште 2.500 Евреи во другите големи градови на Македонија.
Сотеријадис прикажува турски области на Халкидики и во цела источна Тракија, како и во околината на Воден, Костур и на Кукуш, а албанска област спроти островот Крф. Мапата воопшто не претставува обид да се прикажат многубројните малцинства во Грција, туку напротив, со неа се прави обид да се докаже дека што поголем дел од Кралството е населен со Грци, како и да се прикаже значителното грчко население во западна Турција. Дури со размената на население меѓу Турција и Грција, по 1922 година, се сменила етничката слика на Македонија, поради што мапата на Сотеријадис денес изгледа како документ со кој се признава за грчки услови неочекувано висок степен на етничка разновидност во Македонија.

А бе приятелю!Ти явно не си разбрал,че голяма част от нещастията на Балканите идват от действията на великите сили.Ако беше казал ,че тази карта е от Румъния или Египет щях да отделя 10секунди да помисля дали пък няма нещо вярно.Но щом е от Великобритания не ми я пробутвай още повече ,че през 1915 същите тези британци са създали измисленото сърбохърватско кралство и е било нужно да оправдаят откъсването на територии от победената България.

Този спомен е на Христо Лагадинов и е публикуван и във в."Македонска трибуна", излизащ в гр. Форт Уейн, САЩ, бр.3157 от 4 ноември 1993 г. Ето какво се казва в това страшно свидетелство:

"През 1948 г. аз и още пет нашенци бяхме в най-страшния лагер на остров Макронисо. Използваха ни като зидари, в кухнята на пристанището. Рано една сутрин пристигна една гемия, от която бяха разтоварени около 50 момчета на възраст от 13 до 17 години. Всяко носеше кошница или торба със старите си дрешки. Комендантът на лагера - полковник Тома Силю, започна своята реч:
"Докарахме ви тука за превъзпитание. Вие сте деца на майка Елада и всеки трябва да подпише декларация, че не е "булгарико гурини" (българска свиня), а че е горд православен грък." Като по чудо всички деца гръмнаха в хор: "Ние сме българи!". Комендантът се опита още няколко пъти, обещавайки свобода и добра храна, но всички деца гръмнаха в хор: "Ние сме българи!". Тогава комендантът, побеснял, зарева: "Оти сти таласа!" (всички в морето). Започнаха да ги замерят с камъни. След половин час нареди да излязат от морето. Не излязоха всички деца, тъй като 5-6 българчета се удавиха. Още същата нощ тези деца герои бяха подложени на най-тежки мъчения. Това продължи още десетина дни, когато момчетата ги натоварихме, ни живи, ни умрели, на гемията, за да ги закарат в Атина на болница. Преди това тези деца бяха погълнали разни остри предмети като вилици, ножчета и др., за да се убият. Тези деца бяха от Кустурския край."

Защо ли Делчев беше писал за разделението като българска черта. Ако българският дух не беше изчезнал във ФИРОМ и Гърция И НЕ БЕШЕ ТОЛКОВА СЛАБ В БЪЛГАРИЯ можеше да се направят доста неща за тезе хора!

Предтечите на същия тоя Лагадинов бяха изкарали документ, че през 1874 година Левски е основал революционен комитет в Мехомия(днешен Разлог), така че не съм изненадан от писанията на един комунист- "изгнанник" в САЩ.

Това е писано от подпоручик Христо Лагадинов, фашист ,един от главорезите на Ванче Михайлов по време на Втората световна война.Интересно как е избягал от гръцки плен и се е озовал в щатите.

„За Комисијата се многу важни почитувањата на човековите права и слободи, .......... ЕУ не е компетентна да решава за прашањето за македонското малцинство во Грција“ пишува во писмото потпишано од претседателот Баросо.

I shto polza imaat EGEJCITE vo Bugarija shto na EU i se mnogu vazni covekovite prava i slobodi ?

Виктор Цветаноски

Тито и тогашниот министер за надворешни работи на Југославија Едвард Кардељ, според британските дипломати, покажувале прекумерно почитување спрема тогашните македонски раководители кои имале поинакво мислење од официјален Белград во однос на македонското прашање во Грција. Тие во почетокот биле против ставот да се премолчи тоа за време на разговорите за нормализирање на југословенско-грчките односи, но подоцна молчешкум се согласиле.

Британскиот амбасадор во Белград Чарлс Пик, кој бил еден од клучните дипломати на Лондон и кој постојано притискал врз Тито и Кардељ да се откажат од Македонците во Егејска Македонија во интерес на подобри односи со Атина, првичните реакции на македонското раководство ќе го нарече „нов бран шовинизам од страна на македонските комунисти“. Во британските документи посебно е забележана реакцијата на Лазар Мојсов по една изјава на Едвард Кардељ откако министерот за надворешни работи решавањето на прашањето за македонското малцинство го определил како споредно, Мојсов ќе изјави дека македонскиот народ не може мирно да го следи зачудувачкиот начин на задушување на основните човекови права на македонското национално малцинство во Грција и политиката на денационализацијата и протерувањето на Македонците.



„Односот на грчката влада спрема македонското малцинство ќе биде еден базичен критериум од кој ќе се оценува искреноста на изјавите на владата на Пластирас. Владата на Пластирас ќе ја покаже својата желба за нормализирање на односите со Југославија ако стави крај на бруталната и варварска политика што ја ’спроведуваа’ претходните власти кон македонското малцинство; ако ги ослободи од затворите и логорите, без резерва сите Македонци и десетината илјади депортирани Македонци од ’островите на смртта’ и ако ги признае основните малцински права на Македонците во Егејска Македонија, така што тие би можеле да го употребуваат својот сопствен јазик, да имаат училишта на свој јазик, што претставува минимална гаранција за националните малцинства во сите цивилизирани држави“, ќе изјави Мојсов.

За жртвувањето на Македонците од страна на тогашниот југословенски државен врв во интерес на подобрувањето на односите со Грција, Лазар Колишевски, инаку клучната македонска фигура во тие години, вели: „Требаше уште тогаш, во 1948 година, категорично да го поставиме решавањето на македонското прашање, но, место тоа, тоа прашање пак го одложивме во недоглед, бидејќи во тоа време се поставуваше прашањето на одбраната на независноста и придобивките на земјата во целост“.

Тој подвлекува дека оттогаш тие во Македонија се нашле во деликатна ситуација како да ги објаснат новонастанатите моменти. „Поради активностите на Информбирото и опасностите на границата, пак, сите расправи за тоа ги одложивме за ’подобри времиња’, и така се' до 1955 година, до нормализирањето на односите на Југославија со Советскиот Сојуз и доаѓањето на Хрушчов во Белград“, изјавува тој во книгата на Драган Кљаиќ „Времето на Колишевски“. Истовремено, истакнува дека на еден партиски форум на комунистите ја нападнал југословенската власт за индиферентиот однос спрема македонското малцинство во Грција и јавно рекол дека постојано се прашувале што ќе речат Грците, но никогаш што ќе рече македонскиот народ, што ќе речат Македонците?

„И така, благодарение на нашите највнимателни ставови, за да не ги заматиме добрите и пријателски меѓусоседски односи со Грција, го толериравме она што инаку една достоинствена земја никогаш не би го толерирала“, признава Лазар Колишевски дека тогашната југословенска власт не застанала во одбрана на Македонците во Грција.



Благодарение на нашите највнимателни ставови, за да не ги заматиме добрите и пријателски меѓусоседски односи со Грција, го толериравме она што, инаку, една достоинствена земја никогаш не би го толерирала“, ќе изјави Лазар Колишевски

Меѓутоа, и покрај повремените реакции на некои македонски претставници, југословенскиот политички врв ќе продолжи и натаму да го игнорира нивното мислење, а прашањето за македонското национално малцинство во Грција привремено ќе го остави понастрана, без притоа да дозволи тоа комплетно да згасне. „Југословените не бараат територијални промени, но сметаат дека на македонското малцинство во Грција треба да му бидат дадени малцински права, исто како што Југословените им ги имаат дадено на нивните малцинства во Југославија. Тие, исто така, сметаат дека македонското малцинство не треба да биде прогонувано“, стои во телеграмата на британската амбасада во Белград до Форин офисот од 9 ноември 1950 година.

Во преписките што ќе ги водат тогаш британските дипломати, особено ќе предупредуваат да не се употребува зборот македонско малцинство во разговорите со Грците, иако тие во своите документи без никакви огради признаваат дека Македонците се посебен национален идентитет. „Сите овие грчки Македонци зборуваат на јазик кој е лесен и разбирлив за овдешниот народ, но изгледа има многубројни сосема јасни разлики со бугарскиот (особено што овој е многу помузикален од тој јазик). Најинтересно е можеби тоа што сите тие се покажаа писмени (дури и старите жени од најмалите села), но само на македонски“, ќе напише Хилари Кинг, британски конзул во Скопје до амбасадата во Белград по повеќето средби што ќе ги има со македонските бегалци од Егејска Македонија, кои кај него барале визи за Австралија.

„Не постои сомневање дека овие луѓе се сметаат себеси за Македонци и грчкиот го сметаат како странски јазик. Понекогаш тие дури имаат тешкотии во изговарањето на нивните официјални грчки лични имиња и имињата на нивните села“, ќе констатира британскиот конзул. Кинг во писмото до претпоставените во Белград наведува дека бил информиран од Атина дека грчката влада одбивала да дава пасоши на секој Македонец од Грција. „Не знам дали е вистина ова, но ако е така, грчката влада веројатно не треба да очекува егејските Македонци да бидат лојални граѓани на Грција“, констатира тој.



Британците сметаат дека била важна работа југословенскиот и грчкиот печат да ги избегнат меѓусебните навреди и дека двете влади не би требало непотребно да се навредуваат за она што ќе се појави во печатот. Тие бараат печатот на двете страни да се држи под контрола, „а пред се' пишувањето на малотиражниот весник во Скопје“ (се мисли на весникот „Нова Македонија“ н.з) и дека не треба да се обрнува премногу внимание на локалните македонски медиуми, а не требало и премногу сериозно да ги сфаќаат Грците.

„Верувам дека Тито ја зборува вистината кога ми кажува, како што има направено во повеќе пригоди, дека е многу тешко за него да го замолчи локалниот македонски печат. Според него, Македонија била најуспешна од сите други федеративни републики и мислам дека таа има најсилно комунистичко малцинство од која било друга. Навистина, ако некој патува по земјата, само во Македонија, општо зборувајќи, ќе сретне пофалби за режимот. За ова, покрај другите работи, Тито ги цени Македонците и им угодува на нивните каприци и слабости. Не се сомневам дека македонските лидери од своја страна ги ставаат во преден план своите заслуги и бараат колку што може за нивната лојалност. Постои и друга работи поради која Тито не се осмелува да преземе каква било акција која на Бугарите би им дала изговор да кажат дека тој ја напуштил борбата за Македонија и дека тие се оставени да бидат нивни бранители“, ќе напише британскиот амбасадор во Белград до својот колега во Атина.

(Продолжува)

Oва е българ а не Бугар

Уранија Јурукова, Стерјана Канзурова и Вера Фотева (од лево на десно) веруваа дека со победата на комунистите во Граѓанската војна во Грција Македонците ќе се изборат за своите права. Но по раселувањето по светот грчките комунисти секаква пројава на македонштина во корен ја пресечуваa и осудуваа како непријателска

Ги раселија по светот и се откажаа од нив

Виктор Цветаноски

Грчките комунисти за време на Граѓанската војна ги искористија Македонците за свои цели - по поразот, ги раселија и никогаш не се погрижија да ги вратат во родните места. Напротив, тие јавно се декларираа дека не постои македонско малцинство во Грција, нешто што го прифатија како реалност за време на војната. Нивното сојузништвото со Македонскиот национален фронт било од интерес и не се засновувало на искрени основи. Тие биле свесни дека без поддршка на Македонците кои масовно учествувале во борбите, не можат да ја победат грчката армија, па затоа го признале нивниот национален идентитет и македонскиот јазик. Од друга страна, пак, Македонците во сојузништвото со нив гледале голема шанса за остварување на националните права.

Грчките комунисти откако ги признале постоењето на Македонците и македонскиот јазик, отвориле и 87 училишта во кои се школувале околу 10.000 деца, што било уште поголем мотив тие масовно да земат оружје в рака. И покрај тоа, не биле рамноправни со Грците. Во Привремената демократска влада немало ниту еден македонски претставник. И командантните места во Демократската армија ги зазеле само Грци. Дури се водела посебна сметка случајно да не биде поставен за командант некој Македонец. А на фронтот биле најбројни и најмногу гинеле Македонци. Според податоци на македонската организација Национално ослободителен фронт, во 1948 година од 25.000 борци на ДАГ, 11.000 биле Македонци, а во средината на 1949 година тие биле уште побројни. Од околу 20.000 борци, 14.000 биле Македонци. Притоа, ако се има предвид фактот дека најжестоките битки се воделе во местата каде што живееле тие, ќе се добие уште пореална слика за големата жртва што ја дале за време на Граѓанската војна.

Сега, по дистанца од 60 години, ако се анализира односот на силите на фронтот, ќе се види дека поразот на левите сили однапред бил предодреден. Грчката армија била речиси десетпати побројна и зад неа застанале Американците и Британците. Таа на крајот од војната броела 242.000 војници, а ДАГ, според британски процени, имала меѓу 20.000 и 30.000 војници. Покрај тоа, САД и' испорачале на Грција 140 авиони, 3.890 топа и минофрлачи, 97.000 пушки и 10.000 возила и камиони. Со оружјето стасале и 250 американски офицери. Британците вршеле обука и организирање на грчките вооружени сили, а Американците давале оперативни совети за воените операции и екипирањето на армијата. Наспроти тоа, ДАГ за време на Информбирото го загубила најдобриот сојузник - Југославија, која ја снабдувала со оружје и била база каде што се реорганзирала и ги префрлала ранетите.




Деца-бегалци со нивните воспитувачки снимени во домот во Стара Гора во Словенија 1950 година

Сите главни битки што ќе уследат потоа ДАГ ќе ги загуби. Во битката на планината Грамос на околу 80.000 војници на грчката армија и' се спротивставиле само 10.500 борци. Тогаш во воените операции авијација прв пат употребила американски напалм-бомби. Според британски процени, во ова битка ДАГ претрпела тешки загуби. Тогаш загинале 2.500 партизани, 3.200 биле ранети, 416 заробени, а 635 се предале. Од страна на Грчката армија загинале 1.063, а биле ранети 3.883 лица.

За време на втората голема битка на Вичо, ДАГ ќе доживее нов тежок пораз. Тогаш загинале 696 нејзини борци, а 560 биле заробени или се предале. Граѓанската војна во Грција завршил кон крајот на август 1949 година. Постојат различните податоци за бројот на загинатите и раселените лица за време на војната.

Д-р Лилјана Пановска во „Крајот на една илузија“ посочува дека во Граѓанската војна во Грција животот го загубиле 154.000 лица, а околу 90.000 ја напуштиле земјата, за повеќето од нив никогаш да не се вратат. Истовремено, околу 40.000 лица биле интернирани во концентрациони логори; 20.000 лица биле осудени за антидржавна дејност, а од нив најмалку 5.000 биле егзекутирани. Во исто време, повеќе од 700.000 лица биле раселени, станувајќи бегалци во сопствената земја. Бројот на жртвите на левицата, од 51.000 мртви и 50.000 ранети, биле неспоредливо поголем во однос на жртвите на десницата, од 10.249 мртви и 37.000 ранети.

„Останува впечатокот дека особено трагични и сериозни биле последиците за Македонците. Како резултат на учество во Граѓанската војна, животот го загубиле 21.000 Македонци, додека повеќе од 50.000 ја доживеале судбината на прогонети, раселени и луѓе откорнати од сопствениот дом. Доколку се разгледува сето ова и во корелација со фактот дека во тоа време Македонците претставувале, најверојатно, само една дваесеттина од вкупната популација на Грција, тогаш станува сосема јасно колкав, воопшто, бил размерот на последиците што тие ги претрпеле во однос на останатото грчко население. Ваквиот трагичен биланс бил сосема логичен ако се земе предвид масовното присуство на Македонците во редовите на Демократската армија“, оценува д-р Лилјана Пановска.



Покрај тоа, најтешките борби се воделе во областите каде што, главно, живееле Македонци. Најилустративен пример за тоа е фактот што во 1951 година 46 македонски села ги снемало од пописните листи зашто биле целосно уништени. Тогаш на 15.000 Македонци им било одземено грчкото државјанство, а била извршена и конфискација на два милиона декари земја во македонски подрачја.

Грчките комунисти вистинското лице спрема Македонците и нивниот национален идентитет го покажале за време на Информбирото, по поразот во војната, а особено кога им беше дозволено да се вратат во Грција. Општествено-политички организации на Македонците - НОФ, АФЖ и НОМС биле распуштени и прогласени за непријателски, шпионски и агентурни на Тито. Д-р Петре Наковски истакнува дека грчките комунисти во Полска, како и во другите држави каде што биле бегалците, формирале партиски комитети, а во нивни рамки дејствувала специјална тајна полиција. Комитетите што вршеле политичка контрола и индоктринација биле продолжена рака на ЦК на КП на Грција. „Секаква пројава на македонштината во корен беше пресечувана и осудувана како непријателска, а нејзините протагонисти, обични луѓе, обични македонски луѓе, учители и младинци, борци, мајки и татковци на чеда загинати во војните само за тоа што сакаа да бидат Македонци беа прогласувани како шпиони и агенти на други сили, држави и идеологии“, пишува д-р Наковски во предговорот на документите за бегалците во Полска, објавени неодамна.



Тогаш раководството на КП на Грција го прогласила македонскиот литературен јазик за титовски и го отстранила од употреба во македонските училишта каде што учеле децата-бегалци. Во Бугарија нашла „лингвисти“ кои македонската азбука ја замениле со бугарска и врз основа на руската и бугарската граматика напишале нова.

„Секаков вид македонска национална и патриотска пројава беше оценуван како антипартиски, националистички, сепаратистички и автономистички чин. Таквата антимакедонска хајка траеше се' до 1954 година, кога во Полска и во другите источноевропски земји беа расформирани грчките партиски комитети“, вели Наковски.

„На 29 декември 1982 година, во рамките на политиката на грчката влада за национално помирување, била објавена и одлуката за слободна репатријација на политичките бегалци. Согласно со оваа одлука, право на репатријација добиле сите политички бегалци од Граѓанската војна, но не и Македонците. Тие, едноставно, биле осудени вечно да го носат печатот на животот во егзил, пренесувајќи им го како трајно чувство на сите следни генерации“, пишува д-р Лилјана Пановска.

(Kрaj

Oва е българ а не Бугар

Югославската комунистическа партия и македонският въпрос, 1919–1945
К. Палешутски

III. Борба за югославска федерация с Македония като нейна федерална единица (1935–1945)

1. Напускане на позициите за разпадане на Югославия Опити за изграждане на македонски народен фронт


Под влияние на заплашващата фашистка опасност постепенно започва нова ориентация на Коминтерна по националния въпрос и международните отношения в Европа. Забелязва се ново отношение към съдбата на версайската система от мирни договори. Все по-често се поставя на заден план въпросът за подкрепа на организациите и движенията, които искат отделяне от държавните творения, рожба на Първата световна война, и се поддържа идеята за решаване на националния въпрос чрез федеративно преустройство в рамките на дадените държавни общности.

Новата ориентация си пробива път в началото и средата на 30-те години. От нея не се разграничава и ЮКП. В навечерието на IV общопартийна конференция, свикана през декември 1934 г., сред югославските комунисти настъпва раздвоеност, несигурност и непоследователност в поддържането на лозунга за разпадане на Югославия. Този лозунг съзнателно се поставя на заден план, за да се стигне до неговото отхвърляне на Сплитския пленум през 1935 г.

На IV конференции на ЮКП се отделя значително време за разработване на националната политика, която трябва да следват югославските комунисти. Тази конференция в голяма степен подготвя условията за преминаване на ЮКП към нова тактика по националния въпрос.

Конференцията отправя критика към временното ръководство на ЮКП начело с М. Горкич за пропуските и грешките в националната линия на партията. Критично се оценява и такти-

227


ката на ЮКП за въздействие върху национално поробените маси чрез „групите на националните революционери”, каквито фактически не съществуват в повечето места на национално поробените области. А доколкото ги има (например в Хърватско), те обединяват само симпатизантите и последователите на ЮКП, което вече подсказва, че не изпълняват поставените им задачи и следователно „нямат смисъл за съществуване”. Според първоначалния замисъл тези групи е трябвало да обединяват национално угнетените маси, които не са склонни да се борят за комунизъм. Слабата дейност по националния въпрос, отбелязва Конференцията, се дължи на отричането и подценяването на революционната роля на националноосвободителните и селските движения като съюзници на работническата класа, което произтича от социалдемократическата практика и неправилното схващане на класовото съдържание на тези движения [2].

Макар в резолюциите на IV конференция да се отбелязва, че „великосръбска Югославия представлява едно от най-опасните огнища на нова империалистическа война в Европа”, че нейната политика е насочена към участие в контрареволюционното нападение против СССР, вече не се настоява за разпадане на това версайско създание. Препоръчва се само мобилизация на най-широките маси против войната още преди нейното избухване, така както повеляват решенията на XIII пленум на ИККИ.

В резолюцията за работата на партията сред селяните и национално угнетените маси като изходно начало се взема тезата за незавършеност на буржоазнодемократичната революция. Според новото схващане в националните движения има множество течения и групи с различна ориентация, в т. ч. и фашизирани (националфашисти). Изтъква се, че различията между съществуващите буржоазни групи по въпроса за излизане от кризата, възникнала поради остри национални противоречия, са насочени единствено срещу революционния съюз между работници, селяни и национално угнетени, че те са предизвикани от страха от този съюз и целят отлагането на работническо-селската революция [2].

Четвъртата конференция констатира необходимостта от организационна и структурна промяна в партията и от създаването на национални партии вътре в ЮКП. Това се налага „поради засилване на борбата против националистичното влияние и заради улесняване и ускоряване развитието на собствен набор от редовете на работниците, които принадлежат към угнетените народи” [3].


1. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 235.

2. Пак там, с. 252.

3. Пак там, с. 230.

228


Затова Конференцията решава „в рамките на ЮКП да се създаде КП на Хърватско и КП на Словения и в най-близко бъдеще КП на Македония” [4]. С това, пояснява сб в резолюцията по отчета и задачите на ЮКП, интернационалистичният характер и партийно-политическото и организационното единство на комунистическата партия не ще бъдат отслабени, защото „КП на Хърватско и КП на Словения ще бъдат съставни” части на КП на Югославия, ще имат в нейното ръководство представители и ще се подчиняват на общото ръководство на ЦК на ЮКП” [5]. Конференцията задължава съответните партийни инстанции „в най-скоро време” да проведат учредителни конгреси на КП на Хърватско и КП на Словения, а за Македония отново се казва, че това ще стане в „близко бъдеще”.

Идеята за основаване на национални комунистически партии в Хърватско, Словения и Македония се ражда през 1934 г. В нея се крие замисълът за „по-силно противодействие на националреформистите и националфашистите”. В документ на партията от юли 1934 г. се дават обяснения по въпроса за изграждането на национални партии, като се посочва, че тази реорганизация не означава някаква същностна промяна в структурата на цялата партия. Централният комитет на ХКП и ЦК на СКП ще имат вътре в ЮКП „същите права, както и областните комитети” [6]. В документа се пояснява, че такава мярка ще се приложи само по отношение на Хърватско, Словения и Македония, тъй като те са „национално угнетени земи” с компактно население. В случая става дума за компактност в национално отношение. Затова в Босна и Херцеговина, Войводина и Косово не се предвижда създаване на отделни партии. За Черна гора не се казва нищо, но се подразбира, че тя не е смятана за нещо различно от Сърбия.

Конференцията единодушно приема предложението на ЦК за създаване на партии на Хърватско, Словения и Македония. Черногорският представител предлага да се образува партия и в Черна гора [7], но Конференцията не се съгласява. Повдига се и въпросът за определяне на териториалния обхват на действие на Хърватската комунистическа партия. Появява се предложение някои райони в Босна, които икономически, политически и на-


4. Пак там, с. 231.

5. Пак там.

6. P l e t e r s k i, J. Цит. съч., с. 35.

7. АРПJ, ф. КИ, 1934/271—1.

229


ционално са ориентирани към Хърватско, да бъдат включени в областта на действие на КП на Хърватско [8].

Четвъртата конференция на ЮКП застава на позициите, че съществува македонска национална индивидуалност. Това е напълно разбираемо, като се вземе предвид решението на Коминтерна от февруари 1934 г., което се разпространява веднага всред ръководствата на балканските комунистически партии. Конференцията смята, че най-добрата форма за обхващане на националноосвободителното движение в Македония си остава ВМРО (об.). Затова наред с всестранното подпомагане на създаването и формирането на хърватското и словенското национално-революционно движение в резолюцията се предвижда същото и за обединената ВМРО, в която да се съберат най-широките национално поробени трудови слоеве [9]. А това означава да се предприеме дейност за възстановяване на ВМРО (об.) във Вардарска Македония.

Четвъртата конференция обръща внимание на факта, че част от национално подчинените буржоазии в Югославия са ориентирани към германския и италианския фашизъм. В такава светлина тя разглежда Марсилския атентат на усташите и михайло-вистите срещу крал Александър. В резолюциите се посочва, че „националфашистките групи на Павелич в Хърватско и на Михайлов в Македония служат на италианския, немския и българския фашизъм” [10]. Те целят да предадат хърватския народ от великосръбското робство в робство на италианския, унгарския и немския фашизъм или на Хабсбургите, а „македонския народ — на българската буржоазия и нейната монархия”.

В исканията на партията стои и правото на самоопределение до отделяне на всички поробени нации — хървати, словенци, македонци, черногорци и т. н. [11] Партията е против насилственото сърбизиране. Тя е за национален език (в училищата, съда, армията и пр.) в „краищата, населени с македонци, словенци, албанци, немци, унгарци и румънци” [12]. Тя е против принудителното изучаване на сръбската литература в Хърватско и на екавския диалект в черногорските и хърватските училища. Освен това ЮКП се обявява за „прогонване на сръбските окупатори, сръбските групи, чиновниците и жандармерията, както и на сръбските четници от Хърватско, Словения, Далмация, Войво-


8. Пак там.

9. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 254.

10. Пак там, с. 262.

11. Пак там, с. 264.

12. Пак там, с. 265.

230


дина, Босна, Черна гора, Македония и Косово” [13]. Комунистите са и против отбиването на военната служба на хърватите, словенците, албанците, черногорците, унгарците, немците и други вън от родните им краища.

От документите на IV конференция се добива впечатление, че югославските комунисти са вече убедени, че при новите условия отделянето не е най-доброто решение на националния въпрос, но въпреки това идеята за разпадане на Югославия остава. На нея обаче вече не се отделя специално място, както е на IV конгрес. Същевременно нов лозунг все още няма. Никъде не се говори за балканска федерация, но не се споменава и за югославска федерация. Отново се подчертава, че национална свобода ще донесе само работническо-селската съветска република и че установяването на съветска власт ще осигури самоопределение с право на отделяне за всички угнетени народи в Югославия. Издига се само лозунгът за работническо-селски съветски правителства в Сърбия, Хърватско, Словения, Македония, Косово, Черна гора, Босна и Войводина [14].

Незав-исимо от броя на съветските правителства и техния географски и национален обхват се налага изводът, че при цялата неяснота и двойственост, при некатегоричнфстта и колебанията все пак IV конференция запазва лозунга за разпадане на Югославия на независими национални държави, изоставя балканската федерация като една от възможностите, но още не поставя въпроса за превръщането на Югославия във федерация с Македония като една от нейните федерални единици. С други думи, Конференцията не изгражда докрай нова политическа платформа и тактика на Югославската комунистическа партия по националния въпрос. Още се вярва и във възможността партията да се свърже с национално угнетените маси чрез създаването на групи на националните революционери.

Въпросът за създаване на национални комунистически партии се разглежда и след завършването на Конференцията. Не всички комунисти в Югославия разбират смисъла на едно такова начинание. Някои смятат, че това е разцепване на силите, сепаратизъм, комунистически национализъм и пр. На централно място и сега се поставя хърватският въпрос, докато другите на-ционално угнетени народи до голяма степен са забравени. С по-


13. Пак там.

14. Пак там, с. 266. В призива на Конференцията до работниците, селяните и угнетените народи са изброени такива правителства в Хърватско и Далмация, Словения, Сърбия, Черна гора, Босна и Войводина. Липсва Македония, което е много показателно за неясните позиции на ЮКП. (Пак там, с. 268; също Proleter, br. 2—3, II—III. 1935).

231


мощта и финансовата издръжка на ЮКП в Хърватско започва да излиза като орган на националните революционери в. „Хърватски път”.

Съгласно с решенията на IV конференция комунистическите партии на Хърватско и Словения е трябвало да бъдат създадени през 1935 г., но за това няма нито кадри, нито пълно съгласие и единодействие между комунистите. Някои смятат, че това решение е проява на национализъм. Например в гр. Сисак делегатите на партийната конференция не се подчиняват на решението за създаване на хърватска партия, като заявяват, че те са против него, защото никой от тях „не се чувствува националист” [15].

Налага се ЦК на ЮКП да изясни същността и значението на основаването на национални комунистически партии. На 5 февруари 1935 г. той отправя писмо-указание до Областния комитет на партията за Хърватско и Далмация, в което се описва детайлно характерът на Комунистическата партия на Хърватско, нейните взаимоотношения с ЦК на ЮКП и останалите партийни подразделения. Обяснява се, че създаването на комунистически партии на Хърватско и на Словения е важна част, важна халка от веригата на политиката на ЮКП по националния въпрос. Само така партията ще може да опровергае клеветниците, които л обвиняват в унитаризъм и великосърбизъм. „Основавайки компартии на Хърватско и Словения — се казва в писмото, — ние подчер таваме по ярък начин пред най-широките маси на угнетените нации нашето становище по националния въпрос, нашата борба против угнетяването на несръбските народи за право на тяхното самоопределение чак до отделяне. Ние с това същевременно облекчаваме борбата против нац[ионал]реформистите и национал-фашистите, които клеветят нашата партия особено в хърватските и словенските краища, подстрекават против нашата партия, че тя не е хърватска, не е словенска, а „югославска” т. е. уж великосръбска.” [16] По-нататък Централният комитет обяснява, че създаването на Комунистическа партия на Хърватско, Комунистическа партия на Словения и в перспектива на Македония няма само агитационно-пропагандно значение. То ще подпомогне и улесни спечелването на нови членове и създаването на местни комунистически кадри.

Промяната в международните отношения (най-вече Съветско-френският пакт и подготовката на VII конгрес на Коминтерна) се отразяват и върху политиката на ЮКП. Партията все по-решително изоставя позициите си за разпадане на Югосла-


15. АРПЈ, ф. КИ, 1935/37 — резолюцията има дата 29. I. 1935 г.

16. Пак там, 1935/54.

232


вия и подкрепя искането за преустройството й на федеративни начала. Политиката на ЮКП е насочена към създаване на широк антифашистки народен фронт, който се разглежда като „истински съюз на пролетариата с масите на трудовото селячество и угнетените нации” [17]. Заедно с това в резолюцията на ЦК на ЮКП от март 1935 г. се препоръчва да се подобри работата на партията вътре в националноосвободителните движения на угнетените народности, защото от най-висшите до най-нисшите си инстанции тя изостава от събитията и революционното разположение на масите. На много места не съществуват изобщо партийни организации, а в Босна, Македония и Войводина те са слаби и слабо свързани с ЦК [18].

Със Сплитския пленум на Централния комитет (9—10 юни 1935 г.), който се провежда в хода на подготовката на VII конгрес на Коминтерна, Югославската комунистическа партия открито и целенасочено преминава към т. нар. нова линия, нова тактика по националния въпрос.

Пленумът подлага на критика дотогавашната национална политика на ЮКП и най-вече неуспеха за създаване на движение на националните революционери, което в Словения и Хърватско си остава движение на малочислени и изолирани групи, без каквото и да е влияние сред широките народни маси, а в Черна гора и Македония изобщо не се създават подобни движения [19]. Констатира се сектантство, препоръчване на изкуствен калъп, в т. ч. и там, където е трябвало да се работи с други форми. „Изтъквахме комунистически лозунги — четем по-нататък в протокола, — възклицания, искания там, където масите бяха разположени само за демократични и селски искания. Резултатът от всичко това: съвсем малко тесни групички и слабост на националнореволюционното движение.” [20]

В доклада на Благое Парович „За фронта на народната свобода” и в цялата документация на Пленума се прокарва становището, че фашизмът е главен враг не само на работническата класа, но и на всички демократични слоеве. Парович заявява, че против господствуващия режим „днес е целият народ, а не само работническата класа и хърватският, и сръбският, и словенският, и националните малцинства” [21]. Затова, добавя той, нашата революция по своя характер е народна революция.


17. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 346 (Резолюция на ЦК на ЮКП от март 1935 г.).

18. Пак там, с. 350.

19. АРПЈ, ф. КИ, 1935/316.

20. Пак там.

21. Пак там.

233


В доклада се препоръчва да бъдат създадени леви крила в партиите на покойния Радич, Корошец и др. Излиза се от предпоставката, че „борбата за национално освобождение не е комунизъм” и че „националреволюционерите не са комунисти, а съюзници”. Паралелно с това Б. Парович отбелязва, че „нац[ионалното] чувство не е чуждо на пролетариата и на неговия авангард”, поради което не е оправдан и националният нихилизъм. Масите вярват в Мачек и Корошец, затова трябва да се промени подходът и поведението по отношение на тях. Лошият тон, фразьорството и др. само откъсват, а не приближават ЮКП до трудовите слоеве. Налага се гъвкава тактика за спечелване ч на трудещите се в името на народния фронт. При това трябва да се излиза от непосредствените искания на обикновените хора, да се вземат техните лозунги като лозунги на движението, а не да им се налагат лозунги отгоре, които не са съобразени с най-близките и непосредствени искания на отрудените и национално угнетените. Така наред с максималните искания по отношение на националното освобождение се поставят и по-близки, частични задачи и цели като път към голямата и крайна цел. Заедно с това не се говори за създаване на независими Хърватско, Словения и Македония.

Пленумът не разглежда подробно отношенията между нациите в Югославия. Той засяга този въпрос само най-общо, но се забелязва промяна в третирането му. За пръв път сега ЮКП официално се отказва от становището за разпадане на Югославия, като смята, че югославската държава е необходима за общата борба на югославските народи, за тяхното съществуване и опазване. Това се прави в духа, както казва Парович, на теоретичното преориентиране на всички коминтерновски партии. Така се застава на позиции за опазване на версайска Югославия. В резолюцията на Пленума се подчертава ясно: „в никакъв случай да не се обуславя осъществяването на споразумение (с всички местни организации на селските и градските опозиционни партии — б. м., К. П.) с признаването на лозунгите за независими Хърватско, Словения, за съветска власт и т. н.” [22].

Като изтъкват отново правото на самоопределение до отделяне, югославските комунисти слагат ударението върху решаването на националния въпрос в рамките на югославската общност.

Не разпадането на Югославия, а отстраняването на велико-сръбската хегемония сега става ръководно съображение при осъществяването на национално равноправие на югославските на-


22. АРПJ, ф. КИ, 1935/316, с. 5; Историјски архив КПJ. Т. 2, с. 360.

234


роди. Това се вижда и от едно окръжно на ДК на ЮКП непосредствено след Пленума: „Ние продължаваме с цялата, .си сила борбата против режима на великосръбско угнетяване, за свобода и права на угнетените народи. Нашето становище, което намира израз в нашето основно искане — право на самоопределение чак до право на отделяне, ние не променяме. Но не бива да поставяме тежестта върху отделянето, а да подчертаваме, че всеки народ има право и трябва сам да реши своята съдба. Тежестта значи се поставя на правото на самоопределение. Точно затова изтъкваме искането за народни скупщини, съответно събори в Загреб, Любляна, Скопие, Цетина и Сараево, „чиито народни представители ще бъдат избрани при пълна свобода.” [23] С това за пръв път се набелязва структурата (национална и регионална) на федеративно преустроена Югославия.

На Сплитския пленум се разглежда и македонският въпрос.

Като представител на македонските комунисти участвува Мире Анастасов (Ристо).

Под влияние на коминтерновото решение за „македонска нация” той заявява, че „в Макед[ония] съществува нац[ионален] въпрос, както в Хърв[атско]”. Разликата е само в това, че „в Македония мак[едонските] нац[ионални] организации са напълно ликвидирани”. Преди ликвидирането на ВМРО в нея съществуват лява и дясна група. Но лявата няма никакво влияние сред народа, така че фактически „съществуваше само фашистката”, която напълно вече се е изложила и компрометирала пред масите. Понеже в Македония са невъзможни легални национални организации, тъй като „те са под по-голям натиск, отколкото комунистите”, М. Анастасов поставя въпроса, дали да се създават нелегални националнореволюционни организации, или да се работи чрез комунистическите легални форми. Той отбелязва, че поради малочислеността на градското население трябва да се организират селските маси. Нужни са легални селски организации паралелно с партийните ядки. Това се налага и от невъзможността да се създадат масови нелегални национални организации.

Набляга се върху привличането на младежта в комунистическото движение, за което обстановката е много благоприятна: соколските организации (освен в Куманово) никъде не са масови и не срещат сериозна подкрепа, в Македония няма и фашистки организации, които да тровят съзнанието на младежта. Студентската младеж, взета като цяло, е ориентирана наляво, поради


23. Цит. по Pregled. . ., p. 201.

235


което сред нея също може да се работи плодотворно [24]. Сръбският представител на Пленума (Младен) [*] категорично посочва, че става дума за „промяна на тактиката по макед[онския] национален въпрос”. Вътрешната македонска революционна организация (об.) съществува във Вардарска Македония до 1929 г. Сега ее поставя въпрос за нейното възобновяване, но ЮКП не може да го реши сама без БКП, ГКП и КИ, особено без БКП, която настоятелно иска възобновяването на ВМРО (об.) и в югославската част на Македония. Сръбският делегат се противопоставя на възстановяването на ВМРО (об.), защото тя не била отбелязала успех в предишното си съществуване и нейното възобновяване щяло да означава пилеене на силите. Делегатът на сръбските комунисти признава, че „македонците имат големи симпатии към България”, но това не „означава, че мак[едонските] фашисти имат над тях влияние” — като организация те не съществуват повече. Подобно на М. Анастасов и той предлага организиране на легални дружества на македонските селяни, примерно съюзна , селяните, отглеждащи тютюн, мак и пр.

Много важно е да се посочи, че в дискусиите на Сплитския пленум се настоява „лозунгът независима Македония” [25] да остане в програмата на ЮКП въпреки нейното преориентиране към опазване границите на Югославия. Пояснения за това в материалите на Пленума не се срещат, но то е продиктувано от явните антипатии на населението в Македония към каквато и да е Югославия, в т. ч. и социалистическа, и преустроена на федеративна основа. От друга страна, Коминтернът още не се е произнесъл, даже упорито отбягва да направи това, по съдбата на Македония. Като приема решение за отделна македонска нация, Коминтернът не сменя и лозунгите по отношение на Македония. Това е и една от причините за кризата в отношенията между ЮКП и БРП по време на Втората световна война. Трябва да се каже обаче, че до края на 30-те години ЮКП гледа на Македония като на област за съвместна дейност с БКП и не се решава да сведе македонския въпрос до чисто югославски, както прави това по време на Втората световна война.

В заключителното си слово Шмит (Благое Парович) призовава „да се води сметка за онова, което говорят мак[едонските] другари. Комунистите — казва той — трябва да бъдат по-внимателни при оценяване на влиянието на ВМРО”, защото „любовта спрямо България е любов за нац[ионална] свобода и отраже-


24. АРПЈ, ф. КИ, 1935/316—1.

*. Псевдоним.

25. АРПJ, ф. КИ, 1935/316—1, л. 15.

236


ние на полит[ическото] влияние на ВМРО”, която „политически не е ликвидирана” [*]. Нейните традиции са значителни. Не бива да се противопоставя и дейността на ВМРО (об.) на легалните селски организации. Тежестта на тези организации и тяхната борба за обединяване и включване в борбата на масите е необходима, но „борбата против нац[ионалното] угнетяване — и икономически, и политически, и културно” — е основна за Македония. Нужен е — казва Шмит, — и „нелегален апарат за разпространяване на макед[онска] литература.” Трябва да се знае обаче, че нелегална масова организация в Македония не е възможно да се създаде, защото там осъждат, „за комунизъм 10 години затвор, а за [участие] във ВМРО (обединена) пада главата” [26].

Като разглежда въпроса за създаването на комунистически партии, Пленумът записва в протокола си, че „същността на ЮКП си остава същата. Изменя се само тактиката, за да можем да се приближим по-лесно до широките маси на угнетените народи” [27]. Той решава да иска от Областния комитет на Хърватско, Областния комитет за Далмация и Областния комитет на Словения „да ускорят провеждането на решенията на IV общопартийна конференция за създаване на КП ца Хърватско и КП на Словения”, като учредителните им конгреси се „проведат в течение на следващите няколко месеца” [28].

Пленумът натоварва Б. Парович да напише мотивировка за създаването на такива партии в рамките на ЮКП. През юли— август в „Пролетер” се появява статия, която разглежда този проблем. В нея се прокарва идеята, че създаването на национални партии не означава „партийно цепене на Югославия”, нито пък, че се създава федеративна комунистическа партия. Югославската комунистическа партия си остава единна и основаваща се на принципа на демократическия централизъм. „Ние сме за свобода и право на самоопределение на угнетените народи, — пише авторът. — Но ние не искаме разпадане на Югославия на всяка цена. По този въпрос нашата цел е свобода, равноправие и братство на всички народи; право и свобода всеки народ сам да определя с кого и как ще създава своя държавна общност. Ако хърватите, словенците и другите народи, извоювали пълна свобода и право на самоопределение, свободно и без всякакво насилие или измама решат да останат в държавна общност (съюз,


*. В оригинала е нечетливо, но се подразбира. С това по същество Б. Парович се противопоставя на оценката на М. Анастасов.

26. АРПJ, ф. КИ, 1935/316—20.

27. Пак там, 1935/316.

28. Пак там.

237


федерация, автономия) със сръбския народ, ние не сме против това, както не сме и против отделянето, ако то е единственият път за освобождение на тези народи.” [29] По-нататък се обяснява, че „името КП на Югославия в никакъв случай не означава признаване на някаква несъществуваща „югославска” народност. То просто означава, че нашата партия работи на територията на една държава, която така се нарича” [30].

В споменатата статия се посочва и това, че много членове на ЮКП не са схванали „практическо-политическото значение” на задачата за основаване на такива партии, че самите те не са си изяснили много неща. Авторът поставя въпроса, защо не се създават комунистически партии и на другите народи в Югославия, и отговаря, че комунистическите партии на Хърватско и на Словения се създават, защото националните маси в Хърватско и Словения искат техните партии да носят имената на народността им. Целта на структурната промяна в ЮКП е да се засили интересът към работническото движение на национално угнетените маси. Същевременно се отбелязва, че комунистите в Югославия наред с националното зачитане, с борбата против нихилизма по националния въпрос ще водят борба против всички форми на хърватския и словенския национализъм.

Авторът на статията критикува искането на някои комунисти за федералистична реорганизация на ЮКП и утвърждава становището, че и занапред тя трябва да се основава на демократическия централизъм. Иначе би се изродила във федералистична, недееспособна секта, откъсната от общоюгославските пролетарски задачи [31].

Становищата на Сплитския пленум намират потвърждение в линията, която окончателно прокарва в международното комунистическо движение VII конгрес на КИ (25 юли—20 август 1935 г.). Задачата за сплотяване и обединяване на всички демократични, антифашистки сили се поставя с още по-голяма яснота и категоричност.

По време на Конгреса ЦК на ЮКП създава Инициативен комитет за изграждане на единна работническа партия на Югославия [32]. В обявената на 9 август платформа на фронта за народна свобода наред с другото има и искане „против национал-


29. Proleter, br. 7—8, juli—august 1935, p. 6.

30. Пак там.

31. Пак там.

32. По-подробно вж. В о s i с, М. Aktivnost komunisticke partije Jugoslavije па stvaranju jedinstvene radnicke partije 1935 godine. — In: Istorija radnickog pokreta (Zbornik radova). Knj. 3. B., 1966, 127—170.

238


ното господство и поробване, за свободно свикване на хърватски и други национални събори, за премахване изкуствената подялба на държавата на бановини и свободно определяне от всеки народ на отношенията му с другите народи на Югославия” [33].

Около една седмица преди обявяване на платформата, на 1 август 1935 г., в Москва се събира Политбюро на ЦК на ЮКП и изработва резолюция за задачите на партията след VII конгрес на Коминтерна. На това съвещание се приема единофронтовска платформа и се начертават бъдещите задачи на фронта за народна свобода, главно в три направления: 1) премахване на шестоянуарския режим; 2) равноправие между народите на Югославия и 3) възпрепятствуване прехвърлянето на тежестта от кризата върху народа и подобряване икономическото положение на широките народни слоеве [34].

Самото поставяне на проблема за „равноправие на народите на Югославия” вече означава, че се има предвид тяхното оставане в общата държава. „Втората задача — се казва в резолюцията — означава, че антифашистката борба на масите трябва да унищожи националното неравноправие и да подкопае основите на великосръбската хегемония. Събарянето на военнофа-шистката диктатура трябва да доведе до осъществяване на основните искания на хърватския, словенския, македонския и другите потиснати народи и национални малцинства в Югославия.” [35] Югославските комунисти остават на своето становище, че само победоносната съветска революция може да осигури окончателно решение на националния въпрос и пълна свобода на угнетените народи. „Но това не означава, че комунистите предлагат каквото и да е отлагане на решението на националния въпрос до съзряването на световната революция” [36]. Комунистите не са и не могат да бъдат равнодушни спрямо националните чувства. Те настояват народите на Югославия свободно да решат своята съдба и призовават сръбския народ да подпомогне борбата на другите нации за равноправие, защото „народ, който угнетява други народи, не може да бъде свободен”.

На угнетените народи пък се разяснява, че националният въпрос не може да се реши с осланяне на други империалистически държави, а „само и единствено чрез националноосвободителна борба”.


33. Proleter, br. 1, februar 1936, 1—2.

34. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 369.

35. Пак там.

36. Пак там.

239


Като остават верни на принципа за самоопределение на народите до отделяне, югославските комунисти „не се обявяват за отделяне” на хърватския народ от Югославия [37]. За да се получи съгласие на хърватите за оставане в Югославия, е нужно на първо време да се премахнат законите, които пречат на свободното развитие на несръбските народи: изкуственото деление на държавата на бановини; да се разреши свободно действие на всички хърватски, словенски, македонски и албански културно-просветни и други национални дружества и институции; да се изгонят от Хърватско и другите национално неравноправни области всички окупатори, колонизатори и носители на великосръбската хегемония; да се разреши издигането на хърватското и другите национални знамена, емблеми и др.; да се премахне неравноправието в данъчното облагане и разпределението на кредитите; да се въведе употребата на матерен език във всички държавни институции; военната служба да се отбива само в родния край; да се осъществява равноправие на всички народи при набиране на офицерски и друг кадър и пр.

Политбюро на ЦК на ЮКП настоява да се свикат чрез свободни избори народни скупщини на всеки народ в Югославия, на първо място, хърватски събор и после словенска, македонска, черногорска, босненска и войводинска народна скупщина, които суверенно да решават всички въпроси [38].

В решенията от 1 август като основна мисъл минават думите на Г. Димитров, казани на VII конгрес на Коминтерна, че комунистите не трябва да се ограничават само с голо призоваване на борба за пролетарска диктатура, а да намират и посочват такива лозунги и форми на борба, които произтичат от жизнените потребности на масите.

Както посочихме, Политбюро на ЦК на ЮКП заема ясно и категорично, без колебание положително отношение към Югославия като държавна общност. В някои материали около първоавгустовското съвещание и в съпроводителното писмо, с което се изпращат на партийните организации решенията му, още по-обстоятелствено се мотивира промяната в стратегията и тактиката на ЮКП. Посочва се, че непосредствено след Първата световна война и особено след 1928–1929 г. партията има друго становище— тя се бори за разпадане на Югославия. Но тогава блокът на версайските държави начело с Франция е насочен директно срещу Съветския съюз. Поради това поддържането на версайската система от държави означава поддръжка на силите, които подготвят война против първата социалистическа страна. При такава


37. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 369.

38. Пак там, с. 370.

240


обстановка лозунгът за разпадане на една брънка от тази система — версайска Югославия — е напълно правилен, а сега положението е друго. Франция и нейните съюзници са заинтересовани от запазването на мира. Немските и италианските фашисти искат ревизия на версаиските граници и подготвят нападение срещу СССР. А Франция е сключила със СССР пакт за взаимна помощ. Що се отнася до вътрешните условия — и те са така променени, че дори един Мачек иска категорично запазване на държавната общност при условие, че се даде свобода на хърватския народ [39].

В духа на VII конгрес на Коминтерна съвещанието от 1 август 1935 г. решава да се ускори и процесът на създаване на нови кадри в партията. Това се отнася както за кадрите, които ще работят в комунистическите партии на Хърватско и на Словения, така и за подбора на кадри за работа в хърватското, словенското, македонското и албанското националноосвободйтелно и селско движение [40].

Заедно с изработване на новата тактика по националния въпрос ЮКП обръща внимание на всички, които принадлежат към сръбската националност, че обединението на сърбите е единствено възможно в многонационална федеративна Югославия, иначе то не може да се осъществи и запази.

След VII конгрес на Коминтерна ЮКП насочва усилията си главно към изграждане на фронта за народна свобода и свързване с националните движения в съответните области. Важно място заема дейността за създаване на единна работническа партия, при чието изграждане ЮКП се сблъсква с големи трудности. Намеренията на комунистите са тази партия да влезе в опозиционния блок на равноправни начала с другите партии, но това не се приема от ръководствата на опозиционните партии, тъй като те се боят от засилване влиянието на ЮКП. Възникват недоразумения и между членовете на Инициативния комитет (комунисти, социалисти и социалдемократи). Социалдемократите и социалистите не се съгласяват на сътрудничество с комунистите. Най-острите противоречия между тях са по националния въпрос. Едните (социалдемократите) поддържат унитаризма, а другите (комунистите) — федерализма. В последна сметка се стига до прекъсване на преговорите.

Борбите между социалдемократи и комунисти по националния въпрос довеждат до съживяване на идеята за разпадане на Югославия особено сред по-старите кадри на ЮКП. Такива нот-


39. Вж. L u k а с, D. Цит. съч., 295—296.

40. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 379.

241


ки се забелязват още в края на 1935 г., но до видим израз те стигат по време на Априлския пленум на ЦК през 1936 г., който е свикан във Виена и Прага от Горкич и съмишлениците му без знанието на Коминтерна. Провеждането на Априлския пленум се налага от противоречията и различията в Политбюро и в ЦК по оценката на политическото и положение и задачите на партията. Н о и този пленум не преодолява разногласията. Приема се във всяко отношение компромисна резолюция, която в някои пунктове е връщане назад и отстъпление от линията, установена през 1935 г.

В резолюцията се констатира, че водачите на сръбските опозиционни партии „най-решително се противопоставят на равноправието на македонския народ, докато отделни лидери на ХСП са готови да предоставят македонския народ и на по-нататъшно угнетяване и сърбизиране” [41]. Пленумът препоръчва като единствен изход от това положение разширяването и задълбочаването на народните борби „против великосръбските фашистки угнетители”. Само там се крие изходът и спасението за „хърватския, словенския, македонския и останалите потиснати народи, които стенат под ярема на великосръбската хегемония” [42].

Априлският пленум одобрява лозунга за създаване на антифашистки народен фронт и оценява като правилни указанията за образуване на правителството на народния фронт, в което би участвувала и ЮКП. С оглед на продължаването на такава политика и сега ЦК на ЮКП се обръща с предложение към всички нефашистки организации и групи — Хърватската селска партия, самостоятелните демократи, земеделците, демократите, социалдемократите, черногорските федералисти, привържениците на Словенската народна партия, на Югославянската мюсюлманска организация и др., за споразумение на следната база: 1) разпускане на фашистката Йевтичева скупщина и незабавно провеждане на избори при тайно, еднакво и пропорционално право на гласуване; 2) свобода на печата, словото, събранията й организацията; 3) пълна амнистия на политическите затворници; 4) увеличаване на работническите надници, помощ за безработните, намаляване данъците и пр.; 5) свобода и равноправие на всички народи в Югославия; 6) борба за мир и установяване на нормални отношения със СССР.

Пленумът не одобрява линията за непременно запазване на Югославия като държавна общност. „В желанието си да обедини най-широките маси в борбата против военнофашистката


41. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 384.

42. Пак там, с. 385.

242


диктатура — се казва в резолюцията — партията по националния въпрос правилно се съсредоточи върху борбата за самоопределение на народите. Тя правилно изтъкваше, че е възможно съвместно съществуване на хърватите, словенците и другите народи в една държава със сърбите при условие, че се премахне хегемонията на един народ над друг, че се осъществи демокрация и национално равноправие и се осигури свободно развитие на всеки народ. Обаче отделни другари в излагането на това становище допуснаха крупна политическа грешка, от която може да се извлече опасното заключение, че партията и работническата класа още днес, при режима на военно-фашистката диктатура и военно-фашистката хегемония, могат да се обявят за държавно единство на Югославия.” [43] Така ЦК на ЮКП отново свързва новата тактика по националния въпрос е премахването на тогавашния режим в Югославия. Това в голяма степен означава поддръжка на онези движения, които са за ликвидиране на югославската държавна общност и в крайна сметка — за отделяне, за отцепване. В същата резолюция се отбелязва, че „доколкото сред отделните народи съществуват тежнения за автономия и федерация, комунистите подпомагат и тези тежнения като крачка напред към пълното национално освобождение. За тази цел комунистите подкрепят искането за свикване на хърватски и други събори (скупщини — б. м., К. П.) и движението за автономия на Войводина и Черна гора [44]. За Македония не се казва нито дума. Тя като че не фигурира в югославската държавна общност. Така фактически Априлският пленум на ЦК на ЮКП отстъпва от новия курс, от новото становище по отношение на Югославия като държавно творение.

Недоволни от тези решения, младите кадри около Й. Б. Тито повдигат въпроса пред ИККИ, който не признава (отхвърля) решенията на Априлския пленум и дава указания да се свика през лятото на 1936 г. в Москва съвещание на югославските партийни ръководители [*].

Съвещанието в Москва оценява положително дейността на партията през 1935 г. и особено след VII конгрес на КИ. Същевременно то заостря вниманието върху допуснатите „сериозни грешки в тълкуването и провеждането на решенията на VII све-


43. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 390.

44. Пак там, с. 392.

*. При определяне месеца на провеждането на Съвещанието има различия. На едни места се сочи юни, а на други — август. В него участвуват М. Горкич, Б. Парович, Й. Б. Тито, Ф. Филипович, С. Цвиич, В. Чопич, Е. Кардел и др. (Pregled. . ., p. 219).

243


товен конгрес на КИ, както и по организационните въпроси” [45]. Ударът на Стоядиновичевото правителство върху партията (арестите от 1935–1936 г. и разбиването на много партийни организации) не е възпрян поради идейната и организационна недорасналост на партийното ръководство. В Политбюро се появяват разногласия, които застрашават партията от възобновяване на по-раншните борби между групите. Свикването на Априлския пленум без знанието на мнозинството членове и кандидат-членове на ЦК и без известяването на ИККИ е оценено като „грубо нарушаване на вътрешнопартийната демокрация и интернационална дисциплина”. Приема се, че Априлският пленум не само че не е поправил грубите грешки, но даже е заострил сектантските тенденции в провеждането на тактиката на единния народен фронт. Отправена е критика, че ЮКП не води никаква борба против дейността на хитлеристката агентура сред немците в Югославия и особено срещу организацията „Културбунд” [*]. Предвижда се в бъдеще партията да стане важен фактор във външната политика на Югославия. Тя трябва да покаже на всички народи в страната и особено на национално потиснатите, че хитлерофашизмът за тях означава сериозна опасност, най-тежко робство и унищожение. Затова трябва да се организира силно антихитлеристко движение в Югославия.

Московското съвещание на югославските комунисти анализира и грешките на ЮКП по националния въпрос, който играе огромна роля при специфичните югославски условия. Излиза се от постановката, че от правилното становище по националния въпрос зависи спечелването на широките народни маси за антифашисткия народен фронт.

До VII конгрес, се казва в резолюцията на Съвещанието, „ЮКП разбираше и пропагандираше лозунга за самоопределение, включително и отделяне, напълно по сектантски начин. Отделянето не се смяташе за право на потиснатите народи, а за безусловна потребност. За политичееко-териториална автономия на народите, които не желаят отделяне, не ставаше нито дума” [46]. Но промяната на международното положение през последните години — все по-нарастващата агресивност на фашистка Германия и на другите империалистически държави, както и тяхната настоятелност да използуват националните движения


45. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 395.

*. Фашистка организация на немското малцинство в буржоазна Югославия. Наименованието „Културен съюз” е само маска. Всъщност тя е политическа организация, която пренася и пропагандира хитлеристките идеи.

46. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 399.

244


в името на нова война и на своите завоевателни планове — подтиква ЮКП да промени своята тактика по националния въпрос, без обаче да изостави принципа за право на всеки народ на самоопределение до отделяне. ЮКП се обявява против разпадането на Югославия. Тя иска преустройството на държавата да се постигне по мирен път, върху основата на национално равноправие. Движението „за отделяне на угнетените народи би било от полза само на фашистките империалисти и на техните военни цели”. То ще хвърли страната във водовъртежа на война, ще постави „на зар съществуването на Югославия” и свободата, и независимостта на всички народи на Югославия [47]. Затова ЮКП трябва да разобличава като агенти на фашистките империалисти групите на Иван Михайлов и Павелич—Перчец, които демагогски се обявяват за независими Хърватско и Македония [48].

Съвещанието отхвърля и обвързването, което Априлският пленум прави на новата тактика по националния въпрос, с условието най-напред да се ликвидира днешният режим, което „всъщност означава продължаване на старата ориентация към отделяне...”

От становището на ЮКП за опазване на териториалната цялост съвсем не произтича, че тя поставя борбата против националното потисничеетво и безправие на заден план. Напротив, Съвещанието изказва недоволство от това, че в „един партиен документ, в точката, в която се говори за становището по националния въпрос, е направена грешка”, че на първо място се посочва нуждата от „опазване на днешните граници на Югославия”, а задачата за борба против националното поробване, против великосръбската хегемония, за свобода на потиснатите народи и задачата за борба против фашистките сили в Югославия, които тласкат страната към война, е оставена на заден план [49].

За да се пресече пътят на движенията за отделяне от Югославия, съвещанието в Москва предлага „свикване на Конституанта, която свободно и без преимущество на мнозинството ще реши всички въпроси, отнасящи се до взаимните отношения на различните националности вътре в една свободна демократична федеративна държава” [50].

Искането за Конституанта е конкретизирано по-късно във връзка с поведението на Вл. Мачек и Св. Прибичевич, които заявяват, че нито едно решение в Конституантата не може да се


47. Пак там.

48. Пак там.

49. Пак там.

50. Пак там, с. 400.

245


приеме, ако против него са мнозинството представители на отделните народи (те сочат само хървати, словенци и сърби). Като приема това условие, органът на ЮКП „Пролетер” обаче добавя: Смятаме, че същото условие трябва да важи и за македонците и черногорците, освен това смятаме, че и жителите на историческите области, каквито са Босна, Херцеговина и Войводина, също така имат права на свободно определяне на своите отношения и своето положение спрямо другите народи и спрямо държавната цялост.” [51] С това в партийния печат се чертаят вече контурите на федеративното устройство на страната. Не е отделено място само на. Косово и Метохия.

Новата тактика на ЮКП по националния въпрос си пробива път с борба и съпротива. И след лятното съвещание в Москва голяма част от по-старите кадри продължават да държат за стария лозунг, като смятат, че със заставането на позиции за опазване целостта на Югославия се нарушава Лениновият принцип за самоопределение до отделяне на нациите, че този принцип се свежда до самоопределение, но в определени държавни граници и че по такъв начин партията пречи на прилагането му в пълна и окончателна форма. При това невсякога и младите съчетават борбата за цялостна Югославия с борбата за национално равноправие. Обикновено се подценява второто, като се внушава на масите наложителната нужда от запазване на границите на държавата. Така различията и борбите по националния въпрос в ръководството на ЮКП остават и за в бъдеще.

За налагането на новия курс на партията важно значение има решението на Московското съвещание, по силата на което Организационният секретариат на ЦК на ЮКП начело с Тито преминава в страната и поема ръководството на партията в свои ръце [*].

В светлината на новата тактика по националния въпрос и новия курс на Коминтерна настъпват промени и по македонския въпрос. Веднага след VII конгрес в ИККИ се изработва проектодиректива [52] за работата на комунистическите партии в България, Югославия и Гърция по македонското националнореволюционно движение. В нея се подчертава, че това движение трябва да се гледа главно откъм единния антифашистки народен фронт. Посочва се, че борбата за овладяване на македонските маси и за


51. Proleter, br. 4–5 juli—august, 1936, p. 3.

*. Съвещанието избира ново Политбюро на ЦК в състав: Милан Горкич, Й. Б. Тито, Франьо Лескошек, Сретек Жуйович и Родолюб Чолакович. Организационният секретариат преминава в страната през декември 1936 г.

52. ЦПА, ф. 10, оп. 1, а. е. 79.

246


тяхното въвличане в антифашисткия фронт става още по-необходима във връзка с активизирането на хитлеристката пропаганда на Балканите и тесните връзки, установени между ВМРО (Иван Михайлов) и хитлеристите. В проектодирективата са нахвърлени и конкретните задачи на всяка от трите комунистически партии. На ЮКП се поставя задача да излезе във Вардарска Македония с конкретна платформа за привличане на македонските маси към антифашисткия единен фронт. „В тази платформа — се казва в проектодирективата — искането за национално равноправие на македонците, за свобода на езика, за национални училища и пр. трябва да заеме първо място” [53].

Понеже в Македония няма „никакви организационни опорни пунктове”, нужно е в процеса на кампанията за създаването на антифашистки единен фронт да се образуват такива фронтове под формата на селски комитети за борба. За целта партията може да използува и съществуващите икономически, културни, спортни и други легални организации, като включва и учениците и студентите.

Дава се препоръка за възстановяване на съществуващите от по-рано групи на ВМРО (об.), които поради сектантската постановка по националния въпрос са се самоликвидирали. От тези групи да се създаде „най-активен фактор в борбата за единен фронт” [54]. Около платформата за единен фронт в Македония трябва да се разгори борба на македонските маси за национално освобождение и за създаване на националнореволюционно движение и масова националнореволюционна организация в лицето на ВМРО (об.). „Не бива да се забравя — се казва по-нататък в проектодирективата, — че Югославска Македония е главната база на македонското националноосвободително движение и че в тази част има всички обективни условия за масово разгръщане на това движение.” [55]

За съгласуване работата на ВМРО (об.) в трите части на Македония се препоръчва създаването на политически и организационен център вътре в страните и издаването на централен вестник на „македонски език” [56].

Българската комунистическа партия се задължава да окаже всестранна поддръжка на ВМРО (об.) в изграждането на общо-македонски национален революционен фронт, за борба против


53. Пак там, л. 3.

54. Пак там. (Документът е на руски език.).

55. Пак там, л. 4.

56. Пак там. Тази задача не се осъществява.

247


националния гнет и за самоопределение на Македония [57]. Поставя се пред трите комунистически партии и задачата за подготовка на кадри, способни да проведат тази линия в македонското движение.

Но през следващата 1936 г. ИККИ се ориентира към безболезнено, бавно и непринудено закриване на ВМРО (об.) и в трите части на Македония и изземване на нейните функции от класовото движение. Съображенията за това не са напълно известни, нито пък са ни необходими в това изследване. Що се отнася до Вардарска Македония, там ВМРО (об.) от 1929 г. престава да съществува. Югославската комунистическа партия не прави опити да възстанови нейните групи и след получаване на посочената проектодиректива. Тя се насочва към изграждане на т. нар. македонско народно движение (МАНАПО) [*] като израз на конкретизация при условията на Македония на платформата за изграждане на фронт на народната свобода.

Създаването на МАНАПО е резултат на идеята за изграждане на народен фронт преди всичко в рамките на всеки народ поотделно. По този път ЮКП цели да постигне и повишаване на своето влияние сред антифашистките и демократични среди във всяка национална и исторически обособена област на Югославия.

Инициативата за изграждане на МАНАПО принадлежи на ЮКП, а нейното реализиране — главно на студентите комунисти от дружество „Вардар” [**]. В основата на това движение заляга националната програма на ЮКП и най-вече исторически необоснованото становище, че македонците в Югославия представляват отделна националност. Като най-близка задача МАНАПО си поставя извоюването на свобода „за македонския народ” в общност с другите народи на Югославия [58].

Следвайки новия курс и тактика по националния въпрос, МАНАПО не свързва решаването на македонския въпрос с разпадането на Югославия и със създаването на федерация на ра-ботническо-селски републики на Балканите. Принципът за самоопределение на Вардарска Македония се иска да се приложи в рамките на югославската държава. А това означава Югославия


57. Пак там, л. 2.

*. От сърбо-хърватското „Македонски народен покрет”.

**. През 1935 г. македонските студенти в Загреб основават дружество „Вардар”, а в 1936 г. същото правят и студентите в Белградския университет. В дружеството членуват и студенти с ясно запазено българско национално съзнание.

58. М и љ о в с к и, К. Македонското прашање во националната програма на КПЈ (1919–1937), с. 140.

248


да се преобразува на демократична основа. С останалите две части на Македония МАНАПО не се занимава.

Идейната платформа на МАНАПО е изработена през пролетта на 1936 г. на събрание на македонските студенти в Загреб. Тогава се приема политическа декларация, в.която се посочват основните идеи на движението, а след това тя се праща на студентите в Белградския университет. Започва определяне за или против декларацията. Следователно МАНАПО не е резултат на обективните процеси в Македония, а на влиянието на формиращата се интелигенция във висшите учебни заведения на Загреб и Белград. То е резултат на спуснатата директива от ЦК на ЮКП. Без оглед на това и без оглед на факта, че МАНАПО не се разраства в повсеместно движение, в антифашистки македонски народен фронт в Югославия, то има значение за политическата обстановка и особено за бъдещите борби в Македония.

Не може да се отрече, че МАНАПО, като действува полулегално и използува всички възможности за борба, повдига политическия дух във Вардарска Македония. То прави опит да преговаря с водачите на сдружената опозиция в Скопие в името на образуване на народен фронт. Прави опит да преговаря и с левицата на Земеделската партия начело с Драголюб Иованович, а отива и на разговори с водача на ХСП — В. Мачек. Но нито една от опозиционните партии не приема платформата на МАНАПО и най-вече искането за признаване на отделна македонска нация и за нейното равноправие в рамките на една югославска федерация.

Неуспешни са и опитите на хората от МАНАПО да се свържат със сдружената опозиция по време на парламентарните избори през 1935 г., на общинските избори през 1936 г. и отново на парламентарните избори през декември 1936 г. Преговори се водят едновременно с опозицията и в Белград, и в Загреб. Сръбските опозиционни партии по посочените вече причини отказват сътрудничество, а Мачек по вътрешнополитически съображения внушава на представителите на МАНАПО да се свържат с някоя от сръбските буржоазни партии.

Макар да не успява да се издигне до степента на народен фронтг на антифашистко народно движение, МАНАПО с общодемократичните принципи, върху които се основава, с желанието си да се превърне във фронт на народната свобода, обединяващ силите против диктатурата, реакцията и фашизма предоставя възможност за влизане в него и на дейци на бившата ВМРО, на участниците в Македонската младежка тайна революционна организа-

249


ция, които са известни под името „българи националисти” (групата Чкатров—Гюзелев).

На базата на обща борба против великосръбската буржоазно-фашистка диктатура се създава възможност за приемане в МАНАПО на тези дейци, които обаче в никакъв случай не приемат решението на Коминтерна за „македонска нация”. Групата на Чкатров — Гюзелев по това време поддържа контакти и със сдружената опозиция с искане за автономия на Вардарска Македония в рамките на Югославия. Но автономията не е нейната крайна цел. Автономията се приема, от една страна, като средство за компрометиране на великосръбската буржоазия, “която не позволява да се говори за каквато и да е автономия, и от друга страна — да се запази българщината в Македония. Тяхната крайна цел е независима Македония като етап за присъединяване към България [59]. С лозунга за автономия на Вардарска Македония в Югославия групата на Чкатров—Гюзелев се противопоставя и на комунистите, които от Сплитския пленум насам много усилено разпространяват становището, че е възможно в самата Югославия да се реши македонският въпрос. Но по съображения от тактически характер тази група се присъединява към МАНАПО. Разбира се, тя смята, че в подходящ момент ще съумее да насочи цялото движение към заставане на открита позиция, че македонците са българи и оттам да се търси решение на македонския въпрос чрез федерация (югославска или балканска), автономия, независимост и пр.

Тук трябва да се каже, че за оставането на Македония в Югославия са само малка част от комунистите, които се подчиняват на директивите на ЦК на ЮКП. Другата част от комунистите са за отделяне на Македония от Югославия. Мнозинството от .левицата в МАНАПО, които не са комунисти, издигат също искане за „независима Македония”. Между групата на Чкатров— Гюзелев и левицата съществува търпимост. Това се вижда от писмото на тази група, изпратено в средата на 1940 г. до София. В него между другото се казва: „В Македония има и левичарска агитация, която е доста силна и събира в своите редове по-млади елементи. Гнездото е във Велес, Куманово и Прилеп. Не се преследваме с левичарите, а се допълваме. Левичарите са големи противници на сърбите и пледират за самостойна Македония,


59. Ф и д а н о в а, С. Улогата на КПЈ во повразувањето борбата на работническата класа со национално-ослободителното движење на македонскиот народ од 1935–1941 г. — В: Годишен зборник на философскиот факултет на университетот во Скопје, кн. 23, 1971, 107—131.

250


за която сме и ние. Така както водят борбата левичарите, не ни пречат в нашата агитация, а повече я засилват. . .” [60]

Групата на Чкатров—Гюзелев установява единодействие и с други среди в МАНАПО по време на парламентарните избори през 1938 г., при преговорите със сдружената опозиция и ХСП и при определянето на кандидати за самостоятелната листа.

За да спрат повишената активност на демократичните сили в Македония, сръбските власти повеждат през 1937 г. в Скопие акция за създаване на културна лига. Надига се вой за „изгубените национални сръбски идеали” и „изгубеното национално дело” в Македония. Плод на тази акция е появата на сп. „Луч” [*]. Издаването на списанието има за цел да обедини представителите на буржоазията в Македония от всички течения и национални групи и да попречи на опитите за консолидиране на македонското освободително движение.

Новият курс по националния въпрос фактически снема лозунгите за обединена и независима Македония и за обединена и свободна Словения, макар че формално те остават и занапред. На тях вече не се отрежда даже пропагандна роля, те фигурират само като „израз за окончателно решение” на словенския и македонския въпрос. На преден план се поставя искането за „равноправие на македонците в Югославия”. За другите две части на Македония не се говори. Те остават в обсега на дейност на БКП и ГКП.

След 1938/1939 г. МАНАПО изчезва, като част от кадрите му се вливат в комунистическата партия. Бързото му слизане от сцената на политическия живот в Македония показва, че то няма сериозна социална база. Единствената по-организирана сила в Македония остават комунистите, чийто брой възлиза на около 100 души (1935 г.). Но през 1937 г. властта арестува част от тях и от ръководителите на МАНАПО. С това по същество прогре-


60. Пак там, с. 116.

*. Това не е единственият случай на такива опити на сръбската буржоазия. Още на 11. I. 1931 г. в Македония се създава Организация на югославската младеж от Вардарска бановина (ОЮМВБ), чиято програма е интегрална Югославия с един югославски народ. С това се цели обединяването на македонската интелигенция, която е разединена политически, идейно и национално. Шестоянуарската диктатура дори включва в тази организация и част от интелигентите от Македонската младежка тайна революционна организация, които в 1931 г., без да е изтекъл срокът на присъдите им, са освободени. За целта се подхвърля и лозунгът Югославия — от Адриатическо до Черно море. Но скоро те напускат ОЮМВБ, която през 1934 г. променя името си в „Югославско възраждане”, а през 1936 г. фактически престава да съществува. От редовете на младежта в „Югославско възраждане” през 1937 г. се създава сп. „Луч” (Пак там, с. 122).

251


сивното движение се обезглавява. През 1938 г. Й. Б. Тито пише до ИККИ: „Партията има областни ръководства във всички области, освен в Македония.” [61] По това време вече са създадени комунистически партии в Словения (април 1937 г.) и в Хърватско (август с. г.), в които функционират и съответни централни комитети.

По това време сред македонските комунисти се забелязва апатия и известно безразличие в резултат на умората и на очертаващата се безперспективност за разрешаване на македонския въпрос. Вярата в освободителната мисия на България започва да намалява осезателно. За това спомага както договорът за „вечно приятелство”, сключен в началото на 1937 г., така и дезинтересираността на БКП към населението във Вардарска Македония след решението на Коминтерна за „македонска нация”. Такава умора, отчаяние и безпътица се чувствува и сред участниците в прогресивното македонско движение в България. Липсва идейна яснота, не е изкристализирана докрай и оформена новата платформа. Съществува колебание и раздвоение по въпроса за близките, минималните, и крайните, максималните искания в решаването на македонския въпрос.

Опит за активизиране на комунистическото движение прави Изпълнителният комитет на Коминтерна, който през март 1937 г. с участието на най-видните представители на балканското комунистическо движение (в т. ч. В. Коларов и Вл. Поптомов) подготвя нова проектодиректива за задачите на македонското движение [62]. В нея се подчертава, че успехите на народния фронт във Франция, растящото движение за народен фронт на Балканите извиква нов подем в националноосвободителните движения. Същевременно хитлеристката пропаганда за ревизия на договорите иска да спечели тези движения и по-конкретно македонското. На балканските комунистически партии се поставя задачата да подпомагат македонското революционно освободително движение, за да може то да се развие в масово народнодемократично и да се включи в народния фронт.

За да решат тези задачи, комунистическите партии трябва да ликвидират остатъците от сектантското отношение към македонското движение. „Опитът от последните години — се казва в проектодирективата — показва, че съществуването на единна македонска националреволюционна организация за трите части


61. АРПJ, ф. КИ, 1938/32 (дата на документа 17. IX. 1938 г.).

62. ЦПА, ф. 10, оп. 1, а. е. 85, л. 1—6. (Документът е с дата 20. III. 1937 г. и е на руски ез.).

252


на Македония е нецелесъобразно.” [63] Това потвърждава както примерът с националистичната ВМРО (Иван Михайлов), така и с ВМРО (об.). Условията в трите части на Македония в икономическо и социално-политическо отношение стават все по-различни. Затова „конкретните национални искания и организационни форми за борба на македонските маси в трите части на Македония започват все повече да се диференцират” [64].

Комунистическите партии в Югославия, Гърция и България са обвинени в липса на гъвкавост при издигане на политически лозунги по македонското движение. Лозунгът за независима и обединена Македония се смята за неподходящ на дадения етап: „Единна и независима Македония — четем в проектодирективата — е политическият идеал на целия македонски народ, към който той през всичкото време се е стремял и който произтича от неговото право на национално самоопределение чак до отделяне. Но да се говори и пише днес, при сегашното вътрешно и международно положение, за „независима Македония” като за актуална задача на македонското нац[ионално]освоб[одително] движение е нецелесъобразно. Това отчуждава от македонското националноосвободително движение немалко демократични и прогресивни сили вътре и вън от балканските страни, които биха могли да съчувствуват и даже да бъдат съюзници на македонските маси в борбата за разширение на техните права и свободи по пътя на демократизацията на държавите.” [65] Изказва се опасение, че л

Грција - змија во пазувите на Европа

Егејските здруженија потсетија дека има земји во Европа кои и денес немо ја следат нашата нова голгота и бараат да се откажеме од себеси


На средбата по 28-пат се слушна плачот на стотици Македонци што беа протерани од Грција

Европа во своите пазуви чува змија-отровница и лошо и' се пишува ако ја чува во своите редови, порача Никола Костурски, претседател на Организацијата на заедниците на етничките Македонци протерани од Егејска Македонија, на традиционалната семакедонска средба што се одржа вчера во битолското село Трново. Европа треба што поскоро да ја вразуми Грција и еднаш засекогаш да и' каже каде и' е местото и дека мора да ги почитува човековите права - рече Костурски.На средбата по 28-пат се слушна плачот на стотици Македонци што беа протерани како деца, а ни денес како старци, на крајот од животниот век, немаат право да ги посетат родните огништа.

- Пред години бев во родното село Герман, во преспанскиот дел на Грција. Ми се стегна душата, се' беше распаднато. Морав да ги лажам мештаните дека не сум Македонец, за полицијата да не ги малтретира и да не не' истера. Одвај ја најдов куќата во која сум се родил. Ја напуштив гол и бос на десет години, а кога се вратив, беше претворена во штала, полна сено - низ солзи раскажа 70-годишниот Тодор Кајчевски, кој по егзодусот заминал за Канада.

Волкот се жали од јагнето дека му ја мати водата. Со овие зборови претставниците од Конференцијата за координација на егејските здруженија ја прикажаа иронијата на политиката што Грција ја води против помалобројната и посиромашна Македонија, прикажувајќи ја како опасност за нејзината безбедност. Тие напоменаа дека не го заборавиле ни придонесот на одделни европски држави, кои дозволиле распарчување на нивната родна грутка. Има земји во Европа што се изворни предизвикувачи на македонската голгота, кои наполно ја познаваат нејзината историја, зашто беа нејзини модератори. Тие денес немо ја следат новата македонска голгота како продолжение на онаа од 20 век и не' упатуваат да најдеме компромис за името, со што ќе се откажеме од себеси - истакна Методија Тошевски, претседател на Конференцијата.На ова се надоврза архимандритот Никодим Царкњас, посочувајќи дека Грција не може да и' кумува на Македонија, затоа што не може да го порекне постоењето на македонскиот народ.Таа виде во своите архиви уште од 1921 година дека за нашиот народ е запишано дека тие луѓе не знаат да зборуваат грчки, туку македонски јазик и дека ова е македонски народ. Грција да престане како пиле да ја крие главата и со Македонија да најде решение за да живеат како добри комшии - додаде Царкњас.Министерот за надворешни работи Антонио Милошоски ги удостои протераните Македонци со своето присуство на собирот во Трново. Ја имате и ќе ја имате поддршката од Владата и од нејзините институции, зашто почитувањето на човековите права, залагањето за нив и помагањето тие да се остварат за нас не се предмет на калкулација, туку принцип на нашата политика - изјави Милошоски.Во попладневните часови учесниците на средбата се префрлија на граничниот премин Меџитлија, каде што грмнаа тапани и гајди со цел македонската свирка да се слушне до нивните родни села од другата страна на државната граница. Културната „блокада“ на граничниот премин траеше два часа.

Жанета Здравковска
Спомен-плоча на велешани загинати во ДАГ

Велес - Во Велес беше откриена Спомен-плоча во чест на 60 години од загинувањето на стотина велешани учесници во Граѓанската војна во Грција. Тие заминале како доброволци на страната на Демократската армија на Грција, а не се вратиле во родниот град. По овој повод беше одржана и панихида во манастирот „Св. Димитрија“ на која чиноначалстуваше архимандритот Никодим Царкњас. Тој на бројните присутни гости им порача дека Грците кога-тогаш ќе мора да го признаат македонското малцинство, но и да ги вратат или обесштетат загубените имоти. Организатор на одбележувањето беше здружението „Ѕвезда“ на Македонците од Егејскиот дел на Македонија кои живеат во Велес. (С.К.Н.)




Oва е българ а не Бугар

[линк]

[линк]

...... kako toa vie da ne ste griza na EU ?

Егејците не биле грижа на Европската Унија
ЕУ се прогласи за некомпетентна за решавање на прашањето за македонското малцинство во Грција. Претседателот на Европската комисија одговори на писмото од премиерот Никола Груевски, во кое тој бараше Унијата сериозно да се заложи за почитување на правата на македонското малцинство кое живее во Грција. Во писмото од претседателот на Европската комисија, Жозе Мануел Баросо, до Владата во Скопје тој вели дека ЕУ нема ингеренции за малцинските права на земјите-членки. - Европската унија не е компетентна да го третира прашањето за идентитетот и правата на малцинствата, нивната националност и враќање на нивната сопственост во земјите-членки на Унијата. Тоа зависи од земјата-членка која е засегната во спорот и тоа во светлината на уставните и традициите на нејзините меѓународни обврски - се вели во писмото. Баросо смета грчкиот устав и обврските на Грција кон меѓународното право се единствената шанса Македонците да ги остварат своите права. Познавачите на состојбите велат дека ЕУ не може туку така да се прогласи за ненадлежна да расправа за прашања поврзани малцинските права. - Европското законодавство и тоа како предвидува заштита на правата на малцинствата и прашањата поврзани со имотите. Според тоа, Грција има обврска да ги почитува законите на Унијата- вели професорот Владимир Ортаковски, експерт за малцински прашања. Според него, проблем може да претставува тоа што Грција ја има потпишано, но не и ратификувано конвенцијата за заштита на малцинствата. - Но постојат и други институции каде што може да се постави ова прашање, како што е на пример Комисијата за човекови права и малцинства при ОБСЕ или, пак, Комитетот за елиминација на расната дискриминација која се однесува и на малцинствата - додава Ортаковски. Елена Андреевска, професорка по право на Европските заедници, смета дека Европската унија дефинитивно не е местото каде што треба да се постави прашањето за правата на малцинствата. - Одредбата за правата на малцинствата на ЕУ, Грција воопшто не ја допира. Таа важи само за земјите претенденти за Унијата и за оние кои станале нејзини членки по 1993 година.В о нив јасно стои кои се критериуми треба да ги исполнуваат државите претенденти за членство во Унијата меѓу кои се почитувањата на малцинствата. Европската комисија го следи исполнувањето на критериумите само за земјите кои претендираат да станата нејзини членки. Токму затоа Советот на Европа и Хелсиншкиот комитет се вистинските адреси каде што треба да се отвори ова прашања - вели Андреевска од Универзитетот на ЈИЕ.


Gruevski trsa da se pocituvaat zakonite vo EU , a EU kazva ce ne bile kompetentni vrhu tozi vpros ........

Epa za Afganistan li sa kompetentni ?
Toa sa teshki vprosi za zbunetite najsiromashni evropejski grazdani , nali ?

Oва е българ а не Бугар

EU membership


Oва е българ а не Бугар

ПРЕДГОВОР

Стефан Веркович



Пътувайки в разстояние на повече от девет години из Македония и съседните области на Европейска Турция, за да проучвам както нашите народни славянски старини, така и различните антични паметници, имах възможност, покрай тази главна задача, да изготвя една сбирка български народни песни, която сега предоставям на общественото внимание и особено на българските и останалите славянски любители на нашето народно творчество и книжнина.

Тези песни принадлежат на онази част от славянството, която е най-малко известна от всички славяни, населяващи турската империя. Тези славяни обитават онези македонски области, за които западните учени смятат и пишат, че са чисто гръцки или влашки (цинцарски), и на малцина е известно, че там живеят и славяни. Гръцките и почти всички западни автори, които са писали за Турция, без изключение наричат тези области гръцки, а защо постъпват така, тук е излишно да се говори, това всеки разумен читател лесно може да разбере.

Тъй като вече девет години живея и пътувам из тези краища, аз имах възможността достатъчно добре да ги опозная заедно с техните жители и понеже съм уверен, че моите славянски читатели особено ще се радват да узнаят нещо повече за тези свои далечни братя и за земята, в която живеят, тук накратко ще посоча границите на онази част от Македония, която обитават тези български славяни.

Областта, в която живеят тези македонски славяни, се простира между Родопите и Егейско море. Родопските планини в Македония имат много разклонения, които носят различни названия; така в Горноджумайско [Джума Дупнишка] при село Сърбиново се наричат Кресненска планина [Кресно планина], при Мелник [Меленик] Пирин планина [Перин планина], при Серес Меникеон, а при Просочен [Просочин] Калапот. Цялата тази област е разделена на три нахии: Солунска, Серска и Драмска. Границите на тази област в Южна Македония, заета и заселена от български славяни, по мои проверени сведения се простират, както следва.

На север от Солун тези българи се простират през градчетата Калкаш (български Кукуш), Дойран [Дориян] и Петрич до гр. Мелник, който е разположен в една планинска клисура в полите на прочутата Пирин планина (стария Орбелос); от Мелник тази линия върви в източна посока през равнината покрай Родопите до Демирхисар (български Валовище) и Серес, който е разположен в полите на планината Меникеон; по-нататък минава през Субашкьой, Везник [Везниково], Довища, Просочен, Драма и Кузлукьой до р. Места [Неста], която разделя Тракия от Македония. Град Драма е разположен във Филипинското поле на 3 часа от развалините на стария град Филипи, славната столица на някогашните македонски царе. От р. Места линията преминава в Тракия, върви покрай Родопите и през Ксанти (турски Скеча), Гюмурджина и Макри излиза на морския бряг при Фере, където свършват и Родопите. Цялата тази тракийска област, включена между посочената линия, р. Места и Егейско море, дълга 30 и широка 5 часа, е разделена на две околии - Гюмурджинска и Ениджейска. Целият край е равен и извънредно плодороден. В околностите на Енидже расте прочутият турски тютюн, известен в цял свят под името "Енидже-бохча", с който се води оживена търговия.

В тази област са се намирали следните стари градове: Абдера при устието на р. Места, Ортагорея при Болустра на морския бряг, чиито развалини се намират на 3 часа от Енидже и на 5 часа от Ксанти, Дикея, чиито развалини лежат на север под планината, на брега на Бистонийското блато, на половин път между Ксанти и Гюмурджина, и сега се наричат "Буро-кале", и най-сетне Маронея, чиито развалини се намират на морския бряг срещу о-в Самотраки. На половин час северно от развалините на Маронея на път за Гюмурджина има едно голямо село от 500 къщи, което носи същото име.

На запад от Солун линията, която разделя славяните от гърците, минава покрай Солунския залив до предпланините на Олимп, където р. Бистрица се влива в морето. Оттам нагоре по течението на р. Бистрица продължава през Кожани, Сатиста [Сачиста] и Костур до границата на Епир. Следователно р. Бистрица е естествена граница между Македония и Тесалия или, с други думи, между славяните и гърците. До тази река навсякъде в селата преобладават българските славяни. Срещу Кожани, на 4 часа път отвъд Бистрица, върху един стръмен склон на планината Олимп се намират развалините на стария град Сервия, а малко по-надолу от тях има малко градче, което и днес се нарича така. Много български села между Битоля и Кожани и днес носят същото название. Преди 6 години, пътувайки от Битоля за Кожани, отбелязах три такива села: Сервия, Сервич и Серфич, а вероятно има още. В този край, населен с българи, власи, гърци и албанци, освен отбелязаните селища заслужават да бъдат споменати още Вардар-Еница (български Лука) [Енидже-Вардар], върху развалините на старата Пела, Воден [Водена], който се намира на мястото на стария град Еге, където са погребвани македонските царе, и Науста (български Негуш), прочут с извънредното си вино.

Споменатите тук населени места, докъдето и около които живеят славяни, са отдалечени едно от друго, както следва: от Солун до Кукуш има 8 часа с кон, от Кукуш до Дойран 5, от Дойран до Петрич 16, от Петрич до Мелник 6, или всичко 35 часа. От Мелник до Демирхисар има 10 часа, от Демирхисар до Серес 5, от Серес до Субашкьой [Шубашкьой] 2, от Субашкьой до Везник 2, от Везник до Довища 1, от Довища до Просочен 8, от Просочен до Драма 2, от Драма до Кузлукьой 5 и от Кузлукьой до р. Места също 5 часа; от р. Места до Ксанти има 5 часа, от Ксанти до Гюмурджина 6, от Гюмурджина до Макри 8 и от Макри до Фере 10 часа, т.е. източната дължина е всичко 68 часа. От Солун до предпланините на Олимп има 8 часа, от предпланините на Олимп до Кожани 10, от Кожани до Сатиста 5, от Сатиста до Костур 10, следователно западната дължина е всичко 33 часа. Енидже-Вардар е на 6 часа от Солун, Воден на 15, Негуш на 14. От Солун до Битоля (Монастир) има 30, а до Серес 18 часа.

На това голямо пространство живеят размесено четири различни народности: славянска, македоно-влашка или цинцарска, гръцка и османска. Обаче славяните са по-многобройни от всички останали, след тях идват цинцарите. Гърците и турците са малко на брой. По всички по-големи населени места има и евреи, но най-много в Солун.

Че славянската народност е преобладаваща, може да се заключи и по това, че почти всеки цинцарин освен своя майчин език говори и български, и, напротив, рядко ще се срещне българин, който да говори цинцарски. Българите живеят предимно в селата, но и в големите градове има цели махали с чисто българско население, като напр. предградията Каменица и Арабаджимахала в Серес, а също и в други градове.

Гърците обикновено живеят там, където в древността е имало елински колониални градове, като Амфипол, Ейон, Неопол и др., но навсякъде в твърде ограничен брой. От Демирхисар, където започва голямата Серска равнина, от двете страни на р. Струма чак до развалините на Амфипол на морския бряг и от Амфипол на изток към Кавала, от двете страни на планината Панге, която сега всички тамошни жители наричат Пернар, има над сто български села и вероятно още толкова цинцарски, докато гръцките не са повече от двадесет. Също така и отвъд р. Места в Гюмурджинска и Ениджийска околия по-голямата част от населението са българи. Имах случая да чуя от едно знатно духовно лице, че в гюмурджинската епархия има около 300 български села и още толкова в ксантийска епархия. Най-много гръцки села има по егейския бряг, като се тръгне от Солун през Касандра и Ая-Мама за Света гора, където някога са се намирали елинските колониални градове Акантос, Менде, Потидея, Олинтос и Схионе. Този край, населен с гърци, някога се е наричал Халкидика, а сега се казва Мадемо-Хория, т.е. рударски селища

Също така и в областта на запад от Солун, в Ениджевардарско, Воденско, Негушко, Кожанско и Костурско повечето от селата са български. Турски села има разпръснати по пътя за Серес около Лахана [Лахан] и в Серската равнина, във Филипийското поле и около Кузлукьой; също така и отвъд р. Места в Тракия, около Ксанти, Енидже и Гюмурджина. Освен същинските турци има и доста села с потурчени българи около Мелник и в Тракия около Енидже, Ксанти и Гюмурджина; те не знаят друг език освен своя матерен - български. Казвали са ми, че много семейства на потурчени българи и днес пазят християнските си фамилни имена, напр. Алия Петков, Юсуф Христов, Мехмед Марков и др. Тамошното население нарича турците койнари, понеже в Македония са дошли от областта Икониум (Кониех) в Мала Азия. Българските селяни и в Македония се отличават като примерни и опитни земеделци, градинари и пастири; те произвеждат необходимите храни и разни други продукти за останалото население и за големите градове. По паланките и градовете има и българи занаятчии, но те всички знаят и гръцки и много от тях се гърчеят, защото - освен в къщи - говорят само гръцки или турски, а в училище децата им учат само гръцки. Изобщо този славянски клон е имал най-нещастна съдба и от всички славяни под турска власт най-много е изостанал. Без всякаква народна самостоятелност и съзнание той живее лишен от свои народни старейшини, водачи и наставници не само мирски, но и духовни; няма свои свещеници и учители на своя език, а е длъжен да държи гръцки и цинцарски попове, а и онези от тях, които по произход са българи, обикновено се гърчеят. Поради тези причини българският език в съдилищата и пред светските власти е трябвало да отстъпи мястото си на турския, а в черквата - на гръцкия език, така че и по селата обикновено не се служи на славянски, а само на гръцки и едва напоследък в някои общини народното съзнание се е пробудило дотолкова, че населението иска богослужение на разбираем език.

Техните светски господари (турците) са били наистина толкова великодушни към тях, че ако не са се грижели за тяхното образование и благоденствие, то поне не са посягали на тяхната вяра и език, за който не са поставяли никакви препятствия в черквите и училищата. Напротив, техните духовни господари (гърците), които им е изпращала Цариградската патриаршия, неотстъпно са се стремели напълно да унищожат и изкоренят тяхната народност. По този начин с течение на времето по градовете и паланките надделял гръцкият език и почти напълно отстранил и изместил от обществения живот и употреба славянобългарския език. Колкото се отнася до селата, там всяко насилие на себичната гръцка йерархия се показало безуспешно, въпреки че и там са правени всякакви опити за изкореняване на славянската народност, така че навсякъде е било въведено гръцко богослужение, а учителите навсякъде, където има училище, насила учат децата гръцки. Но въпреки това този селски народ и до днес е запазил своя език и своята славянска народност и го е съхранил през вековете такъв, какъвто му е завещан от прадедите като най-скъпоценно наследство. Така езикът на македонските българи въпреки нещастната си съдба, ако и да са се вмъкнали в него много чужди думи и граматиката му да е осакатена, е твърде богат с коренни славянски думи, които са се запазили от най-стари времена. Той има такива имена и понятия, които са от езически произход и които свидетелствуват за някогашното му единство с останалите, сега отдалечени славянски народи и изобщо потвърждават голямата близост на съвременния жив език на македонските славяни със старославянския или черковно-славянския. Съвсем естествено езикът на тези славяни, лишен през много векове от грижи и подхранване и изложен на толкова вредни влияния от страна на чужденците, е бил жестоко осакатяван и се е изменил както по отношение на правилния изговор и граматическите форми, така и по отношение на своята благозвучност, която е толкова характерна за старославянския език. В Македония почти всеки край има свое особено наречие, което в едно или друго отношение се отличава от останалите наречия, но това не трябва да ни учудва, защото в подобни условия, оставени без обработване и грижи, езиците не само че се развалят и осакатяват, но и напълно се унищожават и претопяват в други езици. Фактът, че този славянски народ и до днес не е изчезнал и не се е претопил в друга народност, може да се обясни единствено с това, че българинът е дълбоко предан на своя език и своите народни обичаи и че бидейки по природа с кротък и благ характер, почти целия си живот прекарва в родното си село всред своите сънародници, далеч от чуждото влияние, в непрекъсната и прилежна полска работа, в дружелюбни разговори, разказвайки приказки и пеейки своите многобройни песни. В планината, когато пасе или наглежда стадото си, или пък сече дърва, в полето, когато оре или копае, на ливадата, когато коси или събира сено, в празнични дни, когато играе хоро или седи с другари на хладина, баирите и долините кънтят от неговите звучни и нежни песни, които е наследил заедно с езика си от своите прадеди. Особено пък жените на младини, като някакви пойни птици, едва ли не цялото си време прекарват в песни.

Ясно доказателство, че македонските българи, на които принадлежат тези песни, преди са се наричали славяни, намираме в книгите на светите славянски апостоли Кирил и Методий и на техните ученици, които казват, че са превели светото евангелие на славянски език и едва по-късно са приели името на своите завоеватели българи, което е по-скоро политическо и държавно, отколкото народно. Аз обаче нарекох тези песни български, а не славянски, защото ако днес попитате някой македонски славянин какъв е, веднага ще ви отговори: аз съм българин [болгарин] и езика си наричат български [болгарски], въпреки че всички що-годе грамотни хора наричат себе си славянобългари [славяноболгари]. Българските наречия на север от Македония, а особено в Стара Сърбия, около Враня, Куманово и Дупница, са много по-близки до сръбския език, отколкото това македонско наречие.

Засега толкова за тези български славяни от крайния юг на Европа, пък живот и здраве, един ден ще опиша по-обширно техния живот и обичаи, техните села и градове, когато издам юнашките им песни и приказки, много от които вече съм събрал, но се надявам, че ще мога още да увелича техния брой.

Сега да кажа накратко няколко думи за тези мои български песни. Настоящата книга съдържа различни женски песни, които се делят на няколко вида, както и самият народ ги дели, т.е. великденски, гергьовски, за Константин и Елена, петровски, аргатски или земеделски, сватбени, лазарски и хороводни, т.е. такива, които се пеят по всяко време, когато се играе хоро.

Между многото певици, на които попаднах при събиране на песните, най-знатната е Дафина от Серес, жена, надарена с рядка памет и остроумие. Поради големия брой песни, които чух от нея, аз смятам, че е достойна да бъде наречена българска Омирка. Родена е в с. Просеник, което отстои на 3 часа югозападно от Серес и е разположено в Серското поле близо до р. Струма; оттам още на младини се преселила в Серес с мъжа си. Тя ми е разказвала, че още като момиче чувствувала в себе си голямо влечение и любов към песните. Когато чувала за някоя жена или мъж, че знаят много песни, тя непременно ги намирала и не можела да се успокои, докато не й кажат всички свои песни. Колкото за дарбата й да помни, тя казва, че и е достатъчно само веднъж да чуе една песен, и веднага да я запамети. На 16 години е била толкова известна като певица, че са я канели на сватби във всички околни села като ръководителка на сватбените хорове.

От тази отлична народна певица записах около 270 различни песни, предимно женски, малко мъжки, които тук се наричат трапезарски, и няколко юнашки. Тези трапезарски и юнашки песни аз изпуснах, но, ако е рекъл господ, скоро ще ги отпечатам във втората си книга заедно с други юнашки песни; към тази книга прибавих само няколко от нейните трапезарски песни, които са най-хубави и които, строго погледнато, не са мъжки по своето съдържание, а митически или любовни.

Когато Дафина ми каза към двеста песни, заяви, че повече не знае, но след няколко дни ми поръча, понеже си спомнила още няколко песни, да ида да ги запиша; след това повторно ми съобщи, че са й дошли на ум още песни, и така от нея записах към 270 песни. Когато я попитах как така й идват песните на ум, тя ми отговори, че ги намира само по техния напев, т.е. щом си спомни някоя мелодия, която е чула на младини, веднага след това си спомня и думите. Аз си мислех, че песните, възникнали по такъв начин в паметта й, няма да бъдат така хубави и значителни като останалите, но останах зачуден, когато видях, че между тях има и такива, които са едни от най-хубавите. Всички песни, напечатани в първата част на тази книга, т.е. от 1 до 235, са нейни, а останалите са записани от няколко певици; обаче песните от Велес са също от една певица.

Всички тези песни са интересни и важни както за езикознанието заради чистия си български език на македонско наречие, така и за археологията, историята и народописа, изобщо заради тяхното митологическо съдържание и значение за миналото и настоящето на народа. Що се отнася до тяхната поетическа красота и полет, смятам, че всеки читател, който има поетически усет и непокварен вкус, ще открие и почувствува тяхната красота и ще се увери, че тези български славяни въпреки своята нещастна съдба и пораженията от чуждото влияние и господство не са загубили поетическото си чувство, а по богатство и красота на народните песни са равни на останалите свои братя, клонове на един велик славянски народ, който може да се нарече предимно поетичен народ. Песните на певицата Дафина, струва ми се, представят венец на българската народна поезия.

Помъчих се да предам вярно езика на тези песни, така както съм го чул от устата на певиците и певците, без ни най-малки изменения. Мисля, че това македонско славянско наречие от всички славянски наречия е най-близко до старославянския или черковнославянския език; с голяма увереност може да го смятаме за останка, запазена след толкова бури и нещастия, или по-добре за развалина на онзи език, на който безсмъртните славянски учители и апостоли Кирил и Методий, родени всред този народ, са поставили преди 1000 години основите на славянската просвета и книжнина.

Около петдесет от събраните тук песни предложих преди известно време на Императорската академия на науките в Петербург, обаче желаейки да направя това скъпоценно народно богатство достъпно и да го предам в ръцете на онзи народ, на когото принадлежи и от когото е взето, реших и тях да напечатам с останалите, тъй като зная, че научните трудове и издания на това славно сдружение твърде рядко и мъчно или почти никак не достигат до нашите краища и нашите ръце. Читателите на настоящата книга лесно ще се уверят, че събраните от мене песни не се намират в досега издадените сборници в българските вестници и книги, нито в голямата отвсякъде съставена сбирка на г. П. Безсонов, отпечатана в XXII книга на Временник Импер. Московского Общества истории и древностей российских за 1855 год., а че досега са били неизвестни и за пръв път от мене събрани и обнародвани. Освен настоящата сбирка женски песни вече съм събрал, както отбелязах по-горе, немалък брой мъжки трапезарски и юнашки песни. Надявам се, ако е рекъл господ, след като ги допълня и подредя, да ги издам също така като втора книга, а по-нататък и народните приказки и сказания на македонските славяни и по този начин да ги направя достояние на любителите на славянската народна словесност.



В Белград, в деня на св. Сава, първия сръбски
архиепископ и велик просветител, 1860 година.

СТЕФАН И. ВЕРКОВИЧ,
изследовател на старина от Босна,
сега живущ в Серес

[линк]