Липсва ми :((

В края на септември ще станат 6 години от както загубих съпруга си.
И както всеки път в последните 5 години,като наближи годишнината от смъртта му,започвам да изпадам в някаква ужасна депресия.В този период се чувствам най-самотна,чувствам най-силно липсата му....и започвам със самообвиненията,че ако не го бях оставила сам в болницата можеше и да не умре.
Накратко казано,в този период съм като варел пълен със сълзи и само чакам някой да ме заговори/за каквото и да било/ веднага пускам кранчето.Във всичко виждам нещо тъжно.Дори губя способността си да се ядосвам и вместо да се развикам,започвам да плача.

След смъртта му се опитах да тръгна с друг и уж всичко вървеше добре в началото,мислех си че ще мога да го обикна,но в средата на юли като ме хвана поредната годишна депресия,човека без да е виновен за нещо даже ми стана противен.Каквото и да направеше все ми се струваше неправилно,все повтарях че "Ако беше мъжа ми,нямаше да направи така".

Осъзнавам че още си обичам момчето толкова силно колкото и преди когато беше жив и не мога да го сменя с друг.Всички ми казват че тази любов граничи с мазохизъм,но не мога да си наложа да престана.

Били сте щастливи, но сега го няма. Той си е тръгнал сам, налага се да продължиш сама. Не си виновна че е станало така.
Пусни го да си иде...

Никой не е станал пророк в собственото си село

И други са ми го казвали,а и аз знам че трябва да го оставя да си отиде,но.....Но не знам как да го направя.Той все още живее в мен,с мен,чрез мен.
Иска ми се да му кажа толкова премълчани,неизречени неща.
Иска ми се да мога да се върна във времето и да изтрия от там всички онези пъти когато съм му се цупила от единия инат.
Иска ми се да се свия пак в нежната му прегръдка и да остана там завинаги.
Иска ми се когато се събудя някоя сутрин да установя че всичко е кошмар и той е до мен както е бил винаги,в добро и зло.
Не искам да ходя на гроба му,сигурно не съм била там от поне 4 години.Сякаш ако отида ще осъзная истината че той е там и ще си остане в земята,а аз ще трябва да се прибера без него.
Осъзнавам че трябва да продължа напред,но още не съм готова.И не знам дали някога ще бъда готова.

Не живей в миналото.Опитай се да приемеш случилото се и да продължиш напред,така или иначе нищо не можеш да промениш.В момента трябва да мислиш за себе си и за твоето щастие.Ако не можеш да се справиш сама,консултирай се с психотерапевт.Животът е пред теб,греби с пълни шепи от него и не се връщай назад повече.Всичко си има време,време има за всяка работа под небето:време да се родиш и време да умреш,време да плачеш и време да се смееш.Ако се огледаш назад,едва ли ще можеш да откриеш печалба,която да не е била съпроводена от загуба.Желая ти много скоро да станеш безчувствена за болката и опустошението.Жива си,за да обичаш отново.Бъди здрава!

П.С.Можеш да ми пишеш на skype:alekros1.Имам желание да ти помогна.

Ако ми позволите, ще разкажа с две-три думи моят начин как се справям с мъката по мама.Тя също почина преди пет години.Но предварително се извинявам , ако по някакъв начин неволно ви засегна. Тъй като се улавям,че съм доста как да кажа ексцентрична и различна в отношението ми към смъртта от общоприетото.
Всъщност при мен няма мъка. Острата ми болка отшумя за около година след смъртта и. Реших да не мисля за мама ,като за починала, а като за жива. Избрах да не тъгувам.Реших да си мисля за нея с хубави,но не тъжни чувства. Няма смисъл от тази тъга и тази скръб. Но има смисъл да си спомняме хубавото което е правил този човек, хубавото което е казвал.
Тя беше много светъл човек. Озаряваше всички с добротата си. Не помня някога да е казвала нещо злобно за някого. Имаше само един такъв малко черен хумор, когато сме изпадали в затруднение, но и тогава пак гледаше позитивно и с надежда.Беше невероятен ентусиаст, претрепваше се от работа, за да осигури мен и брат ми, за което съм и благодарна завинаги.
Тя много не говореше, но мъдри бяха малкото и съвети. Пазя ги в главата си, за да ми помагат в трудни моменти.

И аз като вас се опитвах да мисля с хубави чувства,да си спомням колко прекрасен човек беше...Но колкото повече си спомнях хубавите моменти,толкова по-силна ставаше болката ми.Осъзнавам че скръбта е безсмислена,няма да ми го върне обратно колкото и да страдам,но просто не знам как да си наложа да не ме боли.
Сякаш когато си отиде отвори в душата ми огромна рана която постоянно кърви и не мога да я излекувам.

трябва да намериш нещо,някой...да мислиш за него,не за съпруга ти)))
много е тежко,но това е живота,има неща които неможем да променим
когато загубих баща си,реших че живота все пак продължава и не трябва да съсипвам своя от мъка,започнах много да работя,избягвах да мисля за него,разбира се имало е и сега има моменти в които тази болка изплува със страшна сила,но гледам да я овладявам бързо))
надявам се не си сама,сигурно имаш деца,близки,говори с тях,имаш нужда говориш за съпруга си
аз имам такива моменти,точно около датата на която почина,просто искам да говоря за него,какъв човек беше,какво правеше,какво казваше...разговорите много помагат))
но трябва да се стегнеш и да продължиш напред,мисли колко много би се радвал той когато ти си щастлива и се усмихваш)))

Неискам хората да са прекалено мили с мен,така си спестявам усилието да ги харесвам

Ходя на работа-правя се на силна пред колегите.
Прибирам се в къщи-правя се на силна пред детето и домашните.
Опитвам се да съм силна пред всички,а душата ми е опустошена и не мога да събера парчетата от нея.Имам чувството че ако се изправя лице в лице с някого и говоря за тази болка,ще рухна съвсем.Така ми е много по-лесно,може би защото не ви познавам на живо.
Единственото което ме спасява да не полудея е че имам дъщеря и трябва да мисля и за нея.Единственото ми лекарство са малкото снимки които имам на мъжа ми и една песен която се пее от един грък/пълно негово копие/.

виж този филм, ако искаш..
''P.S. I Love You / Послепис: Обичам те (2007)''

ето и линк за теглене, от Замундата:
[линк]

Здравей !
Мислила ли си да се обърнеш към психотерапевт ? Аз лично съм виждал как се работи с хора преживели такава загуба като теб и как им се погага те да се отърсят от мъката и скръбта и продължават живота си .

Здравей.
Не съм говорила с психотерапевт,макар че имам 2 приятелки които са такива.
По-точно-говорих но с психиатър,понеже в първия месец след като мъжа ми почина въобще не можех да спя.Все го чаках да се прибере,гледах през прозореца по цяла нощ дали няма да се зададе отнякъде с колата.Просто не исках да повярвам че в ковчега е имало тяло/докараха го запечатан и само майка му го видя/ и си мислех че просто е заминал някъде и ще си дойде.Тогава говорих с един психиатър,който ми изписа антидепресанти и хапчета за сън.Е,хапчетата не ми помогнаха особено,просто малко по малко разбрах и сама че мъжа ми няма да се върне.Но остана навика да съм нощна птица,макар че вече не го чакам на прозореца.

Da ,хапчетата не могат премахнат мъката .В света има специални психотерапевтични методи за преодоляването и .Ето , така се работи с хората преживели ужасите на войната - например майки видяли как бомбата разкъсва детето им или жертвите на катастрофи .Годишно в Европейската общност загиват 50 000 души и с близките им наистина се работи - в развитите страни -за да могат те да преодолеят мъката си и продължат напред .И в нашата страна се прави , но много ограничено .

Най тягостно за мен беше как всички мълчаха и избягваха да говорят за него, хората които са ни близки не знаят какво да кажат, защото с нищо не могат да ни утешат. И аз като теб след няколко месеца дойдох на мене си и - не мога да споделя с майка ми, защото и на нея и се къса сърцето , не мога с децата - мълчахме месеци наред и не проговаряхме дума за него... Това ме убиваше, толкова сама никога не съм се чувствала - хората се държаха така, сякаш той не е съществувал никога, сякаш го е нямало!
Струваше ми се, буквално, че едната ми половина е отрязана, физичеси направо.
Един ден , година след смъртта му, приятелка, с която не се бяхме виждали с години, научи за смъртта му и дойде веднага от нейния град. Беше потресена, но постепенно заговори за него пред мен и детето, и цял час си припомняхме всички истории, случили ни се на двете семейства.някои от които детето дори не знаеше. Тази приятелка сякаш ни го върна отново, заговорихме поне помежду си и май и на децата им поолекна. - Изобщо не им е олекнало,но така сякаш по-леко носят травмата.
Мълчанието е ужасно, а всеки мисли, че то е единственото възможно.

Никой не е станал пророк в собственото си село

ако времето не помогне да утихне мъката, не вярвам др да помогне. Ужасно ти е, съчувствам ти. Смъртта трябва винаги да я помним - че ние може всеки момент да умрем както и тези до нас. Тогава поведението ни и отношенията помежду ни доста биха се променили

Прочетох някъде, а и май го изпитах на собствения си гръб- зрелият човек, когато не е депресиран, е позитивно настроен към себе си и света около себе си. "Вкопчването" в представи, минало, настроения влияе сериозно на здравето. И макар че, има теории-болестта като състояние е следствие от любовта, аз самата не съм склонна да ги приема като обяснение. Загубата винаги е голяма...все пак животът е даден за това..., за да се научим да го приемаме.

При мен лошото е че просто не съм свикнала да показвам мъката си.Винаги съм се крила от света когато ми е тежко,така съм научена.Пък и с кого ли бих могла да говоря за това?
Според майка ми това моето вече било глезотия,трябвало вече да ми е минало,трябвало да гледам напред....Пък и никога не съм била близка с нея за да мога да споделям каквото и да било.
Неговата майка е далеч,а и дори и да беше близо пак нямаше да иска да говори с мен:тя ме мразеше и никога не пожела да ме приеме като част от семейството,никога не можа да се примири с мен,"българката".Докато той беше жив някак си се понасяхме,налагаше й се да ме търпи,но сега нищо вече не ни свързва.
Единствения човек в семейството ми с когото винаги всичко съм споделяла е леля ми,но тя е такава мека душица че ако се разрева пред нея ще стане така че накрая нея ще трябва да успокоявам вместо тя-мен.
Единствено тук,с вас споделих колко ме боли.Може би защото вече не мога да издържам

Напълно си прав/а.Ако знаех че ще го загубя,ако знаех че няма да го има до мен,със сигурност нямаше да му предавам инати и да му се цупя за нищо/колкото и рядко да е било/.Щях да си взема всеки миг с него пълноценно,щях да му кажа толкова неизречени неща:колко го обичам,колко ми е скъп,че не мога да живея без него...
Само че когато сме заедно с любимите хора не мислим за тези неща.Приемаме ги като даденост,мислим си че "що е време е пред нас" и можем всичко да променим и изгладим,да им доказваме любовта си....утре.И когато осъзнаем че това "утре" вече не съществува,ни е жал за всичко което е трябвало да направим и ни боли за грешките които сме направили.

знаеш ли... откакто стои тук тази тема... не знам как ще приемеш това, което ще ти напиша, но истината е, че аз ти се радвам. филмът, в който живееш, това, което ти се е случило може да е трагедия, но това, което чувстваш е красиво. прости ми, че вместо да ти съчувствам за болката, аз виждам красота в нея.

та, това е едното.... "беше"... "е"... времената, времето съществува за ориентация на хората, както посоките за ориентация в пространството. ние сме ги измислили, това не е реално. което е било - е - и ще бъде... на нашия език. та твоят... съпругът ти не е изчезнал, той е във всички онези мигове с теб, с детето, в детството си... и ти си там, но си и тук и сега, пътищата ви са се разделили, това не значи, че него го няма завинаги. него го има завинаги. а ти... недей да бъдеш като призрак, който... "живее" сън, защото един ден ще се събудиш и можеш да откриеш, че не познаваш дъщеря си /или сина си, съжалявам, не помня/, че си се отдалечила от приятелите си, че просто не си била тук. животът не е застинал, ти вървиш своя път и... знам какво е да загубиш някого. проблемът е, когато с него всички останали се превърнат в живи мъртъвци за теб. не позволявай това да се случи - да нямаш повече мигове, защото съпруга ти сигурно е усетил колко си го обичала, а другите знаят ли, ще запомнят ли колко обичаш тях? да продължиш не значи, че си забравила, а че си приела простичкият факт, че по земните закони повече няма да го видиш с очите си, няма да го чуеш, усетиш допира му. но това не значи, че ти не можеш да го виждаш, чуваш и усещаш със сърцето си. виж, второто би било наистина ужасно а животът ти... той бил преди, ще бъде и след, само да почувстваш отново "маловажните" ежедневни неща и ще дишаш по-леко.... я си представи два пътя, те са самостоятелни, имат си дължина и в даден участък се пресичат, продължават заедно и се разделят или единият свършва, но другията продължава. това не е защото иска да продължи или защото другият не му липсва, а просто защото е път и за това е роден... да продължава, докато стигне до своя край. а понякога пътищата се сливат и стават един път... той ще е с теб до краят.

а иначе повярвай ми, той знае, че си го обичала... че го обичаш. нали сте се оженили, имате дете, а и... любовта не може да се скрие, тя се усеща във всеки един миг.

това, че го познаваш, всички мигове заедно... това е богатство, ти не си го загубила. всичко си има своя край в тоя свят, където важат законите на физиката, но представи си живота си без него, изобщо, ако не го беше срещнала... никога. и може би ще усетиш, че смъртта не е нищо особено в сравнение с... а сега си представи, ако ти сега, в този миг изчезнеш, какво не си направила, какво не си казала... кого не си прегърнала от тези хора, които сега са с теб, до теб, около теб... ако вече не можеш никога... помисли си.)

Благодаря ти.Благодаря.
Знаеш ли,странно звучи всичко това,Сякаш чета собствените си мисли,собствените си думи които ми се налага да казвам понякога на някого който е загубил близък човек.Към това което си написал/а/ мога да добавя само че вярвам в "задгробния живот",вярвам че те,любимите ни същества са някъде там и също като нас чакат деня в които ще се съберем завинаги.
Но едва когато загубиш много близък човек и се чувстваш много,много празен започваш да се питаш-"Какъв е смисъла от всичко?Дали ще имам сила да продължа пътя си?От къде да намеря сила да събера парченцата от душата си?И имам ли още душа?От къде да намеря сърце за да обичам отново?Как да дам нежност на някого,като не чувствам нищо?"

проблемът е, когато с него всички останали се превърнат в живи мъртъвци за теб. не позволявай това да се случи - да нямаш повече мигове,

Проблема е там че вече позволих да се случи.Но не другите,а аз съм жив мъртвец,като зомби което са забравили по някаква случайност да погребат.Зомби без мисли,без чувства.....Дори и на погребението не отроних нито една сълза-само стоях там и се тресях без да чувствам и да усещам нищо,сякаш в ковчега вместо тялото на мъжа ми беше затворена душата ми.Накрая взех една салфетка и написах този стих:

"Днес погребаха мойта любов.
Вместо дарове скъпи в ковчега
сложих свойта душа там,до него
да го топли наместо покров.

Днес погребаха мойта любов...."

И сякаш изведнъж осъзнах какво се случва,че той ще остане там а аз ще трябва да се прибера сама и вече ще трябва да живея без него.Само че не знаех как да продължа.И все още не знам.

Освободи се от чувството за вина. Аз самата се упреквах и в един момент усетих, че се упреквам за това, че съм жива. Много време ми трябваше, за да разбера, че не съм Господ и не мога да решавам съдбата на никого. Разделих се с една голяма илюзия, че когато обичаш, можеш всичко да направиш за любимия човек!
Запази тази красота на чувствата си. Ако можеш да говориш с детето си понякога, за да не загуби представат си за баща си, и ти, и то ще се чувствате по-малко самотни.
Много е трудно да се носи това. Ако сте имали някаква мечта или план, които не сте успели да осъществите, опитай се да ги реализираш в името на двама ви. /На трима ви, с детето. Това мобилизира.
Има една песен, която обичахме и двамата, и която единствена не ме натъжава, а ме утешава, като я чуя:


Обичай ме дори когато,
се спираш пред отворена врата.
Когато в романтично лято,
потърсиш чужда топлина.

Когато в мигове жестоки,
забравим този листопад
Когато тръгнем в две посоки
и няма връщане назад...
Любовта преминава.
Любовта продължава.
В друга есен и в друг епизод.
Любовта, любовта е живот!

Докато обичаме някого, той жив - любовта е живот.

Никой не е станал пророк в собственото си село