Том Бомбадил
14 отговора
0 прегледа
в отговор на Last Roman
#4
Re: Том Бомбадил
Не се сетих, че може да е от сините магьосници. Наистина нищо не се казва за тях, но все пак Гандалф се бои от пръстена, докато Том не. Мислех, че може би има някаква връзка с ентите.
Re: Том Бомбадил
В рамките на Толкин домакинството Том Bombadil първоначално е бил холандскa кукла, принадлежаща на едно от децата на Толкин (дърводелец, Толкин, стр. 162; Grotta-Rurska, Толкин, стр. 101). Толкин-късно написал стихотворение за него, наречено "Приключенията на Том Bombadil," което публикува в списанието на Оксфорд през 1934 г., много преди написването на "Властелинът на пръстените" да започнеа. Когато Толкин решава да въведе Том в трилогията, се налага необходимостта да се промени всичко за него с изключение на перото в шапката му - от паун на лебедова крило, тъй като пауни не живеят в Средната земя (Толкин, писма, п. 318-19).
Много от читателите на "Властелинът на пръстените" приемат присъствието на Том в първата книга като излишна интрузия в наратива, която би могла да бъде пропусната без загуба. Толкин е бил запознат с техните чувства, и в част тяхната съдба е била правилна. Толкин пише в писмо през 1954 г., "... Много от тях го намират странен и наистина неподходяща съставка.
"В исторически факт го сложих, защото аз вече го бях измислил... и го исках като" приключение "на пътя. Но го запазих, защото той преставляваше иначе определни неща, които не биха били включени. "
Съдейки от тези бележки, критичните читатели са прави за произволното въвеждане на Том в историята, но въпреки това, както Толкин продължава, той умишлено (nonarbitrary) държи Том, за да изпълни определена роля, да предаде допълнително измерение.
В писмо, писано до оригиналната корекция на трилогията през 1954 г., Толкин разкрива малко за това, което Том може да даде на книгата като литературни роля или функция. Рано в писмото той пише, че "дори и в митологичната епоха трябва да има някаква загадка, както винаги има.
По-късно той добавя, че "Том не е важен за повествованието. Предполагам, че има някакво значение, като например, че всяка страна във войната на пръстена е бореща се за власт и контрол. Том в контраст, макар и много мощен, е отказал власт в един вид "обет за бедност," "естествена форма на пацифизъм." В този смисъл, Толкин казва, присъствието на Том показва, че има хора и неща в света, за които войната е до голяма степен без значение или поне с второстепенно значение, и които не могат лесно да бъдат нарушени или намесени по отношение на нея (Ibid., сс. 178-79). Въпреки, че Том ще падне, ако Тъмения Лорд победи ( "Нищо не би останало за него в света на Sauron," Пак там.), Той вероятно ще бъде "последният, както той беше и първият" (пръстени, 1:279).
.... съжалявам, но ме домързя да преведа и останалата част на текста, надявам се да можеш сам/сама да продължиш :)))
In trying to grasp what Tolkien has in mind here it is very important, I believe, to distinguish between an enigma and an anomaly, for Tolkien's interest in Tom involves the former while reader dissatisfaction treats Tom more in terms of the latter. An anomaly is something discordant, unrelated, out of place. It is in this sense that someone might claim that Tom could be left out. An enigma, on the other hand, is a mystery, a puzzle, something which seems to be discordant, unrelated, out of place, but isn't. This distinction becomes pivotal in the discussion of Tom Bombadil when one considers that on three occasions in the story the question of Tom's identity or nature is pointedly brought up, twice by Frodo in Tom's house and later at the Council of Elrond. If there is no answer to the question, then Tom is anomalous. If there is, then he is, as Tolkien claimed, enigmatic.
When one takes into account the manner in which Tolkien composed the Lord of the Rings, especially the care he gave to sorting out the historical connections between people, things, and events, I personally find it inconceivable that there is no answer within the framework of the story to Frodo's question: "Who is Tom Bombadil?" Although Tolkien didn't want to tell his readers directly, it seems to me certain that he himself knew very well. Tolkien was very protective of what he wrote, including his errors. When he found something miswritten in his manuscript, he was more likely to ponder, in terms of Middle-earth, how his characters came to make such an error, or what special significance this might have, than simply to correct it. Thus, a mispelt foreign word was more likely to remain as an example of regional dialect than to be changed. Problems with the names and identities of characters were solved in a similar manner. There are, for example, two Glorfindels in his history of Middle earth, one who died fighting a Balrog in the First Age, and another from Rivendell who lent Frodo his horse in the race to Imladris. This situation was, if not a problem, at least a bit unusual, and required special attention from Tolkien, since in general Elf names are unique to particular individuals. Rather than simply renaming one of the Elves, Tolkien concluded that they were the same person and that he had stumbled onto a rare case of reincarnation among the Elves. He then devoted some time to an examination of the theological implications of this special case (Becker, Tolkien Scrapbook, pp. 92-93).
Given this general approach in writing the trilogy, I submit (1) that it would have been impossible for Tolkien to have brought up the issue of Tom's identity and nature three times and not to have continued thinking about it until he had an answer, and (2) that, although he might not have wanted to tell his readers the correct answer, feeling that enigmas are important, he would nevertheless have left some clues for those who wanted to pursue the matter as he had. The balance of this essay is an examination of those clues. Although the evidence is circumstantial, it is, I believe, convincing.
Beginning as early as Issac and Zimbardo's Tolkien and His Critics, published in 1968, Tom Bombadil has almost universally been regarded as a nature spirit. In that volume, Edmund Fuller states that he is "unclassifiable other than as some primal nature spirit" (p. 23). According to Patricia Meyer Spacks, Tom has natural power for good and he "is in the most intimate communion with natural forces; he has the power of the 'earth itself"' (p. 84). R. J. Reilly claims that Tom is "a kind of archetypal 'vegetation god"' (p. 131) and argues that "when Tom Bombadil speaks, it is as if Nature itself - nonrational, interested only in life and in growing things were speaking (p. 139). This view of Tom, as a nonrational nature spirit, as a personification of nature itself, has been the dominant view ever since. Ruth S. Noel in The Mythology of Middle-earth, published in 1977, in perhaps the longest and most elaborate discussion of him, begins with the remark that "Tom Bombadil is a character like Puck or Pan, a nature god in diminished form, half humorous, half divine" (p. 127) and she concludes with the remark that Bombadil and Goldberry are undisguised personifications of land untouched by humans, underlaid by a hidden but potent power, representing both the danger of wild land and its potential to serve man" (p. 130). Anne C. Petty in One Ring to Bind Them, published in 1979, summarizes all of the above with the proclamation that Tom is "the nature deity par excellence" (p. 38).
As nearly as I am able to determine, the textual basis for the idea that Tom is a nature spirit is the discussion of him at the Council of Elrond, specifically, the following remarks: "Power to defy our Enemy is not in him, unless such power is in the earth itself" and ". . . now he is withdrawn into a little land, within bounds that he has set, though none can see them, waiting for a change of days, and he will not step beyond them" Rings, 1:279). I suspect that many people have concluded from the second passage that Tom, as a nature spirit, has gradually become hemmed in with the diminishment of the Old Forest. The passage, however, says no such thing. His limits are not set for him by the boundaries of the forest; rather he set them himself. Furthermore, the passage does not state that he cannot cross the boundaries, only that he will not. The claim that he cannot is not even factually correct: Tom frequently visited Farmer Maggot in the Shire and presumably had previously made similar visits to others "down from days hardly remembered" ("Bombadil Goes Boating" and Rings, 1:143). With regard to the first passage, it does not say that Tom is or has the power of the earth. It is ambiguous. The statement, "Tim does not have the ability to drive that far, unless that ability is in his car," does not mean that Tim is a car. Likewise, the fact that Tom does not have the power to defy Sauron need not be because such power is not in the earth. I will provide a better explanation in due course.
It is possible that the nature spirit theory has been held so long because no one could think of an alternative. Consider Jarred Lobdell's treatment of Tom Bombadil in England and Always, published in 1981. Declaring Tom to be the "least successful creation" in the trilogy, he continues:
Standing alone, he would be a nature spirit.... But he is not standing alone. . . . He is not the genius of the earth, since he is restricted to one part of it. . . . He is apparently a man, since he is clearly not an Elf or a Dwarf or an Ent or a Hobbit or one of the fallen races, but he is not one of the Men of the West. I suppose one could save the appearances by making him an angel, of a different order from the Istari, or by making him a god, but in both cases we would be in conflict with Tolkien's mythology. (pp. 62-63)
Lokdell eventually concludes that Tom is an anomaly: "Although I find him an anomalous creation, I can make shift to account for him theologically - but only with the uneasy feeling that making shift is all that I am doing (p. 63).
While I can agree that Tom is not a nature spirit, a Man, an Elf, a Dwarf, or a Hobbit, I see no reason why Lobdell should reject the possibility that he is an angel or a god - in terms of Tolkien's mythology, a Maia or a Vala. We know from the Silmarillion that Orome once hunted in Middle-earth, Ulmo had dealings with the Elves there, Olorin walked among the Elves unseen before he was Gandalf, and Melian spent a great deal of time in Beleriand with Thingol. There is thus ample evidence for occasional visits of such beings, even for the most frivolous or personal reasons.
Moreover, Tolkien draws some literary connections with regard to Tom that help support his divine status. First, as Noel has noted (Mythology, p. 128), Tolkien makes reference in "Bombadil Goes Boating" to a story in the Elder Edda about Odin, one of the most powerful Norse gods, thereby associating Tom with him. Second, in "In the House of Tom Bombadil" Goldberry answers the question "Who is Tom Bombadil?" with the simple statement "He is" (Rings, 1:135). In terms of medieval philosophy this would mean that existence is a predicate of Tom Bombadil and that he is therefore God. Although Tolkien denies this implication in a letter, written in 1954 (Letters, pp. 191-92), saying that Goldberry, like Tom later, is only making a point about the nature of naming, I remain haunted by the remark. Just as the reference to Odin does not necessarily mean that we must conclude that Tom is Odin, the allusion to medieval philosophical terminology in describing him need not be interpreted as a Christian theological crisis. While Tolkien's denial clearly rules out the possibility that Tom is Iluvatar, I do not see that it eliminates the possibility that he is an offspring of Iluvatar's thought, a Vala or a Maia, for I see nothing theologically troublesome with existence being a predicate of part of God.
Finally, there is Tom's singing. Tom's inability to separate song from his other activities, speaking, walking, working, suggests that it is very fundamental to his being in a profound way that distinguishes him from all other beings encountered in the trilogy. The wizards, for example, who are Maiar, chant (in the modern sense of the word) rather than sing, and never unconsciously. This continuous singing may be an indication of Tom's high status. The world was, after all, brought into existence by a group of singers, the Holy Ones, some of whom became Valar. Second, Tom's basic song is structurally related to Legolas' "Song of the Sea" (Rings, 3:234-35), suggesting the possibility that Tom's is a corruption of an original piece of music from the Uttermost West common to both. Third, Tom's songs, although seemingly comic and nonsensical, have power in them to control individual elements and things in the forest. When told that Old Man Willow is the cause of the Hobbits' problems, Tom replies, "that can soon be mended. I know the tune for him" (Ibid., 1:131), which I suggest means something like, 'don't worry. I have the plans for that thing and can fix it right away." This is the kind of knowledge that a Vala, who sang the Music, would likely have, and singing would be the natural way to apply it.
Although this interpretation of Tom's singing is inconsistent with the general claim that Tom is nonrational, it is not inconsistent with Tolkien's own characterization of Tom in two letters in 1954, in which Tom is associated with the pure scientific study of nature. Tolkien writes:
. . . [Tom] is then an 'allegory', or an exemplar, a particular emboding of pure (real) natural science: the spirit that desires knowledge of other things, their history and nature, because they are 'other' and wholly entirely unconcerned with 'doing' annulling with the knowledge: Zoology and Botany, not Cattle-breeding or Agriculture. (Letters, p. 192; see also, p. 174)
As the exemplification of pure science, Tom could hardly be nonrational. Tom's purity, moreover, stems from his desire to delight in things as they are, without dominating and controlling them. The former is the aim of pure science, the latter the essential aims of applied science. Tom's knowledge of nature allows him to control nature when necessary, but because such control is not his aim, he is more akin to science than engineering.
If we take Tom's remark quite literally that he "was here before the river and the trees. . .the first raindrop and the first acorn" (Rings, 1:142), he is saying either that he was in Middle-earth when the Valar arrived or that he arrived as one of the Valar. His remark that "he knew the dark under ths stars when it was fearless - before the Dark Lord came from the Outside" refers to the time before Morgoth, the original Dark Lord, had officially turned renegade - the time when the "old" or original stars were made. Since the world was incomplete at that time and nothing lived on the earth except the Valar, it is hard to believe that Tom is anything but a Vala.
One interesting hint that Tom is a Vala may be tucked away in the confusing claim that Tom is "the oldest" even though Treebeard is at the same time supposed to be "the oldest living thing that still walks beneath the Sun." In The Road to Middle-earth, published in 1982, T. A. Shippey, who considers Tom "a one-member category," struggles with this "inconsistency" and concludes that the claim that Treebeard is the oldest living thing, if true, implies that Tom is not alive, just as the Nazgul are not dead (p. 82). Although the analogy is most likely not correct, it is suggestive. The word living probably means minimally that Fangorn is biotic, that is, an element belonging to the living system of the earth, the biosphere. There were in fact two classes of beings "living" in Middle-earth, who, as beings from outside of Ea, were not part of this system: the Valar and their servants, the Maiar. Their bodies were "veils" or "raiment," appearances, in which they were self-incarnated (Road Goes Ever On, p. 66). As noted in the essay, "Istari," in Unfinished Tales (p. 389), the Maiar who became the wizards of Middle-earth - and who had the same nature as the Valar - were converted to living beings temporarily by the special consent of Iluvatar: "For with the consent of Eru they ... [were] clad in the bodies of Men, real and not feigned, but subject to the fears and pains and weariness of earth, able to hunger and thirst and be slain. . . ." The need for this conversion suggests that the Valar and Maiar were indeed nonliving, but in a manner very different from the Nazgul. Whereas the Ringwraiths were former living beings who were kept in existence unnaturally through the power of their rings in association with the One Ring, the Valar and Maiar were beings from another plane of existence (the Void) who, as a result, did not completely fit into the world of Middle-earth. Instead, of placing Tom in an anomalous category of one, or associating him with the undead, Shippey's "inconsistency" may simply be a hint that Tom has extraterrestrial status as a Vala or Maia.
Someone might, of course, want to object that Tom Bombadil really doesn't look or act like a Vala or a Maia, appearing and behaving instead more like an overgrown Hobbit. I submit, however, to the contrary, that there is no particular way that the Valar and Maiar were supposed to look. Rather they appeared in whatever way they chose, wearing their "veils" or "raiment" in a manner similar to the way we wear clothing. In "The Voice of Saruman," for example, Gimli tells Gandalf that he wants to see Saruman so he can compare the two wizards. In mused response, Gandalf informs Gimli that there is no way for him to make such a comparison meaningfully, since Saruman can alter his appearance at will as it suits his purpose (Rings, 2:181-82). Rather than decreasing the possibility that Tom is a Vala, his hobbitish appearance actually increases it, for it suggests that Tom has the ability to "fit" his surroundings. If a Vala wanted to visit with Hobbits, he would, of course, appear to them in a manner that was somewhat humorous and familiar, thereby, putting them at ease. In this way, it can be argued that Tom's Hobbit-like appearance counts in favor of him being a Vala or a Maia, not against it.
Robert Foster in the Complete Guide (p. 496) thus seems to be on the right track when he suggests that "it is possible that he is a Maia 'gone native'." The only problem is that there is no Maia in the Silmarillion who matches Tom's general character. It is only when one turns to the Valar themselves that potential candidates emerge.
Because most of the Valar are married, determining the possible identity of Goldberry can be a help in establishing Tom's. There are three possible Valier who might have enjoyed living for a time in the Old Forest: Nessa, Vana, and Yavanna. Nessa, who loves deer and dancing, does not fit too well, since neither of these is Goldberry's specialties. Her husband, Tulkas, the best fighter among the Valar, moreover, is probably too warlike to be Tom. Vana, who cares for flowers and birds, also does not fit very well, since Goldberry is concerned with a larger variety of plants, and birds have no special role. Orome, Vana's husband, furthermore, is a hunter, especially of monsters. If he were Tom, there would have been no wights on the Downs. With Yavanna, however, we have just the right emphasis, for she is responsible for all living things, with a special preference for plants. Since she is Queen of the Earth, it is easy to imagine her watering the forest with special care, as Goldberry does during the Hobbits' visit.
In the Silmarillion (pp. 20-21) Yanvanna's appearance is characterized as follows:
In the form of a woman she is tall, and robed in green; but at times she takes other shapes. Some there are who have seen her standing like a tree under heaven, crowned with the Sun; and from all its branches there spilled a golden dew upon the barren earth, and it grew green with corn; but the roots of the tree were in the waters of Ulmo, and the winds of Manwe spoke in its leaves.
When we first meet Goldberry, she is clad in green: "her gown was green, green as young reeds, shot with silver like beads of dew" (Rings, p. 172). When Tom officially introduces Goldberry, he says, "Here's my Goldberry clothed all in silver-green. . . ." When she says goodbye to the Hobbits, she is once again clad in green and Frodo in calling for her refers specifically to this color when he starts to look for her: "My fair lady, clad all in green!" (p. 187). This characterization of Goldberry's customary dress supports that hypothesis that she is Yavanna.
To be sure, when we first meet her, her feet are also surrounded by water, seemingly supporting the water nymph story. This circumstance, however, is not inconsistent with her tree image, which, as just noted, involved having her feet or roots in "the waters of Ulmo."
As the farewell continues, moreover, a description analogous to the tree description is given:
There on the hill-brow she stood beckoning to them: her hair was flying loose, and as it caught the sun it shone and shimmered. A light like the glint of water on dewy grass flashed under her feet as she danced."
Although still in human form, her flying hair hints at "the winds of Manwe" and the reflection of the sun from her hair suggests that she is "crowned with the Sun." The "glint of water on dewy grass" suggests the spilling of the golden dew on the earth as well as "the waters of Ulmo." When the Hobbits last see Goldberry, she is much more like a plant: "they saw Goldberry now small and slender like s sunlit flower against the sky: she was standing still watching them, and her hands were stretched out towards them." In this case, she is probably more flower than tree because Hobbits in general like flowers and are afraid of trees. The "sunlit" image is strikingly similar to Yavanna's primary nonhuman appearance.
Of course, an important problem with this hypothesis is the claim that Goldberry is the Riverwoman's daughter. If the story is true, then Goldberry cannot be Yavanna. However, there are many things said in Rings that are not true literally and many matters are left unrevealed or unexplained. For instance, it was believed by many people that Rohan was selling horses to Mordor. Gandalf never reveals that he is a Maia. The eagles are never revealed as Maiar (though they are "Spirits in the shape of hawks and eagles" who "could see to the depths of the seas, and pierce the hidden caverns beneath the world" (Silmarillion, p. 35). As is clear from "The Hunt for the Ring," in Unfinished Tales, many details are presented in a confused and unconnected way in Rings, because that is how they appeared to the people who wrote the book. There are, finally, two accounts given by Tolkien of the origins of the Orcs, both of which cannot be true. Thus, the fact that some people believe that Goldberry is Riverwoman's Daughter does not absolutely, literally have to be true.
Just as Goldberry is very similar to Yavanna, Aule the Smith, shares many common characteristics with Tom and this identification helps explain some of the events that occur in Tom's house - especially his control over the ring without any fear or temptation. Aule was the maker of all the substances of the earth: minerals, gems, and metals. During the creation of Middle-earth he was involved in nearly every aspect of its making. He prepared the sea beds to receive the waters of the ocean and prepared the land for plants and animals. As the Maker he developed and taught all arts, crafts, and skills. Of all the Valar, he had the greatest interest in the Children of Iluvatar. So impatient was he to see them that he made the Dwarves. According to the "Valaquenta" in the Silmarillion (p. 27), although Aule and Melkor were most like of all the Valar in thought and power, their attitudes toward the products of their labor and the labor of others were significantly different. While Melkor carefully guarded his works for himself and destroyed the works of others out of jealousy, Aule delighted in making, not possessing, and "he did not envy the works of others, but sought and gave counsel." It was, in fact, Aule's lack of possessiveness and his willingness to submit his work to the will of Iluvatar that saved the Dwarves from destruction and made it possible for them to receive the gift of free will from Iluvatar.
When one carefully considers the special moral characteristics of Aule, the similarities to Tom are most striking and revealing. Like Aule, Tom is not possessive. Although his power to dominate and control is always stressed - he is the master - he does not interfere with other beings except when they directly interfere with him. Although he has the power to possess whatever he may desire, he does not chose to possess or own the forest. As Goldberry explains, the animals, plants, and natural objects of the forest are all allowed to belong to themselves. This distain for ownership or possession is the reason why Tom is able to handle the ring without fear. Ultimately, all other powerful beings encountered in the trilogy, unless they are already fallen, are afraid to touch the ring lest the desire to possess it should turn them to evil. Since Tom does not want to own or possess anything, it has no power over him. We simply see his interest, curiosity, and delight as he studies the craftmanship involved in its making. Indeed, Tom approaches the ring critically, almost with scorn. While all others refer to the ring as precious in a reverent sense, Tom's use of the word, "Show me the precious ring" (Rings, 1:144), suggests irony or doubt about its value. Since the lack of desire to possess or own was extremely rare among the Valar and the beings of Middle-earth, no over Vala is said to exhibit this moral trait, it seems reasonable to assume that Tom and Aule are the same person.
It is also important to note the tremendous power and control that Tom has over the ring. He is, first of all, able to overcome its normal effects. When he puts it on his finger, he does not become invisible. When Frodo puts it on his finger, Tom is still able to see Frodo: he is "not as blind as that yet" (Ibid.). Second, Tom is able with ease to use the ring in ways that were not intended by its maker, for he is able to make the ring itself disappear. (It is possible that Sauron himself might be unable to do this, for the ring embodied a great part of Sauron's own power, drained from him during its making.) Such power over the ring, displayed almost as a parlor trick, I submit, cannot be accounted for by classifying Tom Bombadil as an anomalous nature spirit. The ability to dominate the ring suggests a Vala; the ease with which it is dominated suggests the ultimate maker of all things in Middle-earth, Aule the Smith, of whom both Sauron and Saruman were mere servants in the beginning before time.
If Tom is Aule, however, two other questions need to be answered. First of all, what are he and Yavanna doing in the Old Forest to begin with? As far as Yavanna is concerned, she is probably just visiting with growing things and vacationing with her husband. Aule, on the other hand, is probably there for the purpose of studying Hobbits. We should not forget that of all the Valar Aule was the one most eager to see the Children of Iluvatar. He is also the only one to make sentient, rational beings of his own. Given his interest in such creatures, it is not unreasonable to assume that, like Gandalf, he found Hobbits fascinating. As Hobbit songs about Tom Bombadil suggest, moreover, he had plenty of contact with Hobbits in Buckland and the Marish, no doubt allowing ample opportunity for Hobbit study.
Second, if he is Aule, and he is such a fine and wonderful god, why doesn't he choose to be more helpful? Put another way, why isn't there power in him to fight the enemy? The answer to this question is simpler than one might at first imagine. When Ulmo rises from the sea in "Of Tuor and His Coming to Gondolin" to give instructions to Tuor, who is supposed to deliver a message to the Elves of Gondolin, he hurries with his directions fearing that his own servant Osse will hurl a wave upon the shore and drown his emissary. As he puts it in Unfinished Tales (p. 30): "Go now. . . lest the Sea devour thee! For Osse obeys the will of Mandos, and he is wroth, being a servant of the Doom." Although Ulmo's actions are contrary to the will of the rest of the Valar that even his own servant will not help him (and is actually prepared to act against him), Ulmo, nevertheless, insists that he is not really opposing the other Valar, but rather is merely doing his "part":
... though in the days of this darkness I seem to oppose the will of my brethren, the Lords of the West, that is my part among them, to which I was appointed ere the making of the World. (p. 29)
The key phrase is "to which I was appointed ere the making of the World." First, it makes it clear that Ulmo is not acting defiantly at all, merely following orders, just as his servant would be following orders if he hurled up a wave and killed Tuor. Second, it refers to the time of the song which created the world. It is this song, I believe, that contains the conflicting instructions both Ulmo and Osse are following, different parts, elements, or themes of the whole. If I am correct, then Ulmo's power to help the Elves is both limited by and partially determined by the Music of the Ainur, insofar as it established the existence of the earth and determined its major events. While Ulmo may have had free will as he sang his part of the song in those distant times, he is now bound by what he sang and cannot go beyond or change his part. If Tom is Aule, then he too is bound by his part in the song and although sympathetic and concerned, he can only help the Hobbits and the Free Peoples of the West in little ways.
This account of Tom as Aule is not really inconsistent with Tolkien's claim that Tom has renounced power in a kind of "vow of poverty" and that he exemplifies "a natural pacifist view." At the time of the singing of the Great Music, it is true that Aule, along with most of the other Holy Ones, eventually stopped singing, leaving Melkor to sing on alone. However, they did not stop because Melkor's thunderous and discordant singing defeated them, but rather because they did not wish to compete with him and considered the song spoiled by his behavior. It was not defeat, since obviously by singing together the others could have overcome him. Rather it was a rejection of the conflict itself - hence, a pacifist position. It was indeed the Third Theme sung by Iluvatar, representing the part of the Children of Iluvatar, that was to overcome Melkor's disruption. Concerning the "vow of poverty," Aule has indeed taken such a vow - as exemplified by his attitude toward his work and the work of others - his lack of excessive pride, jealousy, and possessiveness.
In contrast, if Tom is a nature spirit, then no vow of poverty has been taken, and there is no natural pacifist view. According to the nature spirit thesis, as Veryln Flieger puts it in Splintered Light, published in 1983: "Tom Bombadil, on whom the Ring has no effect, is a natural force, a kind of earth spirit, and so the power over the will which the Ring exerts simply has no meaning for him" (p. 128, note). As a natural force, Tom has the same status as a falling rock or the wind or the rain - he is blind activity with no direction or purpose. As such he is not a moral agent, and cannot therefore make moral decisions. The moral dimension is thus completely absent. Tom is immune to the influence of the ring not because of his high moral character, but because he is not capable of having a moral character at all.
If Tom is Aule, however, there is a moral dimension, indeed, a heightened one, for Tom's appearance in the story, although only a "comment," serves as a sharp and clear contrast to the two evil Maiar, Sauron and Saruman, both of whom were once his servants before turning to evil and darkness. Unlike their former master, these two followed the ways of Melkor, envy, jealousy, excessive pride, and the desire to possess and control. As Tolkien explained to his proofreader, Tom's role was to show that there were things beyond and unconcerned with domination and control. On the surface, this view of Tom seems to make him unrelated to all other things and events in Middle-earth - indeed, anomalous. As Aule, however, Tom is not beyond and unconcerned anomalously, but rather is located at the core of morality as it existed in Middle-earth, as the ultimate exemplification of the proper moral stance toward power, pride, and possession. In fact, in terms of the moral traits that most fascinated Tolkien both as an author and as a scholar, Tom Bombadil is Tolkien's moral ideal.
Мам, покочей ми джакета!
Много от читателите на "Властелинът на пръстените" приемат присъствието на Том в първата книга като излишна интрузия в наратива, която би могла да бъде пропусната без загуба. Толкин е бил запознат с техните чувства, и в част тяхната съдба е била правилна. Толкин пише в писмо през 1954 г., "... Много от тях го намират странен и наистина неподходяща съставка.
"В исторически факт го сложих, защото аз вече го бях измислил... и го исках като" приключение "на пътя. Но го запазих, защото той преставляваше иначе определни неща, които не биха били включени. "
Съдейки от тези бележки, критичните читатели са прави за произволното въвеждане на Том в историята, но въпреки това, както Толкин продължава, той умишлено (nonarbitrary) държи Том, за да изпълни определена роля, да предаде допълнително измерение.
В писмо, писано до оригиналната корекция на трилогията през 1954 г., Толкин разкрива малко за това, което Том може да даде на книгата като литературни роля или функция. Рано в писмото той пише, че "дори и в митологичната епоха трябва да има някаква загадка, както винаги има.
По-късно той добавя, че "Том не е важен за повествованието. Предполагам, че има някакво значение, като например, че всяка страна във войната на пръстена е бореща се за власт и контрол. Том в контраст, макар и много мощен, е отказал власт в един вид "обет за бедност," "естествена форма на пацифизъм." В този смисъл, Толкин казва, присъствието на Том показва, че има хора и неща в света, за които войната е до голяма степен без значение или поне с второстепенно значение, и които не могат лесно да бъдат нарушени или намесени по отношение на нея (Ibid., сс. 178-79). Въпреки, че Том ще падне, ако Тъмения Лорд победи ( "Нищо не би останало за него в света на Sauron," Пак там.), Той вероятно ще бъде "последният, както той беше и първият" (пръстени, 1:279).
.... съжалявам, но ме домързя да преведа и останалата част на текста, надявам се да можеш сам/сама да продължиш :)))
In trying to grasp what Tolkien has in mind here it is very important, I believe, to distinguish between an enigma and an anomaly, for Tolkien's interest in Tom involves the former while reader dissatisfaction treats Tom more in terms of the latter. An anomaly is something discordant, unrelated, out of place. It is in this sense that someone might claim that Tom could be left out. An enigma, on the other hand, is a mystery, a puzzle, something which seems to be discordant, unrelated, out of place, but isn't. This distinction becomes pivotal in the discussion of Tom Bombadil when one considers that on three occasions in the story the question of Tom's identity or nature is pointedly brought up, twice by Frodo in Tom's house and later at the Council of Elrond. If there is no answer to the question, then Tom is anomalous. If there is, then he is, as Tolkien claimed, enigmatic.
When one takes into account the manner in which Tolkien composed the Lord of the Rings, especially the care he gave to sorting out the historical connections between people, things, and events, I personally find it inconceivable that there is no answer within the framework of the story to Frodo's question: "Who is Tom Bombadil?" Although Tolkien didn't want to tell his readers directly, it seems to me certain that he himself knew very well. Tolkien was very protective of what he wrote, including his errors. When he found something miswritten in his manuscript, he was more likely to ponder, in terms of Middle-earth, how his characters came to make such an error, or what special significance this might have, than simply to correct it. Thus, a mispelt foreign word was more likely to remain as an example of regional dialect than to be changed. Problems with the names and identities of characters were solved in a similar manner. There are, for example, two Glorfindels in his history of Middle earth, one who died fighting a Balrog in the First Age, and another from Rivendell who lent Frodo his horse in the race to Imladris. This situation was, if not a problem, at least a bit unusual, and required special attention from Tolkien, since in general Elf names are unique to particular individuals. Rather than simply renaming one of the Elves, Tolkien concluded that they were the same person and that he had stumbled onto a rare case of reincarnation among the Elves. He then devoted some time to an examination of the theological implications of this special case (Becker, Tolkien Scrapbook, pp. 92-93).
Given this general approach in writing the trilogy, I submit (1) that it would have been impossible for Tolkien to have brought up the issue of Tom's identity and nature three times and not to have continued thinking about it until he had an answer, and (2) that, although he might not have wanted to tell his readers the correct answer, feeling that enigmas are important, he would nevertheless have left some clues for those who wanted to pursue the matter as he had. The balance of this essay is an examination of those clues. Although the evidence is circumstantial, it is, I believe, convincing.
Beginning as early as Issac and Zimbardo's Tolkien and His Critics, published in 1968, Tom Bombadil has almost universally been regarded as a nature spirit. In that volume, Edmund Fuller states that he is "unclassifiable other than as some primal nature spirit" (p. 23). According to Patricia Meyer Spacks, Tom has natural power for good and he "is in the most intimate communion with natural forces; he has the power of the 'earth itself"' (p. 84). R. J. Reilly claims that Tom is "a kind of archetypal 'vegetation god"' (p. 131) and argues that "when Tom Bombadil speaks, it is as if Nature itself - nonrational, interested only in life and in growing things were speaking (p. 139). This view of Tom, as a nonrational nature spirit, as a personification of nature itself, has been the dominant view ever since. Ruth S. Noel in The Mythology of Middle-earth, published in 1977, in perhaps the longest and most elaborate discussion of him, begins with the remark that "Tom Bombadil is a character like Puck or Pan, a nature god in diminished form, half humorous, half divine" (p. 127) and she concludes with the remark that Bombadil and Goldberry are undisguised personifications of land untouched by humans, underlaid by a hidden but potent power, representing both the danger of wild land and its potential to serve man" (p. 130). Anne C. Petty in One Ring to Bind Them, published in 1979, summarizes all of the above with the proclamation that Tom is "the nature deity par excellence" (p. 38).
As nearly as I am able to determine, the textual basis for the idea that Tom is a nature spirit is the discussion of him at the Council of Elrond, specifically, the following remarks: "Power to defy our Enemy is not in him, unless such power is in the earth itself" and ". . . now he is withdrawn into a little land, within bounds that he has set, though none can see them, waiting for a change of days, and he will not step beyond them" Rings, 1:279). I suspect that many people have concluded from the second passage that Tom, as a nature spirit, has gradually become hemmed in with the diminishment of the Old Forest. The passage, however, says no such thing. His limits are not set for him by the boundaries of the forest; rather he set them himself. Furthermore, the passage does not state that he cannot cross the boundaries, only that he will not. The claim that he cannot is not even factually correct: Tom frequently visited Farmer Maggot in the Shire and presumably had previously made similar visits to others "down from days hardly remembered" ("Bombadil Goes Boating" and Rings, 1:143). With regard to the first passage, it does not say that Tom is or has the power of the earth. It is ambiguous. The statement, "Tim does not have the ability to drive that far, unless that ability is in his car," does not mean that Tim is a car. Likewise, the fact that Tom does not have the power to defy Sauron need not be because such power is not in the earth. I will provide a better explanation in due course.
It is possible that the nature spirit theory has been held so long because no one could think of an alternative. Consider Jarred Lobdell's treatment of Tom Bombadil in England and Always, published in 1981. Declaring Tom to be the "least successful creation" in the trilogy, he continues:
Standing alone, he would be a nature spirit.... But he is not standing alone. . . . He is not the genius of the earth, since he is restricted to one part of it. . . . He is apparently a man, since he is clearly not an Elf or a Dwarf or an Ent or a Hobbit or one of the fallen races, but he is not one of the Men of the West. I suppose one could save the appearances by making him an angel, of a different order from the Istari, or by making him a god, but in both cases we would be in conflict with Tolkien's mythology. (pp. 62-63)
Lokdell eventually concludes that Tom is an anomaly: "Although I find him an anomalous creation, I can make shift to account for him theologically - but only with the uneasy feeling that making shift is all that I am doing (p. 63).
While I can agree that Tom is not a nature spirit, a Man, an Elf, a Dwarf, or a Hobbit, I see no reason why Lobdell should reject the possibility that he is an angel or a god - in terms of Tolkien's mythology, a Maia or a Vala. We know from the Silmarillion that Orome once hunted in Middle-earth, Ulmo had dealings with the Elves there, Olorin walked among the Elves unseen before he was Gandalf, and Melian spent a great deal of time in Beleriand with Thingol. There is thus ample evidence for occasional visits of such beings, even for the most frivolous or personal reasons.
Moreover, Tolkien draws some literary connections with regard to Tom that help support his divine status. First, as Noel has noted (Mythology, p. 128), Tolkien makes reference in "Bombadil Goes Boating" to a story in the Elder Edda about Odin, one of the most powerful Norse gods, thereby associating Tom with him. Second, in "In the House of Tom Bombadil" Goldberry answers the question "Who is Tom Bombadil?" with the simple statement "He is" (Rings, 1:135). In terms of medieval philosophy this would mean that existence is a predicate of Tom Bombadil and that he is therefore God. Although Tolkien denies this implication in a letter, written in 1954 (Letters, pp. 191-92), saying that Goldberry, like Tom later, is only making a point about the nature of naming, I remain haunted by the remark. Just as the reference to Odin does not necessarily mean that we must conclude that Tom is Odin, the allusion to medieval philosophical terminology in describing him need not be interpreted as a Christian theological crisis. While Tolkien's denial clearly rules out the possibility that Tom is Iluvatar, I do not see that it eliminates the possibility that he is an offspring of Iluvatar's thought, a Vala or a Maia, for I see nothing theologically troublesome with existence being a predicate of part of God.
Finally, there is Tom's singing. Tom's inability to separate song from his other activities, speaking, walking, working, suggests that it is very fundamental to his being in a profound way that distinguishes him from all other beings encountered in the trilogy. The wizards, for example, who are Maiar, chant (in the modern sense of the word) rather than sing, and never unconsciously. This continuous singing may be an indication of Tom's high status. The world was, after all, brought into existence by a group of singers, the Holy Ones, some of whom became Valar. Second, Tom's basic song is structurally related to Legolas' "Song of the Sea" (Rings, 3:234-35), suggesting the possibility that Tom's is a corruption of an original piece of music from the Uttermost West common to both. Third, Tom's songs, although seemingly comic and nonsensical, have power in them to control individual elements and things in the forest. When told that Old Man Willow is the cause of the Hobbits' problems, Tom replies, "that can soon be mended. I know the tune for him" (Ibid., 1:131), which I suggest means something like, 'don't worry. I have the plans for that thing and can fix it right away." This is the kind of knowledge that a Vala, who sang the Music, would likely have, and singing would be the natural way to apply it.
Although this interpretation of Tom's singing is inconsistent with the general claim that Tom is nonrational, it is not inconsistent with Tolkien's own characterization of Tom in two letters in 1954, in which Tom is associated with the pure scientific study of nature. Tolkien writes:
. . . [Tom] is then an 'allegory', or an exemplar, a particular emboding of pure (real) natural science: the spirit that desires knowledge of other things, their history and nature, because they are 'other' and wholly entirely unconcerned with 'doing' annulling with the knowledge: Zoology and Botany, not Cattle-breeding or Agriculture. (Letters, p. 192; see also, p. 174)
As the exemplification of pure science, Tom could hardly be nonrational. Tom's purity, moreover, stems from his desire to delight in things as they are, without dominating and controlling them. The former is the aim of pure science, the latter the essential aims of applied science. Tom's knowledge of nature allows him to control nature when necessary, but because such control is not his aim, he is more akin to science than engineering.
If we take Tom's remark quite literally that he "was here before the river and the trees. . .the first raindrop and the first acorn" (Rings, 1:142), he is saying either that he was in Middle-earth when the Valar arrived or that he arrived as one of the Valar. His remark that "he knew the dark under ths stars when it was fearless - before the Dark Lord came from the Outside" refers to the time before Morgoth, the original Dark Lord, had officially turned renegade - the time when the "old" or original stars were made. Since the world was incomplete at that time and nothing lived on the earth except the Valar, it is hard to believe that Tom is anything but a Vala.
One interesting hint that Tom is a Vala may be tucked away in the confusing claim that Tom is "the oldest" even though Treebeard is at the same time supposed to be "the oldest living thing that still walks beneath the Sun." In The Road to Middle-earth, published in 1982, T. A. Shippey, who considers Tom "a one-member category," struggles with this "inconsistency" and concludes that the claim that Treebeard is the oldest living thing, if true, implies that Tom is not alive, just as the Nazgul are not dead (p. 82). Although the analogy is most likely not correct, it is suggestive. The word living probably means minimally that Fangorn is biotic, that is, an element belonging to the living system of the earth, the biosphere. There were in fact two classes of beings "living" in Middle-earth, who, as beings from outside of Ea, were not part of this system: the Valar and their servants, the Maiar. Their bodies were "veils" or "raiment," appearances, in which they were self-incarnated (Road Goes Ever On, p. 66). As noted in the essay, "Istari," in Unfinished Tales (p. 389), the Maiar who became the wizards of Middle-earth - and who had the same nature as the Valar - were converted to living beings temporarily by the special consent of Iluvatar: "For with the consent of Eru they ... [were] clad in the bodies of Men, real and not feigned, but subject to the fears and pains and weariness of earth, able to hunger and thirst and be slain. . . ." The need for this conversion suggests that the Valar and Maiar were indeed nonliving, but in a manner very different from the Nazgul. Whereas the Ringwraiths were former living beings who were kept in existence unnaturally through the power of their rings in association with the One Ring, the Valar and Maiar were beings from another plane of existence (the Void) who, as a result, did not completely fit into the world of Middle-earth. Instead, of placing Tom in an anomalous category of one, or associating him with the undead, Shippey's "inconsistency" may simply be a hint that Tom has extraterrestrial status as a Vala or Maia.
Someone might, of course, want to object that Tom Bombadil really doesn't look or act like a Vala or a Maia, appearing and behaving instead more like an overgrown Hobbit. I submit, however, to the contrary, that there is no particular way that the Valar and Maiar were supposed to look. Rather they appeared in whatever way they chose, wearing their "veils" or "raiment" in a manner similar to the way we wear clothing. In "The Voice of Saruman," for example, Gimli tells Gandalf that he wants to see Saruman so he can compare the two wizards. In mused response, Gandalf informs Gimli that there is no way for him to make such a comparison meaningfully, since Saruman can alter his appearance at will as it suits his purpose (Rings, 2:181-82). Rather than decreasing the possibility that Tom is a Vala, his hobbitish appearance actually increases it, for it suggests that Tom has the ability to "fit" his surroundings. If a Vala wanted to visit with Hobbits, he would, of course, appear to them in a manner that was somewhat humorous and familiar, thereby, putting them at ease. In this way, it can be argued that Tom's Hobbit-like appearance counts in favor of him being a Vala or a Maia, not against it.
Robert Foster in the Complete Guide (p. 496) thus seems to be on the right track when he suggests that "it is possible that he is a Maia 'gone native'." The only problem is that there is no Maia in the Silmarillion who matches Tom's general character. It is only when one turns to the Valar themselves that potential candidates emerge.
Because most of the Valar are married, determining the possible identity of Goldberry can be a help in establishing Tom's. There are three possible Valier who might have enjoyed living for a time in the Old Forest: Nessa, Vana, and Yavanna. Nessa, who loves deer and dancing, does not fit too well, since neither of these is Goldberry's specialties. Her husband, Tulkas, the best fighter among the Valar, moreover, is probably too warlike to be Tom. Vana, who cares for flowers and birds, also does not fit very well, since Goldberry is concerned with a larger variety of plants, and birds have no special role. Orome, Vana's husband, furthermore, is a hunter, especially of monsters. If he were Tom, there would have been no wights on the Downs. With Yavanna, however, we have just the right emphasis, for she is responsible for all living things, with a special preference for plants. Since she is Queen of the Earth, it is easy to imagine her watering the forest with special care, as Goldberry does during the Hobbits' visit.
In the Silmarillion (pp. 20-21) Yanvanna's appearance is characterized as follows:
In the form of a woman she is tall, and robed in green; but at times she takes other shapes. Some there are who have seen her standing like a tree under heaven, crowned with the Sun; and from all its branches there spilled a golden dew upon the barren earth, and it grew green with corn; but the roots of the tree were in the waters of Ulmo, and the winds of Manwe spoke in its leaves.
When we first meet Goldberry, she is clad in green: "her gown was green, green as young reeds, shot with silver like beads of dew" (Rings, p. 172). When Tom officially introduces Goldberry, he says, "Here's my Goldberry clothed all in silver-green. . . ." When she says goodbye to the Hobbits, she is once again clad in green and Frodo in calling for her refers specifically to this color when he starts to look for her: "My fair lady, clad all in green!" (p. 187). This characterization of Goldberry's customary dress supports that hypothesis that she is Yavanna.
To be sure, when we first meet her, her feet are also surrounded by water, seemingly supporting the water nymph story. This circumstance, however, is not inconsistent with her tree image, which, as just noted, involved having her feet or roots in "the waters of Ulmo."
As the farewell continues, moreover, a description analogous to the tree description is given:
There on the hill-brow she stood beckoning to them: her hair was flying loose, and as it caught the sun it shone and shimmered. A light like the glint of water on dewy grass flashed under her feet as she danced."
Although still in human form, her flying hair hints at "the winds of Manwe" and the reflection of the sun from her hair suggests that she is "crowned with the Sun." The "glint of water on dewy grass" suggests the spilling of the golden dew on the earth as well as "the waters of Ulmo." When the Hobbits last see Goldberry, she is much more like a plant: "they saw Goldberry now small and slender like s sunlit flower against the sky: she was standing still watching them, and her hands were stretched out towards them." In this case, she is probably more flower than tree because Hobbits in general like flowers and are afraid of trees. The "sunlit" image is strikingly similar to Yavanna's primary nonhuman appearance.
Of course, an important problem with this hypothesis is the claim that Goldberry is the Riverwoman's daughter. If the story is true, then Goldberry cannot be Yavanna. However, there are many things said in Rings that are not true literally and many matters are left unrevealed or unexplained. For instance, it was believed by many people that Rohan was selling horses to Mordor. Gandalf never reveals that he is a Maia. The eagles are never revealed as Maiar (though they are "Spirits in the shape of hawks and eagles" who "could see to the depths of the seas, and pierce the hidden caverns beneath the world" (Silmarillion, p. 35). As is clear from "The Hunt for the Ring," in Unfinished Tales, many details are presented in a confused and unconnected way in Rings, because that is how they appeared to the people who wrote the book. There are, finally, two accounts given by Tolkien of the origins of the Orcs, both of which cannot be true. Thus, the fact that some people believe that Goldberry is Riverwoman's Daughter does not absolutely, literally have to be true.
Just as Goldberry is very similar to Yavanna, Aule the Smith, shares many common characteristics with Tom and this identification helps explain some of the events that occur in Tom's house - especially his control over the ring without any fear or temptation. Aule was the maker of all the substances of the earth: minerals, gems, and metals. During the creation of Middle-earth he was involved in nearly every aspect of its making. He prepared the sea beds to receive the waters of the ocean and prepared the land for plants and animals. As the Maker he developed and taught all arts, crafts, and skills. Of all the Valar, he had the greatest interest in the Children of Iluvatar. So impatient was he to see them that he made the Dwarves. According to the "Valaquenta" in the Silmarillion (p. 27), although Aule and Melkor were most like of all the Valar in thought and power, their attitudes toward the products of their labor and the labor of others were significantly different. While Melkor carefully guarded his works for himself and destroyed the works of others out of jealousy, Aule delighted in making, not possessing, and "he did not envy the works of others, but sought and gave counsel." It was, in fact, Aule's lack of possessiveness and his willingness to submit his work to the will of Iluvatar that saved the Dwarves from destruction and made it possible for them to receive the gift of free will from Iluvatar.
When one carefully considers the special moral characteristics of Aule, the similarities to Tom are most striking and revealing. Like Aule, Tom is not possessive. Although his power to dominate and control is always stressed - he is the master - he does not interfere with other beings except when they directly interfere with him. Although he has the power to possess whatever he may desire, he does not chose to possess or own the forest. As Goldberry explains, the animals, plants, and natural objects of the forest are all allowed to belong to themselves. This distain for ownership or possession is the reason why Tom is able to handle the ring without fear. Ultimately, all other powerful beings encountered in the trilogy, unless they are already fallen, are afraid to touch the ring lest the desire to possess it should turn them to evil. Since Tom does not want to own or possess anything, it has no power over him. We simply see his interest, curiosity, and delight as he studies the craftmanship involved in its making. Indeed, Tom approaches the ring critically, almost with scorn. While all others refer to the ring as precious in a reverent sense, Tom's use of the word, "Show me the precious ring" (Rings, 1:144), suggests irony or doubt about its value. Since the lack of desire to possess or own was extremely rare among the Valar and the beings of Middle-earth, no over Vala is said to exhibit this moral trait, it seems reasonable to assume that Tom and Aule are the same person.
It is also important to note the tremendous power and control that Tom has over the ring. He is, first of all, able to overcome its normal effects. When he puts it on his finger, he does not become invisible. When Frodo puts it on his finger, Tom is still able to see Frodo: he is "not as blind as that yet" (Ibid.). Second, Tom is able with ease to use the ring in ways that were not intended by its maker, for he is able to make the ring itself disappear. (It is possible that Sauron himself might be unable to do this, for the ring embodied a great part of Sauron's own power, drained from him during its making.) Such power over the ring, displayed almost as a parlor trick, I submit, cannot be accounted for by classifying Tom Bombadil as an anomalous nature spirit. The ability to dominate the ring suggests a Vala; the ease with which it is dominated suggests the ultimate maker of all things in Middle-earth, Aule the Smith, of whom both Sauron and Saruman were mere servants in the beginning before time.
If Tom is Aule, however, two other questions need to be answered. First of all, what are he and Yavanna doing in the Old Forest to begin with? As far as Yavanna is concerned, she is probably just visiting with growing things and vacationing with her husband. Aule, on the other hand, is probably there for the purpose of studying Hobbits. We should not forget that of all the Valar Aule was the one most eager to see the Children of Iluvatar. He is also the only one to make sentient, rational beings of his own. Given his interest in such creatures, it is not unreasonable to assume that, like Gandalf, he found Hobbits fascinating. As Hobbit songs about Tom Bombadil suggest, moreover, he had plenty of contact with Hobbits in Buckland and the Marish, no doubt allowing ample opportunity for Hobbit study.
Second, if he is Aule, and he is such a fine and wonderful god, why doesn't he choose to be more helpful? Put another way, why isn't there power in him to fight the enemy? The answer to this question is simpler than one might at first imagine. When Ulmo rises from the sea in "Of Tuor and His Coming to Gondolin" to give instructions to Tuor, who is supposed to deliver a message to the Elves of Gondolin, he hurries with his directions fearing that his own servant Osse will hurl a wave upon the shore and drown his emissary. As he puts it in Unfinished Tales (p. 30): "Go now. . . lest the Sea devour thee! For Osse obeys the will of Mandos, and he is wroth, being a servant of the Doom." Although Ulmo's actions are contrary to the will of the rest of the Valar that even his own servant will not help him (and is actually prepared to act against him), Ulmo, nevertheless, insists that he is not really opposing the other Valar, but rather is merely doing his "part":
... though in the days of this darkness I seem to oppose the will of my brethren, the Lords of the West, that is my part among them, to which I was appointed ere the making of the World. (p. 29)
The key phrase is "to which I was appointed ere the making of the World." First, it makes it clear that Ulmo is not acting defiantly at all, merely following orders, just as his servant would be following orders if he hurled up a wave and killed Tuor. Second, it refers to the time of the song which created the world. It is this song, I believe, that contains the conflicting instructions both Ulmo and Osse are following, different parts, elements, or themes of the whole. If I am correct, then Ulmo's power to help the Elves is both limited by and partially determined by the Music of the Ainur, insofar as it established the existence of the earth and determined its major events. While Ulmo may have had free will as he sang his part of the song in those distant times, he is now bound by what he sang and cannot go beyond or change his part. If Tom is Aule, then he too is bound by his part in the song and although sympathetic and concerned, he can only help the Hobbits and the Free Peoples of the West in little ways.
This account of Tom as Aule is not really inconsistent with Tolkien's claim that Tom has renounced power in a kind of "vow of poverty" and that he exemplifies "a natural pacifist view." At the time of the singing of the Great Music, it is true that Aule, along with most of the other Holy Ones, eventually stopped singing, leaving Melkor to sing on alone. However, they did not stop because Melkor's thunderous and discordant singing defeated them, but rather because they did not wish to compete with him and considered the song spoiled by his behavior. It was not defeat, since obviously by singing together the others could have overcome him. Rather it was a rejection of the conflict itself - hence, a pacifist position. It was indeed the Third Theme sung by Iluvatar, representing the part of the Children of Iluvatar, that was to overcome Melkor's disruption. Concerning the "vow of poverty," Aule has indeed taken such a vow - as exemplified by his attitude toward his work and the work of others - his lack of excessive pride, jealousy, and possessiveness.
In contrast, if Tom is a nature spirit, then no vow of poverty has been taken, and there is no natural pacifist view. According to the nature spirit thesis, as Veryln Flieger puts it in Splintered Light, published in 1983: "Tom Bombadil, on whom the Ring has no effect, is a natural force, a kind of earth spirit, and so the power over the will which the Ring exerts simply has no meaning for him" (p. 128, note). As a natural force, Tom has the same status as a falling rock or the wind or the rain - he is blind activity with no direction or purpose. As such he is not a moral agent, and cannot therefore make moral decisions. The moral dimension is thus completely absent. Tom is immune to the influence of the ring not because of his high moral character, but because he is not capable of having a moral character at all.
If Tom is Aule, however, there is a moral dimension, indeed, a heightened one, for Tom's appearance in the story, although only a "comment," serves as a sharp and clear contrast to the two evil Maiar, Sauron and Saruman, both of whom were once his servants before turning to evil and darkness. Unlike their former master, these two followed the ways of Melkor, envy, jealousy, excessive pride, and the desire to possess and control. As Tolkien explained to his proofreader, Tom's role was to show that there were things beyond and unconcerned with domination and control. On the surface, this view of Tom seems to make him unrelated to all other things and events in Middle-earth - indeed, anomalous. As Aule, however, Tom is not beyond and unconcerned anomalously, but rather is located at the core of morality as it existed in Middle-earth, as the ultimate exemplification of the proper moral stance toward power, pride, and possession. In fact, in terms of the moral traits that most fascinated Tolkien both as an author and as a scholar, Tom Bombadil is Tolkien's moral ideal.
Мам, покочей ми джакета!
Re: Том Бомбадил
Аз си го мисля за кръпка върху Средната земя - образ, взет отдругаде и без обяснение в света, управляван от Валарите.
Жена му вероятно може да мине за полуелф-полумаяр, но самият том е напълно необясним. Genius loci, знаеш ли го...
Expellendus est Staurius
[линк]
Жена му вероятно може да мине за полуелф-полумаяр, но самият том е напълно необясним. Genius loci, знаеш ли го...
Expellendus est Staurius
[линк]
Re: Том Бомбадил
темата е стара, а форумът почти в летаргия както повечето останали в дира и не знам защо ми хрумна да продължа с превода от там откъдето е спряно. Естествено нито превеждам добре, нито стигнах до края. Но все пак каквото направих, направих.
Прилагам и оригиналния превод с който започна Eлф преди време. оцветен с лилаво. Ако някой друг се сети или ако аз се наканя и открадна някоя и друга свободна минута - може да го продължим...
+++
В рамките на Толкин домакинството Том Bombadil първоначално е бил холандскa кукла, принадлежаща на едно от децата на Толкин (дърводелец, Толкин, стр. 162; Grotta-Rurska, Толкин, стр. 101). Толкин-късно написал стихотворение за него, наречено "Приключенията на Том Bombadil," което публикува в списанието на Оксфорд през 1934 г., много преди написването на "Властелинът на пръстените" да започнеа. Когато Толкин решава да въведе Том в трилогията, се налага необходимостта да се промени всичко за него с изключение на перото в шапката му - от паун на лебедова крило, тъй като пауни не живеят в Средната земя (Толкин, писма, п. 318-19).
Много от читателите на "Властелинът на пръстените" приемат присъствието на Том в първата книга като излишна интрузия в наратива, която би могла да бъде пропусната без загуба. Толкин е бил запознат с техните чувства, и в част тяхната съдба е била правилна. Толкин пише в писмо през 1954 г., "... Много от тях го намират странен и наистина неподходяща съставка.
"В исторически факт го сложих, защото аз вече го бях измислил... и го исках като" приключение "на пътя. Но го запазих, защото той преставляваше иначе определни неща, които не биха били включени. "
Съдейки от тези бележки, критичните читатели са прави за произволното въвеждане на Том в историята, но въпреки това, както Толкин продължава, той умишлено (nonarbitrary) държи Том, за да изпълни определена роля, да предаде допълнително измерение.
В писмо, писано до оригиналната корекция на трилогията през 1954 г., Толкин разкрива малко за това, което Том може да даде на книгата като литературни роля или функция. Рано в писмото той пише, че "дори и в митологичната епоха трябва да има някаква загадка, както винаги има.
По-късно той добавя, че "Том не е важен за повествованието. Предполагам, че има някакво значение, като например, че всяка страна във войната на пръстена е бореща се за власт и контрол. Том в контраст, макар и много мощен, е отказал власт в един вид "обет за бедност," "естествена форма на пацифизъм." В този смисъл, Толкин казва, присъствието на Том показва, че има хора и неща в света, за които войната е до голяма степен без значение или поне с второстепенно значение, и които не могат лесно да бъдат нарушени или намесени по отношение на нея (Ibid., сс. 178-79). Въпреки, че Том ще падне, ако Тъмения Лорд победи ( "Нищо не би останало за него в света на Sauron," Пак там.), Той вероятно ще бъде "последният, както той беше и първият" (пръстени, 1:279).
.... съжалявам, но ме домързя да преведа и останалата част на текста, надявам се да можеш сам/сама да продължиш :)))
+++
Мисля, че когато опитваме да схванем какво има предвид Толкин тук, е много важно да се направи разлика между „загадка“ и „отклонение“, тъй като авторовият интерес в Том е свързан предимно с първото, докато читателското неудовлетворение изразява в по-голяма степен второто.
Отклонение (аномалия) е нещо дразнещо [слуха], нямащо нищо общо [с останалото], [нещо, което не уйдисва] ни в клин ни в ръкав. В този смисъл е лесно да се твърди, че спокойно би могло да се мине и без Том. Загадката (енигмата) на свой ред е нещо тайнствено и не[до]обяснено, главоблъсканица, нещо което изглежда дразнещо, несвързано и не на мястото си, но всъщност не е. Това [терминологично]разграничение е от първостепенна важност когато се опитваме да си изясним, защо въпросът за същността и личността на Том Бомбадил се повдига на три пъти в повествованието – два пъти от Фродо в къщата на Том и по-късно на съвета на Елронд. Ако няма отговор на този въпрос, значи Том е отклонение [от нормата]. Има ли такъв, както твърди Толкин, имаме и е загадка.
Отчитайки начинът по който Толкин изгражда „Властелинът на пръстените“ и особено старанията, които той полага за историческата спойка между действащи лица, предмети и събития, лично за мен би било немислимо да няма отговор на въпроса „Кой е Том Бомбадил?“ в самия текст на книгата. Мисля си че със сигурност, въпреки нежеланието си да го даде на читателите направо, самият Толкин знае отговорът много добре. Той винаги и много ревниво защитава всичко каквото е написал, включително грешките си. Когато е откривал нещо объркано в ръкописите си, Толкин по скоро е търсел и намирал посредством логиката на създадения от него свят, начин да обясни защо даден герой е допуснал подобна грешка или какъв особен смисъл може се крие в това, изхождайки от устройството на Средна Земя, отколкото просто да поправя написаното. Така грешно написана дума по-често е запазвана [уж] като илюстрация за местен диалект, вместо да бъде поправяна. По подобен начин се решават и проблеми с името или самоличността на даден герой. В историята на Средната Земя например се срещат двама Глорфиндел, единият който загива в бой с Бларог през Първата Епоха, а другият, дава коня си на Фродо, за да се добере до Ломидол. Това било ако не проблем, то най малкото необичайно и наложило специално внимание от страна на Толкин, т.к. най-общо всеки елф носи неповторимо име. Вместо обаче просто да преименува единия от двамата, Толкин просто решава, че те са една и съща личност, претърпяла прераждане, колкото и необичайно да било това измежду елфите по принцип. В последствие той посвещава известно време за изследване на религиозните предпоставки на този особен случай. (Becker, Tolkien Scrapbook, pp. 92-93).
Като имаме предвид този общ принцип следван при създаването на трилогията, аз твърдя, че:
(1) би било немислимо за Толкин да повдига на три пъти въпроса за самоличността и природата на Том без в същото време неотклонно да обмисля и търси отговор на проблема и че:
(2) дори да не е искал да издава на читателите отговора, защото е считал загадките за важни, той все пак би оставил някакви улики за онези, които биха искали да преследват решението по начина по който самият той преди това го е правил. Останалата част на това есе е посветена на изс;едване на тези улики. И макар доказателството да е косвени аз вярвам, че е убедително.
Още с публикувания 1968 г., сборник „Толкин и неговите критиците“ под редакцията на Нейл Д. Исак и Роуз А. Зимбардо, Том Бомбадил повсеместно се тълкува като „Природен дух“. В този сборник, Едмънд Фулър твърди, че той е: „невъзможно да бъде класифициран по друг начин освен като първичен природен дух“ (стр 23.) Според Патриша Майер Спекс, Том носи градивна природна мощ и „ е в най близки духовния общения с природните стихии и черпи сили от самата земя“ (стр. 84)
Р. Дж. Рейли счита, че Том е „стихийно божество на растежа“ (стр. 131) и твърди, че „когато Том Бомбадил говори, все едно самата природа го прави – без да се влага разум и следвайки единствено инстинктите за живот и растеж. (стр. 139). Това разбиране за Том като за стихиен, природен дух и олицитворение на самата природа се налага като водещо след това. Рут. С. Ноел в Митология на Средната Земя, издадена 1997 в навярно най дългото и обстойно разискване за него, започва със забележката, че „Том Бомбадил е образ, каквито са Пък или Пан, природен бог, в умалена форма, полушеговита, полубожествена (стр. 127) и стига до извода, че Бомбадил И Голдбъри са явно олицетворение на неосквернената от хората земя, подпомагана от невидима, но могъща сила, въплъщаваща едновременно опасността на дивата природа и възможността й да служи на Човека." (стр. 130). Ан К. Пети в „Единствен [пръстен] да ги подчини“, издадена 1979г., обобщава всичко по-горе с изявлението, че Том е „природно божество в най чиста форма“ (стр. 38).
Доколкото мога да определя, доказателствата в текста на идеята, че Том е природен дух е дискусията за него на съвета на Елронд. И по специално следната забележка: „ Той няма силата да се опълчи на нашия Враг, освен ако това не е присъщо на самата земя“ и „… очаквайки промяна, сега уединен в парче земя с граници макар невидими, които той определил е и няма сам да ги претъпи(Властелинът на пръстените 1:279). Подозирам, че съдейки по втория откъс, много хора приемат, че Том като природен дух, е постепенно стеснен в ограничените предели на Старата гора. Въпросният откъс обаче не свидетелства за такова нещо. Ограниченията с които е обвързан Том не следват границите на Старата гора. По-скоро те са наложени от самия него. Още повече - откъсът не посочва, че той не може да премине отвъд, а само че няма да го направи. Твърдението, че той не може да наруши границата всъщност противоречи на известните факти.: Том често навестява фермера Чудоум, в Мочурището и предполага се в миналото е правил подобни посещения и на други "down from days hardly remembered" ("Bombadil Goes Boating" и „Властелинът на пръстените, 1:143). Що се отнася до първият откъс, той не посочва дали Том въплъщава или притежава силата на земята. Откъсът е двусмислен. Изразът: „Тим не умее да кара толкова далеч, освен ако на това не е способна колата му“ не означава, че Тим е кола. По подобен начин фактът, че Том няма силата да се противопостави на Саурон, не означава непременно, че [в] земята няма такава мощ. Ще поднеса по читаво обяснение по нататък.
Възможно е, теорията на природния дух да е била поддържана толкова продължително просто, защото никой не е успял да измисли друга. Да вземем тълкуването за Том Бомбадил на Джаред Лобдел в „England and Always „ издадена 1981. Заявявайки, че Том е „най-несполучливото явление“ в трилогията, той продължава:
„Взет сам по себе си – той би бил дух на естеството,…, но той не може да се разглежда самостоятелно… Той не е неутралният джин на земята, понеже той е ограничен в една част от нея… Той очевидно е човек т.к. не е елф, джудже, ент, полуръст, нито представител на някоя от падналите раси, но той не е и човек от Запада. Бих предположил, че външния вид би могъл да се запази ако го приемем за ангел, за магьосник от различен от този на Истарите (или маяри - Саруман, Гандалф, Радагаст, Алатар и Паландо), орден, или за бог, но във всеки от тези случаи ще изпаднем в противоречие с Толкиновата митология.“ (стр. 62-63)
В крайна сметка Лобдел стига до извода, че Том е отклонение: „Въпреки, че го намирам за аномално създание, аз бих могъл да го впиша някак си в религиозната доктрина и пантеона на Толкин, но при всяко положение с не лекото усещане, че правя всичко това, „мир да има“ или по друг начин казано „от мен да мине.““ (стр. 63).
Бих се съгласил, че Том не е природен дух, човек, елф, джудже, полуръст, но не разбирам защо Лобдел отрича възможностите Бомбадил да е ангел или бог т.е. по смисъла на Толкиновата митология маяр или валар. Знаем от „Силмарилион“, че Ороме в древни времена е ловувал в Средната земя, че Улмо е имал вземане-даване с елфите там, че Олорин живее невидим сред елфите преди да стане [известен като] Гандалф, а Мелиан прекарала немалко време в Белерианд, заедно с Тингол. Т.е. имаме повече от достатъчно примери за спорадични посещения на такива същества, понякога водени от спонтанни или съвсем егоистични подбуди.
Още повече, че Толкин прави някои и други литературни връзки за Том, които подсилват тезата за неговата божественост. Първо: както Ноел отбелязва (Mythology, стр. 128), Толкин в "Bombadil Goes Boating", Толкин прави препратка към една история от Древната Еда (старите предания) за Один, едно от най могъщите норвежки божества, свързвайки го по такъв начин с Том. Второ, в "In the House of Tom Bombadil", Голдбери отговаря на въпроса: „Кой е Том Бомбадил?“- с простото: „Той е.“ (Властелинът на пръстените, 1:135) . Съгласно терминологията на средновековната философия, това би означавало, че „съществуването“ е определяща характеристика (предикат) на Том Бомбадил и следователно той е бог. Макар Толкин да отрича това внушение в свое писмо от 1954 (Писма стр., 191-92), казвайки, че Голдбери, както и Том по късно, просто посочват един аспект относно природата на именоването, аз продължавам да бъда обсебен от тази забележка.. Така както препратката към Один, не ни позволява да заключим [автоматично], че Том е Один, така и позоваването на средновековната философска терминология не следва да се тълкува като криза в Християнското богословие. Макар отрицанието на Толкин категорично да премахва възможността Том да е Илуватар, според мен това далеч не изключва възможността той да произлиза от Мисълта на Илуватар, т.е. да е валар или майар, поради това, че не намирам никакво теологично противоречие в това „съществуването“ да е предикат на една [или друга] част от Бог.
В крайна сметка, разполагаме с песнопенията на Том. Невъзможността на Том да разчлени пеенето от другите си дейности – говорене, ходене, работа, предполага, че това, по един особено всепроникващ начин е изключително основополагащо към неговата същност [и съществуване], отличавайки го от всички други същества, с които се срещаме в трилогията. Магьосниците например, които са Маяри, припяват (в съвременния смисъл на думата), вместо просто да пеят и никога не го правят несъзнателно. Непрекъснатото пеене може да е знак за високия стут на Том. В края на краищата, целият свят е създаден от една група певци, Свещените, някои от които стават в последствие Валари. Второ: основната песен на Том структурно се отнася към песента на Леголас, „Песен на морето“ („Властелинът на пръстените“ 3:234-35), което предполага възможността песента на Том да е изопачена версия на някога обща за тях музикална творба от най далечния Запад. Трето: песните на Том, макар видимо смехотворни и безсмислени могат сами да управляват отделни стихии и други неща в гората. Когато научава, че Върбалан е причината за проблемите на хобитите, Том отговаря: „…това може бързо да се поправи. Аз знам как да го настроя.“ (Ibid., 1:131), което според мен звучи долу – горе като „…лесна работа. Мога и ще оправя проблема веднага“. Това е един вид знание, присъщо за един Валар, който пее „Музиката“, а пеенето би следвало да е естественият начин за практическото му приложение. Макар това обяснение за пеенето на Том да не е в хармония с разпространената теза, че Том е нерационален, тя не е в противоречие с характеристиката на самия Толкин за Том направена в две писма от 1954г., в които последният се свързва с чисто научното изучаване на природата. Толкин пише:
„… [Том] е следователно ‚алегория‘, образец, характерно въплъщение на чисто (истинно) Естествознание: Дух, който ламти да познание другите неща, тяхната история и природа, защото те са ‚различни‘; напълно, и изцяло незаинтересован от ненаучни знания: не Скотовъдство и Селско стопанство, а Зоология и Ботаника, а. („Писма“ стр 192), вж също и стр. 174.)
Илюстрирайки стремежът към строго научното знание, Том едва ли би могъл да се нарече „нерационален.“ Още повече, че чистотата на Том струи от стремежът му за възхита към нещата такива каквито те са, без да властва или да упражнява контрол върху тях. Първото е цел на чистата наука, докато второто е основната задача на приложното знание. Познанията на Том за природата му позволяват да я управлява, ако е наложително, но доколкото това не е негова цел той е по-скоро сроден с познанието, отколкото с инженерните науки.
Ако приемем твърде буквално забележката на Том, че „той е бил тук преди реките и дърветата, преди първата дъждовна капка и преди първия жълъд“, („Властелинът на пръстените, 1:142), то неговите думи биха означавали че е бил в Средната Земя когато пристигат Валарите, или просто, че той идва там като един от тях. Забележката му, че той „помни когато тъмнината под звездите не е била страшна – преди Мрачният господар(владетел) да пристигне Отвъд“, се отнася към времето преди Моргот, първоначалният Мрачен владетел да се превърне в ренегат – времето, когато „старите“ или първоначалните звезди били сътворени. Т.к. светът по това време е бил незавършен и никой освен Валарите не живял на земята, трудно е да се повярва, че Том е нещо по-различно от Валар.
Остава за превод – повече от половината ;); започвайки с:
+++
One interesting hint that Tom is a Vala may be tucked away in the confusing claim that Tom is "the oldest" even though Treebeard is at the same time supposed to be "the oldest living thing that still walks beneath the Sun." ...
Прилагам и оригиналния превод с който започна Eлф преди време. оцветен с лилаво. Ако някой друг се сети или ако аз се наканя и открадна някоя и друга свободна минута - може да го продължим...
+++
В рамките на Толкин домакинството Том Bombadil първоначално е бил холандскa кукла, принадлежаща на едно от децата на Толкин (дърводелец, Толкин, стр. 162; Grotta-Rurska, Толкин, стр. 101). Толкин-късно написал стихотворение за него, наречено "Приключенията на Том Bombadil," което публикува в списанието на Оксфорд през 1934 г., много преди написването на "Властелинът на пръстените" да започнеа. Когато Толкин решава да въведе Том в трилогията, се налага необходимостта да се промени всичко за него с изключение на перото в шапката му - от паун на лебедова крило, тъй като пауни не живеят в Средната земя (Толкин, писма, п. 318-19).
Много от читателите на "Властелинът на пръстените" приемат присъствието на Том в първата книга като излишна интрузия в наратива, която би могла да бъде пропусната без загуба. Толкин е бил запознат с техните чувства, и в част тяхната съдба е била правилна. Толкин пише в писмо през 1954 г., "... Много от тях го намират странен и наистина неподходяща съставка.
"В исторически факт го сложих, защото аз вече го бях измислил... и го исках като" приключение "на пътя. Но го запазих, защото той преставляваше иначе определни неща, които не биха били включени. "
Съдейки от тези бележки, критичните читатели са прави за произволното въвеждане на Том в историята, но въпреки това, както Толкин продължава, той умишлено (nonarbitrary) държи Том, за да изпълни определена роля, да предаде допълнително измерение.
В писмо, писано до оригиналната корекция на трилогията през 1954 г., Толкин разкрива малко за това, което Том може да даде на книгата като литературни роля или функция. Рано в писмото той пише, че "дори и в митологичната епоха трябва да има някаква загадка, както винаги има.
По-късно той добавя, че "Том не е важен за повествованието. Предполагам, че има някакво значение, като например, че всяка страна във войната на пръстена е бореща се за власт и контрол. Том в контраст, макар и много мощен, е отказал власт в един вид "обет за бедност," "естествена форма на пацифизъм." В този смисъл, Толкин казва, присъствието на Том показва, че има хора и неща в света, за които войната е до голяма степен без значение или поне с второстепенно значение, и които не могат лесно да бъдат нарушени или намесени по отношение на нея (Ibid., сс. 178-79). Въпреки, че Том ще падне, ако Тъмения Лорд победи ( "Нищо не би останало за него в света на Sauron," Пак там.), Той вероятно ще бъде "последният, както той беше и първият" (пръстени, 1:279).
.... съжалявам, но ме домързя да преведа и останалата част на текста, надявам се да можеш сам/сама да продължиш :)))
+++
Мисля, че когато опитваме да схванем какво има предвид Толкин тук, е много важно да се направи разлика между „загадка“ и „отклонение“, тъй като авторовият интерес в Том е свързан предимно с първото, докато читателското неудовлетворение изразява в по-голяма степен второто.
Отклонение (аномалия) е нещо дразнещо [слуха], нямащо нищо общо [с останалото], [нещо, което не уйдисва] ни в клин ни в ръкав. В този смисъл е лесно да се твърди, че спокойно би могло да се мине и без Том. Загадката (енигмата) на свой ред е нещо тайнствено и не[до]обяснено, главоблъсканица, нещо което изглежда дразнещо, несвързано и не на мястото си, но всъщност не е. Това [терминологично]разграничение е от първостепенна важност когато се опитваме да си изясним, защо въпросът за същността и личността на Том Бомбадил се повдига на три пъти в повествованието – два пъти от Фродо в къщата на Том и по-късно на съвета на Елронд. Ако няма отговор на този въпрос, значи Том е отклонение [от нормата]. Има ли такъв, както твърди Толкин, имаме и е загадка.
Отчитайки начинът по който Толкин изгражда „Властелинът на пръстените“ и особено старанията, които той полага за историческата спойка между действащи лица, предмети и събития, лично за мен би било немислимо да няма отговор на въпроса „Кой е Том Бомбадил?“ в самия текст на книгата. Мисля си че със сигурност, въпреки нежеланието си да го даде на читателите направо, самият Толкин знае отговорът много добре. Той винаги и много ревниво защитава всичко каквото е написал, включително грешките си. Когато е откривал нещо объркано в ръкописите си, Толкин по скоро е търсел и намирал посредством логиката на създадения от него свят, начин да обясни защо даден герой е допуснал подобна грешка или какъв особен смисъл може се крие в това, изхождайки от устройството на Средна Земя, отколкото просто да поправя написаното. Така грешно написана дума по-често е запазвана [уж] като илюстрация за местен диалект, вместо да бъде поправяна. По подобен начин се решават и проблеми с името или самоличността на даден герой. В историята на Средната Земя например се срещат двама Глорфиндел, единият който загива в бой с Бларог през Първата Епоха, а другият, дава коня си на Фродо, за да се добере до Ломидол. Това било ако не проблем, то най малкото необичайно и наложило специално внимание от страна на Толкин, т.к. най-общо всеки елф носи неповторимо име. Вместо обаче просто да преименува единия от двамата, Толкин просто решава, че те са една и съща личност, претърпяла прераждане, колкото и необичайно да било това измежду елфите по принцип. В последствие той посвещава известно време за изследване на религиозните предпоставки на този особен случай. (Becker, Tolkien Scrapbook, pp. 92-93).
Като имаме предвид този общ принцип следван при създаването на трилогията, аз твърдя, че:
(1) би било немислимо за Толкин да повдига на три пъти въпроса за самоличността и природата на Том без в същото време неотклонно да обмисля и търси отговор на проблема и че:
(2) дори да не е искал да издава на читателите отговора, защото е считал загадките за важни, той все пак би оставил някакви улики за онези, които биха искали да преследват решението по начина по който самият той преди това го е правил. Останалата част на това есе е посветена на изс;едване на тези улики. И макар доказателството да е косвени аз вярвам, че е убедително.
Още с публикувания 1968 г., сборник „Толкин и неговите критиците“ под редакцията на Нейл Д. Исак и Роуз А. Зимбардо, Том Бомбадил повсеместно се тълкува като „Природен дух“. В този сборник, Едмънд Фулър твърди, че той е: „невъзможно да бъде класифициран по друг начин освен като първичен природен дух“ (стр 23.) Според Патриша Майер Спекс, Том носи градивна природна мощ и „ е в най близки духовния общения с природните стихии и черпи сили от самата земя“ (стр. 84)
Р. Дж. Рейли счита, че Том е „стихийно божество на растежа“ (стр. 131) и твърди, че „когато Том Бомбадил говори, все едно самата природа го прави – без да се влага разум и следвайки единствено инстинктите за живот и растеж. (стр. 139). Това разбиране за Том като за стихиен, природен дух и олицитворение на самата природа се налага като водещо след това. Рут. С. Ноел в Митология на Средната Земя, издадена 1997 в навярно най дългото и обстойно разискване за него, започва със забележката, че „Том Бомбадил е образ, каквито са Пък или Пан, природен бог, в умалена форма, полушеговита, полубожествена (стр. 127) и стига до извода, че Бомбадил И Голдбъри са явно олицетворение на неосквернената от хората земя, подпомагана от невидима, но могъща сила, въплъщаваща едновременно опасността на дивата природа и възможността й да служи на Човека." (стр. 130). Ан К. Пети в „Единствен [пръстен] да ги подчини“, издадена 1979г., обобщава всичко по-горе с изявлението, че Том е „природно божество в най чиста форма“ (стр. 38).
Доколкото мога да определя, доказателствата в текста на идеята, че Том е природен дух е дискусията за него на съвета на Елронд. И по специално следната забележка: „ Той няма силата да се опълчи на нашия Враг, освен ако това не е присъщо на самата земя“ и „… очаквайки промяна, сега уединен в парче земя с граници макар невидими, които той определил е и няма сам да ги претъпи(Властелинът на пръстените 1:279). Подозирам, че съдейки по втория откъс, много хора приемат, че Том като природен дух, е постепенно стеснен в ограничените предели на Старата гора. Въпросният откъс обаче не свидетелства за такова нещо. Ограниченията с които е обвързан Том не следват границите на Старата гора. По-скоро те са наложени от самия него. Още повече - откъсът не посочва, че той не може да премине отвъд, а само че няма да го направи. Твърдението, че той не може да наруши границата всъщност противоречи на известните факти.: Том често навестява фермера Чудоум, в Мочурището и предполага се в миналото е правил подобни посещения и на други "down from days hardly remembered" ("Bombadil Goes Boating" и „Властелинът на пръстените, 1:143). Що се отнася до първият откъс, той не посочва дали Том въплъщава или притежава силата на земята. Откъсът е двусмислен. Изразът: „Тим не умее да кара толкова далеч, освен ако на това не е способна колата му“ не означава, че Тим е кола. По подобен начин фактът, че Том няма силата да се противопостави на Саурон, не означава непременно, че [в] земята няма такава мощ. Ще поднеса по читаво обяснение по нататък.
Възможно е, теорията на природния дух да е била поддържана толкова продължително просто, защото никой не е успял да измисли друга. Да вземем тълкуването за Том Бомбадил на Джаред Лобдел в „England and Always „ издадена 1981. Заявявайки, че Том е „най-несполучливото явление“ в трилогията, той продължава:
„Взет сам по себе си – той би бил дух на естеството,…, но той не може да се разглежда самостоятелно… Той не е неутралният джин на земята, понеже той е ограничен в една част от нея… Той очевидно е човек т.к. не е елф, джудже, ент, полуръст, нито представител на някоя от падналите раси, но той не е и човек от Запада. Бих предположил, че външния вид би могъл да се запази ако го приемем за ангел, за магьосник от различен от този на Истарите (или маяри - Саруман, Гандалф, Радагаст, Алатар и Паландо), орден, или за бог, но във всеки от тези случаи ще изпаднем в противоречие с Толкиновата митология.“ (стр. 62-63)
В крайна сметка Лобдел стига до извода, че Том е отклонение: „Въпреки, че го намирам за аномално създание, аз бих могъл да го впиша някак си в религиозната доктрина и пантеона на Толкин, но при всяко положение с не лекото усещане, че правя всичко това, „мир да има“ или по друг начин казано „от мен да мине.““ (стр. 63).
Бих се съгласил, че Том не е природен дух, човек, елф, джудже, полуръст, но не разбирам защо Лобдел отрича възможностите Бомбадил да е ангел или бог т.е. по смисъла на Толкиновата митология маяр или валар. Знаем от „Силмарилион“, че Ороме в древни времена е ловувал в Средната земя, че Улмо е имал вземане-даване с елфите там, че Олорин живее невидим сред елфите преди да стане [известен като] Гандалф, а Мелиан прекарала немалко време в Белерианд, заедно с Тингол. Т.е. имаме повече от достатъчно примери за спорадични посещения на такива същества, понякога водени от спонтанни или съвсем егоистични подбуди.
Още повече, че Толкин прави някои и други литературни връзки за Том, които подсилват тезата за неговата божественост. Първо: както Ноел отбелязва (Mythology, стр. 128), Толкин в "Bombadil Goes Boating", Толкин прави препратка към една история от Древната Еда (старите предания) за Один, едно от най могъщите норвежки божества, свързвайки го по такъв начин с Том. Второ, в "In the House of Tom Bombadil", Голдбери отговаря на въпроса: „Кой е Том Бомбадил?“- с простото: „Той е.“ (Властелинът на пръстените, 1:135) . Съгласно терминологията на средновековната философия, това би означавало, че „съществуването“ е определяща характеристика (предикат) на Том Бомбадил и следователно той е бог. Макар Толкин да отрича това внушение в свое писмо от 1954 (Писма стр., 191-92), казвайки, че Голдбери, както и Том по късно, просто посочват един аспект относно природата на именоването, аз продължавам да бъда обсебен от тази забележка.. Така както препратката към Один, не ни позволява да заключим [автоматично], че Том е Один, така и позоваването на средновековната философска терминология не следва да се тълкува като криза в Християнското богословие. Макар отрицанието на Толкин категорично да премахва възможността Том да е Илуватар, според мен това далеч не изключва възможността той да произлиза от Мисълта на Илуватар, т.е. да е валар или майар, поради това, че не намирам никакво теологично противоречие в това „съществуването“ да е предикат на една [или друга] част от Бог.
В крайна сметка, разполагаме с песнопенията на Том. Невъзможността на Том да разчлени пеенето от другите си дейности – говорене, ходене, работа, предполага, че това, по един особено всепроникващ начин е изключително основополагащо към неговата същност [и съществуване], отличавайки го от всички други същества, с които се срещаме в трилогията. Магьосниците например, които са Маяри, припяват (в съвременния смисъл на думата), вместо просто да пеят и никога не го правят несъзнателно. Непрекъснатото пеене може да е знак за високия стут на Том. В края на краищата, целият свят е създаден от една група певци, Свещените, някои от които стават в последствие Валари. Второ: основната песен на Том структурно се отнася към песента на Леголас, „Песен на морето“ („Властелинът на пръстените“ 3:234-35), което предполага възможността песента на Том да е изопачена версия на някога обща за тях музикална творба от най далечния Запад. Трето: песните на Том, макар видимо смехотворни и безсмислени могат сами да управляват отделни стихии и други неща в гората. Когато научава, че Върбалан е причината за проблемите на хобитите, Том отговаря: „…това може бързо да се поправи. Аз знам как да го настроя.“ (Ibid., 1:131), което според мен звучи долу – горе като „…лесна работа. Мога и ще оправя проблема веднага“. Това е един вид знание, присъщо за един Валар, който пее „Музиката“, а пеенето би следвало да е естественият начин за практическото му приложение. Макар това обяснение за пеенето на Том да не е в хармония с разпространената теза, че Том е нерационален, тя не е в противоречие с характеристиката на самия Толкин за Том направена в две писма от 1954г., в които последният се свързва с чисто научното изучаване на природата. Толкин пише:
„… [Том] е следователно ‚алегория‘, образец, характерно въплъщение на чисто (истинно) Естествознание: Дух, който ламти да познание другите неща, тяхната история и природа, защото те са ‚различни‘; напълно, и изцяло незаинтересован от ненаучни знания: не Скотовъдство и Селско стопанство, а Зоология и Ботаника, а. („Писма“ стр 192), вж също и стр. 174.)
Илюстрирайки стремежът към строго научното знание, Том едва ли би могъл да се нарече „нерационален.“ Още повече, че чистотата на Том струи от стремежът му за възхита към нещата такива каквито те са, без да властва или да упражнява контрол върху тях. Първото е цел на чистата наука, докато второто е основната задача на приложното знание. Познанията на Том за природата му позволяват да я управлява, ако е наложително, но доколкото това не е негова цел той е по-скоро сроден с познанието, отколкото с инженерните науки.
Ако приемем твърде буквално забележката на Том, че „той е бил тук преди реките и дърветата, преди първата дъждовна капка и преди първия жълъд“, („Властелинът на пръстените, 1:142), то неговите думи биха означавали че е бил в Средната Земя когато пристигат Валарите, или просто, че той идва там като един от тях. Забележката му, че той „помни когато тъмнината под звездите не е била страшна – преди Мрачният господар(владетел) да пристигне Отвъд“, се отнася към времето преди Моргот, първоначалният Мрачен владетел да се превърне в ренегат – времето, когато „старите“ или първоначалните звезди били сътворени. Т.к. светът по това време е бил незавършен и никой освен Валарите не живял на земята, трудно е да се повярва, че Том е нещо по-различно от Валар.
Остава за превод – повече от половината ;); започвайки с:
+++
One interesting hint that Tom is a Vala may be tucked away in the confusing claim that Tom is "the oldest" even though Treebeard is at the same time supposed to be "the oldest living thing that still walks beneath the Sun." ...
Редактирано от Nerv на
Re: Том Бомбадил
+++
В рамките на Толкин домакинството Том Bombadil първоначално е бил холандскa кукла, принадлежаща на едно от децата на Толкин (дърводелец, Толкин, стр. 162; Grotta-Rurska, Толкин, стр. 101). Толкин-късно написал стихотворение за него, наречено "Приключенията на Том Bombadil," което публикува в списанието на Оксфорд през 1934 г., много преди написването на "Властелинът на пръстените" да започне. Когато Толкин решава да въведе Том в трилогията, се налага необходимостта да се промени всичко за него с изключение на перото в шапката му - от паун на лебедова крило, тъй като пауни не живеят в Средната земя (Толкин, писма, п. 318-19).
Много от читателите на "Властелинът на пръстените" приемат присъствието на Том в първата книга като излишна интрузия в наратива, която би могла да бъде пропусната без загуба. Толкин е бил запознат с техните чувства, и в част тяхната съдба е била правилна. Толкин пише в писмо през 1954 г., "... Много от тях го намират странен и наистина неподходяща съставка.
"В исторически факт го сложих, защото аз вече го бях измислил... и го исках като" приключение "на пътя. Но го запазих, защото той преставляваше иначе определни неща, които не биха били включени. "
Съдейки от тези бележки, критичните читатели са прави за произволното въвеждане на Том в историята, но въпреки това, както Толкин продължава, той умишлено (nonarbitrary) държи Том, за да изпълни определена роля, да предаде допълнително измерение.
В писмо, писано до оригиналната корекция на трилогията през 1954 г., Толкин разкрива малко за това, което Том може да даде на книгата като литературни роля или функция. Рано в писмото той пише, че "дори и в митологичната епоха трябва да има някаква загадка, както винаги има.
По-късно той добавя, че "Том не е важен за повествованието. Предполагам, че има някакво значение, като например, че всяка страна във войната на пръстена е бореща се за власт и контрол. Том в контраст, макар и много мощен, е отказал власт в един вид "обет за бедност," "естествена форма на пацифизъм." В този смисъл, Толкин казва, присъствието на Том показва, че има хора и неща в света, за които войната е до голяма степен без значение или поне с второстепенно значение, и които не могат лесно да бъдат нарушени или намесени по отношение на нея (Ibid., сс. 178-79). Въпреки, че Том ще падне, ако Тъмния Лорд победи ( "Нищо не би останало за него в света на Sauron," Пак там.), Той вероятно ще бъде "последният, както той беше и първият" (пръстени, 1:279).
+++
Мисля, че когато опитваме да схванем какво има предвид Толкин тук, е много важно да се направи разлика между „загадка“ и „отклонение“, тъй като авторовият интерес в Том е свързан предимно с първото, докато читателското неудовлетворение изразява в по-голяма степен второто.
Отклонение (аномалия) е нещо дразнещо [слуха], нямащо нищо общо [с останалото], [нещо, което не уйдисва] ни в клин ни в ръкав. В този смисъл е лесно да се твърди, че спокойно би могло да се мине и без Том. Загадката (енигмата) на свой ред е нещо тайнствено и не[до]обяснено, главоблъсканица, нещо което изглежда дразнещо, несвързано и не на мястото си, но всъщност не е. Това [терминологично]разграничение е от първостепенна важност когато се опитваме да си изясним, защо въпросът за същността и личността на Том Бомбадил се повдига на три пъти в повествованието – два пъти от Фродо в къщата на Том и по-късно на съвета на Елронд. Ако няма отговор на този въпрос, значи Том е отклонение [от нормата]. Има ли такъв, както твърди Толкин, имаме и е загадка.
Отчитайки начинът по който Толкин изгражда „Властелинът на пръстените“ и особено старанията, които той полага за историческата спойка между действащи лица, предмети и събития, лично за мен би било немислимо да няма отговор на въпроса „Кой е Том Бомбадил?“ в самия текст на книгата. Мисля си че със сигурност, въпреки нежеланието си да го даде на читателите направо, самият Толкин знае отговорът много добре. Той винаги и много ревниво защитава всичко каквото е написал, включително грешките си. Когато е откривал нещо объркано в ръкописите си, Толкин по-скоро е търсел и намирал посредством логиката на създадения от него свят, начин да обясни защо даден герой е допуснал подобна грешка или какъв особен смисъл може се крие в това, изхождайки от устройството на Средна Земя, отколкото просто да поправя написаното. Така грешно написана дума по-често е запазвана [уж] като илюстрация за местен диалект, вместо да бъде поправяна. По подобен начин се решават и проблеми с името или самоличността на даден герой. В историята на Средната Земя например се срещат двама Глорфиндел, единият който загива в бой с Бaлрог през Първата Епоха, а другият, дава коня си на Фродо, за да се добере до Ломидол. Това било ако не проблем, то най малкото необичайно и наложило специално внимание от страна на Толкин, т.к. най-общо: всеки елф носи неповторимо име. Вместо обаче просто да преименува единия от двамата, Толкин решава, че те са една и съща личност, претърпяла прераждане, колкото и необичайно да било това измежду елфите по принцип. В последствие той посвещава известно време за изследване на религиозните предпоставки на този особен случай. (Becker, Tolkien Scrapbook, pp. 92-93).
Като имаме предвид този общ принцип следван при създаването на трилогията, аз твърдя, че:
(1) би било немислимо за Толкин да повдига на три пъти въпроса за самоличността и природата на Том без в същото време неотклонно да обмисля и търси отговор на проблема и че:
(2) дори да не е искал да издава на читателите отговора, защото е считал загадките за важни, той все пак би оставил някакви улики за онези, които биха искали да преследват решението по начина по който самият той преди това го е правил. Останалата част на това есе е посветена на изследване на тези улики. И макар доказателството да е косвени аз вярвам, че е убедително.
Още с публикувания 1968 г., сборник „Толкин и неговите критиците“ под редакцията на Нийл Д. Исак и Роуз А. Зимбардо, Том Бомбадил повсеместно се тълкува като „Природен дух“. В този сборник, Едмънд Фулър твърди, че той е: „невъзможно да бъде класифициран по друг начин освен като първичен природен дух“ (стр 23.) Според Патриша Майер Спекс, Том носи градивна природна мощ и „ е в най близки духовния общения с природните стихии и черпи сили от самата земя“ (стр. 84)
Р. Дж. Рейли счита, че Том е „стихийно божество на растежа“ (стр. 131) и твърди, че „когато Том Бомбадил говори, все едно самата природа го прави – без да се влага разум и следвайки единствено инстинктите за живот и растеж. (стр. 139). Това разбиране за Том като за стихиен, природен дух и олицетворение на самата природа се налага като водещо след това. Рут. С. Ноел в „Митология на Средната Земя“, издадена 1997 в навярно най дългото и обстойно разискване за него, започва със забележката, че „Том Бомбадил е образ, каквито са Пък или Пан, природен бог, в умалена форма, полушеговита, полубожествена (стр. 127) и стига до извода, че Бомбадил и Златоронка са явно олицетворение на неосквернената от хората земя, подпомагана от невидима, но могъща сила, въплъщаваща едновременно опасността на дивата природа и възможността й да служи на Човека." (стр. 130). Ан К. Пети в „Единствен [пръстен] да ги подчини“, издадена 1979г., обобщава всичко по-горе с изявлението, че Том е „природно божество в най чиста форма“ (стр. 38).
Доколкото мога да определя, доказателствата в текста на идеята, че Том е природен дух е дискусията за него на съвета на Елронд. И по-специално следната забележка: „Той няма силата да се опълчи на нашия Враг, освен ако това не е присъщо на самата земя“ и „… очаквайки промяна, сега уединен в парче земя с граници макар невидими, които той определил е и няма сам да ги престъпи(Властелинът на пръстените 1:279). Подозирам, че съдейки по втория откъс, много хора приемат, че Том като природен дух, е постепенно стеснен в ограничените предели на Старата гора. Въпросният откъс обаче не свидетелства за такова нещо. Ограниченията с които е обвързан Том не следват границите на Старата гора. По-скоро те са наложени от самия него. Още повече - откъсът не посочва, че той не може да премине отвъд, а само че няма да го направи. Твърдението, че той не може да наруши границата всъщност противоречи на известните факти: Том често навестява фермера Чудоум, в Мочурището и предполага се в миналото е правил подобни посещения и на други “в стари незапомнени времена“ ("Bombadil Goes Boating" и „Властелинът на пръстените, 1:143). Що се отнася до първият откъс, той не посочва дали Том въплъщава или притежава силата на земята. Откъсът е двусмислен. Изразът: „Тим не умее да кара толкова далеч, освен ако на това не е способна колата му“ не означава, че Тим е кола. По подобен начин фактът, че Том няма сила да се противопостави на Саурон, не означава непременно, че [в] земята няма такава мощ. Ще поднеса по читаво обяснение по нататък.
Възможно е, теорията на природния дух да е била поддържана толкова продължително просто, защото никой не е успял да измисли друга. Да вземем тълкуването за Том Бомбадил на Джаред Лобдел в „England and Always”, издадена 1981. Заявявайки, че Том е „най-несполучливото явление“ в трилогията, той продължава:
„Взет сам по себе си – той би бил дух на естеството,…, но той не може да се разглежда самостоятелно… Той не е неутралният джин на земята, понеже той е ограничен в една част от нея… Той очевидно е човек т.к. не е елф, джудже, ент, полуръст, нито представител на някоя от падналите раси, но той не е и човек от запада. Бих предположил, че външният вид би могъл да се запази ако го приемем за ангел, за магьосник непринадлежащ към ордена на истарите (или маяри - Саруман, Гандалф, Радагаст, Алатар и Паландо) или за бог, но във всеки от тези случаи ще изпаднем в противоречие с Толкиновата митология.“ (стр. 62-63)
В крайна сметка Лобдел стига до извода, че Том е отклонение: „Въпреки, че го намирам за аномално създание, аз бих могъл да го впиша някак си в религиозната доктрина и пантеона на Толкин, но при всяко положение с не лекото усещане, че правя всичко това, „мир да има“ или по друг начин казано ‚от мен да мине.‘“ (стр. 63).
Бих се съгласил, че Том не е природен дух, човек, елф, джудже, полуръст, но не разбирам защо Лобдел отрича възможностите Бомбадил да е ангел или бог т.е. по смисъла на Толкиновата митология маяр или валар. Знаем от „Силмарилион“, че Ороме в древни времена е ловувал в Средната земя, че Улмо е имал вземане-даване с елфите там, че Олорин живее невидим сред елфите преди да стане [известен като] Гандалф, а Мелиан прекарала немалко време в Белерианд, заедно с Тингол. Т.е. имаме повече от достатъчно примери за спорадични посещения на такива същества, понякога водени от спонтанни или съвсем егоистични подбуди.
Още повече, че Толкин втъкава някои и други литературни връзки за Том, които подсилват тезата за неговата божественост. Първо: както Ноел отбелязва (Mythology, стр. 128), в "Bombadil Goes Boating", Толкин прави препратка към една история от Древната Еда (старите предания) за Один, едно от най могъщите норвежки божества, свързвайки го по такъв начин с Том. Второ, в "In the House of Tom Bombadil", Златоронка отговаря на въпроса: „Кой е Том Бомбадил?“- с простото: „Той е.“ (Властелинът на пръстените, 1:135) . Съгласно терминологията на средновековната философия, това би означавало, че „съществуването“ е определяща характеристика (предикат) на Том Бомбадил и следователно той е бог. Макар Толкин да отрича това внушение в свое писмо от 1954 (Писма стр., 191-92), казвайки, че Златоронка, както и Том по късно, просто посочват един аспект относно природата на именоването, аз продължавам да бъда обсебен от тази забележка.. Така както препратката към Один, не ни позволява да заключим [автоматично], че Том е Один, така и позоваването на средновековната философска терминология не следва да се тълкува като криза в Християнското богословие. Макар отрицанието на Толкин категорично да премахва възможността Том да е Илуватар, според мен това далеч не изключва възможността той да произлиза от Мисълта на Илуватар, т.е. да е валар или майар, поради това, че не намирам никакво теологично противоречие в това „съществуването“ да е предикат на една [или друга] част от Бог.
В крайна сметка, разполагаме с песнопенията на Том. Невъзможността на Том да разчлени пеенето от другите си дейности – говорене, ходене, работа, предполага, че това, по един особено всепроникващ начин е изключително основополагащо към неговата същност [и съществуване], отличавайки го от всички други същества, с които се срещаме в трилогията. Магьосниците например, които са маяри, припяват (извършват песнопения в съвременния смисъл на думата), вместо просто да пеят и никога не го правят несъзнателно. Непрекъснатото пеене може да е знак за високия статут на Том. В края на краищата, целият свят е създаден от една група певци, айнурите, някои от които стават в последствие валари. Второ: основната песен на Том структурно се отнася към песента на Леголас, „Песен на морето“ („Властелинът на пръстените“ 3:234-35), което предполага възможността песента на Том да е изопачена версия на някога обща за тях музикална творба от най далечния запад. Трето: песните на Том, макар видимо смехотворни и безсмислени могат сами да управляват отделни стихии и други неща в гората. Когато научава, че Върбалан е причината за проблемите на хобитите, Том отговаря: „…това може бързо да се поправи. Аз знам как да го настроя.“ (пак там, стр. 1:131), което според мен звучи долу-горе като „…лесна работа. Мога и ще оправя проблема веднага“. Това е един вид знание, присъщо за един валар, който пее „Музиката“, а пеенето би следвало да е естественият начин за практическото му приложение. Макар това обяснение за пеенето на Том да не е в хармония с разпространената теза, че Том е нерационален, тя не е в противоречие с характеристиката на самия Толкин за Том направена в две писма от 1954г., в които последният се свързва с чисто научното изучаване на природата. Толкин пише:
„… [Том] е следователно ‚алегория‘, образец, характерно въплъщение на чисто (истинно) естествознание: Дух, който ламти да познае другите неща, тяхната история и природа, защото те са ‚различни‘; напълно, и изцяло незаинтересован от ненаучни знания: не скотовъдство и селско стопанство, а зоология и ботаника, а. („Писма“ стр 192), вж също и стр. 174.)
Илюстрирайки стремежът към строго научното знание, Том едва ли би могъл да се нарече „нерационален.“ Още повече, че чистотата на Том струи от уклона му за възхита към нещата такива каквито те са, без да властва или да упражнява контрол върху тях. Първото е цел на чистата наука, докато второто е основната задача на приложното знание. Познанията на Том за природата му позволяват да я управлява, ако е наложително, но доколкото това не е негова цел той е по-скоро сроден с познанието, отколкото с инженерните науки.
Ако приемем твърде буквално забележката на Том, че „той е бил тук преди реките и дърветата, преди първата дъждовна капка и преди първия жълъд“, („Властелинът на пръстените, 1:142), то неговите думи биха означавали че е бил в Средната Земя когато пристигат валарите, или просто, че той идва там като един от тях. Забележката му, че той „помни когато тъмнината под звездите не е била страшна – преди Мрачният господар(владетел) да пристигне Отвъд“, се отнася към времето преди Моргот, първоначалният Мрачен владетел да се превърне в ренегат – времето, когато „старите“ или първоначалните звезди били сътворени. Т.к. светът по това време е бил незавършен и никой освен валарите не живял на земята, трудно е да се повярва, че Том е нещо по-различно от валар.
+++
Любопитна подсказка, че Том е валар може да се крие в подвеждащото твърдение, че той е „най-старият“, докато в същото време се предполага , че Дървобрад е „най-древното живо същество, което все още се разхожда под Слънцето“. В “Пътят към Средната земя“, издадена 1982, Т. А. Шипи, който класифицира Том като представител на група-едночлен, изпитва затруднения с обяснението на тази непоследователност и стига до извода, че приемем ли, Дървобрад за „най-древното живо същество“, то следва че Том не е жив, досущ както назгулите не са живи (стр. 82). Аналогията подтиква към размисли, макар най-вероятно да е неточна. Думата „живо“ би следвало да означава поне, че Ветроклин (Гората на ентите) се отнася към живата природа, че става дума за организъм принадлежащ към системата на живия свят, биосферата. Фактически има два вида същества, живеещи в Средната земя, които като същества извън Еа [Вселената, чието съществуване започва, когато Илуватар произнася думата „Еа!” — „Да бъде!”.], не са част от тази система, а именно: валарите и служителите им маяри. Техните тела били наметки или одеяния, външен вид, в който сами се превъплъщават. (Road Goes Ever On, стр. 66). Както е посочено в есето „Истари“ от „Незавършени предания“ (стр. 389), когато представител на маярите, имащи еднаква природа с валарите, ставал магьосник в Средната земя, той временно се превръщал в живо същество, със специалното съгласие на Илуватар: "Защото с одобрението на Еру, те били обличани в човешки тела, истински, а не фиктивни, и изпитвали земни страхове, болка и умора, и гладували, и ожаднявали, и ставали смъртни“. Наложителността на това превъплъщение внушава идеята, че валарите и маярите били наистина неживи, но по различен от назгулите начин. Докато призраците на пръстените някога били живи същества, съществуването на които се поддържало неестествено посредством техните пръстени свързани с Единственият [пръстен], валарите и маярите били същества от друго измерение на съществуването, (Пустошта) и по тази причина не били съвсем пригодени за Средната земя. Така вместо да класифицираме Том като аномалия или да го отнесем към неживите, противоречието на Шипи, може да бъде обяснено с неговия извън планетарен статут на валар или маяр.
Разбира се някой би възразил, че Том никак не изглежда и не се държи като маяр или валар, а по скоро с вида и поведението си прилича на прекалено пораснал хобит. Но моето възражение е, че валарите и маярите не са обвързани с определен външен вид, а по-скоро сами избират начина по който ще изглеждат, намятайки си „плащове“ и „одеяния“, така като ние подбираме дрехите си. В „Гласът на Саруман“ например Гимли иска от Гандалф да види Саруман, за да сравни двамата магьосника. В отговора си Гандлаф споделя, че джуджето не може да направи смислено сравнения, понеже магьосникът може да променя външният си вид по своя воля според това какви са целите му. („Властелинът на пръстените“, 2:181-82). Наподобяващата хобит външност у Том, всъщност увеличава, вместо да намали вероятността той да е валар, т.к. внушава че той притежава умението да се вписва в обкръжаващата го среда. Ако валар би поискал да се среща с хобитите, той разбира се би се появил сред тях по начин, който да им се струва шеговит и познат и с това да ги предразположи към себе си, но това свледва да се зачете като аргумент в полза на твърдението, че Том е валар или маяр, а не обратното
Така Роберт Фостър, в „Пълен наръчник“ (стр. 496) изглежда на прав път, когато твърди, че „е възможно той да е маяр, който минава за местен“. Единственият проблем в това е, че няма нито един маяр в „Силмарилион“, чиято обща характеристика да съвпада с тази на Том. Биха могли да се намерят читави кандидати, единствено когато се разгледат самите валари.
Т.к. повечето от валарите са семейни, би ни помогнало, ако успеем да идентифицираме личността на Златоронка. Има три възможни Валиери, които са прекарвали известно време в Старата гора: Неса, Вана и Явана. Неса, която обичала елените и танците, не се вписва много добре т.к. нито едно от тях е характерно за Златоронка. Съпругът на Неса, Тулкас – най-добрият воин измежду валарите, би се следвало вероятно да е прекалено войнолюбив за да бъде припознат в Том. Вана, която се грижи за цветята и птичките, също не пасва много добре, т.к. Златоронка се занимава с много по голямо разнообразие от растения, без да отделя особено внимание на птиците. На всичкото отгоре Ороме, съпругът на Вана е ловец, най вече на чудовища. Ако той бе Том, едва ли би имало могилни твари в Мочурището. Явана от друга страна е идеалното попадение, понеже тя е отговорна за всички живи същества, със специално предпочитание към растенията. Т.к. тя е и Кралицата на Земята, лесно е да си я представим как грижовно напоява гората, нещо, което тя и прави по време на посещението на хобитите.
В „Силмарилион“. Появата на Явана (стр 20-21) се описва по следния начин:
В образа си на жена, тя е висока и облечена в зелено, но от време на време тя приема други форми. Някои са я виждали да стои под небето със Слънчева корона, като дърво, от всичките разклонения на което блика златна роса, напояваща сухата земя. Дървото се раззеленява и цъфти, корените му са потопени във водите на Улмо и вятърът на Манве, разговаря в листата му.
Когато срещаме Златоронка за първи път, тя е облечена в зелено, „зелена е роклята й, зелена като млада тръстика, окъпана в сребърни капчици роса“. („Властелинът на пръстените“, стр. 172). Когато Том официално представя Златоронка, той казва: "Ето моята Златоронка, одета цялата в сребристо-зелено…“, Когато тя се сбогува с хобитите, тя отново е със зелени дрехи, а Фродо, когато се обръща към нея я свързва изрично с този цвят „Моя прекрасна господарке, цялата в зелено!“ (стр. 187). Това описани на обичайните одежди на Златоронка подкрепят предположението ни, че тя е Явана.
Когато я срещаме за пръв път, нозете й наистина са потопени във вода, видимо в подкрепа на легендата, че тя е Водна нимфа. Това обстоятелство обаче не е в противовес с дървесния образ на Явана, който както току що отбелязахме, включва описание на краката или корените й потопени в „потоците на Улмо“.
Докато героите се сбогуват наблюдаваме картина засилваща аналогията с описание на дърво:
„Там на стръмния склон на хълма стояла тя, покланяйки им се, с развяваща се [по вятъра] коса, а слънцето се отразявало и блестяло в нея. Сноп лъчи, сякаш светли капки върху росна трева грейвали изпод танцувалните й стъпки.“
Макар все още в човешки образ, развълнуваната й от вятъра прическа навява за „повеите на Манве“, а отразените от косата й слънчеви лъчи извикват в съзнанието ни „слънчевата корона“. „Светлите капчици върху росна трева“, пък загатват за „напоителната, бликаща златна роса, която утолява сухата земя“, тъй както и „водите на Улмо“. Когато хобитите я виждат за последно, тя още повече прилича на растение.: „сега те виждаха Златоронка, малка и деликатна като огряно от слънцето цвете на фона на небето: тя стоеше изправена, наблюдаваше ги , и ръцете й се протягаха към тях“. В този случай, тя се уподобява много повече на цвете отколкото дърво, вероятно защото хобитите по правило обичат цветята и се страхуват от дърветата. Огреният от Слънцето неин образ поразително прилича на първичната, нямаща общо с хората външност на Явана.
Разбира се важен проблем с това предположението, е твърдението, че Златоронка е дъщеря на речна жена. Ако това е вярно то Златоронка не може да е Явана. Обаче във „Властелинът на пръстените“ има много неща, които не са верни в буквален смисъл, както и други, оставени неразкрити или необяснени. Например мнозина вярват, че Рохан продава коне на Мордор. Гандалф никога не разкрива, че е маяр. Никъде не е написано, че орлите са маяри (макар да са „духове в образи на орли и ястреби“, чиито „взор прониква през морските глъбини, скритите подмоли и подземните пещери“ („Силмарилион, стр. 35). Както се вижда в "The Hunt for the Ring," от „Незавършени предания“, много подробности са предадени объркано и несвързано във „Властелинът на пръстените“, защото това е начинът по който те са изглеждали на хората писали книгата. В крайна сметка Толкин предлага две различни описания за произхода на орките като не е възможно и двата да са верни. По този начин, убеждението на някои хора, че Златоронка е дъщеря на жена от Реката не прави това твърдение непременно, напълно или дословно вярно.
Тъй както Златоронка страшно прилича на Явана, Ауле Ковачът и Том имат много общи черти и едно такова отъждествяване би ни помогнало да си обясним някои от събитията, които се случват в къщата на Бомбадил, особено неговият контрол върху Пръстена без каквито и да било страх или изкушение. Ауле бил създателят на градивните вещества на земята: минералите, скъпоценните камъни и металите. При сътворяването на Средната земя, той бил въвлечен в почти всеки аспект от създаването й. Той пригодил морските дъна, така че да могат да приютят водите от океаните и приготвил земята за растенията и животните. Като Творец, той развивал и обучавал във всички изкуства, занаяти и умения. От всички валари той имал най-силен интерес към децата на Илуватар. Той бил толкова нетърпелив, че в очакване Чедата на Илуватар да дойдат, Ауле създал своя собствена раса – джуджетата. Според “Валакуента,“ в „Силмарилион“(стр 27,) макар Ауле и Мелкор да приличали на всички останали Валари по ум и могъщество, начинът по който те се отнасяли към произведенията на своя труд бил коренно различен. Мелкор ревниво криел за себе си своите творения и в ревността си рушал създаваното от другите, Ауле се захласвал в правенето, а не във владеенето на нещата и „не завиждал на успехите в работата на другите, а охотно търсел и давал съвети.“ Именно липсата на собственическо чувство у Ауле и желанието с което се поставял в услуга на Илуватар спасило расата на джуджетата от унищожение и благодарение на това те получили дарът на свободната воля от Илуватар.
Когато внимателно се премислят особените нравствени черти на Ауле, приликата му с Том става още по-поразителна и отчетлива. Също както Ауле, Том няма силно развито собственическо чувство. Въпреки че силата му да господства и управлява винаги се подчертава – той е господарят – той не се бърка в работите на другите освен ако те самите не започнат пряко да му пречат. Макар да притежава силата да има всичко що би си пожелал, той не е предпочел да завладее или да притежава гората. По думите на Златоронка,, животните, растенията и предметите в гората имат свободата да принадлежат сами на себе си. Това пренебрежение към владеене и притежание обяснява защо Том може да пипа пръстена без страх. В крайна сметка всички останали могъщи същества, които срещаме в трилогията, освен ако вече не са покварени, се страхуват да докоснат пръстена, за да не може евентуалната им страст да го имат да ги преобърне към злото. Т.к. Том не желае да има или да притежава каквото и да било, нищо не може да придобие власт над него. Ние виждаме просто неговия интерес, любопитство и възхита, докато той изучава майсторската направа. Наистина Том се приближава към Пръстена критично, почти с презрение. Докато всички други се отнасят към пръстена като към нещо безценно и с благоговение, думите подбрани от Том „Покажи ми безценния пръстен“ („Властелинът на пръстените“, 1:144), подсказват иронично отношение или съмнения за истинската му стойност. Отчитайки, че липсата на страст за притежание и власт била изключителна рядкост измежду валарите и съществата от Средната земя, няма показан друг валар с тази нравствена характеристика, допускането, че Том и Ауле са една и съща личност изглежда разумно.
Важно е също да се отбележат огромната мощ и контрол които Том има над Пръстена. Преди всичко той може да се справя с неговите обичайни последици. Той не става невидим след като го надява на пръста си. Когато Фродо си слага пръстена, Том все още го вижда.: „той не е никак заслепен“ (Пак там). Второ: Том с лекота извършва с пръстена действия, които не са били изобщо замислени от създателя му а.и. прави така щото самият пръстен да изчезне. (Възможно е дори самият Саурон да не може да извърши това, т.к. пръстенът въплъщава огромна част от силата на самия Саурон, която била изцедена от него по време на изковаването.) Смея да твърдя, че демонстрацията на такава власт над пръстена, използван сякаш той е евтин театрален реквизит от репертоара на амбулантен фокусник, никак не се връзва с класифицирането на Том като сбъркан природен дух (аномалия). Умението му да властва над пръстена внушава, че той е валар; лекотата с която той подчинява пръстена на волята си, подсказва, че това е върховният създател на всички неща в Средната земя, Ауле Ковачът, на когото в началото, преди много време и двамата: Саурон, и Саруман са били обикновени слуги.
Ако обаче Том е Ауле, трябва да намерим отговорите на други два въпроса: Преди всичко да започнем с това: Какво правят той и Явана в Старата гора.? Що се отнася до Явана, тя вероятно среща нещата които растат и отмаря със своя съпруг. Ауле на свой ред е там предполагаемо, за да изследва полуръстовете. Нека си спомним, че от всички валари, Ауле е най-нетърпелив да види Чедата на Илуватар. Той е и единственият, който на свой ред създава чувствителни и едновременно разумни същества. Като имаме пред вид неговият интерес към такива създания, не би било неразумно да се допусне, че той, както и Гандалф е запленен от хобитите. Както загатва и песента на полуръстовете за Том, той е имал множество тесни връзки с хобитите в Камъшакът (Buckland) и Мочурището, даващи достатъчно възможности за изучаването им.
Второ ако той е Ауле, и ако той е такъв прекрасен и чудесен бог – защо тогава не се показва като още по-полезен? По друг начин казано: - Защо у него няма сила да срази с Врага? Отговорът на този въпрос е по-прост отколкото първоначално изглежда. Когато в "За Туор и отиването му до Гондолин“, Улмо се въздига от морето, за да инструктира Туор, който предполагаемо е трябвало да предаде послание на елфите в Гондолин, Улмо бърза с наставленията си, опасявайки се, че собственият му васал Осе ще запрати вълна по брега и ще удави пратеникът. По собствените му думи в „Недовършени предания“: (стр. 30): „Тръгвай сега, да не би морето да те погълне! Защото Осе изпълнява волята на Мандос (съдникът на Валарите), и е яростен, когато служи на Ориста“. Макар действията на Улмо да противоречат на волята на останалите валари, дотам, че дори собственият му служител не би му помогнал (и е фактически готов да му попречи) , Улмо продължава да настоява, че всъщност не толкова се противопоставя на другите Валари, а просто изпълнява своята „част“:
„… Макар в дните на мрак да изглежда, че противостоя на братята си, Властелините на запада, тази партия (част) измежду тях на мен се отреди преди създаването на Света“ (стр. 29)
Ключовата фраза тук е „тази част измежду тях на мен се отреди преди създаването на Света.“ Първо: това изяснява че действията на Улмо изобщо не са породени от непокорство, а са просто следване на заповеди, такива каквито биха били и действията на неговият васал Осе ако запратеше вълна и убиеше Туор. Второ: това се отнася до времената на Музиката, която създава света. Именно тази Песен според мен съдържа противоречащи си инструкции, които двамата Улмо и Осе следват. Различни части/ партитури, елементи или [отделни музикални] теми от цялото. Ако съм прав, то силата на Улмо да помогне на елфите е едновременно ограничена и частично определена от Музиката на айнурите, доколкото тя установява съществуването на земята и обуславя основните за нея събития.
Докато Улмо може и да е притежавал свободна воля, когато е изпълнявал своята партия в онези отдалечени времена, той вече е обвързан необратимо чрез това което е изпял и не може да излезе извън или да промени своята част (партия). Ако Том е Ауле, то той също е подчинен на ограниченията наложени му от неговата [някога изпята песенна] партия и без значение загрижеността и съчувствието си към хобитите и свободния народ е силно ограничен във възможността си да им помогне.
Това обяснение за Том като Ауле изобщо не противоречи на твърдението на Толкин, че Том се е оттеглил от властта посредством своеобразен „обет за бедност“ и илюстрира „представата за естествен миролюбец“. Вярно е, че в даден момент от времето, когато Великата песен (Музиката на айнурите) се е леела, Ауле, задно с почти всички останали айнури замират, оставяйки Мелкор да пее в соло. Но те замлъкват, не защото гръмогласното и нехармонично пеене на Мелкор взема превес, а понеже не искали да продължат с него и счели песента за покварена, заради поведението му. Това не било поражение , защото очевидно, ако бяха продължили да пеят заедно те са щели да се наложат. По-скоро това е било отказ от влизане в конфликт по начало – т.е. пацифистка позиция. Наложило се - именно третата тема, изпята от Илуватар, включваща пасажа с Чедата на Илуватар да преодолее последствията от разкола на Мелкор. Що се отнася до „клетвата за бедност“, може да се каже, че Ауле действително спазва такъв обет, което се потвърждава от неговото отношение към своя собствен труд и към работа на другите – липсата на излишна гордост, ревност и собственическо чувство.
За сравнение, ако Том беше природен дух, нямаше да ги има нито „обета за бедност“, нито „представата за миролюбец“. Според теорията за природния дух, както е представена от Veryln Flieger в „Splintered Light“, издадена 1983: „Том Бомбадил, върху когото пръстенът не действа е природна сила, вид земен дух и поради това, установяването на контрол над волята, нещо към което пръстенът се домогва и постига с другите става немислимо при него. (стр. 128, бележка). Като природна сила, Том би имал съшия статут както и падащият камък или вятърът или дъждът – сляпа енергия, без цел и посока. Като такъв той не би могъл да е морален фактор и нямаше да може да взема нравствени решения. Етическите измерения щяха просто да липсват. Том би бил неуязвим за въздействията на пръстена, не поради високата си нравственост, а защото щеше да е лишен от такава.
Ако обаче Том е Ауле, нравствената задълбоченост е налице, при това подсилена, защото появата на Том, макар и „епизодична“ е в ясен и отчетлив контраст на двата зли маяра – Саурон и Саруман, и двамата някогашни служители на Ауле, преди да се обърнат към злото и тъмната страна. За разлика от предишния си повелител (Ауле) тези двамата следват пътищата на Мелкор, завист, ревност, прекомерна гордост, както и желание за притежание и контрол. Както Толкин обяснява на своя редактор, ролята на Том била да се покаже, че има и неизкушени, неподатливи на стремежа за контрол и власт. На пръв поглед това становище за Том може да го превръща в герой откъснат от всички други неща и събития в Средната земя – същинска аномалия, като Ауле обаче, Том не е непривично и несвързано отклонение, а всъщност фокусира нравствените разбирания такива, каквито съществували в Средната земя и се явява образцов пример за правилната морална позиция срещу властта, гордостта и вещоманията. В морален аспект, това най вече вълнува Толкин и като писател и като учен и Том Бомбадил е Толкиновият нравствен идеал.
Прав или изправян.
В рамките на Толкин домакинството Том Bombadil първоначално е бил холандскa кукла, принадлежаща на едно от децата на Толкин (дърводелец, Толкин, стр. 162; Grotta-Rurska, Толкин, стр. 101). Толкин-късно написал стихотворение за него, наречено "Приключенията на Том Bombadil," което публикува в списанието на Оксфорд през 1934 г., много преди написването на "Властелинът на пръстените" да започне. Когато Толкин решава да въведе Том в трилогията, се налага необходимостта да се промени всичко за него с изключение на перото в шапката му - от паун на лебедова крило, тъй като пауни не живеят в Средната земя (Толкин, писма, п. 318-19).
Много от читателите на "Властелинът на пръстените" приемат присъствието на Том в първата книга като излишна интрузия в наратива, която би могла да бъде пропусната без загуба. Толкин е бил запознат с техните чувства, и в част тяхната съдба е била правилна. Толкин пише в писмо през 1954 г., "... Много от тях го намират странен и наистина неподходяща съставка.
"В исторически факт го сложих, защото аз вече го бях измислил... и го исках като" приключение "на пътя. Но го запазих, защото той преставляваше иначе определни неща, които не биха били включени. "
Съдейки от тези бележки, критичните читатели са прави за произволното въвеждане на Том в историята, но въпреки това, както Толкин продължава, той умишлено (nonarbitrary) държи Том, за да изпълни определена роля, да предаде допълнително измерение.
В писмо, писано до оригиналната корекция на трилогията през 1954 г., Толкин разкрива малко за това, което Том може да даде на книгата като литературни роля или функция. Рано в писмото той пише, че "дори и в митологичната епоха трябва да има някаква загадка, както винаги има.
По-късно той добавя, че "Том не е важен за повествованието. Предполагам, че има някакво значение, като например, че всяка страна във войната на пръстена е бореща се за власт и контрол. Том в контраст, макар и много мощен, е отказал власт в един вид "обет за бедност," "естествена форма на пацифизъм." В този смисъл, Толкин казва, присъствието на Том показва, че има хора и неща в света, за които войната е до голяма степен без значение или поне с второстепенно значение, и които не могат лесно да бъдат нарушени или намесени по отношение на нея (Ibid., сс. 178-79). Въпреки, че Том ще падне, ако Тъмния Лорд победи ( "Нищо не би останало за него в света на Sauron," Пак там.), Той вероятно ще бъде "последният, както той беше и първият" (пръстени, 1:279).
+++
Мисля, че когато опитваме да схванем какво има предвид Толкин тук, е много важно да се направи разлика между „загадка“ и „отклонение“, тъй като авторовият интерес в Том е свързан предимно с първото, докато читателското неудовлетворение изразява в по-голяма степен второто.
Отклонение (аномалия) е нещо дразнещо [слуха], нямащо нищо общо [с останалото], [нещо, което не уйдисва] ни в клин ни в ръкав. В този смисъл е лесно да се твърди, че спокойно би могло да се мине и без Том. Загадката (енигмата) на свой ред е нещо тайнствено и не[до]обяснено, главоблъсканица, нещо което изглежда дразнещо, несвързано и не на мястото си, но всъщност не е. Това [терминологично]разграничение е от първостепенна важност когато се опитваме да си изясним, защо въпросът за същността и личността на Том Бомбадил се повдига на три пъти в повествованието – два пъти от Фродо в къщата на Том и по-късно на съвета на Елронд. Ако няма отговор на този въпрос, значи Том е отклонение [от нормата]. Има ли такъв, както твърди Толкин, имаме и е загадка.
Отчитайки начинът по който Толкин изгражда „Властелинът на пръстените“ и особено старанията, които той полага за историческата спойка между действащи лица, предмети и събития, лично за мен би било немислимо да няма отговор на въпроса „Кой е Том Бомбадил?“ в самия текст на книгата. Мисля си че със сигурност, въпреки нежеланието си да го даде на читателите направо, самият Толкин знае отговорът много добре. Той винаги и много ревниво защитава всичко каквото е написал, включително грешките си. Когато е откривал нещо объркано в ръкописите си, Толкин по-скоро е търсел и намирал посредством логиката на създадения от него свят, начин да обясни защо даден герой е допуснал подобна грешка или какъв особен смисъл може се крие в това, изхождайки от устройството на Средна Земя, отколкото просто да поправя написаното. Така грешно написана дума по-често е запазвана [уж] като илюстрация за местен диалект, вместо да бъде поправяна. По подобен начин се решават и проблеми с името или самоличността на даден герой. В историята на Средната Земя например се срещат двама Глорфиндел, единият който загива в бой с Бaлрог през Първата Епоха, а другият, дава коня си на Фродо, за да се добере до Ломидол. Това било ако не проблем, то най малкото необичайно и наложило специално внимание от страна на Толкин, т.к. най-общо: всеки елф носи неповторимо име. Вместо обаче просто да преименува единия от двамата, Толкин решава, че те са една и съща личност, претърпяла прераждане, колкото и необичайно да било това измежду елфите по принцип. В последствие той посвещава известно време за изследване на религиозните предпоставки на този особен случай. (Becker, Tolkien Scrapbook, pp. 92-93).
Като имаме предвид този общ принцип следван при създаването на трилогията, аз твърдя, че:
(1) би било немислимо за Толкин да повдига на три пъти въпроса за самоличността и природата на Том без в същото време неотклонно да обмисля и търси отговор на проблема и че:
(2) дори да не е искал да издава на читателите отговора, защото е считал загадките за важни, той все пак би оставил някакви улики за онези, които биха искали да преследват решението по начина по който самият той преди това го е правил. Останалата част на това есе е посветена на изследване на тези улики. И макар доказателството да е косвени аз вярвам, че е убедително.
Още с публикувания 1968 г., сборник „Толкин и неговите критиците“ под редакцията на Нийл Д. Исак и Роуз А. Зимбардо, Том Бомбадил повсеместно се тълкува като „Природен дух“. В този сборник, Едмънд Фулър твърди, че той е: „невъзможно да бъде класифициран по друг начин освен като първичен природен дух“ (стр 23.) Според Патриша Майер Спекс, Том носи градивна природна мощ и „ е в най близки духовния общения с природните стихии и черпи сили от самата земя“ (стр. 84)
Р. Дж. Рейли счита, че Том е „стихийно божество на растежа“ (стр. 131) и твърди, че „когато Том Бомбадил говори, все едно самата природа го прави – без да се влага разум и следвайки единствено инстинктите за живот и растеж. (стр. 139). Това разбиране за Том като за стихиен, природен дух и олицетворение на самата природа се налага като водещо след това. Рут. С. Ноел в „Митология на Средната Земя“, издадена 1997 в навярно най дългото и обстойно разискване за него, започва със забележката, че „Том Бомбадил е образ, каквито са Пък или Пан, природен бог, в умалена форма, полушеговита, полубожествена (стр. 127) и стига до извода, че Бомбадил и Златоронка са явно олицетворение на неосквернената от хората земя, подпомагана от невидима, но могъща сила, въплъщаваща едновременно опасността на дивата природа и възможността й да служи на Човека." (стр. 130). Ан К. Пети в „Единствен [пръстен] да ги подчини“, издадена 1979г., обобщава всичко по-горе с изявлението, че Том е „природно божество в най чиста форма“ (стр. 38).
Доколкото мога да определя, доказателствата в текста на идеята, че Том е природен дух е дискусията за него на съвета на Елронд. И по-специално следната забележка: „Той няма силата да се опълчи на нашия Враг, освен ако това не е присъщо на самата земя“ и „… очаквайки промяна, сега уединен в парче земя с граници макар невидими, които той определил е и няма сам да ги престъпи(Властелинът на пръстените 1:279). Подозирам, че съдейки по втория откъс, много хора приемат, че Том като природен дух, е постепенно стеснен в ограничените предели на Старата гора. Въпросният откъс обаче не свидетелства за такова нещо. Ограниченията с които е обвързан Том не следват границите на Старата гора. По-скоро те са наложени от самия него. Още повече - откъсът не посочва, че той не може да премине отвъд, а само че няма да го направи. Твърдението, че той не може да наруши границата всъщност противоречи на известните факти: Том често навестява фермера Чудоум, в Мочурището и предполага се в миналото е правил подобни посещения и на други “в стари незапомнени времена“ ("Bombadil Goes Boating" и „Властелинът на пръстените, 1:143). Що се отнася до първият откъс, той не посочва дали Том въплъщава или притежава силата на земята. Откъсът е двусмислен. Изразът: „Тим не умее да кара толкова далеч, освен ако на това не е способна колата му“ не означава, че Тим е кола. По подобен начин фактът, че Том няма сила да се противопостави на Саурон, не означава непременно, че [в] земята няма такава мощ. Ще поднеса по читаво обяснение по нататък.
Възможно е, теорията на природния дух да е била поддържана толкова продължително просто, защото никой не е успял да измисли друга. Да вземем тълкуването за Том Бомбадил на Джаред Лобдел в „England and Always”, издадена 1981. Заявявайки, че Том е „най-несполучливото явление“ в трилогията, той продължава:
„Взет сам по себе си – той би бил дух на естеството,…, но той не може да се разглежда самостоятелно… Той не е неутралният джин на земята, понеже той е ограничен в една част от нея… Той очевидно е човек т.к. не е елф, джудже, ент, полуръст, нито представител на някоя от падналите раси, но той не е и човек от запада. Бих предположил, че външният вид би могъл да се запази ако го приемем за ангел, за магьосник непринадлежащ към ордена на истарите (или маяри - Саруман, Гандалф, Радагаст, Алатар и Паландо) или за бог, но във всеки от тези случаи ще изпаднем в противоречие с Толкиновата митология.“ (стр. 62-63)
В крайна сметка Лобдел стига до извода, че Том е отклонение: „Въпреки, че го намирам за аномално създание, аз бих могъл да го впиша някак си в религиозната доктрина и пантеона на Толкин, но при всяко положение с не лекото усещане, че правя всичко това, „мир да има“ или по друг начин казано ‚от мен да мине.‘“ (стр. 63).
Бих се съгласил, че Том не е природен дух, човек, елф, джудже, полуръст, но не разбирам защо Лобдел отрича възможностите Бомбадил да е ангел или бог т.е. по смисъла на Толкиновата митология маяр или валар. Знаем от „Силмарилион“, че Ороме в древни времена е ловувал в Средната земя, че Улмо е имал вземане-даване с елфите там, че Олорин живее невидим сред елфите преди да стане [известен като] Гандалф, а Мелиан прекарала немалко време в Белерианд, заедно с Тингол. Т.е. имаме повече от достатъчно примери за спорадични посещения на такива същества, понякога водени от спонтанни или съвсем егоистични подбуди.
Още повече, че Толкин втъкава някои и други литературни връзки за Том, които подсилват тезата за неговата божественост. Първо: както Ноел отбелязва (Mythology, стр. 128), в "Bombadil Goes Boating", Толкин прави препратка към една история от Древната Еда (старите предания) за Один, едно от най могъщите норвежки божества, свързвайки го по такъв начин с Том. Второ, в "In the House of Tom Bombadil", Златоронка отговаря на въпроса: „Кой е Том Бомбадил?“- с простото: „Той е.“ (Властелинът на пръстените, 1:135) . Съгласно терминологията на средновековната философия, това би означавало, че „съществуването“ е определяща характеристика (предикат) на Том Бомбадил и следователно той е бог. Макар Толкин да отрича това внушение в свое писмо от 1954 (Писма стр., 191-92), казвайки, че Златоронка, както и Том по късно, просто посочват един аспект относно природата на именоването, аз продължавам да бъда обсебен от тази забележка.. Така както препратката към Один, не ни позволява да заключим [автоматично], че Том е Один, така и позоваването на средновековната философска терминология не следва да се тълкува като криза в Християнското богословие. Макар отрицанието на Толкин категорично да премахва възможността Том да е Илуватар, според мен това далеч не изключва възможността той да произлиза от Мисълта на Илуватар, т.е. да е валар или майар, поради това, че не намирам никакво теологично противоречие в това „съществуването“ да е предикат на една [или друга] част от Бог.
В крайна сметка, разполагаме с песнопенията на Том. Невъзможността на Том да разчлени пеенето от другите си дейности – говорене, ходене, работа, предполага, че това, по един особено всепроникващ начин е изключително основополагащо към неговата същност [и съществуване], отличавайки го от всички други същества, с които се срещаме в трилогията. Магьосниците например, които са маяри, припяват (извършват песнопения в съвременния смисъл на думата), вместо просто да пеят и никога не го правят несъзнателно. Непрекъснатото пеене може да е знак за високия статут на Том. В края на краищата, целият свят е създаден от една група певци, айнурите, някои от които стават в последствие валари. Второ: основната песен на Том структурно се отнася към песента на Леголас, „Песен на морето“ („Властелинът на пръстените“ 3:234-35), което предполага възможността песента на Том да е изопачена версия на някога обща за тях музикална творба от най далечния запад. Трето: песните на Том, макар видимо смехотворни и безсмислени могат сами да управляват отделни стихии и други неща в гората. Когато научава, че Върбалан е причината за проблемите на хобитите, Том отговаря: „…това може бързо да се поправи. Аз знам как да го настроя.“ (пак там, стр. 1:131), което според мен звучи долу-горе като „…лесна работа. Мога и ще оправя проблема веднага“. Това е един вид знание, присъщо за един валар, който пее „Музиката“, а пеенето би следвало да е естественият начин за практическото му приложение. Макар това обяснение за пеенето на Том да не е в хармония с разпространената теза, че Том е нерационален, тя не е в противоречие с характеристиката на самия Толкин за Том направена в две писма от 1954г., в които последният се свързва с чисто научното изучаване на природата. Толкин пише:
„… [Том] е следователно ‚алегория‘, образец, характерно въплъщение на чисто (истинно) естествознание: Дух, който ламти да познае другите неща, тяхната история и природа, защото те са ‚различни‘; напълно, и изцяло незаинтересован от ненаучни знания: не скотовъдство и селско стопанство, а зоология и ботаника, а. („Писма“ стр 192), вж също и стр. 174.)
Илюстрирайки стремежът към строго научното знание, Том едва ли би могъл да се нарече „нерационален.“ Още повече, че чистотата на Том струи от уклона му за възхита към нещата такива каквито те са, без да властва или да упражнява контрол върху тях. Първото е цел на чистата наука, докато второто е основната задача на приложното знание. Познанията на Том за природата му позволяват да я управлява, ако е наложително, но доколкото това не е негова цел той е по-скоро сроден с познанието, отколкото с инженерните науки.
Ако приемем твърде буквално забележката на Том, че „той е бил тук преди реките и дърветата, преди първата дъждовна капка и преди първия жълъд“, („Властелинът на пръстените, 1:142), то неговите думи биха означавали че е бил в Средната Земя когато пристигат валарите, или просто, че той идва там като един от тях. Забележката му, че той „помни когато тъмнината под звездите не е била страшна – преди Мрачният господар(владетел) да пристигне Отвъд“, се отнася към времето преди Моргот, първоначалният Мрачен владетел да се превърне в ренегат – времето, когато „старите“ или първоначалните звезди били сътворени. Т.к. светът по това време е бил незавършен и никой освен валарите не живял на земята, трудно е да се повярва, че Том е нещо по-различно от валар.
+++
Любопитна подсказка, че Том е валар може да се крие в подвеждащото твърдение, че той е „най-старият“, докато в същото време се предполага , че Дървобрад е „най-древното живо същество, което все още се разхожда под Слънцето“. В “Пътят към Средната земя“, издадена 1982, Т. А. Шипи, който класифицира Том като представител на група-едночлен, изпитва затруднения с обяснението на тази непоследователност и стига до извода, че приемем ли, Дървобрад за „най-древното живо същество“, то следва че Том не е жив, досущ както назгулите не са живи (стр. 82). Аналогията подтиква към размисли, макар най-вероятно да е неточна. Думата „живо“ би следвало да означава поне, че Ветроклин (Гората на ентите) се отнася към живата природа, че става дума за организъм принадлежащ към системата на живия свят, биосферата. Фактически има два вида същества, живеещи в Средната земя, които като същества извън Еа [Вселената, чието съществуване започва, когато Илуватар произнася думата „Еа!” — „Да бъде!”.], не са част от тази система, а именно: валарите и служителите им маяри. Техните тела били наметки или одеяния, външен вид, в който сами се превъплъщават. (Road Goes Ever On, стр. 66). Както е посочено в есето „Истари“ от „Незавършени предания“ (стр. 389), когато представител на маярите, имащи еднаква природа с валарите, ставал магьосник в Средната земя, той временно се превръщал в живо същество, със специалното съгласие на Илуватар: "Защото с одобрението на Еру, те били обличани в човешки тела, истински, а не фиктивни, и изпитвали земни страхове, болка и умора, и гладували, и ожаднявали, и ставали смъртни“. Наложителността на това превъплъщение внушава идеята, че валарите и маярите били наистина неживи, но по различен от назгулите начин. Докато призраците на пръстените някога били живи същества, съществуването на които се поддържало неестествено посредством техните пръстени свързани с Единственият [пръстен], валарите и маярите били същества от друго измерение на съществуването, (Пустошта) и по тази причина не били съвсем пригодени за Средната земя. Така вместо да класифицираме Том като аномалия или да го отнесем към неживите, противоречието на Шипи, може да бъде обяснено с неговия извън планетарен статут на валар или маяр.
Разбира се някой би възразил, че Том никак не изглежда и не се държи като маяр или валар, а по скоро с вида и поведението си прилича на прекалено пораснал хобит. Но моето възражение е, че валарите и маярите не са обвързани с определен външен вид, а по-скоро сами избират начина по който ще изглеждат, намятайки си „плащове“ и „одеяния“, така като ние подбираме дрехите си. В „Гласът на Саруман“ например Гимли иска от Гандалф да види Саруман, за да сравни двамата магьосника. В отговора си Гандлаф споделя, че джуджето не може да направи смислено сравнения, понеже магьосникът може да променя външният си вид по своя воля според това какви са целите му. („Властелинът на пръстените“, 2:181-82). Наподобяващата хобит външност у Том, всъщност увеличава, вместо да намали вероятността той да е валар, т.к. внушава че той притежава умението да се вписва в обкръжаващата го среда. Ако валар би поискал да се среща с хобитите, той разбира се би се появил сред тях по начин, който да им се струва шеговит и познат и с това да ги предразположи към себе си, но това свледва да се зачете като аргумент в полза на твърдението, че Том е валар или маяр, а не обратното
Така Роберт Фостър, в „Пълен наръчник“ (стр. 496) изглежда на прав път, когато твърди, че „е възможно той да е маяр, който минава за местен“. Единственият проблем в това е, че няма нито един маяр в „Силмарилион“, чиято обща характеристика да съвпада с тази на Том. Биха могли да се намерят читави кандидати, единствено когато се разгледат самите валари.
Т.к. повечето от валарите са семейни, би ни помогнало, ако успеем да идентифицираме личността на Златоронка. Има три възможни Валиери, които са прекарвали известно време в Старата гора: Неса, Вана и Явана. Неса, която обичала елените и танците, не се вписва много добре т.к. нито едно от тях е характерно за Златоронка. Съпругът на Неса, Тулкас – най-добрият воин измежду валарите, би се следвало вероятно да е прекалено войнолюбив за да бъде припознат в Том. Вана, която се грижи за цветята и птичките, също не пасва много добре, т.к. Златоронка се занимава с много по голямо разнообразие от растения, без да отделя особено внимание на птиците. На всичкото отгоре Ороме, съпругът на Вана е ловец, най вече на чудовища. Ако той бе Том, едва ли би имало могилни твари в Мочурището. Явана от друга страна е идеалното попадение, понеже тя е отговорна за всички живи същества, със специално предпочитание към растенията. Т.к. тя е и Кралицата на Земята, лесно е да си я представим как грижовно напоява гората, нещо, което тя и прави по време на посещението на хобитите.
В „Силмарилион“. Появата на Явана (стр 20-21) се описва по следния начин:
В образа си на жена, тя е висока и облечена в зелено, но от време на време тя приема други форми. Някои са я виждали да стои под небето със Слънчева корона, като дърво, от всичките разклонения на което блика златна роса, напояваща сухата земя. Дървото се раззеленява и цъфти, корените му са потопени във водите на Улмо и вятърът на Манве, разговаря в листата му.
Когато срещаме Златоронка за първи път, тя е облечена в зелено, „зелена е роклята й, зелена като млада тръстика, окъпана в сребърни капчици роса“. („Властелинът на пръстените“, стр. 172). Когато Том официално представя Златоронка, той казва: "Ето моята Златоронка, одета цялата в сребристо-зелено…“, Когато тя се сбогува с хобитите, тя отново е със зелени дрехи, а Фродо, когато се обръща към нея я свързва изрично с този цвят „Моя прекрасна господарке, цялата в зелено!“ (стр. 187). Това описани на обичайните одежди на Златоронка подкрепят предположението ни, че тя е Явана.
Когато я срещаме за пръв път, нозете й наистина са потопени във вода, видимо в подкрепа на легендата, че тя е Водна нимфа. Това обстоятелство обаче не е в противовес с дървесния образ на Явана, който както току що отбелязахме, включва описание на краката или корените й потопени в „потоците на Улмо“.
Докато героите се сбогуват наблюдаваме картина засилваща аналогията с описание на дърво:
„Там на стръмния склон на хълма стояла тя, покланяйки им се, с развяваща се [по вятъра] коса, а слънцето се отразявало и блестяло в нея. Сноп лъчи, сякаш светли капки върху росна трева грейвали изпод танцувалните й стъпки.“
Макар все още в човешки образ, развълнуваната й от вятъра прическа навява за „повеите на Манве“, а отразените от косата й слънчеви лъчи извикват в съзнанието ни „слънчевата корона“. „Светлите капчици върху росна трева“, пък загатват за „напоителната, бликаща златна роса, която утолява сухата земя“, тъй както и „водите на Улмо“. Когато хобитите я виждат за последно, тя още повече прилича на растение.: „сега те виждаха Златоронка, малка и деликатна като огряно от слънцето цвете на фона на небето: тя стоеше изправена, наблюдаваше ги , и ръцете й се протягаха към тях“. В този случай, тя се уподобява много повече на цвете отколкото дърво, вероятно защото хобитите по правило обичат цветята и се страхуват от дърветата. Огреният от Слънцето неин образ поразително прилича на първичната, нямаща общо с хората външност на Явана.
Разбира се важен проблем с това предположението, е твърдението, че Златоронка е дъщеря на речна жена. Ако това е вярно то Златоронка не може да е Явана. Обаче във „Властелинът на пръстените“ има много неща, които не са верни в буквален смисъл, както и други, оставени неразкрити или необяснени. Например мнозина вярват, че Рохан продава коне на Мордор. Гандалф никога не разкрива, че е маяр. Никъде не е написано, че орлите са маяри (макар да са „духове в образи на орли и ястреби“, чиито „взор прониква през морските глъбини, скритите подмоли и подземните пещери“ („Силмарилион, стр. 35). Както се вижда в "The Hunt for the Ring," от „Незавършени предания“, много подробности са предадени объркано и несвързано във „Властелинът на пръстените“, защото това е начинът по който те са изглеждали на хората писали книгата. В крайна сметка Толкин предлага две различни описания за произхода на орките като не е възможно и двата да са верни. По този начин, убеждението на някои хора, че Златоронка е дъщеря на жена от Реката не прави това твърдение непременно, напълно или дословно вярно.
Тъй както Златоронка страшно прилича на Явана, Ауле Ковачът и Том имат много общи черти и едно такова отъждествяване би ни помогнало да си обясним някои от събитията, които се случват в къщата на Бомбадил, особено неговият контрол върху Пръстена без каквито и да било страх или изкушение. Ауле бил създателят на градивните вещества на земята: минералите, скъпоценните камъни и металите. При сътворяването на Средната земя, той бил въвлечен в почти всеки аспект от създаването й. Той пригодил морските дъна, така че да могат да приютят водите от океаните и приготвил земята за растенията и животните. Като Творец, той развивал и обучавал във всички изкуства, занаяти и умения. От всички валари той имал най-силен интерес към децата на Илуватар. Той бил толкова нетърпелив, че в очакване Чедата на Илуватар да дойдат, Ауле създал своя собствена раса – джуджетата. Според “Валакуента,“ в „Силмарилион“(стр 27,) макар Ауле и Мелкор да приличали на всички останали Валари по ум и могъщество, начинът по който те се отнасяли към произведенията на своя труд бил коренно различен. Мелкор ревниво криел за себе си своите творения и в ревността си рушал създаваното от другите, Ауле се захласвал в правенето, а не във владеенето на нещата и „не завиждал на успехите в работата на другите, а охотно търсел и давал съвети.“ Именно липсата на собственическо чувство у Ауле и желанието с което се поставял в услуга на Илуватар спасило расата на джуджетата от унищожение и благодарение на това те получили дарът на свободната воля от Илуватар.
Когато внимателно се премислят особените нравствени черти на Ауле, приликата му с Том става още по-поразителна и отчетлива. Също както Ауле, Том няма силно развито собственическо чувство. Въпреки че силата му да господства и управлява винаги се подчертава – той е господарят – той не се бърка в работите на другите освен ако те самите не започнат пряко да му пречат. Макар да притежава силата да има всичко що би си пожелал, той не е предпочел да завладее или да притежава гората. По думите на Златоронка,, животните, растенията и предметите в гората имат свободата да принадлежат сами на себе си. Това пренебрежение към владеене и притежание обяснява защо Том може да пипа пръстена без страх. В крайна сметка всички останали могъщи същества, които срещаме в трилогията, освен ако вече не са покварени, се страхуват да докоснат пръстена, за да не може евентуалната им страст да го имат да ги преобърне към злото. Т.к. Том не желае да има или да притежава каквото и да било, нищо не може да придобие власт над него. Ние виждаме просто неговия интерес, любопитство и възхита, докато той изучава майсторската направа. Наистина Том се приближава към Пръстена критично, почти с презрение. Докато всички други се отнасят към пръстена като към нещо безценно и с благоговение, думите подбрани от Том „Покажи ми безценния пръстен“ („Властелинът на пръстените“, 1:144), подсказват иронично отношение или съмнения за истинската му стойност. Отчитайки, че липсата на страст за притежание и власт била изключителна рядкост измежду валарите и съществата от Средната земя, няма показан друг валар с тази нравствена характеристика, допускането, че Том и Ауле са една и съща личност изглежда разумно.
Важно е също да се отбележат огромната мощ и контрол които Том има над Пръстена. Преди всичко той може да се справя с неговите обичайни последици. Той не става невидим след като го надява на пръста си. Когато Фродо си слага пръстена, Том все още го вижда.: „той не е никак заслепен“ (Пак там). Второ: Том с лекота извършва с пръстена действия, които не са били изобщо замислени от създателя му а.и. прави така щото самият пръстен да изчезне. (Възможно е дори самият Саурон да не може да извърши това, т.к. пръстенът въплъщава огромна част от силата на самия Саурон, която била изцедена от него по време на изковаването.) Смея да твърдя, че демонстрацията на такава власт над пръстена, използван сякаш той е евтин театрален реквизит от репертоара на амбулантен фокусник, никак не се връзва с класифицирането на Том като сбъркан природен дух (аномалия). Умението му да властва над пръстена внушава, че той е валар; лекотата с която той подчинява пръстена на волята си, подсказва, че това е върховният създател на всички неща в Средната земя, Ауле Ковачът, на когото в началото, преди много време и двамата: Саурон, и Саруман са били обикновени слуги.
Ако обаче Том е Ауле, трябва да намерим отговорите на други два въпроса: Преди всичко да започнем с това: Какво правят той и Явана в Старата гора.? Що се отнася до Явана, тя вероятно среща нещата които растат и отмаря със своя съпруг. Ауле на свой ред е там предполагаемо, за да изследва полуръстовете. Нека си спомним, че от всички валари, Ауле е най-нетърпелив да види Чедата на Илуватар. Той е и единственият, който на свой ред създава чувствителни и едновременно разумни същества. Като имаме пред вид неговият интерес към такива създания, не би било неразумно да се допусне, че той, както и Гандалф е запленен от хобитите. Както загатва и песента на полуръстовете за Том, той е имал множество тесни връзки с хобитите в Камъшакът (Buckland) и Мочурището, даващи достатъчно възможности за изучаването им.
Второ ако той е Ауле, и ако той е такъв прекрасен и чудесен бог – защо тогава не се показва като още по-полезен? По друг начин казано: - Защо у него няма сила да срази с Врага? Отговорът на този въпрос е по-прост отколкото първоначално изглежда. Когато в "За Туор и отиването му до Гондолин“, Улмо се въздига от морето, за да инструктира Туор, който предполагаемо е трябвало да предаде послание на елфите в Гондолин, Улмо бърза с наставленията си, опасявайки се, че собственият му васал Осе ще запрати вълна по брега и ще удави пратеникът. По собствените му думи в „Недовършени предания“: (стр. 30): „Тръгвай сега, да не би морето да те погълне! Защото Осе изпълнява волята на Мандос (съдникът на Валарите), и е яростен, когато служи на Ориста“. Макар действията на Улмо да противоречат на волята на останалите валари, дотам, че дори собственият му служител не би му помогнал (и е фактически готов да му попречи) , Улмо продължава да настоява, че всъщност не толкова се противопоставя на другите Валари, а просто изпълнява своята „част“:
„… Макар в дните на мрак да изглежда, че противостоя на братята си, Властелините на запада, тази партия (част) измежду тях на мен се отреди преди създаването на Света“ (стр. 29)
Ключовата фраза тук е „тази част измежду тях на мен се отреди преди създаването на Света.“ Първо: това изяснява че действията на Улмо изобщо не са породени от непокорство, а са просто следване на заповеди, такива каквито биха били и действията на неговият васал Осе ако запратеше вълна и убиеше Туор. Второ: това се отнася до времената на Музиката, която създава света. Именно тази Песен според мен съдържа противоречащи си инструкции, които двамата Улмо и Осе следват. Различни части/ партитури, елементи или [отделни музикални] теми от цялото. Ако съм прав, то силата на Улмо да помогне на елфите е едновременно ограничена и частично определена от Музиката на айнурите, доколкото тя установява съществуването на земята и обуславя основните за нея събития.
Докато Улмо може и да е притежавал свободна воля, когато е изпълнявал своята партия в онези отдалечени времена, той вече е обвързан необратимо чрез това което е изпял и не може да излезе извън или да промени своята част (партия). Ако Том е Ауле, то той също е подчинен на ограниченията наложени му от неговата [някога изпята песенна] партия и без значение загрижеността и съчувствието си към хобитите и свободния народ е силно ограничен във възможността си да им помогне.
Това обяснение за Том като Ауле изобщо не противоречи на твърдението на Толкин, че Том се е оттеглил от властта посредством своеобразен „обет за бедност“ и илюстрира „представата за естествен миролюбец“. Вярно е, че в даден момент от времето, когато Великата песен (Музиката на айнурите) се е леела, Ауле, задно с почти всички останали айнури замират, оставяйки Мелкор да пее в соло. Но те замлъкват, не защото гръмогласното и нехармонично пеене на Мелкор взема превес, а понеже не искали да продължат с него и счели песента за покварена, заради поведението му. Това не било поражение , защото очевидно, ако бяха продължили да пеят заедно те са щели да се наложат. По-скоро това е било отказ от влизане в конфликт по начало – т.е. пацифистка позиция. Наложило се - именно третата тема, изпята от Илуватар, включваща пасажа с Чедата на Илуватар да преодолее последствията от разкола на Мелкор. Що се отнася до „клетвата за бедност“, може да се каже, че Ауле действително спазва такъв обет, което се потвърждава от неговото отношение към своя собствен труд и към работа на другите – липсата на излишна гордост, ревност и собственическо чувство.
За сравнение, ако Том беше природен дух, нямаше да ги има нито „обета за бедност“, нито „представата за миролюбец“. Според теорията за природния дух, както е представена от Veryln Flieger в „Splintered Light“, издадена 1983: „Том Бомбадил, върху когото пръстенът не действа е природна сила, вид земен дух и поради това, установяването на контрол над волята, нещо към което пръстенът се домогва и постига с другите става немислимо при него. (стр. 128, бележка). Като природна сила, Том би имал съшия статут както и падащият камък или вятърът или дъждът – сляпа енергия, без цел и посока. Като такъв той не би могъл да е морален фактор и нямаше да може да взема нравствени решения. Етическите измерения щяха просто да липсват. Том би бил неуязвим за въздействията на пръстена, не поради високата си нравственост, а защото щеше да е лишен от такава.
Ако обаче Том е Ауле, нравствената задълбоченост е налице, при това подсилена, защото появата на Том, макар и „епизодична“ е в ясен и отчетлив контраст на двата зли маяра – Саурон и Саруман, и двамата някогашни служители на Ауле, преди да се обърнат към злото и тъмната страна. За разлика от предишния си повелител (Ауле) тези двамата следват пътищата на Мелкор, завист, ревност, прекомерна гордост, както и желание за притежание и контрол. Както Толкин обяснява на своя редактор, ролята на Том била да се покаже, че има и неизкушени, неподатливи на стремежа за контрол и власт. На пръв поглед това становище за Том може да го превръща в герой откъснат от всички други неща и събития в Средната земя – същинска аномалия, като Ауле обаче, Том не е непривично и несвързано отклонение, а всъщност фокусира нравствените разбирания такива, каквито съществували в Средната земя и се явява образцов пример за правилната морална позиция срещу властта, гордостта и вещоманията. В морален аспект, това най вече вълнува Толкин и като писател и като учен и Том Бомбадил е Толкиновият нравствен идеал.
Прав или изправян.