Един поглед

1. Има съзнание само в този смисъл. Нервната система е изградена от система от огледала проектиращи едно върху друго, а съзнаването се състои във фрикционното забравяне на липсата на съзнаване. Тоест всяка наша невронна част вижда взаимовръзките си с другите невронни части като принадлежащи на единно цяло. Всички лъжат че отгоре има съзнание, но лъжата остава на ниво вътрешно за клетката. Тоест когато имаме 1 клетка, тя няма съзнание, но когато имаме 2 клетки съзнанието се появява на тяхната граница като лъжата на всяка от тези клетки, че в общността им там горе възниква съзнание. Така се формира съзнанието на пълния мозък, като лъжещите елементи могат да са не просто отделни клетки, ами купчини от клетки или органи като хипофизата.

2. Отделните хора са "призраци". Те са толкова по-явни, колкото повече отражения едно в друго имат техните съзнания и тела.

3. Има физически свят, развитие на вселената, живот, еволюция, разум, последвани от исторически процес. Нашето участие в този процес ни е даденост и длъжност. Този процес е единствената опора относно която да заемем позиция.

4. С оглед на успешността на историческия процес може би все още имат значение отделни инстинкти, но те се превръщат в остарели, до пълно отричане на егото и дори идентичността.

5. Нямат значение дори нашите собстени деца, ами отношението към развитието на този исторически процес, и неговото продължаване в добра или лоша, хармонизирана или нехармонизирана посока.

6. Децата са едно приложно пособие, макар и от най-мощните и засега незаменими.

7. Историческия процес може да бъде разбран, чрез мислене не като човек, ами чрез мислене като надисторично същество - тоест с подходящо насочване на невронната мрежа и подходящи техники (кабала, будизъм и т.н.). Такова същество, дори да има осъзнаване, не е самият исторически процес, макар да се слива обратно с него, в случай, че е постигнало забележими резултати.

8. Подобни същества, които се отделят от тривиалната равнина, за да се слеят като информационни указатели към по-големия исторически процес, все пак в крайна сметка просто са избрали да насочат живота си в тази прагматична посока.

9. Всяко изживяване на живота е прагматично.

10. Историческият процес евентуално може да продължи с единствен "Изкуствен" Интелект.

11. Изкуството на човешкия живот е в пречупването през всички факултативности и тялото. В ученето и в потопеността в средата. При някои в противопоставянето на тяло и факултативност срещу информация, която е била предназначена за малко по-различно тяло и факултативност - това е иновация през съществуването. При други,уловени* по-добре от информацията** - в поемане на съществуването. При трети, като самата информация разгръщаща своите противоречия. При четвърти, развиващи информацията безметежно. При пети, в които тялото се бори със себе си, несвикнало с новата среда. Всички тези и други възможни комбинации и развития.

12. Зъл или добър е историческият процес - историческият мозък, апарат, когнитивна равнина, която се формира? Как да комуникираме с нея? Какво мисли тя? Ще получим ли минимална възможност за собствено благоденствие, поне колкото невроните в нашия мозък? Какво значи зъл или добър по отношение на своите клетки мозък? Всички тези неща можем да променим, но ние дори не знаем как да им влияем или да ги стабилизраме***. Почти никой нищо не разбира. Случването се случва между нас и вътре в нас, без да обхващаме разгръщането на поведението ни, или закономерностите на неговото мултипликиране.

Или да преминем през една агония, защото тази система не може да се контролира или се контролира много грубо. Със сигурност мрежата ще изисква ефективност от нас, подобна на японската****. Може точката ще бъде поставена, ако се създаде отделен Изкуствен Интелект (ако може) - ние поотделно сме неефективни. Или напротив, дори тогава, Изкуственият Интелект ще си тръгне, а ние ще си останем на стадия на човешкото раждане на следващ такъв, докато стане нещо различно. И така нататък.

13. Но това е просто една доктрина, една теория. Никой не знае дали ще се случи нещо такова (макар да имаме обезпокоителни примери на тотални системи - Хитлеризмът, които обаче могат да се разпаднат - Комунизмът). Нищо не ни задължава. Все още можем да живеем! Историческият процес не е чак толкова силен. Той в по-голяма степен може да стане каквото искаме ние, стига да го разчупим откъм нас (някак си живеейки ние и чрез повлияване на другите).

_____________
*уловили
**информацията на историческия процес
***облягайки се малко на тялото, малко на информацията
****или напротив

Нервната система е изградена от клетки, които си обменят информация. Информацията е във вид на слаби електрически импулси. Импулсите могат да се разделят на 2 вида - първични и вторични. Първичните импулси носят информацията получена от сетивата и я транспортират на различни места из мозъка, където се извършват различни операции като сравняване със по-стари данни (интерпретация), филтриране на данните (данни, опасни за психическото състояние на индивида не се запазват*) и запис на данните. Всички първични импулси заедно представляват подсъзнанието на индивида.

След като данните бъдат подложени на описаните операции се изготвя репорт от мозъка. Цялата работа трае кратко време. Репорти се изготвят много често - десетки пъти в секунда. Изготвения репорт се представя пред съзнанието. Вторичните импулси пренасят репорта. Всички вторични импулси заедно оформят съзнанието на индивида.


Отделно от всичко това искам да те питам, смяташ ли, че човек има свободна воля? Защото на места споменаваш, че историческият процес може би бил контролируем.


*Някои комбинации от данни могат да разстроят съзнанието. Примерно имало някакъв компютърен вирус, който убивал хора - пускал им неприемливи за съзнанието комбинации от цветове и форми.

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

"Нервната система е изградена от клетки, които си обменят информация. "

тъкмо бях забрзвил какво е съзнанието. Добре че ме подсети. Сега всичко вече е ясно

Не забравяй, че и в момента чета някои книги, така че имай едно наум.

Човек има най-малкото 'екзистенциална' свободна воля да бъде себе си в натъртването на битието. Например колко пъти днес ти беше ти. Ако си го усетил едно в спиране и взимане на решение, и две, по различен начин, в пълнота на изживяването*, това е била споменатата воля. За абсолютна свободна воля не мога да определя в момента.
____
*не! не само изживяване, ами памет, действие, случайности, срещи, забелязвания, знание и връзка със света: цялото случващо се в активна и дълбока реакция, с откликваща вътрешна пластичност, която гарантира поне на съществото, че нещо като свободна екзистенция се е случила. Свободата е била достатъчно натвърдена, и захваната от съществото, вместо да остане на ниво самоанулиращ се шум.

По-скоро хипотеза или ориентир.

Самите неврони образуват равнина. Възможна е "натурална аналогия", при която съзнанието на първи етап съзнава морфологията на подлежащата клетъчна мрежа*. Едно допълнително радикализиране се постига чрез обръщане на перспективата вътре в мрежата**.

Започвам със следната мисъл. Hапример виждам нещо и го съзнавам (съзнанието ми е отделно, но виждайки това нещо го съзнавам): "Tова е което съзнавам". Oбръщам посоката, и получавам. "Kоето съзнавам е това": Тоест, съзнанието ми е изчезнало, a вместо него се появява нещото, което съм наблюдавал дотогава, и съзнавам от него. Това нещо съществува в "странна" коинцидентност между материалната му основа и съзнанието му. "Tо" се намира в съзнателното, а материалното съвпадение е непрекъснатo присъстващо "чудо".

Значи отначало сборът от клетки "съзнава", че се състои в планарна мрежа. При обръщането на перспективата получавам съзнаваща планарна мрежа, в която се състоят клетки, които са "съзнавателни"***. Тогава в този смисъл геометричната форма лежи под съзнаването. Равнината осъзнава, че съзнаването й лежи над геометричност, но не констатира повече от това. За допълнителни съзнателни разсъждения са нужни клетките. Равнината знае за тях, но ги е забравила, в това си изчистено самосъзнание****. Освен всичко друго, то е статично - само една форма.

Очакваме пълноценно съзнание да възниква в динамика, която блуждае сред съзнателните равнини, запазвайки ги топологически и/или трансформирайки ги. Да cъздава сложни топологии (веднъж имайки способността) или да създава не-топологии.
______
*Не твърдя, че това е валиден или фундаментален механизъм на съзнанието, но без значение, въпросният пример е интересен. В допълнение към него, като емпирично сведение без философско разглеждане, ще спомена следните две. Мога да видя как молив чертае нещо в умственото ми поле - значи съзнанието може да оформя процедурно геометрия под висок контрол. Друг източник на вътрешни форми е възприемането на геометрични шаблони от околния свят, след известно упражняване (например триъгълник с построения, или паралелепипед със сечения).
**Удачна е употребата на първо лице ("своето" обръщане, вместо обръщането му), защото не присъства трети наблюдател, който да запази ясна представа за случването. Новото състояние възниква в объркване и се установява на мястото на старото през неразбран миг. Евентуално синергията на други външни части го кара да прилепне, сравнително по-стабилно към тази, а не другата, форма на себесъдържаност.
***Hо има пропасат на забрава между съзнаването на равнината и "съзнавателните" клетки.
****Тоест загубата на представа за частичност е цената на самосъзнаването. Насочеността се сменя в цялата мрежа. Не е възможно половината мрежа да поддържа перспектива откъм клетката, а половината - откъм съзнанието. Това не е разбираемо елементарно състояние, или ние не можем да си го представим (но, от друга страна, тази флуктуация може да има значение за пораждането на динамичност).

Да схващам ли, че си склонен да мислиш пространството и геометрията му като предхождащи съзнанието за пространство и геомертрия?

Този пример по-скоро указва посока на мислене над проблема, демонстрирайки две операции - 'натурална аналогия' и 'перспективно обръщане' (полезно объркване). Примерът разбира се възникна като разсъждение изказано от съществуването, но дали е произхождал от достатъчно дистилирани изходни точки и достатъчно прецизна оперативност при аргументацията, е неизяснен въпрос.

Примерът цели да демонстрира един начин в помощ на материалното обяснение, в което изцяло се намира. Той не е верен дори в този план, защото е нужна емпирична работа и модел. По-абсолютно погледнато, той не може да е верен, защото указва случване на една корелация между материално и "ментално" явление, но все още не знаем* дали нашата корелация** е от този тип. И дори да е от същия тип, моето*** съществуване е било стартирано и едва сега ме настигат аргументи за неговата елементарна операция на самосъщност, които аргументи трябва да приема не на нивото на операцията, а отгоре. Тоест, създаващата ме елементарна операционност си остава завинаги незасегната, защото всичко отвън идващо от света е вече твърде голямо за иглените уши на нейната елементарност****.
_____
*не можем да знаем, абсолютно погледнато
**на хората или, по-радикално, само на моето същество
***или нашето в поотделни съзнания
****по аналогия: от гледна точка нa химическата реакция няма живот

Tова обяснение възниква в контекста на противоречието между материалната и когнитивистка философска доктрина, без да засяга основите на техния спор. Този аргумент само се прожектира на екрана на материалната доктрина. Как тогава да кажа, че съм заел или доказал каквато и да е позиция?

Насилието да зема "склонност" ме кара да съм помежду или извън.

"Материални доктрини" няма. Доктрините са концептуални модели, сиреч - идеализации с метафизически корен. Но има "материалистични доктрини", които се нарочват в постфактума на теоретизиращите обяснения.

Мерси, мислех си за "materialist".

Моето съществуване е недостижимо* за каквото и да е "в света" по два различни начина. Първо, в създаващите го елементарни факултативности, и второ, в трансцеденталната му обхватност като субект, от формулировката на Витгенщайн за субекта като граница на света.

Това са двата лимита. Но трябва да имаме предвид, че съществувнето ми е в преосъзнаване на смисловите си значения. Това може да се тълкува едновременно като проявление на една моя елементарна факултативност, а също така и като неизбежен характер на субекта, поради измененията на световността му, а и на света по принцип.

Последното може би се базира изобщо на многозначността** на света.
____
*също в смисъла на незасегаемост
**едно значение значи различно в зависимост от контекста на други значения, в които е поставено; в този случай имаме предвид също инерцията на времето и материята, които не позволяват мигновено закриване (разрешаване, погасяване или установяване) на значенията.

Трета недостижимост: Има нещо в мен, което е достижимо и разрушимо и това е илюзията. Но дори имането на илюзия е форма на недостижимото случване.

Четвърта недостижимост: Има недостижимост дори в достигането. В света изграден от празни връзки между празнота няма достигане. Oпасността от достигане или недостигане изчезва.

Отхвърляне на недостижимостта: Ала само това, което е достижимо и под опасност е важно (какъвто и характер да има, дори илюзорен и т.н.). За другото (вечно, недостижимо и т.н.) можем да забравим. Материализъм!

Нередуцируемост: Достижимостите в случването се случват в илюзията (възприемане) на недостижимости и достижимости. Психическо успокояване? Напълно истинско успокояване - с вяра. Ако имаме само материално виждане, създаваме неразбиране в хората. Маскирането води до усещане за фалш. Случването е въпрос на баланс и навигация. Или вече никога не може да се случи, както в дните с вяра.

Неизвестност: Основният проблем е каква е вярата и предположенията ни относно бъдещето и как подхождаме към него. Но това не можем да знаем, бъдещето само отсява важността.

Нямаш никакъв избор дали да се самоусещаш или не. Винаги го осъзнаваш чак след като вече се е случило. Как ще го избереш тогава?

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Пак ще повторя. Простите идеални форми нито присъстват в епиричното ни познание, нито могат да бъдат получени чрез комбинации на наличните данни. Откъде ги взима съзнанието тогава?

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Тук съм много съгласен. Съществуването е по принцип недостижимо за мисленето (като случване сега). Настоящето винаги изпреварва мисленето. Когато осъзнаем нещо (дори себе си), то вече се е случило. Тоест винаги мислим за миналото. Мислите не могат да настигнат настоящето, тоест случването на събитията.

Ne vsi4ko e vuzmojno, za6toto nqkoi ne6ta sa napulno sigurni

Откриваш интересна насока, но ще те питам.

Когато Стоичков решава в кой ъгъл да чукне топката, мисълта му не изпреварва ли настоящето: като съдържание, макар не и като присъствие.

Присъствието на мисълта на момента (изобщо момент) е недостижимо нито от бъдещето, нито от миналото, нито от сегашното. Вече cъдържанието на мисълта достига и осъществява преливащ трансфер към тези структурирания.

Откриваш интересна насока, но ще те питам.

Наистина интересна насока.Когато Стоичков решава в кой ъгъл да чукне топката, мисълта му не изпреварва ли настоящето: като съдържание, макар не и като присъствие
Решението е необходимо, но недостатъчно условие за поведение. Разумът е границата, която определа поведението. Многото "мисли" (инстиктивни и обстоятелствени), формират различни абстрактни образи, целящи поведение-последствие и то бива определено като "разумно", ако постига крайната цел - на абстрактния образ.
Когато се автоматизира поведение (тренираност някаква), за бърз отклик-поведение на обстоятелственост - казваме инстиктивно се действа- поведението "прескача-елиминира" понятието "разумност". Тоест, границата в поведението е преодоляна инстиктивно - няма разум (не се изисква разум, вече) за поведение "вкарване на гол, при ритане на топка". Инстинктът и тренираността са достатъчни при "ритни-топковците". Това грешно се нарича ТАЛАНТ- по-скоро е "автоматизиране" на безмозъчно поведение. Но, понеже за забавления много хора плащат пари (такъв е живота на човек) - струва си труда по автоматизиране на това "умение" - скъпо платени са тез, които ни забавляват.

Присъствието на мисълта на момента (изобщо момент) е недостижимо нито от бъдещето, нито от миналото, нито от сегашното. Вече cъдържанието на мисълта достига и осъществява преливащ трансфер към тези структурирания.

Та "присъствие на мисълта" - в смисъл на осъзнатост при това поведение - липсва. Има инстинкт - първосигнално поведение в отклик на обстоятелственост.
Затова и мисълта на играча е ограничена последствие, във вид на ... псувни...
...

Задачата на науката е да обясни това, което е невъзможно да се разбере

Ти не играеш футбол със страст. А тя е следната:

Можем да кажем, че топката желае да намери ъгълчето на вратата, от гледна точка на натрупания опит в игра, емоция, тренировка. Това натрупване поражда посягането на крака към топката и нейното политане.

Можем да кажем, че мислите ни също възникват като желания на теорията, която е в нас, и на емоциите и опита, който сме имали в нейното възприемане.

Свеждането на футбола до "примитивна, оттренирана игра" е белег и за свеждането на мисленето до "примитивно, оттренирано разгръщане".

Не!

1. Пълно бъдене възниква само от едно-то на единността.
2. Моето единство е възможно само ако оставя всичко да нахлува свободно напред.
3. Това нахлуване е възможно, едниствено ако оставя, ако не държа нищо и бъда него.
4. Тоест, тук вече не изтеглям един правилен аргумент, който ще послужи де-факто не на мен, а на нещо си. Нито се оставям някой друг да изтегля поведение от отделни мои части.
5. Тук всичкото световно свободно и без никакво прекъсване и осмисляне пропада в мен, и се ражда пълното осмисляне на него чрез моето същество.
6. Това е е e, а не нещо в него е, защото, откъдето и т.н.
7. Тогава няма "аз" дори, защото това е всичкото протичане, а не работещият елемент в някоя кауза, изпълнителят, процесорът назаем.
8. Тоест такова същество е аналогично на съществуването изцяло.

NB 1. Диференциацията на съществото е метод на научаването, което трябва да се върне в бъдене, а не да се установи в pоб(от)ство. Ученето трябва да може да диференцира и интегрира от бъденето си.

NB 2. От гледна точка на световното същетствуване няма значение какви сме били в миналото в пълнота, а е включена само външната ни видимост*. Но от гледна точка на света, който продължава напред, винаги в това бъдене, винаги в това притискане е твърде значимо как го изживяваме пълно от нас. Тоест, перфектната равносметка на конкретно извършени дейности може да има значение само срещу реалния живот на "хубавото бъдене". Без да остане "хубост в света", резултатността е напълно ненужна. А съществото оценява богатството на изживяването си и отсъжа безспорно кое е по-ценно за него. Тук не става въпрос за откъслечности като насладата, ами за пълнотата му на себеизживяване. Освен това не става въпрос за остарели инстинкти, ами за водещ принцип на организация на когнитивната ни същност (мрежа), ако тя ще съзнава изобщо.
_______
*А всъщност може да се интерпретира по този плосък начин само от бъдещо същество, което е различно от нас, или твърде частично ориентирано от инстанциираните сред нас. Тоест, в незапазването на това бъдене, или в едностранчивата му трансформация.

Личната памет, за разлика от фактуалистката световна, запазва и пълнотата на изживяването, стига да го разбираме в пълнота. Тук има схизма между това, което ни се внушава, че ще бъде нашата памет и това, което невронната мрежа решава да запази като памет. Защото това е принципът на пълнотата му. Cъзнанието тук заявява своята онтополагаща роля, само по себе си, от априорна чистота.