Здравейте
39 отговора
0 прегледа
Здравейте
отново. :))) Преди година и половина писах за Индия тъдява. Междувременно посетих и Тибет. И сега мисля да ви подосаждам с него (Тибет, а не Негово величество, с когото на младини мислих, че наказвам жените, а сега разбрах, че наказвам себе си). Има пряка връзка между Индия и Тибет - Далай Лама живее в Индия и затова реших, че този клуб е подходящ. :))) Е, не знам дали има мод тъдява, затова ще започна писанието, пък ако не ме отсвирят - ще продължа.
Та. Тибет. Тръгнах за там само заради предизвикателството да обиколя Кайлас (или Кайлаш). Беше планувано за 3 дни да се изминат пеша 57 км. на височина от 4 200 м. до 5620 м., ако не бъркам последното число.Това беше официалната позиция. Тайно в себе си се надявах на просветление. Не знам какво. Но нямаше да се учудя ако след Тибет започнех да местя предмети (много удобно при паркиране в София) и да лекувам нелечими болести с неописуема лекота (не парите бяха водещи, въпреки, че се надявах излекуваните да ми благодарят подобаващо. Сметката е проста: 20 излекувани от рак българи на ден, по средно 20 лв прави 400 лв. по 20 дни - 8000 лв. на месец, без да се зоря с клиенти, които искат да направя такъв договор, че да възпира и резачите на уши като чесън - вампир. След като всички българи бъдат излекувани, забележете патриотичната нотка, щях да се заема и с чужденците, като там вече щях да направя кинти. И с тези кинти щях да помогна на някои нуждаещи се и така щях да си подготвя ебаси готината карма за следващия живот). Да ви предупредя - никакво просветление не получих, за разлика от други люде, за които ще разкажа насетне. Ама не, ще ви разкажа набързо за един-двама, не мога да се стърпя.
Имаше един пич (още го има) който владееше енергиите. (Пич, ако случайно четеш това - не се обиждай, готин си, харесваш ми, подари ми и книга и аз се радвам, че се познаваме. Наистина.) За зла участ на него му се падна шофьор на джипа, който според пича не може да кара, минаваше с тойотата на сантиметри от урвата, предизвиквайки бурни реакции на пътуващите. И пичът се енергиите беше много уморен след всеки преход, защото се е налагало той (пичът с енергиите) да управлява джипа с енергиите.
Имаше и друг пич. Който беше много напред с духовното. Виждаше невидими за мен неща. Един път, край едно езеро, находящо се на 4 200 м. ме извика възторжено:"Ела, ела да видиш!!!". Аз, с почти празни бели дробове (хубаво, че имах цигари) и натежали крака се дотътрих до него, той започна да подскача (после го боля глава от натоварването) и да ми сочи възторжено в облаците: "Виж, виж, очите на Буда!". Взрях се аз, но видях само облаци и му го съобщих кротко. Той:"Как не ги виждаш?!!!!". Аз: "Ми не ги виждам, къде са?". Той, отчаян от моята слепота, разпери ръце и се обърна към друга жертва, хилнат до уши: "Буда ме гледа, Буда ме гледа!" Беше толкова щастлив, че прогоних мисълта да го натисна за 2-3 минути с кислородния апарат. Всъщност нямаше кислороден апарат и това ме спря. Кислород носеха само при обиколката на Кайлас. Май се оказва, че не съм толкова добър, колкото ми се иска. Мамка му. Дано не се преродя като данъчен инспектор.
И сега комбинацията. Пътуваме към базовия лагер на Еверест откъм Китай. Ей, да ви кажа. по пътя, на 5 200 м. слязохме от джиповете и танцувахме тибетски танци с шофьорите, а тях учихме на хора. Беше готино. Та наточили фотоапарати, пътуваме към базовия лагер. А навсякъде облаци. Баси, един ден път и няма да снимаме Еверест!! Наближавайки базовия лагер небето се проясни. Като спряхме, пичът с енергиите съобщи на част от хората, че той е разгонил облаците. Аз съобщих това на онзи, дето го гледаше Буда, той (човекът, не Буда) ме погледна обидено и каза, че значителна част от този успех дължим и на него, защото и той е гонил облаците! Извиних се за невежеството си, чукнах на дърво (което е много трудно откриваемо на тази височина) и отидох да си мисля, защо не чукнах на на глава, след като съм такова дърво.
Има още за разказване. И то по същество, ама нека да видя дали мойта проза "пак ще се чете" и тогаз. Щот ако не се чете, що да пиша? Аз си знам кво е било в Тибет.
Та. Тибет. Тръгнах за там само заради предизвикателството да обиколя Кайлас (или Кайлаш). Беше планувано за 3 дни да се изминат пеша 57 км. на височина от 4 200 м. до 5620 м., ако не бъркам последното число.Това беше официалната позиция. Тайно в себе си се надявах на просветление. Не знам какво. Но нямаше да се учудя ако след Тибет започнех да местя предмети (много удобно при паркиране в София) и да лекувам нелечими болести с неописуема лекота (не парите бяха водещи, въпреки, че се надявах излекуваните да ми благодарят подобаващо. Сметката е проста: 20 излекувани от рак българи на ден, по средно 20 лв прави 400 лв. по 20 дни - 8000 лв. на месец, без да се зоря с клиенти, които искат да направя такъв договор, че да възпира и резачите на уши като чесън - вампир. След като всички българи бъдат излекувани, забележете патриотичната нотка, щях да се заема и с чужденците, като там вече щях да направя кинти. И с тези кинти щях да помогна на някои нуждаещи се и така щях да си подготвя ебаси готината карма за следващия живот). Да ви предупредя - никакво просветление не получих, за разлика от други люде, за които ще разкажа насетне. Ама не, ще ви разкажа набързо за един-двама, не мога да се стърпя.
Имаше един пич (още го има) който владееше енергиите. (Пич, ако случайно четеш това - не се обиждай, готин си, харесваш ми, подари ми и книга и аз се радвам, че се познаваме. Наистина.) За зла участ на него му се падна шофьор на джипа, който според пича не може да кара, минаваше с тойотата на сантиметри от урвата, предизвиквайки бурни реакции на пътуващите. И пичът се енергиите беше много уморен след всеки преход, защото се е налагало той (пичът с енергиите) да управлява джипа с енергиите.
Имаше и друг пич. Който беше много напред с духовното. Виждаше невидими за мен неща. Един път, край едно езеро, находящо се на 4 200 м. ме извика възторжено:"Ела, ела да видиш!!!". Аз, с почти празни бели дробове (хубаво, че имах цигари) и натежали крака се дотътрих до него, той започна да подскача (после го боля глава от натоварването) и да ми сочи възторжено в облаците: "Виж, виж, очите на Буда!". Взрях се аз, но видях само облаци и му го съобщих кротко. Той:"Как не ги виждаш?!!!!". Аз: "Ми не ги виждам, къде са?". Той, отчаян от моята слепота, разпери ръце и се обърна към друга жертва, хилнат до уши: "Буда ме гледа, Буда ме гледа!" Беше толкова щастлив, че прогоних мисълта да го натисна за 2-3 минути с кислородния апарат. Всъщност нямаше кислороден апарат и това ме спря. Кислород носеха само при обиколката на Кайлас. Май се оказва, че не съм толкова добър, колкото ми се иска. Мамка му. Дано не се преродя като данъчен инспектор.
И сега комбинацията. Пътуваме към базовия лагер на Еверест откъм Китай. Ей, да ви кажа. по пътя, на 5 200 м. слязохме от джиповете и танцувахме тибетски танци с шофьорите, а тях учихме на хора. Беше готино. Та наточили фотоапарати, пътуваме към базовия лагер. А навсякъде облаци. Баси, един ден път и няма да снимаме Еверест!! Наближавайки базовия лагер небето се проясни. Като спряхме, пичът с енергиите съобщи на част от хората, че той е разгонил облаците. Аз съобщих това на онзи, дето го гледаше Буда, той (човекът, не Буда) ме погледна обидено и каза, че значителна част от този успех дължим и на него, защото и той е гонил облаците! Извиних се за невежеството си, чукнах на дърво (което е много трудно откриваемо на тази височина) и отидох да си мисля, защо не чукнах на на глава, след като съм такова дърво.
Има още за разказване. И то по същество, ама нека да видя дали мойта проза "пак ще се чете" и тогаз. Щот ако не се чете, що да пиша? Аз си знам кво е било в Тибет.
Re: Здравейте
не е истина, баси! Писах близо час и половина и тъпият дир изтри всичко. Е, съжалявам. Ама не ми се почва от начало. Супер демотивиращо е, като се случи така. Още по-демотивиращо ми действа мисълта, че и друг път ми се е случвало това и знам, че става така, но не копирах написаното. Мразя да се чувствам тъп, въпреки, че с годините би трябвало да съм свикнал.
Е, извинявайте, ама днес няма да пиша повече.
Басииии, как може да съм тооооолкова тъп! Идва ми да убия администратора на дира. Нали не очаквате да убия себе си, заради собствената си тъпота?! Все пак съм тъп, а не луд.
Е, извинявайте, ама днес няма да пиша повече.
Басииии, как може да съм тооооолкова тъп! Идва ми да убия администратора на дира. Нали не очаквате да убия себе си, заради собствената си тъпота?! Все пак съм тъп, а не луд.
Re: Здравейте
Сега да видим дали ядът за изгубените простотии е убил музата или ще успея да ги сътворя отново. :)
Преди да кацне самолетът в Ласа (не е правилно да се произнася като Лхаса, защото „h“-то е с придихание, както ме поправи една близка (ама много близка:)), щото аз 40 години си мислих, че се казва преддихание, пък се оказа, че съм говорил простотии дотогава, а никой не ме е поправял, защото или са били прости като мен, или са се притеснявали от едрото ми телце или не им се е занимавало) намалиха налягането в него за да не се издуем прекалено рязко като отворят вратите на 3 600 м. На летището слънцето прежуряше, небето блестеше в ярко син цвят, а местния гид ни навърза едни бели шалчета около вратовете. Ни се гледахме леко стреснати, едновременно от това, че бяхме на чуждо място и от това, че се вслушвахме в телата си как ще реагират на надморската височина. Като тръгнахме с автобуса от летището към Ласа аз гледах суровите планини край пътя, които ми се видяха много познати и близки и с надежда си помислих, че съм бил тук и преди и щото този живот не съм бил, плахо надигна глава мисълта, че е било в минал живот, което ме ободри, поради логичната мисъл, че шом е имало минал живот, шансовете за следващ са големи и следователно, като се капична след стотина години, няма да съм се капичнал изцяло, а само тялото ми, което също ще е тъжно, защото много си го обичам и ми служи вярно, особено в секса, Господ да го поживи (и тялото ми и секса).
Влизайки в Ласа минахме през китайската част на града, която е скучна и подредена, минахме край Потала и се паркирахме пред хотел в тибетската част, която е цветна, красива и нестерилна. Потала, както знаете, е дворецът на Далай лама. Нали си спомняте 7 години в Тибет, когато Брат Пит (мръсно копеле, ебе Анджелина Джоли! Гаджето, ако четеш това, искам да ти кажа, че аз съм влюбен в теб, а не в Анджелина Джоли, защото правиш невероятно-прекрасни свирки и със сигурност докарваш крем-карамела по-хубав от нейния. Освен това мисля, че Били Боб Тортън повече й отиваше, ама тя се хвана с Брат Пит, което означава, че няма вкус, за разлика от теб, а аз не мога да се влюбя в жена, която няма естетически критерии, така, че да го духа Анджелинката, е, ако ме заплаши с пистолет ще й дам да ми духа, ама само заради заплахата, честна дума. :))), си тръгваше, дадоха Потала отдолу, а Далай лама гледаше отгоре. Като посетихме на другия ден Потала попитахме местния гид къде точно е сниман филма, той ни погледна учудено като депутат – протегната ръка на просяк, и мило ни обясни, че филмът не само не е сниман в Потала, но е и забранен в Китай. Този гид е много схватлив. Само за два дни го научихме като ни търси да ни вика напевно: "Идиотиии! Къдеее стеее?", а когато трябва да бързаме рязко да подвиква: :"Газ! Газ!"
Като спряхме пред хотела, няколко тибетки, високи около 1,50 и тежащи не повече от 40 кг. всяка се хвърлиха да ни носят багажа към стаите. Аз, воден от кавалера в мен, който пък е побутван от мачото, останал от младежките ми години, си грабнах 80 литровата раница и огромния сак от ръцете на едно такова крехко създание и с преднамерено бодра стъпка и изправен гръб тръгнах към стаята. Тя се намираше на 2 етаж, до където водеше стълба с междинна площадка, на която поспрях, наблюдавайки с интерес движението на сърцето ми, което се удряше във вътрешните ми органи като топче на флипер, обикаляйки тялото ми от петите до главата, където му беше най-уютно, заради просторното полупразно пространство. Изтръпналите ми пръсти изпуснаха багажа, който беше поет от крехкото създание, което пък изприпка по стълбите, измина стоте метра до стаята, отключи я, остави вътре багажа, отвори прозореца, запали лампата в банята и бодряшки ми се усмихна, срещайки ме на второто стъпало над междинната площадка. Бях засрамен, ама това го разбрах после, защото тогава се борех за живота си.
След банята, заедно с други идиоти с оцъклени погледи и жена ми, която е жилава като бурен, тръгнахме да разгледаме местния пазар и да направим кора (свещена обиколка) около близкия храм. Тибетците са големи пичове и пички, усмихнати ни позираха с единственото условие да им дадем да надзърнат в екраните на дигиталните ни фотоапарати. Около храма населението се молеше по следния начин: навеждат се, подпират се с ръце на земята и се изпъват напред по корем върху земята. Имаше един младеж, който така правеше кората, плъзгайки се по корем. Разправиха ни, че по незнам си къв повод голяма група тибетци отишли по този начин до Пекин, който е на няколко хиляди километра, при което значителна част от тези тибетци се запътили към следващото си прераждане. Вечерта хапнахме, аз омаах един стек от як, заедно с още двама по-нормални хора от групата, а духовно извисените хрупаха шума.
После си легнахме и изкарах най-кошмарната си нощ. Представете си: заспиваш и се будиш след минути от задушаване. Започваш да дишаш бързо и дълбоко, дишането се нормализира, заспиваш и пак се будиш от задушаване. Хубавото беше, че всички, с изключение на бурена, са прекарали така нощта, като при някои е имало и екстри като убийствено главоболие.
Закупуването на билети за посещение на Потала е много идиотска процедура. Отива се преди 7 часа на една опашка, където всеки може да купи максимум 5 билета за следващия ден. В началото групата ни беше 20 души, та трябваше да излъчим 4-ма призьори. Познайте дали аз не бях първия избран. Мамка му, никога повече няма да казвам, че съм адвокат. На опашката имаше един тибетец, който палеше цигара от цигара и ми идваше да го удуша. Добре, че имаше пейки, където седяхме унили, с погледи впити в земята, чудейки се чий дирим тук и с какъв акъл сме си платили, на всичкото отгоре.
Потала е голяма и величествена сграда. Като огромен термитник. Разправят, че е била най-голямата сграда в света до края на 19 век или началото на 20-ти, когато някъде построили по-голяма. Наистина е внушителна. Няма да ви я описвам, само ще отбележа, че е пълна с китайски войници за охрана. В момента сигурно е още по-пълна. :(
Тибетците нямат паспорти. Могат да се сдобият с такъв само ако се омъжат/оженят за китайка/китаец. Образованието в Тибет е по китайска програма, която има за цел асимилирането на тибетците. Единственият начин да се самосъхранят е да отидат да учат в Индия. Да, ама без паспорти не могат да отидат там. Затова през зимата, когато китайските гарнизони се гушат в казармите, тибетците, желаещи да учат се запътват през един проход, висок около 7 000 м. към Индия. И защото, както е логично, на обучение подлежат децата, те заедно с родители тръгват през снега. Много деца са загинали там. Видяхме тибетец, който е минал оттам на 8 години. И това без високотехнологичното облекло, което ползваме ние. Не ми се мисли какъв ад е било.
Тия китайци са ебати хората. Няма нещо, което като решат да не могат да направят. Знаете ли, че на някой от тях му е хрумнало да качат олимпийския огън на Еверест по асфалтов път. Представяте ли си? Само протестът на международната общност е спряла тази идиотия. Ама няма да се учудя, ако след няколко годинки Кайлас бъде опасан от магистрала, където бодри китайци ще се обикалят с колите си, хвърляйки опаковки по свещените места. И ще изчезне очарованието и пустотата, свързани с кората около Кайлас. Няма да се спи в гестхаусите към манастирите, където, ставайки сутрин се заслепяваш от лъсналите задници на тибетците, които серат. Няма да се ходи до изтощение, спирайки за почивка на всеки две крачки. Няма да се изпитва задоволство от това, че си издържал. Мамка му. Кайлас остана единственото свещено място на земята, което не е прегазено от цивилизацията. Където се знае, че отиването в Долината на смъртта по всяка вероятност ще те убие. Където агресивни и амбициозни люде не са се нанесли с апаратура и лопати. Където рядко ще срещнеш други хора освен тибетци и руснаци. Където те посрещат с ориз с яйца и чай с масло от як.
Кайлас е много странно място. Висок е около 6200 метра и е покрит винаги със сняг. Всички околни хълмове бяха голи и сиви, а само Кайлас беше със сняг. Приличаше на заскрежен агрегат на хладилник. Всичко без сняг, само Кайлас – със. Тибетците вярват, че ако направиш 108 кори около Кайлас няма да се прераждаш повече. Единият ни носач каза, че е направил повече от 300. Помислих си, че сигурно ще се навие да ми цедира 107 кори, нали ще му останат повече от 108, щях да му спретна едно кратко договорче за целта, но ме възпря нежеланието ми да спирам преражданията и да се единя с този, с когото се се върши тази работа, защото си мисля, че е много тъпо и скучно да живееш вечно, да знаеш всичко и да няма накъде да се развиваш. Обаче. Ако някой от вас е толкова глупав, че поиска да спре преражданията си аз съм готов, срещу приличен хонорар и поемане на всичките ми разноски, да му уредя да придобие от носача 108 от неговите кори. Ама не се бавете, защото само един ще може да се сдобие с лелеяния вечен живот.
Ми да спирам засега. Само ще ви разкажа за малко за пътя от Ласа до Кайлас. Една седмица пътувахме с джипове. Спяхме по места без течаща вода и с външни тоалетни. Хе, на едно от местата тоалетната беше направена с оглед рециклиране на отпадъците. Беше разположена на 2 метра от земята, като отдолу беше отворена към пътя. Та клякаш си кротко, мъчейки се да изсереш ориза, който си ял днес, вчера и оня ден и по едно време чуваш странно ръмжене откъм задника си, поглеждаш и виждаш няколко кучета, които чакат топла храна и се давят за място на първия ред. Спомням си, че когато джиповете спряха на това място и се разбра, че ще спим там аз слязох от джипа и казах на жена ми: „Ето там са мокрите салфетки. Аз отивам да се самоубия.“ Това много я развесели, благодарение на което веселие и въз основа на вродената ми опакоковост и инатливост стиснах зъби хвърлих приготвеното въже в багажника. Ей, жена! Ако четеш това знай, че се шегувам за гаджето. Нямам. Художествена измислица, бе! Да не вземеш сега да ревнуваш и да ме насилваш да се чукаме след толкова години семеен живот, баси! Нали дойдох с теб и в Индия и в Тибет. Ама оцелях, нъцки! :)
Хайде чао ви засега, че работа ме чака. Ще има още. това беше за зарибяване. :)
Преди да кацне самолетът в Ласа (не е правилно да се произнася като Лхаса, защото „h“-то е с придихание, както ме поправи една близка (ама много близка:)), щото аз 40 години си мислих, че се казва преддихание, пък се оказа, че съм говорил простотии дотогава, а никой не ме е поправял, защото или са били прости като мен, или са се притеснявали от едрото ми телце или не им се е занимавало) намалиха налягането в него за да не се издуем прекалено рязко като отворят вратите на 3 600 м. На летището слънцето прежуряше, небето блестеше в ярко син цвят, а местния гид ни навърза едни бели шалчета около вратовете. Ни се гледахме леко стреснати, едновременно от това, че бяхме на чуждо място и от това, че се вслушвахме в телата си как ще реагират на надморската височина. Като тръгнахме с автобуса от летището към Ласа аз гледах суровите планини край пътя, които ми се видяха много познати и близки и с надежда си помислих, че съм бил тук и преди и щото този живот не съм бил, плахо надигна глава мисълта, че е било в минал живот, което ме ободри, поради логичната мисъл, че шом е имало минал живот, шансовете за следващ са големи и следователно, като се капична след стотина години, няма да съм се капичнал изцяло, а само тялото ми, което също ще е тъжно, защото много си го обичам и ми служи вярно, особено в секса, Господ да го поживи (и тялото ми и секса).
Влизайки в Ласа минахме през китайската част на града, която е скучна и подредена, минахме край Потала и се паркирахме пред хотел в тибетската част, която е цветна, красива и нестерилна. Потала, както знаете, е дворецът на Далай лама. Нали си спомняте 7 години в Тибет, когато Брат Пит (мръсно копеле, ебе Анджелина Джоли! Гаджето, ако четеш това, искам да ти кажа, че аз съм влюбен в теб, а не в Анджелина Джоли, защото правиш невероятно-прекрасни свирки и със сигурност докарваш крем-карамела по-хубав от нейния. Освен това мисля, че Били Боб Тортън повече й отиваше, ама тя се хвана с Брат Пит, което означава, че няма вкус, за разлика от теб, а аз не мога да се влюбя в жена, която няма естетически критерии, така, че да го духа Анджелинката, е, ако ме заплаши с пистолет ще й дам да ми духа, ама само заради заплахата, честна дума. :))), си тръгваше, дадоха Потала отдолу, а Далай лама гледаше отгоре. Като посетихме на другия ден Потала попитахме местния гид къде точно е сниман филма, той ни погледна учудено като депутат – протегната ръка на просяк, и мило ни обясни, че филмът не само не е сниман в Потала, но е и забранен в Китай. Този гид е много схватлив. Само за два дни го научихме като ни търси да ни вика напевно: "Идиотиии! Къдеее стеее?", а когато трябва да бързаме рязко да подвиква: :"Газ! Газ!"
Като спряхме пред хотела, няколко тибетки, високи около 1,50 и тежащи не повече от 40 кг. всяка се хвърлиха да ни носят багажа към стаите. Аз, воден от кавалера в мен, който пък е побутван от мачото, останал от младежките ми години, си грабнах 80 литровата раница и огромния сак от ръцете на едно такова крехко създание и с преднамерено бодра стъпка и изправен гръб тръгнах към стаята. Тя се намираше на 2 етаж, до където водеше стълба с междинна площадка, на която поспрях, наблюдавайки с интерес движението на сърцето ми, което се удряше във вътрешните ми органи като топче на флипер, обикаляйки тялото ми от петите до главата, където му беше най-уютно, заради просторното полупразно пространство. Изтръпналите ми пръсти изпуснаха багажа, който беше поет от крехкото създание, което пък изприпка по стълбите, измина стоте метра до стаята, отключи я, остави вътре багажа, отвори прозореца, запали лампата в банята и бодряшки ми се усмихна, срещайки ме на второто стъпало над междинната площадка. Бях засрамен, ама това го разбрах после, защото тогава се борех за живота си.
След банята, заедно с други идиоти с оцъклени погледи и жена ми, която е жилава като бурен, тръгнахме да разгледаме местния пазар и да направим кора (свещена обиколка) около близкия храм. Тибетците са големи пичове и пички, усмихнати ни позираха с единственото условие да им дадем да надзърнат в екраните на дигиталните ни фотоапарати. Около храма населението се молеше по следния начин: навеждат се, подпират се с ръце на земята и се изпъват напред по корем върху земята. Имаше един младеж, който така правеше кората, плъзгайки се по корем. Разправиха ни, че по незнам си къв повод голяма група тибетци отишли по този начин до Пекин, който е на няколко хиляди километра, при което значителна част от тези тибетци се запътили към следващото си прераждане. Вечерта хапнахме, аз омаах един стек от як, заедно с още двама по-нормални хора от групата, а духовно извисените хрупаха шума.
После си легнахме и изкарах най-кошмарната си нощ. Представете си: заспиваш и се будиш след минути от задушаване. Започваш да дишаш бързо и дълбоко, дишането се нормализира, заспиваш и пак се будиш от задушаване. Хубавото беше, че всички, с изключение на бурена, са прекарали така нощта, като при някои е имало и екстри като убийствено главоболие.
Закупуването на билети за посещение на Потала е много идиотска процедура. Отива се преди 7 часа на една опашка, където всеки може да купи максимум 5 билета за следващия ден. В началото групата ни беше 20 души, та трябваше да излъчим 4-ма призьори. Познайте дали аз не бях първия избран. Мамка му, никога повече няма да казвам, че съм адвокат. На опашката имаше един тибетец, който палеше цигара от цигара и ми идваше да го удуша. Добре, че имаше пейки, където седяхме унили, с погледи впити в земята, чудейки се чий дирим тук и с какъв акъл сме си платили, на всичкото отгоре.
Потала е голяма и величествена сграда. Като огромен термитник. Разправят, че е била най-голямата сграда в света до края на 19 век или началото на 20-ти, когато някъде построили по-голяма. Наистина е внушителна. Няма да ви я описвам, само ще отбележа, че е пълна с китайски войници за охрана. В момента сигурно е още по-пълна. :(
Тибетците нямат паспорти. Могат да се сдобият с такъв само ако се омъжат/оженят за китайка/китаец. Образованието в Тибет е по китайска програма, която има за цел асимилирането на тибетците. Единственият начин да се самосъхранят е да отидат да учат в Индия. Да, ама без паспорти не могат да отидат там. Затова през зимата, когато китайските гарнизони се гушат в казармите, тибетците, желаещи да учат се запътват през един проход, висок около 7 000 м. към Индия. И защото, както е логично, на обучение подлежат децата, те заедно с родители тръгват през снега. Много деца са загинали там. Видяхме тибетец, който е минал оттам на 8 години. И това без високотехнологичното облекло, което ползваме ние. Не ми се мисли какъв ад е било.
Тия китайци са ебати хората. Няма нещо, което като решат да не могат да направят. Знаете ли, че на някой от тях му е хрумнало да качат олимпийския огън на Еверест по асфалтов път. Представяте ли си? Само протестът на международната общност е спряла тази идиотия. Ама няма да се учудя, ако след няколко годинки Кайлас бъде опасан от магистрала, където бодри китайци ще се обикалят с колите си, хвърляйки опаковки по свещените места. И ще изчезне очарованието и пустотата, свързани с кората около Кайлас. Няма да се спи в гестхаусите към манастирите, където, ставайки сутрин се заслепяваш от лъсналите задници на тибетците, които серат. Няма да се ходи до изтощение, спирайки за почивка на всеки две крачки. Няма да се изпитва задоволство от това, че си издържал. Мамка му. Кайлас остана единственото свещено място на земята, което не е прегазено от цивилизацията. Където се знае, че отиването в Долината на смъртта по всяка вероятност ще те убие. Където агресивни и амбициозни люде не са се нанесли с апаратура и лопати. Където рядко ще срещнеш други хора освен тибетци и руснаци. Където те посрещат с ориз с яйца и чай с масло от як.
Кайлас е много странно място. Висок е около 6200 метра и е покрит винаги със сняг. Всички околни хълмове бяха голи и сиви, а само Кайлас беше със сняг. Приличаше на заскрежен агрегат на хладилник. Всичко без сняг, само Кайлас – със. Тибетците вярват, че ако направиш 108 кори около Кайлас няма да се прераждаш повече. Единият ни носач каза, че е направил повече от 300. Помислих си, че сигурно ще се навие да ми цедира 107 кори, нали ще му останат повече от 108, щях да му спретна едно кратко договорче за целта, но ме възпря нежеланието ми да спирам преражданията и да се единя с този, с когото се се върши тази работа, защото си мисля, че е много тъпо и скучно да живееш вечно, да знаеш всичко и да няма накъде да се развиваш. Обаче. Ако някой от вас е толкова глупав, че поиска да спре преражданията си аз съм готов, срещу приличен хонорар и поемане на всичките ми разноски, да му уредя да придобие от носача 108 от неговите кори. Ама не се бавете, защото само един ще може да се сдобие с лелеяния вечен живот.
Ми да спирам засега. Само ще ви разкажа за малко за пътя от Ласа до Кайлас. Една седмица пътувахме с джипове. Спяхме по места без течаща вода и с външни тоалетни. Хе, на едно от местата тоалетната беше направена с оглед рециклиране на отпадъците. Беше разположена на 2 метра от земята, като отдолу беше отворена към пътя. Та клякаш си кротко, мъчейки се да изсереш ориза, който си ял днес, вчера и оня ден и по едно време чуваш странно ръмжене откъм задника си, поглеждаш и виждаш няколко кучета, които чакат топла храна и се давят за място на първия ред. Спомням си, че когато джиповете спряха на това място и се разбра, че ще спим там аз слязох от джипа и казах на жена ми: „Ето там са мокрите салфетки. Аз отивам да се самоубия.“ Това много я развесели, благодарение на което веселие и въз основа на вродената ми опакоковост и инатливост стиснах зъби хвърлих приготвеното въже в багажника. Ей, жена! Ако четеш това знай, че се шегувам за гаджето. Нямам. Художествена измислица, бе! Да не вземеш сега да ревнуваш и да ме насилваш да се чукаме след толкова години семеен живот, баси! Нали дойдох с теб и в Индия и в Тибет. Ама оцелях, нъцки! :)
Хайде чао ви засега, че работа ме чака. Ще има още. това беше за зарибяване. :)
Re: Здравейте
Такааа. Сега. Време е да започна отначало. Забелязахте, предполагам, че не се отнасям твърде почтително към околните. То е щото ги обичам. От друга страна бихте били прави да кажете: Генийчо, що аджеба се ебаваш с околните, а за себе си мълчиш? И реших, след като се връщам от началото, да започна със себе си. Значи. Опитах се да напиша нещо иронично, саркастично и сардонично (това последното не съм убеден какво значи). Ама не се получи. Увличах се в писане и остроумничене и накрая все излизаше някаква кръстоска между холивудски секс символ, носител на Нобелова награда и порноактьор (последният само заради размера на кура. Нямам склонност да чукам все едно помпам гума на Москвич осмица с оригиналната му помпа. Хубаво чукам. Ето – пак се похвалих, мамка му.). Затова сега ще се опитам да извадя егото си за няколко секунди и през това време ще пиша кратко и обективно. Почвам: висок съм 1,87. Добре де – 1,86. Дебел съм 105 кг. Очи светли, пъстри. Зъби – металокерамика. Заеквам. Гриза си ноктите на ръцете. Нос – дълъг, месест, без очакваната корелация между него и кура. Много красив, умен, секси... опа, върна се егото. Спирам. Ако по време на писането пак успея да подлъжа самовъзхищението си, ще продължа.
Започвам от летището в София. Организаторът на екскурзията ни беше и водач. Средно висок, с нахмурен поглед, силен глас, с който постоянно крещи. Тихото говорене е непознато понятие за него. Върти се като метилява овца. Според мен ни направи възможно най-добрата аклиматизация в Тибет. Ако не направи прекалено голяма група за един планиран трекинг в Мустанг през 2009 г. ще го видя отново. Готин е. Наричам го Н. Та Н ни посрещна, уведоми нас и всички останали в кафенето, че опашката за чекиране е ето там, врътна се и хукна нанякъде. Знаехме, че с нас ще пътува някакво момиче, участвало в незнам си кви конкурси с ей такива джуки. Та дадох малко зор да идем на опашката. Хубаво момиче, младо.
Най-впечатляващ, обаче, беше един пич със страхотни мускули, естествено показани с подходяща юнашка фланелка. Около него подскачаше невръстно девойче и едно много красиво момиче, за което се разгоря лют спор дали е втората му жена или друга дъщеря. В крайна сметка спечелих аз с тезата, че му е дъщеря. Пичът много се смя, когато после му разправихме за спора ни. С тази си физика работи като финансист и контрастът между външен вид и работа е очарователен. Всъщност това е пичът, който беше в нашия джип по време на пътуването ни до Кайлас и с когото си прекарахме много гот.
Доскуча ми. Сигурно и на вас горното ви доскуча. Минавам нататък. Няма да стане хронологично, ама майната му. Мускулестият пич е Х. Пътуваме, значи, с джиповете. Представете си Пирин, ама без грам растение освен тревата. И пътя се вие по склона, широк колкото за един джип, с урва от едната страна. По принцип аз обичам да контролирам нещата. Затова карам офроуд с един джип, купих си и мотор, ще ходя на парапланер, но никога няма да скоча с бънджи, защото там те връзват за краката, скачаш и нямаш никакъв контрол нататък. Защо ви го разправям това. Ами защото возенето по тези пътища ме изправяше на нокти. Някакъв тибетец (наречен от нас Митко, заради сложното му име. Към края и другите шофьори му викаха Митко. Този Митко има физиономия на инка. Ако се науча да качвам снимки някога ще ви го покажа. Пич е.) върти геврека, джипа минава на сантиметри от урвата, а аз треперя като премръзнало циганче на светофар, вкопчил се неистово в дръжката. И, представете си, в този момент Х подава на Митко лукче. Увито в хартийка. Която Митко започва да развива, пускайки волана. Аз се разпених. Няколко секунди само заеквах и фъфлех, хвърляйки слюнка. През това време Х и жена ми се хилеха като идиоти, а Митко ги поддържаше смеейки се, без да знае защо, обърнат назад. Видях, че с фъфлене и плюнчене нищо няма да постигна, защото пътувам с ненормалници в един джип и обърнах другата страница. Започнах да мърморя и нещата се влошиха. Х и жена ми само дето не започнаха да се търкалят от смях. Кажете ми, че аз още ме мога да разбера. Какво смешно има в следното: „Добре си е Митко. Знае, че ще се прероди и не му пука. Ами аз?“ Е, може тонът ми да е бил сълзлив, гласът фалцетен и очите ококорени, ама това смешно ли е, а? :( Тогава реших да млъкна и да се абстрахирам от уродите. Започнах кротко да си гриза остатъците от нокти на ръцете, съжалявайки, че шкембето ми пречи да загриза и ноктите на краката. Ония се хилеха още, докато започнаха да се повтарят. И решиха да повторят операцията за да се забавляват с мен. Само дето този път искаха да дадат на Митко банан. За да си го белел. И се смееха при това. После им дойде малоумната идея да му дадат ново лукче, ама така, че Митко да го изпуснел и да се наведял да си го търси при педалите. Според мен, те са ненормални идиоти, кретени, олигофрени и педерасти, в лошия смисъл, както казал Моше, на които освен че не им пукаше за собствения им живот, не изпитваха и никакво уважение към чуждия, в случая – моя. Аз ебавах ли се с Х, когато го хвана разстройство? Злорадствах ли, когато жена ми беше изплезила език, когато се катерихме за да видим свещеното езеро Незнам си кое? Добре, де. Ебавах се и злорадствах, ама го правих само защото те после се ебаваха с мен в джипа. А и бях много по-деликатен от тях. Вярно, деликатността ми може да е била продиктувана от изпъкналите мускули на Х и стиснатите като резка устни на жена ми, ама фактът си е факт. По-деликатен бях.
Сега попитах и ми казаха, че това свещено езеро, за което стана дума по-горе се казва Ламо Лацо. За него казват, че е душата на Тибет. Знаете, че предишният Далай лама е хванал пътя без да посочи наследник, както е обичаят. Римпоче (точно за същия има филм в kolibka.com) медитирал няколко дни край Ламо Лацо и получил прозрение. Видял бяла къща, с няколко деца пред нея, едно от които бил сегашния Далай лама. До самия бряг на езерото се достига след двудневен преход, а освен това ни казаха, че не било препоръчително да се ходи там. Затова ние подходихме до подножието на един хълм и се качихме до 5 200 м. (там където бурена изплези език – хаха), откъдето се виждаше езерото. Като се стигне на превала, откъдето се открива гледката трябва да се мълчи. Ако повториш наум 108 пъти мантрата „Ом мани падме хум“ има голяма вероятност да видиш миналото или бъдещето или нещо си. Или съчетания от тях. Това, че тогава не помнех мантрата е ясно. Ама и други от групата не я помнеха, но си повтаряли нещо и имали видения. Единият от тези с виденията е здравомислещ човек, на когото вярвам. Явно има нещо там, освен ако виденията му не са се появили от кислороден глад. Аз, за съжаление, бях само респектиран от величествената гледка на езеро, намиращо се в нещо като котел, заобиколен от планини. Мога, с известно напъване, да кажа, че изглеждаше мистично, особено с надвесените облаци и виенето на вятъра.
На слизане от превала видяхме двама монаси с бохчи на гръб, които отиваха към един манастир. Прехвърчаше сняг, те се съгласиха да ги снимаме след като ги подкупихме с енергийни вафлички. Всичко наоколо изглеждаше някак сюрреалистично: скалисти планини, ние, екипирани като модели на Салева, джиповете, прехвърчащия сняг, облечените в оранжево монаси, подредените на кулички камъни, синьото цвете, самотно цъфтящо. Сякаш бяха събрани парченца от различни времена. По-късно, по времето на кората около Кайлас видяхме осмоъгълния камък, който Миларепа е издялал с голи ръце и пренесъл от майната си с мисълта си. Докосвайки дози камък се мъчехме да усетим времето, случилите се неща. Скоро четох нещо много елементарно. Това, че пиейки вода ние се докосваме до началото на познатата ни Вселена. Че водата съдържа водород, който се е образувал само в първите мигове след Големия взрив и никога по-късно. Вземете чаша вода, отпийте глътка и си го помислете. Това, че се докосвате до нещо непроменено 15 милиарда години. Баси, страхотно е. След като си помисля нещо такова и се чувствам смирен, възхитен и едновременно с това преизпълнен с копнеж да разбера.
Знаете ли. Мисля да спра да пиша днес. Колкото и да се опитвам да гледам разумно на нещата, да бъда прагматик, насмешлив и cool по някое време ме трясва нещо като това написано от У. Ливингстън Ларнд: „Вместо да съдим хората, да се опитаме да ги разберем. Да се опитаме да си представим защо постъпват по един или друг начин. Това е много по-полезно и по-интересно от критиката. Освен това поражда съчувствие, търпимост и доброта.“ И ми минава меракът дори мъничко да съдя някого. Сериозно или с хумор.
Сега се замислих, че волно или неволно Индия и Тибет ме промениха. Не, не започнах да вярвам в прераждането. Все още. Но станах по-любопитен. По-търпелив. По-малко категоричен. По-неуверен. А и как мога да съм уверен и категоричен след това: „Брамините, които учат, че в душата ти светът е скрит, се заблуждават. Той е пред очите ти, въпросът е душата ти къде е."
Ей, хора, ама готин е животът, а? :))
Започвам от летището в София. Организаторът на екскурзията ни беше и водач. Средно висок, с нахмурен поглед, силен глас, с който постоянно крещи. Тихото говорене е непознато понятие за него. Върти се като метилява овца. Според мен ни направи възможно най-добрата аклиматизация в Тибет. Ако не направи прекалено голяма група за един планиран трекинг в Мустанг през 2009 г. ще го видя отново. Готин е. Наричам го Н. Та Н ни посрещна, уведоми нас и всички останали в кафенето, че опашката за чекиране е ето там, врътна се и хукна нанякъде. Знаехме, че с нас ще пътува някакво момиче, участвало в незнам си кви конкурси с ей такива джуки. Та дадох малко зор да идем на опашката. Хубаво момиче, младо.
Най-впечатляващ, обаче, беше един пич със страхотни мускули, естествено показани с подходяща юнашка фланелка. Около него подскачаше невръстно девойче и едно много красиво момиче, за което се разгоря лют спор дали е втората му жена или друга дъщеря. В крайна сметка спечелих аз с тезата, че му е дъщеря. Пичът много се смя, когато после му разправихме за спора ни. С тази си физика работи като финансист и контрастът между външен вид и работа е очарователен. Всъщност това е пичът, който беше в нашия джип по време на пътуването ни до Кайлас и с когото си прекарахме много гот.
Доскуча ми. Сигурно и на вас горното ви доскуча. Минавам нататък. Няма да стане хронологично, ама майната му. Мускулестият пич е Х. Пътуваме, значи, с джиповете. Представете си Пирин, ама без грам растение освен тревата. И пътя се вие по склона, широк колкото за един джип, с урва от едната страна. По принцип аз обичам да контролирам нещата. Затова карам офроуд с един джип, купих си и мотор, ще ходя на парапланер, но никога няма да скоча с бънджи, защото там те връзват за краката, скачаш и нямаш никакъв контрол нататък. Защо ви го разправям това. Ами защото возенето по тези пътища ме изправяше на нокти. Някакъв тибетец (наречен от нас Митко, заради сложното му име. Към края и другите шофьори му викаха Митко. Този Митко има физиономия на инка. Ако се науча да качвам снимки някога ще ви го покажа. Пич е.) върти геврека, джипа минава на сантиметри от урвата, а аз треперя като премръзнало циганче на светофар, вкопчил се неистово в дръжката. И, представете си, в този момент Х подава на Митко лукче. Увито в хартийка. Която Митко започва да развива, пускайки волана. Аз се разпених. Няколко секунди само заеквах и фъфлех, хвърляйки слюнка. През това време Х и жена ми се хилеха като идиоти, а Митко ги поддържаше смеейки се, без да знае защо, обърнат назад. Видях, че с фъфлене и плюнчене нищо няма да постигна, защото пътувам с ненормалници в един джип и обърнах другата страница. Започнах да мърморя и нещата се влошиха. Х и жена ми само дето не започнаха да се търкалят от смях. Кажете ми, че аз още ме мога да разбера. Какво смешно има в следното: „Добре си е Митко. Знае, че ще се прероди и не му пука. Ами аз?“ Е, може тонът ми да е бил сълзлив, гласът фалцетен и очите ококорени, ама това смешно ли е, а? :( Тогава реших да млъкна и да се абстрахирам от уродите. Започнах кротко да си гриза остатъците от нокти на ръцете, съжалявайки, че шкембето ми пречи да загриза и ноктите на краката. Ония се хилеха още, докато започнаха да се повтарят. И решиха да повторят операцията за да се забавляват с мен. Само дето този път искаха да дадат на Митко банан. За да си го белел. И се смееха при това. После им дойде малоумната идея да му дадат ново лукче, ама така, че Митко да го изпуснел и да се наведял да си го търси при педалите. Според мен, те са ненормални идиоти, кретени, олигофрени и педерасти, в лошия смисъл, както казал Моше, на които освен че не им пукаше за собствения им живот, не изпитваха и никакво уважение към чуждия, в случая – моя. Аз ебавах ли се с Х, когато го хвана разстройство? Злорадствах ли, когато жена ми беше изплезила език, когато се катерихме за да видим свещеното езеро Незнам си кое? Добре, де. Ебавах се и злорадствах, ама го правих само защото те после се ебаваха с мен в джипа. А и бях много по-деликатен от тях. Вярно, деликатността ми може да е била продиктувана от изпъкналите мускули на Х и стиснатите като резка устни на жена ми, ама фактът си е факт. По-деликатен бях.
Сега попитах и ми казаха, че това свещено езеро, за което стана дума по-горе се казва Ламо Лацо. За него казват, че е душата на Тибет. Знаете, че предишният Далай лама е хванал пътя без да посочи наследник, както е обичаят. Римпоче (точно за същия има филм в kolibka.com) медитирал няколко дни край Ламо Лацо и получил прозрение. Видял бяла къща, с няколко деца пред нея, едно от които бил сегашния Далай лама. До самия бряг на езерото се достига след двудневен преход, а освен това ни казаха, че не било препоръчително да се ходи там. Затова ние подходихме до подножието на един хълм и се качихме до 5 200 м. (там където бурена изплези език – хаха), откъдето се виждаше езерото. Като се стигне на превала, откъдето се открива гледката трябва да се мълчи. Ако повториш наум 108 пъти мантрата „Ом мани падме хум“ има голяма вероятност да видиш миналото или бъдещето или нещо си. Или съчетания от тях. Това, че тогава не помнех мантрата е ясно. Ама и други от групата не я помнеха, но си повтаряли нещо и имали видения. Единият от тези с виденията е здравомислещ човек, на когото вярвам. Явно има нещо там, освен ако виденията му не са се появили от кислороден глад. Аз, за съжаление, бях само респектиран от величествената гледка на езеро, намиращо се в нещо като котел, заобиколен от планини. Мога, с известно напъване, да кажа, че изглеждаше мистично, особено с надвесените облаци и виенето на вятъра.
На слизане от превала видяхме двама монаси с бохчи на гръб, които отиваха към един манастир. Прехвърчаше сняг, те се съгласиха да ги снимаме след като ги подкупихме с енергийни вафлички. Всичко наоколо изглеждаше някак сюрреалистично: скалисти планини, ние, екипирани като модели на Салева, джиповете, прехвърчащия сняг, облечените в оранжево монаси, подредените на кулички камъни, синьото цвете, самотно цъфтящо. Сякаш бяха събрани парченца от различни времена. По-късно, по времето на кората около Кайлас видяхме осмоъгълния камък, който Миларепа е издялал с голи ръце и пренесъл от майната си с мисълта си. Докосвайки дози камък се мъчехме да усетим времето, случилите се неща. Скоро четох нещо много елементарно. Това, че пиейки вода ние се докосваме до началото на познатата ни Вселена. Че водата съдържа водород, който се е образувал само в първите мигове след Големия взрив и никога по-късно. Вземете чаша вода, отпийте глътка и си го помислете. Това, че се докосвате до нещо непроменено 15 милиарда години. Баси, страхотно е. След като си помисля нещо такова и се чувствам смирен, възхитен и едновременно с това преизпълнен с копнеж да разбера.
Знаете ли. Мисля да спра да пиша днес. Колкото и да се опитвам да гледам разумно на нещата, да бъда прагматик, насмешлив и cool по някое време ме трясва нещо като това написано от У. Ливингстън Ларнд: „Вместо да съдим хората, да се опитаме да ги разберем. Да се опитаме да си представим защо постъпват по един или друг начин. Това е много по-полезно и по-интересно от критиката. Освен това поражда съчувствие, търпимост и доброта.“ И ми минава меракът дори мъничко да съдя някого. Сериозно или с хумор.
Сега се замислих, че волно или неволно Индия и Тибет ме промениха. Не, не започнах да вярвам в прераждането. Все още. Но станах по-любопитен. По-търпелив. По-малко категоричен. По-неуверен. А и как мога да съм уверен и категоричен след това: „Брамините, които учат, че в душата ти светът е скрит, се заблуждават. Той е пред очите ти, въпросът е душата ти къде е."
Ей, хора, ама готин е животът, а? :))
Re: Здравейте
Колкото и да се опитвам да гледам разумно на нещата, да бъда прагматик, насмешлив и cool по някое време ме трясва нещо като това написано от У. Ливингстън Ларнд: „Вместо да съдим хората, да се опитаме да ги разберем. Да се опитаме да си представим защо постъпват по един или друг начин. Това е много по-полезно и по-интересно от критиката. Освен това поражда съчувствие, търпимост и доброта.“ И ми минава меракът дори мъничко да съдя някого. Сериозно или с хумор.
Сега се замислих, че волно или неволно Индия и Тибет ме промениха. Не, не започнах да вярвам в прераждането. Все още. Но станах по-любопитен. По-търпелив. По-малко категоричен. По-неуверен. А и как мога да съм уверен и категоричен след това: „Брамините, които учат, че в душата ти светът е скрит, се заблуждават. Той е пред очите ти, въпросът е душата ти къде е."
Това беше много екзистенциално изказване, което ме накара да се замисля, а не просто да мина през разказа ти.
Сега се замислих, че волно или неволно Индия и Тибет ме промениха. Не, не започнах да вярвам в прераждането. Все още. Но станах по-любопитен. По-търпелив. По-малко категоричен. По-неуверен. А и как мога да съм уверен и категоричен след това: „Брамините, които учат, че в душата ти светът е скрит, се заблуждават. Той е пред очите ти, въпросът е душата ти къде е."
Това беше много екзистенциално изказване, което ме накара да се замисля, а не просто да мина през разказа ти.
Re: Здравейте
Много ми се искаше да ти отговоря и аз с нещо остроумно и сардонично (това последното и аз не знам какво значи, казвам го само за да разбереш колко внимателно съм те чела
), но съм токова зашеметена от пътеписа ти, че не съм в състояние да го измисля, колкото и да не е за вярване (щото по принцип много ме бива в измислянето уж). Ето защо ще ти кажа само, че безкрайно много ти благодаря - обожавам ги твоите пътеписи! Предишния за Индия съм си го сейвнала в уърд, за да мога да си го препрочитам, като ме стегне шапката. И с този така ще направя.
А, да - и теб също те обожавам!
), но съм токова зашеметена от пътеписа ти, че не съм в състояние да го измисля, колкото и да не е за вярване (щото по принцип много ме бива в измислянето уж). Ето защо ще ти кажа само, че безкрайно много ти благодаря - обожавам ги твоите пътеписи! Предишния за Индия съм си го сейвнала в уърд, за да мога да си го препрочитам, като ме стегне шапката. И с този така ще направя.
А, да - и теб също те обожавам!