mot

Къде съм? Току що се събудих и не знам къде съм. Легнал съм и ме возят, бели престилки...започвам да се досещам - в болница. Спомням си че бях до апартамента на Joe и там се насмъркахме, после тръгнах за работа с мотора. Точно това стана - катастрофирах много лошо. Краката и ръцете ми са си на място, мога да ги движа и значи не съм парализиран, отървал съм се съвсем леко май. Нещо обаче не е така, чувствам се много странно и гадно, толкова немощен. Докторът каза че съм си ударил главата и да се успокоя. Но начинът по който ми го каза ме наведе на мисълта че съм си ударил главата наистина зле. Дали няма да умра? Вече родителите ми са тук. Казват ми че всичко ще бъде наред, но майка ми плаче. Пак ме оставиха сам. Май не върви на добре, страх ме е да не умра, още съм млад - само на 19, не е честно. Дойде Mona, скоро не я бях виждал но все още бях влюбен в нея. Тя седна до мен на леглото и държеше ръката ми през цялото време, плачеше. Иска ше ми се да й кажа: "Спомняш ли си когато бяхме малки и ти дойде при мен и ми каза че ме обичаш? Толкова съжалявам..." Но не исках да утежнявам допълнително обстановката. След като си тръгна Mona, дойде сестрата и ми постави инжекция. После излезе. Докато бях сам си мислех че всъщност аз съм млад и силен и ще се справя. Ще преживея операцията и всичко ще бъде наред. Мина малко време и ме откараха в операционната. Там ми казаха че няма причина да не издържа операцията. Естествено че няма причина и няма да се случи, ще преживея операцията и всичко ще е ОК. Започнах да се събуждам, но всичко беше малко по-различно. Нещо не е наред... Не се събуждам точно в себе си, не съм човек, не съм нищо, просто ме няма. Господ не трябваше да позволява това да се случва, мисля че съм мъртав. Погледнах надолу и видях себе си, наистина бях умрял. Сега ми се иска да бях казал на Mona онова...и на родителите ми, че съжалявам че ги разочаровах. Провалих се. Никога не съм се чувствал по-самотен, няма нищо наоколо. Всичко изчезва, страх ме е...