Как се справяте

Момичета,

От 10 месеца съм по майчинство и да си призная честно с времето се чувствам все по подтисната от липсата на комуникация и общуване с околния свят. Някой наричат това депреси други нещо друго. Няма да се впускам в подробности ,защотот съм убедена ,че всяка от вас знае за какво говоря като усещане и като момент от живота , в който се намираме.
Как успявате да съхраните себе си и да се справите с тези моменти на тотална самота?
На моменти много плача просто не ми достигат думи за да опиша как се чувствам....

Благодаря Ви!

Трудно е.
Ако имаш възможност излизай сама с приятелки една вечер в месеца(примерно).
Ако не...мога само да те успокоя, че с времето децата стават по-голями, по-разбрани и полека се връщаш съм социалният си живот. До тогава имаш право да стискаш зъби, да спиш на пресекулки, да лекуваш ударено с целувка, да не се разболяваш от нещо по-сериозно от хрема и да премахваш всяко петно у дома с мокри кърпички или плюнка...

За теб, Хепи!

Разбирам те напълно. Като стане топло обаче и си по цял ден на вън ще ти мине. Поне при мен е така. Много зле ми действа стоенето в къщи и гледам ако е плюсова Т на вън да излезем дори и за час.

Знаете ли не съм на 20 години ,а на 30 и да си призная честно ей богу нямаше да се справя с емоционалния си свят в този момент от живота си на 20г. Поклон пред тези момичета, които са на тези години и гледат деца.
Никога през живота си преди това не бях осъзнавала колко е важно е човек да работи.Дори изпитвах благородна и на моменти не чак толкова благородна завист към онези жени,които си стоят в къщи и мъжете им изкарват пари. Боже не искам един ден да съм на тяхно място, не искам една секунда техния живот!
Бях много инертна работех като луда животът ми беше много динамичен и в един момент всичко свърши.Просто изведнъж спрях! и настъпи страхотна тишина. В началото от фирмата ми звъняха през пет минути сега вече не. Ето че и без мен света продължава и няма незаменими хора, колкото и да си добър в това , което правиш просто не си единствен , а и освен това си просто наемен работник и бизнесът не е твой.
Но най-много ме смачква самотата. Мъжът ми работи много често отсъства от страната. В началото имах много неща, които исках да споделя да кажа. Сега вече не просто се оправям сама и някак не виждам смисъл да кажа каквото и да е ,защото не мога да го променя.
Останала ми е само надеждата , че всичко това е временно и че утре отново ще ходя на работа, отново ще се виждам с приятелки и отново ще усетя какво е да се събудиш сутрин и да усещаш че някак живееш собствения си живот.

Много бързо ще дойде момента в който ще се върнеш на работа и повярваи ми тогава ще ти липства стоенето в къщи. Първото си дете родих на 20г. Беше на 7 месеца когато се наложи да се върна спешно на работа. Когато се роди второто, вече нямаше нужда да се връщам на работа бързо и си я отглеждам аз. И чак тогава осъзнах колко много неща съм изпуснала с каката , а те няма да се повторят никога повече. Да имаше моменти когато работата ми липстваше, на тя не е толкова важна като децата, защото при тях изпеснатото не се наваксва с курс по преквалификация. Не се отчайвай, ами се радвай на детенце, защото това са най - сладките моменти който никога няма да се повторят, а ще работиш цял живот. Опитай се по често да ти идват на гости приятелките макар и за час и ще видиш че действа доста успокояващо. Горе главата

Ох, напълно те разбирам-и аз съм откачила от самотата в къщи-децата не могат да заменят съпруга и приятелите. Скоро се преместихме в ново жилище и почти никой не познавам, мъжа ми днес се прибира след месец и половина отсъствие-ако не е Интернет направо съм изкукала.
надявам се, като се постопли да се освестя малко с разходки навън, иначе...

Разбирам те напълно за чуденето как на 20 години се гледа дете. И аз родих първото на 30, имам две баби които ми помагаха много, защото тогава пишех докторат. И сега с второто ми е кеф, че само го гледам и до септември няма да мисля за работа и ще си форматирам мозъка.
Но колкото и да се радваме на децата ни не могат да ни заместят социалния живот. Няма ли начин веднъж седмично да имаш вечер или полуден на мама - кино, концерт, приятелки, кафе. Дори да ти коства финансови средства (да наемеш някой за това време) ако имаш дори малка възможност не ги жали - инвестираш в душевното си равновесие и семейно щастие. Нямаш ли приятелки с малки деца с които да се събирате - пак ще си с детето, ама е успокояващо да общуваш с някой на твоя хал. Е, все пак това не замества самостоятелните излизания.

С течение на времето детето ще ти е все повече другарче и въобще няма да ти е толкова самотно. Ще тръгнеш на работа и време няма да ти остава за депресивни размисли.

А иначе както цитира мъжът ми една реплика във филм "Спокойствието отново настана когато децата отидоха в колеж и кучето умря".

Аз мислех, че съм единствена, но явно не е така. Чувствам се страшно напрегната, особено вечер, когато детето заспи. Много често си поплаквам, но тихо, за да не я събудя. Връщам се назад, когато ми беше страшно тежко. После се чувствам виновна, едва ли не , че не оценявам какво имам. Много съм объркана. Но само като ми се засмее моето момиче и всичко ми минава....до вечерта.

А, имаше една приказка - "Ти накъдето отиваш, аз оттам се връщам".
И си седнала да се кахъриш?!....Божей, ако можех да върна времето назад.
Толкова много занимания мога сега да си измисля, само и само да не ходя на работа и Стефан да е примерно още на 6 месеца....Ама нали съм работлива кравичка, се върнах след първата година на детето. Сега хем съжалявам, че много ми се струпа на главата наведнъж, хем се радвам на избора си тогава.
Ама няма перфектно щастие.
Но мисля, че и с другото дете бих постъпила по същият начин - до 1 година с мен, после с детегледачка и после на ясла. Само да вмъкна, че и аз първото го родих на 30 г.
Примерно ако си бях вкъщи си взимам лапето и с колата отпрашвам дето ми видят очите...при стари дружки...да обиколя страната. Никакви татковци, кратки пътувания, много щастливи моменти.....
Или пък взимам самолета и у немско при сестра ми. Малко на разходка със Стефан....Никога не ми е тежал, пообиколихме с него доста местенца, ама с татито и то само уикенда.....т.е. много кратко. Стефан на 9 месеца се качи на Кръстова гора.
Сега гледам мамите от бг-мама, дето им хелпвах тук-там, са си направили ей туй, което си е супер гот. Няма скука.
Аз водих Стефан на музикална анимация преди да тръгна на бачкане и също хич не беше лошо за контакт с други майки. Но да спрем дотук с мамите.
Голям тормоз изживя шефката ми да я карам да ми праща бачкане. И когато всички заспиваха........лелей, света беше мой. Докарвах си доста приличен допълнителен доход.
Ама колко неща щях да свърша, ако сега не ходях на работа, ум да ти зайде...

Страх ме е да го кажа но ще го кажа....Не бих могла да си помисля да имам още едно дете. Ако трябва да извървя целия този път отначало просто не бих могла.
Мъжът ми работи ужасно много и за съжеление 80 % от годината е в чужбина. Родителите ми работят да са живи и здрави. Животът стана такъв ,че бабите с една пенсия са за никъде. Свекърва ми ме мрази повече от всичко на света и след него / да си призная така и не разбрах защо?!/ Не си говорим от 1 година.Но да не задълбавам в тази прастара история снаха-свекърва.
Там където живея няма една градинка, където да се събират кучета а камоли хора. Разхождам детето си на платното, защото наистина просто няма къде. Строжи кранове багери но не и едно цвете едно дърво една тревичка и едно бебе освен моето не съм виждала наоколо.
Имам една приятелка от дете .Тя единствения светъл лъч в общуването ми с хора. Дори комшии нямам . Или са в чужбина или работят до много късно.
Моля се едно като започна да си търся работа да не ударя на камък и хората срещу мен да започнат да ме пресмятат в БОЛНИЧНИ.

Възхищавам се на майки с две деца как събирате кураж да изминете целия този път отново!? Може би след време няма да разсъждавам така, но с днешна дата за мен мисълта за второ дете е безумна.

Имам много кротко и засмяно момиченце Благодаря на Бога, за което. Нямам безсънни нощи ревящо дете колики не разбрах какво са и тн. Момиченцето ми е супер. Просто аз съм увесила нос от тук до Плиска чак....Дано не съм досадна

Аз честно казано не съм изпадала в такива състояния, просто някакси не ми оставаше време. Винаги си намирам работа, такъв човек съм. Имам си хоби - гледам цветя и шия. През лятото по цял ден бяхме навън, през зимата бърборех по телефона.
Вярно е, че се чувствах много ограничена откъм професионално развитие. Липсваше ми работата ми. Затова се върнах и дадох малкия на ясла. Е, тогава дойдоха други трудности, но такъв е живота . Опитай се да не се съсредоточаваш върху мрачните си настроения, радвай се на времето с детенцето, защото тези мигове няма да се върнат. А и, честно да ти кажа - на мен пък ми беше хубаво като си бяхме с малкия сами, защото и нашия тати доста пътува. Опитай се във всяка ситуация да виждаш и да се радваш на положителните страни. Ще видиш колко е лесно.

Борис - 03.06.2004

Скъпа, ще побързам да те успокоя, че не си единствената, която се чуства така. И аз съм на 30, мъжа ми отсъства от страната често и си гледам детето съвсем сама. Още повече, че тук съм далеч от близки и приятели, но пък затова има интернет и само той ми помага да не "изкукам" от самота.
Както виждам ти също имаш интернет, така че се възползвай от него максимално. Ако нямаш с кой да си говориш в него - ние с бебо сме насреща в случай, че ти е много тежко и искаш да си поговориш с някой.
На ЛС мога да ти оставя Скайп и АйСиКю номерата ми. Имам няколко рецепти против скука и за добро настроение.

Тръгнах на работа още щом синът ми навърши 5 месеца, тъй като не работя всеки ден и само по 6 часа, съчетавам гледането му с работата. Дори да си призная честно на работата си почивам, ако съм по цял ден нон-стоп с него ще лудна, няма да ми издържат нервите. Моят син, хич не е от кротките, напротив, прави беля, след беля, види ли, че нещо ни дразни, започва нарочно само това да прави... просто нямам думи... дори на яслите като го водим, още не сме си тръгнали и чувам лелката да вика: "Къде изчезна Валентин!", нашия отишъл да се мие, пуснал чешмата и се окъпал целия, и така е всеки божи ден, много е щуро нашето хлапе.
Родих на 31г., но мъжа ми също работи на смени и до 13ч. си е в къщи и той се знимава с него, почива 2 дни в седмицата. Майка ми също го гледа 2-3 дни в седмицата за няколко часа, докато съм на работа. А от време на време ходи и на ясли до обед и тогава, ние с баща му излизаме.
Ако имам второ дете, пак бих се върнала на работа най-късно до 1 г., харесвам си работата, творческа е, а и работя с много хора в екип и е забавно.

Разбирам те много добре - и моят живот до преди година и половина беше много динамичен - работа, излизания, приятелки, командировки. После изведнъж стоене в къщи, чистене, готвене, съобразяване със 100 мения и настроения. Идва ми в повече и най-вече това, че хората като че ли очакват да се справям без да мърморя, все едно всичко е само мое задължение.... Тежи ми. И аз не мога да си представя второ дете, а ако почакам още година - две ще стане невъзможно от физиологическа гледна точка. От 1 месец се върнах на работа, работя от вкъщи. Сега имам други проблеми - животът наистина е продължил без мен, колегите се справят отлично без моята помощ, аз все съм в някаква такава изчаквателна позиция. Освен това ме мъчи и чуството на вина, че съм оставила детето си и не се грижа за него. Всички тези чуства, знам - са ирационални и не отговарят на истинското положение на нещата, но така се чуствам и като си повтарям, че съм в много добро положение, не ми олеква. Как се справям - ами май не се справям :). Карам ден за ден - ставам, правя закуска на Яна, работя, гасе пожари, после си играя с нея и така. Какво правя с чуството си за самота - отглеждам си го, понякога се наслаждавам на половин свободен час само за мен. Надявам се с времето да свикна с новия си живот и с новите си чуства - чрез самодисциплина, чрез самоубеждаване и най-вече като се променя. Това ми е много трудно - да реша, че искам от живота различни неща, от това, което съм искала до преди година и половина. И най-вече си напомням, че дъщеря ми е страхотна, че всеки ден става все по-интересна и с нея ще си прекарваме страхотно :))

Ако това ще те успокои - ще ти споделя как стоят нещата при мен и дано ти олекне малко...Заради хиляди причини се наложи да оставя детенцето си на бабите още на 3 - месечна възраст и да се върна на работа. Докато го гледаше свекърва ми се въртях в деветте кръга на ада - не само, че не ми помагаше, а се налагаше да тичам и по нея, След това с майка ми си поотпочинах малко, но само за 2 месеца. Когато стана на 7 месеца наех жена, защото отпуските на бабите свършиха / а и аз вече не издържах психически с присъствието им/. И оттогава се започна лудницата ми, в която се пържа и до днес - Ставане в 04,30 -05,00 /малкият не спи повече/, от 7 до 15,30 на работа, след това игри и разходки с него, докато си легне в 20,00 и после се започва "съдбата на домакинята" - миене, пране, гладене и всичко останало. Цялата тази хамалогия приключва към 24,00 - 01,00 и през останалите 3-4 часа трябва да се наспя / включи и събужданията на малкия и смятай.../ Всички около мен се чудят как се справям, самата аз незнам докога ще карам с този спринт - но нямам избор! А колко копнея за часове с маймунчето ми удома, за разходки и кафета по цял ден, за гостуване на приятелки и даже ако щеш - за един цял ден, прекаран сама! Съпостави положението и на двете ни и си помисли дали да не се насладиш още малко на спокойствието, което имаш, защото след това искаш-не искаш, ще се юрнеш в лудото ежедневие...

А може би решението е точно второ дете... Ще ме помислите за луда с това изказване, но и аз като всички вас, с първото дете нямах търпение да се върна на работа. Не че не ми беше приятно с нея, но тя си беше по-палавка, а и все пак всичко беше съвсем ново за мен - нови задължения, нови отговорности, изведнъж си като хванат в капан от едно бебе. Не може да се отрече, че ежедневието ти тотално се променя и за всеки това е някакъв шок в началото. А и този период 7-10 мес., когато бебето нито ходи, нито спи много, иска си повече внимание... Но откакто се върнах на работа (малко след годинката) и вече с носталгия си спомнях за свободното време, прекарано с бебка. Проблемът е, че уж много искаме да се върнем на работа, а май не осъзнаваме (или поне аз тогава), че всъщност то детето си остава, то не изчезва някъде и ти да си караш по стария начин - работа, приятелки, кафета, кино... И отговорностите стават двойно повече. Честно казано, щом се върнах на работа и започнах да си мечтая за времето в къщи. Така като забременях втория път, направо бях на върха на щастието. Знаех какво точно ме чака и го приемах като предстоящо удоволствие, а не задължение. Второто дете си го гледах с голям кеф, точно защото знаех колко бързо минава това безгрижно време и как децата така бързо растат и се променят, че с тая работа не успяваме да им се насладим, а връщане назад няма... Никога не съм вярвала, че ще се справя с едно дете, а сега се справям с две, работа, къща и ми е страхотно весело...


Габриела 2002
Доротея 2005

Аз се справих със сговнясаната ситуация, в която попаднах преди 5 години и 3 месеца когато разбрах, че всъщност не АЗ трябва да се променя, а просто наредбата в живота ми - приоритетите, важните неща, компромисите, времето за всичко. Тези 4 неща така се бяха объркали, че в един момент ги исках да ми се случват наведнъж всеки ден, всеки час. Толкова неистово исках старите си хобита, старите си занимания, стария начин на излизане, спокойствието, тишината, книгите, че ми минаваха много лоши мисли. Успокоих се чак, когато стана пролет и почнах да прекарвам повече време навън. Всъщност спаси ме яркото слънце, дългите разходки и разговорите с хората навън. Интересно, но от всичките ми познати мами по това време, само аз бях подлудяла за стария си начин на живот. Всички тогава ми се виждаха толкова халосани и лигави и се чудех как може да така да се радват на някой, който плаче по цял ден и не те оставя и за момент на мира. Еми на, този някой в момента е на 5 години и е моето най-сладко, единствено и любимо момченце. Просто всичко е въпрос на време - децата порастват и се превръщат в приятели, които споделят интересите и хобитат ти и тогава е много готино. Но защо нямаше кой да ми го каже преди 5 години, щях да си спестя много ядове.

Аглая, определено има изход от тази ситуация и доказателството за това е малката муцунка от снимката под подписа ми. Щом след ужаса, който изживях с батко й се навих да имам второ дете, то нещата наистина се оправят. В един момент си казваш колко страхотно е да бъдеш майка.


в някой прекрасен ... ден земята грабва те в плен...

Мили мами, много интересна тема!
Психолозите се "измъкват" с една "следродова депресия" и обикновенно я приписват на хормоналния дисбаланс.....
А то си е цяло преобръщане на начина на живот... ,
Малко преди да родя, моята кума ми каза нещо, за което не бях се замисляла: " Детенцето си е твое и ще си го имаш за 24 часа на ден, за цял живот, независимо при кой и къде ще бъде!"
Наложи се науча къде е кухнята /преди ядях в движение/, запознах се с другите мами от кварталната градинка, ... Вече не можех просто да си грабна раницата и айде на къмпитнга... Но пък имаш нещо друго, по смисленно и ценно - новия живот до теб!
И докато аз с носталгия си припомнях "доброто старо време", огледах приятелките си без деца и установих, че на тях им е по-трудно, по-ненормално, че и тъжно ежедневието .... Искам пак да съм на 18-19 и да съм свободна, но не искам да съм на ~35 сама, без детенце, дори и с най-бляскава кариера!
А вие?