ВРЪЩАЙ СЕ!

5 февруари

ВРЪЩАЙ СЕ!

“Ние сме благодарни, че така топло ни приемат на сбирките. Чувстваме се на тях много уютно.”

Помните ли как се страхувахме, когато дойдохме на първата си сбирка на АА? Повечето от нас помнят, колко трудно беше да останем на тази първа сбирка, дори да отидохме на нея с някой свой приятел? Какво ни накара да идем отново? С благодарност си спомняме радушното посрещане, което ни бе оказано и колко добре ни стана след това. Когато протегнахме ръка, ние дадохме възможност на другите членове да ни приветстват и проявят своето радушие.
Понякога единствената разлика между тези алкохолици, които не се връщат повече след първата си сбирка и тези, които остават и се възстановяват, се заключава в добросърдечната прегръдка. Алкохолиците не се връщат, ако не получават тази прегръдка от другите членове. Когато ние вече оставаме чисти за някое време, можем просто да се отвърнем от новаците, още повече като виждаме колко много хора идват и си отиват. Но членовете, които имат трезво време, могат да дадат ншанс на алкохолика да се върне отново. Предлагайки своят телефонен номер, прегръщайки или просто радушно поздравявайки, ние протягаме ръката на Анонимните алкохолици към тези, които все още страдат.

САМО ЗА ДНЕС: Помня какъв топъл прием ми бе оказан, когато за първи път отидох в АА. Днес ще изразя благодарността си, отваряйки обятията си за новаците.

За първи път отидох на сбирка на АА през ноември 2006. На Веслец. Специално си събрах куфарите и отидох с тази цел в София. Тогава бях доста настръхнал. Час и нещо преди сбирката проучвах района. Във фоайето едно момиче се опита да завърже радушен контакт. Обаче къде ще ми се обяснява на мене. Нали тогава смятах, че имам една година и три месеца трезво време. Хе, хе. Без Програма и с вещества, променящи съзнанието през тази година. Озъбена, облещена, оцъклена, опулена. Каква ти трезвост. Не се брои. Ама това не ми пречеше да се мисля за голяма работа.

Обаче преди всичко го пиша този пост, защото се сетих за новакът, който седеше до мене - Тото - така се беше регистрирал в този форум.
Къде си Тото? Няма те и във форума от повече от година. Обади се да се преброим. Ще ми е приятно да се свържем по някакъв начин

6 февруари

АЗ НЕ МОГА – НИЕ МОЖЕМ

“Убеждавахме се, че можем да се справим сами и продължавахме да живеем с тази нагласа. Резултатите бяха катастрофални и в края на краищата всеки от нас беше принуден да признае, че нашата самодостатъчност беше фикция”.

“Аз не мога, но ние можем”. Тази проста и мъдра истина лежи в основата на това, което ни е най-нужно като членове на АА. Заедно ние можем да оставаме трезви, а сами със себе си сме в лоша компания. Трябва ни подкрепата на други алкохолици, за да се възстановяваме.
Ако се осланяме само на себе си, ние препятстваме не само своята възможност да оставаме трезви. С алкохол или без него нашето своеволие непременно ще ни доведе до катастрофа. Зависим от другите хора във всичко: в обществото, любовта, приятелството и така нататък. Своеволието ни принуждава да влизаме в конфликт именно с тези хора.
Но ние не зависим само от други алкохолици и въобще от хора. Силата е атрибут, който не е присъщ на човешката природа. Необходима ни е сила, за да живеем. Намираме това, което ни е необходимо в Сила, много по-могъща от нашата собствена, която ни дава ръководство и енергия. Когато започваме да действаме в самодостатъчност, ние се изолираме от източника на сила, който може да ни даде най-доброто ръководство в живота – изолираме се от нашата Висша сила.
Самодостатъчността не работи. Ние имаме нужда от други алкохолици, имаме нужда от други хора. А за да живеем пълноценно, ни е нужна Сила, много по-могъща от нашата собствена.

САМО ЗА ДНЕС: Ще търся подкрепа на други възстановяващи се алкохолици, хармония в обществото и подкрепата на моята Висша сила. Аз не мога, но ние можем.

Преди две години и половина разбрах, че съм болен от алкохолизъм. Прочетох и за Братството на Анонимни алкохолици. Събират се алкохолици, за да си говорят там нещо си. Иначе не ставало. Прочетох обаче, че имало и някакви пет процента, които се възстановявали от тази болест, без помощта на нищо друго. Сами. Ха, ха. Естествено, че веднага се поставих в тези пет процента. Сега ми звучи толкова смешно, че направо е абсурдно. Не, че няма такива пет процента, от каквото и да се възстановяват. След една година гърчове бях останал вече сам. Контактите ми бяха с двама души, но и те се изпаряваха. Сам желаех да се крия по горите. Това са фактите.
Сега не бих се върнал обратно и дори да имах възможност не бих пожелал да съм сред тези самотни гении - петте процента на самодостатъчните. В никакъв случай. Нито дори да открият хапче против алкохолизма, каквото и да значи това, не бих го изпил. Нито бих се съгласил да ми бръкнат в гените и да ме "оправят".
Алкохолизмът се оказа моят джакпот. Преди това не бях дал евала на никой и на нищо. На думи - да, но вътрешно - никога. Щом бях победен и се признах за победен - намерих неща, които не бих заменил за нищо друго. Намерих винаги търсената сила и енергия, пълноценност и насока.
За първи път в живота си се чувствам истински свързан, част от нещо.


"Вие си казвате: „Да, аз искам да спра да пия. Но нима съм обречен да водя, живот, в който ще бъда глупав, досаден и скучен като някои от благочестивите хора, които виждам около себе си? Зная, че трябва да се справям без алкохол, но как мога да го направя? Можете ли да ми предложите равностоен заместител?”
Да, има заместител и при това той е нещо много повече. Сред анонимните алкохолици съществува едно Братство. Там ще се освободите от грижите, скуката и тревогите. Въображението ви ще се разпали. Най-накрая животът ви ще има стойност. Най-добрите години от живота ви очакват. Така възприемаме ние братството, така ще го възприемете и вие.
„Как ще стане това?”, питате вие. „Къде да открия тези хора?”
Ще се срещнете с тези нови приятели в собствения си град, квартал или село. Около вас безпомощно загиват алкохолици като пътници на потъващ кораб. Ако живеете в голям град, те са стотици. Високопоставени и нископоставени, богати и бедни, те са бъдещите членове на Братството „Анонимни алкохолици”. Между тях ще откриете приятели за цял живот. Ще бъдете свързан с тях чрез нови, чудесни взаимоотношения, защото заедно ще се спасите от гибел и ще тръгнете рамо до рамо по общия път. Тогава ще разберете какво означава да отдаваш себе си, за да могат други да оцелеят и да преоткрият живота. Ще разберете пълния смисъл на думите „Обичай ближния си като себе си”." Глава единадесета от Анонимни алкохолици - "Един поглед в бъдещето"

Темпо ди салса

7 февруари

ТОВА НЕ Е ИЗПИТ

“...Основният факт в нашия живот днес е абсолютната увереност, че нашият Създател е влязъл в сърцата и живота ни по някакъв чудодеен начин. Той е започнал да осъществява за нас тези неща, които не бихме успели да постигнем сами.”

Някои от нас започнаха да се възстановяват мислейки, че житейските трудности са серия от изпитания, които ни се изпращат свише, с цел нещо да научим. Това убеждение веднага се проявява, когато се случи нещо естествено и ние нареждаме: “Моята Висша сила ме изпитва”. Ние сме уверени, че е тест на възстановяването, когато ни предлагат наркотици. Преценяваме като проверка на характера ситуацията, в която можем да пристъпим принципите без да излезе наяве. Дори можем да си мислим, че силната болка от трагедиите в живота е изпитание на нашата вяра.
Но любящата Висша сила не ни устройва изпитания за проверка на възстановяването, характера или вярата. Това е просто живота и в него винаги има нещо, което причинява болка. Много от нас загубиха любими хора и вината не е наша. Някои от нас загубиха напълно материалното си благополучие. Има някои, които преживяха загуба на дете. Животът понякога причинява страхотна болка, но тя не ни е изпратена от Висшата сила. Тази Сила постоянно е с нас и е готова да ни носи на ръце, ако ние не можем да ходим. Няма рана, нанесена ни от живота, която Бог, какъвто го разбираме, да не може да заздрави.

САМО ЗА ДНЕС: Ще вярвам, че моята Висша сила е любяща и волята й за мен е добра. Ще търся помощта на моята Висша сила във време на несгоди.

Вчера сутринта в осем. Аз отивам на работа, а съседът ми - за патронче. Точно след като написах поста, че наоколо са страдащите. Напаткан както си му е редът. Щом и в това положение не може да заспи, значи зорът е голям. Погледът повече от празен. Бездънен вакуум. Няма нужда да гледам филми за зомбита. Заедно сме играли футбол като деца. Спира ме и пак се почва откъм уваженията и приятелството.
Аз благодаря на Бог, че и тази сутрин съм трезв. Че това е достатъчно и е нещо уникално. Докато го чакам да видя какво ще измисли да ми иска двата лева. Предният път му трябваха за превоз на баща му до болницата. Предложих да ги закарам. Естествено, че нямаше нужда.
Този път явно нямаше сили да нарежда и направо поиска два лева. Повече нищо нямало да иска от мене. Казах му, че няма да му дам. Допуснах тактическата грешка да му кажа, че е алкохолик. Ама той и без това нито е чул, нито ще запомни. Всъщност чу, защото веднага започна да се отбранява. Явно не го чува за първи път и има отработена реакция. Такива сме си ние - винаги някаква друга е причината. Външна. Казах му, че и аз съм алкохолик, ама в момента съм трезвен. Не става номера в това състояние.
И тази сутрин съм трезв. Снощи лафих с друг авер. Сух от повече от година. И това неговото хич не е работа. Нали бях така. В същото състояние. Светата инквизиция в ежедневна бойна готовност.
Толкова съм благодарен за Програмата на Анонимни алкохолици. Гледам назад и първо се смея на себе си, после се съжалявам, после ми иде да заплача над това страдание. Безсмислено страдание. Тази упоритост, която не иска да се предаде. Не иска да пусне стария корен и да се остави на нещо по-голямо. Да се остави от старите идеи. На Духовният опит на милиони пробудили се за нов живот алкохолици.
Зъбите стиснати. Това може да се кара години наред. Нямал съм воля. Воля имам да повдигна планини, но същата тази воля е обърната срещу мене. Толкова съм благодарен за безкрайното отчаяние, което ме накара да се предам напълно и да стана готов да направя всичко. Да се оставя на по-голяма от мене Сила и да затропам упорито по Пътя на Щастливата Съдба.
"Половинчатите мерки не ни помогнаха. Стояхме на кръстопът. С пълно отдаване помолихме за Неговата подкрепа и грижа." Глава пета от Анонимни алкохолици, Как действа програмата
Пълно отдаване.

19 февруари


РЕЗЕРВНИ ПЪТИЩА

“Сривът никога не е случаен. Той е знак, че някъде в нашата програма има пробив”

Резервните пътища са тези, които си оставяме за всеки случай в бъдеще. За нас тези пътища за отстъпление са предположението, че ако едно или друго се случи, то ще се подкараме. Какво може да се случи, че да ни бъде твърде тежко да го понесем? Може би си мислим, че ако съпругата или любимата ни напусне, ще бъдем принудени да се подкараме? Мислим, че навярно ще се напием, ако загубим работата си. Може би предполагаме, че смъртта на любимия човек ще бъде за нас непоносима. Във всеки случай резервните пътища, които си оставяме, ни дават позволението да се изтрещим, щом нашите опасения се оправдаят – и те често се оправдават.
Можем да се настройваме за успех, вместо да се настройваме за срив. Заради това изучаваме своите очаквания и ги променяме там, където е възможно. Много от нас поддържат цял каталог на предполагаеми нещастия, тясно свързани със страховете ни. Можем да се учим да изживяваме болката, наблюдавайки как другите преминават през подобни състояния. Можем да приложим техният опит към своите собствени очаквания. Вместо да си казваме, че няма да издържим и ще се сринем ако нещо се случи, можем спокойно да се убедим, че ние също можем да останем трезви, каквото и да ни донесе днешният ден.

САМО ЗА ДНЕС: Ще проверя нямам ли някакви резервни пътища, които могат да застрашат моето възстановяване. Ще споделя това с другите алкохолици.

Резерни пътища. Трудно ми беше да пиша последните дни. Ами как да пиша, като само търсех начин да се оплача от нещо. А то какво било? Търся си причини да се бунтувам. Да си оправдая негодуванието. Дори заявявах гордо – чудя се как все още съм трезвен. Смешна работа. Почти нищо особено не се бе случило, обаче тиквата ми раздуваше и раздуваше. Малко ремонти на колата; сметките този месец; разбрицах си режима, че пътувах и взех да недоволствам. Ето ме отново пред Третата стъпка. Както всеки ден. Кой, аджеба ми ръководи живота? Какво точно трябва да се случи, което не бива да се случва и какво не се случва, а трябва да се случи? Продължавам да движа със сценария и просто с кеф очаквам отнякъде да се получи разминаване. Като бесен диринент-режисьор крякам: СТОП! СТОП! СТОП! Как може такова нещо! Безобразие!
` Дърпам си косите. Чупя палката. Имаше един такъв герой в книгата на Свобода Бъчварова “Фильо и Макензен”.
Появяват се старите желания да обвинявам, осъждам и изпълнявам наказания. Първият симпом – сключване на вежди и сумтене. Дори си мисля, че синузитът ми е пряко свързан с режисьорското ми негодувание. Ама това са едни други теории и много време и място ще отнеме да ги изложа.
Егоизъм-егоцентризъм! Това е коренът на моите беди. Продължавам да режисирам живота си, а непослушкото живот си кара по неговата. И естествено е въпрос на време, ако не загрея какво се случва, да почна да си блъскам тиквата в някоя стена. Няма да видя вратата до мене. Нищо не виждам, щом избеснея. Слагам капаците и се отдавам на вулканично негодувание. Сигурно прабългарската конница се е вселила в главата ми. С такъв тропот, трясък и мощ се втурва напреде, че няма човешка сила, която да я удържи.
С какво повече съм от другите хора, та да искам разни работи. Едва ли не признание за трезвостта. Или пък почивка от трезвостта. Време е да става по-леко. Време е за награда, за отпуска. Хе-хе.
Абе не съм възхитен от този си пост. Може би очаквах нещо вълнуващо. Шедьовър. Иначе настоявам, че искам да бъда двойкаджия. Да имам правото на грешки. Да не бъда съвършен.
Взех да се мотам как да завърша и не става номера така. Айде на всички още 24 трезви часа. И нека Силата да бъде с нас!

Резервните пътища... Аз им викам: открехнати вратички. Не-до-затворени за всеки случай.
Мисля, че една от най-важните задачи, които благодарение на по-опитните приятелили успях да свърша през първата година от своята трезвост, беше да се науча да ги издирвам тези вратички и да ги захлопвам здраво на момент. Да си изработя един вид рефлекс за затваряне на вратите.

С какво повече съм от другите хора, та да искам разни работи...?
Ами, с нищо повече. Точно разни такива искания ме оприличават на други хора. Точно това си е хорската същност още отпреди да са ни изгонили от Рая: всички да искаме разни работи...
Въпросът е само да умеем да си го виждаме. И да свежаме исканията си до реалните измерения.

Сривът никога не е случаен. Той е знак, че някъде в нашата програма има пробив
Да, сривът не запо4ва, когато посегнем към първата 4ашка или дрога.. . Това е просто финалът на един процес запо4нал много по рано, в мислене, отношения и поведение.. Процес, който ако сме внимателни и 4естни със себе си, можем да го спрем. Пак стигам до 4естността, безмилостната 4естност . И добре направена Първа стъпка!!!! Резервните пътища са тези, които си оставяме за всеки случай в бъдеще. За нас тези пътища за отстъпление са предположението, че ако едно или друго се случи, то ще се подкараме. Та нали Първата стъпка е предаване, безусловна капитулация, вдигнато бяло знаме!!! Кой обявава 4естно капитулация, ако си е приготвил резервни ходове? Резервите... Докато не се освободим от нашите резерви, без зна4ение какви са те, базата на нашето възстановяване е във опасност. Резервите ни отнемат това, което тази Програма ни предлага. Отказът от вси4ки резерви озна4ава предаване. Тогава, и само тогава, е възможно да ни се помогне да се възстановяваме от болестта на зависимостта си Всеки си има своите резерви, моите са си само в моята глава, мога да заблудя и манипулирам много хора, фатално е, когато успея да заблудя и манипулирам себе си... Затова ми е жизнено необходима 4естността и себепознанието. Това ми го да ва Програмата, резервите ми ги подсказва Болестта.. Болестта, хитра, изобретателна, велика манипулаторка и....смъртоносна. Единствената болест, която казва: "Ти не си болен.. Имаш право да се отпуснеш днес, да си пийнеш само една, защото....Х такаитака, У такаионака, пак те прецакаха днес, и т.н." При4ини една от друга по убедителни Познато, нали??? Лятото на 2007 година.. Август, вси4ко около мен беше не както трябва. Написах си на 5 разли4ни листи проблемите във: ли4на, здравна, професионална, финансова, фамилна сфера. Има ли и други? Като допълнение на ситуацията, не се върнах да прекарам няколко седмици в България.. Последен път съм си била Януари 2005.. Сама го реших, мислих, преценявах, само една година тропках по Пътя.. Недостатъ4но, за да се върна и да не се отклоня от Пътя.. Сама се отказах от това, което сънувах, ама не знаех колко ще ме боли.. Близките ми се върнаха да прекарат отпуска, аз не.. Най добрите ми приятели за 10 дена имаха срив един след друг, ефектът на доминото, резервните пътища, единият се опитваше да ми докаже, 4е тъй като другият се сринал, и му бил идол, и той загубил вяра да продължи по Пътя (бабини деветини). Направих си експеримент с един колега, държах листите като карти, той издърпа една, про4ете, питам го, става ли като при4ина да имам пробив, Става, отговаря той, После и друг лист, и друг.. Накрая ме погледна и ме пита, Ама как така още си тропкаш по Пътя?? Аз се пошегувах, 4е не мога да избера, коя от при4ините е по впе4атляваща... Имах си оправданията, аз просто не ИСКАХ.. Само за днес
Алкажа? Продължавам да режисирам живота си, а непослушкото живот си кара по неговата. 4акай да ти напиша една мисъл от "колекцията ми"Животът е това, което ни се слу4ва, докато си правим планове. Готена е , нали? Я остави плановете на Силата, Тя по добре от теб и мен знае от какво наистина имаме нужда, и се радвай на това, което се слу4ва Знаеш ли, 4е от продължително склю4ване на вежди се образува дълбока вертикална бръ4ка на 4елото??? Разписах се нещо..

И нека Силата да ни води!

20 февруари

БЕЗСИЛИЕ И ЛИЧНА ОТГОВОРНОСТ

“Бидейки безотговорни, ние сами си създавахме проблеми”

Когато отказваме да поемем отговорност за своя живот, ние пропускаме много. Необходимо е да помним, че сме безсилни пред нашата зависимост, но не и пред своето поведение.
Много от нас разбираха безсилието като нещо, което ни позволява да избягаме от вземането на решения или да продължим да се държим като деца. Разпростряхме безсилието върху всичките си действия. Обвинявахме дригите за собствените проблеми, вместо да предприемем положителни действия за разрешаването им. Ако продължаваме да избягваме отговорността с оправданието, че сме “безсилни”, се обричаме на същото жалко положение, в което се намирахме по време на активният си алкохолизъм. Възможността да пропилеем годините си, чувствайки се жертви, е съвсем реална.
Вместо да живеем като избягваме предизвикателствата на живота, ние можем да се учим да поемаме отговорността за собствените си решения и да се опитваме да ги изпълняваме. Можем да грешим, но можем да се учим от своите грешки. По-дълбокото разбиране за себе си и нарастващата готовност да поемаме лична отговорност ни дават свободата да се променяме, да правим избор и да израстваме.

САМО ЗА ДНЕС: Това са мои чувства, мои действия и мой избор. Ще поема отговорността за тях.

Основен недостатък – страх. Нерешителност. Блокаж. Не предприемам нищо, за да променя обстоятелствата. Благодаря за тази проста Програма. Начин да се избавя от празното философстване и да предприема простите действия. Да се уча ден по ден да действам и да виждам, че моите действия пораждат резултати. Също и моите бездействия. Атрофия гарнирана със софизъм. Както си седя и не искам да направя нещо, защото то няма да е перфектно или хич не го виждам как ще стане. Гордост. Аз не мога да се излагам и да върша несъвършени неща. Неща, които ще дадат повод на други хора да ми се присмиват. Изкривено развит инстинкт да бъда харесван, да бъда приет. Трябва всички да ме харесват и да ме приемат. Не мога да поема отговорността да не бъда дъ бест. Винаги това жалко търсене на одобрение от всички.
И какво стана накрая – всички управляват живота ми. Всеки може да ме накара да направя някое безумие. Естествено после става виновен за това. Един авер наскоро ми сподели – тези момичета ме накараха да правя глупости. Нищо, че не знаеха за моето съществуване, нищо че бяха на двадесет метра от мен и с гръб към мен.
Не мога да се излагам, каквото и да означава това. Поради това същото понякога мога да стоя с часове и дни, без да подхвана нищо. Без да се появя никъде.
Пък уж искам да бъда свободен. Да бъда несъвършен. Обаче да съм свободен и несъвършен върви с допълнителни екстри. Или пък съвсем не е това, което съм предполагал с болната си глава. Да съм свободен за мен винаги е означавало да не нося отговорност. Пък се оказа, че се освобождавам от отговорността, като не вземам решения, не действам и не отговарям за резултатите. Следователно си оставам робот. Някъде в масата, от която уж исках да избягам като се наливах. Да бъда различен. Пък станах еднакъв.
Исках да бъда голям и силен. Ама това не е кота, която се достига благодарение на изминало време, а способности, които се развиват чрез предприемане на действия и постигане на качествени изменения. И за всичко това си има проста Програма от действия. 12 Стъпки.
Всеки ден благодаря, че я има тази Програма. Снощи споделих с мои събратя как отчаяно съм търсел и съм се молил за някакъв изход от положението. Беше ми предложена Духовната Програма. С две ръце се хванах за нея и се заех с решителни действия. Надеждата освети живота ми. Тогава ме стегна шапката и почнах да се страхувам. Да не би да не съм алкохолик, а просто сериозно луд. Да ми се отнеме и тази последна надежда за измъкване. За реална и качествена промяна на живота. Не зверското зъбене, пулене и болезнена сухота. То единственият ми келепир беше да се пъча, че не пия. Да очаквам одобрение за това. Да бъзикам пиещите. Отново във водовъртежа на безкрайното драпане за повсеместно одобрение. Гордост. На всяка цена да бъда успял. Да бъда харесван. Айде стига толкова, че почнах да се омотвам в опитите си хем да пиша, хем да си намеря някоя нова денсстанция.

САМО ЗА ДНЕС: Това са мои чувства, мои действия и мой избор. Ще поема отговорността за тях.

Едва от няколко дни започнах да осъзнавам, колко съвършен егоцентрик към.Не може света да се върти само около мен,да правя това което аз искам и да карам и другите да бъдат на моето мнение.Не е нормално да разигравам хората.Безсилна съм пред много неща-пред своята зависимост,пред моята припряност и дезорганизираност.Не мога да променя света,но пък мога да се опитам да променя нещо у себе си.Когато нещо не върви като по мойте "грандиозни" планове и не е със скоростта, която на мен ми харесва не трябва да се нервя и да обвинявам всички около себе си,защото не постигам нищо освен това че може пак да изпадна в някоя паник атака и да си взема по този повод релаксанта.Трябва да се науча да подреждам нещата, които имам да свърша по приоритети а не да ги правя едно през друго и така всъщност хем се обърквам хем не правя и кой знае какво.Аз не съм Бог,но добре че е Той да ме държи и да ми помага.На него се уповавам и вярвам, че ще ми помогне за всичко за което Го моля.

21 февруари

САМОСЪЖАЛЕНИЕ ИЛИ ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ – ИМАМЕ ИЗБОР

”Самосъжалението е една от най-разрушителните черти на нашият характер. То ни лишава от сили и изтощава всичките ни запаси от положителна енергия.”

По време на пиянството много от нас използваха самосъжалението като механизъм за оцеляване. Не вярвахме, че съществува някаква алтернатива на живота ни, на болестта ни – или пък не искахме да вярваме в това. Докато можехме да изпитваме самосъжаление и да обвиняваме другите за своите беди, не отговаряхме за последиците от своите действия. Мислейки, че не ни е по силите нищо да променим, ние не пристъпвахме към необходимите промени. Използвайки този “механизъм за оцеляване”, не можехме да започнем да се възстановяваме, а това ден след ден ни водеше към саморазрушение. Самосъжалението е инструмент на нашата болест; трябва да престанем да го използваме и вместо него да се учим да използваме други средства, които намираме в Програмата на АА.
Убедихме се, че ефективната помощ е достъпна за нас. Когато търсим тази помощ, я намираме в Програмата на АА и самосъжалението се заменя с благодарност. На наше разположение има много инструменти: Дванадесетте стъпки, подкрепата на спонсора, Братството с другите възстановяващи се алкохолици, грижата на нашата Висша сила. Наличието и достъпността на всички тези инструменти е повече от достатъчна причина за благодарност. Вече не живеем в изолация и без надежда. Имаме очевидна помощ във всичко, което може да се случи. Най-безотказният способ да станем благодарни е да се срещнем с тази помощ, която е възможна за нас благодарение на Програмата на АА и да изпитаме промените, които Програмата внася в живота ни.

САМО ЗА ДНЕС: Ще бъда благодарен за надеждата, която ми дадоха в АА. Ще развивам своето възстановяване и ще престана да подхранвам самосъжалението си.

Все на мене ли! Тези истерични викове още от малък. После се рафинира тази външна проява на самосъжалението.
Всички съвременни нюейдж филми говорят за благодарността и за нейната огромна сила. “Великата тайна на водата”, “Тайната”, “Какво си мислим, че знаем” и т.н. Благодарността е сила, която може да промени живота. Гледам си филмчетата. Изтръпва ми хълбока и толкоз.
Проста Програма от действия.
Който не иска да направи нищо – си търси причини. Самосъжалението е веднага там. Мога да оправдая всичко с другите. Нали това се питам често – щом стане време да мра и разбра, че не съм живял? Какво тогава? Ще ме стопли ли това, че мога да обвиня други за моето неживеене? Дори и да мога да ги обвиня другите?
Който иска да направи нещо – търси начини! Тръгвам от там. Тръгвам. Не спирам и се въргалям в нещастието си. Както го правих минута по минута, ден по ден. То така се ниже живота и се ниже и се ниже...
Фактът е, че съм алкохолик. Тръгвам оттук. Нямам силите да се съпротивлявам срещу алкохолът – първата част на Първата стъпка. Животът ми е неуправляем – втората част на Първата стъпка. Животът продължава да е неуправляем и ставаше все по-неуправляем, щом спрях пиенето. Нямаше какво да ми дава сили в живота. Нямах начин да живея. Метод. Способ. Умения. Бях прекарал живота си в друга гравитационна система, в друга атмосферна среда. Взеха ми скафандъра на шишето и антигравитационният колан на ефекта. Размазах се като медуза на сухо. Изхвръхнаха ми очите от напъване. Жилите по врата ми взеха да се удебеляват. Така действа еволюцията. Може би ако бях издържал така няколко години щях да мутирам в друг вид организъм, който може би щеше да е много добре пригоден да живее в евентуални променени условия. Някъде по средата на пещера или на дъното на морето. Кой знай?
Болен съм от алкохолизъм. Жестока болест. Невидима, коварна, объркваща, всемогъща, подла, изцеждаща. Винаги сочи, че врагът е някъде отвън. Виновникът е там отсреща. Имам право да се въргалям в лайната си и да плача, че никой не ми помага. Имам оправдание, че не правя нищо. Невъзможно е в тази страна, с тези хора, при този манталитет, в това общество, при това безпаричие, необразованост, жестокост, връзкарство, корупция, клиентелизъм, кокошкарство, климат, микроклимат, макрокосмос и така нататък и така нататък.
Всеки ежедневен анализ завършвам със списък на благодарностите си. Благодаря, че съм жив и здрав, че съм трезвен и днес. Благодаря за всички възможности, които ми даде Бог. За това, че ме свърза с моят спонсор. Благодаря за Програмата на АА, за Братството на АА, за сбирките.......Продължавам нататък този списък, докъдето се сетя.
Благодарен съм и за болестта си. Нищо в този свят не е случайно. Болестта ми вече е факт, пък било той и случаен. Оттук нататък имам два подхода.
Първи подход - да ритам с крачка и да се тръшкам, докато ме вържат и затворят някъде. Има и варианти на този подход. Без да ритам, тихо да се самосъжалявам или да не правя нищо по въпроса. Нищо реално. Никакви действия. Празни философии. Последиците са очевидни. В лодка към водопада. Кофти е да се гребе срещу течението, но няма друг начин.
Втори подход – да последвам примера на милионите алкохолици, които са били в моето положение. Да се захвана с Програмата със спонсор. Просто за проба. Така си бях казал – за проба. Шест месеца. Какво толкова ще загубиш. После пак ще си фантазираш на воля пред телевизора.
От вчера имам леки притеснения за една трудност днеска. Преди реагирах с недоволство и отхвърляне. Страх. Ама няма начин. Ако искам да живея и израствам – трудностите са начина за това. Иначе да си седя в барокамерата и да чакам да дойде не знам какво. Сега приемам тази възможност с благодарност. Това е начин да тръгна срещу недостатъците си. Да науча нещо. Да извадя гедорията с духовни инструменти и да се пробвам да ги приложа в реалното си ежедневие.

САМО ЗА ДНЕС: Ще бъда благодарен за надеждата, която ми дадоха в АА. Ще развивам своето възстановяване и ще престана да подхранвам самосъжалението си.

22 февруари

БОЖИЯТА ВОЛЯ ИЛИ МОЯТА?

“Продължихме да правим равносметка със самите себес си и когато допускахме грешки, бързо си ги признавахме.”

В Анонимни алкохолици ние разбрахме, че когато сме в хармония с волята на Висшата сила за нас, тогава и животът ни е хармоничен. Използваме Десетата стъпка като средство за поддържане на тази хармония. Всеки ден ние отделяме време, за да разгледаме поведението си. Някои от нас преценяват всяко свое действие с помощта на много прост въпрос: “Това Божията воля ли е или моята?”
В много случаи ние забелязваме, че действията ни съвпадат с волята на Висшата сила за нас и тогава чувстваме, че живеем в хармония със заобикалящия свят. В някои от случаите виждаме несъответствие между своето поведение и своите ценности. Постъпвахме според собствената си, а не според Божията воля и като резултат настъпваше дисонанс в живота ни.
Когато намираме такива несъответствия, признаваме че не бяхме прави и предприемаме правилните действия. С ясното осъзнаване, че ни е известна волята на Бог за нас в тези ситуации, преди всичко няма да ни се наложи да повтворим грешките си. И тогава най-вероятно, ще успеем да живеем в съгласие с волята на Висшата сила за нас и заобикалящия ни свят.

САМО ЗА ДНЕС: Би ми се искало да живея в хармония със себе си. Днес ще проверя своите действия и ще си задам въпроса: “Това Божията воля ли е или моята?”


Нямам много време за пост, че си закъснявам от графика. Написах писмо на една приятелка и не можах да го пратя. Грешка с пощата. Обаче нали съм си патил много пъти и винаги се застраховам. Ако не пиша на файл, копирам често текста. Нали като пиша бясно и понякога се е случвало да натискам клавиши, които предизвикват хаос.
Ежедневната равносметка. Хигиената по стъпка Десета. Няма начин. Такъв навик ми става, че като не си направя два поредни дни равносметката, анализа по Десета стъпка и не мога да спя. Почва се с кошмари, недоспиване и нататък е ясно. Не мога да си го позволя. Трудно се изграждат навици, а чрез тях още по-трудно характерът. Съдбата неусетно се настанява около мен. Без да мога да проумея, че аз съм нейният автор. Моите мисли и постъпки наслагват и наслагват. Плочка по плочка в пъзела. Оттам следва всичко. Самите бяхме автори на собствените си беди. Проявите на собственото ни аз бяха това, което ни доведе дотук. Сега цитирам по памет и моя преработка и ще се наложи да вляза в Голямата книга. Макар това да е анализа по Четвърта стъпка. Но важното е почистването на собствената къща. Иначе няма да има промяна.

“Егоизъм – егоцентризъм! Ние смятаме, че това е коренът на нашите беди. Гонени от стотици форми на страхове, самозаблуда, себелюбие и самосъжаление, ние настъпваме хората и те се бунтуват. Понякога ни нараняват, привидно без причина, но ние неизменно откриваме, че някога в миналото сме вземали решения, мислейки само за себе си, които по-късно ни поставят в положение да бъдем наранени.
Така че, според нас ние самите причиняваме всичките си беди.”

“На първо място потърсихме недостатъците в самата си същност, които бяха причина за провалите ни. Тъй като бяхме убедени, че собственото ни аз, проявяващо се по различни начини, бе това, което ни бе победило, ние прегледахме неговите прояви.”
Глава пета от Анонимни алкохолици – Как действа програмата.

Собственото ми аз е с мене всеки ден и всеки ден се проявява. Спирам да пия и се оказва, че съм си един трезвен лъжец, крадец, измамник, егоист. Обострят се всички черти на моят характер. Де да можеше със спирането на пиенето да се променя и характерът. Изгарден ден по ден. Вкопан с бетон в бетона.
Като онзи виц – чисто и просто? Що е то? Изкъпан милиционер. Не визирам сегашната полиция. Сухото ми аз е доста по-опасно. Няма я наркозата. Като машина работила дълго време с маслото на ефекта от веществата. Няма го маслото – какво се случва с този двигател? Блокаж. Буталата пробиват наред и всичко става за хвърляне. Няма го маслото. Толкова години съм работил на такъв режим. Тогава идва на помощ смазката на духовността. Без нея е невъзможно. Самата духовност е в действията. Снощи си говорихме с моята приятелка за вярата. Че без дела я няма никаква. Не само това. Може да се каже, че делата са другото агрегатно състояние на вярата. Нейната проявна форма в материалния свят. Или пък вярата е самото дело. Или пък вярата живее в делото.
Едно от действията е ежедневната равносметка. Ако не продължавам да я правя, много скоро старите недостатъци ще вземат връх. И тогава ще има да се чудя защо ми е зле, какво става, че не мога да спя, че се ядосвам, че търся чужди грешки, че подскачам за секунда, че съм недоволен и всичко отново става безсмислено. Мда.
Прабългарската конница. За един малък недостатък в снаряжението, конникът получава смъртно наказание. Без право на обжалване. Няма право да си позволи да не поддържа ежедневно бойната си готовност, коня, амунициите. Нама начин. От това зависи не само неговият живот, а и живота на тези около него. Затова са помитали всичко наред и са изглеждали като извънземни за враговете. Способностите им са били невиждани. Защо? Ами ежедневна практика.
Така и с мене. Дадена ми е ежедневна отсрочка, при положение че поддържам духовната си форма. Ежедневна отсрочка. Тази сутрин благодарих на Бог, че ме е отървал. Че ми дава възможност да видя какво става, когато някой си помисли, че му се е разминало и може да си поотпочине. Благодаря, че мога да видя това в себе си, а не като анализ на друг човек.
Къде търся Божията воля? Дванадесетте стъпки. Те са за такива упорити философи и теоретици като мен. Проста Програма от действия. Действам ли по Стъпките, значи се намирам в стъпките на Бог, в хармония съм с волята Му и се движа в правилната посока.
Сега ще се задвижа малко в ритъма на танца, после ще се задвижа към банята и така нататък.
Желая на всички още 24 трезви часа и нека Силата да бъде с нас.

САМО ЗА ДНЕС: Би ми се искало да живея в хармония със себе си. Днес ще проверя своите действия и ще си задам въпроса: “Това Божията воля ли е или моята?”

23 февруари

ПОСЛАНИЕТО И ВЕСТОНОСЦИТЕ

“Анонимността е духовната основата на всички наши традиции, която постоянно ни напомня, за необходимостта да поставим принципите преди личностите”

Дванадесетата традиция ни напомня колко е важно да поставим “принципите над личностите”. На сбирките на възстановяващите се алкохолици тези думи могат да се перифразират в “не стреляйте по вестоносеца”. Често бъркаме посланието с неговият носител. Често отричаме казаното от някой, само защото не харесваме човека.
Ако имаме проблем с изказването на който и да е на сбирката, може би трябва да се допитаме до спонсора си. Спонсорът може да ни помогне да се концентрираме върху това, което говорят, а не върху това кой говори. Нашият спонсор може също така да ни помогне да се избавим от негодуванието, което ни пречи да оценим нечий опит във възстановяването. Удивително е, колко много ни дават сбирките, ако си позволяваме, съгласно Дванадесетата традиция, да се фокусираме върху принципите на възстановяване, а не върху личността на възстановяващия се.

САМО ЗА ДНЕС: Ще практикувам принципът на анонимност на днешната сбирка на АА. Ще съсредоточа върху посланието за възстановяване, а не върху личността, която го носи.

Една сестрица веднъж ми сподели: “Този човек веднъж каза нещо свястно, а аз бях толкова заета да правя гадна физиономия, че изобщо не го чух.
То и аз съм така, ама сбирка след сбирка става промяната. Като си натискам задника и спазвам правилата да не прекъсвам, да не изразявам отношение. След това започнах да се усещам, че външно спазвам принципът, но вътрешно продължавам да дрънкам. Още доста сбирки и започва и вътрешното спорене да отшумява. След това ми се струва, че понякога дори успявам да слушам, вместо да си чакам да дойде моят ред и да си кажа мойте си речи.
Но Програмата е път към израстване. Днеска няма да стана съвършен и то няма да стане отведнъж. Каквото трябва да стане, ще стане, щом следвам принципите на възстановяване.
Тука сме с един събрат, който ми е на гости и ще ходим днеска на сбирка. Превеждахме съвместно и си пием кафето. Това е положението.

Ама може бе човек ти не знаеш на ония баща му, на оная дядо и, а пешо а вече толкова ... а нея видя ли я , и цигарите спря . Воля бе човек воля ... Тоя месец дет мина това го чух поне 20 пъти ако не и повече, че и почнах да се замислям дали и аз не мога. И то не да се замислям така почнах да деиствам. Напоследък не се чувствам болен май съм си самодостатъчен продължавам да деиствам по стъпките но защото знам ли защо само не и защото съм болен, наистина сутрин ме е страх, че ако не се помоля за сили ако не благодаря за това че съм чист, трезвен, без цигари, без комар, без порно, и без едно момиче ще се подкарам на всяко едно от тях а е ужасс. Може и да е предаване може и да не е незнам но през деня веднъж не се сещам, че съм болен някак си машинално става всичко. Миналият път точно така беше преживявам същото със същите хора, има храна за егото колкото щеш и то съвсем сериозно по същият начин като миналият път. Ако продължа така значи сега са 142 дни чист а миналият път се подкарах на 148ият ден . Вчера като си писах по десета стъпка виждах как ми се случват същите работи ето сега ми писа същото момче с което излизах по това време и ще се видим след малко. Сигурно ще правим същите простотии както преди незнам интересно , дали ако направя същите грешки ще мога да чакам друг резултат ??? Не мисля така че сам не мога Благодарен съм че довечера има сбирка на АА по скаипа . Иначе щях да изкукуригам в Монтана сам без сбирки. Благодарен съм, че живея във времето на компютрите. Благодарен съм, че имам това братство, че има хора които са тръгнали по тоя път по които се опитвам да вървя аз и са много напред и могат да ми споделят откъде да мина. Благодарен съм че имам компютър и интернет за връзка с тях. Благодарен съм, че и телефона ми все още върви та имам връзка и там със същите тези хора . Благодарен съм че не съм сам защото незнам не искам и да разбирам какво ще стане. А които може сам евала не ма интересува обаче, аз си знам какво става когато почна да си слушам кратуната и всичките и философски и морални убеждения. Защото както го пише в книгата имам ги в излишък. Абе трябва да тръгвам. ЧАо и лек ден .