За ходенето сам...
18 отговора
0 прегледа
За ходенето сам...
За ходенето сам...
19-20 януари 2008 г.
Много се е говорило на тази тема – защо сам в планината. Има нещо да доказваме? На себе си, на другите, да избиваме комплекси? За да не ни пречи никой на спокойствието сред природата? За да няма кой да ни дава акъл, да ни определя темпото и да ни яде от манджата? Защото ни е писнало от всичко и от всички... Обяснения и теории има много – от заклетите самотници, за които това е естествения начин на придвижване до чичковците спасители и боязливите туристир за които това опасно, ненужен риск, направо глупаво.
Има и друга гледна точка, по екстремна – онази на хората тръгнали сами към най-трудните катерачни маршрути, към полюсите, към високите върхове. В тези среди, когато направиш нещо такова сам, то се счита за по-стойностно, отколкото ако си в екип. Е, има и гласове против, но задължително се появявяш на първите страници на специализирана преса, даваш интервюта. Като загинеш или изчезнеш, пак се появяваш в пресата, само дето интервюта не даваш...
Всичко това казано до тук беше опит да се оправдая за тръгването ми сам през събота. Отдавна не го бях прявил, не чувствам нужда, обичам да си говоря с някой като ходя, иначе ми е скучно. Споделените емоции са по-силни. На тема сигурност не съм се замислял още, май не съм пораснал дотолкова...
Така се случи, че всички ме зарязаха – единия се разболя, другия не бил разбрал, че ставало дума за тази седмица, трети и четвърти са на работа, петия учи, който има деца, да си ги гледа – и в събота в 11 си хванах рейса за Самоков с раница, пълна с необходимото за предвижване и преживяване в продължение на два дена в снега.
Още на самоковската автогара ми проработи късмета с транспорта (и така беше до края) – взе ме Пенко от ЦПШ-то (Благодаря!) и ме метна на спирката на Мала църква преди 12 часа. Снимам голям бял склон в дъното на долината и едно малко връхче зад него – там някъде ще приключи този ден, ама ме мързи да гледам картата, нали съм тръгнал на приключение. Пътя е ясен за следващите два часа – разклона в дясно през реката, вилите, стадиона и накрая ВЕЦ-а и почивната станция на Енергото. По пътя по долината на Леви Искър е минала шейната на полицаите от вододайната зона, и почиващи се разхождат по следата (някои жени са със токчета, може би за да не се пързалят...). Бързо се изнасям от навалицата, снега около мен започва да става повече, температурата започва да пада, но въпреки всичко е досадно топло 3-4 градуса. Излизам на равното – красота! Слънцето напича, от ляво гора, от дясно – Костадинкини скали. Първа почивка – жега, чудя се защо съм помъкнал всичките тия дрехи. Спирам на почтено разстояние пред портала на вододайната зона за да сложа снегоходките – не ми се обяснява с полицаите, как да им кажа къде отивам, като и на мен не ми е ясно... Кучетата обаче ме издават и след 2-3 минути един полицай се прибилжава към мен. Много е любезен, дори добричък. Казвам му, че отивам наляво в гората и целта ми е да се кача на Скакавците. Трудно му е да разбере, пита ме дали имам лична карта и ме записва (така трябвало). Връщайки се, е взел информация от по-опитния си колега – Скакавеца е по пътя в дясно, като се тръгне за поляната с къщичката. За поляната с къщичката бях чувал, но пътя за Скакавеца ме изненада. 15 мин по късно ми става ясно – над вододайната зона има водопад, който се казва така, 20 метров, почти замръзнал (ще дойда пак, като е по-студено!).
Целта ми е да отида в следващата долина на тази с водопада – на река Алиница. От там да търся път нагоре директно към Скакавците, да спя под тях и на другия ден да нагазя главното било до където мога. GPS-ът Пижо се побърка под водопада и почна да се върти в кръг, не му стига сигнала явно. Пресякох реката над водопада, терена ме изненада, дори уплаши – в следващия час бях доволен, че съм сам. Май трябваше да махна снегоходките, но ме домързя. Излязох на ясно очертан стръмен ръб (в сравнение с терена преди малко той ми се видя полегнал). Намерих го на картата – страничен ръб водещ към по-голямо било, водещо към връх Пчелина. Алиница беше в долината в дясно. Пижо спря да се върти в кръг и пое във вярната посока след като се оттдалечих на 500 метра от водопада и го рестартирах 2 пъти, не знаех, че прави такива номера. По ръба беше много красиво – гора, следи от животни, само да не се газеше толкова мъчително в дълбокия мокър сняг... Добре щеше да бъде да имаше някой, с който да се сменяме, а не да правя почивки на всеки 15 -20 минути. Боднах една точка горе на 300 м. по-високо на Пижо и му казах GO TO. Така спокойно можех да си лавирам из клека по вече разлятия ръб, без да се притеснявам, че ще изгубя правилната посока (едно време това го правихме с карта и компас – вредно нещо са това джипиесите - бързо ще загубя полезни навици, градени над 20 години).
От селото тръгнах на около 1100 м, на бариерата е около 1500, водопада на около 1600. Точката, която боднах на GPS-а беше малко над 2000, на равно и голо било, надявах се. Така се и оказа, но за да стигна до нея, трябваше да се преборя с 500 метра клеково поле. За щастие имаше нужда по-скоро от търсене на път, отколкото от директна схватка с храстовидните борчета. На картата това било се казваше Злио камък – нищо зло не видях, напротив – беше по-равно и се затъваше по-малко.
Като излязох на открито и мъглата падна... Гледка не видях, само оцених колко е клека в долината в дясно и това ми беше достатъчно да се откажа от плановете ми – продължих към връх Пчелина. Метнах още една точка някъде на 2200 и продължих по широкия полегнал ръб. Беше вече към 5, някъде към втората точка ще трябва да се окопавам. Температурите почнаха бързо дападат с идването на мъглата – вече беше -2/-3. Клек, клек, клек навсякъде около мен. Продължавам да затъвам, от време на време пропадам във въздушни джобове до кръста – снегът май не знае, че по билата трябва вече да се е фирновал. Подминавам 2200, оглеждам се за някое навеище, за да си изкопая дупка – няма! Само клек... Сещам се за другарчетата миналата седмица, дето бяха рязали клек в пещерата, утешавам се, че ножчето ми има трионче... В 18 часа слизам леко от към североизток, да се скрия от ветрецза, които започна да подухва от запад, и да търся дълбок сняг за пещера. Мъглата се вдига, температурата продължава да пада – вече е -5. Гледките се отварят, за съжаление на лунна светлина (дори луната още не е пълна). Виждам зад мен Мальовишкото било, усещам къде е Кобилино бранище, след това водния чал и съвсем близо е Погледец. Над мен, стотина метра по-високо е Пчелина, а в дясно е огромния бял склон на Малък Скакавец.
Спирам на подобен бял склон (него съм гледал отдолу), на повече от 500 метра по ниско има голяма поляна, в дъното на долината свети Мала църква. Почвам да сондирам – има-няма метър и половина сняг + клек. Лоша работа, а вече е -8, трябва да се измисли нещо срещо нощното охлаждане. Слизам още 20-30 м и повтарям операцията – малко по-добре е. Хитър съм – ще копая по хоризонтала. Изравям голяма тераса (с гледка към селата от самоковското поле) и започвам да копая в единия край, следвайки хоризонтала. Получава се, но след 2 метра опирам в боровинките (без да споменавам за 10-тината клекови клона, които стръчат в пещерата ми). Разширявам, дооправям, изрязвам клоните – получава се нещо прилично, само дето краката ще са ми почти навън, а навън е почти -10... За пореден път съжалявам, че съм сам – сега трябва да се занимавам с чайчета и супички, а можеше всичко да е готово...
Към 21 и 30 се прибирам в моята дупка, навън е -11 и пада, а в „къщи” е -3 и се установява на -2 след като се настанявам. Не съм затворил добре пещерата – да си гледам светлините и да си дишам (-2 е съвсем приемлива температура, ако се вярва на FERRINO, трябва да ми е комфортно и при -10).
Към 5 и половина се събуждам – навън е все тъй ясно. Излежавам се още половин час и почвам приготовления – закуска, чай, обличане и обуване (най-тежката част!). Към 7 и нещо се измъквам навън – гъста мъгла, температура -3, лек валеж (не е ясно точно от какво). Не е честно!
Без особен ентусиазъм решавам да продължа по програмата. След един час съм на превала под малкия Скакавец. Вече съм по-доволен – билото на Пчелините ми хареса – остричко, с козирки, истинска планина (само да не беше този клек и да се виждаше на повече от 100 метра...). Клека изчезва към 2500, но продължава да се затъва... Задал съм на Пижо да ме води към върха, той ме набутва в едни лавинарници, накрая ме забива във върховата козирка – не трябва много да им се вярва на тия машинки... За щастие лавинна опасност нямаше по склона, а козирката я прегазих със снегоходките.
2671 показва Пижо, на върха съм. Отсреща на Мусала правят помен на Георги Стоименов –Свинята и майка ми трябва да е на върха, но видимостта продължава да е около стоте метра. Валежа е ту от дъжд, ту от сняг, температурите се колебаят между 1 и -3 градуса. Всичко по мен е мокро-заледено. Добре поне че вятъра не беше силен...
Без GPS-а нямаше да го направя това – щях да умра от скука, той ми разнообразяваше ходенето в мъглата. Ако релефа не беше толкова очевиден, щеше и много да ми помогне, а на качване по големия склон със сигурност ми е спестил доста време за лутане и ориентиране, водейки ме директно към върха. 400-тинте метра до премката ги взимам за 15 минути със снегоходките. Следва обратно 200 метра до ръба на Пчелините, траверс на 2-3 връхчета покрай отцепените козирки и слизане в бивака в 11 и половина – 4 часа разходка без никаква гледка...
Евакуирам бивака и с натежала раница се плъзгам по склона под мен. Целта ми е поляната която не се вижда в момента, но имам спомени от вчера. На никоя карта я няма, но посоката е само една – надолу. И тук може да е лавино опасно, като клека е затрупан, в момента става. И то как – още 400 метра за 15 минути. После трябва да си търся пътя, да внимавам с дерето. Деретата стават две и аз съм по ръбче между тях – картите са единодушни – като слеза ръбчето и проблемите свършват (стръмното и храсталака). След час съм на поляната. Виждам и къщичката, за която толкова съм чувал, не предполагах, че ще я видя за първи път слизайки... Надолу вече има черен път – мога да мина на пряко, но слизам да се обадя на полицаите. В 2 и15 влизам във вилната зона на Мала църква. Една раздрънкана лада-нива спира до мен без да съм махал (Благодаря!). Стар виладжия, познава планината, неусетно стигаме Самоков. Оставя ме до поделението, аз мятам раницата и правя 10 крачки – предлагат ми да ме закарат до София (Благодаря!). Този път е колега но в друга област – каякар. Като резултат в 16 и 30 си бях в къщи – впечатляващо прибиране, пожелавам го на всеки (след хубави преходи, естествено
).
19-20 януари 2008 г.
Много се е говорило на тази тема – защо сам в планината. Има нещо да доказваме? На себе си, на другите, да избиваме комплекси? За да не ни пречи никой на спокойствието сред природата? За да няма кой да ни дава акъл, да ни определя темпото и да ни яде от манджата? Защото ни е писнало от всичко и от всички... Обяснения и теории има много – от заклетите самотници, за които това е естествения начин на придвижване до чичковците спасители и боязливите туристир за които това опасно, ненужен риск, направо глупаво.
Има и друга гледна точка, по екстремна – онази на хората тръгнали сами към най-трудните катерачни маршрути, към полюсите, към високите върхове. В тези среди, когато направиш нещо такова сам, то се счита за по-стойностно, отколкото ако си в екип. Е, има и гласове против, но задължително се появявяш на първите страници на специализирана преса, даваш интервюта. Като загинеш или изчезнеш, пак се появяваш в пресата, само дето интервюта не даваш...
Всичко това казано до тук беше опит да се оправдая за тръгването ми сам през събота. Отдавна не го бях прявил, не чувствам нужда, обичам да си говоря с някой като ходя, иначе ми е скучно. Споделените емоции са по-силни. На тема сигурност не съм се замислял още, май не съм пораснал дотолкова...
Така се случи, че всички ме зарязаха – единия се разболя, другия не бил разбрал, че ставало дума за тази седмица, трети и четвърти са на работа, петия учи, който има деца, да си ги гледа – и в събота в 11 си хванах рейса за Самоков с раница, пълна с необходимото за предвижване и преживяване в продължение на два дена в снега.
Още на самоковската автогара ми проработи късмета с транспорта (и така беше до края) – взе ме Пенко от ЦПШ-то (Благодаря!) и ме метна на спирката на Мала църква преди 12 часа. Снимам голям бял склон в дъното на долината и едно малко връхче зад него – там някъде ще приключи този ден, ама ме мързи да гледам картата, нали съм тръгнал на приключение. Пътя е ясен за следващите два часа – разклона в дясно през реката, вилите, стадиона и накрая ВЕЦ-а и почивната станция на Енергото. По пътя по долината на Леви Искър е минала шейната на полицаите от вододайната зона, и почиващи се разхождат по следата (някои жени са със токчета, може би за да не се пързалят...). Бързо се изнасям от навалицата, снега около мен започва да става повече, температурата започва да пада, но въпреки всичко е досадно топло 3-4 градуса. Излизам на равното – красота! Слънцето напича, от ляво гора, от дясно – Костадинкини скали. Първа почивка – жега, чудя се защо съм помъкнал всичките тия дрехи. Спирам на почтено разстояние пред портала на вододайната зона за да сложа снегоходките – не ми се обяснява с полицаите, как да им кажа къде отивам, като и на мен не ми е ясно... Кучетата обаче ме издават и след 2-3 минути един полицай се прибилжава към мен. Много е любезен, дори добричък. Казвам му, че отивам наляво в гората и целта ми е да се кача на Скакавците. Трудно му е да разбере, пита ме дали имам лична карта и ме записва (така трябвало). Връщайки се, е взел информация от по-опитния си колега – Скакавеца е по пътя в дясно, като се тръгне за поляната с къщичката. За поляната с къщичката бях чувал, но пътя за Скакавеца ме изненада. 15 мин по късно ми става ясно – над вододайната зона има водопад, който се казва така, 20 метров, почти замръзнал (ще дойда пак, като е по-студено!).
Целта ми е да отида в следващата долина на тази с водопада – на река Алиница. От там да търся път нагоре директно към Скакавците, да спя под тях и на другия ден да нагазя главното било до където мога. GPS-ът Пижо се побърка под водопада и почна да се върти в кръг, не му стига сигнала явно. Пресякох реката над водопада, терена ме изненада, дори уплаши – в следващия час бях доволен, че съм сам. Май трябваше да махна снегоходките, но ме домързя. Излязох на ясно очертан стръмен ръб (в сравнение с терена преди малко той ми се видя полегнал). Намерих го на картата – страничен ръб водещ към по-голямо било, водещо към връх Пчелина. Алиница беше в долината в дясно. Пижо спря да се върти в кръг и пое във вярната посока след като се оттдалечих на 500 метра от водопада и го рестартирах 2 пъти, не знаех, че прави такива номера. По ръба беше много красиво – гора, следи от животни, само да не се газеше толкова мъчително в дълбокия мокър сняг... Добре щеше да бъде да имаше някой, с който да се сменяме, а не да правя почивки на всеки 15 -20 минути. Боднах една точка горе на 300 м. по-високо на Пижо и му казах GO TO. Така спокойно можех да си лавирам из клека по вече разлятия ръб, без да се притеснявам, че ще изгубя правилната посока (едно време това го правихме с карта и компас – вредно нещо са това джипиесите - бързо ще загубя полезни навици, градени над 20 години).
От селото тръгнах на около 1100 м, на бариерата е около 1500, водопада на около 1600. Точката, която боднах на GPS-а беше малко над 2000, на равно и голо било, надявах се. Така се и оказа, но за да стигна до нея, трябваше да се преборя с 500 метра клеково поле. За щастие имаше нужда по-скоро от търсене на път, отколкото от директна схватка с храстовидните борчета. На картата това било се казваше Злио камък – нищо зло не видях, напротив – беше по-равно и се затъваше по-малко.
Като излязох на открито и мъглата падна... Гледка не видях, само оцених колко е клека в долината в дясно и това ми беше достатъчно да се откажа от плановете ми – продължих към връх Пчелина. Метнах още една точка някъде на 2200 и продължих по широкия полегнал ръб. Беше вече към 5, някъде към втората точка ще трябва да се окопавам. Температурите почнаха бързо дападат с идването на мъглата – вече беше -2/-3. Клек, клек, клек навсякъде около мен. Продължавам да затъвам, от време на време пропадам във въздушни джобове до кръста – снегът май не знае, че по билата трябва вече да се е фирновал. Подминавам 2200, оглеждам се за някое навеище, за да си изкопая дупка – няма! Само клек... Сещам се за другарчетата миналата седмица, дето бяха рязали клек в пещерата, утешавам се, че ножчето ми има трионче... В 18 часа слизам леко от към североизток, да се скрия от ветрецза, които започна да подухва от запад, и да търся дълбок сняг за пещера. Мъглата се вдига, температурата продължава да пада – вече е -5. Гледките се отварят, за съжаление на лунна светлина (дори луната още не е пълна). Виждам зад мен Мальовишкото било, усещам къде е Кобилино бранище, след това водния чал и съвсем близо е Погледец. Над мен, стотина метра по-високо е Пчелина, а в дясно е огромния бял склон на Малък Скакавец.
Спирам на подобен бял склон (него съм гледал отдолу), на повече от 500 метра по ниско има голяма поляна, в дъното на долината свети Мала църква. Почвам да сондирам – има-няма метър и половина сняг + клек. Лоша работа, а вече е -8, трябва да се измисли нещо срещо нощното охлаждане. Слизам още 20-30 м и повтарям операцията – малко по-добре е. Хитър съм – ще копая по хоризонтала. Изравям голяма тераса (с гледка към селата от самоковското поле) и започвам да копая в единия край, следвайки хоризонтала. Получава се, но след 2 метра опирам в боровинките (без да споменавам за 10-тината клекови клона, които стръчат в пещерата ми). Разширявам, дооправям, изрязвам клоните – получава се нещо прилично, само дето краката ще са ми почти навън, а навън е почти -10... За пореден път съжалявам, че съм сам – сега трябва да се занимавам с чайчета и супички, а можеше всичко да е готово...
Към 21 и 30 се прибирам в моята дупка, навън е -11 и пада, а в „къщи” е -3 и се установява на -2 след като се настанявам. Не съм затворил добре пещерата – да си гледам светлините и да си дишам (-2 е съвсем приемлива температура, ако се вярва на FERRINO, трябва да ми е комфортно и при -10).
Към 5 и половина се събуждам – навън е все тъй ясно. Излежавам се още половин час и почвам приготовления – закуска, чай, обличане и обуване (най-тежката част!). Към 7 и нещо се измъквам навън – гъста мъгла, температура -3, лек валеж (не е ясно точно от какво). Не е честно!
Без особен ентусиазъм решавам да продължа по програмата. След един час съм на превала под малкия Скакавец. Вече съм по-доволен – билото на Пчелините ми хареса – остричко, с козирки, истинска планина (само да не беше този клек и да се виждаше на повече от 100 метра...). Клека изчезва към 2500, но продължава да се затъва... Задал съм на Пижо да ме води към върха, той ме набутва в едни лавинарници, накрая ме забива във върховата козирка – не трябва много да им се вярва на тия машинки... За щастие лавинна опасност нямаше по склона, а козирката я прегазих със снегоходките.
2671 показва Пижо, на върха съм. Отсреща на Мусала правят помен на Георги Стоименов –Свинята и майка ми трябва да е на върха, но видимостта продължава да е около стоте метра. Валежа е ту от дъжд, ту от сняг, температурите се колебаят между 1 и -3 градуса. Всичко по мен е мокро-заледено. Добре поне че вятъра не беше силен...
Без GPS-а нямаше да го направя това – щях да умра от скука, той ми разнообразяваше ходенето в мъглата. Ако релефа не беше толкова очевиден, щеше и много да ми помогне, а на качване по големия склон със сигурност ми е спестил доста време за лутане и ориентиране, водейки ме директно към върха. 400-тинте метра до премката ги взимам за 15 минути със снегоходките. Следва обратно 200 метра до ръба на Пчелините, траверс на 2-3 връхчета покрай отцепените козирки и слизане в бивака в 11 и половина – 4 часа разходка без никаква гледка...
Евакуирам бивака и с натежала раница се плъзгам по склона под мен. Целта ми е поляната която не се вижда в момента, но имам спомени от вчера. На никоя карта я няма, но посоката е само една – надолу. И тук може да е лавино опасно, като клека е затрупан, в момента става. И то как – още 400 метра за 15 минути. После трябва да си търся пътя, да внимавам с дерето. Деретата стават две и аз съм по ръбче между тях – картите са единодушни – като слеза ръбчето и проблемите свършват (стръмното и храсталака). След час съм на поляната. Виждам и къщичката, за която толкова съм чувал, не предполагах, че ще я видя за първи път слизайки... Надолу вече има черен път – мога да мина на пряко, но слизам да се обадя на полицаите. В 2 и15 влизам във вилната зона на Мала църква. Една раздрънкана лада-нива спира до мен без да съм махал (Благодаря!). Стар виладжия, познава планината, неусетно стигаме Самоков. Оставя ме до поделението, аз мятам раницата и правя 10 крачки – предлагат ми да ме закарат до София (Благодаря!). Този път е колега но в друга област – каякар. Като резултат в 16 и 30 си бях в къщи – впечатляващо прибиране, пожелавам го на всеки (след хубави преходи, естествено
).Re: За ходенето сам...
Браво, Момчи, добре си се позабавлявал 
А относно ходенето сам - абе има си своя чар, някак усештането е друго. Според мен всеки човак, би трябвало да опита, дори и лято на лек маршрут ... е така да види, кво е
Аз си имам и още една причина да ходя сам понякога и тя е фотографията. Нали се сещаш като кажеш на "групата" - "Ей, ква гледка, айде да останем тук да изчакаме залеза" или като за 1 час разпънеш три пъти статива - ще има жертви
Като се замисля сега последното ми ходене сам беше преди 2-3 години. От как станахме 2-ма си имам неизменен спътник в планината. Бубо, мерси, че ми търпиш глупостите, друг няма да може
[линк]
А относно ходенето сам - абе има си своя чар, някак усештането е друго. Според мен всеки човак, би трябвало да опита, дори и лято на лек маршрут ... е така да види, кво е
Аз си имам и още една причина да ходя сам понякога и тя е фотографията. Нали се сещаш като кажеш на "групата" - "Ей, ква гледка, айде да останем тук да изчакаме залеза" или като за 1 час разпънеш три пъти статива - ще има жертви
Като се замисля сега последното ми ходене сам беше преди 2-3 години. От как станахме 2-ма си имам неизменен спътник в планината. Бубо, мерси, че ми търпиш глупостите, друг няма да може
[линк]
Re: За ходенето сам...
Добре, добре
Мисля, че всеки душевно силен човек трябва да може да остава сам в планината (друг е въпросът дали изпитва нужда да го прави).
Аз също го правя все по-рядко. Предпочитам да ми е забавно с други хора или да се уча от по-опитните (може и от другите- когато направят глупост, за която не съм се сещала :).
Но е факт, че след като се върна от тежък самотен преход се чувствам много по-щастлива. За доста дълго време.
Всъщност- до следващия такъв.
Мисля, че всеки душевно силен човек трябва да може да остава сам в планината (друг е въпросът дали изпитва нужда да го прави).
Аз също го правя все по-рядко. Предпочитам да ми е забавно с други хора или да се уча от по-опитните (може и от другите- когато направят глупост, за която не съм се сещала :).
Но е факт, че след като се върна от тежък самотен преход се чувствам много по-щастлива. За доста дълго време.
Всъщност- до следващия такъв.
Re: За ходенето сам...
Добър излет си направил А мъглата наистина влияе на настроението, дори и да си много на кеф преди това, след като попаднеш в някой облак малко ти се попарва настроението. Е, всичко е според зависи, но по принцип е така.
За ходенето сам...на мнение съм, че е по-добре да не си сам, но(винаги има едно НО) понякога няма кой да дойде с теб по маршрута. Обичам да ходя сам най-вече по спокойни и леки маршрути, за по-трудни предпочитам да имам компания, но тогава пък трудно се намират хора, или ако има някой, който би те придружил, така се случва, че тогава е зает. Въпреки минусите да си сам, то има и свойте плюсове. Почти винаги човек се променя преживявайки психофизична трансформация, именно когато е сам. Един мислител казваше: "Да отидем отвъд самотата като минем през нея." Тук опираме вече до философски, екзистенциални въпроси, по които чувствам, че още не съм дорасъл да говоря и пиша
Поздрави
А мъглата наистина влияе на настроението, дори и да си много на кеф преди това, след като попаднеш в някой облак малко ти се попарва настроението. Е, всичко е според зависи, но по принцип е така.
За ходенето сам...на мнение съм, че е по-добре да не си сам, но(винаги има едно НО) понякога няма кой да дойде с теб по маршрута. Обичам да ходя сам най-вече по спокойни и леки маршрути, за по-трудни предпочитам да имам компания, но тогава пък трудно се намират хора, или ако има някой, който би те придружил, така се случва, че тогава е зает. Въпреки минусите да си сам, то има и свойте плюсове. Почти винаги човек се променя преживявайки психофизична трансформация, именно когато е сам. Един мислител казваше: "Да отидем отвъд самотата като минем през нея." Тук опираме вече до философски, екзистенциални въпроси, по които чувствам, че още не съм дорасъл да говоря и пиша
Поздрави
в отговор на мaлъk змeй
#8
Re: Прав си...
По големи от тебе не, то не е възможно, ти влезе в историята .
Ще и има четирима от стария, така да се каже да предадат щафетата.
Ти по-добре не идвай, или ако дойдеш, ще изнесеш лекция на тема "Не правете така!", обилно илюстрирана с твоя немалък опит по тази тема
.
Ще и има четирима от стария, така да се каже да предадат щафетата.
Ти по-добре не идвай, или ако дойдеш, ще изнесеш лекция на тема "Не правете така!", обилно илюстрирана с твоя немалък опит по тази тема
Е не си прав :)
...първо, че не е възможно. "Всичко може, стига да може и ако не може- колкото може"- беше казал някой. А за титлата "Баш маймуна" конкуренциярта е страшна.
А иначе- благодаря ти за любезната покана, но през нощта съм на работа. Тъй че през деня ще карам ски.
Там минах на второ ниво- борчетата не са ми интересни, защото вече не ми бягат. Виж, скиорите...
А иначе- благодаря ти за любезната покана
, но през нощта съм на работа. Тъй че през деня ще карам ски.
Там минах на второ ниво- борчетата не са ми интересни, защото вече не ми бягат. Виж, скиорите...
Re: За ходенето сам...
Браво, браво!
Познавах един джедай, който беше заклет самотник. Веднъж го попитах, не му ли е скучно, когато скитори по цели месеци самичък? (Той точно така правеше.) Отговори ми нещо, което много ме впечатли; тогава съм бил хлапе на има-няма 20 години и хич не съм се и замислял много-много на такива философски теми. Каза ми: "Ако ти си с планината и с нея ти е скучно, то не си никакъв планинар; не е планината за теб и ти не си за нея."
Сега, от висотата на разсъхнатите си скърцащи кокали и достойството на неизбежната сенилна деменция, мога само да се присъединя към това мнение.
Както и да е. Павката ме изкушаваше като някакъв сатана да мачкаме тази неделя по Пчелино, но мен за проклетия ме напъпли някакъв вирус и се отказах да ходя. Доколкото разбрах, снегът чак догоре си е мек и има доста за газене? По самото било на Пчелино колко се затъва със снегоходки? Колко се показват клековете (става дума пак за билото)? Всичките ли се показват, или има между тях бели полета? Пропада ли се между клоните и на самото било? Имам голям мерак да мина зимата, но меракът ми е не точно да мина, ами да мина мързелешката, един вид да го надхитря клека. Като те чета, май не му е дошло още времето?
Познавах един джедай, който беше заклет самотник. Веднъж го попитах, не му ли е скучно, когато скитори по цели месеци самичък? (Той точно така правеше.) Отговори ми нещо, което много ме впечатли; тогава съм бил хлапе на има-няма 20 години и хич не съм се и замислял много-много на такива философски теми. Каза ми: "Ако ти си с планината и с нея ти е скучно, то не си никакъв планинар; не е планината за теб и ти не си за нея."
Сега, от висотата на разсъхнатите си скърцащи кокали и достойството на неизбежната сенилна деменция, мога само да се присъединя към това мнение.
Както и да е. Павката ме изкушаваше като някакъв сатана да мачкаме тази неделя по Пчелино, но мен за проклетия ме напъпли някакъв вирус и се отказах да ходя. Доколкото разбрах, снегът чак догоре си е мек и има доста за газене? По самото било на Пчелино колко се затъва със снегоходки? Колко се показват клековете (става дума пак за билото)? Всичките ли се показват, или има между тях бели полета? Пропада ли се между клоните и на самото било? Имам голям мерак да мина зимата, но меракът ми е не точно да мина, ами да мина мързелешката, един вид да го надхитря клека. Като те чета, май не му е дошло още времето?
Re: За ходенето сам...
Браво,чудесен преход,а защо не сам?Понякога се случва планирал си поход в планината,обещали са ти двама,трима спътници и изведнъж няма никой.И на мен ми се е случвало,но в такава ситуация не се отказвам от похода.Просто грабвам раницата и тръгвам.
Re: За ходенето сам...
Колко познато звучи...особено напоследък...
Ходенето сам де...
Макар че често ходя с други хора...някой път с доста дори. Ама си избирам някакъв по-нестандартен маршрут, прескачам до някой и друг чукар, и после ги догонвам..Ако ли не, то вечерта на сборното място.
Ходенето сам де...
Макар че често ходя с други хора...някой път с доста дори. Ама си избирам някакъв по-нестандартен маршрут, прескачам до някой и друг чукар, и после ги догонвам..Ако ли не, то вечерта на сборното място.
Re: За ходенето сам... то си е кеф
Предимно сам се шматкам по баири. Не че е лошо с компания, но точно с компанията съм зле. Жената предпочита домошарието, приятели и колеги, те почитат принципа "не повече от 200м пеша". Рядко намирам хахави кат' мен
Омръзна ми да "навивам" разни мързели да ходим по планините, затова минах на по практичното "казвам на познатите, че тръгвам, те ако искат да идват". Няма да се лишавам от кефа я!
Омръзна ми да "навивам" разни мързели да ходим по планините, затова минах на по практичното "казвам на познатите, че тръгвам, те ако искат да идват". Няма да се лишавам от кефа я!
в отговор на лaмя тpиrлaвa
#15
Re: За ходенето сам... то си е кеф
Ми така де,мъжо и приятелите да си стоят в къщи като ги мързи.И аз така правя ,хващам баира и хич не ми пука.
Re: За ходенето сам...
Абе какви са ви компаниите бе. Сякаш някой друг ви ги избира.Аз от много години ходя с един и същ човек и не ми е омръзнало. Не смятам че е разумно да се ходи в зимната планина сам. Няма място за хвалба и възхвали на глупоста. Добрия (големия) турист е тоя който не допуска да изпадне в екстремна ситуация,а не който я преодолява. Все пак късмета може да ни изневери някой ден. Все пак всеки избира колко да е луд, но не е лошо да се отваря от врeме на време PSS.
Re: За ходенето сам...
От 2000 метра нагоре няма нужда да се ходи в клек, само се заобикаля, по самото било почти го няма. Клека се вижда доста по долините, ама ти няма какво да правиш там. Проблема е, че още не е фирновано, дори и тази събота и неделя се газеше по високото. Иска ми се да вида козирките на Пчелина след този ветрилник... май най-сгодния маршрут е от голямата поляна под Пчелина по долината и после в ляво, към премката между Пчелина и Свети дух и нататък по ръба. Другия вариант е по пътя зад къщичката и после по страничния ръб към главното било. Не гледай къщичката на картата на Искар тур - там е сложена през една долина нагоре.
Огнедишащ, една молба - ако ходиш но-нататък, дай едно сбито описание на билото до Драганица. Успех!
PS Мисля да слизам тази седмица от Ибър до Радуил по ръбовете. Има ли нещо за отбелязване в долната част, че там очаквам ядове, а ще бързам?
Огнедишащ, една молба - ако ходиш но-нататък, дай едно сбито описание на билото до Драганица. Успех!
PS Мисля да слизам тази седмица от Ибър до Радуил по ръбовете. Има ли нещо за отбелязване в долната част, че там очаквам ядове, а ще бързам?
Re: За ходенето сам...
Здравей,
Както сигурно си забелязал, тази събота и неделя също си се газеше. По билото на Топуклия клека е почти затрупан и въпреки газенето няма неприятни схватки с Ендемита. Надолу по склона на Трите улука снега е мек и бая се затъва, но на слизане това не е проблем и спускането е много лесно, приятно и бързо.
Ние ходихме по главното разклонение на рида Топуклия (към Сиврикая), а ти като гледам ще си наляво към Радуил. Според мен няма да имаш проблем с клека, а щом ще слизаш, няма да имаш проблеми и с газенето. По-скоро ми се струва, че под 2000 метра можеш да попаднеш в гъста гора и да се промъкваш между разни неклекови иглолистни и драки. Е, това са рисковете на професията, а и като чета пътеписите ти глиганщината не ти е чужда...
Поздрави и успех,
Павел
Както сигурно си забелязал, тази събота и неделя също си се газеше. По билото на Топуклия клека е почти затрупан и въпреки газенето няма неприятни схватки с Ендемита.
Надолу по склона на Трите улука снега е мек и бая се затъва, но на слизане това не е проблем и спускането е много лесно, приятно и бързо.
Ние ходихме по главното разклонение на рида Топуклия (към Сиврикая), а ти като гледам ще си наляво към Радуил. Според мен няма да имаш проблем с клека, а щом ще слизаш, няма да имаш проблеми и с газенето. По-скоро ми се струва, че под 2000 метра можеш да попаднеш в гъста гора и да се промъкваш между разни неклекови иглолистни и драки.
Е, това са рисковете на професията, а и като чета пътеписите ти глиганщината не ти е чужда...
Поздрави и успех,
Павел