Всичко ли...

...лекува Времето? Изобщо – прави ли го?

8 години вече като се сетя за една гадост, която ми се случи и меда ми се захаросва. Е, не толкова колкото тогава, но пак е гаден. Знаеш ли бабо Жабо / :) /, времето лекува само желанието, не от болката. Ако трябва да излукува любовна мъка, то те лишава само от физическото желание към човека, ако трябва да лекува сериозна обида, то лекува само желанието за мъст, а всичко друго си остава. А Божи Господи, колко много ми се иска да не беше така, как ми се иска не "Голямото време", а "Малкото време" - /една седмица, може би две/ да лекува всичко. Ей така, мацваш с парцала и се покрива с такава патина, че не можеш да го видиш дори и нарочно да гледаш, а не да те "бодва под лъжичката", когато най-малко очакваш, без дори да си искал да мислиш за него.

...незабравимости. Има и забравимости. Времето определя кое какво е. Но май наистина нищо не минава напълно... стои си под патината белегът от шева с оксижена...

а "забравимостите" са толкова малко и незначителни, че дори и да не ги забравиш не те тормозят толкова :)

да‚ разбрах‚ че точно за това ми говориш. и за "забравимостите" съм в съгласие с думите ти. но все пак – шевът е там. той понякога е най–здравото място в цялата конструкция – като зарастнала строшена кост‚ която никога повече не се чупи точно на това място... но промененото напрежение в материала и неговата конструкция понякога избива отдругаде... не зная дали се изразих достатъчно сполучливо‚ дано е така : )

това показва същността на въпроса - че от избиване на други места материалът накрая става абсолютно неизползваем, защото е натрошен като на хокеист ченето

... от забравимостите ли? хм... някои хора са по–издръжливи‚ други – по–малко. пък и важното е май... всъщност как мислиш ти? кое е важното и таковата там... неминуемото‚ когато се движиш през света си?

важното? амиииии... мога да позьорнича и да измисля нещо, което да звучи много интелектуално, но аз съм семпъл човек в чувствата си и затова ще ти кажа: да знаеш, че си обичан истински и безрезервно :)))))

е, попреувеличено е да кажем, че лекува... :о))))) А иначе, да, всичко! Малко помощ от страна на хората не е излишна, разбира се, ама ако са търпеливи и само с време става. Това дето го казва Медарко, че лекувало това или онова, но не всичко, ми се струва по-скоро като пожелание. :о))) Че къде сте видели на един речен камък водата да му е пощадила някой ръб? А? :о)))

Не се включих вчера, защото не бях готова с отговора. Нека казаното прозвучи само като мое мнение, мое усещане и нищо повече. Времето за мен има две лица - но е като бог Янус. Едното е линейното време, което виждаме на циферблатите, а другото е времето във вътрешния свят, вселената, която условно ще нарека душа. Там според мен времето губи свойството си линейност, а притежава свойството вечност. В тази вечност всяко, дори най-дребното събитие остава като радост, болка, рана, цвят, форма - като всичко на света. Затова ми се струва, че времето не лекува онова, което се врязва във вечността. Ти си повелител на своята вечност и ти често се опитваш да сложиш онова, което те е наранило в някое по-тайно кътче. Тое е част от твоя опит - и понякога онова, което ти е причинило болка, може да стане извор на радост. Как и защо става така, тайна;)) Пример - бях много малка, двамата с брат ми ни гледаше една стара вещица, която уби с лопатата, в която се събира боклук едно котенце в двора. Аз седях в храстите и плачех на глас, когато го гледах как издъфхва пред очите ми. Този плач бе същият като онзи, когато пораснах, когато си отидоха татко, брат ми. Тези болки си остават в мен - и те няма да бъдат излекувани от времето. Може би, някога, ще разбера тайната за случилото се. Но чрез душевните рани аз - ние сме хора, нямаме избор, животът е риск и болка, а не само цветя и радости - може би успях да превмина на други нива на мислене и съществуване. Letais.

за правописните грешки. Еспешъли се извинявам пред мяу и я моля обаче да не се включва да ме поправя. Мисълта ми не беше достатъчно избистрена, но все пак донякъде съм успяла да кажа своето мнение.

го преживееш отново ли го свързваш с вече преживяното? Питам те, защото нещата, които неминуемо се повтарят в живота - загуба на близък, болка при вида на пределено събитие или явление и.... да не изброявам хилядите остриета на живота, всеки път ги възприемам като нови. Като за пръв път случващи се, колкото и да се опитвам да си създам нагласата ,че всичко се повтаря, и следователно то би трябвало да се притъпява с времето, всеки път по малко. И си го повтарям, повтарям и не успявам... Затова по-горе казах, че времето лекува всичко. Поне аз всеки път сякаш започвам от нулата, без да съм си научила урока от предишния път. Затова, ако имаш време и желание, моля те, кажи ми, как успяваш да запазиш вече миналото и да знаеш, че то те връхлита отново и да го запазиш, въпреки времето? (Красиво го каза по-горе, Летаис) :о)

Ако ти се почувстваш повелител в твоя свят, ако го усетиш в себе си и успееш да се докоснеш до него. Защото е напълно възможно да проспиш този момент - и тази твоя безцнтна дрямка да е до гроб. Веднъж затръшнах една врата, защото бях престанала да владея себе си - и това затръшване на вратата пред една любов ми тежи и до ден-днешен. Но мислено се опитвам да докосна с душата си този човек и да го помоля да ми прости. Ето ти още една неизлекувана болка. Така че може би нe времето, а ние сме великите лечители - но само на себе си самите. Дано не съм права, дано не е така. Думата може и да убива. Това е нещо, което се забравя при общуването - казаното според мен важи и за виртуалното общуване. Особено в клубовете - където всяка дума, колкото и непремислена да е, остава, ранява, наскърбява, унижава - но понякога те кара да се смееш на глас, да ликуваш. Letais

И за мен всеки удар е нещо ново, да не мислиш че съм някаква свръхличност;) Но ми се струва, че между удар и удар има разлика. Непоправимото, поне от гледна точка на необременената с вярвания гледна точка, е смъртта. Животът, както каза по-горе един Луд, който си е избрал велик ник - защото лудият е синоним на гения според мъдреците, а и поради много други причини - къде е нормата, нека някой ми определи що е норма, нормален човек - та така... Мисълта се изгуби някъде... Ти ми зададе наглед лесен, а толкова труден въпрос. Моите рецепти се менят според обстоятелствата - защото нищо в този живот не се повтаря, поне така мисля, иначе щеше да е дива скука... Понякога започвам от нулата и казвам - майната му... Понякога чета, понякога плача или се разхождам... Случвало ми се е да дерибействам - но в самота, гледайки да не причинявам нищо на другите... Опитвам се не да се нагаждам към другите и външното, а да позная себе си. И някак да се справям. А най-вече гледам да обърна нещата на смях, да напиша и прочета нещо смешно. И много, много често се смея на самата себе си... Подай една ръка, че затънах в разсъждения;))))

Рипаш ли да се излагаш писмено - ако и насред клубовете да е - Всеки, съвсем Всеки, е оторизиран да се включва, изключва, и да прави каквото си ще, като ти коментира списуванията. Ма ти си пиши "донякъде изразените мнения", "неизбистрените мисли". Каквото щеш си пиши. Но когато заявяваш някакви претенции, последствията също са си за твоя сметка. Пък колчем ме замолиш да не ти отговарям .. ЩЕ! ;)

Да, L, времето не лекува, нали го казах и онзи ден... А който няма такова кътче, като твоето, той наистина е беден...

суперлесен за даване съвет. Кофти е малко за изпълнение, но ако успееш - ммммм... Става въпрос за преодоляване на отделна болка, не на цялата поредица подобни, които ще те сполетят през годините. То е ясно, нали? :о))) Та, значи, когато боли и се затвориш в себе си, не ближи раните, напротив - подлютявай ги, слагай сол, бъркай, чопли, стигни до границата на себе си. Нали се сещаш за онази физическа болка, от която ти се повръща и имаш усещането, че вените ти всеки момент ще се спукат, а не успяваш да припаднеш? Сещаш се за какво говоря, нали? Е, това е границата, когато се включват защитните сили, които създават мигновена блокада, за да те предпазят от саморазрушение. И тогава увисваш в един вид безтегловност, блажена, празна, лишена от представа за времето.... И е леко, леко, празно, никога нищо не се е случвало и си някъде на десет сантиметра над земята и всяка усмивка ти се струва като дошла отгоре и светла, светла... Лошото обаче е, че това състояние унищожава и спомена за причините и за протичането на болестта, всичко, освен облекчението. А това заличаване на спомена е основата на новото, същото страдание следващия път. Но пък безтегловността и лекотата са непредаваеми с думи. Знам, че трудно се изпълнява, но си струва да опита човек. Аз успях наскоро, по-точно в 10 часа сутринта на 19 август. И сега е леко, леко, леко, безчувствено... ;о))))) Е, не вярвай чак толкова, де. Аз послъгвам понякога. Но рецептата действа. Гаранция! :о)

Е как го правиш, така минах през границата на физическата болка и сега не мие спокойно, а празно и пак боли. Не знам, може си въобразявам, но мисля, че и с "душата" е като с тялото - всяко самолечение е противопоказно, трябва ти доктор, е в този случай, може и да не е квалифициран, дипломиран и пр. но според мен, ако много си затънал, ти трябва нечия помощ.

обаче не стана... Добре, признавам, че изшмекерувах. :о)
Чак по-късно, след като се успокоих, разбрах че всъщност болката сама си беше отишла доста по-рано, (вероятно й беше дошло времето, или пък е била прекалено силна, та се е самоизчерпала и защитните сили са взели връх по-рано), а аз просто бях продължила да живея с МИСЪЛТА за нея и да си самонавивам на пръста... Да я искам, с една дума... И да играя познатия сценарий за прогонване на демона на болката...

Колкото до празно - ми празно е, да, ти не обичаш ли да ти е празно? §о))))

живота ми да е пълен с хора. С хора, на които държа и които поне малко да държат на мен :). Може би искам много, но и съм готов да давам много, ако трябва всичко, нормалния свят е устроен така - дай, за да получиш, а в отношенията между хората това важи още повече. Колкото до шмекеруването :)... в тая работа всичко е позволено, само и само да откачиш...