До Дено и обратно
3 отговора
0 прегледа
До Дено и обратно
Леко със закъснение разказ за една приятна разходка в един хубав ден подарен от дядо Коледа :)
Пред коледно
Каква я мислехме, а тя каква стана
24-ти декември. Обикновено това не е ден за дълги разходки, по-скоро за суетене в кухнята, следобеден сън и тежка семейна трапеза (въпреки „леките” ястия). Но ние никога не сме били традиционалисти и се решихме на едно малко предизвикателство – Мусаленски траверс.
Аз вече го бях правил преди Бъдни вечер, сам, с дървения пикел, дебелешките котки и Галибието преди ... 17-18 години. Не бях съвсем сам, защото известно време повървях с една колоритна двойка – виден самоковски спасител (играещ Водачът) и англичанина Джо (клиент). Аз и понятие нямах тогава, че така ще си изкарвам хляба след някоя друга година и бях много учуден от еднообразния диалог, по-скоро монолог в тяхната малка група: „Аре бе Джо, да ти ... ......., връви по-бързо, Бъдни вечер е, требе да се прибирам дома...” Въже естествено нямаха, разчиташе се на това, че Джо е достатъчно печен...
Ние, обаче, въже си имахме, и пикели и котки, и джаджи за по-трудните места. Изобщо бяхме подготвени както трябва – дори носехме снегоходки, за да напредваме бързо на по-малко техничните участъци. Смятахме мързеливо да дръпнем с кабинката 1000 м. денивелация, и след това да завъртим през Маркуджиците, Алеко, Безименния, Мусала (голяма и малка), Иречек, та до Сфинкса. Амбициозна програма, при положение, че моите родители ни заклеха да сме в 19ч00 на масата в апартамента ни в Самоков.
В 08ч. 15мин. Ани паркира колата на празния паркинг на кабинковия лифт на Боровец. Докато вадим железа и снегоходки и ги кичим по раниците, се приближава младежът от паркинга и любезно ни казва „Колата може да я оставите, разбира се, но да знаете че лифта ще тръгне след 12, днес е понеделник, ден за профилактика”. Аз съм едновременно впечатлен от любезното отношение (което е рядкост по тези места) и огорчен от новината, която уби нашия ентусиазъм за геройски дела. Следва кратък семеен съвет, преместване на колата под писта Червено знаме, и качване на седалковия лифт „Ситняково експрес” срещу 7 лв на човек. Докато успея да си помисля с носталгия за стария едноседалков лифт, бяхме вече горе, на 1800 м. надморска височина. Е, не е като на 2300, какъвто беше плана, но все пак е добро начало (500 метра по-високо), освен това сме далеч от гадния курорт и тълпите. Пътечката зад станцията е препречена от паднали дървета и следа няма. Слизаме по началото на зелената писта до двореца Ситняково – скиори още няма, така ще стане по-бързо отколкото да слагаме снегоходките за 15 минути и после пак да ги сваляме. Хукваме към Чакъра и веднага усещам, че раницата ми е значително олекнала, след като въжета, седалки и джаджи останаха долу в багажника (пикелите и котките ги взехме за всеки случай). Тръгнахме без ясна представа какво точно ще правим, само бях сметнал, че 14 часа е момента, в който трябва да тръгнем надолу (за да се включим на време в голямото ядене).
За по-малко от час стигнахме до хижата. За наше голямо съжаление нямаше никой, пропадна надеждата за ароматното кафе на Елена. Но, както се казва, всяко зло за добро, не губим време – след кратка почивка на поляната, в 10ч. и 30 мин. стартирахме към Шатъра. Плана го измислих, докато ходехме към хижата – вр. Шатъра, след това Дено по ръба, слизане по друтия (северо-източен) ръб и прибиране през циркуса на Саръгьолските езера и едноименния ловен дворец.
Целех се в новопросечената пътека западно от поляната. Бързо я намерих, след като напуснахме следите на моторните шейни, нашарили всичко наоколо. След кратка схватка с още недобре зарития клек, излязохме на седловината под върха. Зарязахме маркировката и тръгнахме по азимут към връхната точка. Затъваше се малко и си казахме, че имаме още поне час до върха. Горе излязохме на фирн и като общо се справихме по-бързо от очакваното. Времето беше разкошно, всичко се вижда – кеф ти Витоша, кеф ти Стара планина – Вежен, Ботев, Триглав. Всичко по-ниско е под инверсията, в мъглата. Самолетите за пореден път не могат да кацат на летище София. Над Самоков е слъчево, но градът едва се вижда от пелената, дължаща се на традиционното отопление – дърва и въглища. Нека разправят после самоковци колко им бил чист въздуха...
За първи път през живота си съм на вр. Шатъра (след като от 32 години го обикалям от ляво и от дясно. Коледният ми подарък Пижо (Garmin Etrex Vista HCx) казва, че сме на 2500 метра височина, и точката, която има на картата удивително съвпада с мястото на което стоя – доволен съм от инвестицията. Пижо ми показва и двата разклона (от север и от юг), както и всички колове от зимната маркировка – впечатлен съм!
Времето тече и ни притиска, вече е 12 часа, а северният ръб на Дено буди страхопочитание – 350м. баир, по-голямата част от които изглеждат стръмни, страшни и скрити от слънцето. Слизаме внимателно със снегоходките по камънаците от южната страна и почти на бегом преодоляваме равния участък. Дори не отиваме на любимата скала, надвиснала над двете по-малки езера – досатъчно ни е, че виждаме голямото през цялото време, а над него е ръба, по който трябва да слезем.
С една почивка за обличане и слагане на ръкавици по средата на баира (много е северен тоя ръб!) преодоляваме последното препятствие. Не сваляме снегоходките – условията го позволяват. Над огромната северна стена на върха животните си имат магистрала – два метра широка, отъпкана от зайци, лисици, диви кози и ... прасета. Още няма два часа, оставяме раниците на пирамидата, която бележи края на стената и тичаме до самия връх (те всъщност са два, ние се задоволяваме със северния, може би метър-два по-нисък от южния). Пижо показва около 2800, или 1000 м. чиста денивелация – заслужили сме си богатата трапеза. Откриват се Пирин и Родопите и почти всички останали рилски върхове – наистина сме доволни и щастливи!
15 мин. по рано от предвиденото хукваме надолу по следите на местните. Още в самото начало подгонваме стадо от 10-ина кози. Аз внимавам – за първи път слизам от тук и съм леко притеснен. Преди да тръгне стръмно надолу, ръбът се разкланя – лявото ребро е по-стръмно и скалисто, дясното е тревисто и слиза плавно в Студеното дере. Тръгвам в дясно, като се надявам бързо да „скоча” със снегоходките в пудрата между двете ребра. Да, ама не – доста стръмно и страшно е, а и нямам видимост. Стъргучкаме с малките шипчета на снегоходките известно време по издухания от вятъра и фирнован ръб, преди да се осмеля да нагазя в дълбокия сняг. Веднага съжалявам, че не съм го направил по-високо, ама не върви някак си, по Коледа да се рискува. За по-малко от 20 мин. сваляме първите 500 метра и се намираме в средата на голямото езеро. Пускам Пижо, и той услужливо ми показва, че съм по средата на езерото!
Усремът ни е спрян за малко – пустото езеро е безотточно и накъдето и да хвана, все се качва. Взимам азимут към двореца и съм възнаграден със стръмен улей с пръхкав сняг, северо- източно от езерото. След това темпото се нормализира и полека-лека, избирайки пътя си през клека, слизаме по долината. Накрая ни чака изненада – дворецът няма ограда от горната страна! От засилката попадаме между сградите и кучетата (вързани, за щастие). Пазачът се оказва добричък, дори ни кани на чай – все пак Бъдни вечер е, а той ще си стои сам... Ние отказваме, имаме още 700 метра слизане до колата. Поляната напускаме в 15 часа, след като сме дояли каквото носехме (а то хич не беше много – общо 6 парчета тиквеник и 4 мандарини, имам много познати, които не биха могли да преживеят с толкова, ама то е до метаболизъм и ... навик).
Хижичката пак е празна, ние запрашваме на долу, и за пореден път се убеждаваме, че началото на слизането към Боровец всъщост си е ... качване. До вадене на челници не се стига, в 17 часа и 15 мин. сме при колата, като минахме по пряката пътека. Съвсем към края ни опушиха няколко моторни шейни, но въобще не им обърнахме внимание, в края на този великолепен ден.
В резултат на всичко това, нагънах мезетата преди още масата да е сложена...
Пред коледно
Каква я мислехме, а тя каква стана
24-ти декември. Обикновено това не е ден за дълги разходки, по-скоро за суетене в кухнята, следобеден сън и тежка семейна трапеза (въпреки „леките” ястия). Но ние никога не сме били традиционалисти и се решихме на едно малко предизвикателство – Мусаленски траверс.
Аз вече го бях правил преди Бъдни вечер, сам, с дървения пикел, дебелешките котки и Галибието преди ... 17-18 години. Не бях съвсем сам, защото известно време повървях с една колоритна двойка – виден самоковски спасител (играещ Водачът) и англичанина Джо (клиент). Аз и понятие нямах тогава, че така ще си изкарвам хляба след някоя друга година и бях много учуден от еднообразния диалог, по-скоро монолог в тяхната малка група: „Аре бе Джо, да ти ... ......., връви по-бързо, Бъдни вечер е, требе да се прибирам дома...” Въже естествено нямаха, разчиташе се на това, че Джо е достатъчно печен...
Ние, обаче, въже си имахме, и пикели и котки, и джаджи за по-трудните места. Изобщо бяхме подготвени както трябва – дори носехме снегоходки, за да напредваме бързо на по-малко техничните участъци. Смятахме мързеливо да дръпнем с кабинката 1000 м. денивелация, и след това да завъртим през Маркуджиците, Алеко, Безименния, Мусала (голяма и малка), Иречек, та до Сфинкса. Амбициозна програма, при положение, че моите родители ни заклеха да сме в 19ч00 на масата в апартамента ни в Самоков.
В 08ч. 15мин. Ани паркира колата на празния паркинг на кабинковия лифт на Боровец. Докато вадим железа и снегоходки и ги кичим по раниците, се приближава младежът от паркинга и любезно ни казва „Колата може да я оставите, разбира се, но да знаете че лифта ще тръгне след 12, днес е понеделник, ден за профилактика”. Аз съм едновременно впечатлен от любезното отношение (което е рядкост по тези места) и огорчен от новината, която уби нашия ентусиазъм за геройски дела. Следва кратък семеен съвет, преместване на колата под писта Червено знаме, и качване на седалковия лифт „Ситняково експрес” срещу 7 лв на човек. Докато успея да си помисля с носталгия за стария едноседалков лифт, бяхме вече горе, на 1800 м. надморска височина. Е, не е като на 2300, какъвто беше плана, но все пак е добро начало (500 метра по-високо), освен това сме далеч от гадния курорт и тълпите. Пътечката зад станцията е препречена от паднали дървета и следа няма. Слизаме по началото на зелената писта до двореца Ситняково – скиори още няма, така ще стане по-бързо отколкото да слагаме снегоходките за 15 минути и после пак да ги сваляме. Хукваме към Чакъра и веднага усещам, че раницата ми е значително олекнала, след като въжета, седалки и джаджи останаха долу в багажника (пикелите и котките ги взехме за всеки случай). Тръгнахме без ясна представа какво точно ще правим, само бях сметнал, че 14 часа е момента, в който трябва да тръгнем надолу (за да се включим на време в голямото ядене).
За по-малко от час стигнахме до хижата. За наше голямо съжаление нямаше никой, пропадна надеждата за ароматното кафе на Елена. Но, както се казва, всяко зло за добро, не губим време – след кратка почивка на поляната, в 10ч. и 30 мин. стартирахме към Шатъра. Плана го измислих, докато ходехме към хижата – вр. Шатъра, след това Дено по ръба, слизане по друтия (северо-източен) ръб и прибиране през циркуса на Саръгьолските езера и едноименния ловен дворец.
Целех се в новопросечената пътека западно от поляната. Бързо я намерих, след като напуснахме следите на моторните шейни, нашарили всичко наоколо. След кратка схватка с още недобре зарития клек, излязохме на седловината под върха. Зарязахме маркировката и тръгнахме по азимут към връхната точка. Затъваше се малко и си казахме, че имаме още поне час до върха. Горе излязохме на фирн и като общо се справихме по-бързо от очакваното. Времето беше разкошно, всичко се вижда – кеф ти Витоша, кеф ти Стара планина – Вежен, Ботев, Триглав. Всичко по-ниско е под инверсията, в мъглата. Самолетите за пореден път не могат да кацат на летище София. Над Самоков е слъчево, но градът едва се вижда от пелената, дължаща се на традиционното отопление – дърва и въглища. Нека разправят после самоковци колко им бил чист въздуха...
За първи път през живота си съм на вр. Шатъра (след като от 32 години го обикалям от ляво и от дясно. Коледният ми подарък Пижо (Garmin Etrex Vista HCx) казва, че сме на 2500 метра височина, и точката, която има на картата удивително съвпада с мястото на което стоя – доволен съм от инвестицията. Пижо ми показва и двата разклона (от север и от юг), както и всички колове от зимната маркировка – впечатлен съм!
Времето тече и ни притиска, вече е 12 часа, а северният ръб на Дено буди страхопочитание – 350м. баир, по-голямата част от които изглеждат стръмни, страшни и скрити от слънцето. Слизаме внимателно със снегоходките по камънаците от южната страна и почти на бегом преодоляваме равния участък. Дори не отиваме на любимата скала, надвиснала над двете по-малки езера – досатъчно ни е, че виждаме голямото през цялото време, а над него е ръба, по който трябва да слезем.
С една почивка за обличане и слагане на ръкавици по средата на баира (много е северен тоя ръб!) преодоляваме последното препятствие. Не сваляме снегоходките – условията го позволяват. Над огромната северна стена на върха животните си имат магистрала – два метра широка, отъпкана от зайци, лисици, диви кози и ... прасета. Още няма два часа, оставяме раниците на пирамидата, която бележи края на стената и тичаме до самия връх (те всъщност са два, ние се задоволяваме със северния, може би метър-два по-нисък от южния). Пижо показва около 2800, или 1000 м. чиста денивелация – заслужили сме си богатата трапеза. Откриват се Пирин и Родопите и почти всички останали рилски върхове – наистина сме доволни и щастливи!
15 мин. по рано от предвиденото хукваме надолу по следите на местните. Още в самото начало подгонваме стадо от 10-ина кози. Аз внимавам – за първи път слизам от тук и съм леко притеснен. Преди да тръгне стръмно надолу, ръбът се разкланя – лявото ребро е по-стръмно и скалисто, дясното е тревисто и слиза плавно в Студеното дере. Тръгвам в дясно, като се надявам бързо да „скоча” със снегоходките в пудрата между двете ребра. Да, ама не – доста стръмно и страшно е, а и нямам видимост. Стъргучкаме с малките шипчета на снегоходките известно време по издухания от вятъра и фирнован ръб, преди да се осмеля да нагазя в дълбокия сняг. Веднага съжалявам, че не съм го направил по-високо, ама не върви някак си, по Коледа да се рискува. За по-малко от 20 мин. сваляме първите 500 метра и се намираме в средата на голямото езеро. Пускам Пижо, и той услужливо ми показва, че съм по средата на езерото!
Усремът ни е спрян за малко – пустото езеро е безотточно и накъдето и да хвана, все се качва. Взимам азимут към двореца и съм възнаграден със стръмен улей с пръхкав сняг, северо- източно от езерото. След това темпото се нормализира и полека-лека, избирайки пътя си през клека, слизаме по долината. Накрая ни чака изненада – дворецът няма ограда от горната страна! От засилката попадаме между сградите и кучетата (вързани, за щастие). Пазачът се оказва добричък, дори ни кани на чай – все пак Бъдни вечер е, а той ще си стои сам... Ние отказваме, имаме още 700 метра слизане до колата. Поляната напускаме в 15 часа, след като сме дояли каквото носехме (а то хич не беше много – общо 6 парчета тиквеник и 4 мандарини, имам много познати, които не биха могли да преживеят с толкова, ама то е до метаболизъм и ... навик).
Хижичката пак е празна, ние запрашваме на долу, и за пореден път се убеждаваме, че началото на слизането към Боровец всъщост си е ... качване. До вадене на челници не се стига, в 17 часа и 15 мин. сме при колата, като минахме по пряката пътека. Съвсем към края ни опушиха няколко моторни шейни, но въобще не им обърнахме внимание, в края на този великолепен ден.
В резултат на всичко това, нагънах мезетата преди още масата да е сложена...
Re: До Дено и обратно
Явно и вие сте си прекарали весело
Мусаленският траверс щеше да е трудна работа- имаше наистина много сняг.
В този ден вече се радвах на прекрасната логистика на моите пазители, проявена при слизането ми от Белмекен до София без да си обувам обувките и без да си намокря чорапите ([линк]).
Доста работа им създавам, наистина. Ама те са си печени. Ако съм за бой могат да се справят и без чужда помощ, нали така...
Мусаленският траверс щеше да е трудна работа- имаше наистина много сняг.
В този ден вече се радвах на прекрасната логистика на моите пазители, проявена при слизането ми от Белмекен до София без да си обувам обувките и без да си намокря чорапите ([линк]).
Доста работа им създавам, наистина. Ама те са си печени. Ако съм за бой могат да се справят и без чужда помощ, нали така...
Re: До Дено и обратно
Хубава разходка сте си направили!
На 2.12 гледах Шатъра от поляната с бунгалата и не посмях да тръгна, защото не знаех колко време ми трябва до горе. Сега в неделя се чудехме дали е проходимо от х. Мусала през Сфинкса, Дено, Шатъра и Чакър войвода.
Нямате ли снимки от горе?
На 2.12 гледах Шатъра от поляната с бунгалата и не посмях да тръгна, защото не знаех колко време ми трябва до горе. Сега в неделя се чудехме дали е проходимо от х. Мусала през Сфинкса, Дено, Шатъра и Чакър войвода.
Нямате ли снимки от горе?
Re: До Дено и обратно
Уф, това със снимките много ме мъчи, иначе имам доста - на 30.12.2007 повторих почти същото с група французи
и Слави
(мерси за компанията и снимките!). Какво означава проходимо? По маршрута по принцип лавини не падат, отвесни пасажи няма - някаква видимост, да няма ураганен вятър, пикел, котки, снегоходки и нозе (дека викат у Самоков
) и става.
Направо се възхищавам на ентусиазма ти със снимките! Моя интернет е бавен, а и това с надписването... Да ти оставя диск в Стената?
Направо се възхищавам на ентусиазма ти със снимките! Моя интернет е бавен, а и това с надписването... Да ти оставя диск в Стената?