НАГРАДАТА ЛАСКЕР

През 1951 година наградата Ласкер бе присъдена на "Анонимни Алкохолици". Почетната грамота отчасти гласи:
"Американската асоциация по здравеопазване присъжда наградата Ласкер за 1951 година на "Анонимните Алкохолици" като признание за уникалния и много успешен подход към този вечен здравен и социален проблем, алкохола.... С приемането на алкохолизма като заболяване се изтрива позорния социален белег, свързан с това състояние.... Историците може би един ден ще признаят, че "Анонимните алкохолици" са открили нов инструмент за социалната инициатива, ново лечение, основано на сродството в общото страдание - лечение, което крие огромни възможности за хилядите други злочестия на човечеството".

След като дружеството на АА е получило такава награда и е станала световно извесна организация за лечение на алкохолизма, защо до ден днеш е трудно на АА да пусне корени в България?

Може би защото не се отдава нужното уважение към тази уникална организация, но се третира като социялен клуб, дето се събират на седянка!

Алки, не мога точно да разбера защо става така, че дори когато знам че, си прав, пак не съм съгласен с теб
И доста често успяваш да ме раздразниш.
Дотолкова, че да сядам посред нощ да ти отговорям, хем съм си казал, че няма да го правя.

На прима виста мога да ти кажа две причини, поради които ме дразниш.
Едната е, че много често размахваш назидателно пръст. А я ми кажи кой не се дразни, когато му размахват пръст под носа? Пък дори и с основание.

Втората е, че не обичам обобщенията, а ти не се колебаеш да ги ръсиш.

Може би защото не се отдава нужното уважение към тази уникална организация, но се третира като социялен клуб, дето се събират на седянка!


Откъде знаеш кой какво уважение отдава на АА в България?
Знам, че имаш приятели тук, които ти разказват това и онова за АА в България. Лошо няма.
Но така или иначе ти чуваш субективни преразкази на хора, чийто физиономии си виждал в най-добрия случай по камерата на скайпа. А не си тук, за да усетиш, да видиш и да чуеш със собствените си уши кой какво уважение отдава на АА в България.

Хора всякакви. Само не ми казвай, че в Австралия няма алкохолици, които се подхилват на АА. Не ми го казвай, защото няма да ти повярвам. Но ако някой в Австралия се подхилва на АА, значи ли това, че като цяло при вас не уважават АА? Просто хора всякакви.

Настина групите в България са малко и трудно набират сила. Но причината се крие основно в психологията на българина, която ти си позабравил, защото отдавна си напуснал страната.

И ти мислиш ли, че с подобни постове (както и в предишната тема за "взаимопомощта") помагаш на някого с нещо?
Щото аз не мисля. По-скоро си чешеш собственото его, развявавайки знамето на АА. И се изживавяш като някакъв мисионер, който единствен знае истината и се чувства длъжен да я посее сред дивите племена.

Сори, брадър.

Мен пък не ме дразни чуждото мнение, защото всеки има право на него, а дето ти не приемаш моето си е веч твоя работа. Нъл знаеш от каде извира тази импулсивна реакция? Та вместо да покажеш пример и смирено да седнеш да разговаряме кът хората, ти почна да се браниш и обвиняваш, като че ли някой е решил да ти вземе играчката. Да беше се наспал преди да ми отговориш. Малко да размислиш над туй дето говоря за да видиш че не става въпрос за личности, а за АА като цяло. Затуй има традиция; "принципи пред личности"!
Да ти напомням ли, че съм бил на сбирки в БГ на който се палеше свещ пред икона, и бях заплашен да не пуснат мой земляци-помаци на сбирка на АА в София, защото те са били различни а не християни. Тъй че, пази да не се втурниш през глава в някой спор чрез който освен себе няма да нараниш никой друг. ОК!
А за нивото на дружеството на АА в Австралия си нямаш представа и колко успешно се използва от хиляди алкохолици. Например, местноста кадето аз живея има общо взето към 50 000 жители. Имаме всеки ден сбирка на АА, с над 100 трезви алкохолка, който са трезви повече от 5 години. Двадесет члена са над 30 годишен трезв стаж. Иначе не е видно дали някой се посмива на сбирките на АА, защото няма на кво да се подсмиват. ОК!
Мога да ти напиша цяла книга за дейноста и успеха на АА в Австралия, но съм сигурен че както винаги във форума ще почнете да се защитавате и да ме хулите че съм бил гури или както ти го каза: По-скоро си чешеш собственото его, развявавайки знамето на АА. И се изживавяш като някакъв мисионер, който единствен знае истината и се чувства длъжен да я посее сред дивите племена.

След като не можем да намерим общ език да разговаряме кът хората, как ли тогаз бихме могли да си помогнем?

Да ви напомня за един много важен принцип на АА, който бе основан и изпитан на гърбът на Бил Уилсон. Може да прочетете Втора Традиция, в която се говори за амбицията на Бил от която излезна поука, че "sometime the good is the enemy of the best".

Става въпрос на живот и смърт, Бил, и на нас ни трябва само най-доброто!" Приятелите ми ме изгледаха предизвикателно, а говорещият продължи: "Бил, не си ли казвал често тук, по време на тези сбирки, че понякога доброто е враг на най-доброто? Е добре, сега случаят е точно такъв. Не можеш да ни причиниш това!"
Така говореше груповото съзнание. Групата бе права, а аз грешах; гласът в метрото не бе гласът на Бог. Сега, идващ от моите приятели, звучеше истинският глас. Аз слушах и, слава Богу, се подчиних.

-----------------------------------------------------------------------------

Основателите на АА ни показаха че най-ефикасния начин за обсъждане на проблеми засягащи АА като цяло се прави на отделна сбирка на АА , кадето се дава възможност да се чуе съзнанието на група.

ПП: Дали е от полза? Първо треба да се проба.

7 януари

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ

“Анонимните алкохолици предлагат Програма за възстановяване и това е много повече от обикновен живот без алкохол.”
“Също толкова важно бе откритието, че духовните принципи могат да разрешат всичките ми проблеми. Оттогава животът ми стана много по-задоволителен и, надявам се, по-полезен. Старият ми начин на живот не бе лош, но не бих заменил и най-добрите му моменти за най-лошите, които имам сега. Не бих се върнал назад, дори и ако мога да го направя.”

Малко са тези от нас, които искат да се възстановят в положението, в което се намирахме допреди да започнем да пием. Много от нас страдаха от постоянен физически, сексуален и емоционален тормоз. Струваше ни се, че да сме пияни е единственият начин да се справим с тези усещания. Страданията на другите бяха по-малко забележими, но също така болезнени, допреди да се превърнем в алкохолици. Ние объркахме пътя и загубихме целта в живота. В нас се образува духовна празнота. Чувствахме се изолирани, неспособни да съпреживяваме с другите. Нямахме нищо от това, което е ценно в живота и му дава смисъл. Пиехме в напразни опити да запълним вътрешната си дупка. Повечето от нас хич и не им се иска “възстановяване” в това състояние.
Безспорно, възстановяването, което намираме в АА се различава от всичко, което имахме по-рано: то е шанс за нов живот. Дадени са ни инструменти, с които да разчистим останките от миналото, останали след катастрофата на живота ни. Дадена ни е подкрепа, за да стъпим храбро по новия път. И получихме в дар съзнателна връзка със Сила, много по-могъща отколкото нашата собствена, която ни дава сила и ръководство, липсващи ни в миналото.
Възстановяваме ли се? Да, във всичко. Ние се възстановяваме в съвършено нов живот, който е много по-добър от всичко, за което бяхме мечтали. Благодарни сме за това.

САМО ЗА ДНЕС: Възстановявайки се получих това, което никога нямах, това, което мислех за невъзможно: живот на трезвен алкохолик. Благодаря ти Висша сило. Благодарността ми е много по-голяма отколкото мога да изразя с думи.

“Мен пък не ме дразни чуждото мнение, защото всеки има право на него...”


И как така ще си седнал, Некой, да обвиняваш без да си се наспал и без да си помислил, и без да проявиш смирение, и без да си контролирал своите импулсивни реакции, и без да имаш представа за това как успешно се работи в АА???... Как така ще обвиняваш ТИ хората, които не се дразнят от чуждото мнение а са дошли само да споделят своя опит, сила и надежда?!...

" Вървял си един мъж по улицата, а зад него други двама коментирали походката му. Единият казал:
- Този е моряк. Само моряците ходят по този начин, защото по навик се стараят да пазят равновесие на корабната палуба.
Другият рекъл:
- Просто е пиян.Не го ли виждаш как стъпва и се клати?
От дума на дума, скарали се. Най-накрая решили да го питат, за да се разреши веднъж завинаги спора им. Приближили се до него и единият казал:
- Господине,прощавайте! Може ли да ви задам един въпрос?
-Ами, добре! Няма проблеми! - отговорил човека.
- Между мен и приятеля ми възникна спор, засягащ вашата походка. Аз мисля, че сте моряк, а той - че сте пиян. Ще ни кажете ли, кой от нас е прав?
А въпросният господин се усмихнал тъжно и отговорил:
- Ееех,момчета,момчета! И аз си мислех, че ще пръдна, ама се насрах!"

Алки,
ти сложи пръст в раната. Не можеш да си представиш колко аз, едва закрепилата се, се измъчвам от факта, че микроскопичните ми усилия да разкажа на максимален брой хора, че спасението е в АА, не хващат дикиш. Предполагам, че тези ми вълнения не са само мои. На сбирка съм слушала, как пионерите на АА в България са обикаляли Суходол и различни токсикологии, дори са ходели със значки, показващи принадлежността им към общността. Не веднъж и два пъти, пак на сбирка, много от нас са споделяли опита си да привлекат съсед, колега или приятел към засега единственото известно изцеление.
Повярвай, всеки се мъчи да прави каквото може. Преди месец в един изключително жълт вестник излезе страница за АА в България. Наша сестра се съгласи да говори с репортерка на изданието въпреки огромния риск от преиначаване на темата. Обратно на очакванията тази публикация достигна до много от нашата „таргет група”. Не можеш да знаеш, че има дни, в които джиесемът на Некой буквално прегрява от обаждания на братя и сестри, не само от България, и не само българи. Не можеш да знаеш какво струва на Пуфпаф да пътува по 60 км няколко пъти в седмицата, само за да тръгнат нещата и във Варна. Не можеш да знаеш, че има сестри, чиито мъже не ги пускат на сбирки, но въпреки това, те правят всичко по силите си, за да привлекат нови страдащи.
Не мога да ти кажа колко нови хора са се включили в редиците ни от една година насам, не ги броя, но ако искаш подробен отчет за дейността на АА в България - ще го направя. Разбира се те са несравнимо малко с тези, които се вливат ежеседмично в австралийските редици на АА. И в американските, и в руските.
Но добре, че отвори въпрос. Може би сега, вместо да задаваш риторични въпроси, е най-добре да кажеш как ти виждаш нещата отвъд океана и какво още може да се свърши тук. Ще се радвам да видя твои предложения, но не как да се работи по стъпките (не, че не е важно, изключително важно е!), а как колкото се може повече хора да узнаят, че има стъпки. Че има спасение.
Проблемът с АА в България както вече е казал nekoi е предимно в народопсихологията. Впиянчването на нацията е поголовно и лавинообразно. Понякога си мисля, че е държавна политика. Алкохолът тук е начин на живот. Алки, тук само в един от 100 магазина ще откажат да продадат на дете под 18 г. алкохол. И в заведение няма да му откажат. Ако пък случайно му откажат, майка му ще му купи, защото разсъждава така – „По-добре аз да му купя, че поне няма да е менте алкохолът, пък и поне ще знам, че у нас го пие.” Празници бяха, говорих с две приятелки с юноши (15-17 г.), и двете бяха заредили за младежките купони здраво пиячка. Опитах да се възмутя изтръпнала и получих отговор „Изчакай още малко, твоят сега е на 10, ще те питаме след 4-5 г. дали няма да направиш същото.” Бащите пък ми казаха: „По-добре алкохол отколкото наркотици”.
Мъка, страшна мъка, Алки…
И още един страшен проблем има. Алкохолизмът тук е по-срамна болест от сифилиса. Който има алкохолик в семейството го крие както и колкото може. Работодател, който има алкохолик в офиса или го уволнява, или го държи години от криворазбрано чувство за благодеяние, пак от срам или защото същият работадател има подобен алкохолик в своето семейство и разчита да се отнесат с роднината му по подобен начин. За тази болест на практика не се говори, не се пише, не се обсъжда. Гледам, че по шоу-програмите се опитват да осмиват пиянството с похвати от 50-те години (в едно от най-гледаните – „Комиците” даже се изгавриха с АА без и грам представа да имат що за организация е това). Самият идентифицирал се като такъв алкохолик не търси помощ, той си крета доколкото може и си пие докато не след дълго умре. И вече покойник, отново е срам за близките си. Те ще ти кажат, че е починал от незнам си коя болест, развила се скоротечно, но никога няма да ти кажат истината. Ще я чуеш от странични „Абе той посръбваше доста.”
Алки, извинявай за общобразователната лекция, но ми дойде отвътре. Не казвам, че се скъсвам от работа по 12-та стъпка. И се измъчвам, и срамувам от това. Но ако ми разкажеш точно какво бих могла да направя според теб, бих те послушала и бих го изпълнила.
И за мое щастие клубът се нарича „Алкохолно зависими”, а не „Анонимни алкохолици”, и ти спокойно ще можеш да ми дадеш съвет. Аз наистина го очаквам. Искрена съм.

"Манастирът тесен за мойта душа е.

Кога човек дойде тук да се покае,

трябва да забрави греховния мир,

да бяга съблазни и да търси мир.

Мойта съвест инак днеска ми говори.

Това расо черно, що нося отгоре,

не ме помирява с тия небеса

и когато в храма дигна си гласа

химн да пея богу, да получа раят,

мисля, че той слуша тия, що ридаят

в тоя дол плачевни, живот нестърпим.

И мойта молитва се губи кат дим,

и господ сърдит си затуля ухото

на светата песен и херувикото.



Мисля, че вратата на небесний рай

на къде изглеждат никой ги не знай,

че не таз килия извожда нататък,

че из света шумен пътят е по-кратък,

че сълзите чисти, че вдовишкий плач,

че потът почтенний на простий орач,

че благата дума, че правото дело,

че светата правда, изказана смело,

че ръката братска, без гордост, без вик

подадена скришно на някой клетник,

са много по-мили на господа вишни

от всичките химни и тропари лишни.



Мисля, че човекът, тук на тоя свят

има един ближен, има един брат,

от кои се с клетва монахът отказа,

че цел по-висока Бог ни тук показа,

че не с това расо и не с таз брада

мога да отмахна някоя беда

от оня, що страда; мисля, че канонът

мъчно ще направи да замлъкне стонът;

че ближний ми има нужда не в молитва,

а в съвет и помощ, когато залитва;

мисля ази още, че овчарят същ

с овцете живее, на пек и на дъжд,

и че мойте братя търпят иго страшно,

а аз нямям нищо, и че туй е гряшно,

и че ще е харно да оставя веч

таз ограда тиха, от света далеч,

и да кажа тайно две-три думи нови

на онез, що влачат тежките окови.

Рече и излезе."

Из "Левски"
Иван Вазов

Глава 11 от АНОНИМНИ АЛКОХОЛИЦИ - АА
АА-България

ЕДИН ПОГЛЕД В БЪДЕЩЕТО


За повечето нормални хора алкохолът е символ на ветселие, приятелство и живо въображение. Той води до освобождаване от грижите, скуката и тревогите. Води до весела близост с приятелите и събужда чувството, че животът е прекрасен. Но не така стояха нещата с нас през онези последни дни на тежко пиянство. Старите удоволствия бяха отлетели. От тях бяха останали само спомени. Вече не бяхме в състояние да изпитаме приятните мигове от миналото. Упорито се опитвахме отново да се радваме на живота както преди и страдахме от сърцераздирателната мания, че ще успеем да намерим някой нов чудодеен начин да се контролираме. Опитвахме отново – и отново се проваляхме.
Колкото по-малко ни понасяха хората, толкова повече се отдръпвахме от обществото, от самия живот. Когато се превърнахме в поданици на Цар Алкохол, в треперещи обитатели на безумното му царство, вледеняващата мъгла на самотата се спусна над нас. Тя се сгъстяваше и ставаше все по-непрогледна. Някои от нас потънаха в калта с надеждата, че ще намерят разбиране и одобрение. За момент ги откривахме – след това идваше забвението и страшното пробуждане, за да се сблъскаме с ужасните четири Конника – Ужас, Объркване, Безизходица и Страх. Нещастните пияници, които четат тази страница, ще разберат това!
Понякога някой тежък пияч, който в момента не пие, казва: „Алкохолът въобще не ми липсва. Чувствам се по-добре. Работя по-добре. Живея по-добре.” Като бивши проблемни пиячи ние се усмихвахме на подобни изявления. Знаем, че нашият приятел е като малко момченце, което си подсвирква в тъмнината, за да прогони страха. Той сам се заблуждава. Дълбоко в себе си би дал всичко, за да може да гаврътне пет-шест чашки, без да трябва да носи последствията. След известно време отново ще опита старата игра, защото без алкохола се чувства нещастен. Не може да си представи живота без алкохол. Някой ден няма да е в състояние да си представи живота както с алкохол, така и без него. Тогава ще опознае самотата, както много малко хора я познават. Ще се намери на ръба на пропастта. Ще поиска краят му да дойде.
Показахме как успяхме да се измъкнем от това състояние. Вие си казвате: „Да, аз искам да спра да пия. Но нима съм обречен да водя, живот, в който ще бъда глупав, досаден и скучен като някои от благочестивите хора, които виждам около себе си? Зная, че трябва да се справям без алкохол, но как мога да го направя? Можете ли да ми предложите равностоен заместител?”
Да, има заместител и при това той е нещо много повече. Сред анонимните алкохолици съществува едно братство. Там ще се освободите от грижите, скуката и тревогите. Въображението ви ще се разпали. Най-накрая животът ви ще има стойност. Най-добрите години от живота ви очакват. Така възприемаме ние братството, така ще го възприемете и вие.
„Как ще стане това?”, питате вие. „Къде да открия тези хора?”
Ще се срещнете с тези нови приятели в собствения си град, квартал или село. Около вас безпомощно загиват алкохолици като пътници на потъващ кораб. Ако живеете в голям град, те са стотици. Високопоставени и нископоставени, богати и бедни, те са бъдещите членове на Братството „Анонимни алкохолици”. Между тях ще откриете приятели за цял живот. Ще бъдете свързан с тях чрез нови, чудесни взаимоотношения, защото заедно ще се спасите от гибел и ще тръгнете рамо до рамо по общия път. Тогава ще разберете какво означава да отдаваш себе си, за да могат други да оцелеят и да преоткрият живота. Ще разберете пълния смисъл на думите „Обичай ближния си като себе си”.
Може да изглежда невероятно, че такива хора могат отново да бъдат щастливи, уважавани и полезни. Как могат да се издигнат от такова падение, лоша репутация и безнадеждност? Практичният отговор гласи, че щом тези неща са се случили с нас, те могат да се случат и с вас. Ако ги искате повече от всичко друго и желаете да използвате нашия опит, ние сме сигурни, че те ще ви се случат. Дните на чудесата все още са при нас. Собственото ни възстановяване го доказва!
Живеем с надеждата, че когато тази книжка се появи като сламка в морето на алкохолизма, победените пиячи ще се хванат за нея и ще последват препоръките й. Сигурни сме, че мнозина ще се изправят на краката си и ще продължат пътя си. Те ще отидат при други страдащи и братствата на „Анонимни алкохолици” ще изникнат във всеки град и селце като убежища за онези, които трябва да намерят изход.
В главата „Как да работим с другите” вие добихте представа как ние подхождаме и помагаме на други да се възстановят. Нека сега предположим, че с ваша помощ няколко семейства са възприели този начин на живот. Ще искате да научите повече за това как да продължите по-нататък. Може би най-добрият начин да ви дадем възможност да надникнете в бъдещето си е да ви опишем израстването на нашето братство. Ето историята му накратко:
Преди години, през 1935, един от нашите членове отиде по работа в един град на запад. От делова гледна точка пътуването завърши зле. Ако беше постигнал успех, щеше финансово да стъпи на краката си, а по онова време това бе жизнено важно. Сделката обаче приключи със съдебен иск и се провали напълно. Делото премина много тежко и оспорвано.
Горчиво разочарован, той се озова в непознат град, дискредитиран и почти разорен. Все още физически слаб и трезвен едва от няколко месеца, той си даде сметка, че е в опасно положение. Толкова много искаше да поговори с някого, но с кого?
В един мрачен следобед той крачеше из фоайето на хотела и се чудеше как да плати сметката си. В единия край на помещението имаше покрит със стъкло указател на църквите в града. В другия край се отваряше врата към привлекателен бар. Той виждаше вътре веселата тълпа. Там можеше да намери компания и успокоение. Ако не пийнеше няколко чашки, едва ли би набрал смелост да се запознае с някого и щеше да прекара почивните дни в самота.
Разбира се, той не можеше да пие, но защо да не поседне с надежда на някоя маса, само пред бутилка лимонада? В крайна сметка, нима не бе трезв от шест месеца? Може би щеше да се справи с три чаши – не повече! Обхвана го страх. Намираше се върху тънък лед. Отново се бе появила старата, коварна лудост на първата чаша. Разтреперан се обърна и тръгна към другия край с указателя на църквите. Музиката и веселата глъч все още достигаха до него от бара.
Но какво ще стане с неговите задължения – със семейството му и с хората, които ще загинат, защото няма да узнаят как да се възстановят; какво ще стане с другите алкохолици? Вероятно има много такива в този град. Той ще позвъни на някой свещеник. Здравият му разум се възвърна и той благодари на Бог. Избра една църква от указателя, влезе в кабината и вдигна слушалката.
Телефонното обаждане до свещеника го насочи към един жител на града, който, макар и в миналото да бе способен и уважаван, сега се намираше на ръба на отчаянието. Беше в обичайното положение – домът в хаос, съпругата болна, децата объркани, сметките неплатени, репутацията загубена. Отчаяно искаше да спре, но не виждаше изход, защото честно е опитвал различни средства. Въпреки че болезнено съзнаваше, че не е съвсем нормален, човекът не си даваше сметка какво означава да си алкохолик.* (Това се отнася до първото посещение на Бил при д-р Боб. Тези мъже по-късно станаха съоснователи на АА. Тази книга започва с историята на бил; с тази на д-р Боб започва разделът на личните истории. Вижте раздела за пионерите на АА. (Той е включен изцяло само в английското издание на тази книга – Бел. ред.) В резултат на това посещение в Акрон, щата Охайо през 1935 бе образувана първата АА група.)

Когато нашият приятел разказа са своя опит, човекът се съгласи, че каквато и воля да успее да събере, тя не би могла да спре пиенето му за дълго. Съгласи се, че духовният опит е абсолютно необходим, но цената му се струваше прекалено висока. Разказа как живее в постоянен страх от хората, които биха могли да разберат за неговия алкохолизъм. Разбира се, той страдаше от обичайната за алкохолиците заблуда, че много малко хора знаят за пиенето му. Защо, спореше той, да съсипва остатъка от клиентелата си, за да донесе още повече страдания на семейството си, като глупаво признае за страданието с пред хората, от които печелеше хляба си? Каза, че е готов да направи всичко друго, но не и това.
Тъй като все пак бе заинтригуван, той покани нашия приятел у дома си. След известно време, точно когато му се струваше, че овладява положението с алкохола, той влезе в страшен запой. За него това бе запоят, който сложи край на всички запои. Видя, че трябва да се изправи с лице срещу проблемите си, за да може Бог да ги отстрани.
Една сутрин той хвана бика за рогата и тръгна да разкаже за проблемите си на хората, от които се страхуваше. За негово удивление бе посрещнат много добре и откри, че мнозина знаеха за пиенето му. Обиколи с колата си хората, на които беше причинил зло. Трепереше, когато тръгна, защото такава постъпка би могла да разруши всичко, особено при професия като неговата.
Върна се в полунощ изтощен, но много щастлив. Оттогава не е пил. Както ще видим по-късно, сега той е много полезен за жителите на своя град и най-лошото, натрупано за тридесет години тежко пиянство, бе изкупено за четири години.
Но животът не бе лек за двамата приятели. Пред тях възникваха много трудности. И двамата разбраха, че трябва да бъдат духовно активни. Един ден те позвъниха на главната сестра в една от местните болници. Обясниха й от какво имат нужда и попитаха дали при тях има някой тежък алкохолик, с когото да се заемат.
Тя отговори: „Да, имаме един чешит. Току-що наби две сестри. Когато пие, напълно откача. Когато е трезвен обаче, е много добър човек, независимо от това, че през последните шест месеца е бил в болницата осем пъти. Преди време беше добре известен юрист в града, но точно сега ни се наложи здраво да го вържем.”*
Човекът наистина бе подходящ, но според описанието не вдъхваше особени надежди. Прилагането на духовните принципи в подобни случаи по онова време не беше толкова добре разбрано, колкото е сега. Но все пак единият от приятелите каза: „Сложете го в отделна стая. Ще отидем при него.”
Два дни по-късно един бъдещ член на „Анонимни алкохолици” погледна с безжизнен поглед непознатите, които стояха до леглото му. „Кои сте вие, момчета, и защо съм в самостоятелна стая? Досега винаги съм бил в обща стая.”
Един от посетителите каза: „Предлагаме ти средство против алкохолизма.”
На лицето на човека бе изписано чувство за безнадеждност, когато отговори: „Няма полза от това. Нищо не е в състояние да ми помогне. Аз съм пропаднал човек. Последните три пъти се напих, веднага щом излязох от болницата. Страхувам се да изляза от тук. Не мога да го разбера.”
В продължение на час двамата приятели му разказваха за своя опит на пияници. Отново и отново човекът казваше: „Това съм самият аз. Самият аз. Аз пия точно по този начин.”
Разказаха на човека в леглото за острото отравяне, от което страда, как то руши тялото на алкохолика и деформира съзнанието му. Много бе казано за психическото състояние, което предшества първата чаша.
„Да, точно така постъпвам аз”, каза болният човек. „Точно така изглеждам. Вие, момчета, разбирате добре нещата, но не виждам как това ще ми помогне. Вие, момчета, сте почтени хора. И аз някога бях такъв, но сега съм нищожество. От това, което ми казвате, ми е по- ясно от всякога, че не мога да спра.” При това и двамата посетители избухнаха в смях. Бъдещият анонимен алкохолик каза: „По дяволите, не виждам нищо смешно.”
(*Това се отнася до първото посещение на Бил и д-р Боб при АА Номер Три. Вижте раздела за пионерите на АА. (Той е включен изцяло само в английското издание на тази книга – Бел. ред.) В резултат на това посещение в Акрон, щата Охайо през 1935 бе образувана първата АА група.)
Двамата приятели говориха за духовния си опит и му казаха какви действия са предприели.
Той ги прекъсна: „По-рано бях вярващ, но това няма да ми помогне. Молил съм се на Бог в дните след тежко пиянство и съм се клел, че никога повече няма да изпия и капка, но до девет сутринта се напивах като скот.” На следващия ден те го намериха по-добре настроен. Беше размислил. „Може и да сте прави,” каза той. „Бог сигурно е в състояние да постигне всичко”. След което добави: „Той обаче определено не направи много за мен, когато се опитвах да се боря срещу пиянството сам.”
На третия ден юристът довери живота си в ръцете на своя Създател и каза, че е напълно готов да направи всичко необходимо. Съпругата му дойде, без да смее да храни надежда, въпреки че вече виждаше нещо различно в съпруга си. Той бе започнал да придобива духовен опит.
В този ден той се облече и излезе от болницата като свободен човек. Включи се в политическата кампания, произнасяше речи, посещаваше различни митинги с различни хора, често не се прибираше по цяла нощ. Изгуби изборите с много малко гласове. Но беше открил Бог – и когато откри Бог, откри себе си.
Това се случи през юни 1935. Повече не вкуси нито капка… Той също се превърна в уважаван и полезен член на обществото. Помогна на много хора да се възстановят и днес е деен член на църквата, от която се беше отвърнал в продължение на дълги години.
И така виждате, че в този град имаше трима алкохолици, които сега чувстваха, че ако не искат да загинат, трябва да предадат на другите това, което бяха открили. След няколко неуспешни опита да открият други, се появи четвърти човек. Той дойде с помощта на свои познати, които бяха научили добрата новина. Оказа се един безразсъден млад човек, чиито родители не бяха наясно дали иска да спре или не иска. Те бяха много религиозни хора и страдаха от отказа на сина си да има нещо общо с църквата. Той се измъчваше ужасно от запоите си, но като че ли нищо не можеше да му помогне. Все пак се съгласи да постъпи в болницата, като зае точно стаята, освободена наскоро от юриста.
При него дойдоха трима посетители. След известно време каза: ”В начина, по който излагате тези духовни неща, има смисъл. Готов съм да направя необходимото. Предполагам, че моите старци в крайна сметка са прави.” По този начин още един човек се присъедини към Братството.
През цялото време нашият приятел от фоайето на хотела остана в града. Той беше там в продължение на три месеца. След това се върна у дома, като остави в града първия си познат, юриста и безразсъдния млад човек. Тези мъже бяха открили нещо съвсем ново в живота си. Знаеха, че трябва да помагат на други алкохолици, ако искат да останат трезви, но този мотив мина на втори план. Превъзхождаше го щастието да отдават себе си в името на другите. Споделяха домовете си, оскъдните си средства и с радост посвещаваха свободното си време на страдащите си събратя. Бяха готови по всяко време да заведат някой нов човек до болницата и да го посещават след това. Броят им нарастваше. Изпитаха няколко горчиви разочарования, но в тези случаи се опитваха да въведат семействата на алкохолиците в духовния начин на живот, като по този начин облекчаваха много от тревогите и страданията им.
След година и половина тримата мъже бяха успели да спасят още седем души. Виждаха се често – почти всяка вечер в дома на някой от тях се събираше малка група от мъже и жени, радващи се на освобождението си, които постоянно мислеха как биха могли да предоставят откритието си на нови хора. Освен тези свободни срещи, стана обичай да се отделя една вечер седмично, за да могат сбирките да бъдат посещавани от някой или всички, проявяващи интерес към духовния начин на живот. Освен за поддържане на връзките с братството, главната им цел бе да се осигури време и място, където нови хора да имат възможност да изложат проблемите си.
Проявиха интерес и странични хора. Един мъж и съпругата му предоставиха голямата си къща на тази странна и разнородна тълпа. Двойката бе толкова заинтригувана, че впоследствие изцяло посвети дома си на това дело. Много обезумели съпруги посетиха този дом, за да намерят обич и разбиране между жените, които познаваха проблемите им, за да чуят от устата на съпрузите си какво им се бе случило, за да получат съвет как собственият им своенравен спътник може да бъде настанен в болница и как да се отнасят към него при един евентуален нов запой.
Много мъже, все още объркани от преживяното в болницата, прекрачиха този праг, за да намерят свободата. Много от алкохолиците, които влязоха в този дом, намериха отговор за проблемите си. Те бяха очаровани от веселата тълпа, която се смееше на собствените си нещастия и разбираше добре техните. Впечатлени от хората, които ги бяха посещавали в болницата, те напълно се предаваха, когато по-късно, в някоя от стаите на горния етаж, изслушваха историята на някой човек, чиито преживявания бяха сходни с техните. Изразът на лицето на жените, онова неопределимо нещо в очите на мъжете, стимулиращата и наелектризирана атмосфера в дома, всичко се съюзяваше, за да им покаже, че най-сетне са намерили сигурно убежище.
Съвсем практичният подход към проблемите, липсата на каквато и да е нетърпимост, неофициалната обстановка, истинската демокрация, странната способност на тези хора да разбират, бяха завладяващи. Мъжът и съпругата му излизаха от дома въодушевени от мисълта колко много могат да направят сега за някой поразен от болестта познат и за семейството му. Знаеха, че имат много нови приятели; струваше им се, че винаги са познавали тези непознати хора. Бяха съзрели Великата Реалност – своя любящ и Всемогъщ Създател.
Сега този дом едва ли би побрал ежеседмичните посетители, защото по правило те наброяват шестдесет или осемдесет.
Алкохолици идват от близо и далеч. От околните градове пристигат семейства, за да присъстват на срещите. В един град, отдалечен на тридесет мили, има петнадесет членове на „Анонимни алкохолици”. Тъй като това е голям град, ние вярваме, че някой ден местното Братство ще наброява стотици членове.*
Животът в Братството „Анонимни алкохолици” не се ограничава до посещение на сбирките и болниците. Разчистване на стари вражди, съдействие при уталожване на семейни противоречия, разясняване на болестта, сполетяла лишения от наследство син, пред разгневените му родители, оказване на финансова помощ и, когато е оправдано, взаимно търсене на работа – това са неща, които се случват всеки ден. Никой не е смятан за толкова опозорен или пропаднал, че да не бъде приет добре – ако намеренията му са сериозни. Социалните разлики, дребнавите съперничества и ревността – тук се присмиват на тези неща. Претърпели заедно корабокрушение, възстановени и обединени от един Бог, със сърца и ум отправени към благополучието на другите, те вече не обръщат особено внимание на нещата, които означават толкова много за някои хора. И как биха могли?
При почти същите условия, същите неща се наблюдават в много източни градове. В един от тях има добре известна болница за лечение на алкохолици и наркомани. Преди шест години един от нас бе там на лечение. Мнозина от нас за първи път между тези стени почувстваха Присъствието и Силата на Бог. Много сме задължени на лекуващия лекар в тази болница, защото той сподели, че вярва в нашето дело, макар че това можеше да предизвика предубеждения към собствения му професионализъм.
През няколко дни този лекар предлага нашия подход на някои от пациентите си. Той проявява разбиране към нашата дейност и може да подбере хората, които имат желание и са в състояние да се възстановят чрез духовен подход. Много от нас, бивши пациенти, отиват в болницата, за да оказват помощ. Освен това в този източен град се провеждат непринудени сбирки, подобни на онези, които вече описахме, на които сега можете да видите много членове. И там откривате същите приятелства, същата взаимопомощ, на каквато се радват приятелите ни на запад. Много хора пътуват между източните и западните щати и ние очакваме тези полезни връзки в бъдеще да се разрастват.
Надяваме се, че някой ден всеки алкохолик, който пътува, ще открива братство на „Анонимните алкохолици” в края на пътя си. До известна степен това вече е реалност. Някои от нас са търговци и пътуват много. Малки групички от по двама-трима или петима вече изникват в други градове с помощта на нашите два по-големи центъра. Онези от нас, които пътуват, се отбиват толкова често, колкото могат. Тази практика ни дава възможност да помагаме, като при това избягваме подмамващите опасности по пътя, за които всеки пътник може да ви разкаже.* (*Написано през 1939. През 1996г. АА има приблизително 86 хиляди групи. АА развиват дейност в 141 страни и имат приблизително 2 милиона членове.)
Така ние израстваме. Така можете да израснете и вие, дори и да сте сам с тази книга в ръце. Ние вярваме и се надяваме, че тя съдържа всичко, което ви е необходимо, за да започнете.
Знаем за какво си мислите. Казвате си: „Страх ме е и съм сам. Не бих могъл да направя това.” Можете. Забравяте, че току що сте се докоснали до сила, много по-висша от вас. С такава подкрепа е необходимо само желание, търпение и труд, за да повторите това, което постигнахме ние.
Познаваме един член на АА, който живее в голям град. Беше там едва от няколко седмици, когато откри, че в града вероятно има повече алкохолици на квадратен километър от всеки друг град в страната. Това се случи само преди няколко дни, когато се пишеше тази книга (1939). Властите бяха много разтревожени. Той влезе във връзка с един виден психиатър, който бе поел известни задължения за душевното здраве на населението. Лекарят бе способен и проявяваше изключителна загриженост да открие някакъв ефективен метод, за да се справи с положението. Поради това прояви интерес към предложенията на нашия приятел.
Нашият приятел му разказа за нашия опит. Бе толкова убедителен, че лекарят се съгласи да проведе проучване сред пациентите си и някои алкохолици от друга болница, в която работеше. Беше постигнато споразумение и с главния психиатър на една голяма държавна болница да подбере и други пациенти от нещастния поток, който преминаваше през това заведение.
И така нашият деятел скоро ще има много приятели. Някои от тях може би ще затънат и вероятно никога няма да се възстановят, но ако приемем нашия опит за критерий, повече от половината от онези, към които се обърне, ще станат членове на „Анонимни алкохолици”. Когато няколко мъже в този град открият себе си и радостта да помагат на други да се справят отново с живота, този процес няма да спре, докато всеки в този град не получи възможността да се възстанови – стига да може и иска.
И все пак може би ще кажете: „Но аз няма да имам възможността да се срещна с вас, които пишете тази книга.” Не сме сигурни в това. Бог ще го реши, затова си напомняйте, че трябва да се уповавате за всяко нещо на Него. Той ще ви покаже как да създадете братството, за което жадувате.
Нашата книга е предназначена единствено да прави предложения. Даваме си сметка, че знанията ни са малко. Бог ще разкрива все повече неща пред вас и пред нас. Попитайте Го по време на сутрешната си медитация какво можете да направите през всеки ден за човека, който все още е болен. Ще получите отговор, ако домът ви е прочистен. Очевидно, вие не бихте могли да предавате на другите това, което самите вие не притежавате. Постарайте се взаимоотношенията ви с Него да са правилни и ще видите, че с вас и с безброй други хора ще се случат велики неща. Това е Великата Истина за нас.
Оставете се в ръцете на Бог, така както разбирате Бог. Признайте грешките си пред Него и пред събратята си. Разчистете останките от миналото си. Отдавайте на другите това, което откривате и се присъединете към нас. Ние ще бъдем заедно с вас в Братството на Душевността и сигурно ще се срещнете с някои от нас, когато тръгнете упорито по пътя на Щастливата Съдба.
Нека Бог ви благослови и съхрани! До скорошна среща!

Да ти напомням ли, че съм бил на сбирки в БГ на който се палеше свещ пред икона, и бях заплашен да не пуснат мой земляци-помаци на сбирка на АА в София, защото те са били различни а не християни.

Знам я тази случка, но тя е станала на сбирка в Слатина през лятото на 2002 година, а сега сме зимата на 2008. Много вода изтече оттогава.
Човекът, който слагаше кръста, отдавна не идва на сбирките. И кръстове и свещи много отдавна няма на нашите сбирки.

В този форум влизат много хора, които търсят информация за АА в България, за да дойдат те самите или техни близки в АА и да спасяват кожите.
И когато подобни хора четат твоите чести критики: колко българското АА не струвало и приличало на седянка, какво е логично да си кажат те, разколебаните и изплашените?
Ще си кажат, че няма смисъл да идват на нашите сбирки, защото те не вършат работа и не са качествени.
Това имах предвид, като те попитах дали мислиш, че помагаш с тези негативни постове.

Оф топик ще ти кажа, че има форум, май тук в дира беше, за магазини, заведения и фирми, които обслужват зле в България. И макар че имах добри впечатления от веригата Технополис, когато прочетох лоши оценки за нея в този форум, повече не стъпих в магазините на Технополис.
Всъщност това май не е съвсем извън темата.

Здравей, Харакири! Току що се върнах от сбирка на АА и щях да лягам, но реших да уважа твоя пост и ти отговаря на кратко. Първо искам да знаеш, че знам за Некой и неговата активната дейност по програмата на АА. Но лично аз, нямам навик похвално да потупвам хората по рамо, щот мисля че всеки един от нас го прави само с една цел; Отделяме много време, за да предаме посланието, което сме научили, на хората, които го желаят и се нуждаят от него. Правим го по четири причини:
1. От чувство на дълг.
2. Защото ни доставя удоволствие.
3. Защото когато постъпваме така изплащаме задълженията
си към човека, който отдели време, за да ни предаде пос-
ланието.
4. Защото всеки път, когато го правим, се осигуряваме срещу
възможно подхлъзване.

Де да имаше повече сестри, драга Харакири, и братя кът Некой, Пувпав и Алкажа. Сигурен съм че щеше да направи голяма разлика. Еми АА не се нуждае от философи, а хора дето действат по програмата. Нали знаеш смисъла на емблемата на АА - вградената пирамида в обръч. Всъщност, триъгалника на АА е форма на сила - възстановяване, принос и братство. Ето ти тайната. Едно без другото не иде!

В този форум влизат много хора, които търсят информация за АА в България, за да дойдат те самите или техни близки в АА и да спасяват кожите.

------------------------------------------------------------------------------------------------

Благодаря за дето ми напомни, щот аз мислех че тук се събираме на седянка.
Между другото, ако си спомняш сестра ми, а също и племеника е алкохолик, та и те се възползват от всеки проводник на информация за АА. Тъй че, ще те помоля да не говориш с мен като на първокласник и да ми напомняш за новодошлите, като че ли съм техен върл враг. ОК!

Тъй че, ще те помоля да не говориш с мен като на първокласник и да ми напомняш за новодошлите, като че ли съм техен върл враг. ОК!


По скоро ти говориш на всички тук като на първокласници.
В нощния ми пост ти казах как никой не обича да му размахват назидателно пръст под носа.
Което се потвърди много скоро от нервната ти реакция в последния ти пост.

Давай да заравяме томахавките, защото нататък няма смисъл.

но ако искаш подробен отчет за дейността на АА в България - ще го направя.

И защо ще го правиш? Не си длъжна да даваш отчети на никой човек. Отчет за дейността на АА в България се дава на Централния офис в Ню Йорк. И мисля че никой няма право да обсъжда дейността на човек, група или седянка. Поне на това ни учи програмата. Да споделяме единствено СВОЯ опит, сила и надежда.
Аз също се интересувам от дейността на други групи - в Англия, Полша, Сибир и Русия. Но се интересувам от начина по който се провеждат сбирките там. За видовете сбирки, за Конвенциите, за длъжностите в групата. Хич не ми е работа да им казвам, как трябва да работят. Това не е моят опит нито пък ще видя надеждата че програмата работи и за мен. Но в крайна сметка всеки взема от тази програма това, което му харесва. И което помага за неговото или нейното възстановяване.
Аз се чувствам комфортно на сбирките ни. Зная че те ми помагат да оставам трезва. Зная че аз мога да помогна на някого да остане трезвен. И това ми стига. Кариера ще правя на друго място.



Усмихни се, има изход!

Girasol,
ще направя едно малко уточнение.
Дори и това, което се праща в Централния офис в Ню Йорк, не може да се нарече отчет.
То е информация дали групата продължава да съществува, колко души членуват в нея (като броенето е приблизително) и отговори на още 2-3 типови и съвсем общи въпроса.
И нататък никой, нито GSO в Ню Йорк, нито европейския регионален офис, нито който и да е друг, не се бърка в работата на групата.

Нататък действа

Четвърта Традиция

Всяка група трябва да бъде напълно самостоятелна, с изключение на делата, засягащи други групи или АА като цяло

Самостоятелността - дума от много съставящи. Но за нас тя означава само това, че всяка група АА провежда своята дейност по свое усмотрение, освен случаите, когато нейните действия заплашват организацията като цяло.

И все пак някои от нас бяха на сбирки в чужбина (Варшава, Барселона, Холандия) и видяхме, че там сбирките се провеждат по същия начин като нашите, с незначителни разлики.
На нашите сбирки са идвали американци и англичани и сме ги питали как се провеждат техните сбирки. И те винаги са отговоряли: Като вашите тук.

А защо групите в България са малко, вече се каза.
Едно е да отидеш в държава, където АА вече е създадено, разработено отдавна, има традиции и хората го приемат и да почнеш да обясняваш колко добре работи местното АА.
Друго е да направиш група в България, където и повечето доктори-нарколози и психиатри бърчат чела като чуят за АА и почват да обясняват на пациентите, че такова Бг-животно нема.

Което ме подсети за наша приятелка, лежала наскоро в токсикология. Тамошният психиатър я попитал как лекува алкохолизма си. Тя му отговорила, че ходи на АА. Докторът отвърнал: АА в България няма. А жената го срязала: В България няма психиатри, но АА има.

Еми, Некой, аз не мога да разбера защо приемаш всичко лично и дали има нужда всяка дискусията за АА България да се сръвнява с война на индиянци. Дайте малко по разумно и шанс да се разгледа всяка възможност за работа и пренасянето на АА във всеки кът на БГ. Аз не вярвам че манталитета на хората в БГ е един и същ. Вярвам също че треба да издири подходящ подход към всеки индивид и види каква грешка се допуска при наличието на новодошли. И с Пувпав съм говорил, тъй също постояно подържам връзка с Алкажа, и от тях знам че въпреки сбирките на АА да са на лице и има интересуващи се на лечението на алкохолизма, те не могът да пуснат корени и се задържат в редовете на трезвите членове на АА. Толкоз. Туй имах в предвид и желание да обсъдим, а не да се хващаме за томаховки като чешем егото си. За импулсивната реакция на алкохоликът всички знаем!
Сигурен съм че ако един футболен отбор иска да спечели би търсил нов начин и изследвал всяка подходяща тактика на игра. Аз не мисля да е разумно треньора да се осланят само свой-стари идеи, като затворят врата на всичко ново. Според мен, те режът клона на който са седнали!

Аз също се интересувам от дейността на други групи - в Англия, Полша, Сибир и Русия. Но се интересувам от начина по който се провеждат сбирките там. За видовете сбирки, за Конвенциите, за длъжностите в групата. Хич не ми е работа да им казвам, как трябва да работят.

Еми защо не споделиш с хората свойте тревоги и надежда? Сигурен съм, че ще ти обърнат внимание. Дори от сърце ще ти благодарят. Давай идеи за споделяне. Само да има. Аз например с кеф ще те изслушам, дори предварително ти благодаря!

Така е, Харакири! Иго е нашето. Алкохолно робство. Но дали Бог си е затулил уши, или ние сърдито отхвърляме Неговия подзив за свобода?
Навикнали сме в робство. Изгубили надежда. Оставаме под тежкия бутуш на цар алкохол.
Подобно на слона, дето от малък е вързан във вериги. Безпомощно се напъва да ги скъса. Синджира е як. Стомана. Не се къса лесно. Губи надежда. Предава се. Не се дърпа повече. Подчинява се на своя господар. Яки и големи слонове. Дърва с корените дърпа. Но е подчинен на идея. На мощния слонски крак виси отрязан синджир. Но слона вярва да е завързан. Няма каде да иде. Спомня си за силата на веригата. Не се къса тя. И тъй, изгубил надежда се отдава на робството. Подчинено служи на човека!!!

Ако искате да се чуе за АА във всеки край на България, нужно е да публикувате ваше-българско списание на АА, чрез което успешно може да се носи посланието на АА. Дори, ако е възможно всеки месец да се издава. Списание в което може да се закачат лични истории, адрес на сбирки и седянки, страница с хумор и сатира, и т.н.!

Иска ми се да напиша много, но както виждаш не всеки е отворен на предложения. Тъй че, за сега туй е най важно. Собствено списание на АА в БГ!

Успех, Харакири!

Приеми моята сърдечна прегръдка,
и целувки на всички други!