ГРУПАТА
0 отговора
0 прегледа
ГРУПАТА
24 декември
ГРУПАТА
“Дванадесетата стъпка от Програмата съветва да споделяме своят опит във възстановяването с алкохолиците, които все още страдат...Групата е най-доброто място и средство за предаване опита на другите алкохолици.”
Когато идваме за пръв път на сбирка на Анонимните алкохолици, ние срещаме там възстановяващи се алкохолици. Знаем, че те наистина са алкохолици, защото говорят за същите чувства и опит, които имаме и ние. Знаем, че те се възстановяват, защото не се суетят и остават спокойни. Имат нещо, което не ни достига; обнадеждаваме се, когато споделят с нас своят опит на сбирките.
Атмосферата на трезвост ни привлича и ние отново и отново се връщаме на сбирка. Тази атмосфера се създава благодарение на това, че членовете на групата се събират заедно. Опитваме се да подобрим атмосферата като помагаме за провеждането, говорим с новаците и другите алкохолици след сбирката. Тези неща правят сбирките привлекателни и спомагат за възстановяването.
Да споделяме опита си на сбирките – това е единственият ни способ да си помагаме един на друг и често е основата на усещането ни за съпричастност. Идентифицираме се с другите алкохолици, следователно им доверяваме опита си на възстановяване и добиваме надежда. Много от нас нямаше да останат в Анонимни алкохолици ако не чувстваха съпричастност и надежда. Когато споделяме опита си в групата, ние си помагаме един на друг и така поддържаме индивидуалната си трезвост.
САМО ЗА ДНЕС: Ще поговоря с някой алкохолик от групата и ще споделя с него опита на моето възстановяване.
Добрутро!
Варя картофи за пюре и се чудя дали да напиша нещо. Да споделя малко опит. Тръгвам да пиша и затварям файла. Отново се чудя дали искам да се направя на по-хубав или като не искам да пиша, за да не се направя на по-хубав – това що за проява е?
Вчера си прочетох около десетина ежедневни анализи по 10 стъпка. От края на януари, края на февруари и началото на март 2007. Ежедневно и упорито продължавам да пиша по Десета стъпка. Макар на моменти да не ми се иска. Знам, че на болестта не й се иска. Какво обикновено се получава, когато някой ден пропусна? Например онзи ден.
Бях целият ден зает. До заспиването си. Обаче имаше един промеждутък, през който си пуснах малко филм. И какво се получи, като си легнах без да си направя анализчето? Анализчето, което си правя редовно от началото на ноември 2006. Цяла вечер сънувах кошмари. Освен обичайното чудене дали да ида да се изпикая, или ще успея да заспя отново до сутринта.
Причина – следствие. Не си пиша анализа – не мога да спя добре. Като не мога да спя добре – следва и друго. Сутринта звъни ми алармата и ставам да я изключа. Телефона ми се намира на няколко крачки в студа. Знам, че ако е наблизо, може хич да не стана. Ставам и дотолкова се чувствам недоспал, че решавам да си доспя. Като следствие получавам екстра доза кошмари за още час и двадесет минути. Продължавам да обикалям и да пазарувам субстанции. Добре, че е насън. Следва кофти ставане. Защото вече няма накъде. С яд на себе си, че съм някакво бездушно и тъпо теле. Знам какво ще последва от излежаването – съжаление и гняв за пропиляното време. За изтормозването. Ама продължавам да допускам едни и същи грешки. Да действам въпреки известните резултати. Това е ненормалността. Добре, че не съм минал на нивото да опитам да изпия нещо контролирано. Все пак са празници. Събратята ми падат като круши.
Продължавам да си пиша анализите. Продължавам да ги чета. Интересни работи. Колко смешен съм бил преди осем месеца. Ако не бях писал всеки ден и това нямаше да разбера. Няма начин да се разбере нещо, ако не се действа. Чувам и забравям, гледам и запомням, правя и разбирам. Програмата е действие. Кучето няма да стане касапин, докато гледа внимателно касапите. Дядо ми, Бог да го прости, разказваше тази история. И много други.
Вчера влязох в един магазин да си купувам кафе. Наредена на опашката забелязах една моя бивша шефка. От върлата ми сервитьорска младост. Айде викам да не се обяснявам сега къде съм, какво правя и какво съм направил. Едно от най-неприятните ми занимания. Мисла, че всички ми се подиграват за това, че нищо не е станало от мене. Че нямам семейство, мангизи, успехи. Срам, че съм това, което съм. Неприемане. Страх. От какво? Не отговарям на нещо. На изисквания. На критерии. Кой от основните ми инстинкти е засегнат така болезнено? За достойнство. Грешката ми – продължавам да съм жертва на заблудата, че мога да бъда щастлив, едва ако преуспея в живота. Постоянно в гонитба на нещо измислено. Егоцентризъм. Животът бил това, което се случва, докато преследваме някакви измислени бъдещи не знам си какви простотии. Когато с едната ръка стискам бъдещето, а за другата съм вързал веригата на миналото – къде ми е третата ръка?
Помотах се из магазина. Опитах се да покажа на една продавачка, че не бива да има кофти настроение. Забелязах се, че отново се опитвам да дирижирам хорските чувства и нивото им на щастие. Сценарий и режисура – ълкажа. Тактик, алкохолик и екстра-егоцентрик. Шефката се измете. Атакувах щанда и налетях на една жена, която ме гледаше усмихнато. Стояла е в сянка и не съм я забелязал. Мдааа. Преподавателката ми от трети клас. Сестра именно на тази шефка, която пък излязла за нещо до колата. Сигурно да се допита до някой какво още да се купи. Та другарката ме регистрира дружелюбно и нямаше начин вече да се правя на чатнат. Докато с шефката се засичаме няколко пъти и взаимно се правим, че не се разпознаваме. Другарката правеше малки рисувани фигурки, които на края на учебния ден даваше на шампиона. Който най-много знае и най-много слуша. След като спечелих и третата, въпреки че не слушах, то се обезмисли правенето им. Щото никой не стимулираше. Гласуват всички по навик. Така беше през комунизма. Този навик за еднаквото гласуване се беше просмукал дори до началните класове. Някакво телешко примирение. Като моето нежелание да се изправя срещу мързела си и да си наложа да стана.
Та чудя се аз за името. Всъщност и от сън да ме бутнеш го знам, ама в този момент се изпарява. И се колебая дали като се поздравим и тя ми вика - ..............., как си, аз да й отговоря. Поздравявам я по име и се налага тя да ме поправи. Сбъркал съм. Еба си конфузията. Ако има цар на гафовете – това съм аз. Разправям й, че тъкмо съм се чудел дали да рискувам с името и съм се провалил. Няколко баналности. Кафе ще купувам. Няма начин. Аз – за събуждане. Тя – и за изтрезняване става. Решавам да не казвам, че не пия. Трая. После ще си говоря на глас около двеста метра. Ще се псувам за гафовете. Отново не съм се представил на ниво. Никога доволен от това, което съм. Винаги в стремеж към перфекция. В този момент се появява сестра й и няма начин да се правим, че не се познаваме. Тя ми вика – позна ли ме? Не сме се виждали от години. Азът ми – отново супериздънващ се в опитите на интересност – абе виждали сме се, но не можем да се разпознаем. Ха, ха. Колко съм умен.
Винаги съм се кефел на умните лафове - „Опознай себе си“. Това е отговорът на всички проблеми. Проблемът си самият ти. Истината ще те направи свободен. Не се противи, а наблюдавай.
Сега ми светва донякъде. След година и един месец писане. Със самото действие, се получава разбирането. Истинското разбиране. Не наизустяване. Иначе съм се базикал с беззащитни малки момичета, които носят дебели книги пълни с мъдрости. Дали ако ги научат всичките наизуст, ще поумнеят. Пък мойто аз е правелото същото. Растяло е и се е уголемявало. Трупало. Да прикрие същностното си невежество. Да се шпаклова, замаже и тапетки да си сложи. Вижте ме колко съм. Аз съм. И накрая – ето ти тази болест. Само тя ще те принуди да се отървеш от излишният товар. Ходиш по косъм. Всяка тежест ще те завлече. Затова съм благодарен за тази болест. Благодарен алкохолик. Никога и нищо нямаше да успее да ме принуди да се заема с нещата, от които уж съм се възхищавал. Духовно израстване. Себеизследване. Чудесно пътешествие. Предизвикателства в непознати области. Невероятен враг, който няма да прости погрешна стъпка. Чиста приказка. Ходи само напред. Не гледай встрани, нито се обръщай назад. Избери най-трудната пътека, защото не пътят е труден, а трудността е пътят.
И ако някой всъщност си мисли, че е лесно да пише всеки ден за себе си – то още по-хубаво. Значи може да го направи, защото няма да е трудно. Това искам да споделя с вас тази сутрин. Благодаря ви! Благодаря на Бог, за желанието, което е вложил в мене. Да тропам упорито по Пътя на Щастливата Съдба. Благодаря на моят спонсор, за отделеното време и мъдрите насоки. Безценна награда е че Бог ме свърза с човек, който върви по пътя на възстановяването. Минал е оттам със собствените си крака. Знае за какво става въпрос. Знае по себе си. Не е чел на книга. Баща ми казва - „ Кой ти е пасъл вълци, та да знай как се стрижът!?“ Спонсорът ми обеща – Всеки ден по едно такова искрено писмо и ти обещавам свобода, за която не си и знал, че съществува.
Та бих се присъединил към призива на нашите събратя - „Умоляваме ви да бъдете безстрашни и да ги следвате неотклонно от самото начало!“ Става въпрос за Стъпките. Да се вървят, не само да се четат. Неотклонно. Не съм отговорен за болестта си, но съм отговорен за възстановяването си.
И САМО ЗА ДНЕС: Ще поговоря с някой алкохолик от групата и ще споделя с него опита на моето възстановяване.
Така ще споделя своят опит, сила и надежда и ще направя една от Стъпките - Дванадесетата. Като съм писал ще съм направил и Десетата - продължавам с анализа. Едновременно с това и Петата - признавам недостатъци. Може да се каже, че така предприемам и Шестата - добивам готовност Бог да ги отстрани. Показвам, че не ги харесвам. На действие оставям волята и живота си в ръцете на Бог, защото вярвам на Програмата и я следвам нейните препоръки. Практически. Фактите от психическия мир, намират външно изражение. Иначе са недоказуеми. И любовта има проявни форми. Като такава е описана в една мъдра книга. Какво е, и какво не е. Айде, че като се проточа и нямам спиране. Весела Коледа
ГРУПАТА
“Дванадесетата стъпка от Програмата съветва да споделяме своят опит във възстановяването с алкохолиците, които все още страдат...Групата е най-доброто място и средство за предаване опита на другите алкохолици.”
Когато идваме за пръв път на сбирка на Анонимните алкохолици, ние срещаме там възстановяващи се алкохолици. Знаем, че те наистина са алкохолици, защото говорят за същите чувства и опит, които имаме и ние. Знаем, че те се възстановяват, защото не се суетят и остават спокойни. Имат нещо, което не ни достига; обнадеждаваме се, когато споделят с нас своят опит на сбирките.
Атмосферата на трезвост ни привлича и ние отново и отново се връщаме на сбирка. Тази атмосфера се създава благодарение на това, че членовете на групата се събират заедно. Опитваме се да подобрим атмосферата като помагаме за провеждането, говорим с новаците и другите алкохолици след сбирката. Тези неща правят сбирките привлекателни и спомагат за възстановяването.
Да споделяме опита си на сбирките – това е единственият ни способ да си помагаме един на друг и често е основата на усещането ни за съпричастност. Идентифицираме се с другите алкохолици, следователно им доверяваме опита си на възстановяване и добиваме надежда. Много от нас нямаше да останат в Анонимни алкохолици ако не чувстваха съпричастност и надежда. Когато споделяме опита си в групата, ние си помагаме един на друг и така поддържаме индивидуалната си трезвост.
САМО ЗА ДНЕС: Ще поговоря с някой алкохолик от групата и ще споделя с него опита на моето възстановяване.
Добрутро!
Варя картофи за пюре и се чудя дали да напиша нещо. Да споделя малко опит. Тръгвам да пиша и затварям файла. Отново се чудя дали искам да се направя на по-хубав или като не искам да пиша, за да не се направя на по-хубав – това що за проява е?
Вчера си прочетох около десетина ежедневни анализи по 10 стъпка. От края на януари, края на февруари и началото на март 2007. Ежедневно и упорито продължавам да пиша по Десета стъпка. Макар на моменти да не ми се иска. Знам, че на болестта не й се иска. Какво обикновено се получава, когато някой ден пропусна? Например онзи ден.
Бях целият ден зает. До заспиването си. Обаче имаше един промеждутък, през който си пуснах малко филм. И какво се получи, като си легнах без да си направя анализчето? Анализчето, което си правя редовно от началото на ноември 2006. Цяла вечер сънувах кошмари. Освен обичайното чудене дали да ида да се изпикая, или ще успея да заспя отново до сутринта.
Причина – следствие. Не си пиша анализа – не мога да спя добре. Като не мога да спя добре – следва и друго. Сутринта звъни ми алармата и ставам да я изключа. Телефона ми се намира на няколко крачки в студа. Знам, че ако е наблизо, може хич да не стана. Ставам и дотолкова се чувствам недоспал, че решавам да си доспя. Като следствие получавам екстра доза кошмари за още час и двадесет минути. Продължавам да обикалям и да пазарувам субстанции. Добре, че е насън. Следва кофти ставане. Защото вече няма накъде. С яд на себе си, че съм някакво бездушно и тъпо теле. Знам какво ще последва от излежаването – съжаление и гняв за пропиляното време. За изтормозването. Ама продължавам да допускам едни и същи грешки. Да действам въпреки известните резултати. Това е ненормалността. Добре, че не съм минал на нивото да опитам да изпия нещо контролирано. Все пак са празници. Събратята ми падат като круши.
Продължавам да си пиша анализите. Продължавам да ги чета. Интересни работи. Колко смешен съм бил преди осем месеца. Ако не бях писал всеки ден и това нямаше да разбера. Няма начин да се разбере нещо, ако не се действа. Чувам и забравям, гледам и запомням, правя и разбирам. Програмата е действие. Кучето няма да стане касапин, докато гледа внимателно касапите. Дядо ми, Бог да го прости, разказваше тази история. И много други.
Вчера влязох в един магазин да си купувам кафе. Наредена на опашката забелязах една моя бивша шефка. От върлата ми сервитьорска младост. Айде викам да не се обяснявам сега къде съм, какво правя и какво съм направил. Едно от най-неприятните ми занимания. Мисла, че всички ми се подиграват за това, че нищо не е станало от мене. Че нямам семейство, мангизи, успехи. Срам, че съм това, което съм. Неприемане. Страх. От какво? Не отговарям на нещо. На изисквания. На критерии. Кой от основните ми инстинкти е засегнат така болезнено? За достойнство. Грешката ми – продължавам да съм жертва на заблудата, че мога да бъда щастлив, едва ако преуспея в живота. Постоянно в гонитба на нещо измислено. Егоцентризъм. Животът бил това, което се случва, докато преследваме някакви измислени бъдещи не знам си какви простотии. Когато с едната ръка стискам бъдещето, а за другата съм вързал веригата на миналото – къде ми е третата ръка?
Помотах се из магазина. Опитах се да покажа на една продавачка, че не бива да има кофти настроение. Забелязах се, че отново се опитвам да дирижирам хорските чувства и нивото им на щастие. Сценарий и режисура – ълкажа. Тактик, алкохолик и екстра-егоцентрик. Шефката се измете. Атакувах щанда и налетях на една жена, която ме гледаше усмихнато. Стояла е в сянка и не съм я забелязал. Мдааа. Преподавателката ми от трети клас. Сестра именно на тази шефка, която пък излязла за нещо до колата. Сигурно да се допита до някой какво още да се купи. Та другарката ме регистрира дружелюбно и нямаше начин вече да се правя на чатнат. Докато с шефката се засичаме няколко пъти и взаимно се правим, че не се разпознаваме. Другарката правеше малки рисувани фигурки, които на края на учебния ден даваше на шампиона. Който най-много знае и най-много слуша. След като спечелих и третата, въпреки че не слушах, то се обезмисли правенето им. Щото никой не стимулираше. Гласуват всички по навик. Така беше през комунизма. Този навик за еднаквото гласуване се беше просмукал дори до началните класове. Някакво телешко примирение. Като моето нежелание да се изправя срещу мързела си и да си наложа да стана.
Та чудя се аз за името. Всъщност и от сън да ме бутнеш го знам, ама в този момент се изпарява. И се колебая дали като се поздравим и тя ми вика - ..............., как си, аз да й отговоря. Поздравявам я по име и се налага тя да ме поправи. Сбъркал съм. Еба си конфузията. Ако има цар на гафовете – това съм аз. Разправям й, че тъкмо съм се чудел дали да рискувам с името и съм се провалил. Няколко баналности. Кафе ще купувам. Няма начин. Аз – за събуждане. Тя – и за изтрезняване става. Решавам да не казвам, че не пия. Трая. После ще си говоря на глас около двеста метра. Ще се псувам за гафовете. Отново не съм се представил на ниво. Никога доволен от това, което съм. Винаги в стремеж към перфекция. В този момент се появява сестра й и няма начин да се правим, че не се познаваме. Тя ми вика – позна ли ме? Не сме се виждали от години. Азът ми – отново супериздънващ се в опитите на интересност – абе виждали сме се, но не можем да се разпознаем. Ха, ха. Колко съм умен.
Винаги съм се кефел на умните лафове - „Опознай себе си“. Това е отговорът на всички проблеми. Проблемът си самият ти. Истината ще те направи свободен. Не се противи, а наблюдавай.
Сега ми светва донякъде. След година и един месец писане. Със самото действие, се получава разбирането. Истинското разбиране. Не наизустяване. Иначе съм се базикал с беззащитни малки момичета, които носят дебели книги пълни с мъдрости. Дали ако ги научат всичките наизуст, ще поумнеят. Пък мойто аз е правелото същото. Растяло е и се е уголемявало. Трупало. Да прикрие същностното си невежество. Да се шпаклова, замаже и тапетки да си сложи. Вижте ме колко съм. Аз съм. И накрая – ето ти тази болест. Само тя ще те принуди да се отървеш от излишният товар. Ходиш по косъм. Всяка тежест ще те завлече. Затова съм благодарен за тази болест. Благодарен алкохолик. Никога и нищо нямаше да успее да ме принуди да се заема с нещата, от които уж съм се възхищавал. Духовно израстване. Себеизследване. Чудесно пътешествие. Предизвикателства в непознати области. Невероятен враг, който няма да прости погрешна стъпка. Чиста приказка. Ходи само напред. Не гледай встрани, нито се обръщай назад. Избери най-трудната пътека, защото не пътят е труден, а трудността е пътят.
И ако някой всъщност си мисли, че е лесно да пише всеки ден за себе си – то още по-хубаво. Значи може да го направи, защото няма да е трудно. Това искам да споделя с вас тази сутрин. Благодаря ви! Благодаря на Бог, за желанието, което е вложил в мене. Да тропам упорито по Пътя на Щастливата Съдба. Благодаря на моят спонсор, за отделеното време и мъдрите насоки. Безценна награда е че Бог ме свърза с човек, който върви по пътя на възстановяването. Минал е оттам със собствените си крака. Знае за какво става въпрос. Знае по себе си. Не е чел на книга. Баща ми казва - „ Кой ти е пасъл вълци, та да знай как се стрижът!?“ Спонсорът ми обеща – Всеки ден по едно такова искрено писмо и ти обещавам свобода, за която не си и знал, че съществува.
Та бих се присъединил към призива на нашите събратя - „Умоляваме ви да бъдете безстрашни и да ги следвате неотклонно от самото начало!“ Става въпрос за Стъпките. Да се вървят, не само да се четат. Неотклонно. Не съм отговорен за болестта си, но съм отговорен за възстановяването си.
И САМО ЗА ДНЕС: Ще поговоря с някой алкохолик от групата и ще споделя с него опита на моето възстановяване.
Така ще споделя своят опит, сила и надежда и ще направя една от Стъпките - Дванадесетата. Като съм писал ще съм направил и Десетата - продължавам с анализа. Едновременно с това и Петата - признавам недостатъци. Може да се каже, че така предприемам и Шестата - добивам готовност Бог да ги отстрани. Показвам, че не ги харесвам. На действие оставям волята и живота си в ръцете на Бог, защото вярвам на Програмата и я следвам нейните препоръки. Практически. Фактите от психическия мир, намират външно изражение. Иначе са недоказуеми. И любовта има проявни форми. Като такава е описана в една мъдра книга. Какво е, и какво не е. Айде, че като се проточа и нямам спиране. Весела Коледа