Thud! преводче

Дано ви поразведря малко с този малък превод... Казах че други няма да има но си страдам от вредна форма на литературен мазохизъм...
ПРАС!
Tери Пратчет е един от най-известните писатели в днешно време. Обикновено можете да го намерите зад клавиатурата му в Уилтшир. Твърди, че така живее за трима. През 1998-ма получава почетния медал на английски език, а първата му детска книга за Света на Диска, "Изумителният Морис и неговите образовани гризачи", е наградена с медала Карнеги през 2001. ПРАС! е тридесетата книга на феноменално успешната му поредица на Света на Диска.
Първото, което Так стори, той написа себе си.
Второто, което Так стори, той написа Законите.
Третото, което Так стори, той написа Света.
Четвъртото, което Так стори, той написа пещера.
Петото, което Чак стори, той написа друза - каменно яйце.
И в полумрака на гърлото на пещерата, Друзата се излюпи и роди Братята.
Първият Брат отиде към светлината и се озова под открито небе. Тъй той става твърде висок. Той бе първия Човек. Не намери Законите, и бе просветлен.
Вторият Брат отиде към мрака и се озова под каменен свод. Тъй той става висок колкото е редно. Той бе първото джудже. Той откри Законите, които Так написа, и мракът го обзе.
Но частица от живия дух на Так бе хванат в счупеното каменно яйце, и то стана първия трол, който се скиташе по света неканен и нежелан, без душа или цел, без да учи или разбира. Таящ страх към светлината и мрака, завинаги той се лута в полумрака и не знае нищо, не учи нищо, не създава нищо, и нищо не е.
- Из Гд Так Гар" (Нещата, които Так написа), преведено от проф. Д. Д. Д. Дивашки, Печатница на Невидимия университет.
АМ$8. В оригинала последният параграф на цитирания текст изглежда да е добавен много по-късно.
Него планината не смазва, не.
Него слънцето не спира, не.
Него чукът не троши, не.
Него не плаши огън, не.
Той вдига глава над сърцето си.
Той Диамант.
- Превод на тролски пиктограми, издълбани в базалтова плоча от най-дълбокото ниво на Петмезената мина в Анкх-Морпорк, датиращи приблизително отпреди половин милион години.
Прас...
Това е звукът, който тежката бухалка издаде, когато удари главата. Тялото се сгърчи и падна назад.
И бе сторено, нечуто, невидяно от никого: безупречен край, безупречно решение, безупречна работа.
Но, както казват джуджетата, където бедата, там и трола.
Тролът видя.

Започна като чудесен ден. Знаеше, че скоро ще да стане ужасен, но за няколко минути можеше да се преструва, че това не е така.
Сам Ваймс се бръснеше. Беше всекидневен ритуал на неподчинение, потвърждение, че е... ами, той самият, просто Сам Ваймс.
Действително той се бръснеше в имение, и докато правеше това, неговият прислужник му четеше откъси от Таймс, но това си беше просто ... условност. От огледалото го гледаше все същият Сам Ваймс. Денят, в който видеше оттам да наднича Дукът на Анкх щеше да бъде лош ден. "Дук" беше просто професионална характеристика, нищо повече.
- Повечето новини касаят ... джуджешката ситуация в момента, сър – каза Уиликинс, докато Ваймс се справяше с трудното място под носа. Още ползваше касапския бръснач на дядо си. Това си беше друг вид котва към реалността. Освен това, старата стомана беше по-добре от съвременната. Сибил, с нейното странно увлечение по модерни машинарийки упорито настояваше той да си вземе няколко от онези модерни бръсначки, с малкото духче вътре, което си има малки ножици и върши цялата работа, и то бързо, но Ваймс се беше възпротивил. Ако някой трябваше да държи острие близо до лицето му, това щеше да бъде само той.
- Долината на Куум, долината на Куум – измърмори той на отражението си. – Нещо ново?
- Само по себе си не, сър – каза Уиткинс, отгръщайки обратно на първата страница. – Има съобщение за онази реч на граг Трошибут. Пише, че след нея е имало безредици. Няколко джуджета и тролове са били ранени. Лидерите на двете общности призовата към ред.
Ваймс оттърси малко пяна от бръснача. – Ха! И още как. Уиликинс, ти бил ли си се много, когато си бил хлапе? Бил ли си член на някоя банда или нещо такова?
- Имах честта да принадлежа на Грубияните от Шарлатанската улица, сър – каза прислужникът.
- Наистина ли? – каза Ваймс, искрено удивен. – Бяха доста корави момчета, доколкото си спомням.
- Благодаря, сър – каза Уиткинс гладко. – Горд съм, че успявах да надскоча себе си, когато се налагаше дебат за оспорванатеритория с младите господа от въжената улица. Хамалските куки бяха предпочитаното от тях оръжие, доколкото помня.
- А вашето? – каза Ваймс, потресен.
- Шапка с подшити в периферията заострени пенита, сър. Дежурна помощ по време на беди.
- О богове, човече! С такова нещо можеш да извадиш нечие око!
- С усърдие, сър, да – каза Уиткинс, педантично сгъвайки кърпа.
А ето как сега си тук изтупан в раираните си панталони и прислужническото си сако, лъскав като лой и мек като масло, мислеше си Ваймс докато обираше зад ушите. А аз съм дук. Как върви светът само.
- И чувал ли си въобще някога някой да е казал: "Нека направим малко безредици"?
- Никога, сър. – Каза Уиткинс, вземайки отново вестника.
- И аз не съм. Случва се само по вестниците.
Ваймс се загледа в превръзката на ръката си. Даже и така си беше доста притеснителна.
- Споменават ли, че лично поех командването? – каза.
- Не, сър. Но пише, че враждуващите групировка на улицата отвън са били държани настрани една от друга от юначните усилия на стражата, сър.
- Ама, че наистина ли са използвали думата "юначен"? – попита Ваймс.
- Да, сър.
- Ами, добре – съгласи се Ваймс намусено. – А обърнали ли са внимание на факта, че се наложи двама стражи да бъдат приети в Безплатната болница, единият от които ранен доста зле?
- Необяснимо защо не, сър – каза прислужникът.
- Хм. Типично. Е, все едно... продължавай.
Уиликинс се изкашля прислужнически.
- Вероятно бихте желали да свалите бръснача преди да чуете следващото, сър. Имах неприятности с нейно благородие заради порязването миналата седмица.
Ваймс свали инструмента, а отражението му въздъхна.
- Добре, Уиткинс. Кажи ми най-лошото.
Зад него вестникът издаде професионално шумолене.
- Заглавието на страница три е "Страж – вампир в Стражата?", сър. – каза прислужникът, и внимателно отстъпи назад.
- Дявол да го вземе! Кой ли им е казал?
- Наистина не бих могъл да отговоря, сър. Пише, че не одобрявате вампирите в Стражата, но ще приемете един днес за интервю. Пише, че има оживен дебат по въпроса.
- Отгърни на осма страница, ако обичаш. – каза Ваймс. Зад гърба му вестникът прошумоля отново.
- Е? – каза. – Обикновено там поместват глупавата си политическа карикатура, нали?
- Вие наистина свалихте бръснача, нали, сър – каза Уиткинс.
- Да!
- Може би би било добре също така да отстъпите малко и от умивалника, сър.
- Карикатурата е за моя сметка, нали ... – каза Ваймс мрачно.
- Уви, да, сър. Изобразява малък нервен вампир, но мога така да се изразя, доста голяма рисунка на Ваша милост, надвесил се над бюрото Ви с дървен кол в едната ръка. Думите Ви са: "Бива ли те в надзора, а?", сър, което е забавна игра на думи, от една страна, с обичайната полицейска процедура...
- Да, мисля че схващам шегата – каза Ваймс уморено.
- Дали ще успееш да намериш оригинала и да го купиш преди Сибил? Всеки път когато правят моя карикатура, тя я купува и я окачва в библиотеката!
- Г-н, а, Физ успява да докара доста добра прилика, сър. – призна прислужникът. И със съжаление трябва да Ви уведомя, че нейно благородие вече поръча да отида до офиса на Таймс от нейно име.
Ваймс измърмори.
- В добавка на това – продължи Уиткинс, сър, нейно благородие пожела да Ви напомня, че тя и Сам Младши ще ви очакват точно в 11 часа в ателието на Сър Джошуа, сър. Портретът е на важен етап, доколкото разбирам.
- Но, аз ...
- Тя бе много категорична, сър. Каза, че ако един командир на стражата не може да си вземе малко свободно време, кой би могъл?
***
На този ден през 1802 художникът Методиа измамнически се събуди през нощта от звуците на битка, идващи от чекмеджето на нощната му масичка.
Отново.
***
Слаба светлина осветяваше мазето, тоест придаваше различни текстури на тъмнината и открояваше сенките от по-тъмните сенки.
Силуетите почти не се виждаха. За нормални очи би било съвсем невъзможно да различат кой говори.
- За това няма да се приказва, ясно ли е ?
-Да не се приказва? Та той е мъртъв!
- Това е джуджешка работа! Не трябва да достига до ушите на градската стража! Те нямат работа тук! Нима някой от нас ги иска тук?
- Все пак те имат джуджешки стражи...
- Ха. Д’ркза . Твърде слънчасали. Сега са просто ниски хора. Нима мислят като джуджета? А Ваймс ще копае все по-надълбоко и надълбоко и ще размахва глупавите парцалки и дрипи, които наричат закони. Защо да позволяваме такова оскверняване? Освен това не е кой знае каква мистерия. Само трол би могъл да го стори, единодушни ли сме по този въпрос ? – Попитах: Единодушни ли сме?
- Наистина, така беше – каза един от силуетите. Гласът му беше тънък и стар и –фактически- несигурен.
- Така е, беше трол – каза друг глас, почти като първия, но с повече увереност.
Последвалата пауза беше подчертана от несекващия шум на помпите.
- Би могло да бъде само трол. А и не е ли казано, че зад всяко престъпление се крие трол?

Когато командирът на стражата Сам Ваймс пристигна на работа, пред сградата на площада на Псевдополис се беше образувала малка тълпа. До момента утринта беше била хубава и слънчева. Сега пак беше слънчева, но вече не и хубава.
В тълпата носеха табели, на които Ваймс видя неща като "Кръвопийците вън!" и "Долу зъбите!"...
Той измърмори лоша дума под носа си, но съвсем тихо.
Ото Шрек, иконографът на Таймс стоеше наблизо, с чадър и унило изражение. Той улови погледа на Ваймс и мрачно се приближи.
- И ти ли, Ото? – попита Ваймс. – Дошъл си да направиш снимка на чудесни малки безредици, а?
- Новината е, командире – каза Ото, гледайки надолу към върховете на излъсканите си до блясък обувки.
- Кой ти каза?
- Аз прозто правя знимки, командире – каза Ото, вдигайки обидено поглед. – Така или иначе, не бих могъл да Ви каже даже и да знаех, поради Звободата на Зловото.
- Свободата да наливаш масло в огъня? – натърти Ваймс.
- Това е звободата, командире. Никой никога не е казвал, че тя е нежто хубаво.
- Но ... ами, ти също си вампир! – каза Ваймс, сочейки към протестиращите. – На теб харесва ли ти какво става тук?
- Пак е новина, командир Ваймз. – каза Ото хрисимо.
Ваймс отново огледа тълпата. Състоеше се предимно от хора. Имаше трол, макар че сигурно тролът се беше присъединил без специална причина, просто защото нещо се случва. Един вампир би се нуждаел от зидарска бургия и много търпение преди да успее да направи нещо на трол. Все пак може би имаше нещо положително в тази работа: отвличаше вниманието от годишнината от Битката в долината на Куум.
- Странно как явно ти не ги притеснявало, Ото. – каза Ваймс, успокоявайки се малко.
- Е, не зъм тук официално облечен. Не зъм з меча и значката. Не зъм заплаха. Аз зъм просто работлив сухар. И ги карам да се смеят.
Ваймс се загледа в него. Никога не беше мислил за това така, но ... да, спретнатият, мил Ото, с черното си и червено наметало и джобовете за джунджуриите си, лъскавите си черни обувки, внимателно подстриганата си коса, и, не на последно място, абсурдният му акцент, който ставаше по-дебел или по-тънък в зависимост от това с кого говореше, не изглеждаше като заплаха. Изглеждаше смешно, като шега, като вампир от опера. На Ваймс никога преди не му беше хрумвало, че може би шегата е за сметка на другите. Накарай ги да се смеят и няма да се страхуват.
Той кимна на Ото и влезе вътре, където сержант Веселка Дребнодупе седеше – върху кутия – на твърде високото бюро, с новите си добре излъскани нашивки на ръкава. Ваймс си напомни да направи нещо за кутията. Някои от джуджешките стражи ставаха все по-докачливи заради това, че трябва да я ползват.
- Мисля, че може да изпратим няколко стражи отвън, Веселке. – каза той. – Само колкото да припомним на хората, че поддържането на реда е наша работа.
- Не мисля, че наистина се налага, г-н Ваймс.
- Не ми се иска да виждам снимка в Таймс, на която първият от вампирите-кандидати за работа тук е бит от тълпата, ефр..., сержанте. – каза Ваймс остро.
- Така и си помислих, сър.- каза Веселка. – Затова пратих сержант Ангуа да я заведе. Влязоха през задния вход преди половин час. Ангуа я развежда из сградата. Мисля, че в момента са долу в съблекалните.
- Пратил си Ангуа? – каза Ваймс, прималял.
- Да, сър? – каза Веселка, внезапно изглеждайки притеснена. – Ъ, ... да няма проблем?
Ваймс я зяпна. Тя е добър примерен стражник, помисли си той. Ще ми се да има още две като нея. И тя си заслужи повишението, и още как... но, припомни си той, тя е от Юбервалд, нали? Трябваше да се е сетила за... работата между тях и върколаците. може би вината е моя. Не спирам да им повтарям, че всички ченгета са просто ченгета.
- Какво? О, не. –каза. – Не мисля.
Вампир или върколак в една стая, помисли си той, докато се качваше по стълбите към кабинета си. Е, просто ще се наложи да се справят. И това е само първият от проблемите ни.
- Също така доведох г-н Песимал в кабинета за интервюта. – подвикна Веселка за него.
Ваймс спря насред пътя си.
- Песимал? – попита.
- Правителственият инспектор, сър? – каза Веселка. – Онзи, за когото ми казахте?
А, да, помисли си Ваймс. Вторият ни проблем.
***
Беше политика. Ваймс никога не беше разбирал политиката, която беше пълна с капани за честните хора. Този капан беше заложен миналата седмица в офиса на лорд Ветинари, по време на обикновена среща, когато...
А, Ваймс – каза негово благородие когато Ваймс влезе. – Колко мило от твоя страна да наминеш. Денят е прекрасен, нали?
"Беше, досега", си помисли Ваймс когато видя другите двама души в стаята.
- Искали сте да ме видите, сър? – каза той, обръщайки се обратно към Ветинари. – Има шествие на Силиконовата антиклеветническа лига по Водната улица и съм спрял движението чак до Последната порта...
- Сигурен съм, че може да почака, капитане.
- Да, сър. Но там е бедата. То основно това и прави.
Вечинари махна унило с ръка. – Пълни коли в задръстване са знак за прогрес, Ваймс – изтъкна той.
- Само в преносен смисъл, сър. – каза Ваймс.
- Е, сигурен съм че така или иначе твоите хора могат да се справят с положението. И са толкова много напоследък, такъв разход. Моля седнете капитане. Познавате ли г-н Джон Смит?
Другият господин на масата извади лулата от устата си и дари Ваймс с маниакално приветлива усмивка.
- Не мисля, че сссъм имал удоволсссствието – каза, протягайки ръка. Не би трябвало да е възможно човек да заекне и да проточи "С"-то едновременно, но г-н Джон Смит се справи успешно.
Да се здрависвам с вампир? Само през трупа ми, помисли си Ваймс, даже ако онзи носи зле изплетен пуловер. Вместо това козирува.
- Радвам се да се запознаем. – излъга той отсечено, седейки напрегнато. Ама този пуловер наистина беше ужасен. Имаше отвратителна зигзаговидна шарка, в странни, нещастни цветове. Изглеждаше като нещо изплетено от нечия страдаща от цветна слепота леля, от онзи тип неща, които не изхвърляш от страх боклукчиите да не ти се присмеят и да ти обърнат кофите.
- Ваймс, г-н Смит е... – започна Вечинари.
- Президент на Анкх-Морпорския клон на Юбервалдската въздържателска лига. – каза Ваймс. – И мисля, че дамата до него е г-жа Дорийн Намигваческа, ковчежник на същата. Става дума за вампир в Стражата, нали, сър? Отново.
- Да, Ваймс. – каза Ветинари. – И да, отново. Ще седнем ли? Ваймс?
Този път няма измъкване, осъзна командирът на Стражата, докато се оттегляше в стола с негодувание. И този път щеше да изгуби. Ветинари го беше натикал в ъгъла.
На Ваймс му бяха известни всички аргументи в Стражата да има различни видове. Бяха хубави аргументи. А някои от тези срещу тях бяха лоши. В Стражата имаме тролове, доста джуджета, върколак, три голема, един Игор и, не на последно място, Ефрейтор Нобс , така че защо не и вампир? А и Лигата на Въздържателите беше факт. Вампирите, които носеха черната лентичка на лигата ("Ни капка повече!") – също. Действително, вампирите, оказали се от кръвта можеха да бъдат леко чалнати, но бяха интелигентни и находчиви и като такива евентуална придобивка за обществото.
А и Стражата беше най-видимата ръка на закона в града. Защо да не се даде пример?
Защото, помисли си очукваната, но все още функционираща душа на Ваймс, ти мразиш проклетите вампири. Без разтакаване, без преструвки, без клишета от сорта на "обществото няма да одобри". Ти мразиш проклети вампири и това е твоята проклета Стража.
Останалите трима в стаята го гледаха.
- Г-н Ваймз – каза г-жа Намигваческа. – Не мозем да не забелезим, че ожте не сте наели вампир във важата Зтража.
Кажи "Стража", моля те. – помисли си Ваймс. Знам, че можеш. Пусни осемнайстата буква от азбуката в живота си. Помоли г-н Смит за няколко букви, той ги има в излишък. Все едно, имам си нов аргумент. Железен, та дрънка.
- Г-жа Намигваческа- съобщи на глас – никой вампир не е подавал молба да се присъедини км Стражата. Просто нямат нужната умствена закалка за живота на ченге. И съм капитан Ваймс, благодаря.
Малките очички на г-жа Намигваческа горяха с праведна омраза.
- О, нима заявяваде, че вампириде са ... дъпи? – каза тя.
- Не, мадам Намигваческа, заявявам, че са интелигентни. И точно в това е и проблема. Защо би искал някои интелигентен член на обществото да рискува да му трошат чут... главата всекидневно за 38 долара на месец плюс осигуровките? Вампирите притежават класа, образование, думичката "фон" в името си. Бива ги за какво ли не по-добро от това да трамбоват улиците като ченгета. Какво искате, да ги карам да се запишат?
- И нняма ли да им ссе предложи длъжносссстта замесссстник-капитан? – попита Джон Смит. По лицето му имаше пот и залепената му усмивка беше маниакална. Според слуховете въздържанието го мъчеше здравата.
- Не. Всички започват да улицата. – каза Ваймс. Това не беше съвсем вярно, но въпросът го беше засегнал. – И то в нощната стража. Добро обучение. Най-доброто. След седмица дъждовни нощи, мъгли, вода, капеща във врата и странни шумове из сенките... тогава разбираме дали полицаят е читав или ...
Разбра в мига, който го каза. Беше влязъл право в капана! Явно бяха открили кандидат!
- Е, това е чудезно! – каза г-жа Намигваческа, облягайки се назад.
На Ваймс му се прищя да я раздруса и да извика: Ти не си никакъв вампир, Дорийн! Женена си за такъв, да, но той не стана такъв до момента отвъд възможността човек да си представи, че би искал да те ухапе! Всички истински Въздържатели се опитват да се държат нормално и ненатрапчиво! Без диплещи се наметала, без смукане на кръв и съвсем определено без разкъсване на ефирните нощници на млади дами! Всички знаят, че Джон Лъжевампира Смит някога е бил виконт Варго Ст. Грует фон Вилинюз! А сега пуши лула и носи тези ужасни пуловери и колекционира банани и прави модели на човешки органи от кибритени клечки, защото мисли, че това го прави повече човек. Но ти, Дорийн? Родена си на Петльовата улица! Майка ти е била перачка! Никой никога не би разкъсал нощницата ти, ако ще и с кран. Но си толкова усърдна! Хоби ти е! Опитваш се да бъдеш по вампир от вампирите! Впрочем тези фалшиви заострени зъби тракат докато говориш!
- Ваймс?
- А? – Ваймс си даде сметка, че някой е говорил по време на вътрешния му монолог.
- Г-н Смит има добри новини – каза Вечинари.
- Наиссстина. – каза Джон Смит с ослепителната си маниакална усмивка. Намерихме кандидат за Вассс. Вампир, който иссска да се присъедини към ссстражата.
- И, разбира за ножта няма да е проблем. – каза Дорийн триумфално. – Ние зме ножта!
- Опитвате се да ми кажете, че аз трябва... – започна Ваймс.
- О, не, капитане. – намеси се Вечинари бързо. – Напълно уважаваме самостоятелността Ви като началник на Стражата. Ясно е, че следва да наеме когото прецените за подходящ. Всичко, за което моля, е кандидатът да бъда поканен на интервю, в името на равноправните отношения.
Да бе, помисли си Ваймс. И политиката на Юбервалд ще се окаже малко по-лесна, нали, стига да можеш да кажеш, че имаш Въздържател в Стражата. И ако го отрежа, ще трябва да обяснявам защо. И "просто не харесвам вампири" няма да свърши работа.
- Разбира се. Пратете ми го.
- Той е всъщност тя. – каза Лорд Вечинари. Погледна книжата си. –Саласия Долорезиста Аманита Тригестрата Зелдана Малифий– той замълча, обръщайки няколко страници, и каза: Мисля, можем да пропуснем няколко имена, но накрая завършва с "фон Гърбозвън". Тя е на 51 години, но -добави той бързо, преди Ваймс да се възползва от тази информация, това е нищо за един вампир. И, и да, би желала да се обръщат към нея просто със "Сали".
***
Съблекалнята не беше достатъчно голяма. Ни най-малко даже. Сержант Ангуа се опита да не диша през носа.
Голяма зала би й свършила работа. Чист въздух – даже още повече. Нуждаеше се от пространство да диша. По-точно да не диша миризмата на вампир.
Дяволите да я вземат Веселка! Но нямаше как да й откаже, това би я представило в лоша светлина. Можеше само да се усмихва и да търпи и да се бори с натрапчивото желание да изтръгне гърлото на новото момиче със зъби.
Тя със сигурност знае какво прави, помисли си Ангуа. Знаят си, че отделят тази миризма на същества, които постигат всичко с минимални усилия, като у дома си навсякъде, правейки всекиго другиго да се чувства като втора класа и пълно дърво. О, богове, "Наричайте ме Сали". Ама разбира се.
- Извинявай за това. – каза Ангуа, на глас, опивайки се да накара космите на тила си да не се изправят. – Малко е тясно тук. Покашля се. – Както и да е, това е то. Не се притеснявай, тук винаги мирише така. И не си прави труда да заключваш шкафчето си, всички ключалки и ключове са един и същ модел и така или иначе вратичката се отваря ако удариш рамката по определен начин. Не дръж ценни вещи вътре, мястото е пълно с джебчии. И да не те притеснява ако някой сложи вътре светена вода или дървен кол.
- Вероятно ли е това да се случи? – попита Сали.
- Не е вероятно. Със сигурност ще се случи. Например, аз навремето намирах кучешки каишки и бисквити с форма на кокал в моето.
- Не се ли оплака?
- Какво? Не! Не се оплакваш на никого! - не издържа Ангуа, молейки се да може да спре да диша на секундата. Сигурна беше, че косата й вече е станала като гнездо.
- Аз мислех, че Стражата...
- Виж, няма нищо общо с това какво си... сме, ок? – каза Ангуа Ако беше джудже щяха да са обувки с платформи или къса стълба или нещо друго, макар че в днешно време това не се случва толкова често. Провят го на всеки. Ченгеджийска работа. И ще те наблюдават да видят как ще реагираш, разбираш ли? Никой не се интересува дали си трол или гном или зомби или вампир – много, добави тя наум – но не позволявай да се разчуе, че си ревла или порта. Пък и кучешките бисквити си бяха доста хубави, честно казано. А, срещна ли вече Игор?
- Много пъти. – каза Сали. Ангуа се насили са де усмихне. В Юбервалд човек срещаше игоровци постоянно. Особено ако си вампир.
- Тукашният, става дума. – каза Ангуа.
- Не мисля.
А, добре. Ангуа обикновено избягваше лабораторията на Игор, защото миризмите там бяха или болезнено химически или ужасно, подозрително органични, но сега би ги мирисала с облекчение. Насочи се към вратата малко по-бързо отколкото беше възпитано, и почука.
Вратата се отвори с проскърцване. Всяка врата, отворена от Игор правеше така. Беше номер на професията.
- Здрасти, Игор. – каза Сами жизнерадостно. – Дай шест!
Ангуа ги остави да си бъбрят. Игорите бяха сервилни по природа, вампирите напротив. Идеална комбинация. Поне сега щеше да може да глътне малко въздух.
***
Вратата се отвори.
- Г-н Песимал, сър. – представи го Веселка, въвеждайки мъж не много по-висок от нея, в офиса на Ваймс. А ето Ви и Вашия брой на Таймс...
Г-н Песимал имаше много акуратен вид. Даже беше повече от това. Беше по-пригладен от човек-оригами. Костюмът му беше евтин, но излъскан, малките му обувки лъщяха. Косата му също, даже повече от обувките. Беше сресана симетрично и така обилно напомадена, че сякаш беше нарисувана на главата му.
Вечинари каза, че всички градски служби се инспектират от време на време. Нямаше причина да пропускат Стражата, нали? Все пак беше голям разход в градските финанси.
Ваймс беше изтъкнал факта, че разход има когато има загуби.
"И все пак", беше отговорил Вечинари. Просто "и все пак". Не можеш да спориш с "и все пак".
И резултатът беше г-н Песимал, който сега идваше насреща му.
Той блещукаше докато ходеше. Ваймс не можеше да го опише иначе. Всяко движение беше... ами, акуратно. "Обзалагам се, че има огромно портмоне и носи очилата си на лентичка", помисли си той.
Г-н Песимал се сгъна на стола и пред бюрото на Ваймс и отвори закопчалките на куфарчето си, които изщракаха съдбовно. Церемониално си сложи чифт очила. Бяха привързани с черна лентичка.
- Препоръчителното ми писмо от лорд Ветинари, Ваше благородие. – каза, връчвайки на Ваймс лист хартия.
- Благодаря Ви, г-н... А. Е. Песимал – отговори Ваймс, след като го погледна и сложи настрана. – Как можем да Ви помогнем? И впрочем когато съм по служба обръщението е "капитан Ваймс".
- Ще ми трябва кабинет, Ваша милост. И възможност да надзиравам цялата Ви кореспонденция. Както знаете, назначен съм да дам на лорд Ветинари пълен отчет и анализ за приходите и разходите на Стражата, с всякакви предложения за подобрение във всеки отрасъл на дейностите й. Вашата помощ е добре дошла, но не и задължителна.
- Предложения за подобрение, а? – каза Ваймс жизнерадостно, а за стола на А. Е. Песимал сержант Веселка Дребнодупе затвори очи в ужас. – Възхитително. Винаги съм бил известен със склонността си към сътрудничество. Казах Ви нещо за титлата, нали?
- Да, Ваше благородие. – каза А. Е. Песимал педантично. И все пак, Вие сте Дукът на Анкх и би било неправомерно да се обръщам към Вас иначе. Би било неуважително
– Разбирам. А как да се обръщам аз към Вас, г-н Песимал? – попита Ваймс. С крайчеца на окото си видя една от дъските на пода да се повдига почти незабележимо.
- "А. Е. Песимал" би било напълно приемливо, Ваша милост – каза инспекторът.
- "А"-то е за...? – каза Ваймс, отделяйки за секунда очи от дъската.
- Просто "А", Ваша милост – каза А. Е. Песимал търпеливо – "А. Е. Песимал".
- Имаш предвид, че нямаш име, а инициали?
- Просто така, Ваша милост. – каза дребният човечец.
- Как ти викат приятелите ти?
А. Е. Песимал имаше вид сякаш в последното изречение има генерално твърдение, което му е съвсем наясно, така че Ваймс го съжали. – Е, сержант Друбнодупе зад Вас ще ви помогне. – каза Ваймс с фалшива приповдигнатост. – Намери на г.н А. Е. Песимал кабинет някъде, сержант, и ми дай да види всякаква документация каквато му е необходима. Ако трябва го зарий с нея, стига да е далеч от мен.
- Благодаря, Ваше Благородие. – каза А. Е. Песимал. – Ще се наложи също да разпитам няколко стражници.
- Защо? – попита Ваймс.
- За да съм сигурен, че докладът ми е изчерпателен, Ваше Благородие. – каза г-н А. Е. Песимал спокойно.
- Аз мога да Ви кажа всичко, което Ви е нужно. – каза Ваймс.
- Да, Ваша Милост, но събирането на информация не става по този начин. Следва да действам напълно независимо . "Quis custodiet ipsos custodes?", Ваше Благородие.
- Тая приказка я знам. "Кой варди вардияните ?". Аз ги вардя, г-н Песимал.
- Да, но кой варди Вас, Ваше Благородие? – попита инспекторът с кратка усмивка.
- Пак аз. Винаги. Повярвайте ми.
- О, със сигурност, Ваше Благородие. И все пак, налага се да представлявам съществения интерес тук. Ще се постарая да не бъда твърде натрапчив.
- Какво решите, г-н Песимал – предаде се Ваймс. Не си беше дал сметка, че толкова е вбесил Вечинари в последно време. Настоящата ситуация приличаше на някоя от игрите му. – Добре. Наслаждавайте се на надяваме се краткия си престой при нас. Сега моля да ме извините, сутринта се очертава упорита с тази проклета долина на Куум и така нататък. Влез, Фред!
Беше научил този номер от Вечинари. Беше трудно да останеш в стаята когато е дошъл нов посетител. Да не говорим, че Фред се потеше обилно в топлото време, беше си направо шампион на потене.
И през всички години на дългата си служба в Стражата така и не беше схванал, че когато стъпи пред вратата на кабинета, дъската на пода леко се повдига, точно толкова, че Ваймс да забележи.
Дъската се намести обратно, вратата се отвори.
- Не проумявам как винаги познавате, г-н Ваймс. – каза сержант Колън бодро. – Тъкмо се канех да почукам.
-След като си подслушал доста от разговора, помисли си Ваймс. Все пак с удоволствие видя как носът на А. Е. Песимал се сбръчква.
- Какво става, Фред? О, не се притеснявай. Г-н Песимал тъкмо си тръгваше. Продължете със задълженията си, сержант Дребнодупе. Приятна утрин, г-н Песимал.
Фред Колън махна шлема си веднага щом Веселка изведе бързо инспекторът от кабинета и избърса челото си.
-Много е горещо навън. Смятам, че ще има буря.
- Да, Фред. И защо точно си тук? – каза Ваймс, подсказвайки, че макар Фред да беше винаги добре дошъл, точно сега не беше добър момент.
- На улицата става нещо голямо, сър. – каза Фред честно, като някой, който е наизустил фразата.
Ваймс въздъхна.
- Фред, искаш да кажеш, че нещо се случва?
- Да, сър. С джуджетата, сър. Искам да кажа хората ни. Стана по-зле. Сбират се и се си шушукат. Накъдето и да се обърнеш, все шушукат. Обаче спират веднага, щом някой се приближи. Даже и сержантите. Спират и те поглеждат ей така, сър. И всичко това дразни троловете, както сигурно сте се досетил вече.
- Няма да допусна да се разиграва втора битка в долината на Куум в този участък, Фред. Знам, че целия град сега е на нокти покрай годишнината, но ще стоваря закона като тон правоъгълни сградища върху главата на всяко ченге, което си позволи да проиграва исторически сцени в съблекалнята. Ще е излетял оттук преди да се усети. Постарай се всички да са наясно с това.
- Да, сър. Но не за това говорех сега, сър. Всички знаем за това. Сега е нещо различно, ново. И е лошо, сър, изправя ми космите. Джуджетата знаят нещо. Нещо, което не казват.
Ваймс почака. Фред Колън не беше блестящ полицай. Беше бавен, отпуснат и с не особено голямо въображение. Но беше трамбовал улиците толкова отдавна, че беше оставил бразда, и някъде в дебелата му глупава глава се криеше нещо много умно, което усещаше миризмите по вятъра, чуваше смеховете и разчиташе написано по стени тайно послание, макар и да му мърдаха устните, докато правеше това.
- Сигурно е заради този проклет Трошибут, пак ги е подкокоросал, Фред.
- Чух ги да споменават името му на техния си език, да, сър, но не е само това, кълна се. Искам да кажа, че имаха наистина неспокоен вид, сър. Мъти се нещо важно, сър усещам го и в червата си.
Ваймс прецени авторитета на червата на Фред Колан като веществено доказателство А. Не беше нещо, което да има сила в съдебна зала, но инстинктите на стар уличен звяр като Фред струваха много в света на ченгетата.
- Къде е Керън? – попита.
- Не по служба, сър. Той пое нощната и сутрешната смяна на улицата на Петмезената мина. Всички държат двойни смени, сър. – добави укорително.
- Съжалявам, Фред, знаеш как е. Виж, ще го накарам да проучи ситуацията, когато се върне. Той е джудже, ще разбере какви слухове се носят.
- Струва ми се, че може би ще е малко твърде висок за да има точно този случай, сър. – каза Колън със странен глас.
Ваймс наклони глава.
- Какво те кара да смяташ така, Фред?
Фред Колън поклати глава. – Просто имам такова усещане, сър. – каза, след което добави с глас, пропит с миризмата на спомена и отчаянието: - Беше си по-добре когато бяхме само ти и аз и Ноби и младия Керън, нали? Навремето знаехме кой кой е. Знаехме се един-друг какво мислим...
- Да, мислехме си: "Ще ми се поне един път обстоятеслствата да бяха на наша страна". – каза Ваймс. - Виж, знам, че положението ни притеснява всичките, ОК? Но разчитам на Вас старите стражници да се стегнете, схващаш ли? Харесваш ли новия си кабинет?
Колън се съживи. – Много хубав е, сър. Жалко за вратата, разбира се.
Да се намери място за Фред Колън се оказа проблем. Имаше вид на човек, който, ако пада в пропастта, ще спре да попита за посоката. Трябваше да го познава човек. Новите стражници не го познаваха. Всичко, което виждаха в него, беше страхлив дебелак, което наистина беше почти всичко. Но не съвсем всичко.
Фред се беше сблъскал с Пенсионирането и беше отказал да го приеме. Ваймс заобиколи проблема като го назначи на поста Комисар, за всеобщо забавление , и му беше дал кабинета в тренировъчното училище на Стражата от другата страна на улицата, което беше много по-известно като, и така вероятно щеше да си бъде известно завинаги, Старата Лимонадена фабрика. Ваймс беше предложил поста на стражник-свързочник, защото звучеше добре и никой не знаеше какво точно значи Прикачи му и ефрейтор Нобс, който беше друг странен динозавър в дневната Стража.
Работеше. Ноби и Колън бяха добили познания в уличния университет, които можеха да се мерят с тези на Ваймс. Разхождаха се по улиците, на пръв поглед безцелно и пълно незастрашително, но очите и ушите им работеха и те чуваха градския еквивалент на бойните барабани. И понякога барабаните ги намираха. Някога задушният малък кабинет на Фред беше бил място, където запретнали ръкави лелички бяха приготвяли партида след партида тоник, малинена лава и газирана джинджифилка. Сега чайникът винаги беше на огъня и вратата беше винаги отворена за всичките му стари дружки, бивши стражници и стари пандизчии – понякога това беше един и същ човек – и Ваймс с удоволствие плащаше поничките, които изяждаха когато се съберат да се измъкнат за малко изпод чехъла. Струваше си. Старите ченгета знаеха да си отварят очите и клюкарстваха като перачки.
На теория единственият проблем в живота на Фред сега беше вратата му.
- Гилдията на историците държи да запазим колкото е възможно повече от страната сграда, Фред.
- Знам, сър, но ..., ами, "Клюкарната", сър? Ами, моля Ви се!
- Да, но е написано на много хубава месингова табелка, Фред. Казаха ми, че така се е наричал сиропът, от който са правели напитките. Важен исторически факт. Можеш да я покриваш с лист хартия.
- Това и правя, сър, но момчетата го смъкват и се кикотят.
Ваймс въздъхна. – Оправяй се, Фред. Ако, сър, сержанта не е в състояние да се справи с подобно положение, светът е станал много странно място. Това ли е всичко?
- Да, сър, горе-долу. Но ...
- Хайде де Фред, зает съм днес.
- Чували ли сте за г-н Блясък?
- За изчистване на упорити петна ли се ползва?
- Ъ ..., какво, сър? – попита Фред. Никой не умееше да добива по-изненадат вид от него. Ваймс се почувства засрамен.
- Извинявай, Фред. Не, не съм чувал за г-н Блясък.
- Ами ... нищо важно, наистина. "Г-н Блясък, той диамант". Гледах го по стените няколко пъти напоследък. Тролски графити: знаете какви са, дълбоки такива. Изглежда предизвиква жужене сред троловете. Дали не е важно?
Ваймс кимна. Един стражник не обръща внимание на написаното по стените на свой риск. Понякога това беше начинът на града да ти подскаже ако не какво мисли, ако не с клокочещия си мозък, то поне с църкащото си сърце.
- Е, продължавай да слушаш, Фред. Разчитам на теб да не оставиш жуженето да се превърне в убождане – каза Ваймс нарочно по-бодро, за да вдигне малко духа на Фред. – А сега имам среща в вампира.
- Късмет, Сам. Мисля, че ще е дълъг ден.
"Сам" – помисли си Ваймс, докато старият сержант излизаше. О, богове, заслужил си е да ме нарича така, но го прави само когато е наистина, наистина разтревожен. Е, всички сме така сега.
Чакаме да хвърлят първия камък.
Ваймс разгърна броя на Таймс, който Веселка беше оставила на бюрото му. Винаги го прочиташе на работа, за да види новините, които прислужникът му беше счел за твърде опасни за сутрешното му бръснене.
Долината на Куум. Долината на Куум. Виждаше я навсякъде по страниците. Проклетата, проклета долина на Куум. Боговете дано да прокълнат това място, макар че изглежда вече го бяха проклели и после изоставили. Изглеждаше просто като поредната каменна пустош из планините. На теория беше далеч, но напоследък сякаш да бе приближила, и то много. Сега не беше повече и толкова място, колкото състояние на ума.
Чистите факти бяха, че на това място джуджетата бяха причаквали тролите в засада и/или обратното, през един лош ден под жестоките звезди. О, бяха във вражда от Сътворението насам, доколкото Ваймс разбираше, но при битката в Долината на Куум тази дежурна омраза беше станала, ами, официална, беше се превърнала в него като подвижна география. Там, където някое джудже се сбие с някой трол, там беше долината на Куум. Даже и да е кръчмарско сбиване, пак беше долината на Куум. Беше част от митологията на двете раси, боен вик, извечната причина, поради която не може да се вярва на тези ниски, брадати / големи, каменисти коп...а.
Беше имало много такива "битки в долината на Куум" от времето на първата. Войната между джуджетата и троловете беше война на природните сили, като войната между вятъра и вълните. Имаше си собствена инерция.
В събота беше годишнината от Долината на Куум и ... беше пълен с тролове и джуджета, и познайте какво? Колкото повече троловете и джуджетата се отдалечаваха от планините, толкова повече проклетата, проклета долина на Куум добиваше значение.
Стражата нямаше проблеми с шествията: бяха се научили да държат противниците настрана един от друг, пък и така или иначе шествията бяха сутринта, когато всички бяха все още относително трезвени. Но когато джуджешките и тролските кръчми се изпразваха вечерта, самият ад се изливаше на улиците, със запретнати ръкави, готов за бой.
В лошото старо време Стражата се покриваше някъде на сигурно и пристигаше едва когато пиянският бяс беше стихнал. Тогава прибираха в колата за нарушители всеки трол и всяко джудже твърде пияни, замаяни или мъртви, за да помръднат. Беше просто.
Така беше тогава. Сега имаше прекалено много джуджета и тролове – не, поправка, градът беше обогатен от самобитни, растящи джуджешки и тролски общности, и имаше повече... отрова във въздуха.
Твърде много взиране в миналото, прекалено много докачливост. И твърде много пиячка.
И тъкмо когато си мислиш, че по-зле няма как да стане, отнякъде изниква граг Трошибут и аверите му. Наричаха ги "джуджета от дълбините", джуджета с убеждения фундаментални като основен геоложки пласт. Появиха се преди месец, настаниха се в изоставена къща на улицата на Петмезената мина, и наеха няколко местни джуджета да разчистят мазетата. Титулуваха ги "граг". Ваймс разбираше достатъчно джуджешки, за да знае, че "граг" означава "прославен майстор на джуджешкия закон". Трошибут обаче му беше майстор по свой собствен начин. Той проповядваше превъзходството на джуджето над трола, и че дълг на всяко джудже е да следва завета на дедите си и да изтрие тролската раса от лицето на света. Било записано май в някаква свещена книга, което го правеше позволено, и сигурно и задължително.
Младите джуджета го слушаха, защото говореше за история и съдба и всички останали думи, с които винаги се парадира, за да изглежда клането като нещо хубаво. Беше устрем без участието на главата. Заради злобни глупаци като него джуджетата вече ходеха по улиците не само с традиционната бойна брадва, но и с тежка ризница, ланци, боздугани на верига, мечове, и т. н. ... цялата глупава, провокативна железария, известна като "кланг".
И троловете го слушаха. Имаха повече лишеи, повече графити на отделните тролски кланове, повече тролски татуировки и много, много по-големи бухалки.
Не винаги беше било така. Нещата бяха по-спокойни последните десетина години. Като раси джуджетата и троловете никога нямаше да станат дружки, но градът ги размесваше и на Ваймс му се беше струвало, че с леки търкания ще успяват да се спогодят.
А сега в котела за претопяване отново се бяха появили бучки.
Проклетият Тршибут! Ваймс го сърбяха ръцете да го арестува. Технически джуджето не вършеше нищо нередно, но това не беше пречка за ченге, което си знае работата. Определено би могъл да го прибере по обвинение за Поведение, което Може да Доведе до Нарушаване на Реда. Но Ветинари се беше възпротивил. Каза, че подобно нещо само би наляло масло в огъня, но колко по-зле би могло да стане така или иначе?
Ваймс затвори очи и си припомни ниския силует, опакован в черни кожени дрехи и шапка, така че да не извърши престъплението да види светлината на слънцето. Нисък, но пълен с големи приказки:
"Пазете се от трола. Не доверявайте му се. Отпратете го от прага си. Той е нищо, просто прищявка на стихиите, ненаписан, нечист, кухото и завистливо ехо от света на минералите на живите, мислещи същества. В главата му: скала; в сърцето му: камък. Не строи, не дълбае, нито сее, нито жъне. Рождението му е кражба и където и да довлачи бухалката си, краде. Когато не краде, мисли как да краде. Единствена цел на жалкия му живот е неговият завършек, освобождавайки окаяната скала от пропиления за него дар на разума. Изричам това в скръб. Затуй защото убийството на трол не е убийство. В най-лошия слуачй е милосърдно дело.
Накъде по това време тълпата беше нахлула вътре.
Ето толкова по-зле можеше да стане. Ваймс отглеждаше вестника в опит да открие нещо, което да докаже, че хората в Анкх-Морпорк все още живеят в истинския свят...
- О, дявол да го вземе! – той се изстреля от стола и се завтече надолу по стълбите, където Веселка направо се сви под гръмотевичното му идване.
- Знаехме ли за това? – извика, тръсвайки вестника върху регистъра на произшествията.
- Да сме знаели за какво, сър? – попита Веселка.
Ваймс заби пръста в кратка илюстрована статия на четвърта страница, като почти проби хартията.
- Виждаш ли го това? – изръмжа. – Този малоумник от Пощенската служба взел, че пуснал серия мемориални марки за Долината на Куум.
Джуджето погледна статията нервно. – Ъ... две марки, сър.
Ваймс се загледа. Не беше забелязал много от детайла, когато червената мъгла на бяса се спусна. Да, наистина, марките бяха две. Бяха почти еднакви. И двете показваха Долината на Куум, камениста местност, оградена от планините. И двете показваха битката. Но на едната, малки нарисувани тролове гонеха нарисувани джуджета отдясно наляво, а на другата джуджетата гонеха троловете отляво надясно. Долината на Куум, където троловете причаквали в засада джуджетата и джуджетата тях. Ваймс изпъшка. Купете си глупава история, десет пенса парчето, с висока стойност за колекционери.
- "Възпоменателна партида за Долината на Куум" – прочете. – Но ние не искаме да си я спомнят ! Искаме да я забравят !
- Това са само пощенски марки, сър. – каза Веселка. – Искам да кажа, няма закон против пощенските марки...
- Трябва да има такъв против това да си проклет глупак!
- Ако наистина имаше, сър, щяхме да работим извънредно всеки ден, сър. – намръщи се Веселка.
Ваймс се успокои малко. – Да, и нямаше да могат да строят килиите достатъчно бързо. Спомняш ли си марката с аромат на зелка от миналия месец? "Изпратете на вашите напуснали дома синове и дъщери познатата миризма на дома". Та те взимаха, че се подпалваха ако сложиш твърде много от тях накуп.
- Все още не мога да премахна миризмата от дрехите си, сър.
- Както и хората на сто мили оттук, доколкото разбрах. Какво направихме с проклетите измишльотини в крайна сметка?
- Сложих ти шкаф за доказателства № 4 и оставих ключа в ключалката.
- Но Ноби Нобс винаги краде всичко, което... – започна Ваймс.
- Тъй вярно, сър! – каза Веселка щастливо. – Не съм ги виждала от седмици насам!
От столовата се чу трясък, последван от викане. Нещо вътре във Ваймс, може би точно това, което беше чакало първия камък, го изстреля през стаята, надолу по коридора и до вратата на столовата така бързо, че прахът който вдигна нямаше време да спадне.
Завари картина, нарисувана с различни краски на вина. Една от масите беше катурната. Храна и евтини метални прибори и съдове се бяха разпилели по пода. От едната страна на този хаос стоеше тролски полицай Слюда, понастоящем задържан от тролски полицаи и Флуорин и Шиста; от другата страна вероятно човешки ефрейтор Нобс и със сигурност човешки полицай Треска, придържаха във въздуха джуджешки полицай Бранищит.
По останалите маси имаше и други стражници, всички замръзнали, както са се изправяли. И в тишината се носеше шум, който само човек, който специално се ослушва за него може да долови: шумът от ръце, спрели на инч от първото попаднало оръжие, и сега бавно, много бавно прибиращи се обратно.
- Така – каза Ваймс в кънтящия вакуум. – Кой ще е първият, който ще ми съобщи голямата опашата лъжа? Ефрейтор Нобс?
- Ами, г-н Ваймс, - каза Ноби Нобс докато сваляше замлъкналия Бранищит на земята – ъ ... Бранищит тука ... взе на ..., да, взе чашата на Слюда по погрешка, така те ... и ... ние всички видяхме това и скочихме да ... – гласът на Ноби доби скорост, когато лъжите заприличаха на истина – и така бутнахме масата ... понеже ... – и тук лицето на Ноби доби изражение на добродетелна идиотия, което беше доста плашещо – защото той наистина сериозно щеше да пострада ако си пийне и глътка тролско кафе, сър.
Ваймс въздъхна вътрешно. Даже и за глупаво извинение не беше наистина зле. Поне имаше това качество, че е напълно невероятно. Никое джудже не би си и помислило да вземе чаша тролско експресо, което беше стопилка от различни химикали, поръсена с ръжда. Всички знаеха това, както бяха наясно и че Ваймс вижда, че Бранищит е вдигнал брадва над главата си, а полицай ... е замръзнал, изтръгвайки бухалка от Слюда. И всички знаеха също така, че в сегашното си настроение Ваймс би окошарил първия проклет глупак, който сгази лука и вероятно и този до него.
- Това било, така ли? – каза Ваймс. Значи не е било това, че някой май е направил злобно подмятане за колега стражник и други от същата раса, може а? Малка допълнителна доза глупост в морето от глупост по улиците днес, сигурно?
- Не, нищо подобно, сър. – каза Ноби. – Просто малка случка.
- За малко да стане гаден инцидент, а?
- Да, сър!
- Е, не искаме да се случват гадни инциденти, нали, Ноби!
- Не, сър!
- Никой от нас не ги иска, предполагам. – каза Ваймс, оглеждайки стаята. Няколко стражници, забелязват с мрачно задоволство, се потяха от усилието да не мърдат. – А е лесно да се случат, когато умът ни не е здраво в работата. Ясно ли е?
Чу се неясно мънкане.
- Не ви чувам!
Този път звучеше повече като "Тъйвярносър!".
- Чака. отсече Ваймс. – Сега марш навън да пазите реда, защото пък вътре не е мястото за това, и още как!
Хвърли по един специален поглед на стражници Бранищит и Слюда и се запъти обратно към кабинета си, където за малко не се сблъска със сержант Ангуа.
- Съжалявам, тъкмо...
- Оправих се, не се притеснявай. – каза Ваймс. Но беше на косъм.
- Някои от джуджетата наистина са на ръба, сър. Помирисвам го.
- Ти и Фред Колън.
- Не мисля, че е само тая работа с Трошибут, сър. Нещо ... джуджешко е.
- Е, не мога да им го избия от главата. И тъкмо когато денят не може да стане по-зле, ми се налага да говоря с проклетия вампир!
Видя твърде късно притеснения поглед на Ангуа.
- А ... май за мен става дума. – каза плах глас зад него.

Фред Колън и Ноби Нобс, живнали след доста дългата си почивка за кафе, се движеха внимателно по Броудуей, извеждайки малко униформата на въздух. След тези работи в Стражата май вече по-добре да не се навъртат там известно време.
Разговаряха като хора, които имат целия ден на разположение. То така си и беше. Бяха избрали точно тази улица, защото беше оживена и широка и защото в тази част на града нямаше много тролове и джуджета. Мотивите бяха безпогрешни: сега в много квартали джуджета и троловете се движиха на групи, или си стояха на място на групи, в случай че някоя движеща се група започне да прави проблеми в техния квартал. Имаше малки инциденти от седмици насам. Ноби и Фред сметнаха, че в тези райони почти няма ред, така че беше загуба на усилия да се пази и какъвто да е там ред останал, нали? Няма смисъл да държиш овцете там, където ще ги изядат вълците, нали? Логично беше. Би изглаждало глупаво. Докато на големи улици като Броудуей цареше много мир, който очевидно имаше нужда от пазене.

Суперррррр! Зареди ме с настроение за празниците

RespLect!

хм

fail :)

none that need be spoken.

ima li nujda da spomenavam che toja sait ne ti vlijae dobre?

I wanna jump out of my skin
And watch the cRouds.

Благодаря, поздрави...

Благодаря, сега човек убивам а останалата част

Да си жив и здрав!

Ауууууууууууууууууу!
Браво!!!
Благодаря ти от все сърце!
Честита Нова Година! Бъди жив издрав!

Супер, ако имате английския текст (който търсих ма не го намерих никъде) дайте го и ще довърша превода, наитина плс !!!!!

Of all the things I've lost
I miss my mind the most

Много благодаря отново за "дозичката"!
Раделих си я на три, мамка му...
И пак свърши за нула време!

Тери Пратчет живее в България.
И тая книга за жалост никога няма да я преведат. Поне докато съществува още "Атака". Е не може всичко да е описано толкова точно.

Bukvite.com
Проблемът не изчезва в мига, в който си изтървеш нервите.

Искате ли още от THUD? Ето ви. Моля да ми простите грешките при превода, защото изобщо не знам английски, и някои неща ги превеждах фриволно.

Ноби и Фред сметнаха, че в тези райони почти няма ред, така че беше чиста загуба на усилия да се пази малкото което беше останало, нали?
Няма смисъл да държиш овцете там, където ще ги изядат вълците! Логично беше. Би изглеждало глупаво.
Докато на големи улици, като Броудуей, цареше много мир, който очевидно имаше нужда от пазене. Здравият разум им подсказваше, че това е самата истина! Беше очевидно, като носа на лицето ти, особено онзи на лицето на Ноби.
- Лоша работа.- каза Колън докато се шляеха – Никога не съм виждал джуджетата такива.
- Винаги са така натопорчени преди деня на Долината Куум сержант!- отбеляза Ноби.
- Да, обаче Трошибут ги разбуни яко, без грешка! - Колън свали шлема си и изтри вежди.- Казах на Сам за моята вода и той беше впечатлен!
- Би трябвало ! Всеки би се впечатлил.
Колън пипна носа си.
- Задава се буря Ноби.
- Няма и облаче на небето сержант?- забеляза Ноби
- Образно казано Ноби, образно казано!-въздъхна Колън и изгледа приятеля си отстрани. Когато продължи, в гласа му се усещаше колебливият тон на човек, който си е наумил нещо.
-Всъщност Ноби, има едно нещо за което, бих казал , искам да говоря с тебе като мъж....- имаше леко колебание –...с мъж:
-Да сержант?
-Както знаеш Ноби, аз винаги съм приемал лично твоето морално физическо състояние, тъй като нямаш баща, който да те напътства в правилната посока... – започна Колън тактично.
- Напълно вярно сержант. Щях да съм много неориентиран ако не го правеше – каза Ноби добродетелно.
- Ами добре, нали си спомняш, разправяше ми за онова момиче дето си щял да излизаш с него, та как и беше името ..?
- Тауни, сержант ?
- Това беше ..зайчето. Онази дето работи в клуба, нали?
- Точно така. Има ли някакъв проблем сержант? – каза Ноби неспокойно.
- Не съвсем. Но когато миналата седмица ти имаше свободен ден , аз и полицай Джолсън бяхме извикани в Клуб „Розови Писенца” Ноби. Знаеш ли , че там имат танц на кол и танц на маса и неща от този род? Ти познаваш госпожа Копачева дето живее на Нова Обущарска нали?
- Дъртата госпожа Копачева с дървените зъби ли сержант?
- Същата Ноби – каза Колън авторитетно. Тя е чистачка там. И изглежда че когато отишла там в осем часа сутринта АМ, там нямало никой, Ноби, и ами
трудно ми е да го кажа , но изглежда си е била наумила да се позавърти около кола.
Споделиха момент на тишина, за да може Ноби да превърти лентата на въображението си, и бързичко да изреже излишните парчета.
- Но тя трябва да е на около 75 сержант?- каза той, оцъклен в нищото от парализиращ ужас.
- Момичетата имат мечти Ноби, момичетата имат мечти! Р`збира се, тя си забравила, че вече не е толкова гъвкава, плюс това кракът и зе закачил в гащите, а в паниката роклята и се захлупила на главата. Била в доста лошо състояние, когато управителят дошъл, висяла надолу с главата от три часа, а зъбите и били паднали на пода. На всичкото отгоре не можела да се пусне и от кола. Грозна картинка – вярвам, че няма нужда да ти я рисувам. Ето го и края Всичкото Джолсън трябваше да изтръгне кола от тавана и от пода за да можем да я освободим. Тази жена има мускули като на трол Ноби, кълна се. А после, когато я прибирахме зад сцената дойде онази млада жена облечена само в пайети и връзкиза обувки и каза, че е твоя приятелка. Не знаех къде да си дяна лицето!
-Не трябва да си го слагаш никъде сержант. Веднага ще те изхвърлят за такива работи.- каза Ноби.
- Никога не си ми казвал,че тя танцува на кол Ноби!- оплака се Фред.
- Не говори така сержант! - Ноби прозвуча сякаш нещо го заболя. Сега са модерни времена. А и тя има класа, Тауни де. Дори си носи свой собствен кол. Няма ала-бала.
- Но, искам да кажа ... да си показва тялото по такъв неприличен начин Ноби! Да се подмятка нагоре-надолу по без гащи. Така ли трябва да се държи?
Ноби разгледа този сложен метафизичен въпрос от различни ъгли.
- Ъ – ъ..... Да? - рискува.
- Както и да е, аз си мислех че ти все още излизаш с Верити Стенобойката? – каза Колън, звучеше сякаш изнася заключителната пледоария.
- О, Чукоглавата си е добро момиче, стига да я улучиш в добро настроение сержант! призна Ноби.
- Имаш предвид онези дни, когато ти крещи да се разкараш и те гони по надолнището, като хвърля раци по тебе?
- Точно тези дни сержант! Но добра или лоша, никога не мож се оттърва от миризмата на риба. А и очите и са твърде раздалечени едно от друго. Искам да кажа , че е трудно да имаш връзка с момиче дето не може да те види когато си застанал точно пред нея
- Не мислех , че Тауни може да те види, дори ако и се набуташ в очите, също! Та тя е почти шест стъпки висока и има доста голям балкон ... ами тя е доста голямо момиче Ноби. – Фред Колън беше на път да претърпи загуба. Ноби Нобс и танцьорка на кол, с голяма коса, голяма усмивка и ...изобщо голяма големина? Я огледай картинката, а после и зад нея! Имаше нещо тук, наистина имаше. Той направи усилие.- Тя ми каза Ноби , че е била мис Май на първа страница на „Момичета, Гъдел и Жартиери”! Имам предвид....
- Какво искаш да кажеш сержант? Както и да е! Тя не беше само мис Май, беше и през първата седмица на юни! – уточни Ноби. Това беше единственият начин they had room.
-Ъъ... добре тогава, да те попитам – промърмори Фред – дали момиче което си показва тялото за пари е подходяща съпруга за ченге? Задай си този въпрос!
За втори път през последните пет минути, нещо като дълбока мисъл мина през сбръчканото лице на Ноби.
- Това подвеждащ въпрос ли е сержант? – каза накрая – `щото знам със сигурност , че Хадок си е закачил снимката и в шкафчето си и всеки път като отвори и вика „ Оха, я ги глей тия цом...”
- Как се срещнахте всъщност ? – каза Колън бързо.
- Какво? О, очите ни се срещнаха когато напъхвах една IOU в жартиера и сержант! - каза Ноби щастливо. И не мисля, че беше ударена в главата, или нещо! Не мисля така сержант.
- Да не е нещо ...болна? – каза Колън изследвайки всяка вероятност.
- Не сержант!
- Сигурен ли си ?
- Тя каза , че ние вероятно сме двете половини на една и съща душа! – каза Ноби замечтано.
Колън спря с единия крак замръзнал във въздуха над тротоара. Вторачи се в нищото, а устните му мърдаха без да издават звук.
- Сержант ? каза Ноби.
- Ъхъ .... ъхъ. – каза Колън малко или много на себе си – ъхъ, виждам. Не едни и същи неща във всяка половина, очевидно. Някак...пресято.... - Ботушът се приземи. – Бих казал!
Беше по скоро хленчене отколкото плач и идваше откъм вратата на Кралския Музей На Изкуствата. Висока, хърбава фигура направи знак на стража който се оказа наблизо.
- Дасър? – каза Колън като докосна шлема си.
- Имахме охбирхджия , полицай!
- Охкащ обирджия? – каза ноби.
- За боговете, господине! - каза Колън, слагайки предупредително ръката си на раменете на ефрейтора. - Нещо да е откраднато?'
- Даах. Вихждате ли, по скоро си михсля, захщо бехше охбирът? - каза мъжът. Беше заел позата на умислено пиле, но Фред Колън беше впечатлен. Можеше ясно да разбере човека, толкова беше наконтен. Не беше толкова говор колкото пригодена за целта прозявка.
- Аз съм сър Рейнолд Шивашки, Пазител на Изящните изкуства, тъкмо минахвах през Голямата Гахлерия и ... О боже, взели са Калпазански!
Мъжът видя две празни лица.
- Метод Калпазански? – опита – Битката При Долината Куум? Това е безценно произведение на изкуството.
Колън успя да зацепи.
- Аха – каза – това е сериозно. По –добре да хвърлим един поглед отгоре му. Ъ.. искам да кажа мястото на което е станало престъплението.
- Даах, Даах, разбира се – каза сър Рейнолд – елате нахсам. Доколкото съм разбрахл, вие в модерната Страхжа можете да разберете много само като хвърлите един поглед върху местопрестъплението, нали ?
- Така ли ставало?-каза Ноби.
- О, Даах.
- Много ни бива в това.
- Ъ...именно, каза сър Рейнолд. Оттухк моля.
Стражата го последва. Разбира се и преди бяха влизали в музея. Повечето граждани също бяха влизали, в дни в които нямаше по-добро развлечение. При управлението на лорд Ветинари музеят беше ставал домакин на няколко модерни изложения, откакто негова светлост имаше Отношение, но пък бавното шляене между древни гоблени и доста покафенели и прашасали картини беше приятен начин да си прекараш следобеда. Плюс това винаги е приятно да погледаш портрети на огромни розови жени по без дрехи.
Ноби имаше проблем.
- Ей сержант какви ги плещи тоя?- прошепна – Звучи сякаш се прозява през цялото време. Какво е галера?*
* (Б.пр - galler rear – непреводима за мен игра на думи, затова си го насосах както ми дойде)
- Галерия Ноби. Това е много първокачествен лаф, да. И аз трудно му разбирам. Показва високата си класа Ноби. Няма да е твърде добре, ако хората като тебе го разбират нали?
- Вярно казано сержант - съгласи се Ноби – Не бях мислил за това.
- Тази сутрин ли открихте липсата сър? – каза Колън, докато се мъкнеха след уредника към галерията, все още задръстена със стълби и прашни покривала.
- Даах наистина!
- Значи е откраднато снощи тогава?
Сър Рейнолд се поколеба.
- Ъ .... не непрехменно, страхувам се. Ние почиствахме Дългата Гахлерия. Картината беше твърде голяма за да я преместим, разбира се, захтова я покрихме с големи прашасали чаршафи през последния месец. Но когато ги свалихме тази сутрин , там бехше само рамката! Ето забележете.
Калпазански заемаше – или по-скоро беше заемала – рамка висока десет стъпки и дълга петдесет стъпки, което само по себе си, я доближаваше до критерия, самата тя да бъде произведение на изкуството. Стоеше си там ограждайки само грапава прашасала мазилка.
- Предполагам , че сега е у някой богат частен колекционер. – измрънка сър Рейнолд. – Но как би могъл да го пази в тайна? Платното е едно от най-извехстните картини в света. Всеки цивихлизован човек би я разпознал веднага!
- Как изглеждаше? – каза Фред Колън.
Сър Рейнолд придоби онзи израз на недоумение, който получаваше всеки разговарял с Анкх Морпоркските Пазители на реда.
- Вехроятно бих могъл да ви намеря копие. – каза той уморено. – Но оригиналът е дълъг петдесет стъпки! Нихкога ли не сте го вихждали?
- Ами помня, че ме домъкнаха да го видя, когато бях хлапе, но беше бая отдавна наистина. Така или иначе не мож го видя цялото наведнъж. Искам да кажа, че докато отидеш от единия до другия край вече си забравил какво става в началото.
- Уви, това е жалката истина сержант. – каза сър Рейнолд. И най – дразнещото е товах, че всихчкото товах почистване беше за да се построи специална кръгла стая за да се показва Калпазански. Знайте, че идеятах му е бихла да изложи картината таках, че наблюдателят да бъде обкръжен отвсякъхде от нея, сякаш се намира в самото събитие. И щяхте да сте там, в Долината на Куум! Наричал го е паноскопично* изкуство. Говорете каквохто си искате за съвременния интерес, но допълнителните посетители щяха да направят това възможно - да се покахже картината, така както ние вярваме че е редно да се покахзва. А се случи това!
*Б.пр. panoscopic – от панорама и scope- обхват.
- Ако сте щели да я местите, защо просто не я свалихте и прибрахте някъде на чисто и сигурно място сър?
- Искате да кажете да я свием на руло? - каза сър Рейнолд ужасен – Това би причинило много повреди. Какъв ужас! Не, ниех се упражнявахме много внимателно за следващата седмица, когато трябваше най-прилежно и усърдно да извършим преместването. – той потрепера – Когахто си помисля, че някой просто я е изрязал от рамката направо ми прималява!
- Хей това може да е следа сержант! – каза Ноби, който се беше върнал към обичайното си занимание: да се мотае наоколо и да опипва всичко за да разбере дали има нещо ценно. – Я виж, някой е складирал ня`ква смрадлива купчина боклуци тука! Той се замъкна на другата страна, към един постамент който, ама наистина , изглеждаше натрупан догоре с разни вехтории.
- Не го пипайте, моля! – каза сър Рейнолд, втурвайки се натам. Това е „Не Ми Говорете За Понеделниците”! Това е най- спорната твохрба на Даниеларина Недоволна. Не сте местили нищо нали? - добави нервно. – Това буквално е безценно, а пък тя има много остър език като реши.
- Това е само голямо количество стар боклук! – възрази Ноби, като даваше заден ход.
- Изкуството е по-велико от стойността на съставните му механични компоненти ефрейтор! – каза уредникът – Сихгурно не бихте казал, че „Три Големи Розови Жехни” и „Парче Мрежа” на Каравати са само, хм „голямо количество стар пигмент”?
- Какво бихте казал за това тогава? - каза Ноби сочейки съседния постамент. – Това е просто голям заострен кол със закован на него пирон! Това също ли е изкуство?
- Свобода? Ако излезе някога на пазара, най-верояхтно ще докара тридесет хиляди АМ долара. – каза сър Рейнолд.
- За парче дърво и един пирон? – каза Фред Колън. – Кой го е направил?
- След като видял Не Ми Говорете За Понеделниците!, Лорд Ветинари благосклонно заковал Мис Недоволна на кола, за ухото . – каза сър Рейнолд – Все пак , в продължение на следобеда тя успяла да се освободи.
- Бас държа, че е била бясна! – каза Ноби.
- Не и след като спечехлила няколко награди за творбата. Вярвам, че тя планира да се закове за още няколко други неща. Би била много вълнуваща изложба!
- Да ви кажа тогава нещо сър, - каза Ноби услужливо. – Защо да не оставите тази голяма рамка, така както си е, и да и сложите ново име, като Изкуството на Кражбата например?
- Не! – каза сър Рейнолд студено – Това би било неразумно.
Въртейки глава като глобус, Фред Корлън отиде направо до стената толково жестоко, или жестохко, лишена от покритието си.
Картината беше грубо изрязана от рамката. Сержант Колън не беше от високоскоростните мислители, но това положение му се видя доста странно. Ако имаш цял месец на разположение да свиеш картината, защо да оплескваш работата? Фред гледаше на човечеството от гледната точка на ченге, много по- различна в някои отношения от тази на уредника. Никога не казвай, че хората не биха направили нещо , все едно колко е странно.
Вероятно има такива побъркани богаташи дето биха купили картината, дори това да означава, че те ще са единствените които ще я гледат в уединението на собствения си дом. Хората могат да са такива. И осъзнавайки, че всъщност това е голямата им тайна, вероятно получават възхитителна, силна, малка тръпка отвътре.
Но крадците бяха срязали картината така , сякаш въобще не ги е грижа дали ще се продаде. По цялата дължина имаше няколко парцаливи инча от.... Я чакай малко...
Фред се дръпна назад.
Улика! Ето я, точно тук. Той получи възхитителна, силна, малка тръпка отвътре.
- Тази картина, - заяви той – която не е тук, искам да кажа, очевидно, е открадната от......трол!
- О боже, по какво съдите? – каза сър Рейнолд.
- Много съм доволен, че ми задавате този въпрос, господине – каза Фред Колън – наистина доволен. Открих че..., забележете, горната част на обиколната фреска е срязан много близо до рамката. – той показа – Сега, вашият трол би могъл лесно да достигне до горе с ножа си, и да реже по ръба на рамката, отгоре надолу, по малко от всяка страна ето? Но обикновеният трол не може да се навежда така добре, и за това, когато е трябвало да реже по протежение на долната част, малко е пооплескал работата и я е оставил цялата нащърбена. Плюс това само трол може да я отнесе. Стълба от килими е безполезна, а пък да навият фреската на руло би било по-трудната работа. - Той засия.
- Много добре сержант! – каза уредникът.
- Правилно мислене Фред! – каза Ноби.
- Благодаря ефрейтор! – каза Фред Колън великодушно.
- Или пък може да са били две джуджета с подвижна сгъваема стълба. – Ноби пращеше от бодрост. – Декораторите са оставили няколко след себе си. Има ги навсякъде.
Фред Колън въздъхна.
- Виждам Ноби, че такива коментари, направени пред външни лица, са причината аз да съм сержант, а ти не! Ако бяха джуджета, навсякъде щеше да е подрязано чисто и спретнато, очевидно е. Това място заключва ли се нощно време господин, сър Рейнолд?
- Разбира се ! Не само се заключва, но има и решетка. Старият Джон е много педантичен в това отношение. А и той живее на тавана, и може да направи мястото като крепост.
- Той трябва да е пазачът нали? – каза Фред – Ами трябва да говоря с него.
- Несъмнено трябва, - каза сър Рейнолд нервно – Сега, михсля, че разполагаме с някои детайли за картината в склада. Аз ..ъъ..ще отида да ги потърся...
Той забърза към малък портал наблизо.
- Чудя се как са я изкарали навън? – каза Ноби, когато останаха сами.
- Кой казва че са я изкарали? Голямо място като това, пълно с тавани и мазета, и сранни закътани ъгли, защо да не я скатаят на скришно и да почакат малко? Един ден влизаш като клиент, скриваш се под някое покривало, през нощта изрязваш фреската, скриваш я някъде, и на следващия ден си излизаш с друга партида клиенти. Просто а? – той се усмихна на Ноби – Трябва да надхитрим престъпните умове нали?
- Или пък просто биха могли да разбият вратата и да духнат навън с фреската посред нощ, - каза Ноби. – Защо да се моткат със засукан план, като и простичкият върши работа?
Фред възъдъхна.
- Струва ми се,че това ще се окаже доста забъркана работа Ноби.
- Може да помолиш Ваймсчо тогава, да даде случая на нас. – каза Ноби - Искам да кажа, че така или иначе вече знаем фактите, нали?
Във въздуха висеше неизказан въпросът: Къде искаш да си ти през следващите няколко дни? Навън има брадви и сопи, дето са на път да се разхвърчат, или тук вътре претърсвайки всички тавани и мазета много, много внимателно? Помисли за това. И няма да е малодушно нали? `щото знаменито платно като това, е почти част от националното ни наследство! Дори и ако е само рисунка на това, как сбирщина джуджета и тролове са се хванали за гушите!
- Мисля да напиша съответния рапорт по случая и да подскажа на Господин Ваймс, че може би ние сме подходящите хора да се справим с тази работа- каза Фред Колън бавно – случаят се нуждае от вниманието на опитни полицаи! Колко разбираш от изкуство Ноби?
- Колкото трябва сержант!
- Хайде де Ноби!
- Какво? Тауни каза, че това дето тя прави е Изкуство сержант. И носи повече дрехи от всичките жени дето са накачени по стените наоколо,`що го размирисваш?
- Да , но... - Фред Колън се подвоуми. Дълбоко в сърцето си знаеше, че да се въртиш нагоре - надолу около кол, облечена в костюм с който може да си чистиш разстоянието между зъбите, определено не е изкуство, а когато си нарисувана легнала в легло, облечена само с усмивка и чепка грозде, си е добро, солидно изкуство, но да сочиш с пръст разликите, както в случая, си беше опасно.
- Няма урни – каза накрая.
- Какви урни? – каза Ноби.
- Голите жени са изкуство само когато има включени и урни – каза Фред Колън. Това прозвуча слабовато дори и на него самия, и затова прибави – или постамент. Двете заедно е най-добре разбира се. Това е таен знак, който слагат за да ти кажат, ето това е Изкуство и няма проблем да го гледаш.
- Ами какво ще кажеш за растение в саксия?
- Няма проблем , ако е на урната!
- Ами ако няма нито урна, или постамент или саксийно растение? – каза Ноби.
- Имаш ли някого предвид Ноби ? – каза Фред подозрително.
- Да , Богинята Аноя*, Надигаща се от Домакинските Пособия- каза Ноби. Имат я тука. Беше нарисувана от местен момък с три и-та в името, което ми звучи доста артистично.
* Аноя е Анкх-Морпокската Богиня На Нещата Заклещили Се В Чекмеджета.

- Бройката на и-тата е важна Ноби – каза сержант Колън гробовно, но в такива ситуации трябва да си зададеш въпроса: Къде е херувимчето? Ако има малко дебело розово хлапе държащо огледало или ветрило или нещо подобно, тогава всичко все още е наред. Дори ако то ти се зъби. Очевидно е, че не можеш да слагаш урни навсякъде.
- Добре, но да предположим..- започна Ноби.
Една отдалечена врата се отвори и сър Рейнолд влетя по мраморния под, с книга под мишница.
- Ахъ, страхувам се , че няма копие на картината – каза той. Очевидно би бихло трудно да се направи достоверно копие. Но, пък ъъ... в този по-скоро сензационален *трактат има доста детайлни скици. В днешно време изглежда всеки посетител има копие, разбира се. Знаете ли че, на оригиналната картина могат да бъдат различени повече от две хиляди четиристотин и деветдесет отделни джуджета и тролове, по доспехите или по белези по тялото. Това докарало Калпазански до лудост, горкият човек. Отнело му е шестнадесет години да я завърши.
*Б.пр(sensationalist - от sensational което значи и сензационен и чувствителен, но мисля че в случая става дума за чувствителна сензация или сензационна чувствителност, шегичка!)
- Това е нищо, - каза Ноби бодро – нашият Фред започна да боядисва кухнята си и още не е завършена, а я започна преди двайсетина години!
- Благодаря ти за това Ноби – каза Колън студено. Той взе книгата от уредника. Заглавието беше Сборник с Описания от Долината Куум. Колко луд? - каза.
- Ами, занемарил другата си работа. Доста често се местел от място на място, защото не можел да си плати наема и трябвало да влачи със себе си огромното платно. Представете си! Трябвало да проси бои на улицата, което отнемало доста от времето му, тъй като не толкова много хора носят със себе си тубичка Препечена Жълтокафява! Казва също, че тя му говорела. Ще намерите всичко описано тук. Доста драматизирано, страхувам се.
- Картината му говорела?
Сър Рейнолд направи физиономия.
- Вярваме, че е имал това предвид. Не знаем със сигурност. Нямал е никакви приятели. Бил е убеден, че ако заспи през нощта ще се превърне в кокошка. Оставял си малки бележки на които пишело:„Ти не си Кокошка”, въпреки че, понякога е бил убеден, че лъже. Всеобщото мнение е, че с отдадеността си към тази картина си е докарал някакъв вид мозъчна треска. Към края е бихл убеден, че гухби разсъдъка си. Казвал, че може да чухва битката.
- От къде знаете всичко това сър – каза Фред Колън – Нали казахте, че е нямал никакви приятели?
- А, проницателният ум на полицая! – каза сър Рейнолд усмихнато. – Оставял е бележки до себе си, сержант. През цялото време. Когато последната му хазяйка влязла в стаята, намерила няколкостотин от тях, натъпкани в стари торби от храна за кокошки. За щастие не можела да чете, и понеже имала фикс-идеята, че наемателят и нещо като гений и следователно може да има нещо за продаване, тя извикала съседката госпожица Аделина Щастливкова, която рисувала акварели, а госпожица Щастливкова пък извикала един неин приятел който правел рамки за картини, който бързо привикал Ефраим Dowster бележитият пейзажист.
Оттогава насам учените се мъчат да разгадаят главоблъсканицата с бележките , за да разберат какво е ставало в измъчения мозък на бедния човек. Както виждате не са подредени последователно. А някои са много ...странни.
- По странни от „Ти не си Кокошка”?- каза Фред.
- Да! – каза сър Рейнолд. – Има разни неща за гласове, поличби, призраци.... Също така е писал и дневника си на различни парчета хартия и никога не ех оставил никакви знаци за тхова кога или къде е бил, в случай че кокошката го намери. И е използвал много предпазлив език, за да нхе може кокошката да го разбере.
- Съжалявам, но нали казахте че той се е мислел за кокошка? – започна Колън
- Кхой може да измери дълбината на мисловните процеси в главата на клехтника сержант? - каза сър Рейнолд с досада.
- Ъъ ... а картината говори ли ? – каза Ноби Нобс – Странни неща са се случили май а ?
- Ах, не, - каза сър Рейнолд. Поне не и по мое време. Откакто книгата беше преиздадена, в часовете за посещение тук винаги стоеше пазач, и той каза че картината не е издала и звук! Безспорно това винаги е въодушевявало хората и затова винати са съществували теории за заровено съкровище. И точно захтова книгата беше преиздадена. Хората обичат мистериите, нали?
- Не и ние! – каза Фред Колън.
- Аз дори не знам какво значи мистрия.* – каза Ноби , прелиствайки Сборника. Ето, чувал съм за тази книга. Моят приятел Дейв който държи магазина за марки, казва че това била историята на едно джудже, което преминало през едно градче близо до Долината Куум, след повече от две седмици след битката, и било цялото изранено защото попаднало на тролска засада, и умирало от глад, никой не знаел много джуджешки, но изглеждало сякаш джуджето искало да го последват и повтаряло отново и отново една и съща дума, която явно значела „съкровище” на джуджешки, само дето докато го следвали обратно към долината, то умряло по пътя и те никога не успели да открият нищо. И тогава онзи младок художник намерил .... нещо в Долината на Куум и скрил мястото където намерил нещото на тази картина, но му нарисувал банани. Сякаш било обитавано от духове, каза Дейв. И каза, че управниците потулили нещата.
*Б.пр.- mystery и mister rear пак игра на думи.
- Да, но твойто другарче Дейв казва, че управниците винаги потулват нещата Ноби! – каза Фред.
- Ами че те ги потулват!
- С изключение на това, че той винаги е чувал за тези неща и никога не си мълчи. – каза Фред
- Знам, че обичаш да кажеш някоя смешка сержант, но тука има много работи дето ние не ги знаем.
- Като какво например? – каза Колън язвително – Посочи ми едно нещо което става и за което ти не знаеш! Ето , не можеш, можеш ли?
Сър Рейнолд си прочисти гърлото.
- Разбира се това е една от теохриите. – каза той внимателно, като човек попаднал във въртележката противоречиви теории на Мозъчния Тръст Ноби-Колън. - За жалост записките на Метод Калпазански подкрепят верността на почти всяка възможна теохрия която ви хрумне. Настоящият интерес към към картината е , подозирам, заради това, че в книгата действително се повтаря тази история за някаква голяма тайна скрита в картината.
- О ? – каза Колън наострил уши- Каква тайна?
- Нямам представа. Пейзажът ех предаден много подробно. Указание за скрита пещера може би? Нещо около разположението на някои от сражаващите се? Има всякакви теохрии. Често разни странни хора идваха тук с рулетки и с тревожно напрегнато изражение, но аз не мисля, че въобще са открили нещо.
- Може би един от тях я е гепнал?- предположи Ноби.
- Съмнявам се ! По скоро бяха разни потайни индивиди които си носеха сандвичи и манерка и оставаха тук цял ден. От вида хора които харесват анаграмите и тайните знаци и имат теория, и пъпки. Най-вероятно съвсем безобидни, освен един за друг.
Освен това, защо да я крадат? Харесва ни хората да се интересуват от нея. Не мисля, че такава личност ще занесе картината у дома, защото би била твърде дълга да я прибереш под леглото. Знаете ли , че Калпазански е написал, че понякога посреднощ чувал писъци? Шумът от битката, бил е обсебен. Много тъжно.
- В такъв случай, това не е нещо което би искал да окачиш над камината. – каза Фред Колън.
- Точно така сержант. Дори да приемем, че е възможно да съществува камина дълга петдесет стъпки!
- Благодаря ви сър. Още нещо ми дойде наум. Колко врати има в това място?
- Три, - каза сър Рейнолд бързо. А и двете са постоянно заключени. Но ако тролът..
- ...или джуджетата. – каза Ноби.
- Или , както моят по-млад колега посочи, джуджетата се опитат да я отнесат – Водоливници, - каза сър Рейнолд гордо. Двама наблюдават постоянно от сградата отсреща, и има по един на всяка от другите врати. У има и персонал който е дук през целия ден, разбира се.
- Въпросът ми може да ви прозвучи глупаво , но проверихте ли навсякъде сър?
- Персоналът ми претърсва цяла сутрин сержант! Рулото би било твърде голямо и твърде тежко. Това място е пълно със закътани ъгли, но би било твърде очевидно.
Колън отдаде чест.
- Багодаря ви сър. Ние ще огледаме наоколо, ако не възразявате.
- Да, за урни. – каза Ноби.

***

Ваймс се отпусна в стола си и се загледа в проклетия вампир.
Можеше да мине и за шестнайсетгодишна, определено беше трудно да повярваш, че не е много по-млада от Ваймс.
Беше с къса коса, което Ваймс не беше виждал преди у никой вампир, и изглеждаше, ако не като момче, то поне като момиче което няма нищо против да мине за момче.
- Извинявам се за ....коментара оттатък. – каза. – Седмицата не беше доба и се влошава с всеки изминал час.
- Няма от какво да се страхувате – каза Сали. Ако ще ви е от полза да знаете, на мен това не ми харесва, повече отколкото на вас.
- Не се страхувам! – каза Ваймс остро.
- Извинете Господин Ваймс. Подушвам страха ви. Не много – добави - Само мъничко. А и сърцето ви бие учестено. Съжалявам ако съм ви обидила. Просто се опитвах да ви улесня.
Ваймс се облегна назад.
- Не се опитвайте да ме улеснявате госпожице фон Хъмпединг. – каза той – Изнервям се когато хората правят така. Сякаш не ми стига сам да се успокоявам. Също така, не коментирайте миризмата ми , благодаря. О, и съм Командир Ваймс или сър, ясно? Не господин Ваймс.
- А аз предпочитам да ме наричат Сали! – каза вампирката.
Гледаха се един друг, и двамата осъзнаващи, че нещата не потръгнаха добре, и двамата несигурни, че ще успеят да подобрят положението.
- И така .. Сали ...искаш да бъдеш ченге? – каза Ваймс.
- Полицай? Да!
- Да сте имали полицаи в семейството? – каза Ваймс. Това беше стандартен въпрос като за начало. Винаги помагаше, ако новаците имаха в наследство поне някаква представа за полицейщина.
- Не, само кръвопийци. – каза Сали.
Още една пауза. Ваймс въздъхна.
- Виж само искам да си изясня едно нещо. – каза той – Дали Джон Не Съвсем Вампира Смит и Дорийн Намигваческа те подтикнаха към това?
- Не, - каза Сали - Аз се сближих с тях. И ако ще ви е от полза да знаете, не мисля, че трябваше да настане такава суетня заради това.
Ваймс изглеждаше изненадан.
- Но ти си подала молба за постъпване! – каза той.
- Да, но не разбирам защо е всичкият този....интерес!
- Не обвинявай мен. Беше вашата Въздържателска Лига!
- Наистина ли? Вашият Лорд Ветинари беше цитиран във вестника. – каза Сали – Всичките тия приказки за недостиг на различните биологични видове и че липсата на дискриминация спрямо тях, е в добрите традиции на Стражата.
- Ха! – каза Ваймс. Е истина е, че ченгето си е ченге, доколкото това зависи от мен, но добрите традиции на Стражата, Госпожице Хъмпединг, до голяма степен се състоят в това да се намираш някъде по далеч от дъжда, да изкрънкаш по някоя безплатана бира в кръчмата, и винаги да си носиш два бележника!
- В такъв случай, значи нямате нужда от мен?- каза Сали. Аз си помислих, че имате нужда от всеки нов член който се намери. Вижте аз вероятно съм по-силна от всеки ваш надничар който не е трол, доста съм умна, не се плаша от тежка работа и имам превъзходно нощно зрение. Искам да съм полезна.
- Можеш ли да се превръщаш в прилеп?
Тя изглеждаше шокирана.
- Какво? Що за въпрос ми задавате?
- Вероятно най- малко сложният. – каза Ваймс. Освен това може да е от полза. Можеш ли?
- Не.
- О, ами няма значение...
- Мога да се превръщам в много прилепи, - каза Сали. Да се превърнеш в един прилеп е трудно, защото трябва да се съобразяваш с промените в телесното тегло, и освен това не можеш да го правиш ако си бил вече Реформиран, дори и за малко. Както и да е , причинява ми главоболие.
- Каква беше предишната ти работа?
- Не съм работила. Бях музикант.
Ваймс се разведри.
- Наистина ли? Някои от момчетата говореха за сформиране на полицейски оркестър.
- Дали им трябва челист?
- Най- вероятно не.
Ваймс потропваше с пръсти по бюрото. Е все още не беше скочила към гърлото му нали? Това щеше да е проблем разбира се. Вампирите си бяха наред до момента, в който изведнъж вече не са наред.
Но, в интерес на истината, трябваше му някой който може стои изправен и да си довършва изреченията. Тази проклета работа си вземаше парсата. Той имаше нужда от човек, който да е на мястото си през цялото дежурство, просто да държи нещата под контрол.
О, точно сега имаше само боричкане и хвърляне на камъни и чупене на прозорци и бягане, но всички тези неща се натрупваха, както снежинките по пътя на лавината. Хората имаха нужда да виждат ченгета във времена като тези. Ченгатата създаваха илюзията, че светът не е тръгнал на провал.
А хората от Въздържателската Лига бяха доста добри и се покрепяха взаимно. В техен интерес беше, да не допускат член на лигата да се окаже в нечия чужда спалня с усещането, че е попаднал в неловко положение. Щяха да я наблюдават....
- В стражата няма място за кръшкачи. – каза той – В момента сме твърде притиснати и можем да ти отделим време за обучение познато като: учиш се в движение, но пък ще си на улицата от ден първи....Ъъ как си с дневната светлина ?
- Няма проблем щом съм с дълги ръкави и широка периферия. Нося си екипировката във всеки случай.
Ваймс кимна. Малка лопатка за прах и четка, стъкленица със животинска кръв и картичка на която пише:
„ Помощ, разпаднах се на прах и не мога да се изправя.
Моля сметете ме на купчинка и счупете стъкълцето.
Аз нося Черната Лентичка и няма да ви нараня.
Благодаря ви предварително!”
Пръстите му забарабаниха отново по бюрото. Тя устоя на втренчения му поглед.
- Добре , вътре си. – каза Ваймс накрая. – Започваш с изпитателен срок. Всички започват така. Оправи канцеларската работа със сержант Дребнодупе, надолу по стълбите, кажи на сержант Детритус да ти зачисли снаряжение и да ти проведе ориентираща лекция, и се опитай да не се смееш. И вече получи каквото искаше, и тъй като вече мина официалната част .....кажи ми защо?
- Извинете? – каза Сали.
- Вампир иска да е ченге? – каза Ваймс, облягайки се назад на стола. Някак не ми се връзва „ Сали”.
- Мислех си, че ще е интересна работа на свеж въздух, предлагаща възможности да помагаш на хората, Командир Ваймс.
- Хмм, - каза Ваймс. Щом можеш да го кажеш без да се усмихнеш, от тебе може и да излезе ченге въпреки всичко. Добре дошла на работа, старши стражник. Надявам се че имаш..
Вратата се хлопна. Капитан Керът направи две крачки навътре в стаята, видя Сали и се поколеба.
- Старши стражник фон Хъмпединг току що се присъедини към нас Капитане. – каза Ваймс
- Ъъ...чудесно...здравейте госпожице. – каза Керът бързо и се обърна към Ваймс. – Сър някой е убил Трошибут!

***

Анкх Морпоркските Пазители на Реда се тътреха обратно към Двора.
- Какво бих направил аз? - каза Ноби. – Щях да накълцам картината на малки парчета широки по няколко инча, например.
- Това е за диаманти, Ноби. Така се оттърваваш от крадени диаманти.
- Добре тогава, какво ще кажеш за това: нарязваш фреската на парчета с нормален размер за картина, а? След това от обратната страна на всяко праче рисуваш картина, слагаш ги в рамки и ги окачваш наоколо. Никой няма да забележи някоя и друга картина в повече, нали? И когато работата се уталожи, можеш спокойно да си ги краднеш.
- И как ще ги изкараш навън Ноби?
- Ами първо намираш няк`во лепило, и много дълга пръчка и ..
Фред Колън поклати глава.
- Не ми се вярва това да стане Ноби.
- Добре тогава, взимаш няк`ва боя със същия цвят в който са боядисани стените, залепяш картината на стената някъде където пасва и боядисваш отгоре с боята за стената и ето че ще изглежда също като стена. Идва ли ти наум някое подходящо парче стена сержант? Какво ще кажеш за стената в рамката която си е там така или иначе?
- Да го вземат мътните, Ноби, това е много умно. – каза Фред застинал на място.
- Благодаря ти сержант. От твойта уста това означава много.
- Но все още трябва по някакъв начин да я изкараш навън Ноби.
- Сещаш ли се за ония големи прашни покривала сержант? Обзалагам се, че след няколко седмици време двамина момци в работни дрехи ще могат да се измъкнат от там с голяма бяла ролка под мишница и никой няма да заподозре нищо, `щото ще са убедени, че фреската е `крадната преди седмици.
Имаше момент на затишие преди сержант Колън да каже с приглушен глас:
- Имаш много упасен ум Ноби. Много опасен наистина. Как ще намериш нова боя обаче?
- О това е лесно. – каза Ноби. А и знам също, откъде да се снабдя с бояджийски престилки.
- Ноби! - възкликна Фред шокиран
- Добре де сержант. Не можеш да виниш човека за мечтите му, нали?
- Това може да забоде перо на фуражките ни, Ноби. И трябва да се захващаме веднага.
- Пак ли се размечта сержант?
- Може да се смееш Ноби, но само са поогледай наоколо. – каза Фред навъсено. – Засега са само борби между банди, но ще става по-лошо, запомни ми думите. И `сичката тая кавга е за нещо дето е станало преди хиляди години! - Не мога да разбера , защо не се върнат там откъдето са дошли и там да си се млатят.
- Повечето от тях вече са тукашни .- каза Ноби.
Фред изсумтя с презрителния тон на човек за когото това е само въпрос на география.
- Война Ноби, пфу! На кого е притрябвала? – каза той.
- Н-нам сержант. Да се освободят поробените, може би?
- Добре де , става.
- Да се защитиш от тоталитарен агресор*?
* Б.пр.(едва ли словосъчетание като totalitarian aggressor - тоталитарен агресор, съществува в речника на Ноби Нобс, но го оставих така защото само така можах да го преведа смислено.)
- Добре де, бих се съгласил и с това, на...
- Да се спаси цивилизацията от -шайка...
- Искам да кажа, че нищо добро няма да излезе ако това продължи по-дълго Ноби, ако си събереш ума и ме слушаш поне за пет секунди! –каза Колън остро.
- Да, но като продължи дълго какво ще стане сержант?

***

- Кажи го пак, като наблягаш на всяка дума, моля? – каза Ваймс.
- Мъртъв е сър! Трошибут е мъртъв! Джуджетата са абсолютно сигурни.
Ваймс се загледа втренчено в своя капитан. После погледът му се плъзна към Сали и той каза:
- Дадох ти заповед старши стражник Хъмпединг. Отивай и се присъединявай!
Когато момичето излезе бързо, той каза :
- Надявам се че си сигурен втова капитане..
- Разпространява се между джуджетата като, като..- започна Керът
- Алкохол? – предложи Ваймс.
- Много бързо във всеки случай. – заключи Керът. Снощи, казват. Някакъв трол влязъл в дома му на Захарната улица и го пребил до смърт. Чух някои от хората да говорят за това.
- Керът, смяташ ли, че нямаше да узнаем, ако се беше случило такова нещо? – каза Ваймс, но в театъра на ума си, отново чуваше касандрините* предупреждения изречени от Ангуа и Фред Колън. Джуджетата знаят нещо. Джуджетата са неспокойни.
* Б.пр.(касандрини предупреждения – Касандра била древногръцка пророчица известна с това, че имала дарба да предказва само лошите неща. Убита насилствено в края на троянската война (вж. Омир Илиада)
- Не знаем ли сър ? – каза Керът. – Имам предвид аз току що ви казах.
- Имам предвид, тези дето крещят по улиците, не са ли от неговите хора? Политическо убийство и всички ония глупости на същата тема? Не са ли те, които крещят проклето убийство? Кой ти го каза?
- Полицай Огънижелязо и ефрейтор Пръстенотвор сър. Те са свестни момчета. Пръстенотвор скоро ще бъде повишен в сержант. Ъъ...имаше и нещо друго сър. Попитах ги, защо още не сме чули официално, и Огънижелязо каза....това няма да ви хареса сър, каза че Стражата не е нужно да знае. Керът погледна Ваймс предпазливо. Трудно беше да видиш промяна в изражението върху лицето на Командира, но няколко малки мускулчета се втвърдиха.
- По чия заповед?- попита Ваймс.
- На някой си Плам, както изглежда. Той е ....преводачът на Трошибут, предполагам, че така може да се нарече. Той казва, че това си е работа на джуджетата.
- Но тук е Анкх Морпорк, капитане. И убийството е Убийство!
- Да сър.
- И това тук е Градската Стража, - Ваймс продължи. – Така е написано и на вратата.
- Всъщност, обикновено пише „Чингетта са коплита”, както и в момента, но ще накарам някого да го изстърже. – каза Керът.
- И Това означава, че ако някой бъде убит, ние сме отговорни! - Каза Ваймс.
- Знам какво искате да кажете сър. – каза Керът внимателно.
- Ветинари знае ли?
- Не мога да си представя, че не знае.
- Аз също. – Ваймс помисли за момент. – Ами Вестника? Там работят много джуджета?
- Бих се изненадал, ако са го съобщили на някой човек сър. Аз знам само защото съм джудже и понеже Пръстенотвор много иска да стане сержант и честно казано аз съм по- старши, но се съмнявам, че джуджетата печатари биха го споменали на редактора.
- Да не би да ми казваш, капитане, че джуджетата в Стражата ще запазят убийството в тайна?
Керът изглеждаше шокиран.
- О, не сър!
- Добре!
- Те само ще го запазят в тайна от хората. Съжалявам сър.
Ваймс си каза наум, че най-важното в момента е да не се вдига шум. Да не се...как му викаха... вбесявай? Приеми го като познавателно упражнение. Открий защо светът не е такъв какъвто си мислел че е. Сглоби фактите, асимилирай информацията, обмисли последиците, тогава се вбесявай. Но с прецизност.
- Джуджетата винаги са били законопослушни граждани капитане, - каза той. Даже си плащат данъците. И извенъж решават че няма нищо нередно в това да прикрият вероятно убийство? Керът можеше да види стоманените проблясъци в очите на Ваймс.
- Истината е , че... - започна той.
- Да?
- Ами вижте сега, Трошибут е от джуджетата от дълбините сър. Ама от наистина големите дълбини. Той мрази да излиза на повърхността. Казват че живеел на най-най-долното ниво.
- Знам това. И?
- Ами колко дълбоко се простират нашите правомощия сър?
- Какво? Толкова надълбоко, колкото искаме.
- Ъъ...това отбелязано ли е някъде сър? Повечето от джуджетата тук са дошли от Меден Рудник и Лламедос и Юбервалд, - каза Керът. По онези места си имат закони за над земята и закони за под земята. Знам че тук не е същото, но...ами, те виждат света по този начин. И разбира се джуджетата на Трошибут са от дълбинните, а вие знаете какво е отношението на обикновените джуджета към тях.
„И скоро ще почнат да ги боготворят , по дяволите!” си помисли Ваймс, докато притискаше гърбицата на носа се и стискаше очи.
- Но тук е Анкх-Морпорк и ние си имаме наши закони! Няма да навреди на никого ако сме загрижени за здравето на брат Трошибут нали? Можем все пак да почукаме на вратата нали? Пък и имаме основателна причина да попитаме? Вярно, само слух, но доста хора вярват на слухове като този, че не сме способни да го разкрием.
- Добра идея сър.
- Отиди и кажи на Ангуа, че ще ми е необходима . И ... Треска. И може би Пръстенотвор. Естествено и ти идваш.
- Ъъ това не е добра идея сър. Случайно знам че дълбинните джуджета са доста изнервени заради мен. Те вярват, че аз съм твърде човек за да съм джудже.
- Наистина ли?
„Шест стъпки и три инча по чорапи – си мислеше Ваймс. Осиновен и отгледан от джуджета в малка джуджешка мина в планините. Джуджешкото му име е Кзад-бхат, което значи Този Който Си Удря Главата. „ Покашля се.
- Защо, за бога, биха си мислили това, чудя се? – каза.
- Добре, знам че ...технически аз съм човек сър, но размерът по традиция никога не е бил джуджешкото определение за джудже. Трошибут и групата му не бяха много щастливи относно мен.
- Съжалявам да го чуя. Тогава ще взема Веселка.
- Полудяхте ли сър? Знаете какво мислят за женските джуджета които си признават, че са жени.
- Добре тогава ще взема Сержант Детритус. На него вече ще повярват , или не?
- Може да се приеме като провокация сър, - започна Керът колебливо.
- Детритус е Анкх-Морпоркско ченге, капитане, също като мен и теб,- каза Ваймс. Предполагам, че аз съм приемлив, нали?
- Да сър , разбира се. Мисля, че ги притеснявате сър.
- Така ли? O! - Ваймс се поколеба. -Добре, това е чудесно. И Детритус е човек на закона. Все още имаме някакъв закон тука. И докато аз командвам, той слиза в дълбокото! През целия път надолу!

***

„ Ама че тъпотия казах, си мислеше Ваймс, пет минути по- късно, докато вървеше по улиците начело на малкия отряд. Проклинаше се защо го каза. Ченгетата оцеляваха чрез хитрост. Така ставаха нещата.
Имаше си Участъци на Стражата с големи сини фенери отпреде, и винаги гледаше да осигуриш по един широкоплещест пазач отпред, такъв който се забелязва отвсякъде, и се перчиш наоколо сякаш мястото ти принадлежи. Но не го притежаваш. Всичко беше само пушилка и огледала.
Беше измагьосал по един малък полицай във всяка глава.. Разчиташ хората да се предават, само защото знаят правилата.
Но истината беше, че стотина добре въоръжени човека можеха да затрият Стражата, ако знаеха какво да правят. Ако някой побърканяк само веднъж да научи, че изненаданото ченге умира както всички останали, магията е развалена.
Джуджетата на Трошибут не вярват на Градската Стража? Това може да стане проблем. Може би да мъкнеш трол със себе си беше провокативно, но Детритус беше гражданин на този град, мамка му, също като всеки друг. Ако ти...”
- Зън-зън, зън-зън, зънзънзън!
А да! Независимо колко лошо беше положението, винаги можеше да стане и малко по-лошо!
Изкара умната кафява кутия от джоба си и я отвори със замах. Остроухото лице на малко зелено духче се ококори насреща му с такава тъжна и безнадеждна усмивка, която, в различните и превъплащения, Ваймс вече започваше да опознава и да се ужасява от нея.
- Добро утро Напиши-Името-Си-Тук! Аз съм Дезорганизатор Марк Пет, „Цариградско грозде”TM*. Как мога да...- започна то, говорейки бързо за да изговори колкото е възможно повече , преди неизбежното прекъсване.
*Б.пр. Gooseberry - цариградско грозде, алюзия с blueberry – боровинка. Тия англичани са луди. Но след като можеш да наречеш един телефон боровинка, защо дезорганизатора ти да не се казва цариградско грозде.

- Кълна се ще те изключа! – каза Ваймс.
- Ти ме заплаши с чук, - каза духчето обвинително, и разклати миниатюрните решетки. Ей, чуйте всички, той заплаши установените-от-Занаята-правила на техномантиката* с чук! – разкрещя се то. Той дори не е попълнил регистрационната карта! Затова го наричам Напиши-Им..
*Б.пр техномантика – technomancy. Терминът се отнася до въображаема или измислена категория магически способности повлияни от технологията или магически сили, които са придобити чрез използване на технологията. Терминът се употребява за първи път от Стив Мартиндейл в разказа му "Technomancy".
- Мислех, че сте се оттървал от това нещо сър? – каза Ангуа докато Ваймс затръшваше капака. Мислех, че му се случи....злополука!
- ХА! – каза приглушен глас от кутията.
- Сибил винаги ми взима нов! – каза Ваймс, мръщейки се. По-добър. Но знам, че този, беше изключен!
Капакът на кутията се отвори нагоре.
- Събуждам се за да предупредя! – изписка духчето. Десет-две точки-Четиридесет-И-Пет, Да Позирам за Проклетия Портрет!
Ваймс изпъшка. Портретът със сър Джошуа. За това щеше да си навлече неприятности. Вече беше пропуснал два сеанса. Но тази история с джуджетата беше...важна!
- Невъзможно ми е да успея! – смрънка.
- Тогава бихте ли искал да включа удобен-за-ползване Блунос tm - Интегрирани Услуги За Съобщения?
- Какво прави? - каза Ваймс с дълбоко подозрение. Множеството Дезорганизатори които беше притежавал, бяха доказали, че почти успешно и приблизително добре се справят с всички проблеми, произлезли преди всичко от факта, че ги притежаваш.
- Ъъ, по принцип означава, аз да изтичам със съобщението до най-близката щракалкова кула много бързо. – каза духчето обнадеждено.
- И връщаш ли се? – попита Ваймс, също с надежда.
- Абсолютно!
- Благодаря, не! - каза Ваймс.
- Какво ще кажеш тогава за игра на Сплонг!TM, специално създадена за Марк Пет? – предложи духчето. Бухалките са у мен. Не? Може би ще предпочетете винаги-популярната Познай Теглото Ми В Прасета? Или пък мога да изсвиря една от вашите любими мелодии? Моята iHUM tm функция ми позволява да запомня хиляда и петстотин от вашите-най-люб....
- Може да се опитате да се научите как се използва сър. – каза Ангуа, докато Ваймс отново затвори капака над протестиращия глас.
- Изполвал съм един. - каза Ваймс.
- Даа. Като спирачка за врата. - избуботи Детритус зад него.
- Аз тросто не съм на ти с техномантиката, ясно ли е? – каза Ваймс.
- Край на разговора. Треска, би ли отскочил набързо към Лунноезерната Алея? Предай извиненията ми на Лейди Сибил, която ще бъде в студиото на сър Джошуа. Кажи и че много съжалявам, но изникна нещо което изисква специални умения.
„Ами, изисква! - си мислеше той когато продължиха. Най-вероятно по-специални отколкото аз имам. Както и да е, да вървят по дяволите. Става дума за това, че трябва да се пипа внимателно дори само за да научиш, че е станало убийство.”
Сладкарската Улица беше населен с джуджета район, едно от онези почти най-малко приятни за живеене места, но не изцяло. Придобиваш навика да забелязваш предните постове на джуджетата: бъркотията от прозорци свидетелство за това, че двуетажните къщи са префасонирани на триетажни, като в същото време височината остава абсолютно същата, по-големия брой понита теглещи малки каруци, и, разбира се, всичките наистина ниски хора носещи бради и шлемове, това определено беше следа.
Джуджетата копаеха също и надолу. Това си беше джуджешка работа. Тук горе, далече от реката, те най-вероятно можеха да достигнат до нива по- долу от нивото на мазетата без да затънат до шия във вода.
Тази сутрин много от тях бяха на крака. Бяха изключително гневни, доколкото Ваймс можеше да прецени, имайки предвид, че наличното пространство за изражение между веждите и мустаците беше няколко квадратни инча, но не беше обичайна гледка джуджета просто да стърчат наоколо.
Трябваше да са някъде работейки здраво, обикновено един за друг.
Не, не бяха гневни, бяха разтревожени. Хич не ти трябваше да виждаш лицата им, за за го усетиш. Джуджетата като цяло не бяха щастливи от вестниците, разглеждаха новините както любител на изтънчено грозде би гледал стафиди.
Научаваха собствените си новини от други джуджета, за да са сигурни, че са нови и пресни, и пълни с индивидуалност, и без съмнение раздути от разказвача, пълни с всякакви екстри. Тълпата тук неуверено чакаше новини на път да се превърне в бунт.
Засега тълпата се раздели за да ги пусне да преминат. Присъствието на Детритус предизвика вълна от мърморене, което тролът много умно реши да не чува.
- Усещате ли това ? – каза Ангуа, докато вървяхаха по улицата.- Изпод краката ви?
- Нямам твоите изострени усещания сержант! - каза Ваймс.
- Някакво постоянно туп, туп, под земята. - каза Ангуа. Мога да усетя как улицата се тресе. Мисля, че е помпа.
- Изпомпват още мазета може би? – каза Ваймс. - Звучи като голяма подземна дейност.„Колко ли дълбоко могат да стигнат? - зачуди се той. Все пак, Анкх-Морпорк е построен предимно върху Анкх-Морпорк. Тук вечно е имало град.”
Тълпата не беше случайна, когато се загледаш отблизо. Имаше също и опашка, наредена от едната страна на улицата, която се движеше много бавно към една странична врата. Чакаха да се видят с грагите.
„Моля, елате и кажете надгробното слово за баща ми.... Моля посъветвайте ме за продажбата на работилницата ми.... Моля дайте ми насоки в бизнеса.... Далеч съм от костите на предците ми , помогнете ми да остана джудже....”
Сега не беше моментът да си д-ркза. Строго погледнато, повечето от Анкх-Морпоркските джуджета бяха д-ркза, това значеше нещо като не-съвсем-джудже. Те не бяха живели под земята излизайки навън само през нощта, не бяха добивали метали, оставяха дъщерите си да показват най-малко няколко признака за женственост, бяха малко немарливи когато ставаше въпрос за някои от традиционните церемонии. Но полъхът от Долината на Куум се носеше във въздуха и не беше времето да си предимно джудже. Така че обръщаш внимание на грагите. Те те задържаха в коловоза.
И досега, всичко беше наред и Ваймс нямаше нищо против. Досега, обаче градските граги внезапно бяха замлъкнали за да прикрият убийство.
Той харесваше джуджетата. От тях ставаха благонадеждни полицаи и по натура бяха законопослушни, поне в отсъствието на алкохол. Но всичките го нaблюдаваха. Можеше да усети напрежението от втренчените им погледи.
Да стоиш и наблюдаваш беше, разбира се, най-печелившия отрасъл на Анкх-Морпорк. Това място беше износител на пронизващо втренчване в чисто тегло. Но тези тука бяха от сбъркания вид. На улицата се усещаше не толкова враждебност, колкото отчуждение. А все още си беше Анкх-Морпоркска улица. Как можеше да е чужденец тук? Помисли си, че може би не трябваше да взема трол със себе си. Но докъде би довело това? Изберете си свое собсвено ченге от списъка?
Две джуджета стояха на стража пред къщата на Трошибут. Бяха много по-тежко въоръжени от обикновените джуджета, ако това изобщо беше възможно, а и най-вероятно широките пояси от черна кожа в които бяха пременени, правеха някакъв номер който запазваше настроението подтиснато.
Целият им вид заявяваше на онези които ги разпознаваха, че работят за дълбинните джуджета, и като такива, споделят малко от магията им, маната*, благоговението или страха, който те предизвикваха у обикновените джуджета - отстъпници.
*Б.пр. mana - 1. свръхестествено излъчване 2. авторитет, морално влияние, престиж - и понеже не можах всичкото това да го вмъкна, оставих оригинално използваната дума.
Те започнаха да хвърлят на Ваймс професионалния поглед използван от всички стражи навсякъде, който накратко е следният: а си мръднал и си мъртъв, само моето търпение ми препречва пътя. Но Ваймс беше подготвен за това. Всеки пед ада които можете да назовете, знаеха че той самият ги беше използвал достатъчно често. Той отвърна с надменния поглед на някой който не е забелязал пазачите.
- Командир Ваймс, Градска Стража. – каза той показвайки значката си. Трябва да се видя с Граг Трошибут веднага.
- Той не приема никого.- каза единият от пазачите.
- О! Тогава, значи е мъртъв?' каза Ваймс.
Просто усети отговора. Дори не трябваше да види лекото кимване на Ангуа. Джуджетата се бяха ужасили от въпроса и се потяха. За техен шок и ужас, и някак за негова собствена изненада, той седна на стълбите между тях и извади пакет евтини пури от джоба си.
- Предлагам ви по една момчета, защото знам, че не ви е позволено да пушите на дежурство. – каза дружелюбно. Аз не позволявам на моите момчета да го правят. Единствената причина на мен да ми са разминава е, че мен никой не може да ме нахока, хаха. Той издуха струйка синкав пушек. – Сега, аз както знаете съм шефът на Градската Стража. Да?
Двете джуджета, вторачени право напред, едновременно кимнаха едва-едва.
- Добре. - каза Ваймс. – И това означава, че вие, и двамата, пречите на изпълнението на служебния ми дълг. Това ми предоставя, ох, голям набор от възможности.
Първата за която се сещам веднага е да призова полицай Дорфл. Той е голем. Нищо не може да му попречи в изпълнението на служебния му дълг, повярвайте ми. Ще изчегъртвате парчетиите от тази врата от пода седмици наред. И ако бях на ваше място, не бих стоял на пътя му. О, и ще е законно, което значи , че ако някой започне бой, ще стане много интересно.
Вижте, казвам ви това само защото съм изпълнил дълга си в стоене на стража през годините, и има моменти когато си вършиш безкомпромисно работата, а има и моменти – и предлагам този да е един от тях – когато отиваш и питаш хората вътре какво следва да направиш, и това би бил доста добър ход в кариерата
- Не можем да напуснем поста си - каза едно джудже.
- Не се притеснявайте за това. - каза Ваймс,изправяйки се. Аз ще застана на стража на ваше място.
- Не можеш да го направиш!
Ваймс се наведе надолу, към ухото на джуджето.
- Аз съм Командирът на Стражата, - изсъска, няма дълго да съм Г-н Дружелюбко. – посочи към паветата. Това е моята улица. Аз мога да стоя където си искам. Вие стоите на моята улица. Това е обществен път. Което значи, че има около дузина неща заради които мога да ви арестувам, веднага. Това ще причини неприятност, без съмнение, но по средата на всичко, вие ще сте изгърмели. Моят съвет към вас е, като един страж към друг, да скокнете бързичко и да говорите с някой по- високопоставен, става ли?
Той видя разтревожени очи да надзъртат измежду избуялите вежди и изобилните мустаци и забеляза малките признаци които беше разпознал, и добави:
- Тръгвайте, мем.
Джуджето почука на вратата. Капачето се плъзна. Просвистя шепот. Вратата се отвори. Джуджето се вмъкна вътре. Вратата се затвори
Ваймс се обърна, зае позиция близо до него, и застина с израз на внимание, малко по-театрално отколкото беше необходимо.
Имаше едно или две изригвания на смях. Може и да бяха джуджета, но в Анкх-Морпорк хората винаги искаха да видят какво ще се случи по- нататък.
Останалият страж изсъска:
- Не е разрешено да се пуши на пост!
- Упс, съжалявам, - каза Ваймс, и махна пурата , като я затъкна зад ухото си за по-късно.
Това предизвика още няколко подсмивания.
„ Нека се смеят, каза си Ваймс. Поне не хвърлят разни неща.”
Слънцето светеше отгоре. Тълпата стоеше на място. Сержант Ангуа се взираше в небето, със старателно безразличие на лицето. Детритус беше стихнал в несъмненото скалоподобно спокойствие на трол който не прави нищо в момента.
Единствено Пръстенотвор изглеждаше неловко. Вероятно това не беше най-удобното време и място да си джудже със значка, си мислеше Ваймс. Но защо? Всичко което правехме през последните две седмици, беше опит да попречим на две купчини идиоти да се изпотрепят едни други.
А сега това! Тази сутрин щеше да му струва караница, си мислеше, въпреки че всъщност Сибил никога не крещеше когато му се караше. Тя само говореше тъжно , което беше много по-лошо.
Скапаният семеен портрет, там беше бедата. Изглежда включваше твърде много позирания, но това беше традиция в семейството на Сибил, и толкоз!
Беше, повече или по-малко все същия портрет, всяко поколение: щастливата семейна група, срещу панорама от богатата им земя.
Самият Ваймс нямаше богато наследство, само болни крака, но като наследник на ботатството на Рамкин - беше придобил, и както се разбра, беше също и собственик на КрунделсCrundells*, огромна внушителна къща извън града. Още дори не я беше виждал.
*Б.пр. Crundells алюзия** със селцето Crundale- енория в графство Кент
** алюзия – шега , каламбурВаймс нямаше нищо против извънградската къща, стига да си стои на мястото и не му се пречка, но пък харесваше паважа под краката си и хич не го беше грижа дали ще бъде изобразен като някакъв земевладелец. До сега извиненията му за избягване на нескончаемите позирания бяха приемливи, но положението беше като бягане в кръг...
Мина доста време. Някои от джуджетата в тълпата се раздвижиха насам натам. Ваймс не мръдна, дори когато чу, че капачето на вратата се отвори за момент и после се плъзна обратно. Опитваха се да го накарат да му писне от чакане.
- Кхъ-кхъ-хм-хм-хм-къх-ъх!
Без да поглежда надолу, запазил непробиваемия изпипан стражеви поглед, Ваймс извади Дезорганизатора от джоба си и го приближи до устните си.
- Знам , че беше изключен!- изсумтя той.
- Събуждам се за да предупредя, помниш ли? каза духчето.
- Как да те спра да правиш така?
- Правилната парола е в упътването, Напиши-Името-Си-Тук! - каза духчето бодро.
- Къде е упътването?
- Ти го изхвърли, - каза духчето, въплъщение на порицанието. – Винаги го правиш. Ето защо никога не използваш правилните команди, и ето затова аз не „се разкарах и не си пъхнах главата в патешки задник” вчера. Имаш уговорка да се срещнеш с Лорд Ветинари след половин час.
- Ще съм зает.- промърмори Ваймс.
- Искаш ли да ти напомня отново след десет минути?
- Кажи ми коя част от „ Набутай си главата в патешки задник” не разбра?- отвърна Ваймс, и набута нещото обратно в джоба си.
Така, значи има половин час. Половин час беше достатъчен. Мерките щяха да са драстични, но той беше видял погледите които джуджетата хвърляха на Детритус. Слухът беше пагубна зараза.
Тъкмо когато пристъпи напред, готов да отиде и да повика Дорфл и всички проблеми които влачеше след себе си нахлуването в това място, вратата зад него се отвори.
- Командир Ваймс? Може да влезете.
На входа имаше джудже. Ваймс едва можа да го различи по очертанията в мрака. И за пръв път забеляза начертания с тебешир знак на стената над вратата: кръг с хоризонтална линия през него.
- Сержант Ангуа ще ме придружи. – каза той. Знакът халоса Ваймс като смътно прозрение, изглежда беше печат за собственост , до известна степен по- недвусмислен от , например табелка на коята пише „Mon Repos”.*
*Б.пр. mon repos - фр.буквално Моята почивка , или ако ви харесва повече- Туй мойта къща!.
- Тролът ще остане отвън! – каза фигурата решително.
- Сержант Детритус ще остане отвън на стража, заедно с ефрейтор Пръстенотвор! - каза Ваймс.
Това повторно заявяване на факта изглежда постигна целта си, което навеждаше на мисълта, че джуджето може и да разбираше от желязо, но не отбираше нищичко от ирония.* Вратата се отвори още и Ваймс пристъпи вътре.
*Б.пр. игра на думи – iron-желязо, irony-ирония.
Салонът беше празен, с изключение на няколко скупчени кутии, и въздухът миришеше на – Какво? Застояла храна. Стари празни къщи. Затворени стаи. Тавани .
Цялата къща е таван, мислеше си Ваймс. Туптенето отдолу много ясно се усещаше тук. Беше като сърцебиене.
- Насам, ако обичате, - каза джуджето, и въведе Ваймс и Ангуа в една странична стая. Отново, единствената мебелировка бяха още дървени кутии и тук-таме няколко изхабени лопати.
- Не приемаме гости често. Моля бъдете търпелив, - каза джуджето, и се измъкна заднишкеом. Ключът щракна в ключалката.
Ваймс седна на една кутия.
- Изгладено. - каза Ангуа. Ваймс сложи ръка на ухото си и направи рязко движение с палеца си към влажната, лекьосана мазилка. Тя кимна, но преглътна.
- Сигурно ли е? каза Ваймс.
Ангуа докосна носа си. Не можеш да спориш с върколашки нос!
Ваймс се облегна назад към по-голяма кутия. Само по себе си беше удобно за човек който знаеше как да спи облегнат на всяка налична стена.
Мазилката на отсрещната стена беше ронлива, зеленясала на петна и окичена с прашни древни паяжини. Някой беше надраскал някакъв символ толкова дълбоко, че парчета от мазилката бяха изпадали. Беше още един кръг, този път с две диагонални линии, които го пресичаха. Имаше някаква страст, не това което би очаквал от джуджета.
- Много добре го понасяте сър. - каза Ангуа. Трябва да знаете, че това е преднамерено неуважение.
- Да си груб не е нарушение на закона сержант. - Ваймс издърпа шлема си над очите и седна долу.
„Малките дяволи! Да се бъзикат с мен, а? Опитват се да ми правят вятър, а? Не казвайте на Стражата, а? Няма забранени зони за мен в този град! Ще се постарая да го разберат. О, да!”
Имаше все повече и повече от дълбинните джуджета в града тези дни, въпреки че, рядко ги виждаха извън джуджешките зони. Дори и тогава не можеш да си сигурен дали наистина си видял един от тях, виждаш само техните прашасали, черни, закрити носилки, носени през тълпите от четири други джуджета. Нямаха прозорци, защото навън нямаше нищо, което едно дълбинно джудже би искало да види.
Градските джуджета гледаха на тях със страхопочитание, уважение и, трябва да си го кажем, с известна доза смущение, като на някой благороден, но малко смахнат роднина.
Защото в главата на всяко градско джудже имаше малко гласче, което казваше: трябва да живееш в мина, трябва да си в планината, не бива да крачиш под открито небе, трябва да бъдеш истинско джудже.
С други думи, наистина не трябваше да работиш в бояджийската фабрика на чичо си в Кукличките. Както и да е, щом като си тук, поне можеш да се опиташ да мислиш като истинско джудже. Което означава, че трябва да те напътстват дълбинните, джуджешките джуджета, които живеят в пещери на мили под повърхността и никога не виждат слънцето. Някъде там долу в тъмното е истинската джуджественост. Те притежават знанието и могат да те напътстват.....
Ваймс въобще нямаше проблем с това. Беше близко по смисъл до това ва което вярваха и повечето от хората, а и повечето джуджета бяха примерни граждани, дори по скалата две от три.
Но, да решиш, че убийството трябва да си остане семейна работа? – си мислеше Ваймс.- Не и в моята Стража!
След десет минути вратата беше отключена и друго джудже влезе вътре. Беше облечено както Ваймс забеляза, като обикновено градско джудже, т.е. стандартен шлем, кожа, плетена ризница и бойно-миньорска брадва, но държеше остра тояга. Имаше също и черен пояс. Изглеждаше объркано.
- Командир Ваймс! Какво да ви кажа? Извинявам се за начина по който се държаха с вас!
„ Обзалагам се” А на глас Ваймс каза:
- И кой си ти?
- Извинявам се отново! Аз съм Умношлем, и съм ... най-близката дума може би е „ лицето за дневна светлина”? Аз върша онези неща , които трябва да се свършат горе. Заповядайте в моя..кабинет, моля! Той заситни напред като ги остави да го следват.
Кабинетът беше долу, в мазе с каменни стени. Изглеждаше доста уютно. До едната стена бяха натрупани чували и щайги. Нямаше много за ядене в дълбоките пещери, в края на краищата, простичкият живот на подземните джуджета се случваше заради доста сложния живот на много от джуджетата горе.
Умношлем имаше вид на нещо малко по издигнато от слуга, гри

Умношлем имаше вид на нещо малко по издигнато от слуга, грижещ се господарят му да е нахранен, и навярно когато е приемал работата си е представял, че е доста по- възвишена от това.
Завесата в ъгъла вероятно прикриваше легло, джуджетата не си падаха трърде по изящния живот.
Бюрото беше осеяно с хартии. Наблизо, на малка масичка имаше осмоъгълна дъска покрита с малки игрални фигури. Ваймс въздъхна. Мразеше игрите. Те караха света да изглежда твърде прост.
- О, играете ли изобщо командире? - каза Умношлем, с гладния поглед на истинския ентусиаст. Ваймс познаваше този вид също. Покажи учтив интерес, и ще висиш там цяла нощ.
- -Лорд Ветинари играе. Мен никога не ме е интересувало. - каза Ваймс.[1]

Б.а.[1] Ваймс никога не се доближаваше до игра много по – сложна от дартс. Шахът, във всеки случай, го отегчаваше. Беше тъп начинът по който пешките се движеха и избиваха събратята си пешки, докато кралете се подмотаваха правейки нищо, това винаги го дразнеше, ако само пешките се обединят, и привлекат топовете, цялата дъска щеше да е република в дванайсет хода.

- Умношлем не е често срещано джуджешко име. Роднини ли сте с Умношлемови дето живеят на Мазната Алея?
Нямаше нищо предвид, само малко неангажиращи приказки за разчупване на леда, но явно беше прокълнат.
Умношлем загледа надолу и замрънка:
- Ъъ, да ....но за ....граг, дори и новак, всички от джуджешката общност са му.....семейство. Не би било ....наистина не би....
Той замлъкна колебливо ала после някаква друга част от мозъка му взе връх. Погледна весело.
- Малко кафе може би? Мога да разпоредя.
Ваймс отвори уста да откаже, но се спря. Джуджетата правеха добро кафе, а и ароматът му лъхаше от съседната стая.
Освен това излъчваната от Умношлем нервност подсказваше, че днес е изпил доста. Няма лошо да го насърчиш да изпие още малко.
Ето нещо което беше казал на подчинените си: хората се притесняват в присъствието на ченгета, ако полицаят си знаеше работата, а нервните хора бяха твърде приказливи.
Докато джуджето отсъстваше той се зае да разгледа стаята по-добре, и очите му разпознаха думите Сборник с Описания от Долината Куум върху корицата на една книга, наполовина закрита с хартии.
Пак проклетата долина, този път с добавена налудничавост. Всъщност, Сибил беше купила екземпляр, заедно с повечето от четящото население на града, и го беше замъкнала със себе си в Кралския Музей на Изкуствата да разглеждат скапаната картина на оня нещастник. Картина с тайни?
О да? И как може някакъв умопобъркан млад човешки художник, отпреди сто години, да е знаел тайната на битка състояла се хиляди години преди него?
Сибил каза че в книгата се твърдяло, че той бил открил нещо на бойното поле, но бил преследван от гласове довели го до убеждението, че е кокошка. Или нещо подобно.
Когато чашите бяха донесени, с малко изсипано по бюрото на Умношлем, защото ръцете на джуджето трепереха, Ваймс каза:
- Трябва да се срещна с граг Трошибут господине.
- Съжалявам, това е невъзможно.
Отговорът дойде гладък и равен , сякаш джуджето се беше упражнявало. Но имаше блясък в очите му, и Ваймс хвърли бегъл поглед върху много голямата решетка в стената.
В този момент, Ангуа се прокашля леко. Добре, помисли си Ваймс, някой подслушва.
- Господин Умно....шлем, - каза той. – Имам причина да предположа, че е извършено много сериозно престъпление на Анкх-Морпоркска земя. По – точно под нея. Но все пак Анкх-Морпоркска.
Още веднъж странното спокойствие на Умношлем го подведе. В очите му се четеше израза на подгонена плячка.
- Съжалявам да го чуя. Как мога ви помогна за разрешаването на проблема?
„Ами добре, помисли си Ваймс. Казах че не играя игри.”
- Като ми покажете мъртвото тяло, което е на долния етаж. - каза.
Остана неприлично доволен от начина по който Умношлем се сгърчи. Време е да притиснем положението..... Той извади значката си
- Моите пълномощия г-н Умношлем. Ще претърся това място. Бих искал да го направя с ваше позволение.
Джуджето се тресеше от страх или от тревога или, вероятно и от двете.
- Ще нахлуете на наша територия? Не можете! Джуджешкият закон -...
- Това е Анкх-Морпорк, - каза Ваймс. Всичко до върха, всичко до дъното. Нахлуването не е изход. Наистина ли ми казвате че не мога да претърся мазето? Сега заведете ме до граг Трошибут или който и да е друг от началниците! Веднага !
- Аз...аз отхвърлям молбата ви!
- Това не беше молба!
„И сега стигнахме до наша собствена малка Долина Куум, си помисли Ваймс, докато се взираше в очите на Умношлем. Никакво отказване! И двамата си мислим, че имаме право. Но той греши!”
Някакво движение го накара да отвърне поглед. Треперещият пръст на Умношлем беше разбъркал в кръг разлятото кафе.
Докато Ваймс се взираше, пръстите на джуджето начертаха две линии през кръга. Той погледна отново в очите изпъкнали от гняв, страх ....и само намек за нещо друго...
- А , Командир Ваймс ли е ? - каза фигурата на вратата.
Звучеше като Лорд Ветинари. Беше същата онази интонация, показваща, че те е забелязал и ти беше, в един много дребен смисъл, неизбежно задължение.
Но идваше от друго джудже, както можеше да се предполага, въпреки че той носеше строга, островърха черна качулка която го издигаше на височина почти колкото среден човешки ръст.
Навсякъде беше напълно забулен, и това беше добре подбрана дума, със застъпващи се като люспи, прачета черна кожа, само с една тясна цепка за очите.
Ако не беше властният глас, фигурата срещу Ваймс можеше да бъде сбъркана с много мрачна украса за Прасоколеда.
- А вие сте..? - каза Ваймс.
- Моето име е Плам командире. Умношлем, върви да си вършиш задълженията!
Щом „ лицето за дневна светлина” офейка скоростно, Ваймс се завъртя на седалката си и позволи на ръкта си да мине през влажния символ, като го избърше.
- И вие ли искате да бъдете полезен? – каза той.
- Ако мога! – каза джуджето. Моля последвайте ме. За предпочитане е вашият сержант да не ви придружава.
- Защо??
- По най-очевидната причина. - каза Плам. Тя откровено е жена.
- Какво? И какво толкова? Сержант Ангуа много определено не е джудже. – каза Ваймс. Не може да очаквате всеки да се съобразява с правилата ви?
- Защо не? - каза джуджето. Вие го правите. Но може ли ние просто, заедно, за момент, да отидем вмоя кабинет и да обсъдим въпроса?
- Няма проблем сър. - каза Ангуа. Вероятно така е най-добре.
Ваймс се опита да се отпусне. Знаеше, че се остави сам да вдигне пара. Беше установил контакт с онези мълчаливи пазачи отвън, а начинът по който го беше погледнал Умношлем изискаше малко размисъл.
Но ...
- Не! – каза той.
- Няма да направите такава малка отстъпка? каза Плам.
- Вече направих някалко доста големи, повярвайте ми! каза Ваймс.
Скритите под островърхата качулка очи се втренчиха в него за няколко секунди.
- Много добре! каза Плам. Моля последвайте ме.
Джуджето се обърна и отвори вратата зад себе си, пристъпвайки в малка квадратна стаичка. Той ги подкани с жест да го следват и, когато вече бяха вътре, дръпна един лост.
Стаята се заклати леко, и стените започнаха да се издигат нагоре.
- Това е... започна Плам.
- Асансьор. - каза Ваймс. Да, знам. Виждал съм ги когато се срещнах с Низшия Крал в Юбервалд.
Подхвърленото име не свърши работа.
- Низшият Крал не е ... уважаван тук. - каза Плам.
- Мислех, че е владетел на всички джуджета?' каза Ваймс.
- Често срещано недоразумение. А, пристигнахме. Асансьорът спря с едва забележимо друсане.
Ваймс се ококори.
Анкх-Морпорк беше построен върху Анкх-Морпорк. Всеки знаеше това. Бяха строили с камък тук още преди десет хиляди години. Откакто ежегодният разлив на Анкх носеше повече тиня, градът беше се издигал върху стените си докато таваните не станали мазета.
Дори и в подземното ниво, той винаги го твърдеше, човек с кирка и добро чувство за ориентация, би могъл да пресече града прокопавайки си път през подземните стени, при условие, че може да диша кал.
Какво ли е било това място? Дворец? Храм на някой бог, който в последствие всички са забравили? Беше голямо пространство, тъмно като сажди, но имаше блясък който успяваше да покаже красивия купол на покрива отгоре. Странен блясък.
- Червеи, каза Плам. От дълбоките пещери под планините около Лламедос. Донесохме ги с нас и те се размножиха доста бързо тук. Вашата тиня е доста хранителна за тях. Убеден съм че дори блестят по-силно.
Блясъкът се раздвижи. Не осветяваше много, но показваше формата на нещата, а имаше и надпис по посока на асансьора, диплещ се по великолепния тават.
- Те се насочват към топлина и движение, дори и в момента. каза закачуленото джудже.
- Ъъ...защо?
Плам се подсмихна леко.
- В случай, че умрете командире. Те си мислят, че сте плъх или малък елен попаднал в пещерата им. Храната е рядкост в Дълбините. Всеки дъх който издишвате е храна. И когато накрая издъхнете, те ще ....връхлетят. Те са много търпеливи. Ще оставят само кости.
- Нямах намерение да издъхвам тук. каза Ваймс.
- Разбира се че не. Последвайте ме моля. каза Плам, докато преминаваха през голяма кръгла врата. От другата страна на вратата имаше още от същото, плюс няколко зяпнали тунелски усти.
- Колко на дълбоко сме?
- Не много. Около 40 стъпки. Ние сме добри в копаенето.
- В този град? каза Ваймс. Защо не сме опитвали да дишаме под вода? А да наречеш това вода си е направо ласкателство.
- Много сме добри и в това да държим водата на страна. Уви, изглежда не сме толкова добри, че да задържим настрана Самюъл Ваймс. Джуджето пристъпи в по-малка стая, чийто таван беше гъсто покрит с блестящите червеи, и премести два стола с джуджешки размер.
- Седнете. Мога ли да ви предложа нещо освежително?
- Не, благодаря ви. каза Ваймс. Той седна внимателно на стола, и коленете му почти се изравниха с брадичката.
Плам седна зад едно бюро направено от каменни плочи и, за удивление на Ваймс, си свали покривалото за глава. Идглеждаше доста млад, с брада която беше всъщност подстригана.
- Колко далеч стигат всичките тези тунели!? попита Ваймс.
- Не възнамерявам да ви кажа. каза Плам равно.
- Значи подкопавате моя град?
- O, командире! Бил сте в пещерите на Юбервалд. Видял сте как джуджетата могат да строят. Ние сме майстори. Не си мислете, че къщата ви е на път да пропадне.
- Но вие не само строите мазета! Вие разработвате мина! - каза Ваймс.
- В някакъв смисъл. Бихме казали, че копаем за дупки. Пространство, командире, за това копаем. Да, копаем дупки. Въпреки, че нашите сонди откриха дълбинен петмез, ще ви е любопитно да чуете .....
- Не можете да правите това!'
- Не можем ли? Но го правим, въпреки всичко! - каза Плам спокойно.
- Вие ровите под собствеността на други хора?
- Зайците ровят командире. Ние копаем. И да така е. Колко надълбоко се простира правото на собственост, в крайна сметка? И колко на високо?
Ваймс гледаше джуджето.” Успокой се , си помисли. Не можеш да се справиш с това. Твърде е голямо. Това е нещо което Ветинари трябва да реши. Дръж се за това което знаеш. Дръж се за това с което можеш да се справиш.”
- Разследвам съобщение за смърт. - каза той.
- -Да. Граг Трошибут. Ужасно нещастие. - каза Плам със вбесяващо спокойствие.
- Чух, че било жестоко убийство.
- Това би било точното описание.
- Признавате ли го?' каза Ваймс.
- Разбирам какво имате пред вид: Признавам ли че имаше убийство? Да командире. Имаше. И ние сме се заели с разрешаването му.'
- Как?
- Обсъждахме назначаването на Задкрдга. - каза Плам, скръствайки ръце. Това е „ онзи който стопява”. Някой който ще открие чистата жилка на истината в шлаката на объркването.
- Обсъждахте? Все още не сте отцепили мястото на престъплението?
- Стопяващият може да се разпореди за това командире, но ние вече знаем, че престъплението е извършено от трол. Сега лицето на Плам показваше изражение на развеселено презрение, което Ваймс копнееше да изтрие.
- Как го разбрахте? Беше ли потвърдено от свидетел?
- Не като такъв. Но тролски боздуган беше намерен в близост до тялото. – каза джуджето.
- И това е всичко което направили? - Ваймс стана. Дойде ми до гуша. Сержант Ангуа!
- Сър? каза Ангуа, до него.
- Да вървим. Отиваме да видим местопрестъплението докато все още има следи за откриване!
- Нямате работа в по-долните нива! кресна Плам, ставайки.
- Как ще ме спрете?
- Как ще преминете през заключените врати?
- Как ще откриете кой уби Трошибут?
- Казах ви , беше намерен тролски боздуган!
- И това е всичко? "Намерихме боздуган и трол го е извършил?" Дали някой ще повярва? Готвите се да започнете война в моя град, с измама, просто ей така? Защото, повярвайте ми, точно това ще се случи, когато това излезе навън. Опитайте и ще ви арестувам!
- И да предизвикам война във вашия град? - каза Плам.
Джуджето и човекът се гледаха кръвнишки един друг, докато си поемат дъх. На тавана над тях, червеите се бяха струпали като на конгрес, пирувайки с плюнки и бяс.
- Защо някой друг освен трол би пребил грага? каза Плам.
- Добре! Задаваш въпроси! - Ваймс се наклони над бюрото. Ако наистина искаш отговори, отключи тези врати!
- Не! Не можете да отидете там, Отговорник по Черна Дъска Ваймс!
Джуджето не би могло да сложи повече отрова дори в думите убиец на деца.
Ваймс зяпна. Отговорник по Черна Дъска. Ами, беше, в онова малко улично училище преди повече от 45 години. Майка му настоя. Само Боговете знаеха откъде изнамираше по пени за дневната такса, въпреки че през повечето време Госпожа Повърхностна беше доволна да приеме плащане със стари дрехи и дърва за горене, или за предпочитане джин.
Числа, букви, мерки, тегла, не беше това което бихте нарекли, богата учебна програма. Ваймс ходи около девет месеца, докато улицата не поиска от него да научи по - трудни и по- остри уроци. Но, за малко му беше поверена задачата да изтърква плочите за писане и да бърше черната дъска.
O, опияняващата, величествена сила на властта, когато си шестгодишен.
- Отричате ли го ? каза Плам. Унищожавали сте написаните думи? Признали сте го пред Низшия Крал в Юбервалд.'
- Това беше шега! каза Ваймс.
- O? Значи го отричате?
- Какво? Не! той беше впечатлен от титлите ми и аз подхвърлих една на ...шега.
- Значи отричате престъплението ? Плам настояваше.
- Престъпление? Бършех черната дъска за да може нови неща да бъдат написани на нея. Как това може да е престъпление?
- Не ви ли беше грижа къде ще отидат тези думи?' каза Плам.
- Да ме е грижа? Те бяха само тебеширен прах!'
Плам въздъхна и потърка очите си.
- Тежка нощ?' каза Ваймс.
- Командире, разбирам че сте бил много млад и навярно не сте си давал сметка какво правите, но трябва да разберете, че за нас вие изглежда сте горд от това, че сте бил съучастник в най - отвратителното от престъпленията - унищожаването на думите.
- Извинете? Да изтриеш "A като Aз" е углавно престъпление?'

Шестица за ентусиазма!

- Такова нещо би било немислимо за истинското джудже - каза Плам.
-Наистина ли? Но самият Низш Крал ми има доверие. - каза Ваймс.
- Тъй, разбирам. Под нас има шест многоуважавани граги, командире, и в техните очи Низшият Крал и подобните му, са се отклонили от правия път. Той е, - Плам задърдори нещо на отсечения джуджешки език, твърде бързо за Ваймс да го схване, и след това преведе, - неопределен. Опасно свободомислещ. Повърхностен. Той е виждал светлината.
Плам го наблюдавше внимателно.
„Мисли здраво. От това което Ваймс можеше да си спомни, Низшият Крал и неговото обкръжение бяха доста корави типове. А тия тука ги мислят за сантиментални либерали.
- Неопределен? - каза.
-Действително. По тази причина ви приканвам, да извлечете от това твърдение нещо за същността на онези долу на които аз служа.
„Аха, помисли си Ваймс. Има нещо там. Само намек. Приятелчето Плам се оказа мислител.”
- Когато казахте „той е виждал светлината” звучеше сякаш имахте предвид покварен. - каза.
- Нещо такова, да. Различни светове, командире. Там долу, би било неразумно да се доверявате на вашите метафори. Да видиш светлината значи да си заслепен. Знаете ли че в тъмнината очите се отварят по-широко?
- Заведете ме да се срещна с хората долу! каза Ваймс.
- Те няма да ви чуят. Те дори няма да ви погледнат. Нямат какво да правят със Света Горе. Те вярват, че той е нещо като лош сън. Не посмях да им кажа за вашите „вестници” печатани всеки ден и захвърляни като боклук. Шокът би могъл да ги убие.
„ Но джуджетата изобретиха печатарската машина, си помисли Ваймс. Очевидно бяха от грешния вид джуджета. Виждал съм и Веселка да изхвърля неща в кошчето за хартия. Излиза, че едва ли не всички джуджета са от грешен вид, а?
-Какви точно са вашите задължения, Г-н Плам? каза Ваймс.
-Аз съм техният началник за връзка със Света Горе. Управителят, може да се каже.
-Мислех че това е работата на Умношлем?
-Умношлем? Той прави заявките в бакалията, препредава моите заповеди, плаща на миньорите и така нататък. Домакинската работа, всъщност, каза Плам презрително. Той е послушник и работата му е да прави каквото му кажа. Аз съм този който говори вместо грагите.
-Говорехте за техните лоши сънища?
-Може така да се каже, предполагам. Те няма да позволят на горд убиец-на-думи да стане стопяващ. Самата идея би била отвратителна. Ще се изпокарат гневно.
Още веднъж, стигнахме до Долината Куум, Ваймс си каза.
- Те не биха...
- Разрешавате ли да направя предложение?- каза Ангуа тихо.
Две глави се обърнаха. Две усти казаха:
-Е?
- Стопяващият.... Търсачът на истината. Може ли да е джудже?
- Разбира се!- каза Плам.
- Ами тогава какво ще кажете за Капитан Керът? Той е джудже.
- Познаваме го. Той е ан ... аномалия, каза Плам. – Неговата претенция за това, че е джудже е спорна.
-Но повечето от джуджетата в града приемат, че той е джудже, каза Ангуа. –А също е и ченге!
Плам се строполи обратно на стола си.
– За вашите джуджета тук, да, той е джудже. За грагите би бил неприемлив.
- Няма джуджешки закон който да твърди, че джуджето не може да е повече от шест стъпки високо, господине.
- Грагите са закона....жено! - излая Плам. – Те тълкуват законите идващи при нас отпреди още десетки хиляди години.
- Е ами, нашите не са. - каза Ваймс. –Но убийството си е убийство където и да е. Новините са разнесени. Вече имате джуджета и тролове къкрещи добре, и всичко това ще ги накара да изкипят. Искате ли война?
- С троловете? Това е...
- Не, с града. Мястото извън стените където законът ви не важи? Негово превъзходителство няма да се примири с това.
- Няма да посмеете!
- Погледни ме в очите! каза Ваймс.
- Имаме много повече джуджета отколкото вие стражници! каза Плам, но развеселеното изражение се беше изгубило.
- Значи това което ми казвате е, че законът е само въпрос на численост? каза Ваймс. –Мислех, че вие джуджетата практически боготворяхте идеята за закона. Значи всичко се заключава в цифрите? Ще закълна повече хора, тогава. Тролове също. Те са граждани, също като мен. Сигурен ли сте, че всяко джудже е на ваша страна? Ще сформирам полковете. Ще ми се наложи. Знам как стават нещата в Лламедос и Юбервалд, но тук не е същото. Един Закон, Г-н Плам. Това е което имаме. Ако позволя на хората да затръшнат вратите си пред него, то по добре ще е да закрия Стражата. Ваймс отиде до вратата. –Това е моето предложение. Сега ще се върна в Двора...
- Чакайте!
Плам седеше забил поглед в плота на бюрото, и барабанеше с пръсти отгоре му.
- Аз нямам ... старшинство по този въпрос. каза той.
- Нека да говоря с вешите граги. Обещавам да не изтривам думи.
- Не. Те няма да разговарят с вас. Те не разговарят с човеци. Те чакат долу. Знаят за вашето пристигане. Изплашени са. Не вярват на човеци.
- Защо?
- Защото не сте джуджета, - каза Плам. – Защото вие сте ... нещо подобно на сън.
Ваймс сложи ръце на раменете на джуджето.
- Тогава хайде да слизаме долу, където ще можеш да поговориш с тях за кошмарите им, - каза той, - и може да им посочиш кой от тях съм аз.
Мълчанието са проточи дълго, след което Плам каза:
-Много добре! Това е против волята ми, надявам се разбирате.
-Ще бъда щастлив да си взема бележка за това, каза Ваймс.-Благодаря ви за вашето отзивчиво отношение.
Плам стана и извади халка заплетени ключове от дълбините на одеждите си.
Ваймс се опитваше да не изпуща от очи, онова което ставаше по пътя, но беше трудно. Имаше извивки и завои, замъглени тунели които изглеждаха едни и същи. Никъде нямаше следи от вода. Колко надалеч отиваха тези тунели? Колко надолу? Колко навън? Джуджетата копаеха през гранита. Вероятно можеха да преминават през речната тиня.
Всъщност на повечето места джуджетата нямаха толкова да копаят колкото да разчистват къщата, да извличат навън утайката, прокарвайки тунели от една древна, капеща стая в друга. И, по някакъв, начин водата беше изчезнала.
Имаше разни блещукащи неща, вероятно магически, наполовина видими под тъмните сводове откъдето минаваха. И странно монотонно пеене. Той знаеше джуджешкия текст на –„Брадвата на моята леля е върху главата ти” по някакъв начин, но пък не звучеше хич като това. Звучеше сякаш кратки думи бяха избърборени с много голяма скорост.
И със всеки завой той усещаше как гневът се завръща. Бяха ги водили в кръг, обикаляха в кръг! Само за да се перчат! Плам избърза напред, оставяйки Ваймс да върви слепешката по нататък и от време на време да си удря главата.
Кипеше от раздразнение. Това не беше нищо друго освен шикалкавене! На джуджетата не им пукаше за закона , за него, за света отгоре. Те подкопават нашия град и не се подчиняват на нашите закони! Имало е проклето убийство. Той призна! Защо се нубутах в тази ... тази тъпа пиеса!
Той пак преминаваше покрай поредното гърло на тунел, но на това имаше парче дъска заковано напряко.
Извади меча си и извика:
- Чудя се какво ли има там долу? - разби дъската и се отправи навътре в тунела, последван от Ангуа.
- Дали е разумно сър? - прошепна тя докато шляпаха нататък.
- Не! Но ми дойде до гуша от Г-н Плам. - изръмжа Ваймс. - Казвам ти, още един тунел и ще се върна тука с тежката артилерия, политика или не!
- Успокойте се сър!
- Ами, всичко което той казва или прави е обида! Това кара кръвта ми да кипи! - каза Ваймс, докато крачеше напред и се правеше, че не чува крясъците на Плам зад себе си.
- Отпред има врата сър!
- Добре , не съм сляп! Само наполовина! – сопна се Ваймс.
Той стигна до там. Голямата кръгла врата имаше в центъра си колело и джуджешки руни изписани с тебешир по цялото протежение.
- Можеш ли да ги разчетеш сержант?
- Ъъ. .. „ Смъртна Опасност! Наводняване ! Не Е Вход!” каза Ангуа. – Горе-долу сър. Това са врати под налягане. Виждала съм да ги ползват в други мини.
- Заключени също и с вериги. - каза Ваймс. – Изглежда ми на солидно желязо... Ох!
- Сър?
- Разрязах си ръката на пирон! - Ваймс заби ръка в джоба си, където несъмнено Сибил, се беше погрижила да сложи чиста кърпичка, като част от ежедневното му оборудване.
- Пирон в желязна врата ли сър? - каза Ангуа, и погледна по-отблизо.
- Нит, тогава. Не мога нищо да видя в тая тъмница! Защо им е....
- Трябва да следвате мен. Това е мина! Крие опасности! - каза Плам, когато ги настигна.
- Все още ли се наводнявате? каза Ваймс.
- Очаквахме го! Знаем как да се справим! Сега, стойте близо до мен!
- Щях да съм по-склонен да го сторя, сър, ако знаех че ще вървим по директния път! каза Ваймс. – Иначе ще трябва да търся преки пътеки!
- Почти стигнахме командире. - каза Плам, продължавайки нататък. – Почти стигнахме!

***

Безцелно и безнадеждно, тролът се чудеше...
Името му беше Тухла, макар че понастоящем не можеше да си го спомни. Болеше го главата. Ама много. Изстъргвача го направи. Какво му бяха казвали винаги? Когат` затънеш до там, че да си измисляш Изстъргвача, си паднал толкова ниско, че дори хлебарките трябва да коленичат за да те заплюят?
Миналата нощ... к`во стана? Каква част видя, каква част направи, кои части в туптящия, врящ котел на мозъка му бяха истински?
Она`а част с големите вълнени слонове ... най – вероятно не бяха истински. Беше почти сигурен, че в този град няма големи вълнени слонове, щото ако имаше, щеш` да ги е виждал преди, а и навсякъде по улиците щеш` да има големи димящи лайна или нещо подобно, ня`а как да ги пропуснеш.
Беше наречен Тухла, защото беше роден в града, а троловете, бидейки сътворени от метаморфорична скала, често приемат свойствата на местния камънак.
Покритието му беше мръснооранжево, с мрежа от хоризонтални и вертикални линии, и ако Тухлата застанеше близо до някоя стена, беше трудно да го забележиш.
Но повечето хора не забелязваха Тухлата така или иначе. Той беше от онзи вид личности, които са обида за всички порядъчни хора, според тяхното собствено мнение.
Мината с ония джуджета, дал` беше истинска? Отиваш да с` намериш местенце да полегнеш и стражата der pretty pitchurs, изведъж се оказваш в таз` джуджешка дупка? Т`ва не мож` да е истинско! Само дет`....мълвата по улиц`те твърдеше, че няк`ъв трол паднал в джуджешката дупка, ъхъ, и `сички търсят тоя трол и то не за да му стиснат рък`та...
Мълвата твърдеше, че Брекчия много усилено го търси , и от начина по който звучеше не изглежда да бяха много щастливи .
Не бяха щастливи че няк`во си джудже дето дрънкаше лоши неща за клановете е било пречукано от трол? Откачили ли бяха? Всъщност, нямаше значение дали бяха откачили или не, `щото имаха начини да задават въпроси от които не мож` да зарастнеш с месеци, за това по – добре да стои далеч от пътя им!
От друга страна ... джуджетата не можеха да различат един трол от друг, нали? А никой друг не го видя. Така че, дръж се нормално, ясно? Той щеше да се оправи... във всеки случай , не мо`еше да е той...
На Тухлата му хрумна.... да, това ми е името, знаех го през цялото време..., че той все още има малко от белия прах на дъното на торбата. Всичко което сега трябваше да направи, беше да намери някой стреснат гълъб и малко алкохол, какъвто и да е алкохол, и щеше да е чудесно.
Даа. Чудесно. Изобщо няма за какво да се тревожиш ...
Да.*
*Б.пр. Доста ми е трудно с тролския така че, моля за извинение ако съм оплела конците при превода му

***
Когато Ваймс излезе навън на ярката дневна светлина първото нещо което направи беше да поеме дълбоко дъх. Второто което направи беше да изтегли меча си, трепвайки когато ранената му ръка запротестира.
Чист въздух, това беше истината. Чувстваше се малко замаян там долу, а и порязаното на ръката го сърбеше зверски.
По-добре да даде на Игор да го погледне. Вероятно можеш да хванеш какво ли не в оная мръсотия долу.
Аах, това беше по-добре. Можеше да усети как изстива. Въздухът там го накара да се почувства наистина странно.
Сега тълпата приличаше повече на стадо, но когато се вгледа за втори път му зприлича повече на стадо от сливов кекс.
Не ти трябват много хора да превърнеш разтревожената, обезпокоена тълпа в стадо. Крясък тук, бутане там, нещо подхвърлено тук ... и при такова старание всеки колебаещ се, нервен индивид биваше привлечен към мнозинство което всъщност не съществува.
Детритус все още стоеше като статуя, очевидно забравил за надигащата се врява. Но Пръстенотвор ... проклятие. Той спореше разгорещено с хората начело на тълпата.
Никога не спориш! Никога не се въвличаш!
- Ефрейтор Пръстенотвор! – изрева той. – При мен!
Половин тухла удари джуджето, то се завъртя, заплува над главите на стадото и шлемът му издрънча. Строполи се като дърво.
Детритус се придвижи толкова бързо, че вече беше преполовил тълпата преди джуджето да се тресне в калдъръма. Ръката му загреба през блъсканицата от тела и издърпа нагоре гърчеща се фигура.
Завъртя се около себе си, гмурна са в пролуката, която още не беше успяла да се затвори, и беше до Ваймс преди шлемът на Пръстенотвор да спре да се върти.
-Браво, сержант! - каза Ваймс с ъгъла на устата си. – Имаш ли план за следващата част?
- Аз съм повече от тактическия вид сър. - каза Детритус.
„ О, добре. Във времена като тези не спориш, и не отстъпваш.” Ваймс извади значката си и я вдигна на високо.
- Това джудже е арестувано за обида на офицер от Стражата! – извика той. – Оставете ни да минем, в името на закона!
И за негово изумление, тълпата се смълча, като много деца които са усетили, че този път учителят е много, много ядосан. Може би това бяха думите върху значката, си помисли. Не можеш да ги изтриеш.
В тишината, друга половин тухла падна ръката на джуджето попаднало под извънредно солидното попечителство на Детритус.
Години по-късно, Ваймс можеше да затвори очи и отново да чуе хрущящия звук от срещата на тухлата със земята.
Ангуа застина, с изпадналия в безсъзнание Пръстенотвор в ръцете си.
- Треснат е яко – каза тя. – И аз ви предлагам сър, да се обърнете назад, само за малко?
Ваймс рискува да хвърли един поглед. Плам, или най-малкото, покрито с кожа джудже което можеше да е той, стоеше в сенките на входната врата. Той привлече вниманието на тълпата.
- Позволиха ли ни да си тръгнем? – каза той на Ангуа, кимайки към фигурата на вратата.
- Мисля че в тръгването е проблемът сър, според вас не е ли?
- Много правилно сержант. Детритус, дръж здраво този негодник. Връщаме се обратно в участъка, всички!
Тълпата се раздели за да ги пропусне да минат, с нескрито недоволство. Тешината ги следваше по целия път до участъка на Стражата...
... където Отто Вик от Вестника чакаше отпред на улицата, със зареден иконограф.
- О не би могъл Отто. – каза Ваймс, докато отрядът му наближаваше.
- Застанал зъм на обжтезтвен път, Гозподин Ваймз. – каза Отто смирено. –Узмивка моля...
И направи снимка на полицай трол държащ джудже във въздуха.
„Ох хубава работа – си каза Ваймс – това си е точно за Първа Страница. И вероятно също и за проклета карикатура!”

***

Едно джудже за килиите, едно за внимателните любящи грижи на Игор, си мислеше Ваймс докато стъпваше тежко нагоре по стълбите към кабинета си. И на всичкото отгоре положението може само да се влошава. Онези джуджета се подчиняваха на Плам, нали? Какво ли биха направили ако джуджето беше поклатило глава?
Той се приземи в стола си толкова тежко, че кракът му се изметна.
Беше се срещал с дълбинни джуджета и преди. Те бяха странни, но той успя някак да се споразумее с тях. Низшият Крал беше дълбинен и Ваймс се беше разбрал с него доволно добре, стига веднъж да приемеш, че приказното джудже от брадата на Дядо Прас беше хитър политик.
Той беше далновидно джудже. Успяваше да се справя със света. Ха, - той беше виждал светлината. Но онези в новата мина ...
Той не ги видя, дори и когато седяха в стая блестяща от светлината на хилядите свещи. Изглеждаше странно, понеже самите граги бяха напълно прикрити от ония техните островърхи кожени одежди.
Но може би това беше някаква мистична церемония, а кой би търсил смисъл в нея? Може би има повече свещена тъмнина посред светлината? По-ярката светлина, по - черната сянка?
Плам говореше на език който звучеше като джуджешки, а изпод тъмните качулки долитаха отговори и въпроси, всичките изкашляни със същите резки, кратки срички.
В един момент Ваймс беше помолен да повтори основното от изявлението си направено преди, което сега му се струваше много надалеч.
Той го стори, и тогава започна една дълга дискусия за това какво си мисли той че е Дълбинно Джудже. И през цялото време усещаше как очите, които не можеше да види, го наблюдават много твърдо, наистина. Не му помагаше и това, че главата го болеше зверски, а раздираща болка се разхождаше нагоре-надолу по ръката му.
И това беше. Успяха ли да го разберат? Не знаеше. Плам каза че са се съгласили с голямо нежелание.
Бяха ли? Нямаше представа, ни най.малка, за това какво наистина бяха казали.
Беше ли даден на Керът достъп до местопрестъплението без да му се пречи по какъвто и да е начин? Ваймс изсумтя. Уф. Какво мислите, момчета и момичета?
Ощипа носа си, а след това се вторачи в дясната си ръка. Игор беше сложил по цялата дължина „малко, невидимо хапещо шъждание” и беше използвал някакъв ужасен крем, който вероятно би убил всичко независимо от големина или виждаемост. Петте минути парене му се сториха като седемте кръга на ада, но след това всичко изчезна и сякаш отнесе болката със себе си.
Както и да е, важното беше, че Стражата официално се занимаваше със случая.
Окото му беше привлечено от върха на купчината хартии във Входящи. [1] Когато вдигна листа изстена.
До: Негова Светлост Сър Самюъл Ваймс, Командир на Стражата
От: Г-н A E Черногледски, Инспектор от Стражата
Ваша Светлост,
Надявам се нямате нищо против да отговорите възможно най-бълзо на следните въпроси:
1За какво служи Ефрейтор -Ноби Нобс? Защо сте наел известен дребен крадец?
2 Засякох двама полицаи на Бродуей – по-рано, и в разстояние на един час те не направиха нито един арест. Дали това е икономически изгодно оползотворяване на времето им?
3 Нивото на насилие използвано от полицаите тролове срещу троловете затворници изглежда прекомерно. Бихте ли коментирали това?

[1] Ваймс имаше три кутии за хартия: Входящи, Изходящи и Всичковсякакво; последната беше онази в която слагаше всичко когато беше твърде зает, ядосан, уморен или озадачен за да се чуди къде да го сложи.

-... и така нататък. Ваймс четеше с отворена уста. Добре, човекът не беше ченге – в никакъв случай – но със сигурност имаше напълно функционален мозък. Ох, и таз хубава, той дори беше забелязял месечното несъответсвие в кутийката за общи разходи! A. E. Черногледски дали би разбрал ако Ваймс му обяснеше, че заслугите на Ноби в службата през годините бяха повече от малките кражби, които приемаш като малки нередности? Дали това би било икономически изгодно оползотворяване на времето ми? Мисля че не.
Докето слагаше хартията обратно в кошчето, забеляза отдолу лист хартия с почерка на Веселка. Взе го и го прочете.
Две джуджета и един трол върнаха значките си тази сутрин, позовавайки се на семейни причини. По дяволите. Вече изгубихме седем полицаи за тази седмица. Проклетата Долина Куум, меси се във всичко.
О, не беше хич весело, боговете знаеха, да си трол на предната линия срещу сбирщина от твоите дружки тролове и защитаващ джудже като покойния Трошибут. И вероятно не беше забавно да си джудже, дочуло че някаква тролска улична шайка е пребила твой събрат заради това, което идиотът е казал. Някои хора щяха да запитат: На чия страна си? Ако не си с нас, си против нас.
Уф! Ако не си ябълка, си банан...
Керът влезе безшумно и сложи табла на бюрото.
- Много добре , сър.
- Какво искаш да кажеш с това, много добре? - каза Ваймс, загледан в своя здравословен сандвич-обед.
- Аз почти започнах война!
- А, но те не знаеха, че вие блъфирате.
- Аз навярно не блъфирах: Ваймс внимателно вдигна горната част на беконо- маруления-доматен сандвич и се усмихна вътрешно.
Добрата стара Веселка. Тя знаеше какви са предпочитанията на Ваймс. Номерът беше като повдигне кората да види достатъчно хрупкав бекон преди да попадне на скапаните спотаени зеленчуци. По този начин може и да не ги забележи въобще.
- Искам да вземеш Ангуа с теб долу отново. – каза той. – И ... да, Стгарши Стражник Хъмпединг. Нашата малка Сали. Това е точно работа за вампир, който за щастие пристигнва тъкмо навреме, ъх? Хайде да разберем колко е добра.
- Само тях двете ли сър?
-Ъъ, да. Те и двете имат много добро нощно виждане, нали? - Ваймс погледна надолу към сандвича си и смутолеви – Не можем да носим никакво изкуствено осветление долу.
- Разследване на убийство в тъмнина, сър?
- Нямах избор! каза Ваймс разгорещено. – Познавам безизходното положение когато го видя капитане. Без изкуствена светлина. А щом те искат да играят глупави игрички, аз съм техният човек! Ти познаваш мините, а двете дами имат вродено нощно зрение. Е поне вампирът го има, а Ангуа практически може да вижда с носа си. Значи това е. Дай най-доброто от себе си, цялото място е пълно с онези проклети блестящи бръмбари. Те може и да помогнат.
- Те имат червеи? - каза Керът. –О! Ами, аз знам някои и друг номер с тях сър.
- Добре. Те казват, че го е направил голям трол и после е избягал. Имай това предвид.
- Те може да протестират заради Сали, сър. каза Керът.
- Защо? Ще забележат ли че тя е вампир?
- Не, Сър. Не мисля че те....
- Тогава не им казвай. - каза Ваймс. –Ти си ... стопявящият, от теб зависи какви, ъъ, инструменти ще употребяваш. Видя ли това? Подаде му рапорта за тримата полицаи, за които се опитваше да не мисли като за дезертьори.
- Да, Сър. Исках да говоря с вас за това. Можеше да е от полза ако малко бяхме променили патрулите. каза Керът.
- По какъв начин?
- Ъъ, щеше да е по-лесно ако разпределението на патрулите изключваше възможността тролове и джуджета да патрулират заедно, сър. Ъм ... някои от момчетата казват че ще са по-щастливи ако можеше...
Керът остави изречението да умре под свирепия поглед
- Ние никога не сме обръщали внимание на биологичния вид на полицаите когато изготвяме графика за патрулиране капитане. - каза Ваймс студено. – С изключение на гномовете разбира се.
- А ето ви и прецедента, тогава- започна Керът.
- Не се прави на малоумен. Обикновената гномска стая е два пъти по – голяма от кутия за обувки капитане! Погледни, можеш да видиш, че тази идея е глупава. При това опасно глупава. Трябва да патрулират трол с трол, джудже с джудже и човек с човек...
- Не е задължително, сър. Човеците могат да патрулират със всеки от другите.
Ваймс заклати стола си напред.
-Не, не бива! Не става въпрос за здрав разум, страва въпрос за страх! Ако трол види джудже и човек да патрулират заедно, ще си помисли: " Ето ти го врага, двама срещу един." Не виждаш ли накъде отиват нещата? Когато някое ченге е в затруднено положение и надуе свирката за подкрепление, не искам да се пита дали този който дойде ще е от правилната форма!
Той се успокои малко, отвори бележника си и го хвърли на бюрото.
- И като говорим за форми, знаеш ли какво означава това? Забелязах го когато бях в мината, а едно джудже на име Умношлем го надраска в разлятото кафе, и знаеш ли какво? Аз мисля, че само наполовина му беше ясно, че го е направил.
Керът вдигна бележника и хвърли сериозен поглед върху рисунката.
- Минен знак сър. Каза той. Означава "Идващата Тъмнина"*.
- И какво значи?
- Ъъ, че нещата долу хич не са добре сър, каза Керът сериозно. – Олеле!
Той остави бавно бележника, сякаш се страхуваше, че ще избухне.
-Добре, там е било извършено убийство, капитане. Подчерта Ваймс.
- Да Господине. Но това може да означава нещо по-лошо сър. Минните знаци са много странен феномен.
- Имаше подобен знак над вратата, само че имаше само една линия и то хоризонтална. - добави Ваймс.
- О, това трябва да е била руната на Дългата Тъмнина сър. - каза Керът пренебрежително. –Това е само символ за мина. Нищо за което да се безпокоим.
- Но другият е обезпокоителен нали? Има ли нещо общо със ония граги дето са седнали в стаята обградени от запалени свещи?
Винаги беше приятно да успее да изненада Керът, и този път той изглеждаше удивен.
- Как се справихте с това сър?
- Това са само думи капитане. - каза Ваймс и махна с ръка. „Идващата Тъмнина” не звучи добре. Време да си ярко осветен, можеби? Когато ги срещнах бяха обградени от свеши. Помислих си че е някаква церемония.
- Може и да е! Съгласи се Керът, предпазливо. –Благодаря ви за това сър. Аз ще отида да се приготвя.
Щом Керът се приближи до вратата, Ваймс добави:
- Още нещо капитане?
- Да сър?
Ваймс не вдигна поглед от сандвича си, докато фино разделяше извадените части маруля и домати от хрускавите бекон.
- Само помни, че си ченге, става ли? каза той.

***
Сали разбра че нещо се е случила още щом наближи гардеробната, облечена в новия си лъскав нагръдник и подобния на паница за супа шлем.
Ченгета от различни видове се мотаеха наоколо опитвайки се да изглеждат равнодушно.Ченгетата никога не ги биваше в това.
Докато наближаваше шкафчето си всички я наблюдаваха. Затова тя отвори вратичката с подобаваща предпазливост.
Рафтът беше натъпкан с чесън.
Аха. Започна се, и твърде бързо, също. Само че, тя беше подготвена...
Тук там, зад гърба си, тя чу слаби покашляния и прочиствания на гърлото на хора които се опитват да не се разсмеят. И разцъфтяваха мазни усмивки, мазната усмивка издава лукав звук, ако се ослушваш за него.
Тя се протегна двете си ръце към шкафчето и измъкна оттам две големи тлъсти глави чесън. Всички очи бяха впити в нея, всички ченгета стояха неподвижно докато тя крачеше бавно из стаята.
Вонята на чесън беше най-силна около един млад полицай, чиято ухилена физиономия изведнъж се оказа изпъстрена с нервни тикове. Той имаше изражението на шут който би направил всичко заради майтапа.
- Извинете ме, полицай, но как се казвате? - каза тя кротко.
- Ъъ... Фитли госпо`ице...
- Тези от вас ли са? Попита Сали. Тя остави кучешките си зъби да се удължат толкова колкото да бъдат забелязани.
-... ъъ, само шега, госпо`ице.
- Няма нищо смешно в това! каза Сали мило. –Аз харесвам чесън. Аз обичам чесън. Вие не обичате ли?
- Ъъ, да, каза нещастният Фитли.
-Добре! - каза Сали. Със скорост която го накара да потрепери, тя натъпка главата чесън в устата си и здраво я захапа. Хрупането беше единственния звук в гардеробната.
И тогва, тя преглътна.
- О боже, къде са ми обноските, полицай? каза тя, вдигайки другата глава чесън. – Тази е за тебе. .
Гръмогласен смях огласи стаята. Ченгетата са като всяко друго стадо. Ролите бяха разменени и това беше по-смешното. Малко смях, малко забавление. Нямаше причинена вреда, ъх?
- Хайде Фитли. - каза някой. –Честно си е. Тя си изяде нейното!
И някой друг, както някой винаги прави, започна да пляска ръце и да вика:
- Яж! Яж!
Другите го подхванаха, окуражени от факта че Фитли беше станал ярко червен.
- Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж!
Оставен без изход, Фитли сграбчи главата, натика я в устата си и отхапа здраво под акомпанимента на одобрителни викове. Миг по късно, Сали видя как очите му се разширяват.
- Редови Стражник Хъмпединг?
Тя се обърна. Един млад мъж с божествени[1] пропорции стоеше на вратата.
[1] Богове от по-висша класа, във всеки случай. Не от онези с пипалата, очевидно.
За разлика от бронята на другите полицаи, неговият нагръдник сияеше а плетената му ризница някак неспособна да ръждяса.
- Всичко наред ли е? Капитанът плъзна поглед към Фитли, който беше паднал на колене и кашляше чесън навсякъде, но някак не успя да го види.
- Ъъ, добре , сър, каза Сали, объркана, когато Фитли започна да повръща.
- Вече сме се срещали. Всички ме наричат Капитан Керът. Ела с мен, моля.
Извън участъка Керът спря и се обърна.
- Добре, редови-полицай ... ти имаше предварително подготвени глави чесън , нали? Не ме гледай така, Днес на площада отсреща имаше количка със зеленчуци. Не е трудно да се досети човек.
- Ъъ, Сержант Ангуа ме предупреди. .
- И?
- Ами аз изрязах чесън от ряпа, сър.
- А онзи който даде на Фитли?
- О, онова също беше ряпа. Опитвам се да не докосвам чесън , сър, каза Сали. О богове, този наистина беше много привлекателен...
- Наистина ли? Само ряпа? Струва ми се, че той го понесе много зле. - каза Керът.
- Аз сложих няколко семена от люта чушка в нея. Добави Сали. – Около тридесет, мисля.
- О? Защо го направи?
- О, нали знаете, сър, каза Сали, излъчваща невинност. - Малко смях, малко забавление. Нямаше причинена вреда, ъх?
Капитанът изглежда го прие.
-Да го оставим така, тогава, - каза той. - Сега, редови-полицай, някога виждала ли си труп?
Сали изчака да види дали той говори сериозно. Очевидно, говореше сериозно.
- Строго погледнато, не, сър! – каза тя.

***
Ваймс фуча целия следобед. Имаше, естествено, канцеларска работа. Кутиите за входящи и изходящи бяха само началото. Купчините хартия бяха наредени укорително покрай стената, и кротко се смесваха една с друга.[1]
Той знаеше че трябва да го направи. Разрешителни, квитанции, процедури на Стражата, подписи – това правеше от Стражата полицейска сила различна от купчина груби типове с досадни навици.
Канцеларщина: трябваше да има много от нея, и всичко трябваше да е подписано от него.
Той подписа регистъра за арести, регистъра за текущи, дори и регистъра за изгубено имущество. Регистър за изгубено имущество! В старата стража никога не бяха имали такова нещо. Ако някой се оплачеше, че му липсват разни дреболии, трябваше само да обърнеш Ноби Нобс с краката нагоре и да сортираш това което е изпадало.
Той дори не познаваше две трети от ченгетата с които сега работеше – не познаване от вида да знаеш как стоят или как тичат, а от онзи вид малки самопризнания които му подсказваха кога го лъжеха или се страхуваха до смърт. Това вече наистина не беше неговата Стража. Това беше Градската Стража. Той просто я ръководеше.
Мина през Сержантските рапорти за караула, Полицейските рапорти на Стражата, рапортите за Болнични, Дисциплинарните рапорти, рапортите за Дребните Разходи....
Зънн-зън-зънн-зън..
Ваймс трясна Цариградското грозде на бюрото и вдигна малката питка джуджешки хляб, която последните няколко години му служеше за преспапие.
- Изключи се или умри! – изръмжа той.
- Сега, виждам че си малко объркан, каза духчето, като гледаше надвисналата питка – но мога ли да те помоля да погледнеш нещата от моя гледна точка? Това ми е работата. Това съм аз. Аз съм, следователно мисля. И си мисля, че бихме могли да се разбираме отлично, ако само беше прочел упът...Моля те, не! Аз наистина бих могъл да ти помагам!
[1] Ваймс се беше справил с политиката на Чистото Бюро. Стратегията за Чист Под беше това което му се изплъзваше за момента.
Па средата на замаха Ваймс се поколеба, и след това внимателно пусна питката долу.
- Как? каза той.
- Неправилно си събрал числата, каза духчето. – Никога не се справяш с десетиците.
- И как би могъл ти да знаеш това? – попита Ваймс.
- Мърмориш си под носа. - каза духчето.
- Ти подслушваш ли ме?
- Това ми е работата! Не мога да си изключа ушите! Трябва да слушам! По този начин знам за уговорените срещи!
Ваймс вдигна рапорта за Дребните Разходи и плъзна поглед по разхвърляните колони от цифри. Той се гордееше със себе си, още от ранно детство, за нещо наречено - смятане: Да, знаеше че е малко бавен , но най накрая всичко се получаваше.
- Мислиш ли че ти ще се справиш по-добре? - каза той.
- Пусни ме навън и ми дай молив! - каза духчето.
Ваймс сви рамене. В крайна сметка денят си беше шантав. Той отвори вратичката на малката клетка.
Духчето беше много бледозелено и прозрачно, същество сътворено от леко оцветен въздух, но пък беше способно да държи малкото парче молив.
То тичаше нагоре надолу по колоните с цифри на рапорта за дребните разходи и, Ваймс беше доволен да чуе, си мърмореше под носа.
- Не излизат три долара и пет пенса. – докладва след няколко секунди.
- В такъв случай всичко е наред. - каза Ваймс.
- Но парите не съответстват!
- О да така е, каза Ваймс. –Те са задигнати от Ноби Нобс. Винаги от него. Никога не задига повече от четири долара и половина.
- Искаш ли да ти запиша среща за дисциплинарна среща? - каза духчето, с надежда.
- Разбира се че не. Приключвам с въпроса. Ъъ, благодаря ти. Можеш ли да оправяш и други документи?
Духчето засия.
- Абсолютно!
Ваймс го остави да драска щастливо и се приближи до прозореца. Те не признават на шия закон и подкопават града ни. Не е само бандата от дълбинни, които искат да държат събратята си джуджета в правия и ограничен път. Колко надалеч отиват тези тунели? Джуджетата копаят като луди. Но защо тук? Какво толкова търсят? Сигурно е като който и да е ад, че няма находище на съкровища под този град, нито заспал дракон, нито тайнствено кралство. Има само вода, кал и тъмнина. Колко далеч са стигнали? Колко.... Я почакай, това го знаем, това го знаем, нали? Знаем за броя и сумите от днешния............
- Дух? – каза той, обръщайки се обратно.
- Да, Напиши-Името-Си-Тук?
- Виждаш ли онази голяма купчина хартия в ъгъла? - каза Ваймс сочейки. Някъде там има рапорти от охраната на портата за последните шест месеца. Можеш ли да ги сравниш с тези от последните седмици? Можеш ли да сравниш броя на тъмните каруци напускащи града?
„ Тъмна Каруца Не Е Открито В Основния Речник. Търсене В Речник За Жаргон.....мип...мип...мип... Тъмна каруца, т...: каруца превозваща нощна пръст (виж сащо Медена Каруца, Петмезена Каруца, Среднощна Специална, Гонг Каруца и комбинации, - каза духчето.
-Точно така! - каза Ваймс, който изобщо не беше чувал за Среднощна Специална преди. – Можеш ли?
-O, да! - каза духчето. –Благодара ви че използвате Дезорганизатор Марк Пет "Цариградско грозде" най-напредналият.....
- Да, да да не говорима за това. Направи проверка на само на онези от Портата към Гпързалката. Тя е най - близката до шосето на Петмезената мина.
- Тогава ти предлагам да са отдръпнеш назад Напиши-Името-Си–Тук. - каза духчето.
-Защо?
Духчето скочи в купчината. Чуха са звуци от борба, двойка мишки изскочиха навън и купчината избухна. Ваймс бързо се отдръпна назад щом хартията избликна във въздуха носена нагоре от много бледозелен облак.
Ваймс беше настоятелен за запазването на рапортите от портите, не защото много го интересуваха резултатите, а защото това държеше хората му нащрек.
Не само защото това беше въпрос на безопасност. Анкх-Морпорк беше толкова отворен та чак зееше. А и преброяването на каруците беше от полза. То пречеше на стражниците да спят на пост, и оправдаваше намесата в чуждите работи.
Имаш да пренасяш пръст? Това беше. Такъв беше градът. Ако си далече от реката, единственият начин беше с каруца. По дяволите, помисли си той, трябваше да кажа на онова нещо, също да провери дали има някакво увеличаване на товарите със строителни материали, като камъни и дървен материал.
Един път прокопал дупка в калта, трябва да я държиш отворена.
Въртящата се, хвърчаща хартия се струпа обратно върху купчината. Зелената мъгла се стопи с немощно „зззззп”, и изведнъж се превърна в малкото духче готово до експлоадира от гордост.
- На нощ е имало едно-точка-едно повече от тъмните каруци през последните шест месеца! – обяви то. – Благодаря ти Напиши-Името-Си-Тук! Cogito ergo sum, Напиши-Името-Си-Тук. Съществувам , следователно правя сметки!
- Правилно, да, благодаря. - каза Ваймс. Хммм. Малко повече от една каруца на нощ? Тя хваща около два тона, максимум. Не можеш да натовариш повече. Може би хората живеещи близо до тази порта напоследък са били доста болни. Но ...какво би направил той на мястото на джуджетата?
Със сигурност нямаше да изпраща нещата през най-близката порта, това би направил! О богове, ако бяха копали на достадъчно места, можеха да го стоварят навсякъде.
- Дух, би ли могъл ... Ваймс спря. - Виж, нямаш ли си някакво име?
- Име ли, Напиши-Името-Си-Тук? - каза духчето, объркано. -О, не. Аз съм създаден от дузина Напиши-Името-Си-Тук. Името би било твърде глупаво, наистина.
- Аз ще ти викам Цариградско грозде тогава. И така, Цариградско грозде, можеш ли да ми дадеш същите данни за всички градски порти? А също така и броя на каруците с камъни и дървен материал?
- Ще отнеме малко време, Напиши-Името-Си-Тук, но да! Бих бил щастлив!
- И докато се ровиш за това , виж дали има рапорти за пропадания. Паднали стени, пропукани къщи, такива неща?
- Разбира се, Напиши-Името-Си-Тук. Можеш да разчиташ на мен, Напиши-Името-Си-Тук!
- Залавяй се за работа тогава!
- Да, Напиши-Името-Си-Тук! Благодаря ти, Напиши-Името-Си-Тук. Мисля по-добре извън кутията, Напиши-Името-Си-Тук!
Зззззп. Хартията се разхвърча.
Я гледай, кой би си го помислил? – се зачуди Ваймс. Може би проклетото нещо все пак ще е от полза.
Говорящата тръба свирна. Той я откачи и каза:
- Ваймс.
- Имам вечерното издание на Вестника, сър. - каза далечният глас на Сержант Дребнодупе. Звучеше притеснено.
- Добре! Изпрати ми го.
- И тук са двама души които искат да се срещнат с вас сър.
Имаше някакъв предпазлив тон в гласа и.
- И те могат да те чуват? каза Ваймс.
- Точно такка, сър. Тролове. Настояват да се видят с вас лично.Казват , че имат съобщение за вас.
- Изглеждат ли сякаш предвещават неприятности?
- Всеки инч, сър.
- Слизам долу.
Ваймс окачи слушалката. Тролове със съобщение. Малко беше вероятно да го канят на читателски обяд.
- Ъъ... Цариградско грозде? – каза той.
Още веднъж бледозелената мъгла обви лъчезарното духче.
- Открих цифрите, Напиши-Името-Си-Тук. В момента работя по тях! - каза то, и козирува.
- Добре, но се върни обратно в кутията, става ли? Излизаме навън.
- Разбира се, Напиши-Името-Си-Тук! Благодаря, че избрахте Д...- Ваймс мушна кутията в джоба си и тръгна надолу по стълбите.
Главният офис включваше не само бюрата на дежурните полицаи, но и около дузина по-малки, където стражниците сядаха когато имаха да свършат някоя по-засукана полицейска работа, като например да използват правилната пунктуация в някое изречение.
Много стаи и коридори водеха към него. И полезният резултат от всичко това беше, че всяко действие привличаше много внимание, изключително бързо.
Ако двата трола, много конспиративно, в средата на стаята, планираха неприятности, бяха избрали много неподходящо време. Междувременно се опитваха, абсолютно безуспешно, да важничат докато стоят изправени, като оглеждаха с дълбоко подозрение седем или осем разнокалибрени полицаи в стаята.
Беше изписано на челата им. Те бяха лооши тролове. Най-малкото, би им се искало всички да си го мислят. Но се лъжеха. Ваймс беше виждал лоши тролове, а тези дори не бяха наблизо. Бяха се опитали. О да и още как! Целите им глави и рамене бяха покрити с лишеи. Телата им бяха изрисувани с кланови графити, единият от тях даже беше издълбал ръката си, което сигурно е боляло, за да докара този каменно-свежарски тролски вид.
Откакто носенето на традиционния колан с накачени човешки или джуджешки черепи причиняваше разрези та чак цепнатини на петите на носещия го, а пък маймунските черепи просто бяха като сигнал за нападение за джуджета необременени със знания по съдебна антропология, тези тролове - Ваймс се ухили. Тези момчета бяха дали всичко от себе си със, о боже, кози и овчи черепи. Браво момчета , много страшно!
Беше депресиращо. Старомодните лоши тролове изобщо нямаше да си правят труда с всичките тези боклуци. Те просто щяха да те блъскат по главата със собствената ти ръка докато схванеш идеята.
- Е господа? – каза той. – Аз съм Ваймс.
Троловете си размениха погледи под килима от лишеи, и единият от двамата изгуби.
- Гу`син Хризопраз, той иска да се срещне с тебе. - каза той намусено.
- Така значи? каза Ваймс.
- Той иска да се срещнете веднага. - каза тролът.
- Ами, той знае къде живея. - каза Ваймс.
- Да. Знае.
Двете думи пляснаха в тишината като олово. Имаше нещо в начина по който тролът ги каза. По начин водещ към самоубийство.
Тишината беше нарушена от стоманения звук на болтове напъхани в дупките си, последван от щрак. Троловете се обърнаха. Сержант Детритус беше извадил ключа от ключалката на двойната врата на Участъка на Стражата. След това се обърна и тежките му ръце се приземиха върху раменете на троловете.
Той въздъхна.
- Момчета, - каза, - if dere was a PhD in bein fick, вий нямаше да сте способни да намерите и молив.
Тогава тролът който изрече не-много-добре-завоалираната заплаха направи още една грешка. Това дето размърда ръката му сигурно беше голям страх или глупашка мачовщина. Със сигурност някой с работеща мозъчна клетка би избрал този момент да премести ръцете си в онова, което според троловете, беше позиция за атака.
Юмрукът на Детритус се стрелна като в мъгла, и при срещата си със тролския череп изтрещя с грохота на съборени мебели.
Ваймс отвори устата си....и веднага я затвори. Тролският беше доста физически език. А културните традиции трябва да се уважават нали? Не само на джуджетата им е позволено да си ги имат, нали?
Освен това, не можеш да строшиш тролски череп даже с чук и длето! А той заплашваше семейството ти, добави подсъзнанието му. Падаше му се.
Внезапно пристъп на силна болка дойде откъм ръката му, последван от пробождащо гравоболие. О, по дяволите. А Игор каза че проклетията ще проработи!
Удареният трол се залюля секунда-две, и после се строполи напред с едно вдървено движение.
Детритус отиде до Ваймс, като минавайки ритна падналата фигура.
- Съжалявам за това сър. – каза той, и ръката му издрънча по шлема щом отдаде чест. – Нямат никакво възпитание.
- Добре, достатъчно. - каза Ваймс, и погледна към изведнъж останалия сам самичък вестоносец. Защо Хризопраз иска да се срещне с мен?
- Не би го казал на Братята Фик, ама изобщо. - каза Детритус, ужасно ухилен. От важниченето не беше останал и помен.
- Всичко което знам е, че има нещо общо с уби`ството на хоруга. – промърмори вестоносецът намирайки убежище в мръщенето.
От звука на думата очите на наблюдаващите джуджета се свиха като цепки. Беше много лоша дума.
-Олеле,олеле, ол...: Детритус се поколеба.
-..леле, каза Ваймс с ъгъла на устата си.
- леле! - каза Детритус триумфално. – Днес успяваш да намериш приятели като никой друг!
- Къде е срещата? каза Ваймс.
-В Склада За Бъдещо Свинско. - каза тролът. – Ще треба да дойдеш сам..: направи пауза, осъзна в какво положение се намира и добави- ако нямаш нищо против.
- Върви и кажи на шефа си, че може и да oткажа, става ли? каза Ваймс. –Сега изчезвай от тук. Пусни го на вън, сержант!
- И вземи боклука си с тебе! изръмжа Детритус. Той затръшна вратата след трола, приведен под тежестта на нокаутираното си другарче.
- Добре, каза Ваймс – щом напрежението спадна. -Чухте трола. Примерен гражданин иска да помогне на Стражата. Ще отида да видя какво им......
Очите му се спряха върху първата страница на Вестника, разстелен на бюрото. О по дявола, си помисли изтощен. Ето ни и нас, във времена като тези, снимка на полицай трол държащ джудже във въздуха.
- Много хубава снимка на Детритус, сър! каза Сержант Дребнодупе нервозно.
-"Дългата Ръка На Закона". – прочете Ваймс на глас. – Това трябва ли да е смешно?
- Вероятно е смешно за хората дето пишат заглавията, каза Веселка. -Трошибут Убит; прочете Ваймс. - Стражата Разследва. –Откъде са се добрали до това? - каза той високо. – Кой им е казал? Скоро сигурно ще трябва да прочета Вестника за да знам какви са дневните ми задачи! - Той захвърли хартията обратно на бюрото. – Нещо важно което трябва веднага да знам?
-Сержант Колън каза, че е имало обир в Кралския....- започна Веселка, но Ваймс я прекъсна.
- По-важни от обири, имам предвид! – каза той.
- Ъъ, още двама полицаи напуснаха откакто ви изпратих бележка, сър, каза Веселка. - Ефрейтор Пръстенотвор и Полицай Шиста от Улицата на Чревцата. И двамата казват че е, ъъ, по лични причини сър.
- Шиста беше добър полицай, избуботи Детритус, клатейки глава.
- Звучи сякаш вместо това е избрал да бъде добър трол, каза Ваймс.
Усети обърканото раздвижване зад гърба си. Значи все още имаше публика. Ами добре, значи е време за реч!
- Знам че в момента на полицаите джуджета и тролове им е много трудно, каза на стаята като цяло. – Знам, че да фраснете някой от собствения ви вид с полицейската палка, защото се е опитал да ви срита в чатала ви се струва сякаш, че сте на страната на врага.
За човеците също не е забавно, но за вас е по-лошо. Значката май изглежда малко по-тежка сега нали? Виждате вашите хора как ви гледат и се чудите на коя страна сте, нали? Ами, вие сте на страната на народа, където законът би трябвало да бъде. Всички онези, имам предвид, онези които са извън тълпата, които са ужасени и объркани и уплашени да излязат навън щом се стъмни.
Сега, колкото и странно да е, онези идиоти отвън които право пред вас и действат преди всичко в своя защита , също са от народа, но тъй като изглежда са забравили за това, ами, ще им направите услуга като ги поохладите малко.
Дръжте се за това, и се дръжте заедно. Мислите си, че трябва да ди останете си в къщи за да опазите добрата си стара майчица? Какво може да направите сами срещу тълпата? Заедно, ние можем да попречим на нещата да стигнат твърде далече. Всичко ще си дойде на мястото.
Знам че всички сме скапани, но точно сега имам нужда от всеки когото мога да намеря, а в замяна утре ще има аванта, а също и безплатна бира. Може даже за малко да си затворя очите докато подписвам извънредните наряди, кой знае. Разбрахте ли?
Но искам всички, каквито и които и да сте, да знаете това: - Нямам търпение за идиоти които влачат злобата си през петстотин мили и хиляда години.Това е Анкх-Морпорк. Не е Долината Куум.
Знайте, очертава се тази нощ да стане много лоша нощ. Ами аз ще съм на поста си. Ако вие също ще оставате, бих искал да знам, че мога да разчитам на вас да ми пазите гърба така както аз ще пазя вашите. Ако не мога да разчитам на вас, не желая да ми се мяркате наблизо! Някакви въпроси?
Имаше нещо смутено в тишината, както винаги са получава в подобни ситуации.
Тогава една ръка се вдигна. Принадлежеше на джудже.
- Истина ли е, че трол е убил грага? - попита.
Чу се мърморене откъм един стражник, и той излезе напред, малко плашливо.
- Е? – попита той.
- Капитан Керът разследва случая. - каза Ваймс. –Към настоящия момент сме все още на тъмно. Но наистина е извършено убийство, и така както аз виждам нещата, убиецът ще си получи наказанието, без значение колко е голям, каква форма има, кой е или къде се намира. Гарантирам ви го! Аз лично ви го гарантирам! Това достатъчно ли е?
Генералната промяна на атмосверата показваше, че е достатъчно.
- Добре! - каза. – Сега излезте навън и бъдете ченгета. Хайде!
Стаята се опразни напълно, с изключение на онези които все още се трудеха върху възловия проблем къде да сложат запетаята.
-Ъъ позволете да говоря открито сър? - каза Детритус, дотътряйки се по-близо.
Ваймс се вторачи в него.
„ Когато за пръв път те срещнах, ти беше прикован с верига за стената като куче–пазач и можеше почти само да грухтиш – си помисли той. – Наистина леопардът може да си сменя гащите!”
- Да разбира се. – каза той.
- Не говорите сериозно нали? Няма да отидете на среща с оня копролит Хризопраз, сър?
- Какво е най – лошото което може да ми направи?
- Да ви откъсне главата, да ви смели на кайма и да си направи супа от костите ви сър! - каза Детритус бързо. – А пък ако бяхте трол, щеше да избие всичките ви зъби и да си направи копчета за ръкавели от тях!
- Защо би избрал да направи това точно сега? Мислиш, че иска война с нас ли? Това не е начинът. Ще му е трудно да ме убие даже ако имаме уговорена среща нали? Иска да говори с мен. Сигурно има нещо общо със случая. Той може и да знае нещо. Не смея да не отида. Но искам ти да си наблизо. Събери отряд , става ли?
Отрядът трябва да се забелязва, отбеляза на себе си. Улиците тъкмо бяха твърде ... нервни в момента. Излагаше се на риск с Детритус и разнородната сбирщина от всички които си нямаха работа в момента. Това беше едно от нещата които могат да се кажат за Стражата, беше представителна.
Ако политиката ти е основана на това какъв вид са другите, то тогава нe можеше да твърдиш, че Стражата е на страната на какъвто и да е конкретен вид. Това заслужаваше да се бориш за него.
Отвън изглеждаше по-спокойно, нямаше толкова много хора както обикновено. Това не беше добър знак. Анкх-Морпорк можеше да усети неприятностите, както паякът можеше да усеща утрешния дъжд.

***
Какво беше това?
Съществото плуваше през съзнанието. Беше виждал хиляди съзнания от раждането на вселената, но в този имаше нещо необичайно.
Изглеждаше като град. Призрачни, трептящи сгради се появяваха през пръските на среднощния дъжд. Разбира се, няма две еднакви съзнания...
Съществото беше старо, макар че по- правилно би било да кажем, че беше съществувало много дълго време. Когато, в началото на всичко, първичните облаци на съзнанието се бяха разпаднали на богове и демони и души от всякакъв вид, то беше между онези които никога не плуваха близо до по –голямата върхушка. За това то проникна във вселената безцелно, без насока или сдружаване с други, остатък от избухнала волност, приспособявайки се където може, някакъв вид сложен замисъл търсещ правилния вид съзнание.
Напоследък, или с други думи- през последните десетина хиляди години и нещо, то гледаше на работата като на суеверие.
А сега се намираше в този странен, мрачен град. Имаше движение около него. Мястото беше живо. И валеше.
За момент, точно тогава, то усети отворена врата, изблик на ярост която то можеше да използва. Но тъкмо когато беше скочил за да се възползва,нещо невидимо и силно го сграбчи и го хвърли надалеч.
Странно!
Махна с опашка и изчезна в една тясна уличка.

****
Складът За Бъдещо Свинско беше... едно от онзи тип неща с които се сблъскваш в град който е живял рамо до рамо с магията твърде дълго. Окултният аргумент, ако можеше така да се каже, беше този: свинското беше важен търговски артикул за града. Бъдещото свинско, вероятно дори още като неродено свинско, беше обичайна разменна стока между търговците. Следователно, трябваше да съществува някъде.
И Складът За Бъдещо Свинско се появи, леденостуден, където съхраняваха свинското докато се появи на бял свят. Беше достъпно място за съхраняване на хладно на различни стоки – и място за тролове които искаха да мислят бързо.
Дори тук, далече от по - проблемните зони, хората по улиците бяха ....бдителни.
А сега те гледаха Ваймс и неговата разнородна група разположени отвън пред една от вратите на Склада.
- Считам , че поне един от нас трябва да дойде с вас! – дъднеше Детритус, покровителствено като мама квачка. -Хризопраз няма да е сам, може да се обзаложите!
Той свали от рамо Умиротворителя, арбалетът който сам бе преустроил от обсадно оръжие в нещо в което слагаше голям сноп стрели, които излитаха като огнен облак от него.
Те можеха не само да премахнат вратата от рамката, а също и от света на обектите по-големи от кибритена клечка. Неговата невероятна неточност беше част от очарованието на Умиротворителя. Останалата част от отряда много бързо се прегрупира и застана зад трола.
- Тогава само ти сержант! - каза Ваймс. - Останалите, влизате само ако чуете писъци. Моите писъци, това е! – той се поколеба и после отвори Цариградско грозде, което още си мрънкаше под носа. – И без да ме прекъсваш, разбрано?
- Да, Напиши-Името-Си-Тук! Мъм-мън-мън...
Ваймс отвори вратата. Мъртъв, вледеняващ въздух се изля около него. Дебел скреж хрущеше под краката му. Дъхът му моментално се превръщаше блестящ облак.
Той мразеше Склада За Бъдещо Свинско. Полупрозрачните трупове на бъдещото месо, висящи във въздуха и натрупващи реалност всеки ден, го накараха да се втресе по причини нямащи нищо общо с температурата. Сам Ваймс разглеждаше хрупкавия бекон като хранителна група със собствени права, и видът на пътуващото наобратно във времето месо, накара стомаха му да се обърне.
Той пристъпи няколко стъпки навътре и се огледа в усойната смразяваща сивота.
- Командир Ваймс! – произнесе той, чувствайки се леко глупаво.
Там, на разстояние от вратата, вледеняващата мъгла се носеше над пода дълбока до коляно. Два трола газеха през нея насреща му. Забеляза още лишеи. Още кланови графити. Още овчи черепи.
- Оставете оръжието си тук! – избуботи единият.
- Бее! - каза Ваймс, крачейки между тях.
Зад него нещо щракна, и се чу тихата песен на стоманена тетива под напрежение желаеща да излезе на свобода. Детритус беше свалил арбалета си.
- Можеш да опиташ да вземеш това от мене ако искаш! – предложи услугите си той.
Ваймс видя група тролове малко по-нататък в мъглата. Един или двама от тях изглеждаха като наемни прасета. Останалите обаче .... Той въздъхна.
Всичко което Детритус трябваше да направи беше да стреля с арбалета си по посока на групичката и доста голяма част от организираната престъпност в града изведнъж щеше да стане неорганизирана.
Колкото до Ваймс, с него щеше да се случи същото, ако не успееше да залегне навреме. Но той не можеше да позволи това да се случи. Тук имаше правила по-стари и по-дълбоки от закона. Освен това, дупка в стената на склада, голяма четиридесет стъпки, щеше да предизвика доста въпроси.
Хризопраз седеше върхе заскрежена щайга. Човек винаги можеше да г разпознае в тълпата. Той носеше костюми, докаго други тролове се задоволяваха с каквито и да са парчитии кожа.
Той дори носеше вратовръзка, с диамантина карфица! А днес беше наметнал кожена намитка върху раменете си. Трябва да беше заради показност. Троловете обичаха ниските температури. Те можеха да мислят по-бързо когато мозъците им бяха хладни. Точно за това срещата беше уговорена за тук.
„Добре, помисли си Ваймс, опитвайки да спре тракащите си зъби, когато дойде моят ред ще те поканя в сауна!”
-Господин Ваймс! Добре е че дойде. - каза Хризопраз приветливо. Тия господа всичките са благородни бизнесмени и мои познати. Предполагам че можеш да свържеш имена с лицата.
- Да, Брекчия, каза Ваймс.
- Хайде де, Господин Ваймс, знаеш че това не съществува, каза Хризопраз невинно. – Ние просто се събрахме заедно за да подкрепим тролските интереси в града от доброжелателно безпокойство. Би могъл да ни приемеш като водачи на общността. Deres no call for name callin.
Водачи на общността, помисли си Ваймс. По-късно щеше да има доста разговори по темата водачи на общността, щом водачите на общността призовават за спокойствие, изречение което Вестникът използваше толкова често, че печатарите вероятно го бяха заковали за печатницата.
Ваймс се беше чудил кои ли са, а сега бяха му определили среща,а понякога, ако – призоваването за спокойствие означаваше да намигаш и казваш: - Не използвайте тези нови бойни брадви срещу онзи шкаф ей там... Не този, не, ей онзи другия....
Трошибут беше водач на общността.
- Ти си казал, че искаш да разговаряш с мен насаме, - каза той, кимайки към сенчестите фигури. Някои от тях криеха лицата си.
- Така е. О ти говориш за онези господа зад мен? Те ще ни напуснат веднага! - каза Хризопраз, махайки им с ръка.. – Те бяха тук просто за да можеш разбереш че един one трол, наистина, може да говори вместо мнозина. А пък през това време, твоят добричък сержант там, мой бивш приятел Детритус, ще отиде отвън за цигара, така става ли? Този разговор е между мен и теб или няма да се състои!
Ваймс се обърна и кимна на Детритус. Неохотно, гледайки навъсено към Хризопраз, сержантът се оттегли. Същото сториха и троловете. Ботушите им проскърцаха по скрежа и тогава вратите се затвориха с трясък.
Ваймс и Хризопраз се гледаха един друг в буквално замръзналата тишина.
- Мога да чуя как зъбите ти тракат. - каза Хризопраз. – Това място е много добро за трол, но ти си замръзнал като месингова маймуна, нали? За това съм донесъл това кожено наметало. – Той свали наметалото и гозадържа. – Тука сме само аз и ти, ясно?
Гордостта беше едно, невъзможността да си чувстваш пръстите-друго. Ваймс се уви в чудесното , топло наметало.
- Чудесно! Не мога да разговарям с човек чиито уши са замръзнали, нали? - каза Хризопраз, изваждайки огромна кутия за пури. – Най-напред, чувам че един от моите се е държал непочтително с тебе. Чух че ме изкарал от онзи вид тролове дето приемат нещата лично, че съм щял да вдигна ръка над твоята прекрасна лейди и малкото ти момченце дето расте здраво и читаво. Понякога доста съм обезпокоен от днешните млади тролове. Те нямат уважение. Нямат стил. Липсва им финес. Ако ти трябва нов алпинеум в градината , само кажи!
- Какво? Само направи така той повече да не ми се мярка пред очите! - каза Ваймс кратко.
- Няма да е проблем. - каза тролът. Той посочи малка кутия, около една кубическа стъпка, отстрани на щайгата. Беше твърде малка за да побере цял трол.
Ваймс се опита да не и обръща внимание , но беше доста трудно.
- За какво искаше да се видим? – каза той, опитвайки се да спре въображението си което си беше спетнало домашно направен кошмар от вътрешната страна на очните му ябълки.
- Пушиш ли, Господин Ваймс? - каза Хризопраз, отваряйки кутията. - Онези от ляво стават за хора. Превъзходно качество.
- Имам си мои, каза Ваймс, изваждайки смачкания пакет. – за какво става дума? Аз съм зает човек!
Хризопраз запали сребристата тролска пура и дръпна силно. Миришеше на горяща тенекия.
- Да, зает си щото онзи от джуджетата умря! – каза той, без да гледа към Ваймс.
- Е?
- Не го е направил трол! - каза Хризопраз.
- Откъде знаеш?
Сега тролът погледна направо към Ваймс.
- Ако беше трол, досега да съм разбрал. Аз задавах въпроси.
- Ние също.
- Аз задавах въпросите по-шумно, каза тролът. – Получих доста отговори. Понякога получавам отговори на въпроси които не съм задавал.
„ Сигурен съм, помисли си Ваймс. Аз трябва да спазвам правилата.”
- Защо се тревожиш кой е убил джуджето? – каза той.
-Господин Ваймс! Аз съм честен гражданин! Мой граждански дълг е да се тревожа. - Хризопраз гледаше лицето на Ваймс за да види как върви играта, и се ухили. – Всичката тази глупост около Долината Куум мисля че вреди на бизнеса. Хората стават раздразнителни, бутат се наоколо, задават въпроси. Аз седя там и се изнервям. А после чувам че моят приятел Господин Ваймс разследва случай и си мисля, че Господин Ваймс, който може би е доста нечувствителен към нюансите на тролската култура понякога, но човекът праволинеен като стрела и не лапа мухи. Ще види че така нареченият трол е оставил боздугана си след себе си, и ще се смее до припадък , защото той вижда дълбоко в нещата като през стъкло! Някое джудже го е направило и иска да стовари вината върху троловете, Кеи Еее Дее. - той седна обратно.
- Какъв боздуган? - каза Ваймс тихо.
- Кое?
- Не съм казвал нищо за боздуган. Във вестника нямаше нищо за тролски боздуган.
- Драги Господин Ваймс, това ми казаха орнаментите на моравата, каза Хризопраз.
- А джуджетата разговаряха с тебе нали? - каза Ваймс.
Тролът замислено погледна покрива над главата си и пусна още дим.
- Рано или късно, - каза той. – Но това са просто подробности. Само между тебе и мене, тук и сега. Ние ги разбираме тези неща. Съвсем ясно е че побъркани джуджета са се сбили, или джуджето е умряло щото е живяло твърде дълго, или...или ти си му задал някои въпроси?
- Не разчитай на това, Господин Ваймс. Тоя боздуган не е нищо освен спасителен пояс на сухо. Джуджетата са го срожили там.
- Или тролът извършил убийството еизпуснал боздугана си и е избягал! - каза Ваймс. – Или е бил доста умен и си е помислил: никой няма да повярва че един трол ще е толкова глупав да остави боздугана си , и за това ще го оставя, вината ще падне върху джуджетата.
- Хей, добре че е толкова студано тука иначе нямаше да схвана мисълта ти! – засмя се Хризопраз. – Но тогава бих попитал, трол влиза в гнездото на онези противни дълбинници и убива само един? Няма начин Хосе ясно? Той щеше да счупи главите на колкото е възможно повече от тях, прас, прас!
Той видя объркването на Ваймс и въздъхна.
- Виж, всеки трол попаднал там, трябва да е доста побъркан трол за да се захване изобщо с тая работа. Нали знаеш как децата лесно се обиждат? Хората ги възпитават в честта и славата, и разни съдбовни щуротии и тези копролитни глупости задръстват мозъка по-бързо от Скалотръса, по-бързо даже и от Пързалката. От това което съм чул, джуджетата са прекратили разследването ловко и безшумно. Ние не правим такива работи Господин Ваймс. Ти си я играл тази игра , знаеш го. Да сложиш трол посред тълпа джуджета, това е все едно да пуснеш лисица в ......при онези неща с перата дето дават яйца...
- Лисица в кокошарник?
- Онуй ...Знаеш, козина, дълги уши...
- Заек?
- Точно така! Пребива едно джудже и духва? Не, тролът няма да се спре само с едно, Господин Ваймс. Това е като фъстъците и твоите хора. Играта се играе така.
- Каква е тази игра?
- Никога ли не си играл на Прас? - Хризопраз изглеждаше изненадан.
- О, това ли? Аз никога не играя игрички! - каза Ваймс. – а по повод на Скалотръса, ти наистина притежаваш най-големия канал за разпространение. Само между мен и теб, тук и сега.
- Тц, вече не се занимавам с това. - каза Хризопраз, презрително въртейки пурата си в ръка. – Може да се каже че само забелязвам някои грешки. От сега нататък животът ще върви благоприличен в златната среда. Имуществени и финансови услуги, това е крачка напред.
- Радвам се да го чуя!
- Освен това, халпетиите настъпват насам. - Хризопраз пристъпи напред. Утаечен боклук. И смесват Скалотръса с некачествени сулфиди и измислят разни железни хлориди и подобни простотии.
Мислеше си че Скалотръса беше лош? Почакай да видиш Пързалката. Скалотръса кара трола да отиде и седне да гледа всичките онези красиви цветове, без да създава неприятности на никого, тихо и кротко. Но Пързалката го кара да се чувства най-големия, най-силния трол на света, да няма нужда от сън, да няма нужда от храна. А след няколко седмици, да няма нужда от живот. Това не е за мен.
- Да, защо да избиваш клиентите си? каза Ваймс.
- Несправедлива обида, Господин Ваймс, несправедлива обида. Не, тия новите хлапетии през половината време самите те са надрусани с Пързалката.
Твърде много бой, твърде много неуважение. – Той присви очи и се наведе напред. – Знам имена и места.
- Ваш дълг, като добър гражданин е да ми кажете тогава - каза Ваймс.
„О богове, за какъв ме мисли? Но тези имена ми трябват. Пързалка звучи гадно. Точно в момента имаме нужда от пощръклели за битки тролове, точно толкова колкото от дупка в главата, с която в края на краищата май ще се сдобием.”
- Не мога да ти кажа. Това е проблемът, каза Хризопраз. – Сега не е моментът. Ти знаеш какво се случва отвън. Ако тъпите джуджета искат да се бият , ще имаме нужда от всеки трол. Това искам да кажа. Казвам на моите хора, дайте шанс на г-н Ваймс. Ние сме добри граждани, няма да клатим лодката.
Хорат все още слушат мен и моите ... съдружници. Но не за дълго. Надявам се, че ти движиш разследването, Господин Ваймс?
-Капитан Керът в момента разследва, каза Ваймс.
Очите на Хризопраз отново се присвиха.
-Керът Айрънфаундърсън? - каза. -Голямото джудже? Той е чудесно момче, чист като цветна пъпка, но на троловете това не им изглежда добре, казвам ти го без заобикалки.
-На джуджетата също не им харесва, като стана дума за това, каза Ваймс. – Но това все още е моята Стража. Моя си работа на кого ще възложа случая.
- Вярваш ли му? - каза Хризопраз.
- Да!
- Добре, той е изменник, сияещ. Но ... Айрънфаундърсън? Джуджешко име. Там е проблемът. Но името Ваймс ... това име означава много. Не може да бъде подкупен, веднъж даже арестува Патриция, не е най острия нож в чекмеджето, но честен като едното нищо и не спира да се рови. Хризопраз долови изражението на Ваймс. – Така казват. Искаше ми се Ваймс да води разследването, защото той също като мен, човек разчитащ само на голите си юмруци, ще се добере до истината съвсем скоро. И според него бих казал, не трол е извършил престъплениетоt.
„Забрави за това че говори като редови трол, си каза Ваймс. Почти прилича на добър стар трол. Това е Хризопраз! Той изби повечето от старомодните мафиоти, които сами по себе си бяха много изкусни играчи, и беше сграбчил Гилдията на Крадците само с една ръка. При това без изобщо да седи на купчина сняг(за по-добра проводимост). А ти знаеш че е прав. Но ... не най-острият нож в чекмеджето? Твърде много ти благодаря!”
Но Капитан Керът беше сияещ, нали? Мозъкът на Ваймс винаги се оглеждаше за връзка, и я нямери:
- Кой е Г-н Блясък?
Хризопраз стоеше абсолютно неподвижен, единственото движение беше спираловидното издигане на зеленикавия дим от пурата му. Когато заговори физиономията му беше нетипично добродушен.
- Той ли? O, приказка за деца. Нещо като тролска легенда от старите дни или за бъдещето. - каза той. [1]
- Нещо като народен герой?
- Ъхъ, нещо такова. Разни глупави хора приказват за това когато времената са трудни. Просто желание за нещо ново, не е реално. Живеем в модерни времена.
[1] Тролската наука казва, че живите същества всъщност се движат назад във времето. Доста е забъркано.
И това май беше всичко.
Ваймс стана.
- Добре, чух това което ми каза. – каза той. –а сега трябва да ръководя Стражата.
Хризопраз изгаси пурата си и изтърси пепелта върху скрежа, където тя зацвърча.
- Ще се върнеш в щаба на Стражата по Възвратната Улица ли? – каза той.
- Не, по - добре е..... Ваймс спря. В гласа на трола имаше някакъв многозначителен намек.
- Поднеси почитанията ми на госпожата дето живее в съседство с магазина за сладкиши. - каза тролът.
- Ъъ, ще и предам, ще и предам ли? каза Ваймс, слисан. -Сержант!
Далечната врата се отвори с трясък и Детритус влетя тичайки, с арбалет в пълна готовност. Ваймс осъзна, че един от тролските недостатъци беше неспособността им да разберат намека в термина – предпазител, борейки се с ужасния подтик да се хвърли на земята.
- Идват времена в които всички ще трябва да разберем къде стоим. – Хризопраз се беше вторачил, сякаш говореше на аудиторията от призрачно свинско. – И кой стои до нас.
Щом Ваймс се насочи към вратата тролът добави:
- Дай тази наметка на твоята лейди, Господин Ваймс. С моите почитания.
Ваймс спря внезапно, и погледна наметката на раменете си. Беше от някаква сребриста кожа, чудно топла, но не толкова колкото яростта която го завладяваше. Едвам успяваше да ходи докато я носи. Щеще твърде много да се приближи. Той я смъкна от раменете си и я сви на топка. Твърде вероятно дузина малки, редки и цвърчащи неща да бяха умрели за да се направи това нещо, но той успя да прозре че тяхната смърт, по някакъв малък начин, не беше напразна.
Той запрати вързопа високо във въздуха, изкрещя ”Сержант!”и се хвърли на земята.
Незабавно се чу плющенето на арбалет, звук като от рояк побеснели пчели, трополенето на отломъците от стрели, превръщащи кръг от металния покрив в решето и миризмата на изгоряла козина.
Ваймс се изправи. Това което падаше около него приличаше на космат сняг.
Срещна втренченият поглед на Хризопраз.
- Опитът да се подкупва служител на Стражата е сериозно нарушение. - каза.
Тролът намигна.
- Честен като никой друг, казах им. Приятно беше да си поговорим, Господин Ваймс.
Когато вече бяха доста далеч навън Ваймс дръпна Детритус в малка странична уличка, доколкото беше възможно да дръпнеш трол където и да е.
- Добре, какво знаеш за Пързалката? - каза.
Червените очи на трола пробляснаха.
- Чувам разни слухове.
- Тръгни към Шосето на Петмезената Мина и събери голям отряд. Отиди до Възвратната алея, оттатък Лъскавата улица. Там има цех за сватбени торти, мисля. Имаш нюх за наркотиците. Подуши наоколо,сержант.
- Тъй вярно! - каза Детритус. – Казали ли са ви нещо , сър?
- Нека просто да кажем, че приемаме сериозно нечии добри намерения, става ли?
- Много добре сър! - каза трол. – Сериозен кой*?
*Б.пр. EARNEST - сериозен и неправилното Ernest което може и да се приеме като името Ернест, явно игра на думи.
- Ъъ, някой когото познаваме иска да ни покаже колко добър гражданин е. Заеми се с това, става ли?
Детритус метна арбалета си на рамо за по – удобно и отпраши с висока скорост. Ваймс се облегна на стената. Този ден се очертаваше да бъде доста дълъг. А сега той …. На стената, малко по-високо от главата му, някакъв трол беше надраскал груба рисунка на срязян диамант. Тролските графити бяха лесни за разпознаване, рисуваха ги с нокът и обикновено на около инч дълбочина в зидарията.
Близо до диаманта беше надраскано: БЛЯСЪК.
- Кхъ, каза тънко гласче откъм джоба му. Ваймс възъдъхна и извади Цариградско грозде навън докато все още се взираше опулено в думата.
- Да?
- Ти каза, че не искаш де те прекъсват. - каза духчето отбранително.
- Е? Какво имаш да кажеш?
- Шест без единадесет минути е, Напиши Името Си Тук! -каза духчето кротко.
- И таз хубава! Защо не ми каза!
- Защото ти каза че не искаш де те прекъсват! – духчето затрепери.
- Да, но не... - Ваймс млъкна. Единадесет минути. Не можеше да изтича, не и по това време на деня. –Щест часа е ... важно.
- Не ми спомена това! каза духчето, хванало главата си с ръце. - Само каза без прекъсвания! Аз много, много съжалявам....
Забравил за Блясък, Ваймс се вгледа безнадеждно в околните сгради. Нямаше голяма полза от щракалковите кули в района където кланиците се ссливаха с доковете, но той забеляза голямата семафорна кула върху покрива на управителския офис.
- Качи се там! – заповяда той отваряйки кутията – Кажи им, че аз те пращам и моето съобщение е с приоритет първа степен, ясно ли е? Да съобщят в Двора на Псевдополис откъде тръгвам! Ще пресека реката по Скапания Мост и ще тръгна по Prouts! Полицаите в Двора ще разберат за какво става дума! Тръгвай!
Духчето премина от отчаяние към ентусиазъм само за миг. То козирува.
- Да, разбира се сър. Блунос ТМ - Интегрирани Услуги За Съобщения няма да те подведат, Напиши Името Си Тук. Включвам взаимодействието веднага! То скочи долу и се превърна в изчезваща зеленикава мъгла.
Ваймс затича по доковете и препусна с пълна газ срещу течението покрай корабите. Доковете винаги бяха твърде претъпкани и пътят беше като бягане с препятсвия от рода на денкове и въжета и купчини щайги, със спорещи на всеки десет ярда.
Но Ваймс беше бегач по природа и знаеше всички начини за напредване по задръстените градски улици. Той се изплъзваше и прескачаше, извърташе се и лъкатушеше, и когато беше необходимо, се сблъскваше.
Едно въже го препъна, той се претърколи и се изправи. Един хамалин го напсува, Ваймс го просна с удар в брадата и после ускори в случай че човекът има аверчета наблизо.
Това беше важно ...
Лъскава карета с впряг от четири коня и двама лакеи отзад излезе откъм Маймунската улица. В изблик на отчаяние, Ваймс се придвижи бързо към нея, сграбчи здраво, изтегли се нагоре между двамата изненадани лакеи, прехвърли се през люлеещия се покрив и тупна на седалката до младия кочияш.
- Градска Стража! – съобщи той размахвайки значката си. – Продължавай право напред!
- Но аз трябва да завия на ляво към .....започна младежът.
- И размахай камшика, моля! - каза Ваймс, игнорирайки казаното.- това е важно!
- О, много добре! Смъртоносна, високоскоростна гонка, тъй ли? - каза кочияшът с нарастващ ентусиазъм. – Много добре! Аз съм вашият човек! Намерихте точния човек, сър. Знаете ли че мога да карам тази карета цели петдесет ярда само на две колела? Само дето старата Мис Робинсън не ми дава. На лява или дясна страна, само кажете! Дии! Дии!
- Виж само....-зпочна Ваймс, докато камшикът изплющя над главите им.
- Р`збира се , да накараш конете да тичат на два крака в това е номера. Всъщност, е по скоро подскачане, може да се каже. – кочияшът се изправи, обърщайки шапката си на обратно за минимално съпротивление на вятъра.
- Ето, искате ли да видите как става?
- Не особено! - каза Ваймс, загледан напред.
- Когато правя моя номер копитата пущат искри само на половина, да знаете! Дии!
Декорът се размаза. Отпред имаше пролука водеща към Двупинтовия Док. Обикновено беше покрит с подвижен мост ... обикновено!
Сега се движеше. Ваймс можеше да види мачтите на кораб който издърпваха извън дока към реката.
- О, не се тревожете за това сър! – Изкряска кочияшът до него. –ще минем по дължината на кея и ще го прескочим!
- Не можеш да прескочиш двумачтов кораб с четириконен впряг човече!
- Обзалагам се че може, ако минеш между двете мачти сър! Дии! Дии!
Пред каретата, хората бягаха да се спасят. Зад нея, лакеят обмисляше възможността да си потърси друга работа. Ваймс бутна момчето на седалката, сграбчи здраво поводите, подпря крака на лоста за спирачката и дръпна.
Колелата блокираха. Конете започнаха да се обръщат. Каретата се плъзна, металните ръбове на колелата хвърляха искри и гърлен звук от стържещ метал. Конете се обърнаха още малко. Каретата започна да се завърта, повличайки конете със себе си, завъртайки ги като панайрджийска въртележка. Копитата им оставяха огнени следи по паважа.
В този момент Ваймс остави всичко, с едната ръка се хвана за долната страна на седалката, с другата – за парапета, затвори очи и зачака звукът да замре от самосебеси.
Благословен да е, спря!
Само един тих звук напомняше за олелията: сприхаво потропване по покрива на каретата издаван, вероятно, от бастун. Можеше да се чуе раздразнителен, старчески женски глас който казваше:
- Джони! Пак ли караше бързо , младежо?
- Завъртането на контрабандиста! – издиша Джони, загледан във впряга от четири запотени коня обърнати към посоката от която бяха дошли.- Впечатлен съм!
Той се обърна към Ваймс, който не беше там.
Мъжете местещи кораба пуснаха въжетата и се разбягаха при вида на каретата и четирите коня движещи се по пътя към тях. Входът на дока беше тесен. Човек лесно можеше да сграбчи някое въже от палубата, да притича през кораба и да скочи на паважа от другата страна. И този човек току що го стори!
Скоростно напредващият Ваймс можеше да види, че Скапания Мост щеше да представлява препятствие.
Една претоварена със сено каруца се беше заклинила между рахитичните къщи покрай моста, беше потрошила долния етаж на едната съборетина, а част от товара и беше разпилян по време събитието. Провеждаше се бой между каруцаря и неубеденият собственик на ново бунгало. Ценни секунди бяха загубени в борба със и във сеното, докато той си проправяше път през натоварения трафик към другия край на моста. Пред него се разкриваше обширен проход познат под името Prouts, пълен догоре с превозни средства.
Нямаше да успее. Вече сигурно беше шест без пет.
Той се замисли за него, замисли се за малкото личице!
- Господин Ваймс!
Той се обърна. Пощенска карета току що се беше измъкнала на пътя зад него и приближаваше в тръс. Керът седеше до кочияша и му махаше френетично.
- Качете се на степенката, сър! – изкрещя той. – Нямате много време! Ваймс още веднъж се затича и щом кочияшът се изравни с него , скочи към степенката и се хвана за вратата на каретата.
- Това не е ли пощенската карета за Куирм? – извика той щом кочияшът подгони конете в галоп.
- Точно така сър! - каза Керът. – Аз му обясних, че въпросът е много важен.
Ваймс стисна по-здраво. Пощенските коли имаха много добри коне.
Колелата на каретата, не много далеч от него, вече бяха изгубили очертанията си.
- Как се добра до тук толкова бързо? – извика той.
- Пряк път през Аптекарската Градина сър!
- Какво? Малкият проход покрай реката? Не е достатъчно широк за каретакато тази!
- Беше малко тесничко сър, да. Но стана по-лесно когато фенерите на каретата се откачиха.
Сега Ваймс успя да огледа състоянието на отсамната страна на каретата. Боята беше издраскана от край до край.
- Добре! - извика той – Кажи на кочияша, че аз ще платя сметките, разбира се! Но ще съм загубен, Керът. По това време на деня Парковата алея ще е претъпкана.
-Не се тревожете, сър! Ако бях на ваше място бих се хванал по-здраво, сър! - Ваймс чу изплющяването на камшика. Това беше истинска пощенска карета. На пощенските чували изобщо не им пука дали им е удобно. Той можеше да почувства ускорението.
Парковата Алея щеше да се появи много скоро. Ваймс не можеше да вижда много добре, защото вятърът от техния полет насълзяваше очите му, но отпред беше едно от най-модните задръствания в града.
Положението беше лошо по всяко време на деня, но в ранна вечер беше особено ужасяващо, благодарение на Анкх-Морпоркското схващане че тъкмо този път е привилегия на най-тежките превозни средства или най-смотаните щофьори.
В момента имаше по-малки сблъсъци, неизбежно последвани от блокиране на кръстопътя от двете коли, докато водачите им бяха слезли долу и дискутираха въпроса за пътната безопасност с пълномощията дадени им от първото оръжие което можеха да намерят -юмруци намиращи се на края на собствените им ръце. И точно в този водовъртеж от блъскащи се коне, щуращи се пешеходци и псуващи колари, пощенската карета напредваше, очевидно, в пълен галоп.
Той затвори очите си и тогава, дочул промяната в звука на колелата, рискува да ги отвори отново.
Каретата преплува през задръстването. Ваймс за кратко хвърли поглед на огромната опашка, беснееща и крещяща зад двама неподвижни полицаи тролове, преди да завият към Скун Авеню.
-Ти си затворил пътя? Затворил си пътя! – развика се той през вятъра.
- И Кралския път, сър. За всеки случай! - извика Керът.
-Затворил си две главни улици? Цели две проклети улици? В най-натовареното време?
-Да, сър, каза Керът. –това беше единственият начин.
Ваймс увисна безмълвно. Дали той би посмял да стори такова нещо? Но това беше Керът един единствен. Имаше проблем, а сега го няма. Разбира се, навярно целият град вече беше задръстен от каруци, но това е нов проблем.
Той щеше да си е вкъщи навреме. Дали минута би била проблем? Не, вероятно не, въпреки че малкият Сам изглежда имаше много точен вътрешен часовник. Може би дори две минути нямаше да са проблем. Даже три минути Можеше да стигне и до пет минути. Но само толкова.
Ако можеш да закъсняваш с пет минути, ще закъснееш с десет, а после с половин час, после няколко часа...и няма да видиш сина си цяла вечер. Затова трябваше да е така. Всеки ден. Да четеш на малкия Сам. Никакви извинения. Беше го обещал на себе си. Никакви извинения. Веднъж да имаш основателна причина, щеше да се отвори врата за неоснователните причини.
Той сънуваше кошмарни сънища за това че е закъснял. Сънуваше доста кошмари свързани с малкия Сам. Те включваха празни кошарки и тъмнина.
Всичко тръгна твърде ... добре. За няколко кратки години той, Сам Ваймс, се беше придвижил нагоре по стълбата като балон. Той стана херцог, командваше Стражата, стана могъщ, ожени се за жена чиито състрадание, любов и разбиране, той знаеше че човек като него, не заслужаваше, и беше богат като Креозот*. Съдбата беше изсипала късметлийския си дъжд над него и сега той беше човекът с голямата купа. И всичко това се случи много бързо.
*Б.пр. Креозот - (на френски: creosote) е безцветна (понякога зеленикава или жълтозелена), маслена, запалима течност, извличана от дървесен или каменовъгленен катран. Името на царя можеше и да се преведе като катран, като се има предвид че в Магизточник Пратчет го описва като застаряващ лубител на виното и приказките( в които ако може да не се разказва за малки пухкави зайчета). Но и Креозот става, звучи интересно.
И тогава се появи малкият Сам. Отначало всичко вървеше добре. Бебето си беше, ами, бебе, с клюмнала главица, оригващо се и с разфокусирани очи, изключително закриляно от майка си.
И тогава, една вечер, неговият син се обърна и погледна право във Ваймс, с очи които според баща му блеснаха като лампи към света, и страхът се стече в живота на Сам Ваймс като ужасна вълна. Всичкият този щур късмет, всичката тази жестока радост.... беше грешка.
Със сигурност вселената не би позволила цялото това щастие на един човек, не и без да му представи сметката. Някъде голяма тъмна вълна се надигаше и когато се разбие върху главата му ще пречисти всичко. В някои дни, той беше сигурен че може да чуе нейното далечно бучене.
Крещейки несвързани благодарности, той скичи долу докато каретата забавяше ход, не успя да се задържи на крака и се претърколи по пътеката за карети на собствената си къща.
Предната врата вече се отваряше когато той спринтира насреща, появи се Уиликинс който държеше Книгата. Ваймс я грабна и отпраши нагоре по стълбите, докато долу в града, часовниците започнаха да отбелязват различното си мнение за това, кога приблизително е шест часа.
Сибил беше непреклонна в отказа си да наеме бавачка. Ваймс, по изключение, беше още по-непреклонен за това да наемат такава, а също и ръководителка на пълните с породисти дракони кошари отвън.
Въпреки всичко тялото може да направи само толкова. Той можеше да спечели. Чистофайка, която като че ли беше от порядъчния вид, току що беше успяла да настани малкия Сам в неговото креватче когато Ваймс се дотътри вътре. Тя успя да направи една трета от реверанса преди да забележи обиденото му изражение и се сети за неговата импровизирана лекция от миналата седмица на тема Правата на Човека и излезе бързешком.
Беше много важно да няма никой друг в стаята. Този момен от времето беше само за двамата Смачовци.
Младият Сам се издърпа самичък към преградата на креватчето и каза:
- Тат!
Светът омекна!
Ваймс разроши косата на сина си. Беше забавно, наистина. Той беше прекарал цял ден във викане и крещене и говорене и ръмжене.....но тук, в този спокоен момент, миришещ (благодарение на Чистофайка) на сапун, той никога не знаеше какво да каже. Той онемяваше в присъствието на това четиринадесетмесечно дете.
Всички неща които си мислеше да каже, като: „Я да видим кой е на тати момчето?”, звучаха ужасно фалшиво, сякаш ги беше взел от книга. Нямаше какво да се каже, нито пък, в тази мека пастелна стая, нещо трябваше да се казва.
Нещо изгрухтя изпод креватчето. Там дремеше дракончето Лигльо. Много стар, лишен от огън, с нащърбени крила и беззъб, той изпълзяваше по стълбите всеки ден и заемаше мястото си под креватчето. Никой не знаеше зашо. Докато спеше, издаваше слаби подсвирващи звуци.
Щастливата тишина обгърна Ваймс, но не можеше да продължи. Трябваше да се заеме С Четенето От Книгата С Картинки. Това беше значението на шест часа.
Беше все една и съща книга , всеки ден!
Страниците на споменатата книга бяха заоблени и меки там където малкият Сам ги беше дъвкал, но за един човек в тази детска стая това беше книгата на книгите, най-страхотната история разказвана някога! Ваймс вече нямаше нужда да чете от книгата. Знаеше я наизуст!
Казваше се: Къде е моята крава?
Неизвестният тъжител беше изгубил кравата си. Това беше приказката, наистина!
Страница първа започваше обещаващо:

„Къде е моята крава?
Това ли е моята крава?
То прави «Беее!»
Това е овца!
Това не е моята крава!“

Тогава авторът продължаваше да изстисква есенцията на историята:

„Къде е моята крава?
Това ли е моята крава?
То прави «Иииии!»
Това е кон!
Това не е моята крава!“
В този момент авторът беше достигнал агонията на сътворението и беше писал от изтерзаните дълбини на техните души.

„Къде е моята крава?
Това ли е моята крава?
То прави «Хрууу!»
Това е хипопотам!
Това не е моята крава!“

Беше добра вечер. Малкият Сам вече беше ухилен до уши и гукаше заедно с героите на книгата.
Вероятно кравата щеше да се намери. Това показваше прелистването. Разбира се доста напрежение беше насъбрано от факта, че всичките други животни бяха представени по начин който би сконфузил котенце, което можеби е било отглеждано в затъмнена стая.
Конят стоеше пред закачалка за шапки, те честичко се го правят, а хипопотамът ядеше от корито на което беше подпряна вила вдигната с острието нагоре. Погледната от неправилната посока, живописната картинка можеше за секунда да заприлича на крава.....Във всеки случай малкият Сам я харесваше.
Това може би беше най-прегръщаната книга в света.
Въпреки всичко, тя тревожеше Ваймс, независимо от това че беше задобрял много в звукоподражанието и би могъл да се изправи срещу всеки със неговото „ Хрууу!”. Но дали това беше книга за градско момче? Къде изобщо щеше да чуе тези звуци? В града единственият звук който биха издавали животните беше .....цвъртене от пърженето!
Но детската стая беше цяла конспирация, с блеещи агънца, мечета и пухкави патенца, навсякъде накъдето погледнеше.
Една вечер, след изтощителен ден, той пробва с уличната версия на Командир Ваймс:
„Къде е моят татко?
Това ли е моят татко?
Той прави: «Ех, да му го…! Хилядолетна Ръка и Скарида!»
Това е Дъртият Гнусен Рон!
Това не е моят татко!“

Вървеше много добре докато Ваймс не чу многозначителното леко покашляне откъм вратата, където стоеше Сибил. На следващия ден, малкият Сам, с безпогрешния си детски инсктинкт за тези неща, каза „Му го!”на Чистофайка. И това, въпреки че Сибил никога не повдигна въпроса, дори когато останаха насаме, приключи. Оттогава насам Сам се придържаше стриктно към одобрената версия.
Той я декламираше и тази вечер, докато вятърът хлопаше по прозорците, и този малък детскостаен комфорт, с неговия розовосин свят, с неговите същества които бяха толкова меки и вълнисти и пухкави, сякаш ги обгръщаше и двамата. Върху детския часовник, малко вълнисто агънце се клатеше с ритъма на отлитащите секунди.
Докато лежеше не съвсем буден, в мрака, сред накъсаните парчета на неясния сън мотаещи се из главата му, Ваймс се взираше с неразбиране в стаята. Паниката го изпълваше.
Какво беше това място? Защо бяха всичките тези хилещи се животни? Какво лежеше на крака му? Кой беше този дето пита, и защо беше покрит със син шал на патенца?
Благословен спомен се изля в главата му. Малкият Сам беше заспал бързо, с шлема на Ваймс прегърнат като плюшено мече, а Лигльо, винаги бдителен за топло място на което да се излегне, беше положил глава върху ботуша на Ваймс. Кожата вече беше покрита с лиги.
Ваймс внимателно измъкна шлема си, уви шала около врата си и слезе долу в големия преден салон. Можеше да види светлината изпод вратата на библиотеката, и, все още леко замаян, тръгна натам.
Двама стражници се изправиха. Сибил се обърна в стола до камината. Ваймс усети как патките са свлякоха бавно по раменете му и тупнаха на купчина на пода.
- Оставих те да поспиш Сам! - каза Лейди Сибил. – Тази сутрин се прибра чак след три.
- Всички карат двойни смени скъпа! - каза Сам, предизвиквайки Керът и Сали само да си помислят и да кажат на някого че шефът им носи син шал на патенца.
- Трябва да служа за пример!
- Сигурна съм че такова е намерението ти Сам, но изглеждаш като ужасно продупреждение! - каза Сибил – Кога си ял за последно?
- Изядох един марулено-доматено-беконов сандвич скъпа! – каза той, полагайки усилия тонът на гласа му да внуши, че беконът е бил нищожна подправка, по-незабележим от скалотръс едва покрит с хляб.
- Сигурно ти е било забавно! - каза Сибил, изразявайки по – скоро убеждението си че всъщност не е повярвала и на дума от това. - Капитан Керът има нещо да ти казва. Сега, ти седни, а аз ще отида да видя какво става с вечерята.
Когато тя понесе гръдната си обиколка към кухнята, Ваймс сеобърна към стражниците и се замисли за миг дали да направи оново леко глупаво намигане и въртене на очите което между мъже значи: - Жени, а? Решението му да не го прави се основаваше на факта, че стражниците се състояха от редови полицай Хъмпединг, която щеше да го помисли за глупак, и Капитан Керът, който нямаше да разбере за какво става дума.
Вместо това седна.
- Е?
- Направихме каквото можахме сър, - каза Керът.- Бях прав. Тази мина е много нещастно място.
- Сцените на убийства обикновено са такива, да.
- Всъщност, аз не мисля, че сме намерили мястото на убийството, сър.
- Не видя ли тялото?
-Да, сър. Така мисля. Наистина, сър, вие сте бил там...

***

- Не мисля че ще мога да се справя с това. – изсъска Ангуа докато вървеше по Шосето на Петмезената Мина, отново!
- Какво не енаред? каза Керът.
Ангуа присви конвулсивно рамене.
- Тя! Вампирите и върколаците хич не са добра комбинация!
- Но тя носи Черната Лента! – възрази Керът кротко. Тя не може...
- Тя не трябва да прави каквото и да е! Тя просто е! За един от нас, да е в окръжението на вампир е като най-ужасния от ужасните дни които можеш да си представиш. И повярвай ми, върколакът знае какво е наистина ужасен ден!
- Заради миризмата ли е? каза Керът.
-Ами, неприятна е, но има и нещо повече. Те са толкова ... уравновесени. Толкова съвършени. Когато се приближа до нея се чувствам... космата. Не мога да го преодолея, така е от хиляди години насам! Представата е такава. Вампирите винаги са толкова ... хладнокръвни, всичко им е под контрол, а върколаците са, ами, тромави животни. Загубеняци.
- Но това не е вярно. Повечето от Черните Ленти а тотални невротици, а ти си толкова уравновесена и....
- Не и когато наоколо има вампири! Те отключват нещо! Виж,спри да търсиш логика в това, става ли? Мразя когато търсиш логика в мен. Защо Господин Ваймс не изчака? Добре, добре, над тези неща съм. Но е трудно, това е.
- Сигурен съм че и за нея не е лесно. - започна Керът.
Ангуа му отправи един Поглед.
„Но той си е такъв, си помисли тя. Той наистина го мисли! Само дето не знае, че когато казва нещо такова, това изобщо е много лоша идея. Не било лесно за нея? Кога е било лесно за мен? Тя поне не трябва да крие чисти дрехи за преобличане навсякъде из града! Добре, да вземаш студен душ не е приятно, но ние вземаме студен душ всеки месец! И кога изобщо ще разкъсам някое гърло? Аз ходя на лов за пилета! И си плащам за тях, предварително! Тя страда ли от PIT*? Не мисля! О богове, а и тази вечер луната беше доста след Восъчна Луна. Мога да почувствам как ми расте косата! Проклети вампири! Такъв голям шум вдигат около факта, че не са смъртоносни кръвопийци вече. Всички им симпатизират! Дори той!”
*Б.пр. тази абревиатура така и не можах да открия какво означава
Всичко това проблясна в главата и за секунда. Тя каза,
- Нека просто да слезем долу, да си свършим работата и после да излезем, става ли?
Все още имаше тълпа мотаеща се наоколо, близо до входа. Измежду тях беше Ото Вик, който сви леко рамене срещу Керът.
Все още имаше и пазачи на пост, но беше ясно че някой беше говорил с тях. Те кимнаха на групата когато пристигна. Единият от тях дори отвори вратата, много учтиво.
Керът повика другият стражник по-близо.
- Всичко което ще кажем ще се подслушва, ясно? – каза той. –Всичко! Така че внимавай. И запомни – що се отнася до тях, ти не можеш да виждаш в тъмното.
Той тръгна напред за да влязат вътре, където Умношлем стоеше, усмихнат и изнервен.
-Добре дошъл, Този Който Си Удря Главата! - каза джуджето.
- Ъъ, ако ще говорим на Морпоркски, бих предпочел Капитан Керът, каза Керът.
- Както предпочиташ, стопяващи! - каза джуджето. – Асансьорът чака!
Докато се спускаха, Керът каза:
- Каква двигателна сила ползвате, моля?
- Приспособлението! - каза Умношлем гордо, за да се избави от нерността си.
- Наистина ли? И много Приспособления ли имате? - каза Керът.
- Аксел и Средна преграда. *
*Б.пр. Axles – два куба с шестинчови ръбове, съединени идеално един за друг за две от перфектните си стени. Average Bar- само се споменава без да бъде описано!
Обикновено нищо не е ясно, но трябва да приемем, че са неразрушими и необикновени/редки като всички други Приспособления.
Съдбата на Средната Преграда е неизвестна, но тъй като в края на книгата става ясно, че Аксела става притежание на Анкх Морпорк, то можем да предположим че същото се е случило и с нея
- Средна преграда? Само съм чувал за тях.
- Късметлии сме. За мен ще бъде удоволствие да ви я покажа. Няма равна при приготвянето на храна.- дърдореше Умношлем. – А по-долу имаме многобройнни кубове за различни степени. Нищо не трябва да се отказва на стопяващия. Заповядано ми е да ти покажа всичко което искаш де видиш и да ти кажа всичко което искаш да знаеш.
- Благодаря! -каза Керът, щом асансьорът спря в чернотата изпъстрена с блестящите тела на червеите. – Колко големи са вашите разкопки тук?
- Не мога да ви кажа. - каза Умношлем бързо. – Не знам. А ето го и Плам. Аз ще се връщам обратно горе...
- Не, Умношлем, остани с нас, моля! - каза по-тъмна сянка в мрака. –Ти също трябва да видиш това. Добър ти ден, Капитан Керът, и .....-Ангуа долови елемент на отвращение.... -Дами. Моля следвайте ме. Съжалявам за оскъдната светлина. Може би очите ви ще се приспособят. Ще съм щастлив да ви опиша всеки предмет който докоснете. Сега ще ви заведа до мястото където ужасната случка се е ..........случила.
Ангуа огледа наоколо докато ги водеха през тунела, нищо че Керът трябваше да ходи с присвити колене. Този Който Си Удря Главата, а? Забавно, ти никога не си споменавал това пред момчетата!
На всеки десетина метра или около, Плам спираше пред кръгла врата, неизменно отрупана с червеи наоколо, и завърташе колело. Вратите скърцаха когато се отваряха, а се отваряха с тромавост която подсказваше че са много тежки. Тук-там из тунелите имаше.... неща, механични неща, висящи от стената и явно бяха там с цел. Червеите блестяха около тях. Тя не успя да разгадае що за предмети са , но Керът ги приветстваше с възторжена радост, като ученик.
- Имате въздушни камбани и водни ботуши, Г-н Плам! Само съм чувал за тях!
- Вие сте отгледан в добрата скала на Меден Рудник, нали капитане? Да копаеш в тази мокра област е все едно да копаеш тунели в морето.
- А железните врати са доста непромокаеми, нали?
- Да, наистина. Също и херметически.
- Забележително! Бих искал да дойда пак, когато тази злочеста случка преключи. Джуджешка мина под града! Малко трудно е да се повярва!
- Сигурен съм че ще може да се уреди капитане!
И това беше Керът в работна среда. Той можеше да звучи толкова невинно, толкова приятелски, толкова ... глупаво, по един бебекучешки начин, а после внезапно се превръща в голям стоманен блок и ти се блъскаш право в него. По миризмата си личеше, че Сали го наблюдава с интерес.
„Бъди разумна, си каза Ангуа. Не позволявай на вампира да те хване натясно. Не започвай да си мислиш че си глупава и космата. Мисли ясно. Имаш си мозък.”
Сигурно хората биха полудели живеейки в тази тъмница? Ангуа разбра че е по-лесно ако си затвори очите. Тук долу, носът и работеше по-добре без да се разсейва. Тъмнината помагаше. Когато затвори очите си, различни бледи цветове затанцуваха из мозъка и. Без вонята на проклетия вампир, обаче, тя щеше да е способна да улови много повече. Зловонието отравяше всяко усещане. Спри се, не мисли по този начин, ти просто позволяваш на съзнанието си да мисли вместо теб ... я почакаи, тук има нещо сбъркано...
Имаше накакво бледо очертание в ъгъла на следващата зала, която беше доста дълга. Изглеждаше като ... рисунка. Тебеширена рисунка. Блестяща тебеширена рисунка.
- Трябва ли да разбирам, че това е утвърденият метод? - каза Плам. –Ще се осведомите от нощния варовик ли, капитане? Тои се добива от стрити червеи. Блясъкът се запазва около ден. Тук на пода ще видите, или по скоро, ще почувствате боздуганът който е донесъл смъртта му. Точно под ръката ви, капитане. На него има кръв. Съжалявам че е тъмно, но държим червеите далеч. Те щяха да си устроят пиршество, вие разбирате.
Ангуа видя Керът, обграден с постоянната си миризма на сапун, как преценява пространството по свои собствен начин. Ръката му докосна друга метална врата.
- Накъде води тази, сър? – каза той, потупвайки я.
- Към външни зали.
- Беше ли отворена когато тролът е нападнал грага?
„Ти наистина ли допускаш, че го е направил трол? – се зачуди Ангуа.”
- Мисля че да! каза Плам.
- Тогава искам веднага да се отвори, моля!.
- Не мога да удовлетворя молбата ви капитане!
- Нямах предвид това да прозвучи като молба, сър. След като вече е отворена, бих искал да знам кой е бил в мината по времето когато тролът се е вмъкнал. Бих искал да говоря с тях, и с този който е открил тялото! Хара`г, ж`каргра!
За Ангуа, миризмата на Плам се промени. Под всичките тези слоеве, джуджето изведнъж стана неуверено. Направо се обви в нея. Той се поколеба за няколко секунди преди да отговори.
- Аз ще ... се постарая да задоволя вашата мол....вашите изисквания, стопяващи! – каза той. – Сега ще ви оставя. Ела, Умношлем.
- Грз дава`дж? - каза Керът. –K`заакра`дж? Д дж х`рагна ра`д`дж!
Плам пристъпи напред, с нарастваща неувереност, и подаде двете си ръце, с дланите надолу. За момент, преди ръкавите му да се спуснат, Ангуа видя блед мъждукащ символ на дясната му китка. Всеки дълбинен имаше рисунка като уникално доказателство за идентичност, в света на забулените фигури. Тя беше чувала, че се правели от кръвта на татуиращ червей под кожата. Звучеше болезнено.
Керът хвана ръката му за малко, и после я пусна.
- Благодаря! – каза той, сякаш джуджешката интерлюдия не се беше състояла. Двете джуджета забързаха нанякъде.
В плътната тъмнина, стражниците бяха оставени сами.
- За какво беше всичко това? - каза Ангуа.
- Успокоих го. -каза Керът бодро. Той бръкна в джоба си.- Сега тъй като вече сме тук, ни трябва малко светлина, става ли?
Ангуа помириса как неговата ръка мина енергично по стената един, два пъти, сякаш рисуваше. Разнесе се аромат на .... свински пай?
- Скоро ще бъде по-светло! – съобщи той.
- Капитан Керът, не тук е.....- започна Сали.
- Всичко с времето си, редови-полицай!- каза Керът строго. – За сега ние само наблюдаваме.
- Но аз трябва да ви кажа......
- По-късно, редови-полицай!- каза Керът, малко по-високо. Червеите се диплеха около отворената врата от която бяха дошли, и по камъка.
- Между другото, ъъ, Сали ... ще бъде ли всичко наред да видим тялото?
Точно така, си каза Ангуа, мисли за нея. Аз се справям с кръвта всеки ден. Забива се на миля дълбочина в ноздрите ми!
- Стара кръв не би била проблем сър, каза Сали. - Насам има малко. Но там им..........
- Предполагам, че са си направили морга!- каза Керът бързо. – Смъртните ритуали са доста сложни.
Морга? Дом далече от дома за теб, драги! – изръмжа вълкът в Ангуа.
Сега червеите се бяха разпрострели, пълзейки решително по стената.
Тя се наведе надолу за да приближи носа си до пода.”Мога да подуша джуджета, много джуджета, мислеше си Ангуа. Трудно се подушва трол, особено под земята. Кръв по боздугана, като цвете. Джуджешка миризма по боздугана, но тук навсякъде миришеше на джуджета. Мога да подуша...Я почакай, това е нещо познато...”
Подът най-много миришеше на тиня и глина. Следите на Керът изпъкваха, както и нейните. Имаше много джуджешка миризма, и тя все още можеше да отсее миризмата на тяхното безпокойство. Значи това е мястото на което са намерили тялото тогава? Но това късче кал тук, то беше различно. Беше смачкано на пода, но миришеше точно като тежката глина отгоре, около Кариерната Улица. Кой живееше на Кариерната Улица? Повечето от троловете в Анкх-Морпорк!
Улика!
Тя се усмихна в топящата се тъмнина. А проблемът с уликите, както Господин Ваймс винаги казва, е че те са твърде лесни за оставяне. Можеше да се разхождаш наоколо с джоб пълен с проклетите неща!
Тъмнината изчезваше защото светлината нарастваше. Ангуа погледна нагоре.
Имаше огромен, ярък символ на стената там където Керът я беше докосвал. Той прокара някакво месо през нея, размишляваше тя. Те се върнаха заради пиршеството ...
Плам се върна, с тътрещия се след негоУмношлем.
Стигна докъдето стигна и каза:
- Тази врата тук не може пак да бъде отворена , но, уви, ние.....- и спря
Бяха щастливи червеи. По стандартите за зеленобяла светлина, те бяха великолепни. Зад Керът сега имаше нежен блестящ кръг, пресечен с две диагонални по цялата дължина.
И двете джуджета се бяха вторачили в него, сякаш бяха изпаднали в шок.
-Добре, нека да погледнем, става ли?- каза Керът, очевидно забравил за всичко това.
-Ние, уви, водата ... вода ... недостатъчно водоне ... другите врати ... тролът причини наводнение....- Плам мрънкаше, без да сваля очи от блясъка.
- Но ти казваш че не можем да минем оттук, най-малкото?-каза Керът учтиво, сочейки запечатаната врата.
- Ъъ, да. Да. Несъмнено!
Домакинът побърза напред и измъкна ключ. Колелото, отключено се завъртя лесно. Ангуа остро усещаше как мускулите в голите ръце на Керътs лъщяха и се движеха докато дърпаше да отвори вратата.
Ох, не, още не, наистина! Трябваше и поне още един ден! Беше вампирът, ето какво беше, стоеше там с невинен вид. Частиците на тялото и я караха да се превърне във вълк, точно сега, да се защитава...
От другата страна на вратата имаше стая на колони. Миришеше на влага и незавършеност. По тавана имаше червеи, но подът беше мръсен и жвакаше под краката.
Ангуа можеше да излезе през друга джуджешка врата от другата страна на стаята, и която и да е ставаше.
- Изхвърляме отпадъците от изкопа на купчината в непотребното място отвън. - каза Плам.
- Ние, ъъ, предполагаме че тролът е влезнал оттук. Било е непростимо недоглеждане. – Все още звучеше тревожен.
- И никой не е видял трола? - каза Керът, подритвайки калта.
- Не. Тези зали са завършени. Копаещите са другаде, но ще дойдат въможно най-скоро. Предполагаме че грагът се е качил тук за да остане сам. Да умре от случайната ръка на ненавистта!
- Късмет за трола, нали сър? - каза Ангуа остро. – Влезнал вътре и да попадне точно на Трошибут?
Ботушът на Керът удари нащо метално. Той подритна още кал наоколо.
- Полагали сте релси? – каза той. – Изглежда доста изкопана пръст извозвате сър?
- По-добре да буташ отколкото да носиш -каза Плам. –Сега, уредил съм да...
- Почакайте, какво е това?- каза Керът. Той клекна долу и се опита да издърпа нещо бледо. – Като го гледам , е парче от кост. На връвчица.
- Тук е пълно със стари кости. - каза Плам. – Сега аз....
Костта изскочи с мляскане и им се ухили на бледата светлина.
- Не изглежда много старо сър, каза Керът.
За Ангуа беше достатъчно само едно вдишване.
- Това е овчи череп! –каза тя. – От преди около три месеца. О, още една улика, отбеляза на себе си. Хубаво и удобно за нас да я намерим.
- Може да е изтърван от трола!- каза Керът.
-От трол?- каза Плам, дръпвайки се назад.
Това не бе реакцията която Ангуа беше очаквала. Плам си беше вече доста нервен, но сега, под всичките тези слоеве, той беше на ръба да се паникьоса.
- Вие казахте, че трол е нападнал грага, сър? -каза Керът.
- Но ние никога....Аз никога не съм виждал това преди! Защо не сме го намерили? Да не би да се е върнал?
- Всички врати са затворени сър!- каза Керът търпеливо. – Или не?
- Да не сме го затворили тук, с нас? На практика това си беше изкрещяване.
- Щяхте да знаете, сър, нали? каза Керът. –Троловете някакси, ами, се забелязват.
- Трябва да доведа пазачите!- каза Плам, връщайки си назад, към единствената отворена врата. – Може да е навсякъде!
- Тогава може да тръгнете право към него сър! - каза Ангуа.
Плам се закова на място за момент, изквича нещо и затича към тъмнината, с Умношлем по петите.
- Добре, до къде мислите, че ще стигнем? -каза Ангуа, с ужасна усмивка. –И какво му каза ти на джуджешки - "Да знаеш че аз съм джудже, от братството на всички джуджета"?
- Ъ, „С недвусмислена сигурност ти ме познаваш. Аз съблюдавам правата на джуджетата. Какво/кой съм аз? Аз съм Обединените Братя", каза Сали внимателно.
- Браво, редови-полицай!- каза Керът. –Това беше превъзходен превод!
- Да, да не си ухапала някой умник? каза Ангуа.
- Аз съм член на Черната Лента сержант!- каза Сали смирено. – И съм природно добра с езиците. Докато сме сами капитане, мога ли да спомена нещо друго?
- Разбира се! - каза Керът, пробвайки колелото на една от затворените врати.
- Мисля че доста неща са не на място тук, сър. Имаше нещо странно в начина по който Плам реагира като видя черепа. Защо би си помислил че тролът е все още тук, след всичкото това време?
- Трол влязъл в джуджешка мина може да направи много бели преди да го спрат!- каза Керът.
- Плам наистина не очакваше да види този череп сър!- каза Сали натискайки. – Чух как сърцето му препускаше. Това го ужаси. Ъъ ... още нещо сър. Тук има много от градските джуджета. Дестки. Мога да усетя техните сърца също. Има шест грага. Техните сърца бият много бавно. Има също и някакви други джуджета. Странни , и са само няколко. Може би десет.
- Това беше добре да се знае, редови полицай, благодаря ти много.
- Да, направо не знам как сме се оправяли преди ти да дойдеш!-каза Ангуа.
Тя остиде бързо в другия край на тъмното помещение, за да не могат те да видят лицето и. Имаше нужда от чист въздух, не от просмуканата, лепкава, с вкус на стари коренища и мазета воня на това място. Главата и беше изпълнена с вика и.
Въздържателската Лига ли? Нито Една Капка ли? Дали някой е повярвал на това дори и за минута? Но всички се нуждаеха да се хванат на тази въдица, защото вампирите можеха да са толкова обаятелни.
Разбира се че бяха! Беше част от това да си вампир! Това беше единственият начин да накараш хората да останат през нощта в страшния замък! Всички знаеха че леопардът не може да си смени гащите! Ама не, бучваш си глупавата черна лента на ревера, научаваш думите на:- Устните докосвали Икора* никога няма да докоснат Моите..... и винаги се хващат на номера.
*Б.пр. Ichor – кръвта на боговете, сукървица.
А върколаците? Ами, те бяха просто мрачни чудовища, нали? Без значение че животът те и ежедневна борба с вътрешният ти вълк, без значение, че трябва да принуждаваш сама себе си да ходиш на два крака докато преминаваш покрай стълб на фенер, без значение че при всяко незначително спречкване трябва да се съпротивляваш на желанието да го прекратиш само с едно ухапване.
Без значение е, че всеки смяташе съществото, комбинация от вълк и човек, за някакъв вид куче. Всички очакваха да се държиш прилично. Част от нея крещеше че не е така, че това беше просто PIT и позантите ефекти от присъствието на вампира, но някакси, сега, с миризмите наоколо които бяха на път да придобият твърдост, тя не искаше да слуша.
Тя искаше да помирише света, практически се изкачваше нагоре чрез носа си. В крайна, сметка това беше и причината тя да работи в Стражата, нали? Заради носа си?
Нова миризма, нова миризма ...
Остро синьосиво - лишеи, кафяво и пурпурно –стара мърша, полутонове на дърво и кожа... дори напълно преобразена на вълк тя никога не беше усещала вкуса на въздуха така осезателно както сега. Нещо друго, остро, химическо ... въздухът беше изпълнен с миризма на влага и джуджета, но тези слаби следи притичваха през него, като пиколо-флейта през реквием, и оформяха нещо.....
-Трол! – изкрещя. –Трол! Трол с колан от черепи и head-locks! Надрусан със Скалотръс, или нещо подобно! Трол!- Ангуа почти лаеше срещ далечната врата. – Отворена врата! Оттук!
В момента почти не се нуждаеше от очите си, но там върху металната врата, с въглен, някой беше надраскал кръг с две диагонални линии през него.
Изведнъж Керът се озова до нея. И поне имаше благоразумието да не каже: –Сигурна ли си?, а завъртя голямото колело. Вратата беше заключена.
- Не мисля че зад това има вода! – каза той.
- О, наистина ли?- Ангуа се укроти. – Знаеш ли, тази е само за .....да ни държат далече!
Керът се обърна и там, тичащи срещу него, имаше група джуджета. Те отиваха към вратата сякаш забравили за присъствието на стражника.
- Не им позволявайте да преминат през нея първи!- каза Ангуа през зъби. – Следата е ... много слаба!
Керът измъкна меча си с една ръка и вдигна значката си в другата.
- Градска Стража!- изрева той. –Свалете оръжията си , моля! Благодаря!
Групата намали, което значеше следното при такива обстоятелства- задните се блъснаха в гърбовете на онези отпред които се колебаеха.
- Това е местопрестъпление!- обяви Керът. – Аз все още съм стопяващият! Г-н Плам, там ли сте? Имате ли пазачи от другата страна на тази врата?
Плам си проби път през блъсканицата от джуджета.
-Не, не вярвам!- каза той. -Дали тролът все още е зад нея?
Керът плъзна поглед към Сали, която вдигна рамене. Вампирите никога не бяха развили способността да чуват биенето на тролски сърца. Беше безпредметно.
- Възможно е, но аз не мисля че е там!- каза Керът. – Моля отключете я. Може би току що открихме следа!
-Капитан Керът, вие знаете, че сигурността на мината винаги трябва да е на първо място! - каза Плам. – Разбира се вие трябва да преследвате. Но първо ние ще отворим вратата за да се убедим че там не се крие някаква опасност. Трябва да приемете това.
- Остави ги! – изсъска Ангуа. – Следата ще е много ясна. Аз ще се справя!
Керът кимна прошепна в отговор:
- Баво!
С плътта си тя почувства как опашката и искаше да помаха. Тя искаше да оближе лицето му. Това бяха мислите на кучешката част от миславния и апарат. Добро куче! Беше важно да си добро куче!
Керът я дръпна настрана докато две джуджета приближаваха вратата нерешително.
- Но той отдавна си е отишъл. – промърмори тя, докаго две други джуджета тръгнаха след първите две. – Следата е отпреди дванадесет часа, поне....
- Какво правят? - каза Керът, полу на себе си. Имаше две нови джуджета покрити от глава до пети с кожа също като Плам, но носеха броня отгоре и. Шлемовете им бяха без никакви отличителни знаци, за сметка на това пък покриваха цялото лице и глава, само с един процеп за очите. Всяко джудже носеше дълъг черен пакет на гърба си и държеше пика предсебе си.
- О не!- каза Керът, - Със сигурност не тук.....
По заповед, вратата се люшна отворена, откривайки само тъмнина.
Пиките изхвърлиха огън, дълги жълти езици огън, а черните джуджета преминаха бавно зад тях. Дим, тежък и мазен изпълни въздуха.
Ангуа припадна.

****
Тъмнина.
Сам Ваймс издрапа по хълма, уморен до кости.
Беше топло, по-топло отколкото беше очаквал. Потта засмъдя в очите му. Вода плискаше под краката му и караше ботушите му да са подхлъзват. А отпред, отгоре на склона крещеше дете.
Знаеше че беше извикал. Можеше да чуе дъха си как свисти в гърлото му, можеше да усети движението на устните си, но не можеше да чуе думите които изрича, отново и отново. Усещаше тъмнината като студено мастило. Пипалата и пълзяха из главата и тялото му, забавяха го, дърпаха го назад.....
А сега идваха към него с пламъци. Ваймс примигна, и усети че се взира в камината. Пламъците трепкаха спокойно. Чу се шумолене на дреха щом Сибил се върна в стаята, седна и вдигна това което кърпеше. Той я погледна, тъпо. Тя кърпеше неговите чорапи! Имаха прислужници за тази работа, а тя му кърпеше чорапите! Не беше като да нямаха пари, той можеше да си купува по един чифт всеки ден. Но тя изповядваше идеята, че това са задължения на съпругата и го правеше. Действаше успокояващо, по някакъв странен начин. Срамното беше обаче, че тя всъщност въобще не беше добра в замрежването на дупки , затова Сам получаваше чорапи чиито пети имаха огромни шевове от пресичаща се вълна. Във всеки случай той ги носеше и никога не отваряше дума за това.
- Оръжие изстрелващо пламък! - каза той бавно.
- Да, сър!- каза Керът.
- Джуджетата имат оръжие което изстрелва огнени пламъци!
- Дълбинните ги използват за да взривяват джобовете с минен газ. -каза Керът. – Никога не съм очаквал да ги видя тук!
- Става оръжие ако някое копеле го насочи срещу мен!- каза Ваймс. – колко газ очакват да намерят в Анкх-Морпорк?
- Сър? Дори реката се пали през горещите лета!
- Добре, добре. Признавам го!- Ваймс отстъпи, неохотно.
- Искам да се увериш че вестта се е разпространила, става ли? Всеки който бъде видян с някое от онези неща, първо ще бъде застрелян а после няма да има смисъл да му задаваме въпроси. И таз добра, само това ни трябваше! Имаш ли още нещо да ми казваш капитане?
- Ами, в края на краищата успяхме да видим тялото на Трошибут.- каза Керът. –Какво мога да кажа? На китката си имаше символа който показва самоличността му, а кожата му беше бледа. Имаше ужасна рана на тила. Казаха че това е Трошибут. Аз не мога да го докажа. Това което мога да кажа е ,че не е умрял там където ни казаха, нито пък когато казаха че е умрял.
- Защо?- каза Ваймс.
- Кръвта, сър. -каза Сали. – Трябваше да има кръв навсякъде. Разгледах раната. Това което е ударено от боздугана вече е било мъртво тяло, и той не е бил убит в този тунел.
Ваймс вдиша бавно няколко пъти. Имаше толкова много гадости в този случай, че се налагаше да ги преглъщаш едно по едно.
- Притеснявям се капитане. – каза той. – Знаеш ли защо? Защото имам чувството, че много скоро от мен ще поискат да потвърдя, че има доказателства за това, че престъплението е извършено от трол. Което, приятелю, ще бъде като да известя избухването на война!
- Вие ни изпратихте да разследваме сър!- каза Керът.
- Да, но не очаквах да се върнете с грешен резултат! Цялата тази работа смърди! Глината от Кариерната Улица е нагласена работа, нали?
- Трябва да е било така. Троловете не си чистят краката често, но да ходи изкалян през цялото време? Никакъв шанс.
- А и те не зарязват боздуганите си след себе си, също.- измърмори Ваймс. – Значи е нагласено, нали така? Но е нагласено така че наистина да излезе че е бил трол! Ангуа беше ли сигурна?
- Положително, сър.- каза Керът. – Ние винаги сме се доверявали на носа и преди. Извинете, сър, тя трябваше да излезе и да подиша чист въздух. Тя и без това се беше преуморила, а и вдша доста от онзи дим.
- Мога да си представя!- каза Ваймс. По дяволите,мислеше си той. Стигнахме точно до момента в който трябва да кажа на Ветинари, че прилича на недообмислена вътрешна работа, нагласена така сякаш трол го е направил, а ние открихме, че там е имало трол. Уф, това беше не може да се разчита на уликите.
Сали се покашля учтиво.
- Плам беше шокиран и уплашен когато капитанът намери черепа сър, каза тя. – Не беше преструвка. Сигурна съм в това. Беше на път да рухне от ужас. Също и Умношлем, през цялото време.
- Благодаря ти за това редови полицай.- каза Ваймс дрезгаво. – Подозирам че аз ще се чувствам по същия начин когато излезна навън с мегафон и се развикам:"Здравейте момчета, добре дошли на повторението на битката в Долината на Куум! Хей , хайде да я спретнем точно тук в града!"
- Аз не мисля, че трябва да го направите точно така сър! -каза Керът.
- Ами , да, може би ще се опитам да бъда малко по- изтънчен, след като го спомена!- каза Ваймс.
- А и това ще бъде поне шеснайстата битка определена като битката в Долината на Куум – започна Керът , ... или седемнадесетата ако броим онази при Прохода Вилинус, което си е било по-скоро суматоха. Само три от тях са били в истинската Долина Куум, тази която е обезсмъртена в картината на Калпазански. Казват, че била доста точна. Разбира се, отнела му е години.
- Невероятна работа. - каза Сибил, без да вдига поглед от кърпежа. – Знаете ли, тя е принадлежала на семейството ми преди да я дадем на музея.
- Прогресът не е ли чудесно нещо, капитане?-каза Ваймс, влагайки в тона си толкова сарказъм колкото можа, тъй като Керът въобще не можеше да го разпознае. – Когато си спретнем наша битка в Долината на Куум, приятелят ни Отто ще има възможността да и направи цветни снимки по една част на секунда! Прекрасно. Доста време мина откакто този град е бил изгорен до основи.
Трябваше да скочи и да се впусне в действие. Някога щеше да го е направил. Но сега, може би трябваше да се възползва от тези ценни мигове да се справи с положението преди да хукне.
Ваймс се опита да мисли. Не си представяй това като голяма кофа със змии. Мисли за него като за нашествие на змии , но една по една! Опитай се да подредиш нещата. Сега, какво трябва да се направи най-напред?
Всичко!
Добре, опитай различен подход!
- Какви са тези знаци в мината? - каза. - Онзи Умношлем ми нарисува един. Видях още един на стената. А и ти си нарисувал един.
- „Призоваващата Тъмнина” - каза Керът. -Да. Беше надраскано на всякъде.
- Какво означава?
- Ужас, сър!- каза Керът убедено. – Предупреждение за нещо ужасно което идва.
- Ами, ако някое от онези дребни гаднярчета излезе на повърхността с един от тези огнемети в ръка това ще се сбъдне. Но ти спомена че са го надраскали по стените? Керът кимна.
- Трябва да знаете нещо за джуджешките мини сър. Те са нещо като....
....темпераментен парник, така ги виждаше Ваймс, въпреки че никое джудже не би ги описало по този начин. Човеците биха откачили ако трябваше да живеят така, нагъчкани заедно, без истинско усамотение, да виждат едни и същи лица всеки ден, години наред, чак до края. А и щом като имаха маса остри оръжия под ръка, щеше да е само въпрос на време преди по покривите да завали кръв.
Джуджетата не полудяваха. Те се вкопчваха в работата си сериозно, мрачно и ревностно. Но пък драскаха минни знаци.
Беше като неофициално гласуване, гласоподаване чрез графити, да покажеш твоето виждане за това как вървят нещата. В пределите на мината всеки проблем ставаше проблем на всички, тревогата преминаваше от джудже на джудже като светкавица. Знаците earthed it. Те бяха отдушник, освобождение, начин да покажеш какво си изпитал без да предизвикваш никого( заради острите оръжия!).
Призоваващата Тъмнина: Ние очакваме това което идва със страх. Друг превод може да значи в действителност: Покайте се, вий грешници!
- Има стотици руни за тъмнина.-каза Керът. –Някои от тях са част от ежедневния обикновен джуджешки, разбира се, като Дългата Тъмнина. Има много такива. Но някои са ...
- Мистични?- предположи Ваймс.
- Невероятно мистични сър. За тях има книги и книги за книгите. А начинът по който джуджетата възприемат книгите и думите и руните... ами няма да го повярвате сър. Те вярват, че светът е бил написан сър. Всички думи имат огромна сила. Унищожаването на книга е по-лошо от убийството на дълбинно джудже.
- До известна степен съм наясно с това!- каза Отговорникът по Черна дъска Ваймс.
- Някои от дълбинните вярват, че мрачите знаци са истински!- продължи Керът.
-Ами, ако можеш да видиш написаното на стената....- започна Ваймс.
- Истински в смисъл живи сър!- каза Керът. – като че ли те съществуват някъде дълбоко в тъмнината под света, и сами са се написали. Има Очакващата Тъмнина ... това е тъмнината която изпълва нова дупка. Последната Тъмнина ... не знам много за тази, но има също и Начална Тъмнина. Дишащата Тъмнина рядко се среща. Викащата Тъмнина много опасна. Говорещата Тъмнина, Хващащата Тъмнина. Тайната Тъмнина –това съм го виждал. Няма проблем с тях. Но Призоваващата Тъмнина е много лош знак. Чувал съм от старите джуджета да говорят за това. Казваха че това може да накара лампите да избягат, и още много по –лоши неща. Когато хората започнат да изобразяват този знак, нещата тръгват много на зле!
- Това е много иннтересно, но...
- Всички в мината са нервни до козирката сър. Опънати са като жици. Ангуа каза че може да го подуши, но и аз можах сър. Израстнал съм в мина. Когато нещо не е наред, всички го прихващат.
В дни като тези, сър, баща ми спираше минните работи. Ставаха твърде много злополуки. Честно казано сър, джуджетата са откачили от притеснение. Знаците на Призоваващата Тъмнина са навсякъде. Вероятно е работа на миньорите, те са се крили откакто са дошли тук. Усещат че има нещо много нередно, но единственото което могат да направят е знак.
- Е, главният им граг беше убит.....
- Мога да усетя атмосверата в мината сър. Всяко джудже може. А тази е задръстена от страх, ужас и страшен смут. И има по-лоши неща в Дълбините от Призоваващата Тъмнина.
Ваймс веднага видя във въображението си отмъстителна тъмнина да се надига от пещерите като прилив, по-бързо отколкото човик може да бяга...
... което си е тъпотия. Не би могъл да видиш тъмното.
Я почакай, макар че ... понякога би могъл. В старите дни, когато той дежуреше само нощем, познаваше всички отсенки на тъмнината. И понякога усещаше тъмнината толкова плътна, че почти трябваше да си пробива път през нея. Това бяха нощи в коита конете бяха плашливи, кучетата скимтяха, а в района на кланиците животните разбиваха кошарите си. Бяха необясними, също като онези нощи, които бяха доста светли и сребристи дори когато нямаше луна в небето. Той се беше научил, по онова време, да не използва онзи малък стражнически фенер. Светлината само разваляше зрението му, заслепяваше го. Той се взираше в тъмнината докато тя мигне. Измерваше я с поглед.
-Капитане, нещо малко се пообърках!- каза Ваймс. – Аз не съм израснал в мина. Дали тези знаци се появяват, защото джуджетата мислят, че ще се случат лоши неща и искат да се предпазят от тях, или защото искат лошите неща да се случат?
- Може и да е заради трите едновременно!- каза Керът, потрепервайки. – Може да стане доста напечено когато нещата в мината не вървят .
- О, мамка му!
- О, може да е ужасно, сър. Повярвайте ми. Но никой не би надраскал най-лошия знак и да желае това да се случи. Само рисунката не би била достатъчна, впрочем. Трябва да искаш да се случи и със последния си дъх.
- И какво е това което ще се случи?
- Не бихте искал да знаете сър.
- Не! Искам да знам!- каза Ваймс.
- Не. Не искате да знаете, сър. Наистина!
Ваймс беше на път да се развика, но беше спрял да мисли за момент.
- Всъщност, да, не мисля че искам! – съгласи се той. – Всичко се върти около истерия и мистицизъм. Това е само шантав фолклор. Джуджетата вярват в него. Аз не! Така ... как накара червеите да формират този знак?
- Лесно, сър. Само намазвате стената с парче месо. Това е празник за червеите. Исках да разтърся Плам малко. Да го изнервя, както сте ме учил. Исках да му покажа, че знам за знаците. В крайна сметка аз съм джудже!
- Капитане, вероятно не сега е момента да ти напомням, но...
- О, зная че хората се смеят, сър. Джудже високо шест стъпки! Но да си човек само означава да си роден от човешки родители. Това е лесно. Да си джудже не значи, че трябва да си роден от джуджетата, въпреки че би било добро начало. Става въпрос за това което правиш. Определени церемонии. Аз съм ги направил. Така че, аз съм човек и джудже. На дълбинните им е трудничко да се справят с това.
- Отново е намесена мистика нали?-каза Ваймс с досада.
- О да, сър.- Керът се изкашля.
Ваймс разпозна това специфично кашляне. Това означаваше, че лоши новини витаят в ума на капитана и че той се чуди как да ги подреди за да паснат на наличното не-съвсем-съществуващо-резервно пространство в главата на Ваймс.
- Изплюй камъчето капитане!
- Ъъ, този малък симпатяга се намери!- каза Керът, като отвори дланта си. Цариградско грозде стоеше изправено.
- Тичах през цялото време, Напиши Името Си Тук!- каза то гордо.
- Забелязахме го да тича покрай канала. - каза Керът. – Не беше трудно да видиш бледозелен блясък като този.
Ваймс изкара кутийката на Цариградско грозде от джоба си и я сложи на пода. Духчето се изкатери вътре.
- Оо, толкова е приятно! –каза то. – Хич не ми споменавайте за плъхове и котки!
- Преследваха ли те? Но ти си магическо същество, нали?- каза Ваймс.
- Те не го знаят!- каза духчето. - Сега, какво беше ... О, да. Ти поиска да проверя за преминаването на нощните товари. През последните три месеца медени каруци са прекарвали допълнителни товари от по средно четиридесет тона на нощ.
- Четиридесет тона? Това би напълнило голама стая! Защо не сме знаели за това?
- Знаел си, Напиши Името Си Тук! каза духчето. – Но те са излизали от всички порти, виждате ли, и вероятно никой пазач не е забелязал повече от една или две допълнителни каруци.
-Да, но те предаваха рапорти всяка нощ! Защо не сме го забелязали?
Получи се неловка пауза. Духчето се изкашля.
- Ъм, никой не чете рапортите, Напиши Името Си Тук. Те се явяват като, както ние в занаята ги наричаме, само-написани документи.
- Не трябваше ли някой да ги чете?- попита Ваймс.
Падна още една оглушителна тишина.
- Струва ми се, че това трябва да си ти, скъпи!- каза Сибил, докато внимаваше с карпенето.
- Но, аз съм командващият!- запротестира Ваймс.
- Да скъпи. Това е същността, наистина.,
- Но аз не мога да прекарвам цялото си време в прехвърляне на хартии!
- Тогава наеми някой друг да го прави скъпи!- каза Сибил.
- Мога ли ?- каза Ваймс.
- Да сър!- каза Керът. – Вие сте командващият.
Ваймс погледна духчето, което му се ухили благоразположено.
- Можеш ли да прегледаш всичко от входя....пода ....промърмори Ваймс-.....и да ми кажеш кое е важно?
- За мен е щастие, Напиши Името Си Тук! Само един въпрос, Напиши Името Си Тук. Кое е важно?
- Ами, фактът че скапаните каруцари са превозвали толкова много боклук извън града си е ужасно важно, не мислиш ли?
- Не бих могъл да знам, Напиши Името Си Тук!- каза духчето. - Аз, всъщност, не мога да мисля самичък. Но подозирам, че ако бях насочил вниманието ти към това преди месец, ти щеше да ми кажеш да си навра главата в патешки задник.
- Това е истина!- каза Ваймс кимайки. – Сигурно щях да го направя. Капитан Керът?
- Сър!-каза Керът, изправяйки се.
- Каква е ситуацията по улиците?
- Ами, тролски банди се навъртат в града през целия ден. Джуджетата, също. В момента доста джуджета се навъртат около Площад Сатор, сър, а доста тролове се струпват на площада на Счупените Луни.
- За колко точано става въпрос? каза Ваймс.
- Около хиляда, общо взето. Пили са разбира се.
- значи са точно в настроениу за битка!
- Да, сър. Достатъчно пияни за да оглупеят, но и достатъчно трезви за да не се строполят!- каза Керът.
- Интересно наблюдение, капитане!- каза Ваймс замислено.
- Да, сър. Говори се че ще започнат в девет. Разбрах че всичко е уточнено.
- Тогава, мисля че, преди да се е стъмнило, там трябва да има много ченгета точно между тях, не мислиш ли?-каза Ваймс. – Предай съобщението до всички Участъци на Стражата.
- Направих го, сър!- каза Керът.
- И виж да се подредят няколко барикади.
- Всичко е уредено, сър.
- И си извикал специалните?
- Уведомих ги преди час, сър.
Ваймс се поколеба.
- Трябва да съм там, капитане.
- Ще разполагаме с достатъчно мъже, сър, каза Керът.
- Но нямате достатъчно командири!- каза Ваймс. - Ако Ветинари ме привика утре да ме мъмри заради това, че е имало значителни безредици в центъра на града, не бих искал да му кажа: Прекарах спокойна вечер у дома.
Той се обърна към жена си.
- Съжалявам, Сибил.
Лейди Сибил въздъхна.
- Мисля че трябва да ди поговоря с Хавлък за часовете в които те задържа!- каза тя. – Нищо добро не ти се случва, да знаеш.
- Такава е работата скъпа. съжалявам.
- Добре стана, че накарах готвача да напълни манерка със супа тогава!
- Така ли?
- Разбира се. Познавам те Сам. И съм сложила няколко сандвича в чанта. Капитан Керът, искам вие да следите да изяжда по една ябълка и един банан. Доктор Ливада каза че той трябва да изяжда поне по пет парчета плод или зеленчук всеки ден!

*Б.пр. Dr. John "Mossy" Lawn –Доктор Джон "Мъхнатата Ливада". Според мен това би бил по-правилният превод на името на доктора по срамните болести, с който се срещаме за пръв път в „Нощна Стража”. Иначе Моси Лоун звучи добре и на български.

Ваймс се взираше вдървено в Керът и Сали, опитвайки се ги предупреди, че на първият полицай който се ухили или спомене нещо, на някого, въобще, някога, ще му се стъжни, ама наистина много!
- И, между другото, доматения кетчъп не е зеленчук!- добави Сибил. – Дори и изсъхналото нещо около гърлото на бутилката. Е, защо стърчите още тук?
***

- Има нещо което не исках да споменавам пред нейно сиятелство! - каза Керът, щом забързаха към Двора. - Ъ, Дотук е мъртъв сър.
- Кой е Дотук?
-Редови Полицай Хорас Дотук, сър? Ударен е силно в задната част на главата снощи? Когато бяхме на срещата? Когато стана онова, ъъ, "смущение"? беше закаран в Безплатната Болница?
- О богове. .: каза Ваймс. – Изглеждаше ми сякаш беше преди седмици. Той беше при нас само от два месеца!
- В болницата казаха че мозъкът му е умрял сър. Сигурен съм, че са направили всичко по силите си.
„А ние направихме ли от нашите? – се зачуди Ваймс. Но онова там беше кърваво меле, а павето дойде от никъде! Можеше да удари мен, можеше да удари Керът. Вместо това, удари хлапака. Какво трябва да кажа на родителите му? Беше убит при изпълнение на служебния си дълг? Но в служебните му задължения не трябваше да влиза възпрепятстването на много видиотени гаждани да убиват други много видиотени граждани!
Всичкото това излезе от контрол. Не бяхме достатъчно. А сега сме още по-малко.
- Ще отида да видя майка му и баща му ут...започна той, и мудната му памет накрая включи. – Няма ли....Нямаше ли той брат в Стражата?
- Дасър!- каза Керът. Редови- Полицай Хектор Дотук, сър. Постъпиха заедно. Той е надолу по Галантната Улица.
- Тогава намери неговия сержант и му кажи да не пуска Хектор тази вечер на улицата, става ли? Искам да бъде прехвърлен в регистратурата. В мазето ако ме възможно. И да носи много дебел шлем.
- Разбирам, сър, каза Керът.
- Как е Ангуа?
- Мисля, че ще се оправи след като полежи малко сър. Мината наистина я повали.
- Аз много , много съжалявам за това!- започна Сали.
- Грешката не беше твоя, редови-полицай ... Сали!- каза Ваймс. – Беше моя. Знам за тези неща между вампир и върколак, но се нуждаех и от двете ви там долу. Това е само една от онези решения, ясно? Предлагам да си вземеш свободна вечер. Не, това е заповед. Справи се много добре като за първи ден. Хайде тръгвай. Пази се от неприятности ... или каквото там.
Те я гледаха докато се изгуби от поглед, преди да продължат надолу по улицата.
- Много е добра, сър, каза Керът. – Много бързо схваща.
- Да, много бързо. Виждам, че ще ни бъде полезна, каза Ваймс замислено. - Това не ти ли се вижда малко странно, капитане? Появи се, точно когато имахме нужда от нея.
- Тя е в Анкх-Морпорк от няколко месеца, все пак!- каза Керът. - А и Лигата гарантира за нея.
- Точно от толкова време е тук, колкото и Трошибут! - каза Ваймс. – А ако искаш да си в течение на събитията, ние носим подходящата униформа която би облякъл. Ние сме официалните шпиони.
Б.пр. prodnoses – по принцип не успях да открия точен превод на думата. Означава нещо като шпиони, подслушвачи, такива които си врат носа навсякъде.
-Сър, вие не мислите че....
-О, сигурен съм, че е член на Черните ленти, но не мисля, че вампир ще дойде тук, чак от Юбервалд за да свири на чело. Все пак, както каза ти, върши добра работа. Ваймс се загледа в нищото за момент и тогава каза замислено,-Един от нашите Специални не работеше ли за щракалковата компания?
- Това трябва да е Анди Ханкок, сър, каза Керът.
- О богове! Искаш да кажеш "Двата Меча"?
- Точно той сър. Много енергичен момък.
- Да, видях нарядите. Обикновено тренировъчният манекен издържа месеци, капитане. Не би трябвало да е насечен на трески само след половин час!
- Той сега трябва да е в Двора сър. Искате ли да си поговорите с него? каза Керът.
- Не. Ти ще си поговориш с него за.....,-Ваймс понижи глас. Същото направи и Керът. Чу се въздишка. Тогава Керът каза
- Строго погледнато, това законно ли е, сър?
- Не виждам как. Хайде да разберем, става ли? Този малък разговор не се е състоял нали, капитане!
- Тъи вярно, сър.
„Божичко, беше толкова по-добре, когато бяхме само четиримата срещу онзи проклет грамадански дракон, си мислеше Ваймс докато вървяха. Разбира се, едва не изгоряхме няколко пъти, но поне не беше сложно! Беше един проклет грамадански дракон! Можеше да го видиш как идва. Той не ти прилагаше политически номера!”
Тъкмо когато почти пристигнаха в Двора на Псевдополис, започна да вали, ситен настъпателен дъжд. Ваймс трябваше, с ужасно нежелание, да се хване за Керът.
Той несъмнено беше добър организатор. На мястото цареше голямо оживление. Каруци претоварени с жълти и черни барикади бяха изтъркаляни извън лимонадената фабрика. Стражници пристигаха от всички улици.
- Наистина се изръсих много за тези,- каза Керът. – Мислех си, че е важно.
- Добра работа, капитане!- каза Ваймс, докато стояха като острови в пороя. – Но мисля, че малко си избързал в планирането и не си догледал.......
- Наистина ли, сър? Мисля че обхванахме всичко!- каза Керът, гледайки объркано.
Ваймс го тупна по гърба.
- Вероятно точно това не!-каза той. И добави, но само на себе си:- защото ти, капитане, не си копеле.

***

Объркан и без мисъл в главата, тролът бродеше през света ...
Главата на Тухла наистина дрънчеше. На него наистина не му се искаше да направи това, но попадна в лоша компания.
Той често попадаше в лоша компания, заразмишлява, въпреки че понякога трябваше да търси цял ден за да я открие, `щото Тухла беше загубеняк на загубеняците. Трол без клан или банда, когото дори другите тролове смятаха за тъпак, трябваше да приеме всяка лоша компания която му попаднеше под ръка. В този случай той беше срещнал Пълната Шлака, Твърдото Ядро и Големия Мрамор, и беше много по-лесно да се забърка с тях, отколкото да се откаже, и те срещнаха и други тролове. А сега...
„Да го кажем така - си мислеше, докакто се мотаеше наоколо и пееше гангстерски песни, малко извън ритъма защото не знаеше думите...- Добре, да си член на тази банда тролове не е скатавка, то си е факт. Но Пълната Шлака каза, че се носи слух дето Стражата била по следите на трола дето слизал долу в мината нал` тъй? И, ако искаш да се оттървеш, най-доброто място да скриеш трол, вярно, е сред голяма тълпа тролове. Щот` Стражата ш`души около мазетата където се с`бират лошите тролове, няма да гледа насам. А пък ако погледне, и го посочи с пръст, тогава всичките тези братя тролове ще му помогнат да се измъкне.”
За това последното хич не беше сигурен в душата си.
Неговият, вероятно отрицателен IQ, водеше до отсъствие на популярност, а преди всичко, неговата нерекъсната склонност да сумти, смуче, преглъща или гризе всичко което обещаваше да накара ума му да блести, означаваше че той беше отхвърлен дори и от Бандата-дето-не-мога-да-се-сетя-за-името-и на Улица Десето Яйце за която се говореше, че били толкова тъпи, че един от членовете и бил бучка бетон на парче жица. Не, трудно беше да си представиш някой трол да се загрижи изобщо за това какво ще стане с Тухла. Но точно сега те бяха братя, и единствените негови хора.
Той смушка окичения с черепи, декориран с графити, покрит с лишеи, носещ огромен боздуган трол който крачеше стоически до него.
- Увъжен`е, брато! – каза той, свивайки грапав юмрук.
- `Що ни ходиш да с`гхоугхаш, Тухла, скапан копролит такъв...измърмори тролът.
- Тут`кси! - каза Тухла.

***
Главният участък беше претъпкан, но Ваймс си проби път през мелето с блъскане и крясъци докато стигне до бюрото на дежурния, което беше обсадено.
- Изглежда по-зле отколкото е, сър!- изкрещя Веселка, надвиквайки врявата. -Детритус и Полицай Синджон* в момента са в Залата, заедно с тримата полицаи големи! Започнахме да поставяме линията на мястото и! И двете страни са твърде заети да се организират!
*Б.пр Bluejohn-Син Джон е кубичен флуоритен кристал(полускъпоценен камък) наречен така по името на пещерата „Син Джон” в Кастълтън Англия където е открит.
-Добра работа, сержант!
Веселка се наклони надолу и сниши глас. Ваймс трябваше да се хване за плота на масивното бюро за да не бъде отнесен от блъсканицата.
-Фред Колън събира Специалните в старата лимонадена фабрика, сър. А Г-н Дьо Слов от Вестника ви търси.
- Извини ме, сержант, това последното не го схванах!- извика Ваймс. –Лимонадената фабрика, така ли? Добре!
Той се завъртя, и едва не се строполи върху A. E. Черногледски, който държеше спретнат клипборд*.
*Б.пр.- оставям го така защото -твърда подложка с прикрепени листове хартия идва малко длъжко, а всеки знае що е клипборд!
- А, Ваша светлост, има само някои малки въпроси които бих искал да обсъдя с вас,-каза сияещият дребен човечец.
Ваймс отвори уста.
- И си мислите, че моментът е подходящ, така ли? – той успя да се извърти, тъй като един полицай носещ наръч мечове го ръчна в гърба.
- Ами, да, аз открих множество малки финансови и процедурни проблеми.- каза A. E. Черногледски спокойно, - и мисля, че е жизненоважно да разбера точно какво....
Ваймс, смръщен ужасяващо, го сграбчи за рамото.
- Да! Правилно! Несъмнено!- изкрещя той. – Скъпи ми г-н Черногледски, какво ли съм си мислил? Вие трябва да разберете! Елате с мен моля!
Той почти завлече ошашавения човечец навън през задната врата, премести го от пътя на движеща се каруца, докато си пробиваше път през задръстения от тълпата двор, и го изтласка към двора на старата фабрика, където Специалните се бяха окомплектовали.
Технически, те бяха Гражданска Милиция но, както Фред Колън беше отбелязъл:- по-добре беше да са тук и да се ядосват едни други, отколкото отвън, и да са ядосани на тебе.*
*Б.пр. „it was -better to have them in here pissing themselves than outside pissing on you”-другият възможен превод също ме кефи – по-добре да са тук и да опикават себе си отколкото отвън и да опикават тебе. На кой както му харесва.
Специалните полицаи бяха мъже, в по-голямата си част, които биха могли да станат ченгета във времена на крайна нужда, но обикновено бяха лишени от формално членство в Стражата поради причини като - форма, професия, години или, понякога, мозък.

За сега толкова. Нямам време в момента, но при първа възможност продължавам!

Похвално! Ако проимаме двама фенски преводачи, "Вузев" могат спокойно да ходят по дяволите :)

Ще ми дойде акълът, ама дали ще съм жив тогава...

Много, много ти благодаря!!!