Зимен траверс

Записах се за изкачване на Вихрен по Джамджиевия ръб. И тъй като вече съм на прага на Христовата възраст, а и за да не се излагам, още месец преди това започнах да влизам във форма. Помните ли Бате Сталоун в „Роки” как тичаше по стълбите пред Музея на Изкуствата под звуците на култувата песен “Gonna fly now”? И аз бях така – серия 20 набирания, а после километри през гората, докато най-после изляза на огромната поляна, от ляво Стара Планина, пред мен слънцето тъкмо изгрява над Лозенска Планина, до нея Витоша белее, а в дясно – Люлин Планина, дъхът ми става на пара в утринния мраз, скрежасалата трева хрупа под обувките ми....ако имаше някой да пусне подходяща музика, направо щях и аз като Роки с вдигнати ръце да заподскачам на място и да си нареждам на ум „...ти си шампионът, пич, ти си!...”. Когато в петък ми се обади Водачът и ми каза „на Вихрен има обилен снеговалеж, на тази височина ще е минус 20 градуса, няма начин, отлагаме го” ми идеше да се разрева – гледах грижливо подредените неща – катерачни обувки, гети, комбинезон, котки, пикел, очила, уиндстопер, грейка с гъши пух, полар, яке, примус, вълнени лапи, шапка...и не можех да повярвам, че няма да забивам героично котки в склона, а вятъра да брули все по-отдалечаващата ми се фигура нагоре...след две седмици заминавам далеч, а когато се върна в България, сняг ще има на преспи и то само по северните склонове на пиринските Върхове. Сбогом зимен туризъм!

В неделя сутринта пиех кафенце с кисела физиономия, отправил взор през прозореца насреща към неприсъпните и горди алпийски върхове на Люлин, когато ме осени идея. За няколко минути натъпках всичко в раницата (без котките), извиках на жена ми: „излизам да се разходя, ще напазарувам навръщане” и хукнах навън, прескочих оградата на комшиите, заобиколих военното поделение и продължих да бягам през снежното поле, след последните къщи на Михайлово хванах юг – в гората без пътека, право нагоре, в девствен сняг и храсталаци, от които се посипва върху ми бяла пудра, блестяща на слънцето...още бях киселяк, но поне бях в гора. Освен добрата екипировка, която нарушаваше правилата, бях спазил всички останали принципи за зимна планина – тръгва се късно (към 11), задължитело сам, в планина където никога не си стъпвал, без карта и без да информираш никого къде отиваш....нервно заопипвах джобовете си, но облекчено въздъхнах – бях си забравил и личната карта. Нагоре определено не беше Вихрен, но с половин уста бях длъжен да призная пред себе си, че е красиво – слънце, минус 3 градуса, никакъв полъх на вятъра, клоните на дърветата приказно отрупани от снощния снежец, а газенето – не повече от педя и то в пресен, пухкав и лек сняг. Следи от хора - никакви. Пътеки – също. Следвах логиката на релефа, но общо взето се опитвах да вървя направо. Качих най-западния връх на планината и тръгнах на изток, започвайки Великата Одисея по прекосяването на зимния Люлин (верните привърженици на тази планина ще ми простят леката ирония, но все още не можех да се примиря с факта, че това все пак не е Пирин, и току ядно ритвах някое невинно дърво, а по главата ми се посипваше сняг...). Прекосих Бучинския проход и към четири часа бях някъде из подстъпите на най-източния връх на планината, обвит в тайнствени мъгли. Помотах се наоколо, снимах, позяпах с бинокъла една пасяща кошута, накрая реших, че е късно за щурм на върха и се засурках из снега надолу. Малко преди Мало Бучино бях нападнат от три кучета, а техния стопанин безучастно наблюдаваше отстрани и ми даваше съвети от рода на „говори им – да ги успокоиш”...понеже нямам дар слово, а по-скоро се имам за човек на перото, извадих химикалката, която нося в планината за раздаване на автографи и щракнах копчето. Псетата се разлетяха със скимтене – явно не бяха любители на сълзотворния газ. Прекосих селото, поех по бялото сумрачно поле между него и Банкя и след час се прибрах по тъмно у дома. Купих и кори за баница по пътя.

Ти за пореден път изби рибата...е не знам какво да кажа...трябва да употребя някой суперлатив, ама не зам как ще прозвучи. Ще липсваш на клуба, ако наистина заминаваш за дълго.

И аз правих нещо подобно по Франгенското плато край Варна...само дето не обиколих цялото плато по ръба и дето беше по-кратко - 3 ч. колкото да разходя домашните любимци из снежните баири.

Независимо от краткия преход обаче успях да срещна представители на 2 ненавистни за мен спорта - един ловец и 7-8 мотористи с мотори тип маунтин байк.

Така е като се ходи по пътеки и пътища.

Само да те попитам - представяш ли се какво щеше да стане ако случайно си беше счупил крак при ритането на дърветата? Защото аз знам - нямаше дори да те намерим, както намерихме трупа на ловеца до село Люлин наскоро, казваш че дори на жена си не си казал къде отиваш, а човек ходи сам само на "едното място", където и царете ходят сами.

През цялото време си мислех за вероятността да си счупя крака и едновременно да си загубя компаса, да се спусне гъста мъгла и температурата внезапно да падне с двайсетина градуса...ей тогава наистина щях да се псувам що съм толкова арогантно и самонадеяно копеле...ама и тоя път ми се размина на косъм

”човек ходи сам само на "едното място"
Не искам да звучи като заяждане, но мисля, че човек ходи сам където си поиска и няма нищо страшно в това, както и да понесе някакви последствия, след като си е поел отговорността за това. И не разбирам какъв е проблемът на някои хора, че фанатично да твърдят къде може да се ходи и как

Правилно,никой не е длъжен да дава обяснения нито на мъжа си ,нито на жена си къде отива,пък човека си е преценил какви са му възможностите да се справи с ъс ситуацията.

Записах се за изкачване на Вихрен по Джамджиевия ръб. Заради лошите прогнози съм малко скептично настроен. В петък периодично проверявам в нета за новини. При последната проверка прочитам “За да няма жертви…” и т.н. Никъде няма да ходим.
В неделя времето е облачно и студено, въобще не предразполага към разходки, единствено предателската уеб-камера на Алеко обещава слънчице по високото. Домързява ме и не се поддавам на импулса. И тъй като напоследък страдам от графомански пристъпи, които дори антибиотиците не лекуват, решавам да довърша започнатото преди няколко дни...
Here it is: Цък

[линк]

Явно не сте ме разбрали с предишнотои ми постче, затова пояснявам отново - който ходи сам в планината рискува много повече от колкото ако е с група, мога да дам много примери - Асен Златарев на Близнаците още не е намерен, други които сме намирали, но вече късно, но и от мен край, който каквото си търси намира, както и този с шейната на Рилски езера преди 10 дни.

Нали каза, че ще се връщаш по някое време на лято?

Споровете наистина са излишни. Всеки решава сам за себе си.

Малко прекаляваш приятелю, айде не толкова тежко а?

да бе, сега виждам, че е станало излишно драматично - един ден пак ще се върна ... нямаше връзка с мненията, не съм докачлив

и от чужбина, сигурно ще имаш възможност поне някой парк да обиколиш... Така няма да ни липсват писанията ти.

"7-8 мотористи с мотори тип маунтин байк"
засрами се в ъгъла

"правих нещо подобно по Франгенското плато край Варна" - смееххх. Траверсирал платото