За ще-то

С две думи питам за етимология на частицата ще. Загатнаха ми днес, че се е развила от пълнозначен глагол (?) и ми стана интересно, та реших да попитам по-знаещите тук. Моля да споделите знания по въпроса.

Така е. Глаголът все още съществува като самостоятелен глагол: ща, щеш, ще, щем, щете, щат. Като спомагателен глагол за бъдеще време в миналото: щях, щеше, щеше, щяхме, щяхте, щяха. По произход е съкратена форма на старобългарския глагол хотЯти/хътЯти (Я = ят). В сръбски/хърватски се пази и пълната форма: инф. хтети, сег. вр. хоћу, хоћеш, хоће, хоћемо, хоћете, хоће. При нас в един момент бъдеще вр. се е образувало така: ща да чета, щеш да четеш. Т.е. глаголът ща е спомагателен, но се скланя. Моделът е жив при бъдеще време в миналото: щях да чета, щеше да четеш. В сегашно време нещата са се опростили и ща + да е станало несклоняема частица ще.

Жъ тъ зъпитъм и ощьи ньещу. Къквази й разльикътъ мьижду глъголъ "ща" и глъголъ "искам"?

А защо трябва да има разлика между ща и искам?

Аватаар, много благодаря за компетентния отговор. Не знам как не направих връзката с ща..

а за "сакам" нема ли питаш?

Спорихме в един форум за етимологията на думата "сака". Имаше две версии:

[1] от "се:кати", като ятовата гласна е дала "а" в западните диалекти, а в източните диалекти от този корен имаме съюза "сякаш".

[2] от "сакати", което било итеративна форма от "сочити", което пък се среща в съвременните "посочвам", "насочвам".

Дали има стари писмени останки в подкрепа на някоя от версиите?

итеративна??

Има се пред вид исторически дълга гласна на мястото на исторически кратка:

помощ -> ще помогна -> помагам.

посока -> соча -> сакам

"сакам" идва от "изсакам". на български е станало искам, а на македонски диалект сакам.

на български е станало искам, а на македонски диалект сакам

Явно не си много наясно с българските диалекти.

Не исках да пускам нова тема, дано и тук ме забележите.

Чета си българска граматика на Пашов и той ми пуска мухата, че в старобългарския бъдещето време се образувало със спрегнатия глагол ща плюс да-формата на глагола ИЛИ вместо ща се използвал глагол със значение "имам". Въпросът ми е как е звучал този другият и в кои случаи се е използвал той, в кои ща?

На старобългарски глаголът звучи почти като на новобългарски - имамь, имаши и т. н. Разликата между ща и имам е в нюанса - "ща" е за намерение/желание, а "имам" - за задължителност/възможност. Както се употребява и в новобългарски - имам да ходя ~ трябва да ходя, имам да кажа нещо ~ имам какво да кажа, мога да кажа.
В среднобългарските текстове разликата в значенията се размива и "ща" взема надмощие в положителните изречения. Но в отрицателните надделява "имам", чийто нюанс на задължителност е бил подходящ и за забрани (както в новобългарски - няма да ходиш, няма да говориш). Така се стига до днешното положение, при което има различна положителна и отрицателна форма за бъдеще време - ще дойда ~ няма да дойда.

Е има "не ще дойда", ама звучи супер криво.

Благодаря за задоволяването на любопитството ми.