нещо

В един момент си дадох сметка, че не ми е приятно да живея сама и заживях с мъж, за когото след време се омъжих.
От години живея със съпруга си в чужбина, нямаме деца и не изключвам възможността един ден да се разделим. Независими сме финансово един от друг, имаме общи интереси и теми, но времето минава и мисля, че започнах да му омръзвам. За мен омръзването не е проблем, не изпитвам нужда от други мъже и знам как да се чувствам добре с моя. Усещам в себе си страх да остана сама, а това понякога ме кара да си мисля, че е една от причините да съм със съпруга си. Улавям се, че мисля за алтернативи и се опитвам да предвидя бъдещето развитие на нещата. Обръщам внимание на това, тъй като преди не съм го забелязвала в себе си - страх, несигурност и чувство за обреченост на самота. Неприятно е, започна да ми пречи да се отпускам и ме кара да се чувствам сякаш съм забравила или пропуснала да свърша нещо важно, изнервям се безпричинно, променям се по начин, който не ми допада. Не знам какво става. Защо е тоя страх? Когато мисля трезво мога с логика да стигна до заключението, че разделите са нещо нормално и живота продължава, но страхът остава. Веднъж се опитах да поговоря с него за това, но реакцията му беше "никой не знае какво го очаква в бъдеще и т.н.", а, мисля, имах нужда да чуя нещо затвърждаващо значимостта ми за него... Залутвам се в мисли за това как не съм незаменима и това ме потиска (въпреки, че знам - незаменими хора няма)...
Та така - проблем няма (никой не иска да се разделя с мен), но аз се тормозя и не мога да спра, въпреки че все още съм способна да си противореча разумно. Имам чувството, че в един момент ще потъна изцяло в страха си.
Има ли име това състояние? Как да се взема в ръце? Моля, коментирайте.

Самата ти обичаш ли своя съпруг?

Да.

А ето и един много силен материал по темата:

special

Известно е че има кризи, които настъпват след определени периоди на съжителство. Струва ми се, че усещаш някаква самота и непълнота в брака си. Това те кара да разсъждаваш философски за ситуацията. Не мисля, че това е нещо ненормално, напротив по-ненормално щеше да бъде ако човек никога не си задава подобни въпроси. Съвет не се наемам да ти дам освен най-разпространения - да си намериш нови занимания, чрез които да се запознаеш с нови хора - танци, фитнес, йога. Въобще новотата ще измести акцента на мислите ти в друга посока, защото ти в момента си фиксирана върху тях. Събирания с приятелски семейства може да ти помогнат да сравниш вашите отношения с техните и да си дадеш сметка къде сте.

Здравей,
Струва ми се...има твърде много и не съвсем прости неща зад думите ти...и отговорът не може да е еднозначен - не, че има еднозначни отговори.
Омръзнало ти е да живееш сама и си се омъжила...струва ти се, че започваш да му омръзваш...това не те притеснява...обичаш го...Може би от всичко по малко и все пак...Наистина ли го обичаш? Как? Доколко? Това ли е всичко, от което имаш нужда? Кое те кара да чувстваш, че му омръзваш?Кога се случва това? - може би си струва да "разнищиш" мислено тези ситуации, за да разбереш какво точно става. Кой на кого омръзва?
Никой не мисли да се разделя с теб...Но ти мислиш. ...Кое те навежда на тази мисъл?

nqma da si samotna.
veseli praznitsi i na teb

Здравей и за много години! Прочетох споделените ти мисли и горните мнения и си дадох сметка, че ... е нормално! Всички жени сме такива...Искаме света, но ако може и той да и иска. Когато за първи път почуствах страх за себе си, беше на 9-тата година от брака ми! Осъзнах, че други жени харесват съпруга ми по начин, по който аз не го харесва. Изпаднах в депресия, защото аз не го желаех сексуално, но въпреки всичко не исках да го деля с друга/и. После се втурнах да работя много и забравих страховете си. После, съвсем естествено се появи друг мъж и така забравих страховете си! Сега се страхувам за другия, все едно съпругът ми е даденост! Животът е гаден, когато си влюбен! Кара те да се съмняваш в себе си, в другия, да плачеш без причина и ...

За много години на всички!


"други жени харесват съпруга ми по начин, по който аз не го харесвам"

Ето, това е нещо, което не ми дава мира.

Понякога е причина да се чувствам глупава - случвало ми се е да си създавам интереси само и само да мога да комуникирам за неща, които преди това е можел да обсъжда само с други жени. И в същото време не изпитвам ревност, а по-скоро безпомощност - някак не съм достатъчно съвършена за него и наваксвам.
Друг път си внушавам, че някои жени (с лош вкус, естествено) го привличат с нещо, което аз недвусмислено съм осъдила, заклеймила като погрешно и достойно за порицание - да, ама на някои жени им отива и аз умирам от мъка. Нима той не оценява фината ми настройка (каквото и да значи това)?! - защо с тези жени е такъв, какъвто аз не го харесвам? - за да им се хареса, очевидно е! Така съм се измъчвала (сега като го пиша ми е смешно, но никак не е докато се случва), че съм развила почти идеалния неосъждащ стил на говорене, та да не се ядосвам после и да си мисля, че той нарочно понякога ги споменава с добро.
Ужасно е! Още по-ужасно е, че знам, че не съм права!

"новотата ще измести акцента на мислите ти в друга посока"

Имам го предвид и работя по въпроса, макар че, за момента, ми е почти невъзможно заради работата. Отделно, изпитвам чувство за вина когато се забавлявам без него. Насилвам се да го правя, не знам защо се получава така (не мисля, че той има "вина" за това), просто не ми е интересно. Не съм наясно как да го преодолея, освен чрез насилие над себе си, а така страничното занимание се "получава"/случва само временно и после пак ми омръзва и не ме влече.

"Кое те кара да чувстваш, че му омръзваш?"

Ако се абстрахирам (доколкото е възможно) от нещата, които са само в главата ми, остават едни нещица, свързани с отношението му към мен в ежедневието (и не само), дето ми е трудно да разясня на непознат и няма как да не се променят ..., но посоката на промяната е важна - е, аз не усещам намерение в съпруга ми за задълбочаване/развиване на отношенията ни, прекалено често се намират нови, интересни и належащи поводи за отлагане/пренебрегване на общи планове. Общото ни бъдене в момента е резулрат от низ случайности; ако нещо му дойде времето (разбирай - случи се от самосебе си) - добре дошло е за съпруга ми, ако не - избягва да мисли за това. Не усещам стремежа му за заедност, който преди ме окриляваше. Знам, че това са нормални неща; не знам къде е границата, може би това ме изнервя, де да знам.

Ти си Съвършена. С главно "С". Не бива да се съмняваш в това.
Наистина е добре да се възползваш от мнението на ataraxia:


" Съвет не се наемам да ти дам освен най-разпространения - да си намериш нови занимания, чрез които да се запознаеш с нови хора - танци, фитнес, йога. Въобще новотата ще измести акцента на мислите ти в друга посока, защото ти в момента си фиксирана върху тях. Събирания с приятелски семейства може да ти помогнат да сравниш вашите отношения с техните и да си дадеш сметка къде сте."

Много е елементарно това, което ще кажа и все пак ми хрумна много спонтанно след думите ти за малките нещица и усещането, което си имала и което се губи. Може да има сериозен проблем, скрит в дълбокото. Но може и да няма-ти най-добре би могла да прецениш. Ако обаче това е само обичайното и уви-не по-малко лошо от това, че е обичайно - разминаване между половете (жените отново и отново търсят уверение, че са обичани, мъжете приемат обичта за даденост и спокойно полягат пред телевизора),бих ти казала - поговори с него - спокойно, тихичко и разумно, разкажи му как се чувстваш и какво става с теб, разбери какво става с него.И, много важно, казват психолозите, е да се говори не в стил-Ти..си такъв и такъв с мен. или Ти как можеш-, а в първо лице - Аз се чувствам...С мен се случва...
Извинявай, ако смяташ, че опростявам нещата, но ако наистина все още няма сериозен проблем, значи все още не е късно да спреш разрастването му като потърсиш...просто човешко разбиране и заедност.
Иначе йогата, танците и новите занимания са добър начин, стига наистина да отклонят мислите ти из основи, а не да бъдат само временно бягство, докато проблемът, скрит зад тях, набира сили.
От друга страна, ако смяташ, че има по-сериозни проблеми, въпросът ми- ти мислиш за раздяла-беше насочен към това, че такава мисъл вече съществува в твоето вътрешно пространство. Може би не е негова.Теб кое те кара да мислиш за раздяла? Или по друг начин казано - коя е тази част в теб самата, която мисли за раздяла?