Какви премиери е имала България...
85 отговора
0 прегледа
Какви премиери е имала България...
По-точно Народна Република България:
Георги Димитров Михайлов Той е 32-и министър-председател на България в 64-то и 65-то правителство (1946-1949 г.).
Вълко Вельов Червенков - министър-председател на България в 66-то (1950-1954 г.) и 67-мо (1954-1956 г.) правителство и лидер на БКП от 1950 до 1954 г.
Вълко Червенков е роден в Златица, но се премества в София и от 1919 г. участва в дейността на БКП. През есента на 1924 г., заедно с Яко Доросиев и Иван Минков, влиза в т.нар. Специална наказателна група към Централния комитет на БКП, която трябва да координира терористичната дейност на Военната организация на партията. През 1925 г. е задочно осъден на смърт за множество планирани убийства наредени от БКП и Коминтерна и заминава за Съветския съюз. Там заема различни номенклатурни постове в структурата на Коминтерна. Червенков е известно време агент и доносник на съветските тайни служби с кодовото име Спартак.
В края на 1944 г. Червенков се завръща в България и влиза в ръководството на БКП. По негови директиви са създадени лагерите на смъртта в България по образец на съветския ГУЛАГ. След смъртта на Васил Коларов той оглавява правителството и БКП. Отличава се с изключителната си жестокост спрямо инакомислещи, както и комунисти с по-хуманни възгледи.
Антон Югов участва и в Деветосептемврийския преврат през 1944, след който става вътрешен министър. През следващите години заема важни постове в правителството и участва активно в репресиите срещу опозицията след 1947. След Априлския пленум през 1956 Антон Югов става министър-председател. През 1962, поради вътрешни противоречия в ръководството на БКП, с мотива "груби нарушения на социалистическата законност и антипартийна дейност" е отстранен от всички ръководни постове. Два пъти е награждаван с орден "Георги Димитров".
Тодор Живков е роден на 7 септември 1911 г. в село Правец, Ботевградско. Син на Маруца и Христо Живкови.
От 10 май до 19 октомври 1935 г. отбива военната си служба като трудовак в Шеста рота на Първа пехотна работна дружина в София, след което завършва гимназия като частен ученик в София.
Тази диплома така и не е намерена
На 19 ноември 1962 г. замества Антон Югов като председател на Министерския съвет. На този пост е до 9 юли 1971 г., когато е наследен от Станко Тодоров. Става председател на новосъздадения Държавен съвет на Народна република България (държавен глава) до 17 ноември 1989 г., когато е наследен от Петър Младенов.
Станко Тодоров Георгиев е министър-председател на България 72-то (1971-1976) и 73-то (1976-1981) правителство.
Роден е в село Кленовик, Радомирско, и се включва в дейността на БКП от 1936. През 1943 дезертира от армията и е задочно осъден на смърт. През следващите месеци се включва в бойните групи на БКП, действащи в София. През 1944 е арестуван, но успява да избяга по време на бомбардировките през март същата година.
След Деветосептемврийския преврат през 1944 Станко Тодоров работи в номенклатурата на Работническия младежки съюз до 1950, след това ръководи окръжната организация на БКП в Бургас (1950-1952). Участва в правителството като министър на земеделието (1952-1957), председател на Държавната планова комисия (1959-1962) и вицепремиер (1959-1966). След приемането на Конституцията от 1971 оглавява Министерския съвет и остава на този пост до 1981, след което е председател на Народното събрание. През 1990 е включен и във Висшия съвет на БСП, но към края на годината се оттегля от политическия живот.
Подпалвачи, терористи, убийци, дезертьори, доносници на чужди държави, малограмотни селяци....оставам коментарите на вас....
Когато на хубав човек му е кофти-това е блус. Когато на кофти човек му е хубаво-това вече е чалга!
Георги Димитров Михайлов Той е 32-и министър-председател на България в 64-то и 65-то правителство (1946-1949 г.).
Вълко Вельов Червенков - министър-председател на България в 66-то (1950-1954 г.) и 67-мо (1954-1956 г.) правителство и лидер на БКП от 1950 до 1954 г.
Вълко Червенков е роден в Златица, но се премества в София и от 1919 г. участва в дейността на БКП. През есента на 1924 г., заедно с Яко Доросиев и Иван Минков, влиза в т.нар. Специална наказателна група към Централния комитет на БКП, която трябва да координира терористичната дейност на Военната организация на партията. През 1925 г. е задочно осъден на смърт за множество планирани убийства наредени от БКП и Коминтерна и заминава за Съветския съюз. Там заема различни номенклатурни постове в структурата на Коминтерна. Червенков е известно време агент и доносник на съветските тайни служби с кодовото име Спартак.
В края на 1944 г. Червенков се завръща в България и влиза в ръководството на БКП. По негови директиви са създадени лагерите на смъртта в България по образец на съветския ГУЛАГ. След смъртта на Васил Коларов той оглавява правителството и БКП. Отличава се с изключителната си жестокост спрямо инакомислещи, както и комунисти с по-хуманни възгледи.
Антон Югов участва и в Деветосептемврийския преврат през 1944, след който става вътрешен министър. През следващите години заема важни постове в правителството и участва активно в репресиите срещу опозицията след 1947. След Априлския пленум през 1956 Антон Югов става министър-председател. През 1962, поради вътрешни противоречия в ръководството на БКП, с мотива "груби нарушения на социалистическата законност и антипартийна дейност" е отстранен от всички ръководни постове. Два пъти е награждаван с орден "Георги Димитров".
Тодор Живков е роден на 7 септември 1911 г. в село Правец, Ботевградско. Син на Маруца и Христо Живкови.
От 10 май до 19 октомври 1935 г. отбива военната си служба като трудовак в Шеста рота на Първа пехотна работна дружина в София, след което завършва гимназия като частен ученик в София.
Тази диплома така и не е намерена
На 19 ноември 1962 г. замества Антон Югов като председател на Министерския съвет. На този пост е до 9 юли 1971 г., когато е наследен от Станко Тодоров. Става председател на новосъздадения Държавен съвет на Народна република България (държавен глава) до 17 ноември 1989 г., когато е наследен от Петър Младенов.
Станко Тодоров Георгиев е министър-председател на България 72-то (1971-1976) и 73-то (1976-1981) правителство.
Роден е в село Кленовик, Радомирско, и се включва в дейността на БКП от 1936. През 1943 дезертира от армията и е задочно осъден на смърт. През следващите месеци се включва в бойните групи на БКП, действащи в София. През 1944 е арестуван, но успява да избяга по време на бомбардировките през март същата година.
След Деветосептемврийския преврат през 1944 Станко Тодоров работи в номенклатурата на Работническия младежки съюз до 1950, след това ръководи окръжната организация на БКП в Бургас (1950-1952). Участва в правителството като министър на земеделието (1952-1957), председател на Държавната планова комисия (1959-1962) и вицепремиер (1959-1966). След приемането на Конституцията от 1971 оглавява Министерския съвет и остава на този пост до 1981, след което е председател на Народното събрание. През 1990 е включен и във Висшия съвет на БСП, но към края на годината се оттегля от политическия живот.
Подпалвачи, терористи, убийци, дезертьори, доносници на чужди държави, малограмотни селяци....оставам коментарите на вас....
Когато на хубав човек му е кофти-това е блус. Когато на кофти човек му е хубаво-това вече е чалга!
в отговор на ALEX_D_GREAT
#6
Re: Да не би да искаш да кажеш...
..че Буров и Стамболов са били дезертьори от армията, доносници на чужди държави, терористи, организатори на убийства и терористични актове по заповед на чужди държави..и да не би да са прости селяци, като изброените от мен?
Паралел между Буров и Стамболов и Г. Димитров, Т. Живков, В. Червенков и Станко Тодоров е меко казано абсурден..да не употребя по-силна дума.
Когато на хубав човек му е кофти-това е блус. Когато на кофти човек му е хубаво-това вече е чалга!
Паралел между Буров и Стамболов и Г. Димитров, Т. Живков, В. Червенков и Станко Тодоров е меко казано абсурден..да не употребя по-силна дума.
Когато на хубав човек му е кофти-това е блус. Когато на кофти човек му е хубаво-това вече е чалга!
Re: Да не би да искаш да кажеш...
Не, друго искаше да каже, но ти не го разбра.
Имаше предвид твоята логика за качеството на българите предвид какви са ги управлявали. Логика която ти подкрепи с управниците в периода 44 - 89 г.
Посочи ти премиери от преди 44 и аз до колкото разбрах, пита, а по тях може ли да съдим за българите?
Имаше предвид твоята логика за качеството на българите предвид какви са ги управлявали. Логика която ти подкрепи с управниците в периода 44 - 89 г.
Посочи ти премиери от преди 44 и аз до колкото разбрах, пита, а по тях може ли да съдим за българите?
Четенето е полезно!
Страниците на опозиционния печат свидетелствуват за варварските погроми по онова време с безброй примери, имена и факти. В уводни статии "Шайките","Избори под знака на шайките","По кървавите дири на комунистическите шайки" в. "Народно земеделско знаме" заявява: "Комунистическото ОФ надмина Радославовия режим, Цанковите шпицкоманди, надмина себе си. Въведе като принцип за управление шайката. Цялата страна е залята от комунистически шайки, които разтурят с ножове, камъни и сопи събранията на опозицята, чупят ръце, глави и крака1."
Но драмата набира скорост и върви към своя трагичен финал. Нейна сцена е Народното събрание. Там срещу въоръженото с револвери комунистическо мнозинство2 стои волята на 100-те депутати на легалната опозиция начело с Коста Лулчев и Никола Петков. Битките и противоборствата, и в словесен и във физически план, са засвидетелствани в стенограмите от заседанията на Народното събрание, публикувани всекидневно в "зеленото знаме". Тези епизоди би трябвало да излязат най-сетне от нелегалност и забрава на публична светлина, от тях потомството може да научи за себе си и за своята история много повече, отколкото от историографските коментари и журналистическите материали. Там Никола Петков, един колос на духа, се изправя срещу откровената наглост, срещу лъжите и заплахите на комунистическата върхушка - Антон Югов, В.Червенков, Цола Драгойчева, Георги Димитров, Д. Казасов, Костадин поп Русинов (Червения поп) и др. С лъвска смелост и с неопровержима аргументация, с точни, светкавични апострофи този велик българин разобличава политическите машинации, материалните привилегии и терористките методи на управляващите, предателската им външна политика и икономическото заробване на народа, разбойническата колективизация и неприкриваните попълзновения за еднопартийна диктатура в България. Неговите пламенни речи, непробиваема политическа компетентност и желязна логика, но най-вече апостолската неустрашимост, с която влиза в преките двубои, вбесяват мрачните рицари на терора. Върху него се сипят яростни обвинения и неприкрити заплахи за убийство. Дързостта му вбесява до такава степен червените първенци, че ги принуждава да разкрият скритата си физиономия на убийци. Издава ги еднозначния смисъл на просъсканите реплики. След голямата разобличителна реч на Никола Петков на 3. ХII. 46 г., в която доказва, че в България се гради тоталитарна система, подобна на хитлеристката, че зад паравана ОФ стои само една личност - Г. Димитров и нищо друго, след въпросите му за повсеместния терор и кървавите убийства на нар. представител Замфир Филипов и Мара Рачева и прочитането на писмото на депутата Петър Коев за мъченията в следствения арест на ДС, в Народното събрание се разиграва потресаваща сцена. На 11. ХII. Антон Югов, министър на вътрешните работи, в отговор на словото на Н. Петков, чете в Народното събрание показания на офицери, арестувани по обвинение в заговор срещу властта на т. н. "Военна лига". Според тези показания (изтръгнати с мъчения)3 Никола Петков бил съучастник на заговорниците. Докато Югов чете, Цола Драгойчева се включва с гневна реплика: "Хиляди пъти предател!"
"Никола Петков: "Аз не се боя от куршума, който ще ми отправите."
А. Югов: Никой няма да си хаби куршума!
Министър-председателят Георги Димитров: "Ще бъде жалко за куршума!"
Никола Петков: Това всичко води към там. Няма нужда от усукване, направете го по-скоро."
Този епизод съвсем явно предсказва и подготвя трагичната участ на Н. Петков: 10 месеца преди осъждането му и преди инсценираните следствия, свидетели, обвинения, процеси, управниците са решили съдбата му. Те са прокурори, те са съдии и палачи, щом една година преди мрачната трагедия вкупом се заканват, че няма да си хабят куршума за една горда глава. Още тогава тази отмъстителна шайка е намислила бесилка за един от малцината Апостоли и Мъченици на България. Каква е вината му е ясно за всеки - неговият висок политически и човешки морал, огромният му интелект и образование, ораторска дарба и авторитет сред масите, ненакърнения ореол на демократ и патриот, син на виден български род, дал вече две политически жертви за България. Това са характеристики, на чийто фон поразително се разголва и смалява жалката фигура на сталиновия хрантутник и послушна марионетка, националния предател и охлократски вожд - Георги Михайлович Димитров. Той е сатрапът, който иска гибелта на Никола Петков, защото вижда и завижда на исполинския ръст на талантливия политик и чист българин, усеща кой е истинският лидер, способен да увлича и да води след себе си милиони селски труженици и демократичната интелигенция, а не само тънката прослойка озлобени лумпени. Никола Петков е последният, който се бори с лъвска самоотверженост в защита на българската демокрация и е последната бариера пред тоталното налагане на диктатурата и обожествяването на диктатора. Неговите речи и апострофи в VI Велико народно събрание рано или късно ще излязат на светло и ще заживеят своя безсмъртен живот, подобно на максимите на Васил Левски и публицистиката на Хр. Ботев, а неговото име и героическа съдба ще заемат мястото си в мартиролога на българските мъченици, паднали за свободата. Нека не се заблуждаваме, че като му поставиха бюст в кварталната градинка, сегашните политици му отдадоха дължимото - те просто си измиха ръцете и хвърлиха прах в очите на простодушната публика. Нехаят обаче, и то твърде лукаво, за политическото и духовното наследство на Никола Петков, никой не събира и не издава неговите речи, статии и завещания, дори не ги припомня или цитира. Защото посредством силата на това правдиво и родолюбиво слово ще се открои контрастно собственото им безличие, посредственост и користолюбие, пълната им несъстоятелност като "елит", "лидери" и "политическа класа", както сами се лансират, или чрез продажни журналисти. Ако тук отделям това малко място за огромността на Никола Петков, то е защото редом с него, подкрепяйки го в неравната битка със силата на своята дарба, е стоял един български писател - Трифон Кунев. Бил е до рамото на този саможертвен народен водач в най-драматичния период на неговата житейска и политическа сага, не го е предал, когато изпада в немилост и над главата му застрашително надвисва дамоклев меч. Остава му верен до последен дъх, до бесилката и след това. Но чувствата и уважението между двамата са взаимни. И Никола Петков също дава висока оценка за своя другар, съмишленик и виден земеделски творец. И то в саморъчни показания, написани в адските дни на живота му, в килиите на следствения арест на ДС, преди да бъде отведен на съдебно заколение4. А подобен пример на отстоявана докрай "висока кота" е нещо, рядко срещано в нашата история. Българският писател обикновено е натура мекушава и пресметлива, обича да бъде в сянката на силния, да се умилква и подмазва на този, в чиито ръце са парите или властта. Има редки изключения, едно от тях е "Камиларя". Затова си заслужаваше да опиша неговата одисея, понеже има цената на комплимент за интелектуалния ни елит и вкупом го реабилитира, поне в исторически план.
Развръзката с Никола Петков и с опозиционната група на БЗНС и БСДП е известна и защо да повтарям тази и величава, и позорна сцена, хвърляща черна сянка върху името на отечеството, в което са възможни и се случват многократно подобни вартоломеевски зрелища, и то в сградата на т. н. "народно събрание" с нейния въпиющ девиз. На 5 юни 1947г. там тържествуват мракобесието и тиранията. Най-после прочитат прокурорско писмо за отнемане имунитета на лидера Н. Петков. Не му разрешават право на отговор - изключват микрофоните, не записват стенограма. Поради това днес никой не знае точно словата на достойнството и саможертвата, помни се само, че последните думи на рицаря на българската демокрация са били посветени на свободата. Нападат го на трибуната като главорези, агенти и въоръжени комунистически депутати, блъскат го и удрят с пистолети, бият и другарите му, които се опитват да го отбраняват. Тогава обсадените запяват Ботевия химн на саможертвата като последен салют към героя, който поема към свойта Голгота направо от трибуната на парламента5. Боже, какви сцени, напомнящи Иисусовия път на мъките или ужасите на френския конвент в края на XVIII век!
Малко преди това, в края на май е забранен в. "Народно земеделско знаме"; след ареста на лидера със специален закон е обявен извън законите на страната и разтурен БЗНС (н.п.), снема се имунитета на земеделските депутати, а
23-ма от тях са арестувани. След обесването на Никола Петков на 23. IХ. 1947 г. идва ред на следващия - Трифон Кунев. Не се търсят нови обвинителни състави - просто се подновява прекратеното дело 301 от 1946 г. На 30 октомври 1947 г. Тр. Кунев отново е арестуван в родното си село, както личи от радиограма на плевенската ДС, а върху телеграфната бланка има резолюция на софийското управление ДС- да бъде изпратен в Централния затвор6. Едва на следващия ден VI НО на Софийския областен съд излиза с определение за подновяване на делото. Мотивите са, че мярката "задържане под стража" била само "отложена" и ставала безпредметна, поради отнемане на депутатския имунитет и обявяването на БЗНС за незаконен7. Едва след арестуването му е издадена заповед на Софийски областен съд до Дирекция на народната милиция8. Това е груба политическа и съдебна фалшификация, документ за това кой на кого нарежда и заповядва. В писмото на същия съд от предходната година (8.ХI. 1946 г.) до директора на Софийски затвор изрично е написано, че "съдът е отменил мярката задържане под стража срещу Т. К. Бояджиев по НОХ дело 301/ 46 г. и нарежда същият да бъде пуснат на свобода". Сега обаче съдът фриволно, а всъщност под натиска на Държавна сигурност, си позволява не толкова безобидна корекция - постфактум подменя собствената си формулировка - с "отлага" вместо "отменя".
Първото заседание е на 14. ХI. 47 г. Процесът тече по бързата процедура, т. е. трябва да се реши за 14 дни. Свидетелите на обвиняемия не се явяват, единият от тях, Н. Ковачев, също е арестуван. Той се отказва от свидетели и е защитаван само от адвоката Държански. Цялата процедура, включително присъдата, протича само в този ден. Дават думата на подсъдимия за изявления, той заявява, че това е и последната му дума по делото. След чудовищната манипулация, завършила с жестокото убийство на Н. Петков, Тр. Кунев е наясно, че правораздаване и правосъдие в България вече няма, а има само поръчкови сценарии, изпълняващи политическите замисли на тираните. Не желае да бъде участник във фиктивните процедури, а се оставя в ръцете на съдбата. Наясно е, че никакви правни доводи, никакви факти и аргументи няма да отклонят прононсираните "юристи" от поставената цел. В първото и последно свое изказване не се признава за виновен, обяснява инкриминираните фрази от предговора и от фейлетоните като стилистични двусмислия, доказва, че е бил последователен демократ чрез биографичните бележки към негови творби в две христоматии за I и II прогимназиални класове, написани от комунисти като Мл. Исаев (Н.Фурнаджиев и Г. Караславов) К. Зидаров през 1945 г. Остротите и критиките в своите произведения обяснява с увлечения, породени от общата атмосфера през 1946 г., когато конфронтацията в политическия живот е била в апогея си, посочва, че и срещу него са се сипели обидни и унизителни хули и клевети. Припомня факта, че за същия предговор и статия е лежал 5 месеца в затвора, където тежко се е поболял от сърце и сега, на 68 години, душата му жадува за мир и човещина. Не така мислят обаче неговите съдници. Напротив, обвинението се раздува и уголемява като усърдно напомпан балон. В дългата прокуроска пледоария се вместват международното положение, империалистическите интереси, борбата между двата свята, парижката конференция, тежките репарации, двете фази на Отечествената война.
Цвета Трифонова: Досие Камиларя - 1925-1954 г.
Но драмата набира скорост и върви към своя трагичен финал. Нейна сцена е Народното събрание. Там срещу въоръженото с револвери комунистическо мнозинство2 стои волята на 100-те депутати на легалната опозиция начело с Коста Лулчев и Никола Петков. Битките и противоборствата, и в словесен и във физически план, са засвидетелствани в стенограмите от заседанията на Народното събрание, публикувани всекидневно в "зеленото знаме". Тези епизоди би трябвало да излязат най-сетне от нелегалност и забрава на публична светлина, от тях потомството може да научи за себе си и за своята история много повече, отколкото от историографските коментари и журналистическите материали. Там Никола Петков, един колос на духа, се изправя срещу откровената наглост, срещу лъжите и заплахите на комунистическата върхушка - Антон Югов, В.Червенков, Цола Драгойчева, Георги Димитров, Д. Казасов, Костадин поп Русинов (Червения поп) и др. С лъвска смелост и с неопровержима аргументация, с точни, светкавични апострофи този велик българин разобличава политическите машинации, материалните привилегии и терористките методи на управляващите, предателската им външна политика и икономическото заробване на народа, разбойническата колективизация и неприкриваните попълзновения за еднопартийна диктатура в България. Неговите пламенни речи, непробиваема политическа компетентност и желязна логика, но най-вече апостолската неустрашимост, с която влиза в преките двубои, вбесяват мрачните рицари на терора. Върху него се сипят яростни обвинения и неприкрити заплахи за убийство. Дързостта му вбесява до такава степен червените първенци, че ги принуждава да разкрият скритата си физиономия на убийци. Издава ги еднозначния смисъл на просъсканите реплики. След голямата разобличителна реч на Никола Петков на 3. ХII. 46 г., в която доказва, че в България се гради тоталитарна система, подобна на хитлеристката, че зад паравана ОФ стои само една личност - Г. Димитров и нищо друго, след въпросите му за повсеместния терор и кървавите убийства на нар. представител Замфир Филипов и Мара Рачева и прочитането на писмото на депутата Петър Коев за мъченията в следствения арест на ДС, в Народното събрание се разиграва потресаваща сцена. На 11. ХII. Антон Югов, министър на вътрешните работи, в отговор на словото на Н. Петков, чете в Народното събрание показания на офицери, арестувани по обвинение в заговор срещу властта на т. н. "Военна лига". Според тези показания (изтръгнати с мъчения)3 Никола Петков бил съучастник на заговорниците. Докато Югов чете, Цола Драгойчева се включва с гневна реплика: "Хиляди пъти предател!"
"Никола Петков: "Аз не се боя от куршума, който ще ми отправите."
А. Югов: Никой няма да си хаби куршума!
Министър-председателят Георги Димитров: "Ще бъде жалко за куршума!"
Никола Петков: Това всичко води към там. Няма нужда от усукване, направете го по-скоро."
Този епизод съвсем явно предсказва и подготвя трагичната участ на Н. Петков: 10 месеца преди осъждането му и преди инсценираните следствия, свидетели, обвинения, процеси, управниците са решили съдбата му. Те са прокурори, те са съдии и палачи, щом една година преди мрачната трагедия вкупом се заканват, че няма да си хабят куршума за една горда глава. Още тогава тази отмъстителна шайка е намислила бесилка за един от малцината Апостоли и Мъченици на България. Каква е вината му е ясно за всеки - неговият висок политически и човешки морал, огромният му интелект и образование, ораторска дарба и авторитет сред масите, ненакърнения ореол на демократ и патриот, син на виден български род, дал вече две политически жертви за България. Това са характеристики, на чийто фон поразително се разголва и смалява жалката фигура на сталиновия хрантутник и послушна марионетка, националния предател и охлократски вожд - Георги Михайлович Димитров. Той е сатрапът, който иска гибелта на Никола Петков, защото вижда и завижда на исполинския ръст на талантливия политик и чист българин, усеща кой е истинският лидер, способен да увлича и да води след себе си милиони селски труженици и демократичната интелигенция, а не само тънката прослойка озлобени лумпени. Никола Петков е последният, който се бори с лъвска самоотверженост в защита на българската демокрация и е последната бариера пред тоталното налагане на диктатурата и обожествяването на диктатора. Неговите речи и апострофи в VI Велико народно събрание рано или късно ще излязат на светло и ще заживеят своя безсмъртен живот, подобно на максимите на Васил Левски и публицистиката на Хр. Ботев, а неговото име и героическа съдба ще заемат мястото си в мартиролога на българските мъченици, паднали за свободата. Нека не се заблуждаваме, че като му поставиха бюст в кварталната градинка, сегашните политици му отдадоха дължимото - те просто си измиха ръцете и хвърлиха прах в очите на простодушната публика. Нехаят обаче, и то твърде лукаво, за политическото и духовното наследство на Никола Петков, никой не събира и не издава неговите речи, статии и завещания, дори не ги припомня или цитира. Защото посредством силата на това правдиво и родолюбиво слово ще се открои контрастно собственото им безличие, посредственост и користолюбие, пълната им несъстоятелност като "елит", "лидери" и "политическа класа", както сами се лансират, или чрез продажни журналисти. Ако тук отделям това малко място за огромността на Никола Петков, то е защото редом с него, подкрепяйки го в неравната битка със силата на своята дарба, е стоял един български писател - Трифон Кунев. Бил е до рамото на този саможертвен народен водач в най-драматичния период на неговата житейска и политическа сага, не го е предал, когато изпада в немилост и над главата му застрашително надвисва дамоклев меч. Остава му верен до последен дъх, до бесилката и след това. Но чувствата и уважението между двамата са взаимни. И Никола Петков също дава висока оценка за своя другар, съмишленик и виден земеделски творец. И то в саморъчни показания, написани в адските дни на живота му, в килиите на следствения арест на ДС, преди да бъде отведен на съдебно заколение4. А подобен пример на отстоявана докрай "висока кота" е нещо, рядко срещано в нашата история. Българският писател обикновено е натура мекушава и пресметлива, обича да бъде в сянката на силния, да се умилква и подмазва на този, в чиито ръце са парите или властта. Има редки изключения, едно от тях е "Камиларя". Затова си заслужаваше да опиша неговата одисея, понеже има цената на комплимент за интелектуалния ни елит и вкупом го реабилитира, поне в исторически план.
Развръзката с Никола Петков и с опозиционната група на БЗНС и БСДП е известна и защо да повтарям тази и величава, и позорна сцена, хвърляща черна сянка върху името на отечеството, в което са възможни и се случват многократно подобни вартоломеевски зрелища, и то в сградата на т. н. "народно събрание" с нейния въпиющ девиз. На 5 юни 1947г. там тържествуват мракобесието и тиранията. Най-после прочитат прокурорско писмо за отнемане имунитета на лидера Н. Петков. Не му разрешават право на отговор - изключват микрофоните, не записват стенограма. Поради това днес никой не знае точно словата на достойнството и саможертвата, помни се само, че последните думи на рицаря на българската демокрация са били посветени на свободата. Нападат го на трибуната като главорези, агенти и въоръжени комунистически депутати, блъскат го и удрят с пистолети, бият и другарите му, които се опитват да го отбраняват. Тогава обсадените запяват Ботевия химн на саможертвата като последен салют към героя, който поема към свойта Голгота направо от трибуната на парламента5. Боже, какви сцени, напомнящи Иисусовия път на мъките или ужасите на френския конвент в края на XVIII век!
Малко преди това, в края на май е забранен в. "Народно земеделско знаме"; след ареста на лидера със специален закон е обявен извън законите на страната и разтурен БЗНС (н.п.), снема се имунитета на земеделските депутати, а
23-ма от тях са арестувани. След обесването на Никола Петков на 23. IХ. 1947 г. идва ред на следващия - Трифон Кунев. Не се търсят нови обвинителни състави - просто се подновява прекратеното дело 301 от 1946 г. На 30 октомври 1947 г. Тр. Кунев отново е арестуван в родното си село, както личи от радиограма на плевенската ДС, а върху телеграфната бланка има резолюция на софийското управление ДС- да бъде изпратен в Централния затвор6. Едва на следващия ден VI НО на Софийския областен съд излиза с определение за подновяване на делото. Мотивите са, че мярката "задържане под стража" била само "отложена" и ставала безпредметна, поради отнемане на депутатския имунитет и обявяването на БЗНС за незаконен7. Едва след арестуването му е издадена заповед на Софийски областен съд до Дирекция на народната милиция8. Това е груба политическа и съдебна фалшификация, документ за това кой на кого нарежда и заповядва. В писмото на същия съд от предходната година (8.ХI. 1946 г.) до директора на Софийски затвор изрично е написано, че "съдът е отменил мярката задържане под стража срещу Т. К. Бояджиев по НОХ дело 301/ 46 г. и нарежда същият да бъде пуснат на свобода". Сега обаче съдът фриволно, а всъщност под натиска на Държавна сигурност, си позволява не толкова безобидна корекция - постфактум подменя собствената си формулировка - с "отлага" вместо "отменя".
Първото заседание е на 14. ХI. 47 г. Процесът тече по бързата процедура, т. е. трябва да се реши за 14 дни. Свидетелите на обвиняемия не се явяват, единият от тях, Н. Ковачев, също е арестуван. Той се отказва от свидетели и е защитаван само от адвоката Държански. Цялата процедура, включително присъдата, протича само в този ден. Дават думата на подсъдимия за изявления, той заявява, че това е и последната му дума по делото. След чудовищната манипулация, завършила с жестокото убийство на Н. Петков, Тр. Кунев е наясно, че правораздаване и правосъдие в България вече няма, а има само поръчкови сценарии, изпълняващи политическите замисли на тираните. Не желае да бъде участник във фиктивните процедури, а се оставя в ръцете на съдбата. Наясно е, че никакви правни доводи, никакви факти и аргументи няма да отклонят прононсираните "юристи" от поставената цел. В първото и последно свое изказване не се признава за виновен, обяснява инкриминираните фрази от предговора и от фейлетоните като стилистични двусмислия, доказва, че е бил последователен демократ чрез биографичните бележки към негови творби в две христоматии за I и II прогимназиални класове, написани от комунисти като Мл. Исаев (Н.Фурнаджиев и Г. Караславов) К. Зидаров през 1945 г. Остротите и критиките в своите произведения обяснява с увлечения, породени от общата атмосфера през 1946 г., когато конфронтацията в политическия живот е била в апогея си, посочва, че и срещу него са се сипели обидни и унизителни хули и клевети. Припомня факта, че за същия предговор и статия е лежал 5 месеца в затвора, където тежко се е поболял от сърце и сега, на 68 години, душата му жадува за мир и човещина. Не така мислят обаче неговите съдници. Напротив, обвинението се раздува и уголемява като усърдно напомпан балон. В дългата прокуроска пледоария се вместват международното положение, империалистическите интереси, борбата между двата свята, парижката конференция, тежките репарации, двете фази на Отечествената война.
Цвета Трифонова: Досие Камиларя - 1925-1954 г.
Редактирано от HoщнaCтpaжa на
в отговор на HoщнaCтpaжa
#10
Та кой има висше от всичките?
Затва иде състезанието, а не кой къв бил. Като им видим дипломите, ще се разбере автоматично.
Zzloba
Stop throwing the Constitution in my face,it's just a goddamned piece of paper!
Bush, 12-11-2005
Zzloba
Stop throwing the Constitution in my face,it's just a goddamned piece of paper!
Bush, 12-11-2005
в отговор на cpeбъpeн_мeч
#12
Re: По-скоро той нищо не е разбрал...
...ако има това предвид. Цитираните от мен хора, не са получили постовете си вследствие на свободен избор на хората. Те не са били държавни глави, защото качеството на българите е било такова и защото са били избирани и одобрявани. Тезата ми е, че с такива хора, начело на държавата, интелигентните и почтени хора са били смазани. Показвам само, какви са били лидерите на новата политическа класа на България след 1944г. и човек, ако има малко акъл в главата си, сам ще си обясни, нацията е така морално изродена.
Когато на хубав човек му е кофти-това е блус. Когато на кофти човек му е хубаво-това вече е чалга!
Когато на хубав човек му е кофти-това е блус. Когато на кофти човек му е хубаво-това вече е чалга!
Re: Двойка по история...
Първо не съм седнал да идеализирам българското общество преди ВСВ, но като цяло при всичките си кусури е било по-добро. А сега конкретно към историческите аналогии.
Стамболийски действително идва на власт след избори, но избори протекли с много побоища и терор, над опонентите. Превратът срещу Стамболийски е бил абсолютно задължителен, защото управлението му е било свързано с тотално опростачаване на политическия живот, премахване на образователния ценз, като изискване за заемане на редица държавни длъжности. Опозицията е била подложена на терор, убийства и непрестанен натиск по изключително дивашки начин. Конкретно садистичното убийство на Стамболийски е извършено от един македонец, като причина за него са съвсем други сметки с македонците и техните борби.
Александър Цанков няма нищо общо със споменатите от мен комунисти и като управление и като принос за България. А колкото до комунистите през 20-те години, те непрекъснато са провокирали властите, за да бъдат преследвани - убийства, атентатът в Св. Неделя и много други.
Ето ти малко сведения за политиката на БЗНС:
След като на 21 май 1920 г. земеделското правителство на Александър Стамболийски започва самостоятелно управление, съпътствано от серия амбициозни, но не добре проведени реформи (като Законът за увеличаване размера на държавните земи от 30 юни 1920 г.), настроили срещу управляващите значителна част от българското общество, пред лидерите на традиционните буржоазни партии у нас безалтернативно се поставя задачата за обединение и противодействие на дружбашката власт.
На 15 март 1922 г. се създава Народният сговор, като някои от най-видните му представители Атанас Буров (народняк), Андрей Ляпчев и Григор Василев (демократи) участват в преговорите за изграждане на Конституционния блок и дори влизат в ръководството му.
Блокът става реалност на 6 юли 1922 г., като обединява в редиците си представителите и ръководствата на Обединената народно-прогресивна, Демократическата и Радикалдемократическата партия.
Приема се, че Конституционният блок е първата стъпка към обединяване на буржоазните партии, а Сговорът е интелектуалният им ръководител.
На 15 юли блокът публикува "Позив към българския народ" с искане за възстановяване на конституционните свободи и права и за създаване на необходимите условия за мир, ред и законност в страната. Тактиката на "блокарите" напомня практиката за идване на власт у нас до края на Първата световна война. Тя цели да убеди Н. В. Цар Борис III да свали от власт земеделците и след формиране на широко коалиционно правителство да се проведат и спечелят изборите за парламент. Скоро жестоките реалности нанасят първите корекции на блокарските химери. На 21 май 1922 г. от дружбашки агенти е убит председателят на Народния сговор Александър Греков, а опитът за преврат на врангелистките военни формирования (16 май 1922 г.) - разработка на ВЧК, е прехвърлен от управниците към негативите на Конституционния блок.
Неизбежно възниква идеята за масови акции срещу земеделското правителство. Неин автор е Атанас Буров. Планират се три мащабни събора в най-важните градове на страната при нарастваща активност на опозиционните сили. За начална точка на акцията се определя старата столица Търново (17 септември), където се разчита и на влиянието на Националлибералната партия, следващата спирка трябва да бъде Пловдив (1 ноември), а кулминацията се предвижда да настъпи в София на 15 ноември.
Правителството на Стамболийски реагира мълниеносно и на заседанието си на 11-12 септември решава да разгроми търновската акция на блока. За разправата с противниците са привлечени дружбите от цяла Северна България, които трябва да участват в конгрес на цвеклопроизводителите в старата столица на 17 септември, а възникналият "Комитет за селска диктатура", създаден след XVIII конгрес на БЗНС на 31 май 1922 г., дори издава Окръжно за убиване на блоковите водачи, чието изпълнение е осуетено след намесата на вътрешния министър Райко Даскалов.
На 16 септември от софийската гара за Търново в спален вагон се настаняват водачите на блока Найчо Цанов, Теодор Теодоров, Михаил Маджаров, д-р Стоян Данев, Александър Малинов, Петко Стоянов. Към същия влак е прикачен министерски вагон, в който за конгреса на цвеклопроизводителите пътуват министрите Цанко Церковски, Райко Даскалов, Марко Турлаков, Александър Оббов и Коста Томов. Случайно или не, но Стамболийски е извън страната. Той е в Женева на заседание на Обществото на народите, но опозиционните лидери предчувстват, че ще инициира в Търново "едно кърваво сблъскване" (М. Маджаров, "Утрешният ден", в. "Мир", бр. 6684 от 16 септември 1922 година).
В трена пътуват още комунистическите функционери Йонко Панов и Тодор Луканов, снабдени с карти за сътрудници на МВР, представителят на монарха Първан Драганов, както и журналисти от водещите издания "Народ", "Епоха", "Независимост", "Пряпорец" и "Земеделско знаме".
Такова струпване на изтъкнати представители на интелектуалния и политическия ни елит говори недвусмислено за изключителността на предстоящото стълкновение.
На гара Долни Дъбник водачите на блока са малтретирани и унижени. Вестник "Мир" ("Неописуема вандалщина", бр. 6685, 18 септември 1922 г.) свидетелства: "Извършеното е тъй вандалско, тъй зверско, че е смутило и неговите автори (Райко Даскалов - б. м.), които бързат чрез телеграфните агенции и чрез своите вестници да го представят като възмущение на тъмната маса, породило се и възникнало помимо тяхната воля".
В същия материал се компрометира успешно и вътрешният министър Райко Даскалов, който се прави на заспал, за да не предотврати изстъпленията, побоищата и гърмежите, но "бил вдигнал крайчеца на пердето от прозореца на спалния вагон и всичкото време наблюдавал изпълнява ли се пъкленият му план."
На 16 септември във влака се разиграва много неприятна сцена, достойна за тогавашните нрави, но не намерила място в класическата ни литература. Въоръжени сопаджии излъгват Михаил Маджаров, че синът му Георги - дипломат от кариерата, е убит в Горна Оряховица.
Реакцията на политическия ветеран и публицист е много показателна и симптоматична. Той се обръща към мъчителите си с думите: "Имах двама сина. Единият убиха във войната (Междусъюзническата - б. а.), другият сте убили вие! Убийте и мене!".
За да се избегнат срамни саморазправи, Райко Даскалов извършва милостив жест, отклонявайки трена за Русе, но, вместо там, той спира към 18 часа в Търново. Блоковите водачи са затворени в казармите на 18-та дружина, след като преди това им е направена назидателна снимка на гара Търново до водача на земеделските сили Стоян Цанев от Кнежа. Привидно животът им е вън от опасност, но сред самозабравили се и безотговорни дружбашки фактори в старата столица битува амбицията да има Народен съд над тях на Марно поле на 17 септември или поне да бъдат хвърлени и удавени в река Янтра от хълма Царевец, а защо не и от Стамболовия мост. Това принуждава търновския кмет Кръстю Станчев (националлиберал) да изпрати гневна телеграма до Райко Даскалов, в която изобличава него и правителството "за нечуваните издевателства над опозицията".
След двудневни буйства, към 10 часа преди обяд на 17 септември, дружбашите, въоръжени с близо 5000 пушки, са насочени към Горна Оряховица, откъдето се изтеглят със специални влакове.
На 15 септември до късно вечерта част от лидерите на Конституционния блок напразно чакат на гара Горна Оряховица свои привърженици от Шумен и Русе. Промъкват се само отделни лица, тъй като другите са бити по гарите. На 16 септември, когато на гара Ресен е спрян влакът с блоковите водачи от София, на гара Горна Оряховица е върната композицията, идваща от Шумен с 1200 блокари. Същият ден се очаква през Г. Оряховица да мине тренът за Търново с членовете на централните бюра на блоковите партии, но вместо тях към 8 часа от Русе пристига влак, в който пътува подпредседателят на XIX ОНС Георги Марков.
Шайките на управляващите се хвърлят да търсят водачите на блока, но тъй като ги няма, хукват към града с викове: "Буров, Буров да намерим в града и да го заведем в Търново пред Народния съд". (Че съществува идея да се ликвидира Буров свидетелства Борис Вазов в коментара си "Положението", с мото: "Атанас Буров! Смърт за него!", публикуван във в. "Мир", бр. 6711, от 19 октомври 1922 година).
След кратък набег групата се връща на гара Горна Оряховица и попада на Георги Маджаров.
Разбирайки какво го чака, Маджаров хуква да бяга, но преследвачите му използват кабриолет и го настигат. Нанасят му жесток побой, задигайки всички книжа, пари и личния му часовник пред погледа на парламентарния подпредседател и пом.-градоначалника Станчо Трифонов. Едва след като Г. Маджаров заприличва на обезобразен труп, Трифонов, подпомогнат от жандармерийски поручик, го натоварват на кола за болницата.
След 9 часа на гарата пристига Буров. Той съобщава на пристигналите с товарен влак от София блокари от Плевенско, Белослатинско и Врачанско, че е получил телеграма от Плевен, в която му се съобщава, че водачите на Конституционния блок са арестувани в самия вагон на влака, в който пътуват.
По нареждане на Райко Даскалов блокарите от гарата се оттеглят в града към 14 часа, разбирайки, че лидерите им са задържани (на гара Ресен).
До смрачяване с каруци и файтони в Г. Оряховица идват около 5000 души от Беленска и Свищовска околия. В 20 часа пристигат от Русе още 200 души - последните блокари, промъкнали се в Горна Оряховица.
На 17 септември към 7 часа сутринта над 5000 мирни граждани потеглят към Търново за протест срещу "срамното за народа управление". По пътя за Арбанаси колоната е пресрещната от войска. Майор от IV-ти конен полк извиква Буров. Съобщава му, че животът на водачите на блока е в безопасност, "поверен на армията", след което огласява пред гражданите известната телеграма от 17 септември, подписана от блоковите ръководители по настояване на Райко Даскалов:
"До представителите на блока в Горна Оряховица.
Понеже нашият митинг в Търново е забранен и понеже идването Ви тук ще се посрещне с въоръжена сила, което би докарало съвсем нежелателни кръвопролития, най-настоятелно Ви приканваме да не предприемате нищо. Ние сме арестувани в казармите.
Търново, 8 и половина ч., 1922 г., 17 септември.
Подписани: Ал. Малинов, Т. Теодоров, д-р Ст. Данев, М. Маджаров, проф. Данаилов."
След така създалата се ситуация колоната тръгва обратно към Горна Оряховица. При завръщането й враговете на блокарите опитват клопка с привличането на Буров и придружаващия го Димитър Христов за преговори уж с министър Коста Томов, като целта е задържането на Атанас Буров.
На 1,5 км от града по колоната е открита стрелба от дружбашките хайки. Дадени са жертви, между които членът на Обединената народно-прогресивна партия от с. Българска Бяла Михаил Юрданов и Васил Делийски от гр. Плевен. Тежко ранен е народният представител от Радикалдемократическата партия Илия Георгов. Извършени са изстъпления над къщите на видните граждани Илия Шаранков и Басмаджиев, на кантората Д. А. Буров (според в. "Зора", бр. 992 от 20 септември къщата на Буров е опожарена), оплячкосан е клубът на Народнопрогресивната партия, като е задигната дори посудата оттам!
Стрелбата в града продължава до 14,30 часа, когато тук пристигат победоносно земеделските сили от Търново, водени от министрите Томов и Даскалов, които носят черни полумаски на лицата и авиаторски каскети. Гърмежи на гарата се чуват до 17 часа, след което, използвайки настъпилото спокойствие, оцелелите блокари през нощта и на другия ден /18 септември/ започват да се разотиват.
На гара Горна Оряховица е предотвратен още един срамен инцидент. Представителите на опозиционната преса от вестниците "Епоха", "Народ" и "Независимост" успяват на 16 септември да спасят от арестуване директора на в. "Пряпорец" Антонов, използвайки легендата, че с тях пътуват американци! Така успяват да издействат от Райко Даскалов разрешение журналистите да бъдат върнати обратно в София.
Случилото се в Горна Оряховица бързо става достояние на цяла България. В бр. 993 от 21 септември "Зора" излиза с критичната публикация "Позорът на дружбашите", в която станалото в Г. Оряховица на 17 септември е определено като "Неописуемо злодеяние" в противовес на твърдението на "Земеделско знаме" (бр. 1, 27 септември 1922 г.), че "!7 септември е народно дело, истинско проявление на народовластието отдолу".
След разгледаните изстъпления, Буров първоначално се укрива при Димитър Шаранков, а след това преминава с лодка в Румъния и бяга в Париж. Иван Евстратиев Гешов също емигрира във Франция. В Германия се спасяват демократите проф. Моллов, Григор Василев, Добри Кършев, Стефан Стефанов, както и членът на Обединената народно-прогресивна партия Димитър Христов. Народнякът Димитър Яблански е заловен при преминаване на границата при Драгоман. Арестувани са и лидерите Андрей Ляпчев, С. Бобчев, Стефан Костурков, д-р Йосиф Фаденхехт.
На 26 септември правителството взема решение да даде под съд министрите от кабинетите на Иван Гешов, д-р Стоян Данев и Малинов-Костурков, управлявали страната през 1911-1913 и 1918 година.
Задържаните лидери и депутати изпращат протест до председателя на парламента Недялко Атанасов с копие до премиера, настоявайки за освобождаването си преди започващата на 2 октомври сесия.
След откриването й, на 7 октомври депутатът-демократ Никола Падарев развива интерпелация с искане за освобождаване на задържаните водачи на блока, тъй като арестуването им е "атентат върху нашето държавно устройство, с потъпкване на парламентарните норми и конституцията".
В отговор правителството провежда на 19 ноември референдум за съдене кабинетите на Гешов, Данев и Малинов-Костурков. За осъждането им гласуват 600 455, а срещу - 205 512 души.
С прекия вот се нарушава конституцията, тъй като съденето на бивши министри е прерогатив на специален Държавен съд. Референдумът е предшественик на друг свой събрат от 8 септември 1946 г., с който България е обявена за република.
Така противопоставянето в обществото ни продължава да нараства, страната се изправя на ръба на гражданската война, а оттам до преврата на 9 юни 1923 г., начело на който застава проф. Александър Цанков, крачката е само една.
Когато на хубав човек му е кофти-това е блус. Когато на кофти човек му е хубаво-това вече е чалга!
Стамболийски действително идва на власт след избори, но избори протекли с много побоища и терор, над опонентите. Превратът срещу Стамболийски е бил абсолютно задължителен, защото управлението му е било свързано с тотално опростачаване на политическия живот, премахване на образователния ценз, като изискване за заемане на редица държавни длъжности. Опозицията е била подложена на терор, убийства и непрестанен натиск по изключително дивашки начин. Конкретно садистичното убийство на Стамболийски е извършено от един македонец, като причина за него са съвсем други сметки с македонците и техните борби.
Александър Цанков няма нищо общо със споменатите от мен комунисти и като управление и като принос за България. А колкото до комунистите през 20-те години, те непрекъснато са провокирали властите, за да бъдат преследвани - убийства, атентатът в Св. Неделя и много други.
Ето ти малко сведения за политиката на БЗНС:
След като на 21 май 1920 г. земеделското правителство на Александър Стамболийски започва самостоятелно управление, съпътствано от серия амбициозни, но не добре проведени реформи (като Законът за увеличаване размера на държавните земи от 30 юни 1920 г.), настроили срещу управляващите значителна част от българското общество, пред лидерите на традиционните буржоазни партии у нас безалтернативно се поставя задачата за обединение и противодействие на дружбашката власт.
На 15 март 1922 г. се създава Народният сговор, като някои от най-видните му представители Атанас Буров (народняк), Андрей Ляпчев и Григор Василев (демократи) участват в преговорите за изграждане на Конституционния блок и дори влизат в ръководството му.
Блокът става реалност на 6 юли 1922 г., като обединява в редиците си представителите и ръководствата на Обединената народно-прогресивна, Демократическата и Радикалдемократическата партия.
Приема се, че Конституционният блок е първата стъпка към обединяване на буржоазните партии, а Сговорът е интелектуалният им ръководител.
На 15 юли блокът публикува "Позив към българския народ" с искане за възстановяване на конституционните свободи и права и за създаване на необходимите условия за мир, ред и законност в страната. Тактиката на "блокарите" напомня практиката за идване на власт у нас до края на Първата световна война. Тя цели да убеди Н. В. Цар Борис III да свали от власт земеделците и след формиране на широко коалиционно правителство да се проведат и спечелят изборите за парламент. Скоро жестоките реалности нанасят първите корекции на блокарските химери. На 21 май 1922 г. от дружбашки агенти е убит председателят на Народния сговор Александър Греков, а опитът за преврат на врангелистките военни формирования (16 май 1922 г.) - разработка на ВЧК, е прехвърлен от управниците към негативите на Конституционния блок.
Неизбежно възниква идеята за масови акции срещу земеделското правителство. Неин автор е Атанас Буров. Планират се три мащабни събора в най-важните градове на страната при нарастваща активност на опозиционните сили. За начална точка на акцията се определя старата столица Търново (17 септември), където се разчита и на влиянието на Националлибералната партия, следващата спирка трябва да бъде Пловдив (1 ноември), а кулминацията се предвижда да настъпи в София на 15 ноември.
Правителството на Стамболийски реагира мълниеносно и на заседанието си на 11-12 септември решава да разгроми търновската акция на блока. За разправата с противниците са привлечени дружбите от цяла Северна България, които трябва да участват в конгрес на цвеклопроизводителите в старата столица на 17 септември, а възникналият "Комитет за селска диктатура", създаден след XVIII конгрес на БЗНС на 31 май 1922 г., дори издава Окръжно за убиване на блоковите водачи, чието изпълнение е осуетено след намесата на вътрешния министър Райко Даскалов.
На 16 септември от софийската гара за Търново в спален вагон се настаняват водачите на блока Найчо Цанов, Теодор Теодоров, Михаил Маджаров, д-р Стоян Данев, Александър Малинов, Петко Стоянов. Към същия влак е прикачен министерски вагон, в който за конгреса на цвеклопроизводителите пътуват министрите Цанко Церковски, Райко Даскалов, Марко Турлаков, Александър Оббов и Коста Томов. Случайно или не, но Стамболийски е извън страната. Той е в Женева на заседание на Обществото на народите, но опозиционните лидери предчувстват, че ще инициира в Търново "едно кърваво сблъскване" (М. Маджаров, "Утрешният ден", в. "Мир", бр. 6684 от 16 септември 1922 година).
В трена пътуват още комунистическите функционери Йонко Панов и Тодор Луканов, снабдени с карти за сътрудници на МВР, представителят на монарха Първан Драганов, както и журналисти от водещите издания "Народ", "Епоха", "Независимост", "Пряпорец" и "Земеделско знаме".
Такова струпване на изтъкнати представители на интелектуалния и политическия ни елит говори недвусмислено за изключителността на предстоящото стълкновение.
На гара Долни Дъбник водачите на блока са малтретирани и унижени. Вестник "Мир" ("Неописуема вандалщина", бр. 6685, 18 септември 1922 г.) свидетелства: "Извършеното е тъй вандалско, тъй зверско, че е смутило и неговите автори (Райко Даскалов - б. м.), които бързат чрез телеграфните агенции и чрез своите вестници да го представят като възмущение на тъмната маса, породило се и възникнало помимо тяхната воля".
В същия материал се компрометира успешно и вътрешният министър Райко Даскалов, който се прави на заспал, за да не предотврати изстъпленията, побоищата и гърмежите, но "бил вдигнал крайчеца на пердето от прозореца на спалния вагон и всичкото време наблюдавал изпълнява ли се пъкленият му план."
На 16 септември във влака се разиграва много неприятна сцена, достойна за тогавашните нрави, но не намерила място в класическата ни литература. Въоръжени сопаджии излъгват Михаил Маджаров, че синът му Георги - дипломат от кариерата, е убит в Горна Оряховица.
Реакцията на политическия ветеран и публицист е много показателна и симптоматична. Той се обръща към мъчителите си с думите: "Имах двама сина. Единият убиха във войната (Междусъюзническата - б. а.), другият сте убили вие! Убийте и мене!".
За да се избегнат срамни саморазправи, Райко Даскалов извършва милостив жест, отклонявайки трена за Русе, но, вместо там, той спира към 18 часа в Търново. Блоковите водачи са затворени в казармите на 18-та дружина, след като преди това им е направена назидателна снимка на гара Търново до водача на земеделските сили Стоян Цанев от Кнежа. Привидно животът им е вън от опасност, но сред самозабравили се и безотговорни дружбашки фактори в старата столица битува амбицията да има Народен съд над тях на Марно поле на 17 септември или поне да бъдат хвърлени и удавени в река Янтра от хълма Царевец, а защо не и от Стамболовия мост. Това принуждава търновския кмет Кръстю Станчев (националлиберал) да изпрати гневна телеграма до Райко Даскалов, в която изобличава него и правителството "за нечуваните издевателства над опозицията".
След двудневни буйства, към 10 часа преди обяд на 17 септември, дружбашите, въоръжени с близо 5000 пушки, са насочени към Горна Оряховица, откъдето се изтеглят със специални влакове.
На 15 септември до късно вечерта част от лидерите на Конституционния блок напразно чакат на гара Горна Оряховица свои привърженици от Шумен и Русе. Промъкват се само отделни лица, тъй като другите са бити по гарите. На 16 септември, когато на гара Ресен е спрян влакът с блоковите водачи от София, на гара Горна Оряховица е върната композицията, идваща от Шумен с 1200 блокари. Същият ден се очаква през Г. Оряховица да мине тренът за Търново с членовете на централните бюра на блоковите партии, но вместо тях към 8 часа от Русе пристига влак, в който пътува подпредседателят на XIX ОНС Георги Марков.
Шайките на управляващите се хвърлят да търсят водачите на блока, но тъй като ги няма, хукват към града с викове: "Буров, Буров да намерим в града и да го заведем в Търново пред Народния съд". (Че съществува идея да се ликвидира Буров свидетелства Борис Вазов в коментара си "Положението", с мото: "Атанас Буров! Смърт за него!", публикуван във в. "Мир", бр. 6711, от 19 октомври 1922 година).
След кратък набег групата се връща на гара Горна Оряховица и попада на Георги Маджаров.
Разбирайки какво го чака, Маджаров хуква да бяга, но преследвачите му използват кабриолет и го настигат. Нанасят му жесток побой, задигайки всички книжа, пари и личния му часовник пред погледа на парламентарния подпредседател и пом.-градоначалника Станчо Трифонов. Едва след като Г. Маджаров заприличва на обезобразен труп, Трифонов, подпомогнат от жандармерийски поручик, го натоварват на кола за болницата.
След 9 часа на гарата пристига Буров. Той съобщава на пристигналите с товарен влак от София блокари от Плевенско, Белослатинско и Врачанско, че е получил телеграма от Плевен, в която му се съобщава, че водачите на Конституционния блок са арестувани в самия вагон на влака, в който пътуват.
По нареждане на Райко Даскалов блокарите от гарата се оттеглят в града към 14 часа, разбирайки, че лидерите им са задържани (на гара Ресен).
До смрачяване с каруци и файтони в Г. Оряховица идват около 5000 души от Беленска и Свищовска околия. В 20 часа пристигат от Русе още 200 души - последните блокари, промъкнали се в Горна Оряховица.
На 17 септември към 7 часа сутринта над 5000 мирни граждани потеглят към Търново за протест срещу "срамното за народа управление". По пътя за Арбанаси колоната е пресрещната от войска. Майор от IV-ти конен полк извиква Буров. Съобщава му, че животът на водачите на блока е в безопасност, "поверен на армията", след което огласява пред гражданите известната телеграма от 17 септември, подписана от блоковите ръководители по настояване на Райко Даскалов:
"До представителите на блока в Горна Оряховица.
Понеже нашият митинг в Търново е забранен и понеже идването Ви тук ще се посрещне с въоръжена сила, което би докарало съвсем нежелателни кръвопролития, най-настоятелно Ви приканваме да не предприемате нищо. Ние сме арестувани в казармите.
Търново, 8 и половина ч., 1922 г., 17 септември.
Подписани: Ал. Малинов, Т. Теодоров, д-р Ст. Данев, М. Маджаров, проф. Данаилов."
След така създалата се ситуация колоната тръгва обратно към Горна Оряховица. При завръщането й враговете на блокарите опитват клопка с привличането на Буров и придружаващия го Димитър Христов за преговори уж с министър Коста Томов, като целта е задържането на Атанас Буров.
На 1,5 км от града по колоната е открита стрелба от дружбашките хайки. Дадени са жертви, между които членът на Обединената народно-прогресивна партия от с. Българска Бяла Михаил Юрданов и Васил Делийски от гр. Плевен. Тежко ранен е народният представител от Радикалдемократическата партия Илия Георгов. Извършени са изстъпления над къщите на видните граждани Илия Шаранков и Басмаджиев, на кантората Д. А. Буров (според в. "Зора", бр. 992 от 20 септември къщата на Буров е опожарена), оплячкосан е клубът на Народнопрогресивната партия, като е задигната дори посудата оттам!
Стрелбата в града продължава до 14,30 часа, когато тук пристигат победоносно земеделските сили от Търново, водени от министрите Томов и Даскалов, които носят черни полумаски на лицата и авиаторски каскети. Гърмежи на гарата се чуват до 17 часа, след което, използвайки настъпилото спокойствие, оцелелите блокари през нощта и на другия ден /18 септември/ започват да се разотиват.
На гара Горна Оряховица е предотвратен още един срамен инцидент. Представителите на опозиционната преса от вестниците "Епоха", "Народ" и "Независимост" успяват на 16 септември да спасят от арестуване директора на в. "Пряпорец" Антонов, използвайки легендата, че с тях пътуват американци! Така успяват да издействат от Райко Даскалов разрешение журналистите да бъдат върнати обратно в София.
Случилото се в Горна Оряховица бързо става достояние на цяла България. В бр. 993 от 21 септември "Зора" излиза с критичната публикация "Позорът на дружбашите", в която станалото в Г. Оряховица на 17 септември е определено като "Неописуемо злодеяние" в противовес на твърдението на "Земеделско знаме" (бр. 1, 27 септември 1922 г.), че "!7 септември е народно дело, истинско проявление на народовластието отдолу".
След разгледаните изстъпления, Буров първоначално се укрива при Димитър Шаранков, а след това преминава с лодка в Румъния и бяга в Париж. Иван Евстратиев Гешов също емигрира във Франция. В Германия се спасяват демократите проф. Моллов, Григор Василев, Добри Кършев, Стефан Стефанов, както и членът на Обединената народно-прогресивна партия Димитър Христов. Народнякът Димитър Яблански е заловен при преминаване на границата при Драгоман. Арестувани са и лидерите Андрей Ляпчев, С. Бобчев, Стефан Костурков, д-р Йосиф Фаденхехт.
На 26 септември правителството взема решение да даде под съд министрите от кабинетите на Иван Гешов, д-р Стоян Данев и Малинов-Костурков, управлявали страната през 1911-1913 и 1918 година.
Задържаните лидери и депутати изпращат протест до председателя на парламента Недялко Атанасов с копие до премиера, настоявайки за освобождаването си преди започващата на 2 октомври сесия.
След откриването й, на 7 октомври депутатът-демократ Никола Падарев развива интерпелация с искане за освобождаване на задържаните водачи на блока, тъй като арестуването им е "атентат върху нашето държавно устройство, с потъпкване на парламентарните норми и конституцията".
В отговор правителството провежда на 19 ноември референдум за съдене кабинетите на Гешов, Данев и Малинов-Костурков. За осъждането им гласуват 600 455, а срещу - 205 512 души.
С прекия вот се нарушава конституцията, тъй като съденето на бивши министри е прерогатив на специален Държавен съд. Референдумът е предшественик на друг свой събрат от 8 септември 1946 г., с който България е обявена за република.
Така противопоставянето в обществото ни продължава да нараства, страната се изправя на ръба на гражданската война, а оттам до преврата на 9 юни 1923 г., начело на който застава проф. Александър Цанков, крачката е само една.
Когато на хубав човек му е кофти-това е блус. Когато на кофти човек му е хубаво-това вече е чалга!
в отговор на cpeбъpeн_мeч
#17
Re: Да не би да искаш да кажеш...
Благодаря , братле. Точно това имах впредид. Явно трябва да бъдеш многословен тук , за да ти сханат идеята.
Re: Тук съм посочил...
..особено гротескните фигури, управлявали България. А също така, нито Луканов, нито Беров, нито Виденов са били държавни глави, за разлика от Димитров, Червенков и Живков.
Когато на хубав човек му е кофти-това е блус. Когато на кофти човек му е хубаво-това вече е чалга!
Когато на хубав човек му е кофти-това е блус. Когато на кофти човек му е хубаво-това вече е чалга!
Леле Риалко, леле чедо. Докъдя я докара, ам?
Да кършиш пръсти и да ревеш за отпереди 100 години ко било.
Еееех да бехме сеги да се върнеме у 1900-та ам? Де ги конските омнибуси и латернаджиите с папагали по улиците, де ги пайтоните и телеграфа??? Па и седнал си да лееш сълзи за на бащата на Симеон министърите? Вай, вай, вай.
Ма Риалко чедо, объркал си се. Ако и да се върнат нещата Мангаля немаше да мое да специализира в Маскве и да излъже нещастните и заблудените та да може най-спокойно да стане идеолога на корупцията в България, ми най-много щеше да продава пирони в на баща си селския дюкян.
А ве ама да не би наистина Вълго Червенков, Антон Югов ,Тато и бай Станко да си финовни българския народ да не ще да качи Мангаля пак на белия кон, ам? Само тъй ще да е да знаеш. Комунистите са виновни. И най-вече Бай Вълко, Антон Югов, Тато и Станко. Те не дават народа да си избере Мангаля.
Ма инак убав е Той и учен, в Маскве специализирал и готвачи има за авери, и от сичко разбира, от фондации даже, ама на пусто да остане - прост народ не го ще.
Еееех да бехме сеги да се върнеме у 1900-та ам? Де ги конските омнибуси и латернаджиите с папагали по улиците, де ги пайтоните и телеграфа??? Па и седнал си да лееш сълзи за на бащата на Симеон министърите? Вай, вай, вай.
Ма Риалко чедо, объркал си се. Ако и да се върнат нещата Мангаля немаше да мое да специализира в Маскве и да излъже нещастните и заблудените та да може най-спокойно да стане идеолога на корупцията в България, ми най-много щеше да продава пирони в на баща си селския дюкян.
А ве ама да не би наистина Вълго Червенков, Антон Югов ,Тато и бай Станко да си финовни българския народ да не ще да качи Мангаля пак на белия кон, ам? Само тъй ще да е да знаеш. Комунистите са виновни. И най-вече Бай Вълко, Антон Югов, Тато и Станко. Те не дават народа да си избере Мангаля.
Ма инак убав е Той и учен, в Маскве специализирал и готвачи има за авери, и от сичко разбира, от фондации даже, ама на пусто да остане - прост народ не го ще.
в отговор на ALEX_D_GREAT
#20
Re: А явно трябва да мислиш, преди да пишеш....
....имал си предвид една пълна глупост. Обяснил съм защо!
Когато на хубав човек му е кофти-това е блус. Когато на кофти човек му е хубаво-това вече е чалга!
Когато на хубав човек му е кофти-това е блус. Когато на кофти човек му е хубаво-това вече е чалга!