Ще живея...ами сега?!?

Искам да започна тази тема с една поема. Защото намирам предава дилемата, пред която съм много по-красиво от всички думи, които аз мога да кажа.

Какво очакваме, стълпени на площада?
Днес варварите ще пристигнат тук.

Защо това бездействие в народното събрание?
Защо народните избраници закони не създават?

Защото варварите ще пристигнат днес.
Какви закони да създават народните избраници?
Когато дойдат варварите, ще донесат закони.

Защо ли императорът е станал толкоз рано,
пред най-големите врати тържествено е седнал
на трона си замислен, със корона на главата?

Защото варварите ще пристигнат днес.
И императорът очаква да приеме
водача им. Дори му е приготвил
да му даде държавен пергамент. Във него
му е написал много титли и названия.

Защо и преторите са излезли днес
с червените си златоткани тоги?
Защо са гривни сложили със много аметисти
и пръстени с блестящи, лъскави смарагди?

Защо са взели своите най-скъпоценни жезли,
със злато и сребро прекрасно украсени?
Защото варварите ще пристигнат днес,
а заслепяват ги такива скъпи накити.
Защо прочутите оратори не идват както друг път,
за да изложат свойте мисли в красиви дълги речи?

Защото варварите днес ще дойдат.
А те се отегчават от сложни красноречия.

Защо започна изведнъж такова неспокойствие,
обърканост (лицата как станаха сериозни!)?
Защо внезапно улици, площади опустяха
и всички се прибират умислени дълбоко?

Защото падна здрач, а варварите не дойдоха.
Завърнаха се пратениците от границата
и казаха, че варвари не съществуват вече.
Сега какво ще стане с нас без варвари?
Та тези хора бяха някакво си разрешение.

Не мразите ли всички онези литературни съчинения, които като бяхте деца винаги трябваше да почнете по някакъв начин? И до ден днешен тази ми омраза към началото е останала в мен и се изразява в неспособността ми да избера заглавие за постинг, за имейл, та ако щете и за обикновено писмо, каквото в днешно време май пишем само аз и папата :)
Как да започна достатъчно подредено, когато в главата ми е пълен хаос? Как да премина от въвеждащите неутрални думи към основата, която да носи смисъла на тракането на клавишите ми сега?
Истината е, че имах левкемия. Да, миналото време е правилно. Всъщност не знам защо до сега толкова много не исках да го кажа, остатък от суеверие, че ако го кажа гласно и на много хора вече става истина? Или фаза от прословутия цикъл за отричането, пазаренето и приемането? Все едно, поне сега, днес, поне за момента болестта я няма. Ще кажете, какъв ми е тогава проблемът? Проблемът ми е, че вместо да съм щастлива, доволна, радостна, аз се чувствам празна. Не знам как да се върна обратно към един живот, който сравнен с наситеността на изминалите дни в емоционално отношение бледнее. Дори не бледнее, защото бялото е комбинация от цветове, а в мен няма дори сянка от някакво чувство. Чувствам се...празна. Объркана. Не знам как да се справя с това. Не знам дали ще мога да живея нормално. Страх ме е да живея нормално. Някак си много лесно е да живееш, когато в главата ти винаги присъства мисълта за смъртта. Някак си много трудно е да живееш, когато знаеш, че не умираш. Поне не сега или утре. Като да очакваш толкова много врага, а в крайна сметка той да не дойде.
Ами сега?

Враговете са навсякъде пък ти.Не е нужно да ги търсиш толкова упорито.Тях и без това си ги има.И животът с тях си е нормалният живот.Сега вече имаш един основен враг по-малко.Чудесно.Усмихни се!

Дълго време се чудех защо е толкова лесно да се организираш, да се стегнеш, да живееш и да се радваш, да имаш време за всичко, когато има срок... Продължих с поставянето на срокове...

Ще се справиш и съм щастлива за теб, че продължаваш, не се страхувай - животът е хубав и съвсем не е толкова дълъг колкото изглежда. Поздравявам те за борбата и успеха. Това е прекрасно

не ми е приятно да ти го призная, ама тва е супер тема. напълно те разбирам и отивам да си 'зема едно пликче с трева, от което да запаля в знак на самодоволство и злобарско ликуване

хи хи - ш'е те пощадя поне да не ти отправя "честито оздравяване", щото вече би било изтезаващо

недей ся и ти разваляш целата поетична трагичност на ситуацията, мола те

:)
Извинявай, не искам по никакъв начин да прозвуча грубо или да се изживявам като неразбрана, но понякога има ситуации които осмисляме само, ако сме ги преживели. Наистина е трудно, ужасно трудно да се усмихна. Не става. Много дълго време се борех с болестта, с емоциите, които ме запращаха от единия до другия край на цветовия спектър за отрицателно време и които не можех да контролирам, а само да гледам как ме разкъсват и да чакам да преминат през мен и да се страхувам да не ме отвеят...Отделно спътник е ужасът, че може да не се оправиш, ужасът да се надяваш, че ще се оправиш, защото може да е празна надежда...
Смешно е, но се справих с болестта, а не мога да се справя с живота без нея.

Както вече веднъж ти казах - примири се, макар да не е в характера ти. Примири се с този живот или търси равновесието - мисля, че е едно и също . Зарадва ме, искрено и от сърце

Мога да ти услужа с малко от моята когато слезеш от клона си.

Не мога, наистина. Има неща, които не можем да направим, да се примиря, да спра да търся...просто не мога.

Благодаря за радостта

"Смешно е, но се справих с болестта, а не мога да се справя с живота без нея."

Такова животно нема.И лесно нема.Ще се справиш,а как да стане...това ти си го решаваш.Продължаваш живота си от преди болестта,или започваш напълно нов ако не ти харесва старият.Самият факт,че имаш право на избор е чудесен!

да се примириш, не е да спреш да търсиш, а да намериш куража в малкото цвете, което е пораснало в снега, красотата в очите, които обичаш да виждаш, когато си щастлива; слънцето, когато изгаря очите и те кара волю-неволю да се усмихваш, приятелите, без които не можем, най-близкия човек, без който света е сивота - можеш ли да се примириш с това? Ще ми се да отидем с теб в Дрезденската галерия, за да ти покажа две мои любими каритини - Аллте меистер - тогава може би ще ме разбереш. До тогава - желая само любов и здраве

на всеки нуждаещ се. Това е то - парадокса - човек се чувства уютно с това, с което е свикнал. Пък дори и "то" да е нещо, с което не може да свикнеш.
Е - ако това ти е проблема - със сигурност ще ти е по-лесно да свикнеш с мисълта, че ще живееш, отколкото с мисълта, че няма да живееш.

А и както вече казаха по-нагоре - няма нищо страшно в това да живееш.

Болна си била от левкемия, но си нямала нищо против да се омъжиш? А не си ли мислила за човека до теб и за това какво би могла да му причиниш, ако беше умряла? Но както беше споменала в една друга твоя тема - ти просто не го обичаш.

Аре прЕстани, човек се връща към живовотаНе може ли да не и говорите поне по тая тема за това, дали обича някого или не.Малко се позамислете,деееееееее

Цунки по муцунки, лейчице.

Докато си била болна - си живяла с мисълта че няма "утре" - и "днес" е бил пълноценен.
Просто продължи да живееш с тази мисъл в главата
Не е трудно, знам какво говоря.

дето много ти се радват в момента

А лично от мен....дано намериш пътя към себе си и живота. Би могло да бъде хубаво. А ако искаш вярвай, с вяра и добро - още по-хубаво. Не се намира лесно тази пътека и не се върви лесно лесно по нея, но е сладко, пу-пу
Обърканичко си (не скачай, с много благост ти го казвам), но пък и затова живеем, да учим А на теб уроци явно не ти се спестяват.

Виж, не искам много,
само ръката ти, да я държа
като жабче заспало доволно.
Имам нужда от вратата, която ми открехваше,
за да проникна в твоя свят, тази бучица
зелена захар, окръглена радост. Няма ли да ми дадеш
ръката си през тази
Новогодишна нощ на совите прегракнали?
Не можеш, по технически причини. Тогава
измислям я във въздуха, изплитам всеки пръст,
копринената праскова на твойта длан
и опакото й, страна на синкави дървета.
И ето хващам я и я задържам така сякаш
едва ли не от туй
светът зависи,
смяната на четирте сезона,
пропяването на петлите, любовта на хората.*


...и всички коралови рифове, обсипани с целувки, всичко това зависи, зависи, зависи от много малко неща...


*Хулио Кортасар, колко го обичам

Ако не се радвате на нещо, спрете да го правите!

тцъ - оставам си тука и на мойта. с какво пък толкоз твоя ад е по-хубав от моя?

Излиза, че сме поне трима, пишещите писма-включи и мен в бройката. Трудно ми е да хвана "перото". По-натам е лесно. Трябва ми само вдъхновение и остава да съм истински и съпричастен.
Животът е дар! Невероятен. Това е чудо, което не сме в състояние да остойностим. Защото е невъзможно-няма цена. Това е тайна, която няма да разгадаем докрай, защото води към вечния извор. Слава Богу за всичко!!! А сега ти си на ред!!! Да откриеш целта. Ще рече Смисъла. И да я следваш.Едва ли е проблемът ти в липсата на враг. Него/ тях го/ги има. Доста е злобата на деня. Трябват ти истинската задача, целта и смисъла. За да знаеш какво , защо го правиш и постигането им да те правят щастлива. Така си мисля. Смисълът не е битката с левкемията. Поне сега вече не е основен.
А смъртта на тялото ни е в кърпа вързана. Това поне е сигурно. Битката и след н-броя пълни промени е обречена в нейна полза. Остава другата битка. Истинската. За онова, което е вечно-душата.
Сега ти си на ред !

Дано откриеш истинската битка и бъдеш победител в нея с Божия помощ!


О Б И Ч А Й И П Р О Щ А В А Й ! ! !


Извинявам се за помпозното звучене!

[линк]