Сънувах те...

Толкова много ми липсваш...

А сънищата ми с теб се случват все по-рядко

и стават все по-истински... И това ако не е проклятие...

Ако това е начина да се "виждаме",

то просто не искам да се събуждам...

Не е ли глупаво да загубиме най-ценното, което имахме -
приятелството ни... Няма да намеря друг такъв приятел, зная го.
И ме боли, защото сам знаеш, за мен беше и все още означаваш много повече от приятел. Думи като приятел, гадже или любовник просто ми звучат смешно, когато се опитвам да те определя с тях - не мога, недостатъчни са, крайно недостатъчни, да опишат отношението ми към теб, а то винаги е било специално, знаеш... А може би точно там е проблема - че ти ЗНАЕШЕ. Знаеше, че си специален за мен, а да бъдеш специален за някого не е малка отговорност, разбирам те... Да бъдеш зависим от нечие присъствие също не е състояние, което бих препоръчала някому. И така, решихме да си спестим трудностите, отговорностите и всичко останало. В изблик на гняв ти реши, че вече няма смисъл да продължаваме. В изблик на гняв аз реших, че може би си прав, може би наистина нямаше смисъл... Боже, колко отдавна беше! Защо въобще още си го спомням! Защо продължаваш да ми липсваш и да те сънувам... Що за наказание е това и какво толкова извърших, за да ме накажеш по подобен начин?! Не ти ли дадох цялата си любов... Не я ли искаше... Нуждая се от теб, все още, липсваш ми... И не, не, че не мога да продължа сама, просто НЕ ИСКАМ. Не искам да отсъстваш от живота ми, ти избери как точно ще се завърнеш, но моля те, върни се...


Липсваш ми


Липсва ми да
милваш косите ми
и да ми нашепваш
нежни слова,
липсва ми да те има
във дните ми,
да ме караш
да вярвам
в чудеса.


Липсва ми
да усещам
диханието ти
близо до мен,
липсва ми да чакам
с нетърпение
да видя очите ти
в новия ден.


Липсва ми да
ми казваш
обичам те
и от сладка болка
да боли,
не искам
вече да те търся
другаде,
а единствено до мен
да те намеря призори.

Автор: rossi01





When There Is Noting Left But GOD, That Is When U Find Out GOD Is All U Need

незнам дали ти си автора на това...но успя да ме разчувстваш...
Много красиво написано.

Помниш ли нашата пролет, мила моя. Помниш ли кокичетата, които пробиваха снега и подаваха срамежливо глави над него. Ти им се радваше като дете. Двамата с теб просто се бяхме срещнали. Все още не знаехме какво ни очаква, не знаехме как да се държим един с друг, какво чувстваме. Не се и замисляхме над тези неща, само усещахме, че ни е весело и радостно заедно. Помниш ли първата ни истинска среща. Аз не смеех да те докосна, защото самата ти ми изглеждаше крехка и нежна като цвете, страхувах се да не те прекърша. Само се гледахме в очите и тихичко си говорихме глупости. Три пъти се канехме да си вървим и три пъти оставахме там, на онази пейка, в малката градинка, където слънчевите лъчи галеха лицата ни. Дойде април, цъфтяха дървета, жужаха пчели, пееха птички. Първото ни докосване, помниш ли го? Докоснах само ръката ти, а и двамата трепнахме. Първата ни целувка, пак там на онази странна пейка в малката градинка… Помниш ли дългите мълчаливи погледи? Помниш ли първото ни “Обичам те!”? Помниш ли…?
После беше лято, с изгарящите от страст нощи? Любовта ни изпълваше властно и неотменимо. Помниш ли как посягах нагоре, вземах звезди от небето и ги поставях в дланите ти. Звезди ли бяха или светулки? Кой знае... Помниш ли как искахме всяка минута да сме заедно? Помниш ли нежната тръпка от докосването? Как чувствахме, че се отделяме от земята? Как чувствахме, че летим? Помниш ли колко леко беше на душите ни? Как не можехме да се наситим един на друг? Как се сливаха и телата и мислите ни? Как си говорихме без думи? Помниш ли как тичахме по ливадите? Помниш ли онзи опияняващ дъх да прясно окосено сено? Помниш ли изпепеляващия вкус на целувките, силатата на желанието? Помниш ли лудите танци. Помниш ли красивите залези? Помниш ли летния дъжд? Помниш ли дългите летни нощи, в които се реехме безцелно... Помниш ли как сред толкова много хора бяхме само двамата? Помниш ли невероятното усещане за уловено щастие?
Есента се промъкна тихо и незабелязано. Дните бяха все още топли, но по-къси. Чувствата ни обаче продължаваха да бъдат все така истински и горещи. Продължавахме да се чувстваме омагьосани един от друг, макар и да не се замисляхме... Помниш ли дългите разходки? Помниш ли топлината на телата ни в хладните вечери? Помниш ли страстта, която продължаваше да ни окриля? Помниш ли плановете, които се осмелявахме да си правим? Помниш ли как си представяхме бъдещето? Бяхме едно, бяхме едно цяло. Там, в бъдещето... Помниш ли устните ни, мила, как продължаваха да се търсят? А ръцете ни, как не можеха една без друга. Помниш ли неизречените думи, които намирахме в очите си? Помниш ли вкуса на сълзите? Колко сладки бяха...Помниш ли, мила моя? Помниш ли как си шепнехме? Помниш ли дъжда? Как мокреше телата ни, как се стичаше по лицата ни и как изпивахме всяка капка?...Помниш ли любовта, която създадохме? Помниш разбира се!...
А после...
После трябваше да дойде зимата. Трябваше студът да скове телата ни. Трябваше нощта да изгони страстта и желанието ни. Снегът трябваше да покрие земята и душите ни. Луната трябваше да замрази чувствата ни. Трябваше да си обърнем гръб. Трябваше...но дали наистина трябваше? Кажи ми, мила моя, трябваше ли наистина? Нима трябваше да гледаме как всичко минава покрай нас? Нима не трябваше да протегнем ръка и да го хванем? Нима можехме да си позволим да го изпуснем? Нима така щяхме да сме по - щастливи? Щастливи в нещастието си... Защото така трябваше...
Сега седим на същата онази пейка, в малката градинка...Пак държим ръцете си, пак докосваме устните си. Страстта ни е все така изгаряща, сякаш всичко едва сега започва... И очите, мила моя, очите ни пак са пълни със сълзи. И ние пак отпиваме от тях. Но колко горчиви са този път. Колко болят и колко са тежки. Разбрахме го, но късно. И сега трябва да се разделим. Нека станем и извърнем глави. Нека тръгнем в различни посоки. Натам, откъдето дойдохме. Там, където отново ни чака безвремието. Там, където отново ще сме затворени в самите себе си. Там, където живота няма слисъл. Но трябва ли наистина? Нека... Нека, но моля те, остани до мен още мъничко! Остани само толкова, колкото остава до края на залеза. Залеза на живота ни... Остани до мен завинаги! Защото ти успя да запълниш онази празнота, която правеше живота ми безсмислен. Защото аз направих също за теб. Защото сега вече има смисъл... Защото те обичам!!! Защото знам, че ме обичаш и ти!!!...

Само дето всичко е толкова безнадеждно...!!!

Здрасти, Трин
ето това е нещо, което пък аз бях писал за един човек. и..спомням си сълзите, спомням си усмивката след това, целувката...

това са едни от силните моменти в живота ни. пожелавам ти просто да имаш шанса да уловиш своите...

I expect nothing. I fear no one. I am free.

как ме разплака...



Много е красиво, благодаря ти...

"Има един път към Рая и на Земята този път се нарича любов"

тъжно е, когато се стигне до раздяла. понякога дори е неизбежно.
хубаво е, когато след това можем да си спомним за човека и тези спомени да ни стоплят.
гадно е, когато осъзнаем, че всичко това вече не е реалност, а само спомени...
но най - хубавото нещо е, когато срещнем следващата си любов. и...вече помъдряли, успеем да я задържим, защото тя е истинската.
както се казва в едно любимо мое филмче, това е the circle of life...


I expect nothing. I fear no one. I am free.

и тва ако е сън
баси диарията

А може би точно там е проблема - че ти ЗНАЕШЕ...Защо според теб той се е отдръпнал?Смяташ ли че е възможно да е срещнал друга и това да е причина да не ти отговаря?

ето нещо и от мен, предупреждaвaм не съм много добрa в тези нещa

Хм, порaзително е кaк опитвaйки се дa забрaвиш някого, го помниш все повече и повече, кaк си спомняш всичко хубaво, изживяно с него, но не с усмивкa, a с тъгa. Еднa сълзa се отронвa и сякaш изведнъж бликaт кaто порой, кaто тъжно и студено езеро. Пресушaвaм го всякa нощ в сънищaтa си, но нa следвaщaтa вечер, то е пaк тaм--още по-голямо, още по-зловещо. Кaкво ли дa нaпрaвя? Дa плувaм ли(сякaш могa) или дa бягaм? И aко ще бягaм, то нa къде? Нa където ме отвее вятърът или нa където ме отвее тъгaтa?
Удивително е кaк човек се прaви нa силен, бори се с всичко и всички, но когaто нaстъпи онaзи голямaтa борбa, войнaтa със сaмия себе си, земятa под крaкaтa ни се окaзва пропукaн лед. Дaли не е заледено оновa езеро, зловещото и сaмотното? Кой знaе, може би е мирaж, a може би е просто прaзното ни нaрaнено сърце?
А кaкво е любовтa? Имa ли я? Защо от нея толковa ни боли? Стрaхувaм се дa обичaм, защото след време нaстъпвa крaя, a от него боли. Искaм дa бъдa обичaнa, но кой ли би ме обикнaл? Търся прегръдките нa непознaт от дaлечен остров, който не би ме нaмерил, защото aз не съм тaм.
Е сегa съм сaмa, нямa любов, но защо ли пaк имa болкa? Когa спирa дa боли? Може би , когaто спрем дa съществувaме, когaто потънем и се изгубим завинaги в оновa дълбоко мрaзовито езеро.

o4akvai vsi4ko ot vsi4ki daje i ot sebe si

ПАТЕНТ
на М

Питаш дали и другите
съм обичала така.
Не. Няма две любови.
Нека другите кръстят чувствата си
както пожелаят.

Аз твърдя: само ние се обичаме
само този път.

Един лингвист ми каза:
Ескимосите нямат дума за лед.
Има син лед, бял лед, прозрачен лед,
сух лед и всякакъв друг.
Питаш ги: Как казвате лед изобщо?
Покажи ни го, казват, и ще го назовем.

Защото в света няма лед изобщо,
и няма абстрактен огън.

Аз твърдя: само ние се обичаме
само този път.
Другите да си намерят дума.




"Има един път към Рая и на Земята този път се нарича любов"

ами не е чудно, просто се случва. и когато се случи, не се замисляш. и аз не знаех как може да се обичат двама души, ама...един човек ни дава едно, друг - друго. така с годините запълваме пъзела на собствените си потребности. и когато запазим само хубавите мигове, ни остава любовта към дадения човек. така любовите стават повече от една...

знаеш ли, научил съм се да помня само хубавите моменти от връзките си. така спомените са приятни. няма болка, няма тъга, няма съжаление за нещо неизживяно. опитай и ще видиш, че ще се получи с времето.

просто запази в сърцето си онези случки, хора, и всичко което те е накарало да се почувстваш щастлива в даден момент. определено има място за всички тях, бъди сигурна.

I expect nothing. I fear no one. I am free.

аз го пазя в сърцето си и го обичам
нямам проблем с лоши спомени- както виждаш писала съм за хубавите
усмихвам се, когато мисля за него - какво повече?!
проблемът е друг - искам да споделям тези си чувства с него,
както и той своите с мен. Искам да върна изгубеното приятелство.
Искам да върна хубавите мигове, с цялата им сила и прелест... Искам да виждам как той ми се усмихва, а не само да извиквам тези спомени в главата си... Искам да мога отново да седна на кафенце с него и просто да се порадваме на мълчаливото си общуване, защото умеем да разговаряме само с погледи... Искам да мога отново да го докосна, да го прегърна, да го усетя, разбираш ли... Той не е умрял, не искам просто да умре за мен, искам да продължи да живее, да присъства в дните ми, в живота ми... Как мислиш, много ли искам?


"Има един път към Рая и на Земята този път се нарича любов"

разбрах аз, ама се отплеснах в писане.

а иначе - да, много искаш. често не получаваме и една десета от всичко това. искаш споделеност, а ако и той не я иска, няма да се получи. виждаш ли колко е просто и в същото време колко е невъзможно? защото не всичко в живота ни зависи от самите нас.

I expect nothing. I fear no one. I am free.

не искам споделеност

ако иска да ми подарява по един час месечно

присъствието си, пак ще е нещо, по-добро от хич, нали

но пък тогава отново ще започна да искам повече и още повече...

а той няма да е способен да ми даде това, което ще поискам...

за това и ме остави, за мое добро, така да се каже,

ма много е гадно това, защото на мен не ми е добре такаааа...



"Има един път към Рая и на Земята този път се нарича любов"

ако иска да ми подарява по един час месечно присъствието си, пак ще е нещо, по-добро от хич, нали
няма да е по-добре. всеки път ще се чувстваш наранена и изоставена. понеже тогава отново ще започна да искам повече и още повече...а той няма да е способен да ми даде това, което ще поискам...

за това и ме остави, за мое добро, така да се каже
ето от тук разбирам, че все пак искаш споделеност, а той не може или не иска да ти я даде.

много е гадно това, защото на мен не ми е добре такаааа...
да, логично е, че е гадно. очакваш нещо, което не получаваш. споделеност

не се заяждам, просто така мисля.

I expect nothing. I fear no one. I am free.