пътепис

Рила 22-23.08.07

Пак сме двамата с Бай Светльо. Минутка за реклама, че съм му обещал.J ха-хаJ.
Това „Бай” го слагам не за благозвучие, то е титла, равностойна на английското „Сър”, или по-скоро обратното, защото е поне с хиляда години по-стара. Светлин не се кефи много на обръщението, но традициите трябва да се уважават и пазят, нели?. Някой виждал ли е шоп да влезе в селската кръчма и да викне по едно за всички с думите: „Джентълмени, я че черпим. Бармън, алкъхъл фор диз ноубъл джентс!”. Не че не е имало такива случаи, живеем във време на тотална културна интеграция, дифузия, асимилация и др. побни думи-изкълчотляци.
Светльо е железен. Буквално. Никога не се оплаква, не мрънка за щяло и нещяло. Върви и мълчи. Не човек, а машина; не машина, а Светлин… Интересно е да видиш приятелите си в обстановка, различна от обичайната; скрити черти от характера излизат наяве, понякога възприемаш същия човек по друг начин. Така се опознават хората.
Е, как да не го байоосвам с повод и без повод, като израз на уважение? Колцина са тези, дето са ги месили от прагматизъм, чувствителност, авантюризъм и сдържаност? С гордост мога да кажа, че познавам поне един такъвJ.

Тази събота акцентът пада върху авантюризма. Поради ред причини сутринта не сме на път, както обикновено, а циклим по домовете. Слънцето е пробило облаците за първи път от две седмици насам и мисълта за злополучния край на плановете ни относно Синаница става още по-непоносима. Наближава обяд; не изтрайвам повече и звъня познайте на кого. Не се колебае много-много. Мятаме се на автобуса, стоически търпим грандиозното задръстване на Околовръстното, после метро, такси, автобус, такси, малко ходене и сме на Зелени преслап. Е, олекваме с двайсетачка за таксито от Дупница, ама спестяваме 10-ина километра ходене; целим се в х.Иван Вазов, която се намира на хемороида на задника на света, образно казано; всяка минута е от значение.
Пропускаме Скакавица и оня душевадец, Кабул. Към Езерата хора почти не срещаме; всъщност само двама в началото.
Светльо се радва на хубавото време... Мда, странна работа; радвам се и аз, ама със свито сърце; глождят ме съмнения дали случайно не сме хванали господ за шлифера... Едно време ПСС публикуваше отделен бюлетин с информация за местонахождението на Светлин, дебело подчертавайки 99 %-ната вероятност от мъгли, градушки, гръмотевици, поройни дъждове, лавини, разрушителни земетресения, наводнения и пр. природни катаклизми, определящи категорично условията за туризъм в района като крайно неблагоприятни.
Само да ви питам, помните ли цунамито по индонезийското крайбрежие по-миналата година? Светлич беше там... Ами ураганите Ел Ниньо и Катрина? Единствено благодарение на адекватната реакция на американските власти, недопуснали на своя територия гореспоменатия младеж, биде предотвратена колосална по своите размери катастрофа, с драматични последици за развитието на региона и света като цяло.
Обземат ме мрачни мисли, потъвам в размишления относно жалкия и лишен от смисъл свой живот; макар с ясното съзнание за предстоящата неминуема гибел на човешката цивилизация, не мога да се оттърся съвсем от собствените си, далеч не толкова глобални, терзания. Прехвърлям неколкократно малкото щастливи моменти и радостни мигове; безучастно наблюдавам върволицата бетоновози, фадроми и джипове с работници, точеща се покрай нас от строящия се наблизо лифт. Човешката суета е безгранична, дращим с усърдие по повърхността на Земята в безнадежден опит да оставим следа за своето съществуване; повече унищожаваме, отколкото съграждаме. Но що може да сторим, такава е нашата природа. Ние никога не бихме признали колко малки и слаби сме в действителност, и колко мимолетно е сътвореното, особено когато Бай Светльо се навърта наоколо...

Кратка почивка в началото на Кюмурджийската пътека. Наоколо са пръснати безброй стъклени шишета. Яко се пие в наш’та китна РодинА. Има от евтина ракия и водка, какви ли не вина, а също от марков алкохол – инвеститорите на обекта са се отчели. „Огрени от слънцето, стъкълцата блещукат като утринна роса и придават нещо естествено и неповторимо на неестествено чистото място...”. Цитатът е от един пич, дето не го познавате.

Набързо преминаваме през гората. На свършека й, при стария заслон, отново спираме за по цигара. Гледка няма, има само мъгла; гъста, бяла като памук мъгла... Ура-а-а-а!!! Ако само с това се разминем, ехе-е-ейJ...

Скоро сме на новата хижа на Езерата. Само името й „хижа”, на практика - хотел. Ама минус пет звезди хотел – като обяснявам на някого за какво иде реч, сравнявам я със санаториум за душевно болни. Не изглежда много пълна, скоро става ясно защо. Огромен брой американци се задават откъм влека на пистата. Приличат на ято скакалци. Имат такива криви физиономии, че хижата придобива още по-зловещ вид. Косите ни настръхват при вида на няколко индивида от женски пол ( това за пола така си и остана, едно непроверено предположение...). Въпреки мъглата, въпреки умората, окончателно решаваме, живи или умрели, тази вечер ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да се доберем до Вазов. Някак трябва да се доберем!

Мятаме раниците на гръб и цап-царап из облаците по нанагорното. Пътеката е изровена все едно милиони бизони са препускали в бесен галоп по нея. Чудя се на какво ли ще прилича, когато довършат лифта. На Сухия рид грее слънце. Мъглата остава в ниското, все така гъста и на кълбета. Докъдето ни стига поглед – бяло, чисто бяло, развълнувано море. Купените приличат на вълнолом, врязан в него. Отсреща Витоша стърчи като самотен остров. Небето – няма такова, наситено синьо, няма, лелеййй. Бързаме час по-скоро да се качим на Езерния, панорамата оттам е брутална, особено при такова време. Не ни се усмихва щастието, пропускаме гледките, пропускаме и залеза... Ех, 1 час по-рано да бяхме тръгнали...

Тъмница. Пустош. Студ.
Скоро сме на Раздела. Монотонно спускане към Иван Вазов. Първи признаци на мързел. Присядаме на 20-ина минути от хижата. Луната е ярака и наоколо е доста светло. Нощ във високата планина – толкова е красиво, че понякога боли. Преди месец бихме останали да спим тук, но сега градусите са около нулата, а нашите, изнежнени от удобствата на цивилизацията, задници настоятелно искат своето – мека и топла постеля.
Криво-ляво, дотътряме се по предназначение. Хубавата столова е пълна. Викат й „хубавата”, щото вътре има печка. Сега там вилнее някаква организирана група (да му се невиди и късмета), водач им е Румен Незнамсикой, бил много известен в планинарските среди... Ала-бала, ние в тези среди работа нямамеJ. Не ги знаем какви са тия хора (ако са хора); отвътре се разнасят неистови крясъци и грачене, все едно от преизподнята.
Другата столова също епълна. Намираме си някак столчета и вадим храната. Светльо си поръчва чиния леща от 2.50 лв. Още не знае колко струва и видимо му се услажда.
Отивам да питам къде ще спим тази вечер. В кухнята има купонче – все непознати типове. На Вазов ходя, е, не много често (но редовно) от не си спомням колко време, ама така и не можах да му хвана края кой-кой е в тая хижа. Само хижаря, Венци, го знам. Този път случваме на любезен рокер около 50-те; представя се като Сашко Приятеля На Венци. Я, смайваме се, па тука имало и нормални хора! Вазов е единствената частна хижа в България, Венци си продал апартамента на жълтите павета в Сф за да я купи. Решил да я превърне в притегателен център за почитателите на източните култури, религии, философии и пр.; според мен без успех. По тия места се свъртат предимно отявлени гъбомани (растат едни вълшебни гъбки набизо, на Зелени рид, псилосциби се казват). Не ти е майко работа до какви състояния на тялото и духа се докарват тез младежи. Аут ъф спейс.
Та затова сега едва не припадаме от вълнение… Предлага ни бунгало, натъртвайки, че там никой нямало да ни безпокои. Поглеждам го изпод вежди. Хм... не щем бунгало, искаме в хижата, ако има свободни нарове. Показва ми стаята и пак, натъртвайки, споменава, че ако искаме да сме сами – бунгалата са свободни; в тази стая имало още двама като нас, дали нямало да ни притеснят? Тоя май ни прецени като двойка педали, мисля си, ей сега ще го заболи. Тамън да го цапардосам назидателно по врата и... уточнява, че само ние и тези двамата не сме били с група. Всички настанил отделно, ама свършили стаите...ха-ха-ха-ха.

Жулим бира (аз) и водка (Бай Светльо). Хрупаме курабии с вкус на сироп за кашлица от времето на соцреализма. Облекли сме де що имаме под ръка; вътре е такъв клинчар, че цигареният дим замръзва на кубчета и се разбива в земята. На съседната маса загряват с червено вино. Двама мъже и две жени. Единият разпалено обяснява как предотвратил сбиване в планината между едва ли не 300-400 човека, а мацките кимат одобрително с глава. Тягостно е. Докато се чудим колко бо зле би могло да бъде, от съседната столова изскача изключително рядък по рода си, особено колоритен индивид; бие шут на кухненската врата и пита има ли китара в хижата. Рокерът, натъртвайки (явно му е стил), категорично отказва да услужи. „На тази китара – вика – и ти много добре го знаеш, не се свири чалга. Тя е на Венци и на нея се свири единствено...ъ-ъ-ъ... джаз... таковата... ъ-ъ... фюжън...”. А-а-а-а-а, иде ми да вия от смях. Как пък баш фюжън... ха-ха-ха-ха.
След 5 минути никак не ни е до веселба. Тоя, дето искаше китарата, ни хваща за слушатели. Без никакво притеснение идвае при нас, казва:”К’во ста’а, момци?”, подканя Светльо да му сипе водка и подхваща обичайните, банални и безкрайни лакърдии за планинарски подвизи, ремонти на заслони, колко сплотена група били... Разяснява ни как водача би трябвало да има авторитет сред групата, как понякога трябва да налага решенията си дори със сила, ако се наложи... Затрупани сме под камарите мъдрост, избълвана върху ни; това, мълчим, ама той хич не е притеснен; принудени сме ловко да го хлъзнем по нанадолнището с плитката лъжа, че неговите хора го търсят от известно време. Поглежда ну подозрително, сигурно се чуди кой ли се е затъжил за досадник като него. Все пак се вяръща при тях и ние въздъхваме с облекчение.

Оттатък групарите напредват с пиенето. Красъци, тропане, хора; правя три неуспешни опита да се вмъкна за да се сгрея на печката. Когато пеенето преминава в гръмогласно цвилене и блеене, от кухнята не издържат и надуват колоните с прогресив рок. Терапевтично, обяснява Сашко Рокера. Има ефект. Към полунощ говедата пеят химна и се разотиват по стаите. Веднага окупираме местата им. Остатъкът от вечерта е ужасно приятен: сладки приказки и Пинк Флойд.


Сутринта заварваме Венци да гребе от една мръсна тенджера. Пита готвача, брадясъл тип с вид на хималайски йога-аскет от Каракорум, какво е това, дето го яде. Оня не конкретизира, само споменава, че вътре има „стафче”, „яко стафче”, каквото и да означава това.
От колоните сега се носят църковно-славянски песнопения. Хижарската котка, Дзен, медитира върху якето на Бай Светльо. Обстановката е мистична.

Никак не ни се тръгва, мястото ни е обсебило; заричаме се догодина да си острижем главите, оставяйки по един чимбер и да се оттеглим в уединение тук.
Поглеждаме ту към Раздела, ту към Отовишкото било; и двете места са на майната си. За Рилския манастир дори не помисляме; нямаме време, за съжаление. Избираме Отовица. Пълзим нагоре и все не можем да се оттърсим от чувството, че сме се прекарали с избора. От върха Светльо прави няколко снимки. Има какво да се види. Харамията, Калините, Дамга, Додов, Мокрицата и т.н., и.т.н...
Докато бъхтим по баира се присещам как Стив описва т’ва нечовешко мъчение, изкачването. Не казва „отивам да се кача на х.Иван Вазов...”, а „Днес се изнасям в направление Овчарци и утре атакувам последователно през Кабул и Отовица...”с такъв тон, все едно ще прави премиера на К2. После, на билото, изплува онова за „...тъжно-есенно-жълто-кафявият цвят на хълмовете наоколо...” (Нели), ама тя тогава беше на втората ракияJ))) Много емоционално прозвуча едно време, но си остава най-краткото описание на тази неописуема септемврийска красота наоколо.

Спускаме се на Окото. Пред нас е Езерния връх с тълпите, пъплещи към него. Снощи, в тъмното, беше страхотен с безбройните си пирамиди от камъни; сега там има твърде много хора... Лежим край езерото и пушим, разбира се. Окуражаваме група хлапетии да се качат до горе, разстоянието е някакви си 15-ина мин. Не са много ентусиазирани, изглежда им твърде далеко.
Ле-е-ека – поле-е-ека се смъкваме на Бъбрека. Още по-лежерно го даваме към Близнака, Трилистника и Рибното. Накъдето и да се обърне човек, смайва се. Има нещо в това място, необяснима енергия струи от всяко камъче, от всяка тревка; иска ти се отново и отново да се потопиш в него. Голяма работа, че не е предизвикателство за печените планинари. Бил съм там безброй пъти, повече отколкото бири сте изпили всички, взети заедно. И пак ми се ходи...
Бай Светльо снима ли, снима. Даже прави „комерсиална” снимка – вижда се старата хижа на Езерата. Хвърляме раниците пред нея и вадим каквото е останало за ядене. Разприказваме се дружески с хижаря. Свестен тип. Помагаме му да качи кюмбетата от мазето по стаите, че човекот е бинтовани ръце; керванът катстрофирал наскоро. Спънали се няколко коня и нашия видял земята от съвсем близо.
По пътя за новата хижа срещаме хлапетиите от Окото. Водим ги по пътеката, щото въпреки маркировката трудно се оправят. То не е сложо, ама си личи, че са на планина за първи път в живота си. Светлич е яко отегчен вече, в началото сме на поредното досадно слизане към Пионерска. Докато аз въртя дъги наляво-надясно, служител номер едно на „Доверие” за 2006г.(съвсем сериозноJ) цепи направо като украински тракторист в района на Днепропетровск. На гърба му са се лепнали две девойки на видима възраст... абе, малолетни, но правилно ориентираниJ))) Спътниците им подвикват чат-пат да вървят след мен и да не си трошат краката залудо. Те отговарят, че Бай Светлин им е по-симпатичен и точка. Спуквам го от майтапи, когато се разделяме с тях на х.Рилски езера. Е, и малко му завиждам J.

Разстоянието до Пионерска го вземаме за около час. Светльо проклина полугласно шиб.....ните камъни по пътя. За първи път го чувам да се оплаква от нещо; разбирам го напълно – колената ми щракат като кречетало, явно и неговите така. Е-е-ех, остаряваме и това си е.
Мятаме се на маршрутката за Сф и оттук нататък вече не е интересно за разказване.
2 часа до селОто през Ярема, после с 280 до Плиска и т.н. После 4 дни по 20-ина минути писане. Е, това е.

- - -

Fri, 28 Sep 2007 01:08:08 -0700 (PDT)

'Are, porednata doza spam:))
Tozi pyt ne e na majmunica, ama pak e dylgo. Vie si precenete:)))

Poneje nqma mnogo vreme:

Baj Rosene, da oshtipesh malkata krasawica ot 4i4i j Ceco:))))) Otnowo!:)))
Salminen:)))), kak e semejniq jivot? Da ne wi e zamryznal neta tam, na sever;-)?
Nelice, drasni dva reda.
Katerino, trqbwa da te ofertiram za 5-6 lukowici za laleta, sywsem seriozno.
Baj Najdene, dyljish mi 4 kasi bira ot minalata godina, ako 4orbalankovcite biqt Tuluza, shte po4erpish s tqh:))
Baj Iliyane, utre moje da se hodi ili na Sinanica, ili na Response:))) Ti k'vo mislish po vyprosa?
Eleno, nosihme si plajno mlqko, ama samo si go nosihme. Sega se liushtim kato gushteri:))
Silvino, nali znaesh k'vo pishe na groba na schetvoditelq? Ti prikliu4i li, mome?:))))
Awramo-o-o-o-v, stiga s tiya zapoi bre, Albenka zagubi nadejda, 4e shte se zapoznaete nqkoga, ha-ha :)))
Vese, t'va sigurno shte go pro4etesh 15 godini sled kato gushna buketa; 'ajde po-4esto si proverqvaj poshtata:))))
Desislavo, nqamam ni naj malka predstava koq si i shto si mi v adres buka:-)

- - - - - - -

Този пътепис достигна до вас благодарение на мен, безстрашната Juliana

Юхууууууу

И аз съм от това стадо от говеда.Не ходих на този поход, и се радвам като чета това което сте написали.Мисълта че мога да спя под един покрив с такава псевдо туристка псевдо интелектуалка ме отвращава.
За сведение-стадото преди години купи печка,боя и изчисти заслон Страшното езеро.
Същите тези простаци който пеят Химна в 00 часа за да посрещнат новия ден купиха и занесоха печка на заслон Кобилино бранище.
Уважавай планината и хората който истински обичат Рила.

Т'ва не го е писала Juliana, а моя милост Пратих го като мейл на приятели, роднини (каквато ми е тя) и не очаквах да го видя трапосано тук, но това е отделна тема тема.

Моите уважения и поздравления за всичко, което сте направили. Натякнато ми бе нееднократно от споменатия пиян като гъз "досадник". Подчертавам - пиян като гъз. И ние правим това-онова, но не крещим от покривите по случая, нито ни е първата тема за разговор, като срещнем непознат:))))

Останалите не падаха по-долу - гледах ги с умиление как се блъскат във вратата до мен и целят дръжката й от 18-я пореден опит. ОК, приемам че вече им се е спяло:))))
В столовата, заета от Вашите хора, не успях да вляза и да се стопля. Факт. Крясъците, граченето, цвиленето, блеенето, блъскането - НЕОСПОРИМ ФАКТ.
Беше НЕЧОВЕШКО.

Все съм виждал, ама такова чудо... Рокерските събори минават по-тихо и кротко, повярвайте ми.

В разказа съм спестил как заварихме масите в столовата след ГОВЕДАТА. Не искам да си споням тази свинщина. Сега, не ми обяснявайте, че вероятно покривките не са били прани, щото лекетата бяха пресни-пресни.


Вие сте ходили с тези хора, ако всеки път е така и за Вас това е нормално... приключваме разговора дотук.

Моите почитания, простете на бедния, прост селянин, дръзнал да сподели ужасно лошите си първи впечатления от Вашата дужинка...
Надявам се да не ви срещна (групата) никога отново, но ако все пак това се случи, моля се или да сте в различен състав, или да не загубите твърде бързо човешки облик преди да се запознаем.

Цветан

Браво Искрице, все едно съм бил с вас !
Групата на Румен не е всеки път такава, явно са се поотпуснали или имат нови попълнения (или аз съм имал късмет досега?). За пореден път разбирам, що ме влече само през зимата да ходя в този район - нито бутилки се виждат, нито американци, нито организирани туристи

Благодаря, добре написано
п.п. аз против нежелани среши с "третия вид" дори хамак си купих за навън наскоро...но пак се чуват
п.п.1. хората си купили печка ... КУПИЛИ БЕ ЕЙ...в тия бедни временамъкнали я нагоре....
път ти ся мрънкаш, че малко се пречерпили, че посрещали новия ден с кресливи дисканти...ай малко разбиране ве
п.п.2. мъже сме се пак

Извинявам се от мое име и от името на планинарската ни група на
Искрица живот и на другите гости на хижа Иван Вазов за причинените им от нас притеснения на 22 септември т.г.

В интерес на истината трябва да изясним следното:

- В столовата на хижата нямаше пиянска оргия, а спонтанно възникнала среща на хора, които обичат планината. В нея освен нашата група участваха една много приятна и културна група от Кюстендил, както и други посетители на хижата. Вярно е, че пяхме планинарски и други песни, играхме хора, и въобще - веселихме се като нормални люде. Но нямаше пияни, нямаше гаменски изцепки. Всеки друг беше добре дошъл сред нас.

- Веднага след полунощ /вярно, доста късно/ разтребихме и почистихме добре масата. На сутринта я намерихме отрупана с неизмити чинии и чаши от хора, които са се черпили в по-късните часове. Пак разтребихме.

- Няма как да сме измърсили покривките на хижата, тъй като не сме ги ползвали, носим си наши.

- Сутринта напуснахме рано хижата, след като се постарахме да оставим всичко в ред, както е било винаги.

Въпреки тези уточнения, проявяваме разбиране, че неволно сме нарушили правото на почивка и уют на гостите на хижата, за което искрено съжаляваме!

Всичко най-добро! За групата: Румен Грънчаров

"...В столовата на хижата нямаше пиянска оргия, а спонтанно възникнала среща на хора, които обичат планината...".

"...Вярно е, че пяхме планинарски и други песни, играхме хора, и въобще - веселихме се като нормални люде...".

"...Няма как да сме измърсили покривките на хижата, тъй като не сме ги ползвали, носим си наши...".



Извинете, че съм се заблудил, нямаше нищо такова, вие бяхте съвършени, перфектни, неукорими, както подобава на истински планинари. Колко великодушно от ваша страна да ни се извините, макар и да няма за какво всъщност... Благодаря, трогнати сме; самият Румен Грънчарев да ни окаже тази чест (много слушахме за Вас онази вечер).

Уф, аз бях дотук. Много мразя да ми се обясняват неща, на които съм бил свидетел. Кой каквото иска да си мисли, това вече не е мой проблем. Благодаря.

Цветан

Здравей, Искрице!

Името ти винаги е било повод да прескачам твоите постинги, но този път съм лично засегнат и го прочетох внимателно. Приятно съм изненадан! От краен негативист си станал умерен негативист. Ако изхвърлиш и умерените нападки, ще се получи един чудесен пътепис. Бъди сигурен, че много повече хора ще те четат!
Конфликтът “група – индивидуални туристи” е много стар за нашите хижи. И рядко се е разрешавал в полза на вторите. Повярвай ми, аз също често ходя сам. Ако го приемеш по-реалистично, няма да си разваляш удоволствието от планината.
И още специално за теб:
Недей да пиеш бира в студено време. Явно доста си бил премръзнал, щом като ти се е привидяла горяща печка. А и по натам всичко си пречупил през студеното си настроение. Като започнеш от “кривите американци и съмнителните им жени”, продължиш през съседите си по маса и свършиш с пълната с говеда хижа. Ти май си бил единствения свестен човек в Рила този ден. Не е ли малко множко, дори за твоята особа. Следващия път, като се чудиш къде да пренощуваш, си припомни следната приказка:

Вървял си един пътник, пристигнал в поредното село, чудел се дали да остане да пренощува в него. Срещнал възрастна жена и я попитал:
“Кажи ми какви са хората във вашето село? Добри ли са, лоши ли са, мога ли спокойно да пренощувам тук?”
“Какви хора срещна досега, пътниче?” – на свой ред попитала жената
“Лоши, бабо, навсякъде срещнах лоши хора!”
“ И в нашето село са такива, върви по-нататък!”
След време друг пътник влязъл в селото и се отбил при жената:
“Добри ли са хората тук, бабо? Иска ми се да остана да пренощувам във вашето село.”
“А какви бяха хората там където нощува досега?”
“Добри, бабо, навсякъде ме посрещаха добре!”
“И тук хората са добри, пътниче! Спокойно остани да нощуваш.”

Планинското притегляне е обратно на земното - не надолу, а нагоре!

*****************************************************************

“...Скоро сме на новата хижа на Езерата.. Ама ужасно уютна хижа – като обяснявам на някого за какво иде реч, сравнявам я с къщичка от селото на Билбо Бегинс. Не изглежда много пълна, скоро става ясно защо. Огромен брой американци се задават откъм влека на пистата. Приличат на ято пеперуди. Имат такива благородни физиономии, че хижата придобива още по-приказен вид. Косите ни настръхват при вида на няколко умопомрачително хубави девойки ( ей, друго си е на планина, какви хубавици бродят по пътеките...). Въпреки мъглата, въпреки умората, окончателно решаваме, живи или умрели, тази вечер ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да се доберем до Вазов; после ще се върнем тук и ще разкажем героическата история на нашите премеждия, белким впечатлим някое от тези миловидни създания. Някак трябва да се доберем!...



...Криво-ляво, дотътряме се по предназначение. Хубавата столова е пълна. Викат й „хубавата”, щото вътре има печка. Сега там се весели някаква организирана група (ха, страхотно, тъкмо си търсехме компания), водач им е Румен, бил много известен в планинарските среди... Какво щастие, ще се запознаем с истински планинари като нас. Не ги знам какви са тия хора (хубаво пеят, във всеки случай); сега до нас долитат нежните трели на прекрасна песен, която ни кара да се просълзим; страхотно е да чуеш нещо подобно всред тишината на дивотията наоколо.
Другата столова също епълна. Намираме си някак столчета и вадим храната. Светльо си поръчва чиния леща от 2.50 лв. Още не знае колко струва и видимо му се услажда.
Отивам да питам къде ще спим тази вечер. В кухнята има купонче – все непознати типове. На Вазов ходя, е, не много често (но редовно) от не си спомням колко време, ама така и не можах да му хвана края кой-кой е в тая хижа. Само хижаря, Венци, го знам. Този път случваме на любезен рокер около 50-те; представя се като Сашко Приятеля На Венци. Я, смайваме се, па тука винаги е пълно с прекрасни хора! Вазов е единствената частна хижа в България, Венци си продал апартамента на жълтите павета в Сф за да я купи. Решил да я превърне в притегателен център за почитателите на източните култури, религии, философии и пр.; според мен с огромен успех. По тия места се свъртат предимно гъбари (растат едни вълшебни гъбки набизо, на Зелени рид, псилосциби се казват). Не ти е майко работа до какви състояния на тялото и духа се докарват тез младежи, берейки гъби и четейки книжки за тях - един вид своеобразна медитация.
Та затова сега едва не припадаме от вълнение, не се среща често подобна атмосфера в българска хижа… Предлага ни бунгало, натъртвайки, че там никой нямало да ни безпокои. Поглеждам го изпод вежди. Хм... не щем бунгало, искаме в хижата, ако има свободни нарове. Показва ми стаята и пак, натъртвайки, споменава, че ако искаме да сме сами – бунгалата са свободни; в тази стая имало още двама като нас, дали нямало да ни притеснят? Тоя май ни прецени като двойка педали, мисля си, ей сега ще се пошегувам с него. Тамън да го пошегувам назидателно и... уточнява, че само ние и тези двамата не сме били с група. Всички настанил отделно, ама свършили стаите...ха-ха-ха-ха.

Жулим бира (аз) и водка (Бай Светльо). Хрупаме курабии с вкус на сироп за кашлица от времето на соцреализма. Облекли сме де що имаме под ръка; вътре е такъв клинчар, че цигареният дим замръзва на кубчета и се разбива в земята. На съседната маса загряват с червено вино. Двама мъже и две жени. Единият разпалено обяснява как предотвратил сбиване в планината между едва ли не 300-400 човека, а мацките кимат одобрително с глава. Поучително е, де да имаше повече такива харизматични личности... Докато се чудим колко по-добре би могло да бъде, от съседната столова изскача изключително симпатичен мъж на средна възраст; натиска нежно дръжката на кухненската врата и пита има ли китара в хижата. Рокерът, натъртвайки (явно му е стил), категорично отказва да услужи. „На тази китара – вика – и ти много добре го знаеш, не се свири чалга. Тя е на Венци и на нея се свири единствено...ъ-ъ-ъ... джаз... таковата... ъ-ъ... фюжън...”. Гадно копеле, нека се веселят хората, нали за това са дошли... Не си спомням някога да са били толкова негостоприемни тук...
След 5 минути и ние се включваме във веселбата. Тоя, дето искаше китарата, ни хваща за слушатели. Без никакво притеснение идва при нас, казва:”К’во ста’а, момци?”, подканя Светльо да му сипе водка (Светльо сам се е сетил вече) и подхваща обичайните, безкрайно интересни и поучителни разкази за планинарски подвизи, ремонти на заслони, колко сплотена група били... Разяснява ни как водача би трябвало да има авторитет сред групата, как понякога трябва да налага решенията си дори със сила, ако се наложи... Гледаме го с нескрито възхищение и дълбоко в себе си се надяваме някога да бъдем като него... Едва се откъсва от нас, жадно поглъщащите всяка негова дума. Приятен човек.

Оттатък групарите вдигат градуса на забавлението. Хорали, акапели, хорА; правя три успешни опита опита да се вмъкна, уж за да се сгрея на печката, а всъщност да се внедря в групичката. ;-) Когато пеенето преминава онази граница, на човешкото с божественото, от кухнята не издържат и избухват в аплодисменти. За такива моменти си струва да живее човек, обяснява Сашко Рокера. Вярваме му, разбира се.
Към полунощ симпатягите пеят химна и се разотиват по стаите. Веднага окупираме местата им. Остатъкът от вечерта е ужасно смотан: отсъствието им си казва думата.


Сутринта заварваме Венци да се храни от една забележително чиста тенджера. Пита готвача, гладко избръснат тип, с вид на английско денди, какво е това, дето го яде. Джентълменът уточнява, но е видимо недоволен от пренебрежителното отношение към неговите кулирани умения...


Оттатък групарите вдигат градуса на забавлението. Хорали, акапели, хорА; правя три успешни опита опита да се вмъкна, уж за да се сгрея на печката, а всъщност да се внедря в групичката. ;-) Когато пеенето преминава онази граница, на човешкото с божественото, от кухнята не издържат и избухват в аплодисменти. За такива моменти си струва да живее човек, обяснява Сашко Рокера. Вярваме му, разбира се.
Към полунощ симпатягите пеят химна и се разотиват по стаите. Веднага окупираме местата им. Остатъкът от вечерта е ужасно смотан: отсъствието им си казва думата.


Сутринта заварваме Венци да се храни от една забележително чиста тенджера. Пита готвача, гладко избръснат тип, с вид на английско денди, какво е това, дето го яде. Джентълменът уточнява, видимо недоволен от пренебрежителното отношение към неговите кулирани умения.
От колоните сега се носят църковно-славянски песнопения. Хижарската котка, Дзен, медитира върху якето на Бай Светльо. Обстановката е ...


***************************************************************
Чудесно е някой да ни напътства, защото твърде много неща ни убягват и твърде много разчитаме на своите възприятия, които само ни въвеждат в заблуждение.
Благодяря за безценните съвети, следващия път ще ти пратя пътеписа първо на теб за да внесеш необходимите промени. Трогнат съм от вниманието, приемам градивната критика, потресен съм от забележителната проницателност на твоя пост. Съжденията ти маркираха с жалони правилната пътека в безкрайно объркания ми живот.

Смешен плач!!!!

Нали?

04. 12. 2003 16:40

Модератор заради искрица живот?

Напоследък т. нар. искрица живот изписа доста ненужни неща във форума.
Мислите ли, че заради хорица като него трябва да има модератори?

Без коментар

Батка хорице Искрицо, ти ептен си се овъртел.Ние у планината одиме, за да се усереме и да я усереме, па ако може групово да се освиниме и да я освиниме и некоя повръшня на покривката да метнеме от налегането по-долу у джигеро на некоя песен планинарска.
Ако си толко зарадел за печки (едни таквиз голееми, голееми) ела у Кремиковци.
И нема да се заядаш с аФторитетите! Они насекаде са с предимство и секогаш имат право! Яла да ги видиш на село.Кат дзепелини са се издули саа покрай изборите.
А, и немой, шът за американците! Много са убави ора.Ич не са говеда, особено женските, па и ние женските говеда крави ги наричаме.
И не са им четвъртити ни кютлиците, ни ханшо-издължени са.

... на мен пък разказа ми хареса!

Браво, Цветане! Поздравления! Много се изкефих, докато четях, даже втори път го прочетох (нещо непривично за мен)! Естествено, говоря за първия разказ - второто е тъпичко

За останалите: абе хора, четете си разказа и не се оправдавайте - нали всички знаем, че прекаления светец ..... там кво беше?! И аз отвреме на време съм ходил по хижи и планини, ма веселба с песни и без пиянски изпълнения не съм виждал! Даже се позамислих колко ли съм бил отвратителен в очите на останалите хора в столовата .....

Веднъж на х.Рай (имахме си специален повод - един приятел се връщаше от войната в Ирак) много празнувахме - пяхме, пихме, пяхме .... хората се "възхищаваха" на певческите ни способности, особено на текстовете на "Азбуката" и на "Крали Марко". Но каквото било - било ... То винаги нашето празнуване е на по чаша вино и е чисто, свято и неподправено, а пък другите пиянстват и развратничат . Както в българската история - нашите победи за блестящи, победителите са добродушни и справедливи, а пък чуждите победи са изтъкани от лукавост и войските са жестоки .....

Просто прочетете един интересен и различен пътепис, с добро чувство за хумор, пък останалото оставете настрана!

Наздраве,
Гьоко

"О, неразумний юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин...."

Гьоко, добре че и ти си призна греховете, че иначе само аз щях да бъда грешната. Ми като се замислих, няма начин поне веднъж и аз да не съм била в някоя голяма и твърде развеселена група. Но както е известно, шумът, който сам произвеждаш, никога не е дразнещ.

Обаче трябва да проявим разбиране и към Искрицата. Цял ден да гледа физиономията на по английски изрядния си приятел - ами как да не се подтисне човек! Човече, не знам колко си млад, но даже и да си на 15, поне веднъж си бил на тийнейджърски купон, който е късал нервите на половин квартал. Ако ли не, прати светлия си образ, да го гледаме и да се настройваме за благочестиви деяния.

Историята ме подсети за обратния случай. Преди месец един младеж се жалваше, че искали да си посвирят, попеят и повеселят на една хижа в същия район, обаче ги насмели и им развалили купона. Ето някои постинги по случая:

-----------------------------------------------------------------
"Ами 15 години ходя по планини,"
АМИ ВРЕМЕ ТИ Е ДА СПРЕШ ДА ХОДИШ И ДА ТОРМОЗИШ ОСТАНАЛИТЕ ТУРИСТИ ПО ХИЖИТЕ И ОКОЛО ТЯХ.
15 ГОДИНИ ТОРМОЗ СТИГАТ
------------------------------------------------------------------

Ако става на въпрос аз и хората, с които ходя на планина не харесваме разни дето пеят (грачат) в пиянски делириум по хижите и човек не може да се наспи от тях. Чудесно е, че в тази хижа се гарантира почивката на отседналите.
------------------------------------------------------------------

Планините са храм, в който се пази тишина! А хижите са за почивка на онези, които не ходят в планината заради джангъра. Като ти се иска джангър, ходи в някоя дискотека или механа тука, долу! Джангърът е като пушенето - не може заради пристрастените да страдат и въздържателите!

(Само да спомена, че в православните храмове се пее, в католическите се свири, а в евангелистките - малеййй, не ми се мисли )
------------------------------------------------------------------------

Подкрепям! Като не му харесва, да ходи в "Иван Вазов"

(Разбра ли сега - не е трябвало да се тътрите до х. Иван Вазов!)
-----------------------------------------------------------------------

Без коментар. Зависи дали си в лодката или на брега. Това е положението!


Започва път от моя праг...

Човечке, на 29 съм. Участвал съм легендарни сбирчици, за които после години наред са се разправяли какви ли не небивалици.
Ей сега се очертава такава в "Маската", на 13-ти, макар Елена да отсвири пънка напоследък. (Само да не ме изтрие Венабили, не е реклама, давам пример :) ))
Мен граченето не ме тормози кой знае колко много. Интересен беше музикалният дуел между "кухнята" и "хубавата столова".
Подразни ме досадния, къркан тип. Едно време на Вазов имаше една "пенсия" като него (напреднах и аз с годинките де:) ), дето ми таковаше таковата, образно казано, всяко лято. Четири месеца на бунгало изкарваше дядката и всяко ходене там се превръщаше в кошмар за мен. Понякога ми е идвало да го удавя в кенефа на хижата (имаше възможност, преди да го ремонтират); класически натрапник, ей... Лягаше си в 0.00 и ставаше в 5.00, никакъв шанс да го финтираш нито вечер, нито сутрин. Аз му бях любимец, не знам защо. Наслушал съм се на глупости за 135 години напред, повярвай ми.:))
Колко пъти сутрин съм надничал предпазливо зад вратата, с надеждата да не е на пейката отпред, е-е-ех... Една година се гонихме до Раздела - да ме изпрател - каза.... Препускаше като кон, е...х т'ва издръжливо копеле, ходи се надбягвай с такъв...

Иначе съм срещал много приятни човеци по планините; с някои от тях поддържам ужасно добри отношения и до ден днешен, които не се изчерпват само с ходене на планина.

Ей, най-после някакви нормални мнения! То не бяха обвинения, то не бяха извинения - човека е написал пътепис, единствената грешка му е била, че не е написал "Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна." Не е за вярване колко хора се почустваха засегнати (че дори и индиректно) от един пътепис хвърлен в нета! Че кой не е пил и пял и не е пречил на останалите, и кой не е бил тормозен от шумни компании? И кой не знае как е на хижа Вазов... Това са неща, които се случват на планина (че и не само там в нашата страна...), който не му понася - да не ходи по хижи!
На мен пътеписа ми хараса, въобще не съм се замислял истина ли е това или не. Не че има някакво значение...
Пожелавам на всички много приятни дни в планините + толкова весели нощи в хижите
Момчил

Така да го беше написал, бе човек! Що трябваше, заради един досаден тип, да хулиш цяла хижа. И да хвърляш в ефир името на човека, който е направил за Рила повече от цялото твое поколение туристи. Въпреки всичко, той счете за нужно да ти се извини.
А сега сети се, к'во тря'а ти да напра'иш?