Детето у вас.

Запазихте ли детето у вас през житейските несгоди (в случая - разводи) ?

Можете ли да се отнасяте сериозно към живота и въпреки това да си позволите детското - или двете неща са несъвместими ?

Попречи ли ви при новите връзки - приемат ли ви несериозно заради това че позволявате на това дете да излезе на повърхността ?

Не се ли прояви "инфантилизъм"...нищо не може да се постигне))
Искааааамммм.....това е!/и бурно тропане с краче!!!/...а сега ми откажи де))

Осигури си лукса, насъщния сам ще си дойде

абсолютно НЕСЕРИОЗНО ме приемат....и се чудя вече какво да правя

Нищо. Ти си си добре и така.

благодаря ти...а когато се гипсира човек-как се разбива шпакловката...и това, ако ми кажеш- цена няма да имаш

Няма нищо да разбиваш, само шлайваш да пълна гладкост, след това една хубава боя и ставаш пърфект, като нова!

Ми ... знам ли
Опитвам се да не бъда толкова ужасно много "възрастна", но нещо от известно време не ми се отдава особено.
Иначе, акъла ми си е все така малко, не ще да съм "узряла" кой знае колко.
Несгодите ме поомачкаха, но ми се иска да вярвам, че съм като ония стоки с намалената цена "поради нарушена опаковка". А иначе това което е вътре в мен, да е останало непокътнато и годно за употреба.
Не знам дали ме приемат насериозно. Може би се е случвало в двата полюса - или много прекалено сериозно, или никак. Но не съм сигурна. Всъщност, мисля че си зависи от човека насреща и няма отношение към моето поведение. Просто хората имат различна нагласа как ще приемат другите.

Живота сам ти налага да се отнасяш сериозно към него. Аз поне не виждам как да се отнася човек несериозно към сметки, битови проблеми, работа, израстването на децата и т.н. Но в същото време, ако се оставим само на сериозността, ще загубим много. На мен не винаги ми се получава, но се опитвам да запазя някакъв позитивизъм, да се насиля да се усмихна поне. Та по тоя повод чакам с нетърпение да ми размине вече пустата сатурнова дупка, щото взе да ми идва много. Искам да вляза отново в релси, да намеря баланса си, да се успокоя и да мога да понасям спокойно безумието на ежедневието. Защото в момента съм много далече от това.
Засега единственото ми успокоение, че не съм се тотално предала е, че все още не реагирам като майка ми по повод играчките на чедото, та може и да има надежда за мен

И на 100 години да стана, детето все ще си е в мен. Иначе казано - акъл няма да ми дойде. А и извън служебните занимания, мисля, че многото умуване и сериозност по-скоро пречат, отколкото да помагат.

НА ТОЗИ СВЯТ НАЙ - ВИСОКА ЛИХВА НОСЯТ СПЕСТЕНИТЕ НЕРВИ !

Трябва да си намериш добър майстор и няма да имаш проблеми с шпакловката.

знаех си аз, че има някакъв чалъм свързан с майсторлъка и не е в мен вината

бригада, бригада!

Нали мога да отговоря, макар че не съм се омъжвала и развеждала?...

Последният ми приятел от време на време ме наричаше "бебчо". Веднъж го попитах защо точно така ми казва. Той каза, че е, защото на моменти се държа като едно пораснало бебе и "не трябва да ми се обръща внимание". Всъщност обяснимо е, че мисли така, при положение, че беше с 20 години над моите.

От друга страна, на последната ми работа счетоводителката - жена на 47 - много пъти ми казваше, че много рядко има толкова отговорни и съвестни хора на моята възраст в днешните времена.

Знам ли - може в личните дела да съм бебе, а в професионалните - не, е** ли му м***** каква е истината....

Смятам, че детето в мен е живо, но не съм инфантилна. Даже смятам, че разводите ми се резултат от тази детска вяра, че нещата ще се оправят и че има истинско щастие, което трябва да се търси.

Когато Господ затваря врати, отваря порти!

Трябва да е живо, трябва човек да има пламъчета в очичките...

А за инфантилното - възпитанието и начинът, по които сме израснали, с родителите до нас според мен играе голяма роля...

Мисля ,че да запазиш детето в себе си няма нищо общо с инфантилността и с несеризен поглед към живота.Във всеки от нас продължава да живее едно дете независимо от възрастта ни и от житейските ни несгоди. Въпроса е в това, дали е тъжно или щастливо, дали успяваме да му заделим нужното време и внимание. Да запазиш детето в себе си означава да продължаваш да изпитваш любопитство, да продължаваш да научаваш и опитваш нови неща, да изпадаш във възторг и да се радваш на дребни нещица, да си открит , импулсивен и естествен, да запазиш наивно чистото в теб...
Да запазиш детето в себе си означава също и понякога да се почувстваш слаб, уплашен и беззащитен, да сгрешиш , да не знаеш, да имаш нужда да се приютиш в нечия прегръдка, да имаш потребност някой да те залюлее успокоително в скута си и да ти каже : всичко е наред, всичко е наред , аз съм тук, до теб....Това означава и да бъдем нежни , мили и внимателни с детето в нас, да можем да си прощаваме грешките, слабостите и провалите, да не го критикуваме непрекъснато, да му позволим да си поплаче , когато е тъжно , да го успокоим ако е уплашено, дори да го поглезим . Ние сме родителят на детето в нас и то трябва да се чувства сигурно и приласкано.
Не смятам ,че да запазиш детето в себе си има нещо общо с глезене, капризничене, прищявки, лигаво вдетиняване и преиграване, поради което да бъдем възприемани несериозно.
Мисля ,че ако можем да запазим детето в себе си е прекрасно.

че такъФ шамар ш'ти отпукам, че само на "зрънчо" с играчка ше ми станеш

Ами пазя го... или то мен ме пази, знам ли. Понякога си мисля, че ако не са тия детински мисли и действия, които да ми влеят малко свежи сили, ще откача.
Едно време (като бях на 10-11 години) си мислех, че през 2000 година ще съм безкрайно стара, ще бъда на 32, представях си се като лелка с очила и плетка в ръце, която вечно мърмори, готви и чете вчерашни вестници... Е, слава Богу, не се случи така. Все още джапам в локвите с дебело удоволствие, гоня кокошки по селските улици (без да ги ритам де, кефи ме като се разтърчат, кудкудякайки) и още куп разни такива идиотизми. Но ми е гот

Мен лично, раздялата със семейството ми много ме разтърси..
Мислех,че съм си същата, но..около два месеца след раздялата голямата ми дъщеря ми каза:"Мамо, много си остаряла".... Попитах я какво има впредвид...(понеже не се чувствах различна), а тя каза: "Ами..изобщо не се усмихваш по същия начин!"..
Сега..5 години по-късно, мисля,че малко по малко детето в мен успява да се покаже отново..Почвам де се усмихвам повече.. и по-често..отново..

Сигурно за няколко години това дете в мен се е спотаило, за да може да се съхрани?

Не ми пречи в новите връзки...На който му пречи това детското в мен...сам си тръгва..Връзка мога да има само с някой, който ме приема такава, каквато съм..Мъжът с когото живея ,често говори за мен и детето ни като за "децата"..
Редовно ме канят на "захарно петле" приятели с които дълго не съм се виждала

Иначе..определям себе си като много отговорен и сериозен човек...не само в работата, но и към любимите хора. За мен сериозните неща в живота и забавлението при справянето с тях са напълно съвместими... Така се опитвам да възпитавам и децата си..- чрез игри и забавляния..

Да кажем, че съм в процес на връщане към детето в себе си. Нормално, щото одъртявам. Нали имаше един виц навремето за песничките на различните възрасти и таза на седемдесетгодишните беше "Хей, ръчички, хей ги две...". Обаче заедно с връщането на детето в мен се наблюдава и нарастване на несериозността в отношението ми към живота, та не мисля, че могат да се съчетаят детско и сериозност.

Животът естествено е неудачен, но всичко останало е нормално.