Нищо си...

Руски паметник. Хора, чакащи поредното превозно средство. Аз също. Музиката изпълва мозъкът ми и се опитва да се пребори с всякакви шумове наоколо. Неуспешен опит, но аз съм упорита. Опитвам се както в триизмерните книжки да се взра в нещото, което е около нас и което би могло да е източник на тишина. Сградите- стари, не много високи, накъсани с нови и лъснати витрини. От двете страни на трамвайната линия се гледат намръщено и ние хората, като мравчици щъкаме напред-назад, забързани и неосъзнаващи колко сме мъъънички. Толкова дребна се почувствах, толкова малка и незначима, че ако една голяма подметка се беше стоварила върху ми, щях просто да стоя и да гледам с очакване смачкването ми като нещо съвсем нормално.

Кой е казал, че не е де...

Погледнах слънцето и се усмихнах......и то ме гледаше!

есе ли е това ?

Зарежи такива размисли и страсти.Виж какво хубаво мото имаш.

Пробвай с уикенд извън града. А може и с шоколадова торта...

Небе без облаци не може.
Па макар и перести...

Погледнах слънцето и се усмихнах......и то ме гледаше!

1-то - за сега мираж.
2-то - вкусно беше.



До тук добре...

Погледнах слънцето и се усмихнах......и то ме гледаше!

Ако ми дойдат такива мисли се качвам в автомобила си от 1966, пускам си музика от същия период и изчезвам някъде сред природата. Много е яко просто да пътуваш на някъде, където никой не познаваш.

Ретро колите и евъргрийните са ...като машина на времето....Връщаш се...както пишехме на времето в лексиконите" за тогава когато сега ще бъде някога"

прави каквото трябва,да става каквото ще.