Качване на вр. Арарат
70 отговора
0 прегледа
Качване на вр. Арарат
На 11 август, лето 2007-о, събота, се отправих с още шестима „баир-будали” на героично пътешествие към “страшния” връх Арарат (5137 м) в едноименната свещена планина. Таз експедиция я класифицирам като нетипична и впечатлителна. В следващите параграфи ще опиша обстойно всичко любопитно от тази забележителна седмица.
Участници в експедицията
Участници в групата (в азбучен ред): Борко, Мария, Петя, Росен, Славян (Доктора), Стефчо. Определено се озовах в компания от опитни пътешественици и планинари. И четиримата мъже бяха покорявали пет-хилядници и качването на Арарат сигурно им се струваше не по-трудно от купуване на хляб от бакалията. За мен това беше първо качване над Мусала, но непонятно защо, нямах никакви съмнения, че ще стъпя на върха.
Туристическа агенция организатор
Местна турска туристическа агенция: Explorer. Мога само да им кажа „,машала” за организацията, за логистиката, за липсата на проблеми с военните, за създаването на всички предпоставки за приятно изкарване. Толкова доволни останахме, че нямаше как да не им оставим бакшиш (извън стандартната такса от 570 EUR). Ръководителят на експедицията – Ерджан, нашият водач - Онур, готвачът Атила – всичките си разбираха прекрасно от занаята, а и явно им беше кеф да се занимават с него.
Екипировка
Екипировката, с която бях посъветван да се снабдя, включваше:
• Глава: ски-очила срещу слънце (да си ги слагам върху моите), нинджо-подобна уиндстоперна маска, челник, вълнена шапка, шапка за слънце с периферия
• Тяло: яке (устойчиво на дъжд и вятър), полар, термо-бельо
• Ръце: ръкавици (топли лапи, леки лапи, вълнени) , щеки,
• Крака: зимни обувки (с твърда подметка за котки), летни планински обувки, термо-чорапи, поларен панталон, панталон с мембрана
Почти нищичко си нямах от изброените неща. Съответно настана цифромания, от която десетки магазини регистрираха незапомнени нива на оборот. Но поне се подготвих като по учебник, няма да тръгна за върха по бели гащи, я!
Физическа подготовка
Към физическата подготовка бих зачислил следните походи, извършени в последните два месеца:
• качването на връх Вихрен (2914 м) (17-18 юни)
• обиколка на седемте Рилски езера (най-високото езеро е на 2 535 м) (7-8 юли)
• качването на връх Копрен (1966 м) и Трите Чуки (як 13-часов преход) (28-29 юли)
• качването на връх Мусала (2925 м) в кофти метрологични условия (4-5 август)
Това, което наистина може да е имало значение за аклиматизацията, е вероятно само качването на Мусала (1500 метра денивелация), съпроводено с преспиване на заслона „Леденото езеро”. Но определено и останалите мероприятия събуждат хубави спомени у мен, а и няма как да не са изиграли положителна роля в поддържането на добра спортна и психична форма.
Тук е мястото да спомена и обичая с редовното пиене на бира в подходящи дозировки. Тази научнообоснована ежедневна практика, изпробвана няколко месеца наред, ме подготви за сериозния маратон от бири, ракия и уиски във вечерните часове на лагерите (уф, ако се пиеше само тогава, пак добре...).
Ден 1: Приготовления и пътуване до Истанбул
В началото беше... опаковането на багажа (сам по себе си този процес заслужава да му се посвети поне една ода). Предварителните ми оценки за половинчасови усилия се сблъскаха суровата реалност. Два-три часа неусетно отлетяха в празни размисли, горещи спорове, механично редене и пренареждане, за да получа като краен резултат една голяма 16-килограмова раница, една малка 5-килограмова раница + едно яке за носене подръка. Бях така подготвен за всякакви сурови условия и лишения, че само тайфун, земетресения или изригване на вулкан можеше донякъде да смути невъзмутимостта ми.
В 17:30 на летище София установихме, че опаковъчните машини тъкмо са приключили работния си ден. Опитах неуспешно да си пъхна щеките в раницата и добре, че Росен ги приюти в чохъла си, та не се наложи да си пренареждам целия багаж заради тях. На чохълът му отказа пък катинарчето, но се закърпи положението (макар че в Турция се наложи да се купува нов).
Летяхме около час, през който се наслаждавахме на бира и (някой от нас) на вегетарианско меню. В Истанбул имахме резервация за хотел (Piano Forte), който щяхме да напуснем рано сутринта, за да прелетим до Ван. Преценихме, че е добра идея да си оставим тежките раници на съхранение в летището. Докато гледахме цените, един прилично-облечен мъж с почти сносен английски изникна отнякъде и предложи фирмата му да ни откара до хотела за 50 лири. В офиса им се договорихме хем да ни откарат, хем на следващият ден да ни вземат обратно от хотела до летището.
Спазарихме се за 100 лири, макар да нахалстваха за 120, но по-важното е, че си спестихме хамалогиите с тежките багажи. След като се настанихме в хотела, излязохме да уважим местния бюрек с айран, разходихме се до Фатих джамия и пихме Efes Pilsen до един римски камък.
Ден 2: Истанбул-Ван-Догубаязит
Сутринта хванахме самолета от Истанбул и след двучасов полет към 10:00 се озовахме на летището във Ван. Там ни посрещна нашият гид Онур и заедно с едно португалско семейство (което беше към нашия travel permit) потеглихме с микробус към Догубаязит. Спряхме за половин-един час край водопадите Muradiye. По нататък край пътя се нагледахме на широки полета от замръзнала лава – представям си как се е стичала топла-топла и е разнасяла камъни с нея. Щом стигнахме Догубаязит, се настанихме в хотела Golden Hill и пак яхнахме микробуса до двореца на Исхак паша (от 18-и век). Струваше си да дадем по 2 лири за вход - дворецът е внушителен, красиво орнаментиран, бил първият с отоплителна система. Повече от час се разхождахме из многобройните му помещения и после пихме бира на отсрещния хълм.
По-късно се качихме на едни привлекателни скали малко по-нагоре по пътя, където имаше останки от крепостни стени. Промушвахме се през един доста тесен отвор, докато две местни доста нахални момчета ни досаждаха и дори опипваха някой от нас. Но поне горе гледката си заслужаваше. На слизане, минавайки през отвора, си пукнах дисплея на телефона, при това тъко след като Борко ме предупреди да внимавам на това място. Върнахме се хотела и на вечеря бяхме на една маса с другата група, водена от същата агенция – седем белгийци и един турчин (те бяха закачени за другия водач).
Ден 3: Догубаязит-Първи базов лагер (3385 м)
Предупредиха ни, че проверката на паспортите и разрешителните в Догубаязит може да отнеме час-два и докато чакахме имахме възможност да напазаруваме в близкия супермаркет. Освен с жизненеобходимата вода се снабдих и с една бира, което се оказа доста кът стока в градчето. Не се продаваше в супермаркетите, а само в специализирани магазини за алкохол и цигари, към които ни насочи шофьора. Дори я слагаха в черни непрозрачни пликове. Нямахме проблеми с паспортите и след около час микробусчето ни стовари в подножието на планината до едно ранчо, което си беше направо оазис сред каменната пустош. Шофьорът ни раздаде по една визитна картичка, от която разбрахме, че е собственик на Арарат (или поне на ранчото).
Натовариха ни раниците на коне и мулета и след известно време прекарано под сянката на единствените дървета в околността, се отправихме нагоре към първия базов лагер. Трябваше да се изкачим хиляда метра (от 2200 до 3385 м), като пътят беше доста лек и полегат. Видяхме по-нагоре колоритни местни деца, които ни предлагаха прясно мляко, както и шалове, ръкавици и разни бродерии, ала не проявих особен интерес. През една от почивките малко преди да стигнем лагера вегетарианците (бяхме четирима, включая португалците) дарихме месните сандвичи от обедното ни меню на местно детенце, което на бързо ошмули няколко от тях.
Стигнахме до лагера, където ни чакаха опънати палатки, наредени маси и столчета и най-важното: горещ чай. Разпищолихме се, като някои от белгийците малко неблагоразумно се пекоха с часове голи и в следващите дни някои от тях страдаха. За вечеря бяхме приятно изненадани със супа, прясна салата, две основни ястия, екмек (аналог на хляб), десерт, а накрая и две бутилки вино, за да ни върви експедицията по вода. Ерджан, който беше ръководител на цялата експедиция, се появи за вечерята. По едно време съобщи на българската група, че по принцип няма практика да се приема алкохол по време на качването, но ако си знаем добре възможностите нямало проблем. Явно човекът беше имал и преди работа с български туристи, съчетаващи добре ходенето с чашката. След малко седна да пийне от нашенската ракия.
Настаних се в една палатка с Борко (имаше 4 палатки за нашата група) и към 22:00. Часът за ставане беше 7:30, но леженето на твърда земя не се оказа предразполагащо за дълъг и пълноценен сън. Доста пъти през нощта безуспешно си търсех удобно място.
Ден 4: Аклиматизация (до 4155 м и обратно)
Сутринта за пръв път уважих походната тоалетна, разположена леко встрани от лагера. Оказа се доста по-прилична от колкото очаквах. После бяхме приятно изненадани от богата закуска – домати, краставици, маслини, сирене, кашкавал и неизменния чай. След като приключихме с яденето се отправихме нагоре. По пътя буквално гъмжеше от хора и животни, с които трябваше да се разминаваме по теснте пътеки. Малко преди да стигнем целта си (малко над втория базов лагер) кривнахме по едно отклонение, където се откри прекрасна гледка към малкия Арарат (3925 м). Хапнахме леко, и после с няколко човека качихме се стотина метра по-високо от планираното (с цел по-добра аклиматизация) и всички тръгнахме надолу към лагера ни. По пътя се вдигаше ужасен прах. Не се бях запасил нито с марля, нито с шалче, та се нагълтах с доста прахоляк. Към 15:00 вече бяхме при палатките и установих, че съм леко хремав и главата ми беше замаяна. Замайването сигурно беше от това, че не дишах особено дълбоко на връщане, но при този прах, нямаше как да стане. Все пак до вечерта се почувствах добре и гаврътнах бирата, която си бях донесъл от Догубаязит.
Ден 5: Пак до втория базов лагер (4125 м)
Пак се качихме на втория базов лагер, но този път с намерението да преспим там и на следващия ден да тръгнем рано-рано към върха. Двете Марии (нашата и португалката) имаха имен ден и им поднесохме дискове с местна кюрдска музика, които Борко беше предвидливо закупил от Догубаязит. Към 16:00 ни събраха да пробваме котки, и ни раздадоха и по една каска и пикел. Ерджан демонстрира как се ползва пикела – артистично се хвърляше по снега и спираше плъзгането натискайки пикела с тяло и вдигайки краката си от коленете. Последва вечеря и ранно лягане към 20:00 часа с намерението да станем в 01:30, за да можем да тръгнем в 02:30.
Ден 6: Качване на връх Арарат
Спах сравнително добре на височина 4125 м., макар че първоначално трудно се предадох на съня. Събудих се без болежки, за разлика от Борко, чието рамо беше позамръзнало през нощта. Двете групи тръгнахме заедно в 02:45 с челници на главите. Казаха ни още отначалото да си сложим каските, но като повървях малко с пристегната към шията каска, реших че не се трае, разхлабих я и си я носих като калпак. Тръгнах с вълнени ръкавици, но с тях започнаха да ми измръзват ръцете (определено са ми слабо място), та си сложих и лапите. По-късно останах само с лапи, и за по-сигурно активно си мърдах и разтривах пръстите. Отначалото бях нахлузил пуловер + полар, но навреме се усетих да махна пуловера, та не се сварих в собствен сос.
Скоро стана ясно, че българската група се движи по-бързо и се отделихме напред, водени от Онур. На няколко пъти ми се развързваха обувките, едната ми щека се сви и не искаше да се опъне, и така се озовах да вървя накрая на групата ни. Първата сериозна почивка я направихме на 4600 м, където мушнах две шоколадчета. Следващата спирка беше чак на ледника (на по-малко от 30 минути от върха), и там си сложихме котките. Тогава вече бях започнал да се задъхвам, а и слагането на котките се оказа трудно начинание, та се наложи Онур да помога. Надянах си маската и ски очилата, с които ефективно противодействах на силния вятър и слънчевите лъчи. Направих обаче една глупост като смених щеките с пикел, който се оказа крайно неудобен за подпиране. Това допълнително ме изтощи и нагоре започнах буквално да се влача. На всеки 5-10 метра спирах да събера сили и да дишам учестено. Ала виждайки, че всички от групата ми са пред мен, не допусках нито за миг мисълта да се откажа, бидейки толкова близо до върха. Със сетни сили се добрах до най-високата точка на Арарат, където Стефчо извади българско знаме и с Борко започнаха да пеят химна, увековечени с камерата на Доктора. Събрах сили и успях да се включа в тържественото пеене.
Бях доста изтощен, което доведе до няколко прояви на непохватност – каската ми се търкулна по склона и добре, че един турист я спря. Не си взех обаче поука от този инцидент и след малко каската пак се търкулна. Този път не успяха да я спрат навреме. Все пак тръгнах надолу да си я взема, но Онур започна да маха да не се отклонявам и след кратко колебание се отказах. Можеше да е лавино-опасен район или пък военните да забраняват да се ходи натам (оказа се, второто). Не стига тази куцотия, а в бързината като сменях пикела с щеките, не съм го вързал добре за раницата и по едно време се усетих, че го няма отзад - явно се беше изхлузил някъде на снега, но вече нямах сили да се връщам да го търся. Допълнителни доказателства за понижена адекаватност бяха странностите, че игнорирах уискито, което се връткаше на върха, а и не успях да се насладя на гледките. Поне вървенето по снега надолу беше лесно и постепенно си възвърнах силите. За по-сигурно си взех едно хапче за глава. Слизайки от върха видяхме да катерят трима доста изморени белгийци - другите се оказа, че са се отказали. Португалците и двамата се качиха, като Мария изпревари съпруга си и беше на върха с нас.
Слязохме по алтернативен път до втория базов лагер, подкрепихме се и след малко трябваше да тръгваме надолу към първи лагер, за да освободим място за следващите лагеруващи. Времето беше облачно и мрачно, което направи слизането до първия лагер много приятно. Като стигнахме там багажът още не бе пристигнал и какво оставаше освен да опънем софрите, докато белгийците се отдадоха на възстановяващ сън. Бях се запасил с близо 2 кила ядки, които едва бях наченал, а други извадиха уиски и ракийца. По едно време съвсем се смрачи, та се наложи да побързаме с опъването на палатките, за да изпреварим дъжда. На вечерята имаше почерпка, готвачът Атила беше подготвил шоколадова торта, специално за случая. Легнахме си към 20:30, доста изморени от дългия ден.
Ден 7: Слизане до Догубаязит
Спах като къпан - най-добрата нощувка от началото на експедицията. Но се оказа, че съм се самонаказал и съм лежал върху ръката - като се събудих изобщо не я чувствах. Гледам, уж е моята ръка, а не отговаря на никакви команди. След множество настоятелни опити да я раздвижа, кръвта все пак пое по правилните пътища.
Нападнахме закуската към 7:30, но заваля и само част от българите останахме под дъжда да ядем. След известно време се преместихме в голямата палатка и там попяхме и се повеселихме, подкрепени от хубаво уиски. Както отбеляза Докторът, сигурно сме оставали впечатление на белгийците като хора, които държат на ходене, на дъжд, на пиене, на пеене, на късно лягане и на какво ли още не.
Тръгнахме надолу малко след 10:00 и след 20-ина минути дъждът спря. За 3 часа стигнахме ранчото, където ни черпиха с кайсии и си направихме групови снимки. По пътя Докторът ме прекръсти по погрешка на Мите, което всъщност не е толкова далеч от истината (презиме Митков, фамилия Митев). Това се наложи като планинарското ми име, мисля скоро да открия кръчма „При Митака”. По пътя до Догубаязит стигнахме и до моите последни запаси от уиски Johnnie Walker. В хотела се разплатихме с водачите ни и после се разходихме до центъра на града, където хапнахме бюрек и баклавички. Пак заваля, което ни даде повод да се върнем с такси (за 5 лири - не се пазарихме). На вечерята похапнахме богато и поседяхме малко на терасата на хотела. Ерджан ни каза, че според Онур, българите сме били най-добре подготвената група в последните 2 години (което всъщност показва, че доста неподготвени хора атакуват Арарат).
Ден 8: Догубаязит-Ван-Истанбул-София
Не си доспах последната вечер - пак имаше ранно ставане в 6:00. Закусихме и оправихме багажите за малко повече време от предвиденото, но в 7:20 успяхме да се натоварим на автобуса, та в 10:10 без проблеми стигнахме на летището във Ван (точно час преди полета ни). Като кацнахме в Истанбул, трябваше да се мотаем 4 часа на летището, но поне бяхме чекирали багажа директно за София, така че се разхождахме свободно. Взехме малко сладки лакомства за спомен, за последно уважихме Efes Pilsen и се натоварихме на самолета за София от 17:15. На таблото се появиха противоречиви сведения от кой гейт трябва да излетим, но го нацелихме. Само петнайсетина човека летяха за обратно - добре, че полетът се състоя. Потеглихме с малко закъснение и в 18:30 си бяхме в София. Мисията приключена! При това без да дадем фира!
Участници в експедицията
Участници в групата (в азбучен ред): Борко, Мария, Петя, Росен, Славян (Доктора), Стефчо. Определено се озовах в компания от опитни пътешественици и планинари. И четиримата мъже бяха покорявали пет-хилядници и качването на Арарат сигурно им се струваше не по-трудно от купуване на хляб от бакалията. За мен това беше първо качване над Мусала, но непонятно защо, нямах никакви съмнения, че ще стъпя на върха.
Туристическа агенция организатор
Местна турска туристическа агенция: Explorer. Мога само да им кажа „,машала” за организацията, за логистиката, за липсата на проблеми с военните, за създаването на всички предпоставки за приятно изкарване. Толкова доволни останахме, че нямаше как да не им оставим бакшиш (извън стандартната такса от 570 EUR). Ръководителят на експедицията – Ерджан, нашият водач - Онур, готвачът Атила – всичките си разбираха прекрасно от занаята, а и явно им беше кеф да се занимават с него.
Екипировка
Екипировката, с която бях посъветван да се снабдя, включваше:
• Глава: ски-очила срещу слънце (да си ги слагам върху моите), нинджо-подобна уиндстоперна маска, челник, вълнена шапка, шапка за слънце с периферия
• Тяло: яке (устойчиво на дъжд и вятър), полар, термо-бельо
• Ръце: ръкавици (топли лапи, леки лапи, вълнени) , щеки,
• Крака: зимни обувки (с твърда подметка за котки), летни планински обувки, термо-чорапи, поларен панталон, панталон с мембрана
Почти нищичко си нямах от изброените неща. Съответно настана цифромания, от която десетки магазини регистрираха незапомнени нива на оборот. Но поне се подготвих като по учебник, няма да тръгна за върха по бели гащи, я!
Физическа подготовка
Към физическата подготовка бих зачислил следните походи, извършени в последните два месеца:
• качването на връх Вихрен (2914 м) (17-18 юни)
• обиколка на седемте Рилски езера (най-високото езеро е на 2 535 м) (7-8 юли)
• качването на връх Копрен (1966 м) и Трите Чуки (як 13-часов преход) (28-29 юли)
• качването на връх Мусала (2925 м) в кофти метрологични условия (4-5 август)
Това, което наистина може да е имало значение за аклиматизацията, е вероятно само качването на Мусала (1500 метра денивелация), съпроводено с преспиване на заслона „Леденото езеро”. Но определено и останалите мероприятия събуждат хубави спомени у мен, а и няма как да не са изиграли положителна роля в поддържането на добра спортна и психична форма.
Тук е мястото да спомена и обичая с редовното пиене на бира в подходящи дозировки. Тази научнообоснована ежедневна практика, изпробвана няколко месеца наред, ме подготви за сериозния маратон от бири, ракия и уиски във вечерните часове на лагерите (уф, ако се пиеше само тогава, пак добре...).
Ден 1: Приготовления и пътуване до Истанбул
В началото беше... опаковането на багажа (сам по себе си този процес заслужава да му се посвети поне една ода). Предварителните ми оценки за половинчасови усилия се сблъскаха суровата реалност. Два-три часа неусетно отлетяха в празни размисли, горещи спорове, механично редене и пренареждане, за да получа като краен резултат една голяма 16-килограмова раница, една малка 5-килограмова раница + едно яке за носене подръка. Бях така подготвен за всякакви сурови условия и лишения, че само тайфун, земетресения или изригване на вулкан можеше донякъде да смути невъзмутимостта ми.
В 17:30 на летище София установихме, че опаковъчните машини тъкмо са приключили работния си ден. Опитах неуспешно да си пъхна щеките в раницата и добре, че Росен ги приюти в чохъла си, та не се наложи да си пренареждам целия багаж заради тях. На чохълът му отказа пък катинарчето, но се закърпи положението (макар че в Турция се наложи да се купува нов).
Летяхме около час, през който се наслаждавахме на бира и (някой от нас) на вегетарианско меню. В Истанбул имахме резервация за хотел (Piano Forte), който щяхме да напуснем рано сутринта, за да прелетим до Ван. Преценихме, че е добра идея да си оставим тежките раници на съхранение в летището. Докато гледахме цените, един прилично-облечен мъж с почти сносен английски изникна отнякъде и предложи фирмата му да ни откара до хотела за 50 лири. В офиса им се договорихме хем да ни откарат, хем на следващият ден да ни вземат обратно от хотела до летището.
Спазарихме се за 100 лири, макар да нахалстваха за 120, но по-важното е, че си спестихме хамалогиите с тежките багажи. След като се настанихме в хотела, излязохме да уважим местния бюрек с айран, разходихме се до Фатих джамия и пихме Efes Pilsen до един римски камък.
Ден 2: Истанбул-Ван-Догубаязит
Сутринта хванахме самолета от Истанбул и след двучасов полет към 10:00 се озовахме на летището във Ван. Там ни посрещна нашият гид Онур и заедно с едно португалско семейство (което беше към нашия travel permit) потеглихме с микробус към Догубаязит. Спряхме за половин-един час край водопадите Muradiye. По нататък край пътя се нагледахме на широки полета от замръзнала лава – представям си как се е стичала топла-топла и е разнасяла камъни с нея. Щом стигнахме Догубаязит, се настанихме в хотела Golden Hill и пак яхнахме микробуса до двореца на Исхак паша (от 18-и век). Струваше си да дадем по 2 лири за вход - дворецът е внушителен, красиво орнаментиран, бил първият с отоплителна система. Повече от час се разхождахме из многобройните му помещения и после пихме бира на отсрещния хълм.
По-късно се качихме на едни привлекателни скали малко по-нагоре по пътя, където имаше останки от крепостни стени. Промушвахме се през един доста тесен отвор, докато две местни доста нахални момчета ни досаждаха и дори опипваха някой от нас. Но поне горе гледката си заслужаваше. На слизане, минавайки през отвора, си пукнах дисплея на телефона, при това тъко след като Борко ме предупреди да внимавам на това място. Върнахме се хотела и на вечеря бяхме на една маса с другата група, водена от същата агенция – седем белгийци и един турчин (те бяха закачени за другия водач).
Ден 3: Догубаязит-Първи базов лагер (3385 м)
Предупредиха ни, че проверката на паспортите и разрешителните в Догубаязит може да отнеме час-два и докато чакахме имахме възможност да напазаруваме в близкия супермаркет. Освен с жизненеобходимата вода се снабдих и с една бира, което се оказа доста кът стока в градчето. Не се продаваше в супермаркетите, а само в специализирани магазини за алкохол и цигари, към които ни насочи шофьора. Дори я слагаха в черни непрозрачни пликове. Нямахме проблеми с паспортите и след около час микробусчето ни стовари в подножието на планината до едно ранчо, което си беше направо оазис сред каменната пустош. Шофьорът ни раздаде по една визитна картичка, от която разбрахме, че е собственик на Арарат (или поне на ранчото).
Натовариха ни раниците на коне и мулета и след известно време прекарано под сянката на единствените дървета в околността, се отправихме нагоре към първия базов лагер. Трябваше да се изкачим хиляда метра (от 2200 до 3385 м), като пътят беше доста лек и полегат. Видяхме по-нагоре колоритни местни деца, които ни предлагаха прясно мляко, както и шалове, ръкавици и разни бродерии, ала не проявих особен интерес. През една от почивките малко преди да стигнем лагера вегетарианците (бяхме четирима, включая португалците) дарихме месните сандвичи от обедното ни меню на местно детенце, което на бързо ошмули няколко от тях.
Стигнахме до лагера, където ни чакаха опънати палатки, наредени маси и столчета и най-важното: горещ чай. Разпищолихме се, като някои от белгийците малко неблагоразумно се пекоха с часове голи и в следващите дни някои от тях страдаха. За вечеря бяхме приятно изненадани със супа, прясна салата, две основни ястия, екмек (аналог на хляб), десерт, а накрая и две бутилки вино, за да ни върви експедицията по вода. Ерджан, който беше ръководител на цялата експедиция, се появи за вечерята. По едно време съобщи на българската група, че по принцип няма практика да се приема алкохол по време на качването, но ако си знаем добре възможностите нямало проблем. Явно човекът беше имал и преди работа с български туристи, съчетаващи добре ходенето с чашката. След малко седна да пийне от нашенската ракия.
Настаних се в една палатка с Борко (имаше 4 палатки за нашата група) и към 22:00. Часът за ставане беше 7:30, но леженето на твърда земя не се оказа предразполагащо за дълъг и пълноценен сън. Доста пъти през нощта безуспешно си търсех удобно място.
Ден 4: Аклиматизация (до 4155 м и обратно)
Сутринта за пръв път уважих походната тоалетна, разположена леко встрани от лагера. Оказа се доста по-прилична от колкото очаквах. После бяхме приятно изненадани от богата закуска – домати, краставици, маслини, сирене, кашкавал и неизменния чай. След като приключихме с яденето се отправихме нагоре. По пътя буквално гъмжеше от хора и животни, с които трябваше да се разминаваме по теснте пътеки. Малко преди да стигнем целта си (малко над втория базов лагер) кривнахме по едно отклонение, където се откри прекрасна гледка към малкия Арарат (3925 м). Хапнахме леко, и после с няколко човека качихме се стотина метра по-високо от планираното (с цел по-добра аклиматизация) и всички тръгнахме надолу към лагера ни. По пътя се вдигаше ужасен прах. Не се бях запасил нито с марля, нито с шалче, та се нагълтах с доста прахоляк. Към 15:00 вече бяхме при палатките и установих, че съм леко хремав и главата ми беше замаяна. Замайването сигурно беше от това, че не дишах особено дълбоко на връщане, но при този прах, нямаше как да стане. Все пак до вечерта се почувствах добре и гаврътнах бирата, която си бях донесъл от Догубаязит.
Ден 5: Пак до втория базов лагер (4125 м)
Пак се качихме на втория базов лагер, но този път с намерението да преспим там и на следващия ден да тръгнем рано-рано към върха. Двете Марии (нашата и португалката) имаха имен ден и им поднесохме дискове с местна кюрдска музика, които Борко беше предвидливо закупил от Догубаязит. Към 16:00 ни събраха да пробваме котки, и ни раздадоха и по една каска и пикел. Ерджан демонстрира как се ползва пикела – артистично се хвърляше по снега и спираше плъзгането натискайки пикела с тяло и вдигайки краката си от коленете. Последва вечеря и ранно лягане към 20:00 часа с намерението да станем в 01:30, за да можем да тръгнем в 02:30.
Ден 6: Качване на връх Арарат
Спах сравнително добре на височина 4125 м., макар че първоначално трудно се предадох на съня. Събудих се без болежки, за разлика от Борко, чието рамо беше позамръзнало през нощта. Двете групи тръгнахме заедно в 02:45 с челници на главите. Казаха ни още отначалото да си сложим каските, но като повървях малко с пристегната към шията каска, реших че не се трае, разхлабих я и си я носих като калпак. Тръгнах с вълнени ръкавици, но с тях започнаха да ми измръзват ръцете (определено са ми слабо място), та си сложих и лапите. По-късно останах само с лапи, и за по-сигурно активно си мърдах и разтривах пръстите. Отначалото бях нахлузил пуловер + полар, но навреме се усетих да махна пуловера, та не се сварих в собствен сос.
Скоро стана ясно, че българската група се движи по-бързо и се отделихме напред, водени от Онур. На няколко пъти ми се развързваха обувките, едната ми щека се сви и не искаше да се опъне, и така се озовах да вървя накрая на групата ни. Първата сериозна почивка я направихме на 4600 м, където мушнах две шоколадчета. Следващата спирка беше чак на ледника (на по-малко от 30 минути от върха), и там си сложихме котките. Тогава вече бях започнал да се задъхвам, а и слагането на котките се оказа трудно начинание, та се наложи Онур да помога. Надянах си маската и ски очилата, с които ефективно противодействах на силния вятър и слънчевите лъчи. Направих обаче една глупост като смених щеките с пикел, който се оказа крайно неудобен за подпиране. Това допълнително ме изтощи и нагоре започнах буквално да се влача. На всеки 5-10 метра спирах да събера сили и да дишам учестено. Ала виждайки, че всички от групата ми са пред мен, не допусках нито за миг мисълта да се откажа, бидейки толкова близо до върха. Със сетни сили се добрах до най-високата точка на Арарат, където Стефчо извади българско знаме и с Борко започнаха да пеят химна, увековечени с камерата на Доктора. Събрах сили и успях да се включа в тържественото пеене.
Бях доста изтощен, което доведе до няколко прояви на непохватност – каската ми се търкулна по склона и добре, че един турист я спря. Не си взех обаче поука от този инцидент и след малко каската пак се търкулна. Този път не успяха да я спрат навреме. Все пак тръгнах надолу да си я взема, но Онур започна да маха да не се отклонявам и след кратко колебание се отказах. Можеше да е лавино-опасен район или пък военните да забраняват да се ходи натам (оказа се, второто). Не стига тази куцотия, а в бързината като сменях пикела с щеките, не съм го вързал добре за раницата и по едно време се усетих, че го няма отзад - явно се беше изхлузил някъде на снега, но вече нямах сили да се връщам да го търся. Допълнителни доказателства за понижена адекаватност бяха странностите, че игнорирах уискито, което се връткаше на върха, а и не успях да се насладя на гледките. Поне вървенето по снега надолу беше лесно и постепенно си възвърнах силите. За по-сигурно си взех едно хапче за глава. Слизайки от върха видяхме да катерят трима доста изморени белгийци - другите се оказа, че са се отказали. Португалците и двамата се качиха, като Мария изпревари съпруга си и беше на върха с нас.
Слязохме по алтернативен път до втория базов лагер, подкрепихме се и след малко трябваше да тръгваме надолу към първи лагер, за да освободим място за следващите лагеруващи. Времето беше облачно и мрачно, което направи слизането до първия лагер много приятно. Като стигнахме там багажът още не бе пристигнал и какво оставаше освен да опънем софрите, докато белгийците се отдадоха на възстановяващ сън. Бях се запасил с близо 2 кила ядки, които едва бях наченал, а други извадиха уиски и ракийца. По едно време съвсем се смрачи, та се наложи да побързаме с опъването на палатките, за да изпреварим дъжда. На вечерята имаше почерпка, готвачът Атила беше подготвил шоколадова торта, специално за случая. Легнахме си към 20:30, доста изморени от дългия ден.
Ден 7: Слизане до Догубаязит
Спах като къпан - най-добрата нощувка от началото на експедицията. Но се оказа, че съм се самонаказал и съм лежал върху ръката - като се събудих изобщо не я чувствах. Гледам, уж е моята ръка, а не отговаря на никакви команди. След множество настоятелни опити да я раздвижа, кръвта все пак пое по правилните пътища.
Нападнахме закуската към 7:30, но заваля и само част от българите останахме под дъжда да ядем. След известно време се преместихме в голямата палатка и там попяхме и се повеселихме, подкрепени от хубаво уиски. Както отбеляза Докторът, сигурно сме оставали впечатление на белгийците като хора, които държат на ходене, на дъжд, на пиене, на пеене, на късно лягане и на какво ли още не.
Тръгнахме надолу малко след 10:00 и след 20-ина минути дъждът спря. За 3 часа стигнахме ранчото, където ни черпиха с кайсии и си направихме групови снимки. По пътя Докторът ме прекръсти по погрешка на Мите, което всъщност не е толкова далеч от истината (презиме Митков, фамилия Митев). Това се наложи като планинарското ми име, мисля скоро да открия кръчма „При Митака”. По пътя до Догубаязит стигнахме и до моите последни запаси от уиски Johnnie Walker. В хотела се разплатихме с водачите ни и после се разходихме до центъра на града, където хапнахме бюрек и баклавички. Пак заваля, което ни даде повод да се върнем с такси (за 5 лири - не се пазарихме). На вечерята похапнахме богато и поседяхме малко на терасата на хотела. Ерджан ни каза, че според Онур, българите сме били най-добре подготвената група в последните 2 години (което всъщност показва, че доста неподготвени хора атакуват Арарат).
Ден 8: Догубаязит-Ван-Истанбул-София
Не си доспах последната вечер - пак имаше ранно ставане в 6:00. Закусихме и оправихме багажите за малко повече време от предвиденото, но в 7:20 успяхме да се натоварим на автобуса, та в 10:10 без проблеми стигнахме на летището във Ван (точно час преди полета ни). Като кацнахме в Истанбул, трябваше да се мотаем 4 часа на летището, но поне бяхме чекирали багажа директно за София, така че се разхождахме свободно. Взехме малко сладки лакомства за спомен, за последно уважихме Efes Pilsen и се натоварихме на самолета за София от 17:15. На таблото се появиха противоречиви сведения от кой гейт трябва да излетим, но го нацелихме. Само петнайсетина човека летяха за обратно - добре, че полетът се състоя. Потеглихме с малко закъснение и в 18:30 си бяхме в София. Мисията приключена! При това без да дадем фира!
Редактирано от Чипa на
Re: Какви пари
Ти по планините ходиш, за да ти е еФтинко, ли? Пословичната стиснатост на българските туристи и истерията да караме еФтино и после да се хвалим с това винаги ме е влудявала - включително в годините, когато нямах пари.
Или предпочиташ да пътуваш два дни до Франция в автобус с хъркащи и пърдящи туристи? Не, благодаря.
А "НА" Монблан не е по еФтино отколкото "НА" Арарат - в Турция една бира е около 3 лева, а в Шамони и "НА" Монблан е около 4-5 евро.
Следователно: бъркаш и коментарът ти е глупав и неуместен. Точка по въпроса.
Или предпочиташ да пътуваш два дни до Франция в автобус с хъркащи и пърдящи туристи? Не, благодаря.
А "НА" Монблан не е по еФтино отколкото "НА" Арарат - в Турция една бира е около 3 лева, а в Шамони и "НА" Монблан е около 4-5 евро.
Следователно: бъркаш и коментарът ти е глупав и неуместен. Точка по въпроса.
Re: Какви пари
Aз по планини си ходя за да ми е ефтинко. Нищо, че пърдят и хъркат хората наоколо - нали са туристи като мен?
А да фърчиш с аероплан из Турската република и да тътрузиш Джони Уокър за почерпка в Догубаязид (с дъ се пише), ми се струва проява на лош вкус.
О вкусах не спорят. Ако 900 евро сте фърлили за Арарат, то ако се застягате за трекинг на Анапурна, сигурно към 30 хиляди евро ще я докарате?
Хубаво сте си изкарали.
А да фърчиш с аероплан из Турската република и да тътрузиш Джони Уокър за почерпка в Догубаязид (с дъ се пише), ми се струва проява на лош вкус.
О вкусах не спорят. Ако 900 евро сте фърлили за Арарат, то ако се застягате за трекинг на Анапурна, сигурно към 30 хиляди евро ще я докарате?
Хубаво сте си изкарали.
в отговор на Typиcтyнrep
#10
Re: Какви пари
Мили хора планинари, каква е тая жлъч, какво е туй чудо! Имали хората пари - сторили си рахата, какъв е проблема? Ако е рекъл Господ и сгодния случай - на Монблан и без пари можеш да се качиш. На Анапурна - 50 000 EUR да не ти стигнат. Някой може да му е запушен носа и да няма проблемация със секретите човешки, друг - с кратка отпуска и висока заплата - на аероплан да фърка насам-натам...
Тая тирада я изнасям тука, щото някои хора са отишли на различни места, отворили са душите си за красотите поднебесни и са решили и с нас - неходилите на Арарат - да ги споделят. За какви пари говорите?! Сигурно може и по-евтино. Но те не са го избрали евтино, щото могат да си го позволят. Било е красиво, незабравимо и комфортно - дай боже всекиму! Пожелавам ви на всички да ходите където си искате, но - моля ви - финансовите параметри и коментарите им, най-вече - задръжте за себе си или лейте негатива някъде другаде. Успех на всички!
Тая тирада я изнасям тука, щото някои хора са отишли на различни места, отворили са душите си за красотите поднебесни и са решили и с нас - неходилите на Арарат - да ги споделят. За какви пари говорите?! Сигурно може и по-евтино. Но те не са го избрали евтино, щото могат да си го позволят. Било е красиво, незабравимо и комфортно - дай боже всекиму! Пожелавам ви на всички да ходите където си искате, но - моля ви - финансовите параметри и коментарите им, най-вече - задръжте за себе си или лейте негатива някъде другаде. Успех на всички!
Re: Какви пари
Благодаря, това беше първият смислен коментар по темата. Темата финанси и туризъм има смисъл да се обсъжда само за да може да си направи човек сметка дали може и иска да отиде с дадена агенция или предпочита сам да си го организира и пр., а не за да коментира кой имал пари и кой - не. Хубаво е че поне някой го разбира това. А на останалите - желая им здраве и да отидат до Анапурна и пеша ако искат. Прав им път.
в отговор на Typиcтyнrep
#12
Re: Какви пари
Около Анапурна е много красиво-според мен едно от най-красивите места на земята. Ако иска обаче Ефтиния да се качи догодина преди мусона требва да тръгне още утре с влак-всеки ден забавяне е круцифиален.Разбира се, требва да си направи сметка колко консерви русенско да си вземе и колко сухар. Все пак там климатът е различен и ако вземе доматки, чесън и сиренье нема да изтраят-ще се просере.То и без това ще му се случи от мръсничките ръце и кипналите клозети във влака.А и други рахат неща ще му се случат в купето по път.Но нейсе-това се преживява.Важното е да се трупа опитност.
Имаше един дето търчеше под лифта по пътя за Монблан, за да спести пари и почти се движеше с нашето темпо.Бравос, му рекоха горе, това е българският дух!. Той си режеше в една стъклена чинийка доматки и чушки, от време на време чесън и рупаше хлебец, и по неистово негово желание се изходи в Италия-стиска до горе-имаше нещо против тази държава.Обаче когато без да иска удари аварийния бутон за вертолетите, тогава си закопча спалния чувал през главата, започна да трепери и викаше "помагайте братя българи, немам пари, не съм аз и нищо не знам".Имаше и едни, Голите им викаха, дето всека неделя независимо от времето се качваха голи до Черни връх.Криеха си дрехите в храстите над Княжево.Беха убедени, че ще живеят поне 200 години, но умреха по календар.
А миналата събота един търчеше с една булка по витошките хижи, търсейки отчаяно самостоятелна стая.И през целото време и викаше "Аз съм въздушен!"Но немаше самостоятелна стая.
Та който иска и има време (200 години примерно) да хваща влака.Славянската сволоч още от времето, когато некои са стоили каменни градове в тази страна, е предпочитала да повдига пешовете в близките храсти (то е било лесно, защото не са имали гащи), да живее в землянки, обмазани с глина, да плете кошници и да рупа чесън в дните, когато не диша през кухи стебла от дъното на блатата.
Имаше един дето търчеше под лифта по пътя за Монблан, за да спести пари и почти се движеше с нашето темпо.Бравос, му рекоха горе, това е българският дух!. Той си режеше в една стъклена чинийка доматки и чушки, от време на време чесън и рупаше хлебец, и по неистово негово желание се изходи в Италия-стиска до горе-имаше нещо против тази държава.Обаче когато без да иска удари аварийния бутон за вертолетите, тогава си закопча спалния чувал през главата, започна да трепери и викаше "помагайте братя българи, немам пари, не съм аз и нищо не знам".Имаше и едни, Голите им викаха, дето всека неделя независимо от времето се качваха голи до Черни връх.Криеха си дрехите в храстите над Княжево.Беха убедени, че ще живеят поне 200 години, но умреха по календар.
А миналата събота един търчеше с една булка по витошките хижи, търсейки отчаяно самостоятелна стая.И през целото време и викаше "Аз съм въздушен!"Но немаше самостоятелна стая.
Та който иска и има време (200 години примерно) да хваща влака.Славянската сволоч още от времето, когато некои са стоили каменни градове в тази страна, е предпочитала да повдига пешовете в близките храсти (то е било лесно, защото не са имали гащи), да живее в землянки, обмазани с глина, да плете кошници и да рупа чесън в дните, когато не диша през кухи стебла от дъното на блатата.
Re: Какви пари
Мдааа, то, уви, много хора често забравят, че сме българи, а не славянска тор... Тя, торта, много обича некои работи, като например:
- да спи в хижи за два лева, нищо, че в кенефите има лайна до вратата и от тех не може да се стигне до клечката за набутване на лайна в дупката, която обикновено е зад вратата (така беха например навремето хижа Вихрен и хижа Мальовица; торта вероятно страда, че вече не е така);
- да пътува с автобус осем дена, нищо, че хората отдавна са открили самолети и други некои по-удобни превози;
- да си оди сама, без организация и водачи, нищо, че може да я спрат некъде и да я върнат и целата й екскурзия да отиде по дяволите (напр. в Арарат във военната зона или на Матерхорн да й кажат, че без водач нагоре не може);
- да се качи с обувки пионерки на Елбрус, нищо, че може да й отрежат пръстите на краката, ако измръзнат (много е важно, ако торта е имала късмет с времето, да си мисли, че е много велика и че затова се качила нависоко, а не защото Господ и времето милостиво и от съжаление са я пуснали);
- да носи 49 кг Русенско варено у раницата, ама ако може да не си плаща есктра багаж на летището, а да мине с некой друг заедно - "нали сме заедно, нали сме българи", а после да вика "Абе, тия са ебати балъците - тръгнАли само с 30 кг багаж, язе как минах с тех - да си ебе майката..."
- и редица други "торни" изпълнения. Ще извинявате, ама и на мен ми се натрупаха такива истории през годините, та реших да ги обобщя така, накратко. Пък всеки да си избере с какъв багаж да пътува, с какъв транспорт и къде да спи. То едни така спали на едно гробище у Хърватска, та ги арестували, да не ви разправям... Мерси. Аз предпочитам да спя в хотел. Ние, българите, спим в каменни къщи от повече от 2000 години. Торта, ако иска, да спи и в землянки по гарите. И у Бакърената също може да спи, ако иска.
- да спи в хижи за два лева, нищо, че в кенефите има лайна до вратата и от тех не може да се стигне до клечката за набутване на лайна в дупката, която обикновено е зад вратата (така беха например навремето хижа Вихрен и хижа Мальовица; торта вероятно страда, че вече не е така);
- да пътува с автобус осем дена, нищо, че хората отдавна са открили самолети и други некои по-удобни превози;
- да си оди сама, без организация и водачи, нищо, че може да я спрат некъде и да я върнат и целата й екскурзия да отиде по дяволите (напр. в Арарат във военната зона или на Матерхорн да й кажат, че без водач нагоре не може);
- да се качи с обувки пионерки на Елбрус, нищо, че може да й отрежат пръстите на краката, ако измръзнат (много е важно, ако торта е имала късмет с времето, да си мисли, че е много велика и че затова се качила нависоко, а не защото Господ и времето милостиво и от съжаление са я пуснали);
- да носи 49 кг Русенско варено у раницата, ама ако може да не си плаща есктра багаж на летището, а да мине с некой друг заедно - "нали сме заедно, нали сме българи", а после да вика "Абе, тия са ебати балъците - тръгнАли само с 30 кг багаж, язе как минах с тех - да си ебе майката..."
- и редица други "торни" изпълнения. Ще извинявате, ама и на мен ми се натрупаха такива истории през годините, та реших да ги обобщя така, накратко. Пък всеки да си избере с какъв багаж да пътува, с какъв транспорт и къде да спи. То едни така спали на едно гробище у Хърватска, та ги арестували, да не ви разправям... Мерси. Аз предпочитам да спя в хотел. Ние, българите, спим в каменни къщи от повече от 2000 години. Торта, ако иска, да спи и в землянки по гарите. И у Бакърената също може да спи, ако иска.
Re: Качване на вр. Арарат
Поздрави на цялата група!
Не сме се съмнявали във вас. Мерси за отделеното време за споделяне на преживяването. Крайно време беше някой да го стори за Арарат. Все пак освен митичен връх, това е и най-близкият пет хилядник, при това в съседна страна. Получих СМС-на на Стефчо като си пуснах тел. в края на предната седмица, след Рила.
Вчера в късния следобед, победоносно се прибрахме от нашата турска одисея на Качкар и преизпълнена програма, след навъртени почти 4500 км. за 9 дни.
До скоро на по бира!
Не сме се съмнявали във вас. Мерси за отделеното време за споделяне на преживяването. Крайно време беше някой да го стори за Арарат. Все пак освен митичен връх, това е и най-близкият пет хилядник, при това в съседна страна. Получих СМС-на на Стефчо като си пуснах тел. в края на предната седмица, след Рила.
Вчера в късния следобед, победоносно се прибрахме от нашата турска одисея на Качкар и преизпълнена програма, след навъртени почти 4500 км. за 9 дни.
До скоро на по бира!
другите българи през август на Арарат
Абе я стига простотии, те нещата са ясни с тази порода туристи 
Я по-добре ако има някой от другите групи, които щяха да ходят на Арарат през м. август, да разкаже и снимки да пусне. Знам, че Миро Нанков от адвенчър плюс щеше да води група, а също така Павката и Милена и други некои колеги също щяха да ходят...
Я по-добре ако има някой от другите групи, които щяха да ходят на Арарат през м. август, да разкаже и снимки да пусне. Знам, че Миро Нанков от адвенчър плюс щеше да води група, а също така Павката и Милена и други некои колеги също щяха да ходят...
Re: Какви пари
Мнението ми не е за тази тема ама не можах да се сдържа да не запитам Калоян и Дохтуруууу
Каво лошо има човек сам да си организара пътуването, да не ходи с лифтове, да се качи с каквито обувки има, да носи и 200 кг. русенско варено и редица други торни изпълнения.
Не е ли по важно наистина да иде там закъдето тръгнал.
Да си призная и аз съм правил такива неща из Алпите, ама като бях студент и имах заплата от 200 лв. каво да правя, че ми се ходи на Матерхорн или Монблан. Вкъщи ли да си стоя. .... и отидох, както аз си знам.
А между другуто тази година си казах. И аз ще съм човек ще спим по хижи, няма да си мъкна палтката. И знаете ли каво стана в "прекрасните швейцарски хижи" имах чувството, че съм попаднал на Мальовица преди 5 години при Любо. Такова беше отношението на хижарите. И съжалих много за палтката, която беше останала в колата.
А за хората, изкачили Арарат - евала. Нещо все ми бяга този връх, ама нищо и на него ще му дойде времето
Каво лошо има човек сам да си организара пътуването, да не ходи с лифтове, да се качи с каквито обувки има, да носи и 200 кг. русенско варено и редица други торни изпълнения.
Не е ли по важно наистина да иде там закъдето тръгнал.
Да си призная и аз съм правил такива неща из Алпите, ама като бях студент и имах заплата от 200 лв. каво да правя, че ми се ходи на Матерхорн или Монблан. Вкъщи ли да си стоя. .... и отидох, както аз си знам.
А между другуто тази година си казах. И аз ще съм човек ще спим по хижи, няма да си мъкна палтката. И знаете ли каво стана в "прекрасните швейцарски хижи" имах чувството, че съм попаднал на Мальовица преди 5 години при Любо. Такова беше отношението на хижарите. И съжалих много за палтката, която беше останала в колата.
А за хората, изкачили Арарат - евала. Нещо все ми бяга този връх, ама нищо и на него ще му дойде времето
Re: Какви пари
Изобщо не става дума за хора, които нямат пари. В такива случаи просто човек си преценява къде има възможност да ходи и как и е грозно да му се присмиваш. Става дума за МАНТАЛИТЕТ - типичния туристунгерски манталитет да ни е евтино, независимо от това какви пари имаме и да подхождаме негативно към хора, които са склонни да похарчат повече пари, за да си доставят комфорт (виж моля те коментарите по-горе в темата). За манталитета да се возим на автостоп, щото било "голям купон" (?!?!), само и само да не дадем некой лев за влака. За манталитета да си мислим, че всички са ни длъжни и че са лоши, ако имат пари или не приемат чергарския ни начин на живот. За манталитета да не се къпем, за оправдание да се позоваваме на безумни постулати като "хигиената е враг на туриста" и посмъртно да не даваме по 50 ст. за баня в някоя хижа (съвсем нормална практика по къмпингите в Западна Европа, при това там е 50 цента и е на време), а да даряваме околните с противна миризмица. И прочие. Сори, ако не съм достатъчно ясен. Това са "торните" изпълнения, които имах предвид. А иначе, естествено, и аз съм се опитвал да видя максимум неща по света и у нас за малко пари, когато не съм имал пари. Но никога не съм мислил, че е "проява на лош вкус" да се лети със самолет до Турция или да се пие уиски. Бай дъ уей, аз уиски не пия, пия ракия. Наздраве!