тема, в която ..

... да споделяме, какво ни е харесало и какво не в последната книга.

Аз в момента я чета и за първи път книга от поредицата за Хари Потър ми е интересна от началото, защото до сега се началото на книгите са ми били малко поснички. Единственото което не ми хареса до тук е, че на моменти авторката все едно прескача, т.е. в края на главата обяснява как се магипортират и някой изпищява и новата глава започва как те лежат примерно. Само това не ми хареса до тук иначе ми е страшно увлекателна.

С риск да ме изгорите на кладата, ще дръзна да кажа, че това, което най не ми хареса, беше... Снейп.

За мен мотивацията на Снейп е отстъпление от цялостния реализъм на повествованието. Той е обрисуван като човек, отрасъл във враждебна и жестока среда, която е действала в съюз с очевидното му предразположение към силата и болезнената му амбициозност, за да формира един злобен, високомерен и студен характер. С две думи - характера на идеалния смъртожаден.

После обаче ни се казва, че този човек е бил обладан от толкова силна и трагична несподелена любов, че само в името на СПОМЕНА (!) за нея без колебание загърбва всичко, към което го тласка самата му природа, и става верен съюзник на типа хора, които винаги е презирал.

За мен лично, колкото и красиво и възвишено да звучи това, то е просто... невероятно. Аз не мисля, че може да има такива хора. Душевността на човека е една, тя не се дели на "любовна" и "нелюбовна" част.

Хайде сега, яжте ме.

На мен също ми беше много странна тази пълна трансформация. Да, съгласна съм, че едно такова чувство като любовта може донякъде да промени характера на човек, но чак такава пълна промяна, такова извъртане на 180 градуса - е, хайде, извинявайте, ама такова чудо даже и в книга не може да стане. То си е казано: вълкът козината си мени...

Oh, tell me how many roads must a man walk down, before you call him a man...

Друго нещо, което ми се вижда... хм... неудовлетворително, е описанието на смъртта. В книгите (а и в свои интервюта) Джо казва, че смъртта е едно от невъзвратимите и неподлежащи на отмяна посредством магия неща; тази позиция очевидно е в много важна връзка с разказа. В същото време виждам заиграване с някаква форма на съществуване "там отвъд": духовете в "Хогуортс", говорещите и мислещи портрети на умрели хора, "чистилището", в което се срещат Хари, Дъмбълдор и Волдемор, неколкократното общуване на Хари с духовете на родителите му, присъствието на Воала в Отдел "Мистерии" на Министерството... Това ми се вижда непоследователно. Не разбирам, защо Джо отваря тези вратички към идеята за задгробен живот или каквото там го наречем.

мен не ми хареса корицата и цената

с друга част от книгата не съм се запознал

а модераторката?

Не е така. Има много примери за хора, които са си останали свестни въпреки средата и тормоза, който са преживели. Това със средата е по-скоро за оправдание на келешите. А и колко хора има, които са израстнали в прекрасна среда, а са станали говеда?

Ето и темичка за размисъл:
[линк]

ако не носи остри предмети със себе си - може

Напълно прав си, само средата не е достатъчна, Хари също не е расъл сред рози, затова и написах, че средата в случая на Снейп е спомогнала да се пръкне говедо, а не, че сама го е създала. Крайният резултат е бил обаче твърде ясен и на мен той не ми се връзва с ролята му.

носи :)

харесва й да се прави на Данте:Р

We know when to kiss
And we know when to kill
If we can't have it all
Then nobody will

В книгата Роулинг представя пукясването като невъзвратма промяна на съсстоянието на душата, а не като унищожаването й.
За това и след смъртта може да има някаква връзка с нея.
Но не може да добие отново телесен носител.

Хайде да кажа и нещо, което ми е харесало, че започвам да приличам на критикар:

Хареса ми, че Роулинг поне мъничко поотръска последната книга от крайния и дразнещ ме елитаризъм и индивидуализъм. Досега беше просто подразбиращо се, че всички най-важни събития в магьосническия свят се случват непременно в "Хогуортс", и то - в края на учебната година. При това всяка забъркана каша се оправя задължително собственоръчно от Хари, докато всички останали - общество, Министерство, учители (дори Дъмбълдор) - стоят стреснати и объркани се чудят, какво става. В последната книга участието и помощта на други хора са силно застъпени и съществени, дори виждаме цяла революция (е, пак е в "Хогуортс" и пак в края на учебната година, но нейсе), което беше хубаво.

Хареса ми, че в последната книга светът и героите бяха най-далеч от детинското, приказно черно-бяло представяне в сравнение с цялата поредица. Хареса ми, че Дъмбълдор се оказа способен на престъпление, Снейп - на любов, а Регулус - на разкаяние; че Крийчър преосмисли своята лоялност; Хари спаси Драко и Гойл и предложи изкупление на Волдемор, но след като изтезава с удоволствие Амикус Кароу; Снейп укори Дъмбълдор за безчовечно отношение към Хари; Невил се превърна във воин; Хари и Лупин едва не се избиха; "блудният син" Пърси се осъзна; миловидната Моли се оказа страховит дуелист; Скримджър завърши недостойния си път в Министерството с подвиг, а Опаш пощади Хари и плати с живота си за това... както и много други очаквани и неочаквани, но интересни и живи обрати в действието.

Да, точно казано... Което означава, че смъртта е представена като невъзвратима, но същевременно непълна промяна. Това ме смущава, като се има предвид подхода на Джо към всичко останало, дори към магията - ами той си е чисто научен, магията е нещо като друг вид технология, управлявана от строги закони, без нищо свръхестествено в нея на практика.

Смея да предположа, че самата авторка възприема смъртта като нещо прекалено ужасяващо, за да бъде изобразена в цялата си окончателност в прав текст пред читателя. Което пък някак си не се връзва с представената позиция на Дъмбълдор ("за добре организирания ум смъртта е просто следващото голямо приключение", "има неща, много по-страшни от смъртта", "никоя магия не може да съживи мъртвите") и личното отношение на Хари към нея. Не знам, това със смъртта ме обърква.

В отговор на:

---

Хареса ми, че в последната книга светът и героите бяха най-далеч от детинското, приказно черно-бяло представяне в сравнение с цялата поредица. Хареса ми, че Дъмбълдор се оказа способен на престъпление, Снейп - на любов, а Регулус - на разкаяние; че Крийчър преосмисли своята лоялност; Хари спаси Драко и Гойл и предложи изкупление на Волдемор, но след като изтезава с удоволствие Амикус Кароу; Снейп укори Дъмбълдор за безчовечно отношение към Хари; Невил се превърна във воин; Хари и Лупин едва не се избиха; "блудният син" Пърси се осъзна; миловидната Моли се оказа страховит дуелист; Скримджър завърши недостойния си път в Министерството с подвиг, а Опаш пощади Хари и плати с живота си за това...

---

Много, ама много, ми харесва как си го синтезирал (: :thumbs up:

Това все пак е литература. От друга страна, има хора, които уж говорят с душите. Повечето чисти шарлатани. Други., като баба Ванга определено с някаква дарба...
Темата е сложна, нещата са неясни.
Има и физици, които обясняват дишите с някакви полета, но за сега на тях се гледа като на кандидати за специфично лечение. А кой знае?

Чудесно казано!

не ми харесаха страшно много неща в книгата...ако я четеш твърде задълбочено, ще разбереш, че всичко води до едно - победата на Потър. но има едно нещо, което в действителност ме вбесява в книгата и това е скривалищата на Хоркруксите! Волдемор е бил един от най-способните магьосници на времето си, а и не само. как може да не използва магията за Пазителя на тайната? да я приложи над някоя барачка, да пъхне вътре Хоркруксите, да си стане Пазител на тайната и шапк на тояга! а пък вътре в барачката да си направи ако ще и 100000 заклинания около Хоркруксите! та тогава нека Хари търси! виждате как ни беше пробутвано това заклинание с Пазителя на тайната, а самия Волдемор да пропусе да го направи? а и как можа да държи змията около себе си? така тя ставаше много по-уязвима, в смисъл, всички виждат къде е, всички се опитват да я "отсрелят". да я беше пратил на някъде - в Китай, в Сингапур, все тая къде! според мен седмата част има доста пропуски, за които може би Роулинг си е мислила, че обикновения читател няма да се досети! ама нейсе! наистина съм много ядосан от...как да кажа, опростения завършек на книгата! може да ми се разсърдите, но това ми е мнението. не може да се отрече, че книгата в действителност е вълнуваща, но някои неща, някои очевидни неща дразнят.

след като прочетох това, може ли да се каже, че съм чел седмата книга?