Просто имах нужда да споделя

Току-що дочетох последната книга
Не знам откъде да започна, как да нарека и как да изразя това, което изпитах Не знам такива думи, макар да съм филолог Затова ще карам по-просто Определено смятам, че това е най-добрата книга от цялата поредица И не просто добра - смятам, че е гениална. Докато я четях, просто имах чувството, че не съм на този свят. И почти през цялото време, докато я четях, ми се струваше, че съм установила нещо като духовна връзка с Роулинг. Или - да използвам магически термини - че някак си виждам какво става в съзнанието й, сякаш усещам какво ще се случи в следващия момент. И преди ми се е случвало да предусещам няколко страници предварително какво ще се случи, с други книги, не с нейни, но този път беше по-силно от всякога. Искам да споделя
много неща, но не знам колко души са прочели книгата и не ми се ще да им развеалям удоволствието. Просто споделям силното въздействие, което имаше върху мен тази книга.
ПП. Леко се шокирах, к8огато видях как Хари е нарекъл сина си. Но като се замисля, напълно логично е...
Oh, tell me how many roads must a man walk down, before you call him a man...

По принцип това, че усещаш какво ще се случи в следващие няколко страници на книга или следващите няколко минути на филм не означава, че книгата(филмът) е гениална, напротив, означава, че е скучна и предвидима:)

Може би не съм се изразила ясно. Не говоря за нещо от типа "а, еди кой си кихна, така че след секунда ще извади кърпичка". Говоря за вътрешно усещане, за интуиция. И не става въпрос за това, какво ще се случи пет-шест страници по-нататък, говоря за неща, които разбрах и за които се досещах към началото или средата на книгата, и които наистина станаха накрая. И не мисля, че точно тази книга може да се нарече предвидима. Не очаквах точно такъв край, напротив, но се радвам, че свърши по този начин.

Oh, tell me how many roads must a man walk down, before you call him a man...

Да, де, именно.. оф все тая

И аз току-що я дочетох...
Много, много силна. Определено най-хубавата от поредицата. Достави ми рядко наслаждение и няколко безсънни нощи, през които просто не можех да се откъсна от нея.
Финалът, разбира се, бе в общи линии предвидим, макар подробностите наистина да са изпипани от майсторска ръка. Въпреки това мисля, че никой няма да изпита досада от това, че ще прочете неща, които е очаквал. Чел съм много художествена литература, но много малко пера са съумели да сътворят нещо толкова покъртително, истинско и дълбоко като Глава 34. Мисля, че това е главата, над която Роулинг признава, че е плакала. Пристрастен съм, разбира се, но според мен седмата книга може да бъде описана кратко само с една дума - шедьовър. Роулинг е не само литературен гений, тя е човек с рядко чиста душа, която е съумяла да излее посредством тези на героите си.
И епилогът, макар да е написан с привидно неутрален и повествователен тон, е много силен и разтърсващ завършек на книгата. За мен той беше едно откровение за това, как Времето заличава дребните стремежи, моментните страсти и увлечения и запазва само големите, важни и значими неща. Имената, които ти спомена... прощалните думи на Кингс Крос... всичко това е прецизна работа на истински майстор, на когото се възхищавам искрено.
Не искам да пиша повече, защото повечето хора още сигурно още не са стигнали до края. Мога само искрено да им завиждам!

"Силна" е точната дума. За мен поредицата престана да бъде просто детска някъде от средата на третата книга, но тази, последната, определено е най-дълбоката от всички досега и ме накара да се замисля за много неща.
И аз прекарах четири безсънни нощи, докато я прочета - и не съжалявам дори за една минута от тях. От много, много време не се беше случвало книга да ме грабне и заплени така: просто сякаш ме притегляше.
Казваш, че финалът е бил предвидим. Да, може би... но за себе си знам, че почти до последната минута не ми се вярваше, че нещата могат да свършат добре. Разбира се, досещах се за някои неща, подозирах ги от години, но пък имаше други, които напълно ме изумиха. А дори и онези, за които се досещах предварително, които някои биха нарекли "предвидими", бяха разкрити по един наистина майсторски начин. Не знам дали Роулинг е плакала над 34-та глава, но точно тази, както и 36-та, бяха главите, които ме разтърсиха най-силно и също ми идваше да се разплача. Аз също смятам, че книгата е шедьовър. Истинско майсторство е да успееш да опишеш подобни неща така, както го е направила тя: да обрисуваш подобни покъртителни сцени, без да си служиш с високопарни и сложни думи. Аз лично имах чувството, че не чета, а просто някой седи до мен и ми разказва.
Епилогът също ми допадна - едновременно кратък и съдържателен. Да си призная, за момент очаквах нещо от типа на старите, класически епилози, от рода на "А какво стана с нашите герои". Радвам, че очакванията ми не се оправдаха.
Достави ми голяма наслада да прочета книгата на английски, но ще прочета и българския превод, когато излезе през декември. Дано преводачът е човек със сърце, човек,който ще успее да долови вълшебството и огромния положителен заряд на тази книга.

Oh, tell me how many roads must a man walk down, before you call him a man...

Ами според мен Роулинг много "порастна" с тази книга. Аз винаги с голямо удоволствие съм говорил за развитието на нейният стил, на повествованието, дори донякъде на интригата през тези 10 години. И наистина ако първата книга спокойно можеше да бъде четена и разбрана от 11-годишни, то вече в книга 6 имаше някои шегички, който страшно ми харесаха, но едва ли биха били схванати от много млад тийнейджър (имам предвид майтапа за татуировките например). За сюжета, за тази все по-тъмна атмосфера, която е любима на всички "критици" въобще няма да говорим!
Да, според мем финалът бе предвидим. И все пак, както другите казват, никой не чете (или поне малко хора) книгата само за да разбере какво става. Всички знаем, че Ромео и Жулиета умират накрая, пречи ли ни това да отидем и да гледаме една добра постановка? И доколкото беше предвидим, аз трябва да призная, че не успя да ме грабне много. Тук изразявам лично мнение, но според мен силата на Роулинг не е в епичните/трагични сцени наситени с напрежение. Нейната стихия е субтилното, детайлното; последният поглед на Снейп, снегът върху гробовете на Джеймс и Лили (това беше дива спекулация, но все пак сцената заслужава внимание).
Епилогът?! За епилогът вече писах. Според мен той е точно класически епилог в стил: "а ето какво стана с нашите герои след 20 години". Един епилог напомнящ много на завършека на Питър Пан например (за мен Питър Пан и Хари Потър винаги ще имат едно специално място в "детската литература" и надявам се някой ден ще мога да заведа моите внуци да видят паметника на Хари Потър до този на Питър Пан). Пак на същата гара, където се запознахме с повечето герои, ние ги виждаме за последно, вече порастнали, заедно със своите наследници. И пак както преди двадесет и пет години се повтарят същите вълнения, същите емоции. Животът е възобновил своя кръговрат, само белега на Хари никога вече няма да боли....

За много неща съм съгласна с теб. Най-вече с това, че Роулинг "пораства" заедно с героя си. За мен лично книгите престанаха да бъдат детски някъде от средата на третата /с появата на дименторите/. И то определено не само заради страховития им вид, а заради това, което олицетворяват. И за мен те определено не са само една страховита измислица - аз лично познавам хора, които мога да нарека "диментори в човешки образ". Мисля, че точно оттук започва изграждането на тази по-тъмна атмосфера.
Сигурно съм го казала, но пак ще го кажа - за мен финалът не беше чак толкова предвидим. Всъщност усещането беше много странно. От спойлери, слухове и други подобни вече знаех, че финалът няма да е чак толкова трагичен, и в същото време почти докрая ми се струваше, че няма начин да има традиционен хепиенд. Наистина беше странно. Знаеш какво ще стане, а в същото време ти се струва, че просто няма начин да стане. Но имаш право за това, че са малко онези, които четат дадена книга само "за да видят какво ще стане". Отдавна вече не чета само заради това, и имаш право, че точно детайлите или загатнатите неща правят повествованието на Роулинг силно и въздействащо. Точно последният поглед и разказът на Снейп ме разтърсиха най-силно, точно това го четох на почивки, защото емоциите ми дойдоха в повече. А също и разговорът на Хари с Дъмбълдор. Всъщност като се замисля, май е по-добре да спра да изброявам, защото няма и цяла нощ да ми стигне. Смятам, че точно тези моменти са описани по един невероятно въздействащ начин, без да бъдат излишно сантиментални.
Колкото до епилога - хареса ми, особено момчентът с обяснението, че всъщност не е толкова важно в кой от домовете "ще се паднеш". Да, вълненията наистина се повтарят, но аз някак си повярвах, че този път вече няма да има вражди...
Да, и аз мисля, че може би наистина един ден в Лондон ще има паметник на Хари Потър, или, както сега вече наистина с право можем да го наричаме - "момчето, което оживя".

Oh, tell me how many roads must a man walk down, before you call him a man...

Дам ... книгата беше уникална аз по4ти се разревах докато копааше гроба а когато написа думите на камака хвърлих лаптопа на земята и отидох да пуша ядосвайки се че омря и то с две последни думи на остата си Хари.... Потър... много много гадно ми стана. Смарта на този герой беше... поне за мен наи тежка най мъчно ми стана . Се пак останалите не омряха заради него (и за него омряха де) а по скоро за да спрат Волдемор докато ....той омря за Хари.
Четох я на английски не го чаткам толкова много че да седна да превеждам глави и така на татак, че да разбирам напълно как описва всичко но въпреки това книгата ме грабна толкова много че на няколко пъти се осещах че забравям че е на англиски... ...

За мен лично най-драматична беше часта за Снейп и всичките revelations които имаше за него. Тази част ми въздейства най-много (не мога да кажа по-голямата част от книгата ме трогна особено, но аз съм безчувствено чучело) и ме накара поне да се замисля.
Като я прочетох (отне ми един ден) и ми стана някакво гадно че цялата поредица свърши, но аз винаги съм така като прочета книга.

На мен първите няколко глави ми се видяха ужасно мудни, недорасли, неизпипани. Реших, че може би съм порастнала

Не мога да реша точно откъде ме грабна наистина. Знам само, че прекарах четири безсънни нощи, заспивах в 3, ставах в 7. Няколко дни живях в един различен свят. Развръзката не ми пасна много на очакванията - Роулинг реши хем да насити вълка, хем да остави агнето цяло. А както знаем, агнешка чорба без агне не върви (извинете ме за хранително-вкусовите метафори - обедно време и си спестявм обедната почивка, за да споделя )

Питаха ме директно - умира ли Хари или се жени. И ме изгледаха доста странно, когато отговорих "По малко и от двете". Просто обяснението как Хари оцелява след второ смъртно проклятие беше... детинско.

Снейп... Винаги съм изпитвала противоречиви чувства към този герой. От една страна толкова озлобен към живота като цяло, към работата си, към учениците. От друга - лоялен към незнайно коя кауза. Кратката му биография не успя да отговори на много въпроси. Всъщност за мен тази глава постави повече въпроси, отколкото трябваше да отговори.

Смъртта на много от героите беше най-малкото нелогична. Какъв принос към интригата имаше смъртта на двамата родители (това заради забраната за спойлери)? Абсолютно никаква. Разочароващо.

Колкото и подсладен да беше края, на авторката шапка и свалям за начина, по който категорично заявява, че продължение няма да има. От друга страна, бих се зарадвала на предисторията. За жалост книгата изчисти предостатъчно от основните моменти, за да има подобна предистория какъвто и да е успех.

И въпреки всичко, въпреки всичко... Това беше една от най-разтърсващите книги, които някога съм чела. Радвам се, че завърши добре. Тъжно ми е, че свърши. Не искам да пораствам още.

И аз не усетих кога ме грабна книгата. Може би някъде след средата на четвърта глава, дотогава всичко ми звучеше като предисловие към онова, което ще последва. Докато я четях, и аз като че ли не бях на този свят, всеки път като я оставех за малко, ми трябваше време, за да се осъзная и "да изплувам".
Признавам, че имаше много неща, които ме шокираха. Едното, разбира се, бяха разкритията за Снейп. Още от самото начало, както би казал Дъмбълдор, "бях решила да го мразя, и толкова". Накрая обаче изпитвах почти топли чувства към него. Разказът му наистина беше невероятно въздействащ.
Аз също не можах да разбера какъв беше смисълът на смъртта на двамата родители. Точно за това нещо имах чувството, че е скалъпено с единствената цел да се придаде допълнителен драматизъм на ситуацията. Беше нелепо.
Обяснението за оцеляването на Хари наистина беше твърде неубедително, признавам. За мен всичко водеше към трагичен край, и изведнъж... това. Не че съм имала някакви кръвожадни желания, но това много ми прилича на решение, взето под натиска на феновете.
Да, и аз бих се зарадвала на предисторията... може би ще има нещо в тази енциклопедия, която Роулинг се кани да пише. Но не мисля, че една цяла нова поредица е добра идея... твърде много би заприличало на сапунена опера.
Е, историята беше хубава, жалко, че свърши, но все пак всичко си има край. Последната книга наистина беше разтърсваща, и ми е тъжно, че свърши. И на мен не ми се пораства още... затова ще я прочета и на български.

Oh, tell me how many roads must a man walk down, before you call him a man...

ооооооооооох, искам и аз да споделя !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! ( дано шефката не се появи докато пиша това):
и на мен ми хареса много последната книга и съм съгласна, че е най-зрялата и изпипаната от всички. Но това, което най-много ме впечатлява в писането на Роулинг е цялостта на поредицата! това все пак са няколко хиляди страници, десетки образи, много неща от нейния магически свят, които трябва да бъдат обяснявани "като за мъгъли". да не говорим за педантичната, изумителна точност: 1 година - 1 книга (е, малко забави последната, но мисля, че всички й прощаваме). обикновено при фентъзи ( и изобщо всякакви жанрове) поредици с такъв обем по някое време "изтънява" - усещаш изчерпването на автора, умората му, започват да се повтарят характеристики на герои и събития, образите застиват, писателите сякаш губят нишката на разказа си, оплитайки се в теми, въведени първоначално като странични и в крайна сметка се получава някаква трудносмилаема каша, която те оставя разочарован и незадоволен..... Дж.Р. обаче.....просто нямам думи! наистина майсторски обрисува порастването на своите герои, преминаването им не само през битки с чудовища, но и със самите себе си, превръщането на децата в мъже, НО успява същевременно да избегне капаните на патоса и прекалената реторика; повествованието до края си остава простичко и искренно, каквото бе в началото, а героите - така реални и живи. а най-много ,може би, ме впечатлява постепенното изграждане от книга в книга на хм, как да го нарека, дълбочинните слоеве на магията;обяснението за доброто и злото.
и ако все пак има разни дисонанси, които ви дразнят - моля, сложете седемте книги една върху друга, погледнете ги и си представете изписването на всяка отделна буквичка от тях....
личното ми мнение по повод смъртта на Тонкс и Лупин - не мислите ли, че би изглеждало малко странно, ако в тази последна страховита битка измират само лошите и безименни добри?
на мен ми е малко смешна концепцията за магическите пръчки - уж всяка е свързана със същността на своя собственик и е строго индивидуална, а в последната книга става такъв хаос - кой която докопа. да не говорим за пълната безпомощност и невъзможност на магьосниците да направят нещо без тях....
но, това все пак са подродности, които не могат по никакъв начин да ми развалят удоволствието! а любимата ми сцена е тази в гората, когато Рон трябва да унищожи медалиона и да надвие най-дълбоките си страхове.

Много ми харесаха последните неща, които каза. Аз също винаги съм изпитвала огромно уважение и дори нещо като страхопочитание към всеки автор, успял да напише толкова много, и също не мога да не си представя изписването /а преди това - обмислянето/ на всяка една дума: как всичко да бъде написано така, че да "се върже" с всичко останало. И наистина, като се има предвид, че всяка следваща книга от поредицата е все по-обемиста и съдържаща все повече информация, мисля, че Роулинг се е справила блестящо.
Да си призная, и аз леко се изненадах от това с пръчките. Но пък, от друга страна, никъде в книгите не се твърдеше изрично, че един магьосник не може да си служи с пръчката на друг, а само, че не може да очаква толкова добри резултати, колкото ако си служи със своята.
Сцената в гората и на мен ми е сред любимите, а иначе много ме впечатлиха и някои сцени в 16 и 17-та глава.33-та и 34-та според мен определено са най-силните глави от книгата.
Накратко - знам, че се повтарям, но пак ще го кажа: за мен това е най-добрата книга от поредицата.

Oh, tell me how many roads must a man walk down, before you call him a man...